събота, 15 юни 2013 г.

Милан Кундера >> Самоличност

Един кратък момент на объркване привежда в действие сложна верига от събития между фантазията и реалността...

Жан-Марк сънува. Страх го е за Шантал, търси я, тича из улиците, накрая я вижда в гръб, вижда я как върви, как се отдалечава. Тича след нея, вика я. Още няколко крачки и ще я настигне, но тя се обръща и Жан-Марк поразен вижда друго лице, чуждо и неприятно лице. Не е друга жена, Шантал е, неговата Шантал, няма никакво съмнение, но неговата Шантал с лице на непозната и това е жестоко, непоносимо жестоко...

Издателство Колибри

Самоличност в Хеликон

Самоличност в Books.bg

Ерих Кестнер >> Антон и Точица. Хвърчащата класна стая. Двойната Лотхен

Мили деца,... Не позволявайте да ви унищожат детството! Ерих Кестнер

   Какво исках да кажа? А, да, сетих се вече.
   Историята, която ще ви разправя сега, е извънредно забележителна: Забележителна е, първо, защото е забележителна, и второ, защото наистина се е случила. Беше описана във вестника преди около половин година. „Аха – мислите вие и си подсвирвате леко. – Аха, Кестнер е извършил литературна кражба!“
   Съвсем не.
   Описаната във вестника история беше най-много двадесет реда. Съвсем малко хора ще са я прочели – толкова къса беше. Тя беше просто една бележка и в нея се казваше само, че на тази и тази дата в Берлин станало това и това. Веднага извадих ножица, отрязах бележката и внимателно я поставих в кутийката за забележителности. Кутийката за забележителности ми облепи Рут. На капака й се вижда влак с яркочервени колела, до него две тъмнозелени дървета, а отгоре се носят три бели облака, кръгли като снежни топки – всичко от истинска гланцова хартия, великолепно! Неколцината възрастни, които освен мен може би са прочели тази история, положително не са й обърнали внимание. За тях тая бележка е била все едно от дърво. Как така от дърво? Ето какво искам да кажа:
   Когато някое момченце извади изпод печката цепеница и и извика: „Дий!“, тогава дървото се превръща в кон, в истински кон. И ако големият брат погледне цепеницата, поклати глава и каже на момченцето: „Та това съвсем не е кон, ами ти си магаре“, думите му ни най-малко не променят нещата. Горе-долу такава беше работата и с моята бележка от вестника. Другите хора са си помислили: „Това е бележка от двадесет реда“, аз обаче промърморих: „Фокус-бокус“ – и тя се превърна в цяла книга.
   Разказвам ви това по съвсем определена причина. Когато пишеш книги, много често те питат: „Ехей, наистина ли се е случило това, което пишете?“ Особено децата винаги искат да знаят това съвсем точно. И човек стои, недоумява и си подръпва козята брадичка. Разбира се, някои неща в романите наистина са се случили, но всичко? Човек не е тичал винаги след хората с бележник в ръка, за да стенографира подробно всяко нещо, което са казали или са сторили! Нито пък е знаел, когато им се е случило това или онова, че за неща някога ще се пише! Ясно, нали?
   Ала сега много читатели – малки и големи – ще се изпъчат, ще разкрачат крака и ще заявят: „Многоуважаеми господине, щом като описаното от вас не се е случило в действителност, то ни най-малко не може да ни развълнува.“ А аз бих желал да им отговоря: Дали наистина се е случило или не, това няма значение. Главното за историята е да бъде правдива. А една история е правдива тогава, когато би могла да се случи точно тъй, както е разказана. Разбрахте ли? Ако сте разбрали, схванали сте един от най-важните закони на изкуството. Пък и да не сте разбрали, не е чак толкова страшно. И с това предговорът вече свърши, ура!...

Издателство Труд

Антон и Точица. Хвърчащата класна стая. Двойната Лотхен в Хеликон

Антон и Точица. Хвърчащата класна стая. Двойната Лотхен в Books.bg

Джовани Бокачо >> Житие на Данте

Възхвала на Данте и неговата „Божествена комедия“...

