събота, 30 август 2014 г.

Джон Брейн >> Живот във висшето общество

Десет години по-късно

   Всички първокласни купета бяха пълни; накрая си наме­рих място в едно купе за непушачи и изпаднах в неспокойна дрямка. После се събудих, всички други в купето четяха отпечатани резюмета от вечерния вестник; а един от мъжете пише­ше бележки с червено мастило. Над него върху мрежата беше сложена издута чанта; оттам се подаваше дебела, подвързана с кожа книга. Сигурно юрист, на път да обеси някой нещастник. Брадатият човек до мен извади от джоба си кутийка ментови бонбони, отвори я и разгледа съдържанието ѝ.
   Лапна един бонбон и пак се зачете във вестника. Четеше, сякаш не одобряваше напълно съдържанието му. Затворих очи изненадан от силата на омразата си. Отворих ги, когато кондук­торът ме потупа по рамото; не можах да намеря веднага билета си и докато се ровех в портфейла, усетих как моето смуще­ние събужда някакво полузасрамено доволство по лицата на спътниците ми. Знаех какво си мислят: или билетът ми не е за първа класа, или изобщо нямам билет. Това щеше да им запъ­лни деня, щеше да им даде материал за разговор в клуба.
   Юристът вече не пишеше бележки; поглеждаше първо към мен, после към съседа си – плешив човек със златни очила. Думите бяха на езика му: „Странна работа – още от пръв поглед ми се видя съмнителен. Сега се случват много често подобни неща ...“
   Намерих билета. Предвкусваната наслада по лицето на юриста изчезна. Лицето му беше розово, пълно, с тежки кле­пачи; изплаших се. Нямаше причина да се плаша, бях почтен гражданин с чувство за отговорност, баща на две деца, канди­дат за съветник на района Сент Клер, връщах се от сполучли­ва служебна командировка. Имах толкова право да се намирам тук, колкото и всеки друг; защо не се чувствах на мястото си? Навън под бледото слънце полята бяха плоски; нямаше жива душа. Да няма жива душа в града бе логично, но нали на полето все някой трябваше да работи? Може би скоро щяха да забеле­жат тази нередност и някой щеше да извади от кутията група селскостопански работници. Или щеше да извади леопард. Или слон. Или взвод войници. Погледнах часовника си. Половин час до вечеря.
   Замислих се за Джин. Стори ми се разочарована, когато ѝ казах, че се прибирам в къщи, но съвсем не изглеждаше неуте­шима. Имаше други мъже, с които да сподели голямото канапе, имаше други мъже, с които да сподели пътуването до предпо­следната спирка. Или до последната. Все едно ми беше; бях по­стигнал достатъчно, задоволих любопитството си, задоволих суетата си. Доста дълго време и двете бяха останали с намалени дажби; сега нямаше да ме безпокоят. И нищо лошо не се беше случило, никой адвокат нямаше да изкара тлъст хонорар от тази история. Мястото ми беше в първа класа, бях точно на мястото си, при разумните. Станах, свалих чантата си и извадих папка­та на Тифилд. Взех да пиша бележки, но влакът вървеше много бързо и сякаш се клатушкаше от една страна на друга. Но аз продължих да държа писалката като чиновник в работно време.
   На гара Виктория в Ледърсфорд не се виждаше никакво такси; почаках малко и се отправих пеша към Централната гара. Вятърът пронизваше тънкия ми костюм, а чантата ми се стори много тежка. Аз бях завръщащият се търговски пътник, пътуващият търговец; видя ми се типична за моя тъст, че не беше изпратил никого да ме посрещне.
   Минах напряко през Ингъртън клоуз. Ингъртън клоуз за­почваше като тясна уличка, разширяваше се в малък площад и пак се стесняваше; помислих си, че всъщност тя представлява­ше тъмна пародия па площада, където живееше Джин. Някога е била квартал, където са живеели охолно, нещо като Олбани за Ледърсфорд; сега беше населена предимно с пакистанци и хора от Карибско море. Но и те нямаше да останат дълго; скоро щяха да я разрушат. Всъщност нищо друго не оставаше; всичко бе прекалено порутено, за да се ремонтира, прекалено черно, прекалено измърсено, прекалено старо, прекалено зле плани­рано; трябваше да се издигне нов град, но кой щеше да живее в него, когато го построят?
   В края на пресечката, под един уличен фенер, се бяха събрали група младежи; за миг забавих крачките си, чудейки се дали да се върна. Но те гледаха към мазето на джаз-клуба в номер седем; оттам някой се мъчеше да изсвири на тромпет нещо от световна класа, но всъщност си оставаше тук, в Ледъ­рсфорд, надул една обикновена тръба; той не постигаше чистия тон, не създаваше музика, затова между паветата продължава­ше да расте трева, а уличката – да мирише на зеле и прегоря­ло олио. И очаквателните изрази полицата на младежите не се променяха. Бяха така еднакви, както и стилът на дрехите им. Вратовръзка, тънка като връзка за обувки – вратовръзка „Слим Джим“, обувки от синя шведска кожа, с подметки от суров кау­чук, тесии панталони, прилепнали по краката, сака, които при­личаха наполовина на шлифер и наполовина на риза, сака с втъкани в плата пайети – дрехите им бяха различни, но ефектът – еднакъв. Всичките бяха ниско подстригани и това плашеше. Те бяха банда, чакаха заедно да изживеят нещо. Приближих се, надявах се, че няма да усетят страха ми. Минах покрай тях; те за миг спряха да говорят и се загледаха в мене. Положих голе­ми усилия на волята, за да не погледна назад или да се затичам; след уличката идваше Уеб стрийт, а оттам се излизаше само по Хъмбър стеърс. В едно бях сигурен; че можеха да тичат по-бързо от мен.
   Но аз не представлявах интерес за тях. Те се смееха за нещо. „Точно така – чух да казва единият. – Гадно копеле! Ще му дам да се разбере, мамицата му! А оная, малката курва...“
   – Оправи го, Сатъре! Оправи го.
   Приличаше ми на гръцки хор.
   – Ще му набутам мръсния тромпет право в...
   На Уеб стрийт видях един полицай. Той погледна студено за миг и зави по Ингъртън клоуз. Съветникът Лемптън би му казал за „Сатъра“ и приятелите му; но аз не бях още съвет­никът Лемптън.
   Хъмбър стеърс беше много стръмна, а стъпалата – изтри­ти и неравни; изкачих се бавно, придържах се близо до желез­ните перила. Денят беше студен и сух, но въпреки това пери­лата – топли и мазни. Ускорих крачките си – скоро щях да бъда у дома и горещата баня щеше да отмие Ледърсфорд и двестата пропътувани мили.
   Качих се в едно такси, притворих очи и се отдадох на мисълта за горещата баня.
   Едва когато стигнах Маркет стрийт, си спомних за среща­та с Браун. За миг се изкуших да наредя на шофьора да завие наляво към Сент Клер роуд; нали Браун беше казал все пак, че не е толкова наложително да отида. Пък и не исках да се видя с Джордж Айсджил. Вече десет години не си бяхме говорили, инстинктивно се отбягвахме. За това нямаше никакво споразумение между нас, но и нямаше нужда от споразумение. Сега щяхме да нарушим мълчанието. Щяхме да си даваме вид, че това мълчание никога не е съществувало, щяхме да бъдем уч­тиви, приятелски настроени и разумни. Аз можех да го понеса, вече не бях оня човек, който преди единадесет години се влюби до полуда в Алис Айсджил. Влюбен до полуда; това беше истината. Разтърках очи; смъдяха ме от безсъницата. Не исках да се срещна с него уморен и с отслабнало самообладание; той сигурно още имаше остър език, оше можеше по един или друг начин да ме уязви. Но щом не си бяхме говорили десет години, един ден повече нямаше значение. Щях да завия наляво към Сент Клер роуд, щях да завия по пътя към къщи и към съня.
   Но щом таксито наближи светофара, разбрах, че всичко това е безполезно, че не можех да избягна срещата; изборът не беше мой и все пак бях направил този избор.
   – Направо – казах аз. – Направо, после първата пресечка вдясно.
   Излязох от таксито и погледнах часовника си. Беше девет часа без три минути. Сложих чантата на земята и извадих та­бакерата. Тупнах няколко пъти цигарата по нея, извадих запалката. Винаги спазвах това, което Алис наричаше „стил Филеас Фор“; обичах да се явявам на срещите си точен до секунда, да влизам, когато часовникът бие. Отминах входа, за да погледна един стар предизборен плакат. За да извадиш цигара и да я за­палиш, не трябват повече от петнадесет секунди дори и когато се разтакаваш. Гледах плаката около тридесет секунди, после се наведох, сякаш за да завържа връзката на обувката си.
   „Бентлито“ на Браун спря до мен. Излизайки, той не по­гледна към мен, а заобиколи, за да отвори вратата от друга­та страна. Изправих се и пак се наведох, сякаш да завържа връзката на другата обувка. Девет часа без една минута; ако не ме забележеше, все още можех да вляза точно когато ударе­ше часовникът на „Сент Алфред“. Това щеше да представлява дребна победа над него; а дребните победи се трупаха.
   Но той ме видя.
