събота, 26 април 2014 г.

Пол Гобъл >> Седем братя и една сестра

Стара легенда на индианското племе шайени

ИСТОРИИ като тази се разказвали, когато се спуснел мрак и вътрешният поглед се избистрел. Най-доброто време за това били зимните вечери – тогава децата лежали под завивките си от бизонови кожи, а огънят пламтял в центъра на типито. След като шумовете в лагера стихнели дотолкова, че елените се приближавали да пасат до шатрите, разказвачът на истории заравнявал с длани пръстта на пода пред себе си, после ги потърквал една в друга, а накрая поглаждал с тях главата и цялото си тяло. Така той напомнял, че Създателят е сътворил хората от пръст и го призовавал за свидетел на това, че историята, която се канел да разкаже, е истина.

Знаете ли какво говорят птиците и животните?
В стари времена имало повече хора, които ги разбирали. Създателят не сметнал, че е необходимо другите същества да приказват като нас, хората – те общували на езика на духовете. Да, птиците и животните, пеперудите и бръмбарите, камъните и дърветата все още ни говорят – ала ние трябва да се научим как да ги слушаме.
   В онези далечни времена имало едно момиче, което живеело с родителите си. То нямало нито братя, нито сестри. Въпреки това никога не се чувствало самотно, защото умеело да разговаря с птиците и животните. То разбирало духовете на всички неща.
Майката на момичето го учела от ранна възраст да бродира умело с оцветени игли от бодливец върху дрехи и наметала от еленова и бизонова кожа. То работело неуморно. С времето станало майстор в бродирането. Родителите на девойката изпитвали гордост всеки път, когато тя дарявала някому нещо, направено от ръцете ѝ. Хората се възхищавали на нейните умения и гледали с почуда прекрасните шарки на везбите ѝ. Те вярвали, че Бодливецът, който се катери по дърветата и така се приближава най-много до Слънцето, е проговорил на момичето и му е разкрил по тайнствен начин как да изработва такива чудесни неща. Докато девойката работела, в съзнанието ѝ имало само добри мисли; тя знаела, че не може да създаде нищо красиво без помощта на духовете.
Един ден девойката се захванала да шие мъжки одежди – кожена риза и чифт мокасини. Украсила ги с игли от бодливец в ярки цветове, съчетани в блестящи везби. Всяка фигура от везбите имала специално значение за нея.
   Когато ризата и мокасините били готови, девойката не ги дала никому, а ги оставила настрани и се заела с изработването на нов комплект. Родителите ѝ взели да се чудят защо прави това, след като нямала нито братя, нито ухажори сред младите мъже. Когато и вторият комплект бил завършен и девойката започнала трети, нейната майка не се стърпяла и я попитала за кого прави одеждите.
   – Има седем братя, които живеят сами далеч в северните земи – там, откъдето идва студеният вятър – отвърнала дъщеря ѝ. – Затворя ли очи, те изникват пред вътрешния ми взор. За тях правя ризите и мокасините. Те нямат сестра. Ще потърся пътеката, която води до тяхното типи. Ще ги помоля да станат мои братя...

Издателство Изток-Запад



петък, 25 април 2014 г.

Лорънс Рийс >> Зловещата харизма на Хитлер и милионите хора, погубени в пропастта

Нима той е бил сам?

Няма съмнение, че като човек той е „за окайване“. Но въпреки това същият този човек изиграва най-важната роля в три от най-опустошителните решения, вземани някога – решението за нахлуване в Полша, което довежда до избухването на Втората световна война, решението за нападение над СССР и решението за изтребление на евреите. Ала Хитлер не отключва целия този ужас съвсем сам. Паралелно с множеството си лични недостатъци, той несъмнено притежава невероятен талант за убеждаване, описван просто като неговата „харизма“. Но Адолф Хитлер не е единствено лидер с харизма. Както добре знаем, за привеждане на плановете си в действие той е използвал заплахи, убийства и терор.
Каква е ролята на всички тези аспекти в историята на неговото издигане на власт и последвалото му управление?