   По времето, когато топлото небе навлича нова премяна на земята и тя засиява от пъстрите цветя, надничащи сред раззеленилите се клонки, мъжете и жените от нашия град имали обичай да се събират по домовете, всеки с други, за да празнуват; случило се така, че един твърде почитан по онова време от съгражданите си мъж на име Фолко Портинари, на първия ден от месец май поканил на празненство у дома си заедно със своите съседи и вече споменатия Алигиери. И тъй като децата обикновено съпровождат родителите си особено на места, където има веселба, Данте, който още не бил навършил девет години, отишъл с него. И като се събрал със своите връстници – а в къщата на домакина имало много деца – и момичета, и момчета – след като поднесли първите блюда, започнал да прави същото, което можел да прави на тази крехка възраст – започнал да играе с другите.
   Сред децата била и дъщерята на споменатия Фолко, казвали ѝ Биче – така я наричал той, – а името ѝ било Беатриче; била може би осемгодишна, твърде изящна, много приятна и любезна, а и и държанието ѝ и словата ѝ били твърде сдържани за крехката ѝ възраст; освен всичко имала нежно, правилно лице, което освен красота излъчвало такава чистота, че мнозина я смятали за ангелче. Така както я описвам, а може би още по-красива се сторила тя на това празненство в очите на Данте, а той, ако и да е бил още дете, с такава обич съхранил в сърцето си прекрасния ѝ образ, че от този ден до края на дните си не се разделил с него. Защо станало така, никой не знае; ала може би загдето му допаднала красотата ѝ и нейният нрав, а може би и поради нарочна небесна намеса, или поради това, което от опит знаем да се случва на празненствата – било вследствие нежната музика, общото веселие, изтънчените вина и блюда – дори зрелите мъже, а какво да кажем за младежите, се разнежват и лесно могат да изпитат влечение към всяко нещо, което им хареса ; така трябва да е станало и с Данте, та още от крехка възраст да стане пламенен роб на любовта. Но нека сложим край на размислите за детските прищевки; ще кажа, че че с годините любовният плам толкова се разгорял, че той изпитвал удоволствие, утеха и покой само когато успявал да я зърне. Затова зарязвал всичко и бързал да отиде там, където се надявал да я види, сякаш от нейното лице или очи трябвало да почерпи и благо, и утеха.
   О, неразумни помисли на влюбените! Та кой друг освен тях може да си въобрази, че ще намали плама, ако прибави към огъня още стърнища?...

Издателство Захарий Стоянов

Житие на Данте в Хеликон


петък, 14 юни 2013 г.

Владимир Зарев >> Законът

Третата част от романовата трилогия, с която завършва семейната сага на разпадащия се Вълчев род...