   – Фасове ли търсиш, Джо? Чу се стържещ звук и часов­никът на черквата удари. Той се засмя.
   – Съвсем точен, както виждаш. Винаги съм точен, нали Джо?
   – Точността е учтивостта на кралете – отвърнах аз. По­гледнах кой е в колата. Красиви крака. Бял шлифер. Синя кърпа на главата. Двадесет и шест, най-много двадесет и осем. Беше трудно да се определи под шлифера, но ми се стори, че има ви­сок и твърд бюст. Миришеше приятно; сякаш на момина сълза. Беше висока почти колкото мен, но не се срамуваше от ръста си, стоеше изправена. „Гръбнакът, който носи цялото това ве­ликолепие“ – спомних си този цитат, сега той бе на място; не бях го забравил, а само го бях отделил настрана. След като си го спомних, спомних си и с кого го свързвах: това беше жената, която бях забелязал миналата неделя в черквата „Сент Алф­ред“. Сега можех да я разгледам подробно и видях, че не слу­чайно съм си спрял погледа. Най-после отново срещах напълно зряла жена.
   – Да ви представя Джо Лемптън – рече Браун. – Джо, това е Нора Хоксли.
   – Приятно ми е – подадох ръка аз.
   – Мисис Хоксли работи в „Ледърсфорд нюс“ – вмъкна Браун, сякаш се извиняваше.
   Тя се усмихна.
   – Мистър Браун ми каза, че идвате чак от Лондон, мистър Лемптън.
   Задържах ръката ѝ по-дълго, отколкото трябваше; исках да бъда колкото мога по-близо до нея. Усмивката ѝ не се раз­ливаше по лицето, а беше част от него; и аз помислих, че вече е свършено с мен. Пуснах ръката ѝ. Беше свършено с мен, за­щото исках да ѝ се отдам тук веднага, независимо от мястото и условията – исках да бъда въвлечен в нейното спокойствие. А знаех, че е невъзможно още когато я видях за първи път ми­налата неделя. Мисис Хоксли; млада, омъжена жена, очевидно без деца и наскоро омъжена. Беше невъзможно, нищо добро нямаше да излезе.
   – Моят тъст ме кара здравата да работя – обясних аз.
   – Един ден ще ми благодариш – рече Браун. Той се обърна към мисис Хоксли. – А сега ще трябва да ви оставим, мисис Хоксли. Заети сме с работа на съвета.
   Той кимна към мръсната каменна фасада на клуба.
   – Тука се върши повече работа, отколкото в общината. Само не казвайте, че сте го чули от мене!
   – Още веднъж ви благодаря – каза тя. – Ще ви изпратя коректурите. Довиждане, мистър Браун. Довиждане, мистър Лемптън.
   От върха на стълбите ние гледахме как се отдалечава.
   – Хубава жена – сподели Браун. – Виж ѝ походката! – Той бутна вратата. – Само зъбите ѝ са едрички!
   – Доколкото я видях, наистина е красива.
   – И е решителна. Пускат някаква серия очерци – един ден от живота на еди-кого си... – знаеш какво представлява! – Той ми помогна да съблека палтото си, което за него беше признак на необичайно уважение. – Цяла седмица се мъчи да ме хване .Не ме интересуваше никак и защо, по дяволите, да ме интере­сува? Но ми омръзна да я отпращам.
   „Ще ви изпратя коректурите“ – така му каза тя. Ще пише очерк за тъста ми. Ще мисли за него, ше се опитва да си спомни как изглежда, какво е говорил, какво е направил. Мен няма да спомене; но това не значеше, че няма да си спомни за мен. А аз щях да видя отдолу името ѝ; все пак това беше нещо, за което можех да се хвана.
   – Малко известност не вреди никога – подхвърлих аз. – Разведе ли я из завода?
   – Ралф я разведе.
   – Ралф?
   – Ралф Хедърсет.
   – Не знаех, че работи при нас.
   – Тон се опитва да сключи някои сделки с нас. Или по-скоро баща му.
   – Не виждам защо той е трябвало да я развежда из завода.
   – Имаше свободно време. А нали знаеш, всички стомано­леярни заводи са еднакви. Всъщност беше невъзможно да го спра. – Той се изсмя. – Ще трябва да е нащрек. Знаеш какви са вдовиците.
   – Вдовиците ли? – попитах аз.
   – Съпругът ѝ умря миналата година. Нещастен случай при плуване. Не си ли спомняш?
   Огледах входа като затворник, който за първи ден е в тъмницата; изведнъж стените, боядисани в жълто и зелено, безбройните съобщения и миризмата на боров дезинфектант загубиха всяка власт над мен. Стоях върху доста мръсния под в предверието на Консервативния клуб в Уорли и това беше всичко.
   – Караш малките момченца да вършат мъжка работа – ка­зах. – За в бъдеще аз ще развеждам вдовиците.
   – Ще имам пред вид – отвърна той.
   – Разбира се, аз ще им показвам само как се обработва стомана – говорех съвсем леко; не трябваше да рискувам. Така мъжете винаги разговаряха за вдовиците – и докато се изкач­вахме по стълбата към бара, ние продължихме да приказваме за нея със същата тромава насмешливост.
   Двамата с Браун седнахме на една ъглова маса. Отпуснах се в стола; въпреки че барът беше боядисан в същите поти­скащи зелени и жълти тонове, столовете бяха нови и удобни. Отпих глътка уиски и усетих как топлината му заглади острите ръбове.
   – Имах нужда да пийна – казах.
   – Пий още едно.
   Без да се огледа назад, той вдигна ръка; келнерът се появи чак от другия край на залата. Браун беше от ония хора, на ко­ито келнерите обръщаха внимание; от същия род беше и Ралф Хедърсет, помислих си с лека завист.
   – Ще изпия чаша битър – заявих аз.
   – Каквото искаш, момчето ми. – Той даде поръчката. – Ако някой го е заслужил, това си ти. Много се радвам, че дойде тука тая вечер, не си мисли, че ми е все едно.
   – Нямам нищо против – отвърнах аз. – Защо да протакаме, щом може и сега да се видя с него.
   – Свободен си да се откажеш – продължи той. – Аз пораз­мислих по този въпрос. Не съм сигурен...
   – За какво не си сигурен?
   Той въздъхна. Обикновено въздишките му бяха нарочни и бурни, но този път въздъхна, без да иска.
   – На Сюзън няма да ѝ бъде приятно. И на Маргарит.
   – Не става дума за техните вкусове, струва ми се.
   – Не. Всеки мъж трябва да постъпва така, както смята за най-правилно. Но ти сигурен ли си, че желаеш тая работа? Има още време да се откажеш.
   Освен нас в бара имаше само четирима души; всичките бяха на една възраст с Браун. Познавах ги и четиримата, или по-право, знаех с какво се препитават – дървен материал, брашно, текстил, застраховки. Дървеният материал и Брашното стояха на бара и разискваха цената на работната ръка; на една маса в другия край Текстилът се оплакваше от високия наем на гаража си. Застраховките слушаха внимателно и чакаха своя ред. От съседната стая чувах удари на билярдни топки и неясни възгла­си. Предстояха ми още хиляда вечери, през хиляда такива ве­чери щях да слушам подобни хора. Благоденстващи недоволни­ци на средна възраст, солидни, разумни граждани; неусетно в усилието си да не ги обиждам, аз щях да стана точно като тях. Ще чакам своя ред, за да се оплаквам, ще чакам своя ред, за да получа удар, ще чакам своя ред, за да умра. А Хари щеше все повече да се отчуждава от мен и Барбара, дори Барбара щеше да престане да ме обича. Светът със смях щеше да я накара да не ме обича; тя щеше да се омъжи за някакъв зализан тип, като Хедърсет, вече нямаше да измисля приказки за топли великани, нямаше да вижда замъци в Скуиръл гордж. Сюзън пак щеше да се превърне във въплъщение на майка си. Всичко беше уреде­но; бях взел това, което желаех, и сега плащах първата вноска.
   – Не съм се отказал – заявих аз. – Освен ако ти се отказ­ваш.
   – Не, не. Един-двама в клуба се изказаха малко... непри­ятно. Но не бяха от хората, които имат значение.
   – Интересно кои са били?
   – Търси ги сред пиячите на портокалов сок и няма да сбъркаш.
   Той имаше на ум бунтовните елементи; в град като Уорли подобно определение ми даваше широк простор за догадки.
   – Всъщност тази групичка не ме безпокои – казах аз.
   – Така и трябва. Само пази носа си чист, това е всичко.
   – Никога не правя обратното – отвърнах аз.
   – Ти добре се оправи, Джо. Внимавай за нататък!
   Това изключваше Джин. Изключваше дори ходенето ми на гости в Лондон без жена ми. Чудех се дали да кажа на Сюзън, че съм ходил на гости. Нямаше да ѝ разправя всичко, разбира се; но би било по-разумно пръв да ѝ кажа. Уорли и Лондон не бяха толкова откъснати. Спомних си Джеф.
   Тогава не бях чак толкова пиян и знаех, че той ме ревну­ваше. Беше прехвърлил вниманието си върху Джуди, защото в Джуди беше хлябът му; но всъщност искаше Джин. А майката на Джеф живееше в Уорли и от време на време Джеф посеща­ваше Уорли, при това Джеф спокойно можеше да се възползува и от телефона. Вече беше твърде късно да се безпокоя; но за­напред трябваше да помня тези неща; бях гражданин на жълто­зелената страна, тук девизите бяха „внимавай“ и „пази носа си чист“ – повече предпазливост никога не е излишна. Трябваше да помня кой съм, не можех да си позволя и най-дребното не­благоразумие.
   – Няма нужда да ми го казваш – рекох аз. – Уорли е малък град.