Издателство Сиела



Марио Ливио >> Гениални и когато грешат

Дарвин, Келвин, Полинг, Хойл и Айнщайн

Те са автори не просто на нововъведения в съответните научни области, а на наистина велики интелектуални творения. Но това не означава, че пътят им е бил постлан само с успехи. Най-знаменитите им гафове и провали, представени тук, може би се дължат това, че, за разлика от много научни трудове, чиято аудитория се свежда до професионалистите от дадена дисциплина, създаденото от тях пресича границите между науката и културата.

Твърди се, че да си гениален означава да допускаш всички възможни грешки за минимум време. Геният на Ливио е в това, че той успява да ни покаже на колко много са ни научили същите тези грешки. Адам Рийс, носител на Нобелова награда за физика за 2011 г.

Издателство Изток-Запад



Петя Дубарова >> И светла и истинна

Вечно младата...

Обич

Обичам вечер сенки, ветрове
със дланите ми две да разговарят,
небето да простира брегове
и своя песен тихо да повтаря.

Обичам да ухае на гора,
на бор зелен, на тичащи потоци
и свойто светло светлата зора
да пръска в чародейни водоскоци.

Обичам да усещам как расте
в усоите за мигове бръшляна
и свежият набол едва листец
да се превръща в длан, от лъч обляна.

Обичам да раста във дивен край,
с природата обичам да живея,
природата обичам пък безкрай,
защото съм един живот от нея.

Издателство Нефтохимик



четвъртък, 24 април 2014 г.

Дайсецу Т. Судзуки >> Дзен и японската култура

чаят, мечът, стрелбата с лък, градината, калиграфията...

   Макар че се опитва да покаже как дзен е вдъхнал живот на цялата японска култура, Судзуки използва и описания на такива японски изкуства като чаят, хайку и фехтовалното изкуство, за да направи дзен по-понятен и по-ясен за англоговорящите читатели. Така както Судзуки го описва в „Дзен и японската култура“, дзен се концентрира върху преживяването на „сливането на субект и обект в една абсолютна Празнота (шунята)“ (с. 456). Като възстановим тази „изначална неделимост“, според Судзуки ние се връщаме „в своето изначално състояние на чистота и прозрачност“ (с. 463). Макар че Судзуки представя този вариант на дзен като непроменлив и фундаментален за всеки истински религиозен опит, редица учени са доказали, че представяният от Судзуки дзен се различава от историческите си предшественици. Това не е изненадващо, защото без съмнение непроменливият, психологизиран, центриран върху сатори и е институционализиран дзен, който изгражда Судзуки, е силно задължен на неговото продължително изучаване на внушителен брой различни неяпонски източници, включително Паул Карус, Албърт Едмъндс, Уилям Джеймс, Фридрих Шлайермахер, Емануел Сведенборг, европейска философия, перениализъм и теософия.
   Не бива обаче да пропускаме от вниманието си факта, че разбирането на Судзуки за дзен такова, каквото е изложено в настоящия том, се базира и на неговите години практикуване на дзен заедно с Шаку Соен в Енгакуджи, на съществуващата кореспонденция с неговия учител по време на престоя му в Съединените щати и на изучаването на будистки текстове през целия му живот, съчетано с вглъбяване в традиционното знание и в знанието на ХХ в. за будизма. Поради тази причина е най-добре да разглеждаме представения от Судзуки дзен като форма на будисткия модернизъм, възникнала в края на XIX и началото на XX в. Тези неопределено свързани движения често са насочени към светските хора и се отличават с общ акцент върху текстовете, медитативните практики и тенденция към психолозиране на голяма част от будисткото учение. През последните няколко десетилетия от своя живот Судзуки описва своя синтез като създаване на един дзен, който е подходящ за „съвременния човек“. Судзуки непринудено признава, че някои аспекти от неговото разбиране на дзен се различават от това на много японски дзен учители, които „са от вида на самодостатъчните или самодоволните учители [sic]. Те не са съвременни хора“. Хакуиновата традиционна система на класифициране на коаните се нуждае от преработка според извънредно самоуверения Судзуки, защото „съвременният човек се нуждае от тяхното по-систематично разглеждане“.
   На много места в „Дзен и японската култура“, след като подробно описва или превежда текстове за уменията или философията на практиката в дадено изкуство, като например чаят или фехтовалното изкуство, Судзуки се залавя да обяснява сходни качества, които открива в дзен практиката. Например опитвайки се да обясни идеята за мушин, „не-ума“, Судзуки разглежда различни прочути фехтовачи в „Дзен и фехтовалното изкуство I и II“. След като дава множество кратки изложения и цитати от текстове на фехтовачи, Судзуки заключава, че „неподвижният ум“, за който се говори в различни съчинения, посветени на фехтовалното изкуство, не е нищо друго, освен повърхностен отзвук от „Наподвижната праджня“, за която говори дзен наставникът Такуан в писмото си до Ягю но Таджима но ками Муненори (с. 128–129, 235). Судзуки заключава, че „умът на Такуан е по-дълбок от този на фехтовача, защото последният обикновено спира на нивото на психологията, докато Такуан, понеже е дзен наставник, вниква в самия източник на действителността“ (с. 235). По този начин цялото разглеждане на фехтовалното изкуство, което се дава в тези глави, осигурява на автора средство да изтълкува неразбираемия диалог за „великата нирвана“... Ричард М. Джафи из Увод