Знаеше, че сънува, този сън идиотски и мъчително се повтаряше през годините, искаше да се отърси от него, да се събуди, но дори и спящ, съзнаваше, че когато се събуди, оня гаден разговор в директорския кабинет ще се окаже истина. Сънят бе натраплив, преследваше го, беше се превърнал в част от него, както е наше собственото ни малодушие. Христо сънуваше преживяното с подробности, които бяха така неподкупни и зловещи точно защото искаше да ги забрави, да ги изтрие от себе си подобно на напластенния през деня телесен мирис.
„Откога започна всичко това?!“ – ето проклетия въпрос, който си задаваше всеки път, щом го споходеше празното лице на Григоров, потънало като сянка в светлината на директорския прозорец. „Откога, по дяволите?“ Спомените го връхлитаха, бяха най-различни, повечето интимни, някои от тях срамни, но също като раздухани от вятъра листа те се разпиляваха, за да отстъпят място на най-яркия, съдбоносния, който подобно на жига бе прогорил завинаги съзнанието му. Беше лятото преди да тръгне на училище, летуваха в Поморие, морето блестеше като шлифован сапфир, който сякаш отъняваше и избеляваше на хоризонта, градчето ухаеше на пържена риба и на загнили плодове, на нещо неизличимо провинциално, на водорасли, на йод и на вечност. Сутрините прекарваха на плажа, а следобед майка му и леля му Емилия си правеха бани в санаториума със слузестата лечебна кал. Емилия Вълчева беше известна актриса, навсякъде хората я разпознаваха, съпровождаха я с поглед на почуда и възхита, спираха я на улицата и я молеха за автограф или да се снимат с нея. Тя беше с дъщеря си Десислава, разглезено и опако момиченце, три години по-малко от Христо, което само се пречкаше в краката му, докато той строеше пясъчен замък на брега.
Това се случи в деня преди да си заминат, беше неочаквано и в същото време сякаш преднамерено вълшебно, изпълнено с мистична, с прогаряща светлина. Той се забавляваше с един торен бръмбър, който се мъчеше да му избяга, опитваше се с пръчката да го вкара в кибритената кутийка, когато вятърът изведнъж се завихри и опря в сградата на санаториума, вратата на отсрещната кабинка зейна и той видя леля си Емилия гола, цялата намазана с лечебната кал, облечена сякаш в някаква лепкава и вековна пръст, в изначалието, в божествената глина на човешкото сътворение. Слънцето я осветяваше и тя приличаше на прекрасна статуя. Току-що беше влязла под душа и изведнъж започна бавното є и сладостно преображение, водата я разсъбличаше, откриваше я, проявяваше я и я връщаше в живината ѝ; отначало се освободиха златистите є коси и потекоха по раменете є, после стройните ѝ плещи, най-сетне бедрата є с формата на силен и недопит съд. Тя се обърна, гърдите ѝ се люшнаха едри, еластични и леко отпуснати, зърната им имаха тръпния цвят на кафе, погледът му пропълзя по загорелия є корем и опря в оная триъгълна белота, останала от банския, която беше предчувствие и продължение на нещо тайно, забранено, но повикано от избликналата светлина, и беше украсено с меднорус и пораждащ болка в слабините му венец. Христо беше ахнал, стоеше упоен, изоставен от себе си, някак разтърсващо самотен, с притворени очи и зинала уста. Пред него се бе извършило чудо, той бе преживял превъплъщението на богиня, която, умита от сиянието на вечността, се беше превърнала в жена.
Едва в този миг леля му Емилия зърна отворената врата, викът ѝ на уплах бе някак интимен и сякаш отправен към него, тя несъзнателно се прикри с ръце, всъщност по този начин му помогна да надникне докрай в нея и да я запомни, после се усмихна виновно и непростимо изрече:
– Господи, добре, че нямаше мъже! – и затръшна вратата, а може би така залости и сърцето му.
Христо не знаеше, че е влюбен, но още същата нощ разбра, че е болен, мяташе се като обезумял в леглото, гореше, сигурно беше вдигнал температура и до сутринта не успя да заспи. В преживяното не усещаше нищо плътско, дори далечно еротично и възбуждащо, той случайно бе надзърнал в един миг, в който жената се бе докоснала до свръхдуховното, до съвършенството. Нейното разсъбличащо се тяло, всъщност нейното обличане в слънцето и във водата, ала най-вече в момчешката му неопитност, се беше врязало като белег в паметта му, изглежда, и в живота му. Той го сънуваше и с отворени очи, видението го изненадваше, докато играеше на топчета с хлапетата на двора, докато закусваше филия, намазана с мармалад, в училище, на тренировките по футбол...