Преводачи Цветан Стоянов, Александър Хрусанов

Издателство Сиела


Июн Ли >> Калната река

Това е книга за една улица, която завива и преминава в друга улица...

... а после в един град, който скоро се превръща в една цяла страна.

Предстои екзекуцията на Гу Шан, отказала се от някогашната си вяра в комунизма. Нито родителите ѝ, нито съгражданите ѝ в лицето на красивата Кай, правителствена говорителка, омъжена за син на високопоставени партийни служители, на седемгодишния ученик Тонг, отгледан от баба си и дядо си на село, на сакатата и обезобразена Нини, на психопата безделник Башъ допускат, че нейната смърт ще разтърси толкова дълбоко града и жителите му, та последвалата ответна реакция на правителството ще бъде повече от брутална.

Вратата на рая е тясна и пропуска само по един герой, но онези, дето са се запътили надолу към ада, винаги пътуват по двама, ръка за ръка.

Издателство Сиела


Ален ван Крюхтен >> Четете Фройд, мама му стара!

Снадена пиеса. Неевклидов трагифарс

Като добър познавач на полската литература с преводите си Ален ван Крюхтен въвежда във френскоезичния свят един екстравагантен полски автор от първата половина на ХХ в., Станислав Игнаци Виткевич – Виткаци (едно от най-непослушните деца на полската литература), който се самоубива при нахлуването на немските войски в Полша през 1939 г., убеден, че настъпва краят на света.
Освен с налудничавите си есета и екстравагантни пиеси, израз на изпреварил времето си абсурдизъм, Виткаци е известен и със сложните си взаимоотношения със своите родители.
Четете Фройд, мама му стара! е пиеса за връзката между творчеството и личния живот на този неистово гениален автор.

Преводач Красимир Кавалджиев

Издателство Библиоскоп


петък, 29 август 2014 г.

>> Български народни смешни приказки

Смешното в народния бит...

Бързата работа срам за майстора, Мързеливата снаха, Кон за кокошка, Лакомдол, Куцото петле, Лакомото куче, Мързеливо, ама досетливо, Селянинът и динята, Как глупав мъж върши работа, Пази, боже, от женска беля, Умникът и богаташът, Посмали малко, Врабчето и мънистото, Кой кого излъга, Гозба от камъчета, Гузен негонен бяга...

   Хитър Петър имал кумец.
   Веднъж кумецът отишъл у кума си на гости. Сложили да го гостят. Той прибързал и почнал пръв. Набол на вилицата къс месо и го налапал наведнъж.
   Гозбата била още вряла. Като се опарил, кумецът започнал да сърба, да мига и да гледа нагоре. За да не познаят, че се е опарил, като мигал и гледал нагоре, попитал:
   – Куме, от къде сте секли гредите на тая къща?
   – От „Лакомдол“, кумец – отговорил Хитър Петър и смигнал на другите.

Издателство Дамян Яков


Арто Паасилина >> Годината на дивия заек

За абсурдното ни битие...

