Лапна един бонбон и пак се зачете във вестника. Четеше, сякаш не одобряваше напълно съдържанието му. Затворих очи изненадан от силата на омразата си. Отворих ги, когато кондукторът ме потупа по рамото; не можах да намеря веднага билета си и докато се ровех в портфейла, усетих как моето смущение събужда някакво полузасрамено доволство по лицата на спътниците ми. Знаех какво си мислят: или билетът ми не е за първа класа, или изобщо нямам билет. Това щеше да им запълни деня, щеше да им даде материал за разговор в клуба.
Юристът вече не пишеше бележки; поглеждаше първо към мен, после към съседа си – плешив човек със златни очила. Думите бяха на езика му: „Странна работа – още от пръв поглед ми се видя съмнителен. Сега се случват много често подобни неща ...“
Намерих билета. Предвкусваната наслада по лицето на юриста изчезна. Лицето му беше розово, пълно, с тежки клепачи; изплаших се. Нямаше причина да се плаша, бях почтен гражданин с чувство за отговорност, баща на две деца, кандидат за съветник на района Сент Клер, връщах се от сполучлива служебна командировка. Имах толкова право да се намирам тук, колкото и всеки друг; защо не се чувствах на мястото си? Навън под бледото слънце полята бяха плоски; нямаше жива душа. Да няма жива душа в града бе логично, но нали на полето все някой трябваше да работи? Може би скоро щяха да забележат тази нередност и някой щеше да извади от кутията група селскостопански работници. Или щеше да извади леопард. Или слон. Или взвод войници. Погледнах часовника си. Половин час до вечеря.
Замислих се за Джин. Стори ми се разочарована, когато ѝ казах, че се прибирам в къщи, но съвсем не изглеждаше неутешима. Имаше други мъже, с които да сподели голямото канапе, имаше други мъже, с които да сподели пътуването до предпоследната спирка. Или до последната. Все едно ми беше; бях постигнал достатъчно, задоволих любопитството си, задоволих суетата си. Доста дълго време и двете бяха останали с намалени дажби; сега нямаше да ме безпокоят. И нищо лошо не се беше случило, никой адвокат нямаше да изкара тлъст хонорар от тази история. Мястото ми беше в първа класа, бях точно на мястото си, при разумните. Станах, свалих чантата си и извадих папката на Тифилд. Взех да пиша бележки, но влакът вървеше много бързо и сякаш се клатушкаше от една страна на друга. Но аз продължих да държа писалката като чиновник в работно време.
На гара Виктория в Ледърсфорд не се виждаше никакво такси; почаках малко и се отправих пеша към Централната гара. Вятърът пронизваше тънкия ми костюм, а чантата ми се стори много тежка. Аз бях завръщащият се търговски пътник, пътуващият търговец; видя ми се типична за моя тъст, че не беше изпратил никого да ме посрещне.
Минах напряко през Ингъртън клоуз. Ингъртън клоуз започваше като тясна уличка, разширяваше се в малък площад и пак се стесняваше; помислих си, че всъщност тя представляваше тъмна пародия па площада, където живееше Джин. Някога е била квартал, където са живеели охолно, нещо като Олбани за Ледърсфорд; сега беше населена предимно с пакистанци и хора от Карибско море. Но и те нямаше да останат дълго; скоро щяха да я разрушат. Всъщност нищо друго не оставаше; всичко бе прекалено порутено, за да се ремонтира, прекалено черно, прекалено измърсено, прекалено старо, прекалено зле планирано; трябваше да се издигне нов град, но кой щеше да живее в него, когато го построят?
В края на пресечката, под един уличен фенер, се бяха събрали група младежи; за миг забавих крачките си, чудейки се дали да се върна. Но те гледаха към мазето на джаз-клуба в номер седем; оттам някой се мъчеше да изсвири на тромпет нещо от световна класа, но всъщност си оставаше тук, в Ледърсфорд, надул една обикновена тръба; той не постигаше чистия тон, не създаваше музика, затова между паветата продължаваше да расте трева, а уличката – да мирише на зеле и прегоряло олио. И очаквателните изрази полицата на младежите не се променяха. Бяха така еднакви, както и стилът на дрехите им. Вратовръзка, тънка като връзка за обувки – вратовръзка „Слим Джим“, обувки от синя шведска кожа, с подметки от суров каучук, тесии панталони, прилепнали по краката, сака, които приличаха наполовина на шлифер и наполовина на риза, сака с втъкани в плата пайети – дрехите им бяха различни, но ефектът – еднакъв. Всичките бяха ниско подстригани и това плашеше. Те бяха банда, чакаха заедно да изживеят нещо. Приближих се, надявах се, че няма да усетят страха ми. Минах покрай тях; те за миг спряха да говорят и се загледаха в мене. Положих големи усилия на волята, за да не погледна назад или да се затичам; след уличката идваше Уеб стрийт, а оттам се излизаше само по Хъмбър стеърс. В едно бях сигурен; че можеха да тичат по-бързо от мен.