Издателство Изток-Запад



Деян Енев >> Малката домашна църква

Парченца живот

   В България сега се завръщат нейните деца. Идват си отблизо и отдалеч, някои за пръв път през годината, други за пръв път от години насам.
   Кацат, слизат от самолета, те, световните пътници, преминали през летищата на Мюнхен, Париж, Лондон и Ню Йорк, оглеждат се крадешком за посрещачи, оставайки за сетен път изумени от мизерията на родното летище, излизат навън, хващат такси, разглеждат с любопитство пейзажа.
   Пейзажът е български, сиромашки, няма какво да се лъжем. Очите им, свикнали със световните чудесии, се присвиват.
   Но душата им е отпусната, лека. Въздъхват и изведнъж ясно си дават сметка защо е така. Вече са си в България.
   Идващата седмица е най-важната седмица за България. През идващата седмица България си поема онзи дъх, който трябва да ѝ стигне за цяла година. Да стигне и за децата ѝ, които отново ще я напуснат.
   Домовете се напълват.
   България се събира в себе си.
   България се успокоява.
   Оставя политиците си да стърчат като волски глави на плет и ги забравя. Забравя приказките им, забравя обещанията им.
   Забравя страстите.
   Затваря вратата зад себе си и влиза в дома си.
   Влиза в малката си домашна църква.
   И през соца беше така, и през прехода е така, и след прехода ще е така.
   Сега, през тази седмица, България произвежда онази топлина, онази човешка топлина, която трябва да ѝ стигне за цялата следваща година.
   Затова така се е умълчала, затова така е съсредоточена.
   Ще преброи парите за подаръците, ще приготви трапезата и ще утихне.
   Опитай се да преговориш, в дните и часовете, оставащи до Бъдни вечер, какво трябва да направиш.
   Да погалиш майка си по остарялата буза, по празното място на отрязаната заради рака гърда.
   Да похвалиш баща си.
   Да разговориш брат си.
   Да разсмееш жена си.
   Да изслушаш дъщеря си.
   Да помълчиш със сина си.
   Христос започва оттук.
   Христос започва тогава, когато забравиш за себе си и се обърнеш към другия.
   Когато сториш това, Христос вече се е изобразил в сърцето ти.
   В Евангелието на Матея, глава 18, стих 20, четем: защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.
   През тази седмица всеки добър жест, всяка добра дума е молитва.
   Защото тази седмица е увенчана с Рождество Христово.
   Ето така оцелява България. И през соца, и през прехода, и след прехода.
   Защото е запазила своята малка домашна църква.
   Малко ли е това, което написах? Малко е. Нищожно е.
   Но Христос започва оттук.

