събота, 18 юли 2015 г.

Франсоа Волтер >> Векът на Луи XIV [ Том I ]

Европа е задължена за възпитанието и обществения си дух на двора на Луи ХІV. Волтер

   И тъй, Луи ХІV делял времето си помежду развлечения, подобаващи за неговата възраст, и дела, съответстващи на неговия дълг. Всеки ден свиквал съвета, а после работел тайно с Колбер. Тяхната тайна дейност породила бедата на известния Фуке, при която пострадали държавният секретар Генего, Пелисон, Гурвил и още доста хора. Сгромолясването на този министър, към когото имало основание да се отправят далеч по-малко упреци, отколкото към кардинал Мазарини, доказало, че не всеки има право да извършва сходни грешки: погубването му било вече утвърдено, когато кралят приел да посети великолепното тържество, подготвено за него от министъра в дома му във Во. Палатът и градините били стрували осемнайсет милиона, като днес можем да ги приравним към трийсет и пет: той престроявал палата два пъти и изкупил три селца, като землищата им били обхванати от грамадните градини, частично залесени от Льонотр и смятани тогава за най-красивите в Европа. Шадраваните във Во, които впоследствие изглеждали твърде посредствени пред фонтаните във Версай, Марли и Сен Клу, тогава били направо чудо; ала колкото и прекрасен да е бил домът, харчът от осемнайсет милиона, за който все още се пазят сметките, доказва, че устройването му е било прекомерно разточително, а разточителството не е устройвало и самия крал, спрямо когото също се е прилагало. Действително Сен Жермен и Фонтенбло, единствените празнични постройки, обитавани от краля, изобщо не можели да се сравняват с Во: Луи ХІV е усетил това и се е вбесил. Навсякъде из сградата личат гербът и девизът на Фуке: катерица със словата Quo non ascendam? („Къде не бих се покачил?“). Кралят пожелал превод; честолюбието на девиза не го настроило по-миролюбиво. Придворните отбелязали, че катерицата навсякъде била нарисувана преследвана от смок, какъвто имало в герба на Колбер. Тържеството надхвърляло някогашните празненства на кардинал Мазарини и по великолепие, и по вкус: за пръв път било дадено представление на „Неприятните“ на Молиер; прологът бил от Пелисон и всички му се възхитили. Общите развлечения твърде често прикриват или пораждат частни неволи във всеки двор и ако не била кралицата майка, главният интендант и Пелисон щели да бъдат арестувани във Во в деня на увеселението. Неприязънта на краля нараствала, понеже госпожица Дьо Лавалиер, към която владетелят вече изпитвал истинско привличане, била известна с мимолетната си връзка с главния интендант, който не пропускал подобно задоволяване на страстите си: той бил предложил на госпожица Дьо Лавалиер двеста хиляди ливри; предложението било прието с възмущение още преди тя да имала някакви кроежи спрямо сърцето на краля. След като подразбрал какъв могъщ съперник има, главният интендант се опитал да стане душеприказчик на онази, която не бил успял да притежава, и с това бил още по-дразнещ...

Преводач Венелин Пройков
Издателство Изток-Запад (2015)


четвъртък, 16 юли 2015 г.

Карл Гелеруп >> Мелницата

Обречен на фатална зависимост от незрими тайнствени и враждебни сили?

Остров Фалстер.
В дома на мелничаря Якоб Клаусен привлекателната слугиня Лиза се грижи за болната му жена. Забелязвайки какви огнени погледи ѝ хвърля Якоб, хитрата и по селски пресметлива Лиза си поставя за цел след смъртта на съпругата му да стане господарка на мелницата.
И тя ще направи всичко, за да го постигне.

Подобно на мелничния механизъм тази корист безпощадно завъртва и смачква няколко човешки живота, понасяйки ги във вихър от ревност и страст, престъпление и изкупление.

Преводач Неда Димова-Бренстрьом
Издателство Персей (2015)

сряда, 15 юли 2015 г.

Андерш де ла Моте >> Измамата

Краят на Играта...

   Като удар с юмрук в гърдите – горе-долу такова беше чувството. По някакъв странен начин гърмежът сякаш забави времето още повече. Изведнъж той долови всеки дребен детайл около себе си. Оръжието, насочено към гърдите му, провлеченият панически рев на тълпата. Навсякъде имаше тела, които се блъскаха в slowmotion. Които се опитваха да избягат възможно най-далеч от него.
   Но въпреки доказателствата, въпреки че барутният дим изгаряше лигавицата на носа му, а изстрелът все още отекваше в тъпанчетата, мозъкът му отказваше да приеме реалността. Като че се защитаваше от невъзможното, немислимото, нечуваното...
   Това не можеше да се случва.
   Не сега!
   Или изобщо някога!
   Тя беше стреляла по него...
   ТЯ
   БЕШЕ
   СТРЕЛЯЛА
   ПО НЕГО!!!
   Пистолетът продължаваше да сочи към гърдите му. Погледът ѝ над цевта беше леден, напълно освободен от чувства. Като че принадлежеше на съвсем различен човек. Някой непознат.
   Той опита да вдигне ръка към нея, отвори уста, за да каже нещо. Но единственият звук, който излезе от устата му, беше слабо скимтене. Внезапно и без ни най-малко предупреждение времето възвърна обичайната си скорост. Болката се разпростря като вълна от гръдния му кош, продължи надолу през тялото му и накара асфалта да се залюлее под краката му. Колената му се подкосиха и той направи две несигурни крачки назад, опитвайки се да запази равновесие.
   В следващия миг едната му пета се удари в бордюра на тротоара.
   Секунда безтегловност, докато той се бореше със закона за гравитацията.
   После усещане за свободно падане – като насън.
   С което за него Играта приключи.