Но аз не представлявах интерес за тях. Те се смееха за нещо. „Точно така – чух да казва единият. – Гадно копеле! Ще му дам да се разбере, мамицата му! А оная, малката курва...“
– Оправи го, Сатъре! Оправи го.
Приличаше ми на гръцки хор.
– Ще му набутам мръсния тромпет право в...
На Уеб стрийт видях един полицай. Той погледна студено за миг и зави по Ингъртън клоуз. Съветникът Лемптън би му казал за „Сатъра“ и приятелите му; но аз не бях още съветникът Лемптън.
Хъмбър стеърс беше много стръмна, а стъпалата – изтрити и неравни; изкачих се бавно, придържах се близо до железните перила. Денят беше студен и сух, но въпреки това перилата – топли и мазни. Ускорих крачките си – скоро щях да бъда у дома и горещата баня щеше да отмие Ледърсфорд и двестата пропътувани мили.
Качих се в едно такси, притворих очи и се отдадох на мисълта за горещата баня.
Едва когато стигнах Маркет стрийт, си спомних за срещата с Браун. За миг се изкуших да наредя на шофьора да завие наляво към Сент Клер роуд; нали Браун беше казал все пак, че не е толкова наложително да отида. Пък и не исках да се видя с Джордж Айсджил. Вече десет години не си бяхме говорили, инстинктивно се отбягвахме. За това нямаше никакво споразумение между нас, но и нямаше нужда от споразумение. Сега щяхме да нарушим мълчанието. Щяхме да си даваме вид, че това мълчание никога не е съществувало, щяхме да бъдем учтиви, приятелски настроени и разумни. Аз можех да го понеса, вече не бях оня човек, който преди единадесет години се влюби до полуда в Алис Айсджил. Влюбен до полуда; това беше истината. Разтърках очи; смъдяха ме от безсъницата. Не исках да се срещна с него уморен и с отслабнало самообладание; той сигурно още имаше остър език, оше можеше по един или друг начин да ме уязви. Но щом не си бяхме говорили десет години, един ден повече нямаше значение. Щях да завия наляво към Сент Клер роуд, щях да завия по пътя към къщи и към съня.
Но щом таксито наближи светофара, разбрах, че всичко това е безполезно, че не можех да избягна срещата; изборът не беше мой и все пак бях направил този избор.
– Направо – казах аз. – Направо, после първата пресечка вдясно.
Излязох от таксито и погледнах часовника си. Беше девет часа без три минути. Сложих чантата на земята и извадих табакерата. Тупнах няколко пъти цигарата по нея, извадих запалката. Винаги спазвах това, което Алис наричаше „стил Филеас Фор“; обичах да се явявам на срещите си точен до секунда, да влизам, когато часовникът бие. Отминах входа, за да погледна един стар предизборен плакат. За да извадиш цигара и да я запалиш, не трябват повече от петнадесет секунди дори и когато се разтакаваш. Гледах плаката около тридесет секунди, после се наведох, сякаш за да завържа връзката на обувката си.
„Бентлито“ на Браун спря до мен. Излизайки, той не погледна към мен, а заобиколи, за да отвори вратата от другата страна. Изправих се и пак се наведох, сякаш да завържа връзката на другата обувка. Девет часа без една минута; ако не ме забележеше, все още можех да вляза точно когато удареше часовникът на „Сент Алфред“. Това щеше да представлява дребна победа над него; а дребните победи се трупаха.
Но той ме видя.
– Фасове ли търсиш, Джо? Чу се стържещ звук и часовникът на черквата удари. Той се засмя.
– Съвсем точен, както виждаш. Винаги съм точен, нали Джо?
– Точността е учтивостта на кралете – отвърнах аз. Погледнах кой е в колата. Красиви крака. Бял шлифер. Синя кърпа на главата. Двадесет и шест, най-много двадесет и осем. Беше трудно да се определи под шлифера, но ми се стори, че има висок и твърд бюст. Миришеше приятно; сякаш на момина сълза. Беше висока почти колкото мен, но не се срамуваше от ръста си, стоеше изправена. „Гръбнакът, който носи цялото това великолепие“ – спомних си този цитат, сега той бе на място; не бях го забравил, а само го бях отделил настрана. След като си го спомних, спомних си и с кого го свързвах: това беше жената, която бях забелязал миналата неделя в черквата „Сент Алфред“. Сега можех да я разгледам подробно и видях, че не случайно съм си спрял погледа. Най-после отново срещах напълно зряла жена.