Издателство Сиела

Законът в Хеликон

Законът в Books.bg

Йожен Йонеско >> Въздушният пешеходец

„Комичното като интуиция на Абсурдното е много по-отчайващо от трагичното. Комичното не ни предлага никакъв изход… то е отвъд отчаянието и надеждата.” Йожен Йонеско

   Трябва да си призная обаче, че въпреки неособеното ми уважение към срещи със звезди и съзвездия от дълги години имах желанието да видя отблизо Йонеско – френския румънец или румънския французин, най-шумния и колоритния от бащите на антитеатъра, оня, когото традиционалистите все още смятат за литературен шмекер, а френската академия му даде креслото на безсмъртието, човека и писателя, за когото сякаш няма нищо сериозно на този свят, или по-точно – единственото сериозно нещо е несериозното.
   Затова преди известно време с голямо удоволствие се запътих за Оксфорд, за да присъствувам на една предварителна или показна прожекция на първия филм на Йожен Йонеско, наречен „Вазата“, който щеше да се покаже пред академична публика. Във влака аз си припомнях шока, който господин Йонеско предизвика миналата година с последната си пиеса „Макбет“, една грандиозна пародия на Шекспировия оригинал и на класическите интерпретации. В Париж тази пиеса беше една огромна гавра с Френския национален театър, а в Лондон — още по-голяма гавра с евангелието на английската драма. Тогава Йонеско написа в програмата към представлението, че „всички диктатори стават параноици“ и че „светът ще се умири само когато престане да бъде управляван от държавата“.
   Човешките същества са егоисти, общественият живот е една опасна измама и ние можем само да се смеем на неговата абсурдност. Има нещо безкрайно силно и вярно в това, че от нормална човешка гледна точка „Макбет“ е един абсурд, както Сталин е един абсурд, както не един и два съвременни диктаторски режима са също абсурдни, и се изисква дълбока неинтелигентност, за да се смятат за нещо повече от патологична абсурдност.
   Онова, което дълбоко ме е привличало у Йонеско, е настойчивостта му да казва нещата такива, каквито той смята, че са, и каквито според мен не са много далеч от истината. И, разбира се, с езика на един театър, където конците, които дърпат куклите, не само не са прикрити, но са очевидно удебелени, така че всеки да следи процеса на дърпането и на играта... Георги Марков

Идателство Леге Артис



Кавабата Ясунари >> Гласът на планината

„През целия си живот съм се стремил към прекрасното и ще се стремя към него до смъртта си”. Ясунари Кавабата – първият японски писател, носител на Нобелова награда за литература (1968)

После Шинго чу гласа на планината. Нямаше вятър. Луната беше ярка и почти пълна, но през нощната влага контурите на дърветата, очертаващи билото на планината зад къщата на Шинго, изглеждаха размазани, неясни. И съвършено неподвижни. Не трепваха и листата на папратта под верандата. Понякога нощем грохотът на морските вълни долиташе и до това, скътано в планините, място. За миг Шинго се усъмни дали не е чул морето. Но не - това бе гласът па планината. Напомняше далечен шум на вятър, но приличаше и на мощен, долетял от дълбините на земята тътен. Помисли, че шумът е в него самия, че му пищят ушите, и разтърси глава. Гласът секна. И едва тогава Шинго усети страх. Побиха го ледени тръпки - ами ако това бе вест, че смъртта скоро ще го повика?

Издателство Рива



сряда, 12 юни 2013 г.

Джон Льо Каре >> Дама, поп, асо, шпионин

Джордж Смайли трябва да открие съветската къртица, проникнала в „Цирка“, най-висшия ешелон на британските разузнавателни служби...