   1 | A whole new [geim]?
   В мига, в който се събуди, HP осъзна, че нещо не беше наред. Минаха няколко секунди, докато успее да установи какво го притесняваше.
   Беше тихо.
   Твърде тихо...
   Спалнята гледаше към „Гулдгренд“ и той отдавна беше свикнал с постоянния шумов фон откъм „Сьодерледен“, който минаваше на няколкостотин метра оттам. HP едва се замисляше за съществуването му.
   Но вместо обичайното глухо бучене от трафика, примесено с някоя и друга сирена, лятната нощ беше мъртвешки тиха.
   Той погледна към часовника на радиото: 03:58.
   Ремонт на пътя, предположи той. „Сьодерледен“, „Сьодер Меларстранд“ и „Слусен“ бяха затворени за поредното закърпване... Но освен че това би означавало, че Пътния строител Боб работеше в stealthmode, той започна да осъзнава, че липсваха и други звуци. Нямаше вестникарчета, които да захлопват външните врати, нито пияници, които да надават рев откъм „Хорнсгатан“. Всъщност не се чуваше и най-малък звук, който да намеква, че отвън има оживена столица. Сякаш апартаментът му беше обгърнат от гигантски мехур, който го отделяше от околния свят. Принуждаваше го да живее в собствена вселена, където обичайните правила вече не важаха.
   Което в известен смисъл си беше напълно вярно...
   Забеляза, че сърцето му бе започнало да бие малко по-силно. Леко прошумоляване някъде в апартамента го стресна.
   Крадец?
   Не, невъзможно. Беше заключил блиндираната врата с всички три ключалки точно както обикновено. Вратата му беше излязла доста солено, но си струваше всяко проклето йоре. Стоманена рамка, двойни ключалки с резе тип „кука“ и you name it, така че от гледна точка на логиката нямаше как някой да е влязъл с апартамента. Но чадърът на параноята нямаше да се остави да бъде сгънат обратно толкова лесно...
   Той се измъкна от леглото, мина на пръсти по пода на спалнята и внимателно надникна във всекидневната. Отне му няколко секунди, но щом очите му се приспособиха към мрака, резултатът беше недвусмислен. Нищо, никакво движение нито във всекидневната, нито в малката кухня в съседство. Всичко беше окей, нямаше каквито и да било признаци за опасност. С изключение на онази неестествена тягостна тишина, която все още не беше отстъпила...
   Той се промъкна внимателно до прозореца и погледна навън. Долу на улицата нямаше жив човек, което всъщност не беше толкова странно, като се имаше предвид часът. „Мария Трапгренд“ далеч не изобилстваше от движение дори през деня.
   Затворено за пътен ремонт, така трябваше да е. Половината шибан „Сьодер“ вече изглеждаше като разкопките на Бирка, така че защо да не спрат изцяло движението за през нощта?
   Бобитата сигурно си бяха направили почивка за кафе...
   Plausible – абсолютно! Но въпреки това неприятното чувство не искаше да се разкара.
   Оставаше само антрето.
   Мина на пръсти по новите дъски, водещи към външната врата, като внимателно избегна третата и петата, защото знаеше, че скърцат.
   Когато му оставаше към метър, му се стори, че видя как пощенската кутия потрепери. Той замръзна насред крачката си, а ритъмът на сърцето му се ускори.
   Преди две години някой беше излял запалителна течност през вратата и беше драснал клечката. Страшно неприятно преживяване, което за него приключи с кислородна маска в болница „Сьодер“. Едва много по-късно бе схванал, че всичко това е било просто малък предупредителен изстрел, който да му напомни за правилата на Играта.
   Той подуши внимателно неподвижния въздух, но не усети миризма на керосин. И все пак вече беше напълно сигурен. Шумът беше дошъл от външната врата.
   Може би беше вестникарчето въпреки всичко?
   Той направи още две предпазливи крачки напред и доближи око до шпионката.
   Внезапният шум беше толкова силен, че той залитна назад в антрето.
   Проклятие!
   За няколко мига му се привидяха звезди, а сърцето му като че беше спряло.
   Още един яростен удар го накара да се отърси от шока.
   Някой беше напът да разбие вратата му!
   Стоманената рамка вече беше започнала да се огъва, така че който и да беше, трябва да е по-силен от Хълк. Трети трясък, метал срещу метал, не беше проклетият Брус Банър, а по-скоро истински боен чук – може би дори няколко.
   Рамката на вратата поддаде още няколко сантиметра и той внезапно видя металните шипове на ключалките през пролуката. Трябваха ѝ само още няколко удара.
   HP се завъртя, препъна се в собствените си крака и се просна на пода. Поредният удар по вратата запрати шумолящ залп хоросан върху краката му.
   Стъпалата му се хлъзгаха по дървения под, ръцете търсеха опора.
   Изправи се.
   Бързи крачки: всекидневната, спалнята.
   Отново фрас по вратата!
   Вкус на кръв в устата, сърцето като че експлодираше в гърдите му.
   Ръцете му трепереха толкова силно, че му беше трудно да завърти ключа в бравата.
   Каквоповсичкишибанидяволииисеслучвааа...
   Още един удар от външната страна на вратата, този път последван от хрущене, което по всяка вероятност означаваше, че рамката беше поддала.
   Той сграбчи бюрото, стъпи здраво на пода и за малко да падне по лице, когато то съвсем леко се плъзна към вратата.
   Скапан талашитен боклук!
   Ако стоманената врата отвън не можеше да спре нападателите, балтийската сглобяема мебел едва ли щеше да направи повече от това да му осигури няколко допълнителни секунди. Той се хвърли на леглото и затърси с ръце по нощното шкафче, което беше покрито с вестници и джобни книги.
   Телефонът, къде, по дяволите, беше телефонът?!
   Ето! Не, деба, това беше дистанционното на телевизора...
   Чу тичащи стъпки във всекидневната, груби гласове, които си викаха, но беше твърде фокусиран върху търсенето, за да чуе какво казват.
   Изведнъж пръстите му се натъкнаха на телефона толкова рязко, че той падна на земята.
   Мамка му!
   Тракане откъм дръжката на вратата, после дрезгав глас, който изрева:
   – Тук вътре!
   HP се метна на пода и размаха бясно ръце.
   Ето го там, съвсем близо до лявата му ръка.
   Грабна телефона и занатиска копчетата. Пръстите му още трепереха като от паркинсон.
   Едно, едно, две – е лесно да се набере... как не.
   Удар по вратата почти накара ИКЕА бюрото да се преобърне.
   – Ало, „СОС Аларма“, с какво мога да ви помогна? – каза сух телефонен глас.
   – Полицията! – изрева HP – Помогнете м...
   Ярък блясък го заслепи и се запечата в ретината му.
   Последва толкова мощен гръм, че му изкара въздуха.
   После му се нахвърлиха...

Преводач Любомир Гиздов
Художник Любомир Пенов
Издателство Сиела (2015)

Измамата в Pimodo

вторник, 14 юли 2015 г.