– Да ви представя Джо Лемптън – рече Браун. – Джо, това е Нора Хоксли.
– Приятно ми е – подадох ръка аз.
– Мисис Хоксли работи в „Ледърсфорд нюс“ – вмъкна Браун, сякаш се извиняваше.
Тя се усмихна.
– Мистър Браун ми каза, че идвате чак от Лондон, мистър Лемптън.
Задържах ръката ѝ по-дълго, отколкото трябваше; исках да бъда колкото мога по-близо до нея. Усмивката ѝ не се разливаше по лицето, а беше част от него; и аз помислих, че вече е свършено с мен. Пуснах ръката ѝ. Беше свършено с мен, защото исках да ѝ се отдам тук веднага, независимо от мястото и условията – исках да бъда въвлечен в нейното спокойствие. А знаех, че е невъзможно още когато я видях за първи път миналата неделя. Мисис Хоксли; млада, омъжена жена, очевидно без деца и наскоро омъжена. Беше невъзможно, нищо добро нямаше да излезе.
– Моят тъст ме кара здравата да работя – обясних аз.
– Един ден ще ми благодариш – рече Браун. Той се обърна към мисис Хоксли. – А сега ще трябва да ви оставим, мисис Хоксли. Заети сме с работа на съвета.
Той кимна към мръсната каменна фасада на клуба.
– Тука се върши повече работа, отколкото в общината. Само не казвайте, че сте го чули от мене!
– Още веднъж ви благодаря – каза тя. – Ще ви изпратя коректурите. Довиждане, мистър Браун. Довиждане, мистър Лемптън.
От върха на стълбите ние гледахме как се отдалечава.
– Хубава жена – сподели Браун. – Виж ѝ походката! – Той бутна вратата. – Само зъбите ѝ са едрички!
– Доколкото я видях, наистина е красива.
– И е решителна. Пускат някаква серия очерци – един ден от живота на еди-кого си... – знаеш какво представлява! – Той ми помогна да съблека палтото си, което за него беше признак на необичайно уважение. – Цяла седмица се мъчи да ме хване .Не ме интересуваше никак и защо, по дяволите, да ме интересува? Но ми омръзна да я отпращам.
„Ще ви изпратя коректурите“ – така му каза тя. Ще пише очерк за тъста ми. Ще мисли за него, ше се опитва да си спомни как изглежда, какво е говорил, какво е направил. Мен няма да спомене; но това не значеше, че няма да си спомни за мен. А аз щях да видя отдолу името ѝ; все пак това беше нещо, за което можех да се хвана.
– Малко известност не вреди никога – подхвърлих аз. – Разведе ли я из завода?
– Ралф я разведе.
– Ралф?
– Ралф Хедърсет.
– Не знаех, че работи при нас.
– Тон се опитва да сключи някои сделки с нас. Или по-скоро баща му.
– Не виждам защо той е трябвало да я развежда из завода.
– Имаше свободно време. А нали знаеш, всички стоманолеярни заводи са еднакви. Всъщност беше невъзможно да го спра. – Той се изсмя. – Ще трябва да е нащрек. Знаеш какви са вдовиците.
– Вдовиците ли? – попитах аз.
– Съпругът ѝ умря миналата година. Нещастен случай при плуване. Не си ли спомняш?
Огледах входа като затворник, който за първи ден е в тъмницата; изведнъж стените, боядисани в жълто и зелено, безбройните съобщения и миризмата на боров дезинфектант загубиха всяка власт над мен. Стоях върху доста мръсния под в предверието на Консервативния клуб в Уорли и това беше всичко.
– Караш малките момченца да вършат мъжка работа – казах. – За в бъдеще аз ще развеждам вдовиците.
– Ще имам пред вид – отвърна той.
– Разбира се, аз ще им показвам само как се обработва стомана – говорех съвсем леко; не трябваше да рискувам. Така мъжете винаги разговаряха за вдовиците – и докато се изкачвахме по стълбата към бара, ние продължихме да приказваме за нея със същата тромава насмешливост.