   В колата седяха двама потиснати и напрегнати мъже. През прашното предно стъкло слънцето блестеше силно в очите им. Беше лято, около Еньовден. Докато се движеха по прашния тесен път, финландският пейзаж минаваше покрай уморения им поглед, но никой от двамата не обръщаше внимание на красивата вечер.
   Бяха журналист и фотограф в командировка, две нещастни, цинични същества. Наближаваха средна възраст, а надеждите им от младини далеч не се бяха осъществили, ни най-малко. Женени, мамени, разочаровани, и двамата се оплакваха от язва на стомаха, а ежедневието им бе изпълнено с какви ли не грижи и проблеми.
   Преди малко се бяха спречкали по въпроса дали да карат обратно към Хелзинки, или да останат да нощуват в Хейнола. Поради което сега не си говореха.
   Във великолепната лятна нощ пътуваха навъсени, с напрегнати изражения и сгушени вратове, всеки убеден в правотата си, и даже не забелязваха колко тъжна бе цялата ситуация. Тягостно, мъчително пътуване.
   На едно огряно от слънцето хълмче подскачаше малко диво зайче. Опиянено от лятото, то застана на задните си лапи по средата на пътя, а червеното слънце го обрамчи като в живописно платно.
   Фотографът, управляващ колата, видя животинчето, но затъпелият му мозък не можа да отреагира навреме и той не успя да избегне сблъсъка. Прашното му сабо натисна рязко спирачката, но прекалено късно. Ужасеното зайче подскочи високо, чу се глух удар, когато то тупна до предното стъкло, преди да изхвърчи към гората.
   – Ей, сгазихме заек – каза журналистът.
   – Да ѝ се не види и гадината, пак добре, че не счупи стъклото.
   Фотографът спря колата и даде на заден към местопрестъплението. Журналистът излезе на пътя.
   – Виждаш ли го? – попита неохотно фотографът.
   Беше спуснал страничното стъкло, но не загаси двигателя.
   – Какво? – извика журналистът от гората.
   Фотографът запали цигара и задърпа със затворени очи. Сепна се чак когато цигарата опари ноктите му.
   – Хайде, идвай вече, нямам време да седя тук заради някакъв скапан заек.
   Журналистът вървеше като отнесен из рехавата горичка. В един момент стигна до някакъв малък участък обработваема земя, прекоси го, прескочи канавката и огледа тъмнозелената полянка зад нея. Дивото зайче стоеше върху тревата.
   Счупеното му задно краче жално висеше и това явно му причиняваше такава болка, че то дори не се опита да побегне при вида на приближаващия се човек.
   Журналистът вдигна уплашеното до смърт зайче. Прекърши една клонка и направи шина за задното краче, после накъса носната си кърпа на ивици и завърза клонката. Зайчето криеше глава между предните си лапи, а ушите му потрепваха в унисон със забързаните удари на сърцето му.
   В далечината, от пътя, се чу нервно буботене на кола, две сърдити предупредителни бибипкания, придружени с провикването:
   – Връщай се де! По дяволите, никога няма да стигнем до Хелзинки, ако продължиш да се мотаеш из тая тъпа гора! Ако не дойдеш веднага, прибирай се както намериш за добре!
Журналистът не отговори. Той държеше животинчето, което, изглежда, нямаше други наранявания и постепенно се успокояваше.
   Фотографът излезе от колата. Огледа ядосано гората, но спътникът му никъде не се виждаше. Изруга, запали цигара и закрачи нервно напред-назад по пътя. Откъм гората пак нищо. Смачка фаса с крак и извика:
   – Стой си там, щурак такъв, аз си тръгвам!
   Ослуша се още малко, но след като не получи отговор, се метна бесен зад волана, даде газ и потегли. Чакълът на пътя изскърца под гумите. След миг от колата нямаше и следа.
   Журналистът седеше до канавката със заека в скута си. Приличаше на стара жена, потънала в мислите си с плетка в ръце. Шумът от колата на фотографа вече не се чуваше. Слънцето залязваше.
   Журналистът пусна зайчето на поляната и за миг се уплаши, че то може да побегне, но животинчето се кротна на тревата, а когато мъжът отново го вдигна, то вече изобщо не се боеше.
   – Е, наредихме се – каза мъжът на заека.
   Дотук я бе докарал – седеше в гората сам, по сако, в лятната вечер, оставен на произвола на съдбата.
   Какво се прави обикновено в подобни ситуации? Мъжът си каза, че май е трябвало да отговори на призивите на фотографа. Сега сигурно се налагаше да се върне на пътя, да изчака следващата кола и да помоли да го качат, за да се добере някак си до Хейнола или до Хелзинки.
Идеята му се стори крайно неприемлива.
   Журналистът отвори портфейла си. В него имаше няколко стотачки, журналистическата му карта, здравната карта, снимка на съпругата му, няколко монети, два презерватива, връзка ключове, стара значка от студентски празник. И още – писалка, бележник, пръстен. На бележника му неговият работодател беше поръчал да напечатат: Каарло Ватанен, журналист. Според кода на здравната му застраховка Каарло Ватанен беше роден през 1942 г.
   Ватанен се изправи, посъзерцава последните слънчеви отблясъци зад гората и кимна на заека. Погледна към пътя, но не направи и крачка, за да тръгне натам. Вдигна заека от земята, постави го внимателно в страничния джоб на сакото си и закрачи от обработваемия участък към полумрака на гората...

(Романът има ново издание от август 2014)

Преводач Ралица Петрунова

Издателство Колибри


Морис Метерлинк >> Аналогии

Стихотворения

Добри съвети

Вървете, където ви видят очите,
към зло или към добро,
към насладите или тъгите,
към всекидневното тегло,
към щастие – то нищо не чини,
вървете, където видят очи ви,
ще ги склопи бездруго утре Бог.


Преводач Красимир Кавалджиев

Издателство Библиоскоп

Аналогии в Pimodo

четвъртък, 28 август 2014 г.

Патриша Корнуел >> Прах

Дълбоко в мрачния свят

Труп, увит в необикновен плат, е бил открит в университетското градче на Масачузетския институт по технологии. Полицията подозира, че това е тялото на изчезналата компютърна инженерка Гейл Шиптън, видяна за последен път предишната вечер в модерен бар в Кеймбридж. Изглежда, жената е била убита само седмици преди да започне делото ѝ за сто милиона срещу бившите ѝ финансови мениджъри, и Скарпета се съмнява, че става дума за съвпадение.

Убийство, което води дълбоко в мрачния свят на дизайнерски наркотици, технология за дистанционно управление, организирана престъпност и корупция на най-високи нива.


Издателство Бард

Прах в Pimodo

Тимур Вермеш >> Той пак е тук

Сатира? Политическа комедия? Да, но и още нещо...

Лятото на 2011 година.
Адолф Хитлер се събужда в един берлински парк.
Без война, без партия, без Ева Браун. В мирно време, сред хиляди гастарбайтери и с Ангела Меркел... Шейсет и шест години след предполагаемата си кончина фюрерът се озовава в нашето настояще и в разрез с всякаква логика подхваща нова кариера: в телевизията, където – благодарение и на социалните мрежи – скоро става истинска знаменитост. Този Хитлер обаче не е само смешен, а и стряскащо реален. Като хората в страната, която заварва след възкръсването си: цинични, жадни за успех с цената на всичко и въпреки десетилетията демокрация – без никакъв шанс пред хлевоусти демагози. Като политическите партии, които не закъсняват да похлопат на вратата му...

Преводач Любомир Илиев

Издателство Атлантис – КЛ


Дора Габе >> Почакай, слънце

Избрано

И чаках аз с измъчено сърце,
към щастието поглед устремила –
и чаках го с копнеещо сърце –
сърце ми жажда беше изсушила.

И то дойде и с ангелска ръка –
и дивни се понесоха акорди.

И то дойде. Затворила очи –
от рози дъх аз сещах възхитена;
в неземен сън, затворила очи,
неземен химн аз слушах упоена.

Издателство Захарий Стоянов

Почакай, слънце
в Pimodo

сряда, 27 август 2014 г.