   В действителност, ако старият майор Доувър не се беше гътнал на надбягванията в Тонтън, Джим изобщо нямаше да се озове в училището на Търсгуд. Той пристигна в средата на срока без събеседване, някъде към края на май, макар че времето с нищо не го подсказваше, нает чрез една от по-пъргавите агенции за подбор на начални учители, за да поеме часовете на стария Доувър, докато не намерят по-подходящ кандидат.
   – Филолог – обяви Търсгуд в учителската стая, – временна мярка – и отметна перчем в своя защита.
   – Казва се Придо. – Той произнесе името буква по буква, консултирайки се с малко листче, тъй като не преподаваше френски. – Малкото му име е Джеймс. Мисля, че ще ни свърши работа до юли.
   Колегите му веднага разбраха намека. Джим Придо беше бедният роднина в учителската общност. Той попадаше в същата жалка категория като мисис Лъвдей, която притежаваше астраганено палто и беше смятана за полубожество, докато чековете й не се оказаха без покритие, или мистър Молтби, пианистът, когото извикаха от репетиция на хора, за да помогне на полицията в някакво разследване и поне доколкото беше известно, още им помагаше, защото сандъкът с вещите му си стоеше на тавана в очакване на по-нататъшни указания. Неколцина от колегите, най-вече Марчбанкс, настояваха да се отвори този сандък. Според тях той съдържаше отдавна изгубени съкровища, като например снимката в сребърна рамка на Апрахамяновата майка ливанка, швейцарското ножче на Бест-Инграм и часовника на медицинската сестра. Търсгуд обаче решително се възпротиви на техните попълзновения. Бяха изминали едва пет години, откакто наследи училището от баща си, но вече беше разбрал, че е по-добре някои неща да си стоят заключени...

Издателство Колибри



Майкъл Стюарт >> Крал Гарван

Историята на живот, с който има само един начин да се справиш – да избягаш от него...

Едно самотно, пренебрегвано момче на име Пол често сменя дома и училището си.

След като не намира подкрепа в семейството си, няма приятели или среда, неговото спасение се оказва светът на птиците. Така започва и пътуването му – в търсене на най-прекрасната птица в естествената й среда.

В своето пътешествие Пол ще открие повече неща, отколкото търси, ще мине през големи премеждия, една любов, малко заблуди, а дори може и да загуби ума си...

Издателство Артлайн Студиос

Крал Гарван в Хеликон


Атанас Далчев >> Поетически преводи

Когато човек не знае добре един език, той, вместо да каже това, което мисли, мисли това,което може да каже. Атанас Далчев

Мементо

Федерико Гарсия Лорка

Когато умра,
погребете ме с мойта китара
под пясък и глина студена.

Когато умра
между портокали
и мента зелена.

Когато умра,
погребете ме вий, ако щете,
в един ветропоказател.

Когато умра.

Издателство Захарий Стоянов; УИ „Св. Климент Охридски“

вторник, 11 юни 2013 г.

Скот Юрек >> Яж и тичай

В жестокия свят на бягането на свръхдълги разстояния...

Бях пробягал 113 км в местност, където други бяха загинали, ходейки, и ми оставаха още 104 км. Казах си, че в този момент трябва да оставя зад гърба си всички съперници, които са били достатъчно глупави да ме следват през първата половина на трасето. Всъщност бях застанал настартовата линия с идеята да подобря рекорда на състезанието и изобщо не допусках, че може да не съм пръв. Сега обаче не вярвах, че ще успея да завърша. Имаше само едно решение – да се надигна и да продължа напред. С каквито и беди да съм се сблъсквал в живота си, отговорът винаги е бил един и същ: „Не спирай!“. Дробовете ми e можело да се задъхват за кислород, мускулите ми – да изнемогват, но аз винаги съм знаел, че спасението е в разума ми. В други случаи уморените ми сухожилия са плачели за почивка, плътта ми е молела за милост, но аз съм продължавал да тичам благодарение на съзнанието си. Но не и този път. Какво се беше случило? Бягането е моят живот. Обичам да тичам. До голяма степен бягането – това съм аз. В спорта, който избрах за свое призвание, професия, страст и непогрешим, но безпощаден учител, то е моят отговор на всички предизвикателства. Аз съм бегач на свръхдълги разстояния, което ще рече, че се явявам на състезания, по-големи от маратон (42,195 км). На практика обаче аз бягам и печеля надпревари от поне 80 км, най-често по 160 км, а понякога по 220–240 км. На някои бягания съм бил водач на колоната от начало до край. Друг път съм оставал назад за известно време, след което съм впрягал всичките си сили. Защо сега стоях край пътя, повръщах и не можех да продължа? Успехите ми нямаха значение...