Манос Вуракис >> Фадър наш

Той може да я приключи тая работа с Второто пришествие...

   За да организираш и доведеш докрай едно Второ пришествие, се изисква голямо тичане, особено когато Първото се счита за не така успешно. Вседържителят много добре знаеше това и не бе склонен да рискува за втори път в един период от едва две хиляди години, като претупа Второто пришествие, само и само за да не изпусне срока, предвиден от съответните служби на Вселената.
   Историята с провала на Първото изглежда неразгадаема, още повече че доста народ вярваше в неговия успех. Обаче никой досега не успя да обясни защо преклонението пред величавата смърт на Исус в името на спасението на човеците така и не се бе разпростряло географски повече от гиганта „Кока-Кола“.
   Земята беше единствената планета, където се бе случило нещо подобно, за огромна изненада на Небесата, тъй като на всички останали планети локалните фирми „Кока-Кола“ бяха съвсем незначителни в сравнение с местните религии. И при положение че една никаква кутийка без каквато и да било естетическа стойност успяваше да се докосва всекидневно до устата на много повече земни жители, отколкото Словото Божие, то първото посещение на Божествения елемент на Земята може да се оцени само като относително успешно и нищо повече.
   Дори в един момент самият Бог бе обмислял сериозно възможността да предложи на „Кока-Кола“ сътрудничество в рамките на програмата „Купувам и вярвам“. Щабът на светците разгледа конкретния план, препоръча да бъдат изписвани върху кутийката на безалкохолната напитка откъси от евангелията, цитати от светата Библия и някои тропари, които би могло да бъдат четени с удоволствие на плажа, в гимнастическия салон, в киното или където и да било другаде. Истината е, че Бог не се въодушеви особено от тази идея, и планът бе изоставен, а пък и „Кока-Кола“ от своя страна сметна подобно сътрудничество за несъвместимо със собствените си стратегически намерения. Изненадващият полупровал на Първото пришествие бе напълно забравен, а малката червена кутийка притежаваше определено географско предимство на малката синя планета. И това бе известно на Всемогъщия. Той често изпитваше угризения, че не се бе намесил решително по време на Първото пришествие, а бе оставил – повече с чисто възпитателна цел – първородния си син Исус да вади сам змията от дупката. В крайна сметка той не само не я извади, ами успя и сам да се напъха вътре след една серия от напълно неприсъщи на човешкия род постъпки. Отецът зор видя, докато го издърпа от там в последния момент с номера с възкресението.
   Онова, което Небесният Отец не успя по никакъв начин да си обясни, бе що за патологично отклонение трябва да бе поразило вълнообразните синьо-зелени неврони на човешкия мозък, та да накара човеците да прегърнат аномалната идея да разпънат на кръст едно толкова невинно същество, отишло доброволно да ги отървава от греховете им. Как е възможно да причиниш такова голямо зло на един предполагаем Спасител със съвършени шведски черти на лицето, древногръцки начин на мислене и трезвеност на алпийски стрелец, по-вълнуващ оратор от Нелсън Мандела и по-екологичен от всички автомобили „Тойота Приус“, взети заедно?
   Абсолютно неуважителният жест на тези кретени да разпънат на кръст най-куул богочовека, стъпвал някога на разбричканата им планета, първоначално вбеси Отеца. След туй сериозно го притесни. Впоследствие го вбеси още повече и накрая го притесни още по-сериозно, отколкото го бе разгневило последния път, когато беше гневен. На практика последиците от тази история бяха едни мъчителни безсъния, от които Всемогъщият страдаше непрекъснато през последните хиляда и петстотин години.
   Затуй Всемилостивият реши, че трябва да действа незабавно.
   В последно време темата за повторното посещение – както наричаше професионално Второто пришествие – го занимаваше твърде сериозно и това би могло да бъде потвърдено от всеки, поддържащ всекидневен контакт с него. Понеже от доста време насам не се бе появявал какъвто и да било проблем в никоя от свестните галактики и всичко във Вселената вървеше като по часовник – което не се случваше често – Бог сметна, че сега е моментът да се занимае изключително с проблемите на Земята.
   И започна от сутрин до късно вечер да обикаля замислен най-отдалечените кътчета на Вселената, яхнал любимото си облаче, с кръстосани на гърба ръце, с наведена глава, а огромната мисловна конска сила на божествения му мозък работеше на пълни обороти. Не разговаряше с никого, почти не се хранеше, отклоняваше с жест всички покани, пристигащи в офиса му, и само в редки случаи пушеше замислен своята пура, с поглед, впит в онази намусена синя планета, въртяща се с отблъскващо сладострастие под краката му. Понякога Всемогъщият повикваше една ангелска банда, за да му свири с тръбите си I Put a Spell on You, и тогава се оставяше на сладостното слоу моушън потъване в креслото. Поемаше си дълбоко дъх, притваряше очи и си представяше най-различни неща – от онези, дето само боговете могат да си представят.
   Исус от своя страна за доста дълъг период от време приемаше твърде лично своята кратка авантюра на Земята. Чувстваше, че не е успял съвсем в мисията си, и бе нормално да търси реванш. От векове насам навиваше Отца си да му разреши да се завърне, за да довърши своето дело и да пооправи впечатленията, които бе оставил със загадъчното си възкресение. За да няма повече недоразумения и за да затвори устата на своите обвинители. Всъщност Исус и неговият приятел Йоан бяха първите, които родиха идеята за Второто пришествие като естествена последица на Първото отсъствие. Дори Йоан бе издал на тази тема някаква книга, която съвсем непоносимо бе успяла да се изкачи на първо място в списъка на бестселърите и да се задържи там векове наред. Обаче Отец хранеше съмнения по конкретния избор. И да си говорим честно, не без известно право.
   Добро момче е Исус, казваше си той, обаче е леко демоде. Нужен е някой по-драстичен, с по-малко задръжки и не толкова чувствителен, с прикрита интелигентност и съвременни стилистични разбирания. Някой, който да притежава такива качества, че да се наложи стопроцентово над земната културна сбирщина от застреляни народи, които отдавна бяха изгубили първичния си инстинкт за общуване...

Преводач Мая Граховска
Издателство Колибри (2015)

понеделник, 13 юли 2015 г.

Нийл Геймън >> Внимание, психоспусък

Най-хубавите неща, които съм виждал, са мъртви места...