Пенчо Славейков >> Кървава песен

Националното чрез бита и народната героика

Дете невръстно ощ, на майчини си скути,
аз слушах приказки и песни за нечути
борби и теглила и тъмни съдбини
на моя роден край, от първи още дни,
незнайно по каква незнайна висша воля,
обречен на сълзи и кървава неволя.
Наяве и насън тогава, рой до рой
картини, образи и блянове безброй
пред моя поглед плах метежно се тълпяха
и като зла мора душата ми гнетяха...
Ако до днес живей там в тихий роден кът
другарин мой връстник, все негли някой път
ще си припомня той, подир игри, събрани
на Павлов лъг или край Юдини гирани,
тез чудни приказки и песни как съм аз
разправял... как се ний заканяхме тогаз,
че всички заедно, когато отрастеме,
за родния си край борба ще поведеме
и ще го отървем от робското тегло...
И няма на света да има вече зло,
тъй като ний – да, ний! – с оръжие в ръката,
ще го премахнеме навеки от земята.

Детински златни дни, къде хвръкнахте вий?
Бял снежен къдърец над челото се вий;
от други помисли душата ми гнетена,
чуждее се от вас, и няма и смутена.
И сал понякога, като от есенен лъх
отбрулений листец, откъсва се въздъх
из глъбините на сърцето ми самотно,
и рве се той към вас, изчезвайки сиротно.
На миналите дни, тъй дивни, повестта
невидима ръка изтри из паметта
и повест кървава написа там отново –
на нови времена апокалипсно слово.

Но все е спазена в душата ми една
тъжовна песен от ония времена –
мост на въздишките над проломи висящий –
и тя ме от брегът на дните настоящи
на миналото към далечний тъмен бряг
пренася – песента за гордия юнак,
когото стигна смърт там горе на Балкана,
от лютия куршум в сърцето с люта рана...
Като вълшебна реч, таз песен ми отвива
от тия чудни дни завесата мъглива!
Сърцето с прежний жар метежно пак тупти:
Балкана виждам аз – в шеметни висоти
изтъпват връх до връх, и дивни и замайни,
и негли някакви тям поверени тайни
да скрият, те чела обвили са в мъгли;
възмогнати над тях там царствени орли,
се към усоите с устрелен поглед вият
и дебят плахите кошути, що се крият
низ дебри и гори – в които досега
не е пробила път човешката нога,
нито ръка топор за придобив извила
и свята девственост кощунски накърнила.
Под гъстия заслон на буйний храсталак,
невидими вълни и вековечний мрак
шумят, премятат се, една се друга гонят
и с горските листа таинствено ромонят
свещения завет на свойте глъбини,
свещен за минали, свещен за бъдни дни,
един той само чут во тая пустош строга –
говорещ на света за волята на бога.
И безметежния вековен горски сън
нарядко сепвал е воинствен само звън,
звънът на мечове кръвнишки, рев победен,
молби, проклятия и вик и стон последен.
Юнака паднал там в Балкана виждам аз;
той жив ми в паметта изстъпва всеки час,
когато песента си спомням на незнайний
певец – и думите, и прости и омайни,
в забрава скръбна ми душата унесат:
„Когато падне нощ и ясни затрептят
звезди на тъмния безкраен свод небесен,
и стария Балкан запей хайдушка песен...“
О, стария Балкан, аз зная как той пей
и за какво. И днес душата ми купней –
да можех миг поне пак да го чуя! Славил
бих пак живота аз отново и забравил
бих всичко, що ми е вгорчивяло света –
дори и онова, с което ориста
в гнева на своята любов ме е дарила
и с туй над делнични несгоди възвисила.
Аз помня първи път, кога таз песен чух –
и в изненада как тя сепна моя слух,
за болки чужди как сърцето ми събуди,
та то се в себе си самичко взре в почуди.
То беше в дебрите таинствени, врагът
където с меча си от тихий бащин кът
ни бе прогонил – там, де гроба на юнака
показа майка ми, заглъхнал в храсталака
в трева и буренак... И него, с песента,
до днеска нищо не изтри из паметта,
макар че не веднъж сърцето ми се свива
от песни като таз, пред гробове такива.

Детински златни дни, вам сетний мой привет!
Далечно бъдаще, мечтано в розов цвет
тогаз – сега и то се в минало обърна –
то цъфна овреме, и овреме посърна –
но не напусто... То бяха славни дни,
макар на ужаси, макар на кръвнини
и запустение! – До днеска са следите
неизличени ощ: в полята и горите
полъхне ли ветрец, той с кървав дъх лъхти;
белеят се без гроб разнесени кости
по голи равнини, усои и долини;
сред пепелищата, и грозни и пустинни
срутени зидове се дигат тук и там,
и сякаше укор към небо хвърлят ням,
че им е дало то такъва дял световен –
над пустоши да са те паметник тъжовен.

Нараства други род, за други съдбини...
Забрава спуска се над миналите дни; –
тъй както ги до днес певеца живи спазва
в душата си, за тях и пей и ви приказва...

Издателство Захарий Стоянов


Никола Баро >> Една вечер в Париж

В едно малко кино в Париж мечтите изведнъж стават реалност...

   Една вечер в Париж, година след като кино „Парадизо“ отново бе отворило врати и два дни от първата ми целувка с момичето с червеното палто, след която трепетно започнах да очаквам следващата ни среща, се случи нещо невероятно. Нещо, което щеше да преобърне целия ми живот и да превърне малкото ми кино във вълшебно място – място, на което щяха да си дадат среща копнежите и спомените, място, където мечтите неочаквано щяха да се превърнат в реалност.
   За миг се оказах част от една история, по-хубава от която не може да предложи нито едно кино. Аз, Ален Бонар, бях изтръгнат от монотонния си коловоз и запратен в най-голямото приключение, което някога съм преживявал.
   „Ти си човек, стоящ в периферията, наблюдател, който гледа да стои на ръба на действието, беше ми казал веднъж Робер. Давай го по-спокойно.“
   Робер е, на първо място, мой приятел. На второ място, е астрофизик и подлудява всички край себе си с това пренасяне на физичните закони върху неща от всекидневието.
По неговата логика сега вече не съм наблюдател, а се намирам насред турбулентно, неочаквано, объркващо действие, което те оставя без дъх, а на моменти – и без разум. Съдбата ми беше поднесла подарък, аз го сграбчих и така едва не загубих жената, която обичах.
   Но онази вечер, когато след последната прожекция излязох на мократа от дъжда улица, в която треперливо се оглеждаше светлината на един фенер, не подозирах абсолютно нищо.
   Не знаех и това, че в кино “Парадизо” е скрит ключът към една тайна, от която щеше да зависи цялото ми щастие.
   Спуснах решетката, за да заключа, протегнах се и си поех дълбоко въздух. Дъждът беше спрял, само леко ръмеше. Въздухът бе мек и пролетен. Вдигнах яката на якето си и тръгнах. Едва тогава забелязах дребничкия, съсухрен мъж, облечен в шлифер, който стоеше в здрача, придружен от една руса жена, и гледаше съсредоточено към киното.
   – Hi – каза той с ясно изразен американски акцент. – Вие ли сте собственикът на киното? Great film, by the way. – Той посочи витрината с афишите, като погледът му недвусмислено се беше впил в черно-белия плакат на филма „Артистът“, който поради факта, че е ням, не се радваше на кой знае какъв интерес, особено от страна на жителите на Новия свят.
   Аз само кимнах и вече очаквах да тикне в ръката ми фотоапарат и да ме помоли да ги снимам с жена му пред филмотечното кино, което дори не беше най-старото в Париж, но все пак доста наподобяваше малките стари кина с плюшени тапицерии, които, за съжаление, днес са напът да изчезнат, когато дребният мъж направи крачка към мен и ме погледна приветливо през очилата си с рогови рамки.
   – Много бихме искали да поговорим с вас, господин...
   – Бонар – казах аз. – Ален Бонар.
   Той ми протегна ръка и аз малко объркан я поех.
   – Познаваме ли се?
   – Не, не, не мисля. Anyway... nice to meet you, господин Бонар. Аз съм...
   – О, да не би да сте роднина на онзи Бонар? Художника?
   Русата жена беше излязла от сянката и ме гледаше със засмени сини очи.
   Това лице щях да го видя още веднъж. Дори още много пъти.
   След няколко секунди разбрах каква е работата. Още преди американецът в бежовия шлифер да довърши изречението си, знаех кой стои пред мен.
   Може ли някой да ме упрекне, че ококорих очи и от изненада изпуснах ключовете си. Цялата сцена беше – ако си послужим с думите на плахия книжар от филма „Нотинг Хил“ – някак сюрреалистична. Единствено шумът от падналите на тротоара пред мен с тихо потракване ключове ми показваше, че всичко това е действителност. Толкова нереално беше...