Двамата с Браун седнахме на една ъглова маса. Отпуснах се в стола; въпреки че барът беше боядисан в същите потискащи зелени и жълти тонове, столовете бяха нови и удобни. Отпих глътка уиски и усетих как топлината му заглади острите ръбове.
– Имах нужда да пийна – казах.
– Пий още едно.
Без да се огледа назад, той вдигна ръка; келнерът се появи чак от другия край на залата. Браун беше от ония хора, на които келнерите обръщаха внимание; от същия род беше и Ралф Хедърсет, помислих си с лека завист.
– Ще изпия чаша битър – заявих аз.
– Каквото искаш, момчето ми. – Той даде поръчката. – Ако някой го е заслужил, това си ти. Много се радвам, че дойде тука тая вечер, не си мисли, че ми е все едно.
– Нямам нищо против – отвърнах аз. – Защо да протакаме, щом може и сега да се видя с него.
– Свободен си да се откажеш – продължи той. – Аз поразмислих по този въпрос. Не съм сигурен...
– За какво не си сигурен?
Той въздъхна. Обикновено въздишките му бяха нарочни и бурни, но този път въздъхна, без да иска.
– На Сюзън няма да ѝ бъде приятно. И на Маргарит.
– Не става дума за техните вкусове, струва ми се.
– Не. Всеки мъж трябва да постъпва така, както смята за най-правилно. Но ти сигурен ли си, че желаеш тая работа? Има още време да се откажеш.
Освен нас в бара имаше само четирима души; всичките бяха на една възраст с Браун. Познавах ги и четиримата, или по-право, знаех с какво се препитават – дървен материал, брашно, текстил, застраховки. Дървеният материал и Брашното стояха на бара и разискваха цената на работната ръка; на една маса в другия край Текстилът се оплакваше от високия наем на гаража си. Застраховките слушаха внимателно и чакаха своя ред. От съседната стая чувах удари на билярдни топки и неясни възгласи. Предстояха ми още хиляда вечери, през хиляда такива вечери щях да слушам подобни хора. Благоденстващи недоволници на средна възраст, солидни, разумни граждани; неусетно в усилието си да не ги обиждам, аз щях да стана точно като тях. Ще чакам своя ред, за да се оплаквам, ще чакам своя ред, за да получа удар, ще чакам своя ред, за да умра. А Хари щеше все повече да се отчуждава от мен и Барбара, дори Барбара щеше да престане да ме обича. Светът със смях щеше да я накара да не ме обича; тя щеше да се омъжи за някакъв зализан тип, като Хедърсет, вече нямаше да измисля приказки за топли великани, нямаше да вижда замъци в Скуиръл гордж. Сюзън пак щеше да се превърне във въплъщение на майка си. Всичко беше уредено; бях взел това, което желаех, и сега плащах първата вноска.
– Не съм се отказал – заявих аз. – Освен ако ти се отказваш.
– Не, не. Един-двама в клуба се изказаха малко... неприятно. Но не бяха от хората, които имат значение.
– Интересно кои са били?
– Търси ги сред пиячите на портокалов сок и няма да сбъркаш.
Той имаше на ум бунтовните елементи; в град като Уорли подобно определение ми даваше широк простор за догадки.
– Всъщност тази групичка не ме безпокои – казах аз.
– Така и трябва. Само пази носа си чист, това е всичко.
– Никога не правя обратното – отвърнах аз.
– Ти добре се оправи, Джо. Внимавай за нататък!
Това изключваше Джин. Изключваше дори ходенето ми на гости в Лондон без жена ми. Чудех се дали да кажа на Сюзън, че съм ходил на гости. Нямаше да ѝ разправя всичко, разбира се; но би било по-разумно пръв да ѝ кажа. Уорли и Лондон не бяха толкова откъснати. Спомних си Джеф.
Тогава не бях чак толкова пиян и знаех, че той ме ревнуваше. Беше прехвърлил вниманието си върху Джуди, защото в Джуди беше хлябът му; но всъщност искаше Джин. А майката на Джеф живееше в Уорли и от време на време Джеф посещаваше Уорли, при това Джеф спокойно можеше да се възползува и от телефона. Вече беше твърде късно да се безпокоя; но занапред трябваше да помня тези неща; бях гражданин на жълтозелената страна, тук девизите бяха „внимавай“ и „пази носа си чист“ – повече предпазливост никога не е излишна. Трябваше да помня кой съм, не можех да си позволя и най-дребното неблагоразумие.
– Няма нужда да ми го казваш – рекох аз. – Уорли е малък град.
Преводачи Цветан Стоянов, Александър Хрусанов
Издателство Сиела
Живот във висшето общество в Pimodo