   Изкачвахме се по полегат хълм в една лятна вечер. Беше станало осем и половина, но имах чувството, че е още средата на следобеда. Небето беше синьо. Слънцето висеше ниско над хоризонта и обагряше облаците в златно, бледорозово и пурпурно-сиво.
   – Е, и как свърши всичко? – попитах водача си.
   – Никога не свършва – отвърна той.
   – Но ти каза, че вече го няма – рекох. – Лабиринта.
   Бях разбрал за лунния лабиринт от интернет – малка бележка под линия в един уебсайт, който ти съобщаваше какво интересно и забележително има в тази част на света, където се намираш. Необичайни местни атракции: колкото по-просташки и сътворени от човешки ръце, толкова по-добре. Не знам защо ме привличат тези неща: подобия на Стоунхендж, изградени от коли или жълти училищни автобуси, полистиренови модели на огромни пити сирене, неубедителни динозаври от ронлив бетон и всякакви такива.
   Имам нужда от тях, те ми дават повод да спра колата, където и да съм, и да поговоря с хората. Хората са ме канили в домовете и в живота си, защото оценявам с цялото си сърце зоологическите градини, които са направили от машинни части, къщите, които са построили от консерви и каменни блокове и са ги покрили с алуминиево фолио, историческите сцени, подредени от пластмасови манекени с лющеща се боя по лицата. И те, тези хора, които създават крайпътните атракции, ме приемат какъвто съм.
   – Изгорихме го – каза водачът ми. Беше възрастен и се подпираше на бастун, докато вървеше. Бях го открил да седи на една пейка пред градската железария и той се съгласи да ми покаже мястото, където някога се е намирал лунният лабиринт. Придвижването ни през ливадата не беше бързо. – Така дойде краят на лунния лабиринт. Лесно беше. Розмариновите храсти подхванаха огъня, запращяха и лумнаха. Пушекът беше гъст, понесе се надолу по хълма и накара всички ни да си мислим за печено агне.
   – Защо му викат лунен лабиринт? – попитах. – Просто заради звучността ли?
   Той се замисли върху въпроса ми.
   – Ами де да знам – рече. – Не твърдя ни едното, ни другото. – После продължи: – Имаше си традиции. Тръгвахме да го обхождаме в деня след пълнолунието. Започва се от входа. Стигаш до центъра, после се обръщаш и се връщаш по същия път. Както казах, тръгвахме да го обхождаме в деня, когато пълната луна почне да намалява. Все още е достатъчно светло да се върви. Минавахме по него всяка вечер, докато луната е достатъчно ярка, за да виждаме. Идвахме тук. Вървяхме. Най-вече по двойки. Обикаляхме го, докато дойде новолунието.
   – Никой ли не го е минавал по новолуние?
   – О, някои са го минавали. Но те не бяха като нас. Бяха хлапаци и си носеха фенерчета, щом луната се скрие. Обикаляха го, лошите деца, лошите семена, онези, които искат да се плашат взаимно. За тях нощта на Вси светии идваше всеки месец. Обичаха да се плашат. Някои от тях разправяха, че видели инквизитор.
   – Какъв инквизитор? – Думата ме изненада. Човек не я чува често, не и в обикновен разговор.
   – Ами някакъв, дето измъчва хора, предполагам. Аз никога не съм го виждал.
   Откъм върха на хълма повя ветрец. Подуших въздуха, но не усетих мирис на горящи треви, нито на пепел – нищо, което да ми се стори необичайно за лятна вечер. Някъде цъфтяха гардении.
   – По новолуние ходеха само хлапетата. Когато се покажеше полумесецът, идваха и по-малките деца, родителите им също се качваха на хълма и се разхождаха с тях. Родители и деца. Заедно стигаха до центъра на лабиринта и родителите сочеха новата луна, как прилича на усмивка в небето, голяма жълта усмивка, и малките Ромул и Рем, или както там се казваха децата, се усмихваха, смееха се и махаха с ръце, сякаш се опитват да свалят луната от небето и да я сложат на малките си личица.
   После, с нарастването на луната, идваха двойките. Млади двойки се качваха тук да се ухажват, както и по-възрастни, просто за да се насладят на компанията си, макар че дните им на ухажване бяха отдавна забравени. – Той се подпря тежко на бастуна си. – Не забравени – промълви. – Това никога не се забравя. Сигурно е заради нещо вътре в теб. Дори умът да е забравил, може би зъбите помнят. Или пък пръстите.
   – Те носеха ли фенерчета?
   – В някои нощи да. В други не. Най-популярни винаги са били нощите, когато няма облаци да скриват луната и можеш просто да минеш през лабиринта. И рано или късно всеки го правеше. Докато луната растеше, ден след ден – или май трябва да кажа нощ след нощ. Онзи свят беше толкова прекрасен.
   Паркираха колите си там долу, където и ти остави своята, в края на имота, и се качваха по хълма пеш. Винаги пеш, освен онези в инвалидните колички или мъничетата, които родителите им ги носеха. После, на билото на хълма, някои спираха, за да се гушкат. Те също минаваха през лабиринта. Имаше пейки, места, където да поспреш, докато го обхождаш. Там те спираха и пак се гушкаха. Сигурно си мислиш, че само младите са се гушкали, ама и старите го правеха. Плът до плът. Понякога можеше да ги чуеш от другата страна на храстите как издават звуци като животни и това ти подсказваше да забавиш ход или може би да проучиш за кратко друго разклонение на пътя. Туй не се случваше прекалено често, но се случваше и мисля, че сега го оценявам повече, отколкото някога. Устни, докосващи кожа. Под лунната светлина.
   – Колко години е стоял тук лунният лабиринт, преди да бъде изгорен? Преди къщата ли е направен, или след нея?
   Водачът ми изпръхтя пренебрежително.
   – Преди, след... всички тия неща са били много отдавна. Разправят за лабиринта на Минос, но той не е нищо в сравнение с този. Просто някакви тунели и един рогат тип, дето броди из тях самотен, уплашен и гладен. Той всъщност не е имал бича глава. Нали знаеш?
   – Защо си толкова сигурен?
   – Заради зъбите. Биковете и кравите са преживни животни. Не ядат месо. А минотавърът е ядял.
   – Не се бях замислял за това.
   – Хората не се замислят.
   Хълмът вече ставаше по-стръмен.
   „Инквизитори няма, не и в наше време“, помислих си. Аз също не бях инквизитор. Но казах само:
   – Колко високи бяха храстите, които образуваха лабиринта? Истински ли бяха?
   – Да, истински. И бяха толкова високи, колкото е нужно.
   – Не знам до каква височина стигат розмариновите храсти по тези места. – Наистина не знаех. Бях далеч от дома.
   – Ние имаме меки зими. Тук розмаринът вирее добре.
   – И защо всъщност го изгориха хората?
   Той се поколеба.
   – Ще разбереш по-добре как стоят нещата, щом стигнем билото.
   – И как стоят?
   – На билото.
   Хълмът ставаше все по-стръмен. Бях си контузил коляното предната зима при падане на леда, което означаваше, че вече не можех да тичам бързо, и напоследък хълмовете и стълбищата ме уморяваха. При всяка крачка коляното ме пробождаше, напомняйки ми гневно за своето съществуване.
   Много хора, щом узнаят, че местната чудатост, която са искали да посетят, е изгоряла преди няколко години, просто ще се качат обратно в колата си и ще продължат към крайната си цел. Аз не се отказвам толкова лесно. Най-хубавите неща, които съм виждал, са мъртви места: затворен увеселителен парк, в който влязох, като подкупих нощния пазач с пари за едно питие; изоставена плевня, в която фермерът твърдеше, че предното лято живели половин дузина Големи стъпки. Каза, че виели нощем и смърдели, но си тръгнали преди близо година. В плевнята беше останала остра животинска миризма, но може да са били и койоти.