Превод от немски Людмила Костова

Издателство Enthusiast


Хегел >> Лекции по философия на религията

Едва в Християнската религия се появява учението, че пред Бога всички хора са равни... Г.В.Ф.Х.

   Намерих за необходимо да направя религията сама за себе си предмет на философско разглеждане и да прибавя това разглеждане като една особена част към цялото на философията. Но, за да осъществя този увод, най-напред ще изложа, А., раздвоението на съзнанието, което поражда нуждата, която трябва да удовлетвори нашата наука, и ще опиша отношението на нашата наука към философията и религията, както и към присъщите на епохата принципи на религиозното съзнание. След като, после, В., засегна някои предварителни въпроси, които се получават от онези отношения на нашата наука, С., ще дам нейното подразделение.
   Най-напред трябва изобщо да напомня за това, какъв предмет имаме пред себе си във философията на религията и каква е нашата представа за религията. Знаем, че в религията се изтръгваме от временното и че за нашето съзнание тя е онази сфера, в която всички загадки на света са разрешени, всички противоречия на по-дълбоко проникващата мисъл са разбулени, всички болки на чувството заглъхват, сферата на вечната истина, на вечния покой, на вечния мир. Това, благодарение на което човекът е човек, е мисълта изобщо, конкретната мисъл, по-точно това, че той е дух; от него като дух после изхождат многообразните разновидности на науките, изкуствата, интересите на неговия политически живот, взаимоотношения, които се отнасят до неговата свобода, до неговата воля. Но всичките тези многообразни форми и по-нататъшни преплитания на човешките взаимоотношения, дейности, наслади, всичко, което има стойност за човека и заслужава да бъде уважавано от него, в което той търси своето щастие, своята слава, своята гордост, намира своето последно средоточие в религията, в мисълта, съзнанието, чувството за бога. Ето защо бог е началото на всичко и краят на всичко; както всичко произлиза от тази точка, така всичко се и връща в нея; а той е също така центърът, който оживотворява, одухотворява всичко, внася душа във всичките онези форми в тяхното съществуване и така ги запазва. В религията човекът поставя себе си в отношение към този център, в който се сливат всички други негови отношения, а с това той се издига до най-високата степен на съзнанието и в сферата, която е свободна от отношението към нещо друго, е безусловно задоволяващото, безусловното, свободното, и е крайна цел за самата себе си.
   Ето защо религията като заниманието с тази последна крайна цел е безусловно свободна и е цел сама за себе си, защото в тази крайна цел се връщат всички други цели и пред нея изчезват целите, които преди това са имали валидност сами за себе си. Пред нея не устоява никоя друга цел и единствено в нея всички други цели намират своето оправдание. В сферата, в която духът се занимава с тази цел, той се разтоварва от всяка крайност и намира последното удовлетворение и освобождаване; защото тук духът се отнася вече не до нещо друго и ограничено, а до неограниченото и безкрайното, а това е едно безкрайно отношение, отношение на свобода, то вече не е отношение на зависимост; тук неговото съзнание е абсолютно свободно и самото то е истинско съзнание, тъй като е съзнание за абсолютната истина. Определено като усещане, това отношение на свобода е насладата, която наричаме блаженство; като дейност то не прави нищо друго освен това, че манифестира честта на бога и разкрива неговото величие, а за човека в това отношение става въпрос вече не за самия него, за неговия интерес, за неговата суета, а за абсолютната цел. Всички народи знаят, че религиозното съзнание е това, в което те притежават истина, и те винаги са смятали религията за свое достойнство и за празник на своя живот. Ние изоставяме онова, което събужда в нас съмнение и страх, всяка тревога, всяка грижа,всички ограничени интереси на крайността върху пясъчния нанос на временността и както, изкачили се на най-високия връх на една планина, далеч от всяка определена гледка на земното, спокойно отклоняваме поглед от всички ограничения на ландшафта и на света, така става и с духовния взор, когато човекът, изтръгнал се от суровостта на тази действителност, я смята само за една привидност, която в тази чиста сфера отразява своите нюансировки, разлики и светлини смекчени до вечно спокойствие. В тази сфера на духа бликат потоците на забравата, от които пие Психе, в които тя потопява всяка болка и тук мрачините на този живот се смекчават до едно съновидение и се проясняват до чисто очертание за светлия блясък на вечното... Из Увод

Преводач Генчо Дончев

Издателство Изток-Запад


вторник, 26 август 2014 г.

Леонардо >> Трактат за живописта

Отвъд природата

   С блясъка на своята външност, която била прекрасна, той всявал ведрина у всяка помрачена душа, а със словата си можел да насочи към „да“ или към „не“ и най-закоравялото предубеждение. Със силата си той можел да обуздае и най-неистовата ярост, а с десницата си можел да извие стенна желязна халка или конска подкова сякаш са от олово. Със своето великодушие той бил готов да приюти и нахрани всеки приятел, бил той беден или богат, стига да се отличавал с талант и добродетели. С работата си придавал красота и достойнство и на най-неугледното и скромно помещение.
Заради това раждането на Леонардо наистина било най-големият дар за Флоренция, а смъртта му – повече от безкрайна загуба. В изкуството на живописта той обогатил изписването с маслени бои с известна тъмнота, благодарение на която съвременните живописци придават на фигурите си по-голяма сила и релефност. А в скулптурата той се проявил с трите бронзови фигури над северните врати на църквата „Сан Джовани“, изпълнени от Джовани Франческо Рустичи, но подредени по съветите на Леонардо; тези фигури със своя рисунък и своето съвършенство са най-добрите отливки, виждани досега.
   От Леонардо имаме анатомията на конете и още по-съвършената анатомия на хората. Ето защо, ако и да е направил много повече на думи, отколкото с дела поради всички тези насоки на неговата дейност, в които се е изявил така божествено, името му и славата му никога не ще угаснат. Затова Джовани Батиста Строци го възхвалява със следните слова:

   Макар и сам, той надвишава
   всички – и Фидий, и Апелес,
   и следовниците им знатни.