Издателство Хермес



Кристи Филипс >> Дневникът на Девлин

Тайни от английската история

Париж, 30 юни 1670 г.
Хенриета-Анна – любимата сестра на Чарлз II и снаха на Луи XIV, умира в мъки, заобиколена от френски придворни и няколко английски дипломати. В последните си мигове пред смаяните погледи на своите сънародници тя дава пръстен и тайно послание на един от тях...

Лондон, 1672 г.
Само за една година са намерени убити четирима от придворните на Чарлз II, като по телата на жертвите са изрязани загадъчни знаци. Двама лекари – Хана Девлин и Едуард Стратърн – откриват, че има нещо общо между убитите: всички те са присъствали на смъртта на Хенриета-Анна...

Кеймбридж, 2008 г.
Клеър Донован е сбъднала мечтата си да преподава история в колежа „Тринити” в Кеймбридж с помощта на професор Кент. Тя попада на зашифрован дневник, който внезапно изчезва, а един от колегите ѝ е намерен мъртъв на брега на река Кейм. Единственият ключ за разгадаването на смъртта на преподавателя се оказва същият този дневник от XVII век, който е водела Хана Девлин, лекарка на любовницата на краля. Клеър и Андрю Кент заедно се заемат да разрешат загадката...

Издателство Кръгозор



сряда, 23 април 2014 г.

Фабио Стаси >> Последният танц на Чарли Чаплин

От шест години насам Смъртта ме посещава всяка Коледа. Сяда близо до мен и ме чака

   Тогава аз обличам костюма на Скитника и изигравам за нея някой от моите стари скечове. Ако тя се разсмее, ми отпуска още една година живот. Такъв е нашият договор – няма да умра, докато продължавам да я забавлявам.
   Но тази вечер тя ще седи в моето кресло сдържана и сериозна, дори и да изпълня най-перфектния гег. Усещам го с костите си, а те никога не са ме лъгали: предстои ми да сляза от сцената.
   Искам да посветя последните си часове на теб, Кристофър. Ти си най-малкото ми дете и си едва петнайсетгодишен. Толкова много неща имам да ти казвам...

Издателство Обсидиан



Румен Василев >> Свобода или смърт. Светът и българите

За франкмасонството

Да се разглеждат историческите процеси в България, без да си даваме сметка за случващото се в Европа и САЩ, означава да пренебрегнем истината. Да се подценява или надценява значението, мястото и ролята на мъжете, препасвали престилки – също. В крайна сметка Българското Възраждане е част от великата епоха на Европейското просвещение, а неговата история е и историята на франкмасонството. Само ако знаем и приемем без предубеденост онази „тъмна“ останала в сянката на популярните трактовки история с нейните герои, тогава бихме разбрали величието на Възраждането и идентичността на националната ни свобода.
Книгата се крепи единствено на исторически факти. В нея акцентът е върху събитията извън пределите на Османската империя.