   – Когато луната намаляваше, хората обхождаха лунния лабиринт с любов – каза водачът ми. – Докато растеше, го обхождаха с копнеж, не с любов. Трябва ли да ти обяснявам разликата? Между овцете и козите?
   – Не мисля.
   – Болните също идваха понякога. Увредените и инвалидите идваха и някои от тях се налагаше да ги бутат в колички през лабиринта или да ги носят. Но дори те трябваше да избират пътя си сами, а не хората, които ги бутаха или носеха. Никой друг не избираше пътя им, освен тях. Когато бях момче, хората ги наричаха сакати. Радвам се, че вече не им викаме сакати. Нещастно влюбените също идваха. Самотниците. Лунатиците – и тях понякога ги водеха тук. Получили са името си от луната, така че е съвсем редно тя да има възможност да ги оправи.
   Вече наближавахме билото на хълма. Беше се спуснал здрач. Небето имаше цвят на вино, а облаците на запад пламтяха от светлината на залязващото слънце, макар че гледано от мястото, където се намирахме ние, то вече се беше скрило зад хоризонта.
   – Ще видиш, като стигнем горе. Съвсем равно е – билото, де.
   Искаше ми се да дам своя принос към разговора, затова рекох:
   – Там, откъдето идвам, преди петстотин години местният лорд отишъл на гости при краля. Кралят му се похвалил с огромната си маса, със свещите си, с прекрасните фрески на тавана, но каквото и да му показвал, вместо да го възхвалява, лордът отвръщал просто: „Аз имам по-голямо и по-хубаво“. На краля му се приискало да разобличи празнодумието му, затова казал, че следващия месец ще дойде да яде на неговата маса, по-голяма и по-хубава от кралската, озарена от свещи в свещници, по-големи и по-хубави от кралските, под таван с фреска, по-голяма и по-хубава от кралската.
   Водачът ме прекъсна:
   – Да не би да е проснал покривката върху равното било на един хълм, с двайсет напети момци да държат свещите, и да са вечеряли под звездите на самия Господ Бог? По тукашните места също разказват подобна история.
   – Същата е – признах, малко засегнат, че приносът ми е отхвърлен така небрежно. – И кралят признал, че лордът е бил прав.
   – А после не накарал ли да го затворят и изтезават? – попита моят водач. – Така гласи тукашната версия на историята. Разправят, че човекът дори не стигнал до изискания десерт, приготвен от готвача му. Открили го на следващия ден с отсечени длани, отрязаният му език бил прибран грижливо в джоба на гърдите му, и с един последен куршум в челото.
   – Тук ли? В къщата там отзад?
   – Мили боже, не. Оставили трупа му в неговия нощен клуб. В града.
   Изненадах се колко бързо се беше сгъстил здрачът. На запад още се виждаше сияние, но в останалата част от небето цареше нощ, лилава като слива и величествена.
   – Дните преди пълнолунието в лабиринта – поде той. – Те бяха отделени за болнавите и за хората в нужда. Сестра ми имаше женска болест. Казаха ѝ, че ще я убие, ако не ѝ изстържат всички вътрешности, а може би дори тогава. Коремът ѝ се беше подул, като че ли носеше бебе, а не тумор, макар че сигурно вече наближаваше петдесетте. Тя дойде тук ден преди пълнолунието и мина през лабиринта. Извървя го отвън навътре под лунната светлина, а после обратно, без грешни стъпки и без отклонения.
   – Какво стана с нея?
   – Оживя – отговори той кратко.
   Стигнахме до билото, но не можех да разбера какво гледам. Беше прекалено тъмно.
   – Извадиха онова нещо от нея. То също живя известно време. – Той млъкна. После ме потупа по ръката. – Виж ей там.
   Обърнах се и погледнах. Размерите на луната ме смаяха. Знаех, че е оптична илюзия, че луната не се смалява, докато се издига в небето, но тази луна заемаше такава голяма част от хоризонта, че се сетих за старите илюстрации на Франк Фразета на мъже с вдигнати мечове, очертани на фона на гигантски луни, спомних си рисунки на вълци, виещи от върховете на хълмове, черни силуети на фона на кръглата снежнобяла луна. Великанската луна, която изгряваше в момента, беше с бледожълтия цвят на прясно бито масло.
   – Пълнолуние ли е? – попитах.
   – О, да, пълнолуние е. – Той не изглеждаше доволен. – А ето го и лабиринта.
   Тръгнахме към него. Бях очаквал да видя пепел по земята или пък нищо. Вместо това в жълтеникавата лунна светлина видях лабиринт, сложен и елегантен, съставен от кръгове и завъртулки в гигантски квадрат. На тази светлина не можех да преценя добре разстоянията, но ми се стори, че всяка от страните на квадрата е поне двеста стъпки.
   Растителността, очертаваща лабиринта, обаче беше ниска. Никъде не се издигаше на повече от стъпка. Наведох се и вдигнах едно листо с игловидна форма, черно на лунната светлина. Смачках го между палеца и показалеца си. Вдишах и ароматът ме накара да си помисля за сурово агнешко, внимателно разфасовано, приготвено и поставено във фурна върху постеля от клонки и листа, които миришат именно така.
   – Мислех, че сте го изгорили до основи – рекох.
   – Изгорихме го. Вече няма храсти. Само че нещата израстват пак, като им дойде сезонът. Някои неща не можеш ги уби. Розмаринът е жилава работа.
   – Къде е входът?
   – Стоиш точно на него – отвърна той. Беше старец, който върви с бастун и си приказва с непознати. Нямаше да липсва на никого.
   – Е, и какво ставаше тук горе при пълнолуние?
   – Тогава местните не обхождаха лабиринта. Това беше нощта, която плаща за всички останали.
   Пристъпих в лабиринта. Нямаше нищо трудно. Храстите, които го очертаваха, стигаха едва до прасците ми, не по-високи от зеленчукова леха. Ако се изгубех, можех просто да ги прекрача и да изляза. Но засега последвах пътя навътре. Различаваше се лесно на светлината на пълната луна. Чувах водача си, който продължаваше да говори.
   – Някои смятаха, че дори тази цена е прекалено висока. Ето защо дойдохме тук и изгорихме лунния лабиринт. Качихме се по хълма по новолуние, понесли пламтящи факли, като в старите черно-бели филми. Всички заедно. Дори и аз. Но не можеш да убиеш всичко. Нещата не стават така.
   – Защо розмарин? – попитах.
   – Розмаринът е за памет – отвърна ми той.
   Масленожълтата луна се издигаше по-бързо, отколкото съм си представял или очаквал. Вече приличаше на блед призрачен лик в небето, спокоен и състрадателен, и цветът ѝ беше бял, бял като кост.
   Мъжът каза:
   – Винаги има шанс да излезеш невредим. Дори и в нощта на пълнолунието. Първо трябва да стигнеш до центъра на лабиринта. Там има фонтан. Ще видиш. Не можеш да го сбъркаш. После трябва да се върнеш обратно. Без отклонения, без задънени проходи, без никакви грешки на влизане или на излизане. Сега вероятно е по-лесно, отколкото когато храстите бяха високи. Все е някакъв шанс. Иначе лабиринтът ще те избави от всичките ти тревоги. Разбира се, ще трябва да тичаш.
   Погледнах назад. Не можех да видя водача си. Вече не. Пред мен имаше нещо, зад шарката от храсти – черна сянка, която пристъпваше тихо по края на квадрата. Беше с размерите на голямо куче, но не се движеше като куче.
   Тя отметна глава и зави срещу луната с удоволствие и веселие. Огромното плоско било на хълма заехтя от радостен вой и с коляно, болящо ме от дългото катерене, аз се запрепъвах напред.
   В лабиринта имаше модел; можех да го проследя. Над мен луната грееше ярка като ден. В миналото тя винаги бе приемала даровете ми. Не би ме изиграла в края.
   – Тичай – каза някакъв глас, който звучеше почти като ръмжене. Лунен лабиринт

