Аз, Зевс, спах твърде дълго... Но ето, че се събудих
Четири години ми бяха необходими, за да напиша „Мемоарите на Зевс”. Появата на втората част, която допълва и завършва произведението едновременно с новото издание на първия том, е удобен момент да уточня намерението на творбата си.
Зная, че някои читатели навярно ще се затруднят с гръцката митологическа терминология, която ни e по-позната в употребата на латинската си версия. Не съм направил избора си необмислено. С готовност бих нарекъл по-скоро Юпитер принципа на властта Зевс, този на войната – Марс вместо Арес и на тежкия труд – Вулкан, а не Хефест. Ала римската митология е относително бедна, ограничена, често пъти в нея разбирането е частично, по-скоро е предназначена да поддържа обществения ред, отколкото да създава универсална система на мислене. Този, който желае – и тъкмо за това ми е думата – да се потопи във виждането на древните за космоса и за човека в космоса, трябва да се обърне към гръцката митология като към най-близката цялостна теогония, станала източник на Западната мисъл.
Зная, че други читатели, подведени от търсения „жизнерадостен” тон в някои глави на произведението, гледат на него като на обикновено литературно забавление, нещо като игра на препратки към училищните ни спомени. Това е, защото твърде се подценяват забавните страни на древните религии. Античността нехае за първородния грях, който ни задава почтителния сериозен тон, към който прибягваме, докоснем ли се до божественото. Античните хора, поради това, че боговете са били вътрешни за света им, присъствали са и са образували тъканта му, са умеели да си служат в митовете с иронията, дори с фарса, без при това да накърняват дълбочината и смисъла им. Аз само съм се вдъхновявал от вечните модели.
Митологията е роман, първият роман, романът на вселената, който, като всеки роман, съдържа и драматични, и смешни моменти, конфликти, радости, морални проблеми, съдбовни проблеми.
Но от многобройни свидетелства зная също, че онова, което съм искал да изкажа, е чуто от мнозина. Никоя от книгите ми не е предизвиквала по-разнообразна и вълнуваща кореспонденция. Да научи, че прочитът на книгата е подтикнал млад човек да учи гръцки, че млада жена е почерпила сили да се възвърне към живота, че физик рационалист е намерил в нея отзвук на собствените си търсения, са неща, които, заедно с други, доказват на писателя, че усърдието му в работата никога не е достатъчно.
Най-трудно ми беше да възстановя хронологията на митовете.
Всъщност, като изключим частично Хезиод, митологичните факти съвсем не са ни поднесени в тяхната последователност и обвързаност.
Това не е смущавало античния човек, за когото отделен мит, разработен в поема, трагедия, сатира, диалог веднага попада на мястото си в цялостно осмислена работеща система. Но за нас, чийто ум е бил потопен от ранно детство в други дадености, митовете представляват отделни истории, едва или случайно обвързани.
Положих усилие да направя връзките по-видими, да подобря сглобките. И си дадох сметка, че митологията на гърците започва първо със сътворение, последван от предистория.
Друга трудност произтича от крайната свобода, с която античните автори използват митовете, като ги обогатяват според поетическото си вдъхновение или нуждите на философското си изложение.
Старогръцките митове никога на са били догма, те са по-скоро вечни инструменти на мисълта, опорни точки за всевъзможните си превъплъщения. Възгледите за боговете и техните деяния са извънредно разнообразни от Омир до Пиндар, от Платон до стоиците, от големите трагици до големите историци. Тази традиция на свободната интерпретация, която продължава през Евхемер, Аполодор и толкова други, беше подхваната от мене оттам, където са я оставили Овидий и Диодор Сицилийски. Стъпвайки във великите следи, станах последовател на прочутите образци като същевременно се вслушвах и в собствената си интуиция.
Определени геологически, астрологически, исторически, морални или психологически значения, които съм придал на отделни митове – като ролите, приписани на разни божества, – биха могли да се сторят спорни и те наистина са такива. Други обяснения биха могли да изглеждат пределно очевидни, трети – мъгляви, а някои хипотези – прекалено смели. Но поне се надявам, че книгата ще помогне да се удостовери, че древните пантеони продължават да бъдат използваеми от онези, които се опитват да разгадаят жизнения си свят, както и да разберат каквото подлежи на разбиране.
В този век, в който човешкият дух търси пътищата си между космоса и атома, в който науката, изолирайки безкрайно малки материални частици, изкривявайки времето, освобождавайки онова, което държи нещата свързани, се е впуснала в преследване на същностите, а ние сме потопени в големи тревоги, исках да припомня, че извисените край портите на храмовете богове не са били просто образи, да посоча, че може би зад тези врати, сред останките на древното знание, се крият някои отговори на нашето търсене, някои ориентири и предупредителни знаци, осветяващи най-опасните ни пътеки.
Във всички случаи, струваше си да се пуснат вентилите. Всичко може да послужи на човека, и най-вече спомените му, ако е застрашен от непонятни сили и от собствения си хаос. Митовете представляват колективната памет на човечеството. А и археолозите непрестанно вадят на бял свят необясними технически постижения, които ни дават да разберем, че античността е разполагала със същинска и тънка наука, изгубена, но точна. Сред въпросите, поставяни от бъдещето, без съмнение има и такива, на които миналото вече е отговорило.
Произведението ми е плод на онези проекти, за които знаем, че са прекалено необхватни, за да бъдат завършени, но поне си струва да се предприемат, дори и само с надеждата да се отвори път, по който други ще продължат.
Нека читателят на тези начални редове бъде спокоен; продължението не е толкова сухо.
Морис Дрюон