Издателство Зенит



Морис Дрюон >> Мемоарите на Зевс

Аз, Зевс, спах твърде дълго... Но ето, че се събудих

   Четири години ми бяха необходими, за да напиша „Мемоарите на Зевс”. Появата на втората част, която допълва и завършва произведението едновременно с новото издание на първия том, е удобен момент да уточня намерението на творбата си.
   Зная, че някои читатели навярно ще се затруднят с гръцката митологическа терминология, която ни e по-позната в употребата на латинската си версия. Не съм направил избора си необмислено. С готовност бих нарекъл по-скоро Юпитер принципа на властта Зевс, този на войната – Марс вместо Арес и на тежкия труд – Вулкан, а не Хефест. Ала римската митология е относително бедна, ограничена, често пъти в нея разбирането е частично, по-скоро е предназначена да поддържа обществения ред, отколкото да създава универсална система на мислене. Този, който желае – и тъкмо за това ми е думата – да се потопи във виждането на древните за космоса и за човека в космоса, трябва да се обърне към гръцката митология като към най-близката цялостна теогония, станала източник на Западната мисъл.
   Зная, че други читатели, подведени от търсения „жизнерадостен” тон в някои глави на произведението, гледат на него като на обикновено литературно забавление, нещо като игра на препратки към училищните ни спомени. Това е, защото твърде се подценяват забавните страни на древните религии. Античността нехае за първородния грях, който ни задава почтителния сериозен тон, към който прибягваме, докоснем ли се до божественото. Античните хора, поради това, че боговете са били вътрешни за света им, присъствали са и са образували тъканта му, са умеели да си служат в митовете с иронията, дори с фарса, без при това да накърняват дълбочината и смисъла им. Аз само съм се вдъхновявал от вечните модели.
   Митологията е роман, първият роман, романът на вселената, който, като всеки роман, съдържа и драматични, и смешни моменти, конфликти, радости, морални проблеми, съдбовни проблеми.
   Но от многобройни свидетелства зная също, че онова, което съм искал да изкажа, е чуто от мнозина. Никоя от книгите ми не е предизвиквала по-разнообразна и вълнуваща кореспонденция. Да научи, че прочитът на книгата е подтикнал млад човек да учи гръцки, че млада жена е почерпила сили да се възвърне към живота, че физик рационалист е намерил в нея отзвук на собствените си търсения, са неща, които, заедно с други, доказват на писателя, че усърдието му в работата никога не е достатъчно.
   Най-трудно ми беше да възстановя хронологията на митовете.
   Всъщност, като изключим частично Хезиод, митологичните факти съвсем не са ни поднесени в тяхната последователност и обвързаност.
   Това не е смущавало античния човек, за когото отделен мит, разработен в поема, трагедия, сатира, диалог веднага попада на мястото си в цялостно осмислена работеща система. Но за нас, чийто ум е бил потопен от ранно детство в други дадености, митовете представляват отделни истории, едва или случайно обвързани.
   Положих усилие да направя връзките по-видими, да подобря сглобките. И си дадох сметка, че митологията на гърците започва първо със сътворение, последван от предистория.
   Друга трудност произтича от крайната свобода, с която античните автори използват митовете, като ги обогатяват според поетическото си вдъхновение или нуждите на философското си изложение.
   Старогръцките митове никога на са били догма, те са по-скоро вечни инструменти на мисълта, опорни точки за всевъзможните си превъплъщения. Възгледите за боговете и техните деяния са извънредно разнообразни от Омир до Пиндар, от Платон до стоиците, от големите трагици до големите историци. Тази традиция на свободната интерпретация, която продължава през Евхемер, Аполодор и толкова други, беше подхваната от мене оттам, където са я оставили Овидий и Диодор Сицилийски. Стъпвайки във великите следи, станах последовател на прочутите образци като същевременно се вслушвах и в собствената си интуиция.
   Определени геологически, астрологически, исторически, морални или психологически значения, които съм придал на отделни митове – като ролите, приписани на разни божества, – биха могли да се сторят спорни и те наистина са такива. Други обяснения биха могли да изглеждат пределно очевидни, трети – мъгляви, а някои хипотези – прекалено смели. Но поне се надявам, че книгата ще помогне да се удостовери, че древните пантеони продължават да бъдат използваеми от онези, които се опитват да разгадаят жизнения си свят, както и да разберат каквото подлежи на разбиране.
   В този век, в който човешкият дух търси пътищата си между космоса и атома, в който науката, изолирайки безкрайно малки материални частици, изкривявайки времето, освобождавайки онова, което държи нещата свързани, се е впуснала в преследване на същностите, а ние сме потопени в големи тревоги, исках да припомня, че извисените край портите на храмовете богове не са били просто образи, да посоча, че може би зад тези врати, сред останките на древното знание, се крият някои отговори на нашето търсене, някои ориентири и предупредителни знаци, осветяващи най-опасните ни пътеки.
   Във всички случаи, струваше си да се пуснат вентилите. Всичко може да послужи на човека, и най-вече спомените му, ако е застрашен от непонятни сили и от собствения си хаос. Митовете представляват колективната памет на човечеството. А и археолозите непрестанно вадят на бял свят необясними технически постижения, които ни дават да разберем, че античността е разполагала със същинска и тънка наука, изгубена, но точна. Сред въпросите, поставяни от бъдещето, без съмнение има и такива, на които миналото вече е отговорило.
   Произведението ми е плод на онези проекти, за които знаем, че са прекалено необхватни, за да бъдат завършени, но поне си струва да се предприемат, дори и само с надеждата да се отвори път, по който други ще продължат.
   Нека читателят на тези начални редове бъде спокоен; продължението не е толкова сухо. Морис Дрюон