Издателство Вакон

Яж и тичай в Хеликон

Яж и тичай в Books.bg

Юлисес Мур >> Вратата на времето

Какво се крие зад вратата? И защо някой се е опитал да я запечата?

Семейството на единадесетгодишните близнаци Джейсън и Джулия Кавънант се мести от Лондон във Вила Арго – просторно старо имение, разположено над стръмни скали край морето. Не след дълго близнаците откриват, че новият им дом е пълен с тайни: Кой е Юлисес Мур, ексцентричният и потаен предишен собственик на имението? Дали Нестор, възрастният градинар, е просто чудак, или крие нещо? Какво причинява зловещите светлини и звуци във Вила Арго? Джейсън мисли, че е призракът на Мур, който обитава имението, но според практичната Джулия брат ѝ си въобразява. Тогава близнаците и новият им приятел Рик се натъкват на мистериозна врата, скрита зад стар гардероб. Никой от ключовете в къщата обаче не ѝ пасва...

Издателство Егмонт България



Мерсе Родореда >> Улица „Камелия“

„Оставили ме на улица „Камелия” до една градинска порта и нощният пазач ме намерил призори...“

След години Сесилия бяга от този дом и се впуска в живота в тежките времена на следвоенна Барселона. Минава през различните нива на проституция, от улицата до луксозни къщи и коли. Дълбоко в съзнанието й е залегнала нуждата да намери баща си. Попада на различни мъже – влюбени, жестоки, скъперници, щедри или не с ума и накрая постига мир в душата си и нежност, там където най-малко е очаквала...

Издателство Сиела



понеделник, 10 юни 2013 г.

Орасио Кирога >> Приказки от селвата

Как изглеждат приказките, които учат децата от другата страна на океана? И какъв магичен свят изграждат те?

Историите в книгата оставят усещането за прилика с приказките на Киплинг и тази асоциация се оказва съвсем не случайна, защото Орасио Кирога пише своите приказки за двете си деца, с които живее в колиба сред тропическите гори. Създава истории и ги учи на онази връзка между човека и природата, от която днес, в съвремения свят, е останала само една тънка нишка, но без нея ние сме изгубени.

Разберете какво се е случило на големия бал, който змиите организират или пък как сомът се сдобил с офицерски колан и много други вълшебни истории за животни. Невена Крумова

Издателство Лабиринт



Рана Дасгупта >> Токио: Отменен

„Тези истории... по своята находчивост те изпреварват Приказките на Шехерезада... Прочел книгата, човек остава зашеметен.“ Рейчъл Хор, The Guardian

Романът е изграден по модела на „Кентърбърийски разкази“ и „Декамерон“ – група хора попадат в извънредна ситуация, принудени са да прекарат известно време заедно и за да запълнят времето – а може би за да придадат вещественост и смисъл на собственото си съществуване, си разказват истории. В случая историите са тринайсет и са разпилени в тринайсет различни точки на света, подробно описани и забележимо присъстващи... Така с огромно удоволствие започнах да пътувам виртуално из квартали на Токио, пазари в Лагос, летище „Кенеди“ в Ню Йорк и потайностите на Варшава. И да скицирам - от нулата. Защото магията на тази книга е в това, че всичко в нея става щрих след щрих, с наслояване и отложено освобождаване... Невена Дишлиева-Кръстева, преводач на книгата, Капитал Лайт

Издателство Жанет 45

Токио: Отменен в Хеликон


Любен Дилов >> Незабравимо

„… ако е позволено изобщо да се дели сериозната фантастика на течения и категории, то единственото оправдано деление би било на: плашеща и разсмиваща.“