   Ученик на Леонардо бил Джовани Антонио Болтрафио (Белтрафио), миланчанин, много опитен и умеещ човек, който през 1500 г. в църквата „Мизерикордия“ край Болоня нарисувал с маслени бои на дърво с голямо усърдие Богородица с Младенеца в ръце, със св. Йоан Кръстител и голия св. Себастиан, както и коленичилия дарител, нарисуван от натура. Това е наистина прекрасна творба, на която е написал името си и е отбелязал, че е ученик на Леонардо. Същият е нарисувал други творби в Милано и другаде, но достатъчно е да споменем тази, която е най-хубавата.
   Негов ученик бил и Марко Уджони, който в църквата „Санта Мария дела Паче“ е нарисувал Успение Богородично и сватбата в Кана Галилейска. Джорджо Вазари

Преводач Владимир Свинтила

Издателство Изток-Запад


Хулио Кортасар >> Истории за кронопи и фами

Щура книга

В нея се натъкваме на дъждовни капки, които се самоубиват, на камила, обявена за нежелана, на кресло за умиране, на огледала, които в източната част на Великденския остров избързват, а в западната изостават. Срещаме се с продавач на последни думи, с чудновато семейство, което полага тигри, със същества, наречени фами, които балсамират спомените си и им слагат етикети, и с други същества, наречени кронопи, които пък пускат спомените си да се разхождат свободно из къщата. Получаваме инструкции как да плачем и как да изкачваме стълби, сдобиваме се със сведения за географията на мравките, научаваме какви са последствията от откритието, че добродетелта е кръгъл микроб с много крачета...
Сборникът е съставен от четири части: първата, Наръчник с инструкции, е препоръчително четиво за всички онези, които не умеят да изпитват страх или имат затруднения с разбирането на Дамата с еднорога на Рафаел; Странни занимания е първо лично повествование за екстравагантните обичаи на едно многолюдно семейство; Пластичен материал представлява съвкупност от най-невероятни истории с всевъзможни герои; и последната част, чието име носи и цялата книга, е посветена на различни случки от живота на кронопите, фамите и есперансите, фантастични същества със своеобразен нрав и поведение.
В така структурирания сборник пародията е често срещана – освен цялата първа част, която е изградена като пародиен еквивалент на ръководствата от типа „как да...“, в Истории за кронопи и фами не липсват примери за пародии и на други жанрове като притчата (Разказ без поука), научното съчинение (Географии) или вица (Лъв и кроноп). Тонът е нерядко ироничен като в случая със свенливото семейство, което се обръща към роднините си с достойните и изтънчени прякори Гъзураната и Тиквата, за да избегне далеч по-грубите Етруска Амфора и Атлас (Етикеция и предпочитания)...
Истории за кронопи и фами ни разсмива, както дете разсмива възрастен; или пък ни кара да се усмихваме както когато внезапно осъзнаваме, че думите, които сме взимали на сериозно, са били изречени всъщност на шега...
„не желаем нищо повече от това да променяме, постепенно и без да накърняваме ничии чувства, навикналостта и традициите“
... думите, които казваме по навик, жестовете, които правим по навик, дейностите, които извършваме по навик, не са истински, а само нахлузени вече измислени думи, жестове и дейности. Защото спазването на реда ни превръща в подаръци за рождения ден на часовника, а цензурирането на езика ни оставя с вкус на предателство в устата. През призмата на съпротивата срещу навика може да се преосмисли и наръчникът с инструкции – докато за човека с навици той е закачлива съвкупност от ненужни указания, за човека без навици той е абсолютна необходимост. През тази перспектива започват да функционират и значещите имена на кронопите, фамите и есперансите, ала не защото вече се асоциират с времето, славата или надеждата, а именно защото така и не успяват да породят асоциации с тях. Отхвърляйки категорично обичайните референциални възможности на значещите имена – а оттам и на думите изобщо, – Кортасар атакува читателските ни навици, склонността ни към безкритично нахлузване на вече измислени интерпретативни схеми, мисленето ни за езика най-общо. От тази гледна точка може да се погледне и към факта, че по-големите симпатии на автора – а и на читателите – са към безразсъдните, чувствителни и артистични кронопи (неслучайно Кортасар нарича любимия си Луис Армстронг грамадански кроноп; неслучайно така е наричан и самият Кортасар от почитателите си), а не към добродушните, но педантични фами. Теодора Цанкова (Култура)

Преводачи Стефка Кожухарова, Румен Стоянов и Красимир Тасев

Издателство Агата-А


Гийом Аполинер >> Бестиарий или шествието на Орфей

Трийсет кратки творби

Конят

Ще те яздят моите мечти, литвай като птица,
с кочияш – съдбата ми на златна колесница,
нека тя вместо юзди да дърпа лудо
стиховете ми, в поезията чудо.

Ракът

Несигурност, утеха мирна,
със тебе двамата във крак
се движим все така неспирно
назад по пътя, като рак.

Бухалът

Сърцето бедно като бухал бди –
то не заспива, бие, не престава,
кръвта пулсира, плам бушува във гърди –
на тези, дето ме обичат, слава!

Ибисът

Да, в сенките земни аз слизам.
О, сигурна смърт ни е писана!
Мъртъв римлянин – тягостен израз!
От бреговете на Нил идва ибис.

Дивият заек

Не бъди ти сластен и страхлив
като влюбен или заек див.
Но умът ти нека бъде неизменно
като зайка, дето все е бременна.

Слонът

Както слонът с бивни се представя
и аз имам в моята уста имане.
Мъртъв пурпур! Аз купувам слава,
плащам си със думи във замяна.

Гъсеницата

Работата води до имане.
Да се трудим, бедни ми поети!
И гъсеницата с мъки непрестанни
става пеперуда пъстроцветна.

Двуезично издание

Преводач Людмила Христова

Издателство Изток-Запад


понеделник, 25 август 2014 г.

Дубравка Угрешич >> Министерство на болката

В търсене на идентичността...

   Миналото е „инсталация“, нашето аматьорско произведение с художествени претенции. Малък ретуш тук, малък ретуш там. Ретушът е любимата ни художествена техника. Всеки е уредник в собствения си музей. Така се примиряваме с миналото си – само ако е във властта ни, само ако държим пръста си в дупката на насипа – като славния Ханше Бринкман, момчето спасило Холандия от наводнение. Да държиш пръста си в дупката на насипа. Да подредиш снимките си на дисплея. Да бършеш редовно праха. От време на време да променяш нещичко. Да хвърляш това-онова в коша. Малко да поразгърнеш, малко да поприкриеш. Да изчистиш петната. Да си държиш езика зад зъбите. Да го вадиш от калъфа като оръжие. Да мислиш едно, а да говориш друго. Да се обвиваш в звучни фрази. Да говориш така, че да не казваш нищо.
   Догади ми се от мисълта за всички тези повторения, от думите, от обвиненията и оправданията, от нещастието, пъплещо като вирус, от тези усукани около нас пъпни върви, в чиято ужасна, сплескана и кървава маса се гърчим всички заедно: родители, деца, внуци, жертви и палачи, обиждащи и обидени, пазачи и затворници, съдии и осъдени...
   Изводът от приказката е следният: оставането в „изгнание“ е равносилно на гибел. Потех прекарва дните си в гората в тотална амнезия, в пълна забрава. Завръщането вкъщи е възвръщане на паметта, но и смърт. След като си спомня всичко, Потех полита към дома си , но пада в кладенеца.
   Изглежда, че единственият триумф на човешката свобода се съдържа в онази иронична секунда на заминаването в една, друга или трета посока...

Преводач Людмила Миндова

Художник Яна Левиева

Издателство Факел експрес


Ерик-Еманюел Шмит >> Одет Тулмонд и други истории

Осем разказа за осем жени...

Осем любовни истории – разтърсващи и раняващи. От дребната продавачка до безжалостната милиардерка, от разочарованата жена около трийсетте до загадъчната босонога принцеса, като се мине през двулични съпруги, любовници и майки, болни по своите дъщери - Ерик-Еманюел Шмит създава една незабравима галерия от образи на жени, които с нежност следва в техния лов за щастие.