Издателство Сиела



вторник, 22 април 2014 г.

Андрей Велков >> Български психар

Петър – едно момче от улицата...

   – Ей, кирко, ся ша видиш що не требе да си ибаваш сос старото. Мноо си оборотен, ама саштиибемпичкаталелина... – и после ме нападат от няколко страни.
   Забравих да спомена, че някъде от шести клас тренирам карате. Последните години в гимназията добавих бокс и джиу-джицу. Това не е лоша комбинация, ако тренираш сериозно повечко от пет-шест години. Каратето, при правилна употреба и разбиране, е много ефективно и много хора не са прави да го подценяват. Боксът добавя няколко доста полезни щрихи към удрянето, а джиу-джицуто е перфектното средство да се справиш, когато боят се пренесе на земята, както става всъщност в повечето случаи. Има едно основно правило, когато си атакуван от няколко души, и то е, че повече от двама непрофесионалисти започват да си пречат. Моите „отмъстители“ са трима, което не е лошо. Моят селтак иска да се класира пръв, сигурно си мисли, че съм се парализирал от шубе. Страшен тъпак е. Посяга да ме хване за ревера на камуфлажа, аз се отдръпвам леко, хващам едната му ръка, извъртам се и го слагам между себе си и другия малоумник. Блъсвам го към него, а през това време се обръщам към третия елемент и му вкарвам класически лоукик в бедрения мускул над коляното. лоукикът е страшен шут, ако можеш да го правиш като хората. Сигурно съм го тренирал стотици часове. Пичът само издава странен звук, хваща се за крака и се свлича. Всичко това се случва за секунда. Обръщам се към останалите двама. Рязко маегери в корема на моя селтак го изстрелва по гъз на земята, което ми дава време да обърна внимание на единствения останал прав. Той прави някакво подобие на борцова стойка и ми налита, сумтейки нещо. Излизам от линията на атаката и му вкарвам едно ляво кроше в стил Тайсън в тиквата, което го препарира веднага. Отивам до пича с лоукика и му набивам един парен чук, както си лежи. Още един аут. Моят селянин се държи за корема и се опитва да си поеме въздух. Аз приклякам до него, хващам го за главата и през врата и малко преди да го пратя да дремне с този прекрасен захват, му казвам в ухото:
   – Ако още един път се опиташ нещо такова, ще те смачкам. Ясно ли ти е? – Селянинът започва да кима и мучи, доколкото му позволява хватката ми. – Искам пълно мълчание
по случая. Не ме занимавай повече. – Пак мучене. – Сега заспиваш, парцал.
   Стисвам по-силно и след петнайсет секунди пичът заспива. Аз го преджобвам. Вземам му цигарите, малко пари. Същото правя и с другите. После им завличам туловищата зад дръвника, за да не се спъне в тях някой старшина и да стане проблем. Вземам няколко малки дръвчета и се връщам в стаята до спалното, където ни е дежурството. Младшето ме поглежда със свръхизненадан телешки поглед. Аз оставям дървата до печката, сядам срещу него, паля цигара и започвам да го гледам. След известен размисъл, който явно го поозорва, младшето се опитва да сглоби някакво изречение:
   – Ей, еййй, к’во ми сяаш, новобранец, к’во глеаш, марш оди за още дървие, нищо не си донеъл – заеква и явно още не зацепва какво може да се е случило с другарчетата му.
   Аз му помагам малко:
   – Ако се позамислите малко, г-н младши сержант, ще стигнете до напълно логично обоснования извод, че е възможно с вашите приятели да е имало лек инцидент и плановете им малко да са се объркали.
   Младшето млъква и започва да гледа тъпо много сполучливо. Аз издухвам дима от цигарата към него и му се усмихвам леко. После добавям:
   – И прецених, че тази вечер повече няма аз да нося дървата, а ти. Нали няма да имаш нищо против, приятелче?
   Младшето стои парализиран около минута и по погледа му се вижда, че в голямата му и грозна глава тече усилен мисловен процес. После мрачно кимва и излиза навън. Аз
паля нова цигара и се заглеждам в печката класически модел „Терма 05“. На нея някой друг дневален в пристъп на гениалност е написал: „има ли смисал, като няма знъчение?“.
   След този случай известно време нямам повече грижи със старите войници...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Колибри