Издателство Бард (2015)

неделя, 12 юли 2015 г.

Джон Стайнбек >> Благодатният четвъртък

Отново Улицата – бурна и непредвидима...

   Когато войната стигна до Монтерей и до улица „Консервна“, в нея взеха участие всички – кой повече, кой по-малко, един с едно, друг с друго. А когато бойните действия приключиха, у всекиго остана да люти по една рана.
   Консервните фабрики се сражаваха във войната, като премахнаха ограниченията върху улова на риба и всичката я изловиха. Направиха го от патриотични съображения, но рибата тъй и не се върна. Също като мидите от „Алиса в огледалния свят“ – „изядоха ги всичките завчас“. Същите благородни подбуди изсякоха горите на Запада и сега той трябваше да изпомпва водата от дълбините на калифорнийската земя – това ставаше толкова бързо, че дъждовете не смогваха да наваксат изпомпаното. И ако един ден тук се ширне пустиня, хорските сърца ще бъдат потопени в печал, както стана с улица „Консервна“, когато изловиха, консервираха и изядоха сардините. Бисерносивите консервни фабрики от вълнообразна ламарина замлъкнаха и единственият признак на живот остана обикалящият пазач. Улицата, по която навремето трещяха камиони, сега е тиха и пуста.
   Да, войната засегна всекиго. Док беше мобилизиран. С грижата за Западната биологична лаборатория той натовари един свой приятел, известен под името Стария Джингълболикс, и отиде да служи като сержант лаборант в санитарна част по венерическите болести.
   Док прие всичко философски. Свободните часове запълваше с неограничени количества държавен алкохол, сприятели се с много хора и не пожела да го повишат. Благодарното правителство задържа Док и след края на войната, за да уреди с него някои инвентарни въпроси – работа, за която го биваше, тъй като сам бе доста допринесъл за бъркотиите. Две години след победата тържествено го уволниха.
   Док се завърна в Западната биологична и за да влезе, наложи се да разбие набъбналата от влага врата. Стария Джингълболикс не бе идвал от години. Прах и плесен покриваха всичко. В умивалника се търкаляха мръсни съдове. Инструментите червенееха от ръжда. Клетките и кафезите за живи животни зееха празни.
   Док седна на стария си стол и върху раменете му легна тежест. Изруга Стария Джингълболикс, като подбираше на вкус полугласните си отровни думи, след това по навик стана и през стихналата улица се запъти към бакалницата на Ли Чун за бира. Зад тезгяха стоеше добре облечен човек с мексиканска физиономия. Едва сега Док си спомни: Ли Чун вече го няма.
   – Бира – поръча Док. – Две кварти.
   – Точи се! – отвърна Шефа.
   – Мак да се е мяркал насам?
   – Беше.
   – Кажете му, че искам да го видя.
   – Ще му кажа, само че кой иска да го види?
   – Кажете му: Док се е върнал.
   – Окей, Док – рече Шефа. – Харесва ли ти тая бира?
   – Всяка бира ми харесва – отсече Док.
   Док и Мак останаха до късно в лабораторията. Бирата се свърши и докато Мак изпълваше изтеклите години с живот, на нейно място изникна кварта „Стари кецове за тенис“.
   На всяка крачка личеше промяна. Хората ги нямаше или пък бяха станали други, което почти означаваше, че ги няма. Споменаваха имената им с тъга, дори имената на живите. Гей бил вече на оня свят, убит в Лондон от парче противосамолетен снаряд. Не се стърпял и по време на една бомбардировка си показал носа да оглежда небесата. С получената застраховка жена му лесно си намерила нов мъж, ала в приюта „Палас“ леглото на Гей си останало непобутнато, такова, каквото било, преди да иде на война – мъничък мавзолей в негова памет. Никому не разрешавали да сяда върху леглото на Гей.
   Мак разказа как Хуити Първи се хванал на работа в някаква военна фабрика в Оукланд, на втория ден си счупил крака и три месеца прекарал сред нечувани удобства. В бялото болнично легло се научил да свири на устна хармоника – постижение, с което се хвалеше до края на живота си.
Сега на сцената имаше нов Хуити, Хуити Втори, с когото Мак много се гордееше. Като почнала войната, записал се в Първа морско-пехотна дивизия и го изпратили на бойното поле като подкрепление. След това някой, естествено не Хуити Втори, разказвал, че го наградили с бронзова звезда, но и така да е, той я беше загубил и с нищо не можеше да докаже храбростта си.
   Еди останал да работи с Дебелата Ида в кръчмата „Ла Ида“. На медицинския преглед, когато погледнали здравния му картон и разбрали, че не всичко с него е в ред, дошли до заключението, че от дванайсет години Еди фактически е мъртвец. Но Еди бил жив и докато всички други били мобилизирани, той си останал нещо като постоянен барман в „Ла Ида“. Тласнат от известни чувства, изпразнил голямото винено буре в няколко по-малки, затегнал им канелките и ги закопал в земята. Сега „Палас“ бил най-добре снабденият приют в цялата област Монтерей.