   ... Навсякъде, където се събираха повече от двама души – в превозните средства, в кръчмите, в магазините, – неизбежно възникваха спорове, които често завършваха с кървави побоища, защото хората обикновено имаха различни представи за това как се става по-добър.
   След отговора обаче, обявен с едър шрифт или гръмогласно от всички средства за информация, дискусията придоби по-организирани форми. Пред правителствените сгради се заточиха безкрайни демонстрации, настояващи като първа крачка всички страни да сключат помежду си мирни договори за вечни времена, да престанат навсякъде междудържавните, етническите и религиозните конфликти. Правителствата разгонваха демонстрациите, с водни струи, сълзлив газ и гумени куршуми, но повече по традиция, а не защото имаха нещо против Земята да стане член на Обществото на разумните цивилизации в Галактиката.
   Вестниците, които за улеснение бяха създали не особено привлекателното съкращение ОБРАЦИВГА, не намираха по-актуална тема и непрекъснато я експлоатираха с изказвания, интервюта или статии от най-видните представители на народите. Както трябваше и да се очаква, най-видните представители също не бяха единодушни в тълкуването на явлението. Някои политици виждаха в него шантаж на левите екстремисти, други – на десните. Официалната религия го обяви за божие дело — както някога бог поканил Енох да разгледа небесното царство, за да разкаже на хората как е устроено, така сега любимият на хората Томазо Верин щял да донесе божията правда на Земята. Астрофизиците пък напомняха, че когато разработвали теорията на контакта с чужди цивилизации, отдавна били стигнали до извода за ненасилието и сътрудничеството като основен закон в космоса, защото такъв именно бил законът на оцеляването. Иначе всяка цивилизация – все едно в космоса или на Земята – била обречена на гибел. А философите и социолозите твърдяха, че за да навлезем в нравствения стадий на земната цивилизация, не се искало нищо повече от онова, за което народите са си мечтали открай време. Следователно то ни е близко, а нашите галактически събратя ни доказвали, че е и постижимо. Нужно било на първо време да се преразгледат учебните програми, педагогиката, политиката, да се премахнат дори спортовете, в които имало насилие спрямо съперника. Имаше обаче и философи, които напомняха, че въпросът за границите на насилието бил доста сложен, защото в края на краищата то си е природен закон – самият белтък, основата на живота, съществувал благодарение на агресията си спрямо околната среда, от която се храни.
   В многогласия хор почти нечуто отмина изявлението на един литературовед-семиотик и структуралист, който подкрепи твърденията за мистификацията. Неговият анализ на радиограмите показвал, че това, което се иска от Земята, се съдържало в сходен вид у древните писатели-утописти Томас Мор и Томазо Кампанела. Случайно ли планетата се казвала Мориана, а изпратилият вестта за нея – Томазо?
   Никой обаче не му повярва, защото популярният космонавт си се казваше Томазо от рождение, а ония, които си направиха труда да попрелистят забравената „Утопия“ на Томас Мор, видяха в нея само смътни предсказания, каквито съдържала още Библията, или потвърждения, че щом човечеството също е раждало такива идеи, то развитието на цивилизациите към нравствения стадий било закономерно.
   Повече внимание пожънаха друг тип гласове: те истерично крещяха, че това било военна хитрост – да ни обезоръжат физически и психически, та по-лесно да завладеят Земята. Приказват ни за невмешателство, а ни се мешат по най-подъл начин! Щом не ни искат такива, каквито сме, много им здраве! Досега сме живели без тяхното съмнително ОБРАЦИВГА, ще я караме някак си и занапред. Отгде накъде ще се равняваме по разни хуманоиди, ние не сме хуманоиди, ние сме истински човеци…
   Появиха се и контрадемонстрации, призоваващи към единство пред лицето на външния враг. Те размахваха грозни чучела на въображаемите морианци и бяха значително по-буйни в проявите си, но правителствата, кой знае защо, не ги разгонваха. Може би поради тяхната малочисленост. Защото по-голямата и по-добрата част на човечеството продължаваше да жадува за скорошно общуване с чуждозвездните си събратя... Ние и другите

Издателство Аргус

Незабравимо в Хеликон


неделя, 9 юни 2013 г.