Валери Петров >> Палечко

За вечното дете...

Колко е студено, колко светло утрото!
Синкаво и розово в стаята е вред,
на крака си никак не усещам кутрето,
пъстрото бърдуче пълно е със лед.

А отсам по джамчето приказка позната
някой е изписал със перце нощес:
веселият Палечко тръгва по земята
и загубва пътя в сребърния лес.

От камбанки хиляди звън се чува. Гледа:
клончета и пилета – всичко от сребро!
Със брадица сребърна иде един дедо.
– Добра среща, дедо! – Дал ти Бог добро!


Палечко му казва: – Дедо, изведи ме!
Дедото му казва: – Гледай онзи пън,
с три поклона три пъти го викни по име
„Сушкун-Стружкун-Крушкун“ – и ще си навън...

Ала тейко вика: – Я недей се мая,
а носи секирчето да го наковат!
Ала майка вика: – И тавата дай я
да я калайдисат, хем ти е на път!

И аз слагам чергата, дъхвам си на пръста,
слагам си кожухчето, свирвам със уста;
и наяве почва приказката пъстра –
Палечко отново тръгва по света...

Илюстрации Иван Димов

Издателство Захарий Стоянов

Палечко в Хеликон

Палечко в Books.bg

Владимир Набоков >> Лолита

Историята на една обсебеност

   Пиша всичко това съвсем не за да преживея наново миналото сред сегашното ми безизходно отчаяние, странен, безумен свят на нимфолепсията. Чудовищното и вълшебното се сливаха в някаква точка; тъкмо тази граница искам да заздравя, но чувствувам, че изобщо не успявам. Защо?
   Според римското право лице от женски пол може да встъпи в брак на дванайсет години; по-късно този закон е одобрен от черквата и досега без особено разгласяване се е запазил в някои американски щати. Няма абсолютно нищо лошо (твърдят в един глас двете полукълба) в това четирийсетгодишен изверг, благословен от духовно лице и набъбнал от алкохол, да захвърли потните празнични вехтории и да се забие до дръжката в крехката си жена. „В такива стимулиращи климатични условия на умерения пояс (се казва в едно старо списание от затворническата библиотека), каквито намираме в Сейнт Луис, Чикаго и Синсинати, девойката достига полова зрялост в края на дванайсетата си година.“ Долорез Хейз е родена на около триста мили от стимулиращия Синсинати. Само следвам природата.. Откъде идва тогава този черен ужас, който не мога да превъзмогна? Дали съм я лишил от девствеността? Милостиви госпожи, деликатни госпожи съдебни заседателки: дори не бях неин пръв любовник!...

Издателство Фама

Лолита в Хеликон

Лолита в Books.bg