   Някъде към средата на първата кварта „Стари кецове за тенис“ Мак разказа как Дора Флуд умряла в съня си и оставила „Мечешко знаме“ сираче. Скръб преизпълнила сърцата на нейните момичета. Отдали се на женско пиянство – три дни траело, – окачили на вратата надпис „Затворено“, но през стените се чувало как засвидетелстват последна почит на Дора, припявайки на три гласа „Скалата на вековете“, „Заспал в гроба студен“ и „Знам един лазарет, „Сейнт Джеймс“ се той нарича“. Момичетата наистина тъгували, тъгували като койоти.
   „Мечешко знаме“ преминало в ръцете на пряката наследница, някаква по-голяма сестра на Дора, която живеела в Сан Франсиско и от години управлявала дома „Полунощна мисия“ на улица „Хауърд“ с доста прилична печалба. Оказало се, че през цялото време тя била невидима съдружничка на Дора и дори диктувала дейността и политиката ѝ. Например, когато Дора поискала да кръсти заведението си „Самотна звезда“ (понеже някога на младини прекарала чуден уикенд във Форт Уърт), сестра ѝ настояла да го нарече „Мечешко знаме“ в чест на Калифорния. Доводът бил, че след като се подвизаваш в един щат, би трябвало поне да го почиташ. В новия занаят сестрата не виждала нещо много по-различно от стария, тъй като и в двата случая живеела с мисълта, че върши общественополезно дело. Можела да съставя хороскопи и само няколко часа след пристигането си взела че превърнала „Мечешко знаме“ в нещо като девическа школа за добри обноски. Казвала се Флора, но веднъж, още в „Мисията“, някакъв скитник с благородни маниери, доизгребвайки супата си, рекъл: „Флора, изглеждате ми повече на фауна“. „О, прекрасно! – казала тя.
– Ще имате ли нещо против, ако приема това име?“ И го приела. Оттогава за всички станала Фауна.
   Разбира се, това бяха все тъжни вести, ала имаше и нещо още по-тъжно, което Мак все отлагаше да спомене. Затова разказа на Док за Анри художника.
   За съдбата на Анри Мак обвиняваше и себе си. Анри най-сетне построил лодка, безупречна малка лодка с приветлива каюткомпания. Но тя се намирала горе в гората, защото Анри се боял от океана. Лодката се изтягала на бетонните си подпори и Анри бил щастлив. Веднъж, като нямали какво друго да правят, Мак и момчетата му погодили номер. Скучаели. Слезли до морските скали и напълнили цяла торба с морски жълъди, после ги отнесли горе и ги налепили по дъното на лодката с бързо съхнещ цимент. Анри необикновено много се смутил, още повече че с никого не можел да сподели тревогата си. Може би Док щял да го успокои, ала Док по него време бил в армията. Анри изстъргал жълъдите и боядисал лодката наново, но щом боята изсъхнала, момчетата пак налепили черупки, като сега прибавили и малко водорасли. Когато разбрали какво ще се случи, страшно се засрамили. Анри продал лодката и след двайсет и четири часа напуснал града. Не можел да се отърве от натрапчивата и ужасяваща мисъл, че нощем, додето спи в нея, лодката му слиза до страховитото море. Мак каза, че Хейзъл бил мобилизиран, макар и никой да не вярваше в това. Служил във войската достатъчно дълго, за да получи чин редник, но взел че попълнил някакъв формуляр и го записали в Калифорнийския университет да следва астрофизика. Три месеца по-късно, когато военновременното объркване поулегнало, университетските власти го открили. Факултетът по психология искал да го задържи, но това било противозаконно.
   Хейзъл често се питал какво по-точно е отишъл да следва. Решил да пита и Док, ала додето Док се върне, всичко успяло да се изпари от паметта му.
Док изцеди последните капки от първата бутилка „Стари кецове за тенис“ и рече:
   – За всички каза по нещо, ами с тебе какво се случи, Мак?
   – Тук си останах – отвърна Мак, – да поддържам реда.
   Да, Мак бе поддържал реда и бе водил спорове около войната с всеки срещнат. Наричаше я Голямата война, но имаше предвид Първата, в която и той се бе сражавал. След войната интересът му се насочи към атомните опити, ала и това беше някак повърхностно, сякаш ставаше дума за Четвърти юли. Нечуваната парична награда, която правителството бе обещало на всеки, който открие уранови залежи, предизвика у Мак верижна реакция и той си купи на старо гайгеров брояч.
   Гайгерът почна да бръмчи още на автобусната спирка в Монтерей и Мак тръгна след него – най-напред към Сан Франсиско, после за Мерисвил, Сакраменто, Портланд. Той тъй се вглъби в своите научни интереси, че не забеляза момичето, което пътуваше със същия автобус, тоест забеляза го, но не достатъчно. И като нещо съвсем обикновено за житейския опит на Мак, едното доведе до друго. Момичето пътуваше надалеч – Джаксънвил, Флорида. И Мак би я напуснал още в Такома, ако гайгеровият брояч не го теглеше все на изток. Все в компанията на това момиче, той стигна Салина в Канзас. В един душен и горещ ден момичето замахна да удари една муха в автобуса и счупи ръчния си часовник. Едва тогава Мак разбра, че броячът го е водел подир радиевия циферблат. На неговата възраст романтиката не можеше да бъде достатъчна и скрит под платнището на някакъв среднокалибрен танк, предназначен за Форт Орд, той се завърна в Монтерей с товарен вагон. Мак сияеше от радост, че се е прибрал у дома. От караула на вагона беше спечелил на комар някой и друг долар, почисти приюта „Палас“, посади грамофончета пред входа и заедно с Еди го потегна за посрещането на героите. И когато героите се довлякоха, дръпнаха му незапомнен гуляй.