Милен Русков >> Захвърлен в природата

ХVІ в. Испания. Лекарите, пренесли тютюна в Европа са го смятали за лечебно средство – „herba panacea“ – обещаното от древните велико лекарство...

„Захвърлен в природата“ в романа на Милен Русков по-скоро значи „паднал от небето“ (християнско) и „стъпил на земята“, значи също и „завръщане към тялото“ след християнския дуализъм „душа – тяло“, който напълно пренебрегва „тялото“ за сметка на душата. Романът на Русков е „ренесансов“ именно като роман за „телесния човек“.Не случайно двамата му главни герои са лекари, лекуващи телесното здраве на човека. „Захвърлен в природата“ значи, ако щете, и „край на метафизиката“; той е роман за секуларизацията като „осветскостяване“ на човека след християнската му спиритуализация. Не случайно за главния му герой доктор Монардес се казва, че не признавал „невидимото“ и „духовете“. Не на последно място, романът е и за „праксиса“ на човека, за човека като „практическо“, а не като „духовно“ същество. Неговите герои – медици, са не само „философи“ на тютюна, не само прилагат тютюнева терапия, но са и тютюневи търговци, бизнесмени. Тютюнолечението в романа на Русков е не само нова за времето си терапевтична практика, не само нова медицинска философия, модерен новоевропейски природонаучен мироглед, но и практическа търговска дейност, бизнес. „Тютюнът“, това предизвикващо „гнусливо и вонливо кадение“ (както са казвали нашите възрожденци) растение, е едновременно лекарство и отрова, пазарна стока и метафизически символ, новият природен „опиум за народа“ след залеза на епохата на трансцендентната наркоза на християнството... Светлозар Игов

Хартиено издание и е-книга

Издателство Жанет 45



Туве Янсон >> Цилиндърът на магьосника

Прекрасните и странни летни приключения на Муминтрол и Снусмумрик...

Първо намериха цилиндъра и изпуснатите в него яйчени черупки се превърнаха в малки пухкави управляеми облачета! След това Муминтрол го нахлупи на главата си и се превърна в много странно същество. Толкова странно, че другите не го познаха... После уловиха истински разярен мраволъв. Намериха лодка и в името на времето и всичко останало я кръстиха „Приключението”. С нея стигнаха до острова на хатифнатите и там доста се поизплашиха. А като се върнаха, къщата я нямаше.
И тогава дойде Магьосника...

Издателство Дамян Яков



Михаил Вешим >> Руският съсед

В Ново Плодородно пристига чужденец – Виталий Баранов, – не за да си купи къща, а цялото село... и да го управлява – с твърда ръка и с „мягкий знак“...

   – Ех, Йосиф Висарионович… – изпъшка Стефанов. – Как липсва сега вашата силна ръка!
   Само такава ръка можеше да сложи ред в днешния световен и български хаос!
   Мобилният му телефон върху холната масичка иззвъня с мелодията на „Катюша“ – „Расцветали яблони и груши“…
Върху екранчето се изписа „Вася“.
   Русенецът Васил Василев беше газовик, негов набор, с когото живяха заедно два семестъра в общежитието на Московската академия за ръководни кадри. След като завършиха едногодишния курс, с получените червени дипломи заеха ръководни постове в България, а сега, вече пенсионери, и двамата членуваха в българо-руско дружество за приятелство. Веднъж месечно пътуваха до София за мероприятия. По традиция мероприятията започваха в салона с доклад, а завършваха в клубния ресторант с водка и котлет по московски, сред спомени и звън на балалайки.
   – Скажи, Вася! – обърна се той фамилиарно към своя друг, както русофил към русофила.
   – Стьопа, един товарищ ще ти се обади! Има инвестиционни намерения в твойта губерния… Человек из наших, окажи му съдействие! Понимаеш?
   – Понимаю!
   Възпитаниците на академията за ръководни кадри се разбираха с малко българо-руски думи. За тях важни бяха не думите, а делата...

Издателство Сиела

Руският съсед в Хеликон