Животът е дал всичко на писателя Балтазар Балзан и нищо на четирийсетгодишната средностатистическа жена Одет Тулмонд – и въпреки това щастливата е тя. Има една мечта – да се срещне с любимия писател и да му изрази искреното си признание за жизнения оптимизъм, който черпи от неговите книги.
Случайната им среща ще преобърне живота на всеки от тях...

Преводач Зорница Китинска

Издателство Леге артис


Фредерик Форсайт >> Четвъртият протокол

Новият министър-председател на Великобритания е агент на Москва...

   Харолд Филби разряза плика с кухненски нож, извади писмото и го разтвори върху масичката в хола. Беше впечатлен – пишеше му лично Генералният секретар на КПСС с равния си, чиновнически почерк и, разбира се, на руски.
   Хартията беше от същото добро качество, както пликът, и липсваше адрес. Трябва да го е писал в апартамента си на Кутузовски проспект 26, огромната сграда, в чиито внушителни помещения се намират, още от времето на Сталин, московските домове на партийната върхушка.
   Горе вдясно пишеше:

   Сряда, 31 декември 1986 г.

   Следваше текстът:

   Уважаеми Филби,
   Вниманието ми бе привлечено от забележката, която сте направили на една вечеря в Москва, а именно, че „политическата стабилност във Великобритания постоянно се надценява тук, в Москва, а напоследък – повече от всякога“.
   Бих се радвал, ако получа от вас по-пространно обяснение на тази забележка. Напишете го и го изпратете до мен лично, без да оставяте втори екземпляр и без да ползвате секретарка.
   Когато е готово, обадете се на телефона, който ще ви даде майор Павлов, искайте да разговаряте лично с него и той ще дойде да го вземе.
   Поздрави за рождения ви ден утре.
   Искрено ваш...

   Писмото завършваше с подпис.
   Филби бавно изпусна дъха си. Значи, в края на краищата, вечерята, дадена от Крючков на двадесет и шести за старшите офицери от КГБ, е била подслушвана. Почти беше сигурен. Като първи заместник-председател и началник на Първо главно управление, Владимир Александрович Крючков беше творение на Генералния секретар. Въпреки че имаше чин генерал-полковник, той не беше военен, дори не и професионален разузнавач. Беше партиен функционер до мозъка на костите си – един от тези, които сегашният съветски ръководител издигна, когато самият той беше председател на КГБ.
   Филби прочете писмото отново и го бутна настрана. Стилът на стареца не се е променил, помисли той. Кратък до грубост, ясен и лаконичен, без излишни учтивости, неподлежащ на възражения. Дори споменаването на рождения му ден беше пределно кратко, само за да му покаже, че го търси за информация и нищо друго.
   И все пак Филби беше впечатлен. Да получиш лично писмо от този хладен, недостижим човек, беше нещо необикновено и много хора биха се разтреперили от такава чест. Преди години нещата бяха различни. Когато сегашният съветски ръководител пое поста председател на КГБ, Филби вече беше нещо като знаменитост. Четеше лекции за западните разузнавателни служби и най-вече за британската SIS – Сикрет Интелиджънс Сървис.
   Както и всички партийни вождове, изпратени да управляват професионалисти от непознати за тях сфери, новият председател се стремеше да назначи на ключовите постове свои хора. Филби, макар и гледан с респект и възхищение като един от петимата супершпиони, разбираше, че в това общество, едно от най-конспиративните, покровителството от най-високо място е нещо полезно. Председателят, високоинтелигентен и културен човек, беше проявил любопитство към Англия – не чак възхищение, но не и обикновен интерес.
   Много пъти през годините той беше искал от Филби да интерпретира или анализира събития, да го информира за личности и вероятните им реакции и той го вършеше с радост. Сякаш председателят на КГБ искаше да съпостави информацията, която достигаше до него от собствените му експерти от отдел „Англия“ и от старата му служба – Външния отдел на ЦК на КПСС, ръководен от Борис Пономорьов, – с информация от друг източник. Няколко пъти беше приел предложените му непретенциозно от Филби съвети.
   От доста време не беше виждал новия всерусийски „цар“ очи в очи. Последния път беше на приема по повод напускането му на КГБ, за да се върне в Централния комитет, официално като секретар, а в действителност, за да се подготви за наближаващата смърт на предшественика си и да работи за собственото си издигане. Сега отново имаше нужда от анализите на Филби.
   Размислите му бяха прекъснати от връщането на Ерита и децата, зачервени от студа и шумни както винаги. В 1975-а, много след като Мелинда Маклийн си беше отишла, когато върховете на КГБ решиха, че безразборните му приключения с курви и пиенето му вече не са интересни (поне за апарата), наредиха на Ерита да се премести при него. Тя беше човек на КГБ тогава и, нещо необичайно – еврейка, на тридесет и четири, тъмнокоса и хубава. Ожениха се същата година.
   След сватбата забележителният му личен чар се прояви. Тя се влюби истински и категорично отказа да докладва за него в КГБ. Отговорният офицер беше свил рамене и докладва по-горе, където му казаха да ги остави. Момчетата се родиха на втората и третата година.
   – Нещо важно, Ким? – попита тя, докато той пъхаше писмото в джоба си. Поклати отрицателно глава. Тя продължи да съблича дебелите, подплатени якета на момчетата.
   – Нищо, мила.
   Виждаше, че е замислен за нещо. Знаеше, че не бива да настоява, приближи се до него и го целуна:
   – Моля те, не пий прекалено довечера у Блейк.
   Всъщност той смяташе да си позволи един последен гуляй. Пияница, откакто се помни, който обикновено започне ли да пие, не спира, докато не падне, той многократно беше пренебрегвал съветите на лекарите. Бяха го накарали да остави цигарите и това беше достатъчно лошо. Но не и алкохола – знаеше, че ще може да престане, когато пожелае, и знаеше, че ще трябва – за известно време след празненството тази вечер.
   Спомни си забележката, направена на вечерята при Крючков, и мислите, които я бяха предизвикали. Той знаеше какво става и какви са намеренията дълбоко в ядрото на Британската лейбъристка партия. Други бяха получили сведенията, които той беше проучвал през годините и които сега му предоставяха като един вид услуга. Но само той можеше да съедини късчетата в едно цяло, да го съобрази с психиката на англичаните и да получи истинската картина. Ако искаше да бъде справедлив към идеята, оформяща се в ума му, той трябваше да опише с думи тази картина, да подготви за съветския лидер един от най-добрите си доклади. В края на седмицата би могъл да изпрати Ерита и децата на дачата. Сам в апартамента, можеше тогава да започне. Преди това – един последен гуляй...

Преводач Владимир Германов

Художник Борис Драголов

Издателство Емас


неделя, 24 август 2014 г.

Хорхе Луис Борхес >> Книга на въображаемите същества

Сто и шестнайсет животни, населявали митологиите и религиите

Някои от тях принадлежат на света на метафизиката, а други са станали известни като човешки измислици. Тръгвайки от коментарите на класически автори, откровенията на мистици и фантазията на писатели и поети, Хорхе Луис Борхес в сътрудничество с Маргарита Гереро предприема пътешествие във времето, вдъхва нов живот на забравени истории и пресъздава небивала фауна.

Славните животни, които обитават тази прекрасна книга, са действителни, тъй като ги поражда възхищението, страхът или жаждата за магия, които се таят в хората. Карлос Мастронарди

Преводач Теодора Цанкова

Издателство Фама