   Над Док и Мак се спусна печал, златна като есенни листа, печал, съставена от равни части „Стари кецове за тенис“ и стари времена, от приятели изгубени и приятели променени. И двамата съзнаваха, че избягват един въпрос, че си разказват дреболии, а главното заобикалят. И ето, най-сетне пресушиха бутилките и въпросът се изправи пред тях. Док започна сравнително смело:
   – Какво мислиш за новия собственик на бакалницата?
   – Добър е – каза Мак. – Интересен тип. Лошото е там, че втори Ли Чун не може да има... Не помня по-добър приятел от Ли Чун – с болка добави Мак.
   – Да, беше и мъдър, и добър – каза Док.
   – И хитър – допълни Мак.
   – И способен – додаде Док.
   – И за колко хора се грижеше – рече Мак.
   – И нищо не им вземаше – подметна Док.
   Заподхвърляха си Ли Чун като волейболна топка, а спомените им пораждаха добродетели, от които и самият Ли Чун би се изненадал – и сръчност, че и хубост дори. Додето единият разказваше някоя прелестна приказка за сметкаджията китаец, другият нетърпеливо го чакаше да свърши, та да ѝ тури пискюл. От припомненото изникна едно ново, нечовекоподобно същество, един дракон на добротата, ангел на коварството. Досущ по тоя начин са били създавани боговете. Но бутилката беше празна и празнотата раздразни Мак. Раздразнението се прехвърли и върху спомена за Ли Чун.
   – Неговата кожица кучешка, потаен си беше – избухна Мак. – Трябваше да ни каже, че е имал намерение да ликвидира и да се маха. Не постъпи приятелски, всичко сам си уреди и не подири помощ от приятелите си.
   – Може би тъкмо от това се е боял – прекъсна го Док. – Ли ми писа какво смята да прави. Но как да го посъветвам, далече бях.
   – Човек никога не знае какво мисли един китаец. Кажи, Док, кой можеше да повярва, че плете заговор, както би рекъл ти?
   О, цялата история бе потресающа! Ли Чун въртя тьрговийката си тъй дълго, че никой не бе в състояние да предскаже идването на оня ден, в който би продал своя битпазар. Той бе тъй обвързан с прехраната и облеклото на улица „Консервна“, че го смятаха за неин вечен обитател. Кой би могъл да проследи потайните криволици на неговия парадоксален източен мозък, който, както изглежда, вече с нищо не се различаваше от парадоксалния западен мозък?
   Присъщо е на морските вълци, седнали в каютите си, да мечтаят за бакалско дюкянче, далеч от бури и рифове. Ли Чун мечтаеше и прехвърляше сметалото, раздаваше бутилки „Стари кецове за тенис“ и с огромния си нож режеше шунката на тънко. Мечтаеше, но мечтаеше за морето. Плановете си не споделяше с никого, от никого не искаше съвет. Иначе би получил хиляди съвети. 
   И ето, един ден Ли Чун продаде всичко и си купи шхуна. Искаше да пренесе търговията си в Южните морета. Бленуваше за палми и полинезийки. В трюма на шхуната натовари всичките си запаси – всичко: консерви, гумени ботуши, шапки, игли и дребни сечива, фойерверки и календарчета, дори стъклените шкафчета, в които държеше позлатените копчета за ръкавели и запалките. Всичко взе. И когато за последен път го видяха, размахваше синята си моряшка фуражка от капитанския мостик на своя кораб на мечтите. Като заобиколи свирещата шамандура при нос Пинос, шхуната потъна в залеза. И ако по пътя не е загинал, сигурно отдавна вече е там – излегнал се в хамак под платнището на кърмата, а в това време красиви полинезийски момичета с оскъдни одежди се ровят из запасите от консервирани домати и раирани шапки за машинисти.
   – А защо постъпи така, как мислиш? – попита Мак.
   – Отде да знам – рече Док. – Знаеш ли какво крие човек в главата си? Знаеш ли какво му се ще?
   – Няма да е щастлив – отбеляза Мак. – Ще му бъде самотно сред чуждите хора. Знаеш ли, Док, доста съм мислил. Всичко дойде от тия проклети филми. Нали помниш, всеки четвъртък вечер затваряше бакалницата, защото тогава сменяха филма в киното. Не пропускаше филм. Оттам дойде всичко, от филмите. Аз и ти, Док, знаем, че филмите лъжат и как още! Но той няма да бъде щастлив. И ще страда, ще иска да се върне.
   – Защо сега и аз не съм при него! – Док огледа съсипаната си лаборатория.
   – И мен ми се ще. Но момичетата от южните острови ще го погубят. Вече не е млад, както едно време.
   – Да – съгласи се Док. – Ние с теб би трябвало да сме там, при него, да му помогнем, от самия него да го пазим. Питам се, Мак, дали да не ида отсреща за още едно шише, или да си лягам, а?
   – Да хвърлим ези-тура!
   – Ти хвърли! Ще знам поне какво ще се падне, и без това много не ми се спи.
   Мак хвърли монетата и, разбира се, падна се каквото трябва.
   – Аз ще ида, Док, ти си стой тука. Ей сегичка ще се върна.
   И Мак се върна...

Преводач Кръстан Дянков
Издателство Колибри (2015)