събота, 20 септември 2014 г.

Александър Дюма >> Граф Монте Кристо [ Том 1 ]

Моите мечти нямат граници – аз винаги искам невъзможното. АД

   На 24 февруари 1815 година дежурният наблюдател на Нотър Дам дьо ла Гард възвести пристигането на тримачтовия кораб „Фараон“, който идваше от Смирна, Триест и Неапол.
   Както винаги, един лоцман потегли тозчас от пристанището, мина покрай замъка Иф и доближи кораба между нос Моржион и остров Рион.
   Тозчас, пак както винаги, площадката на форта Сен Жан се изпълни с любопитни, защото в Марсилия пристигането на кораб е винаги голямо събитие, особено когато този кораб, като „Фараон“, е построен, снабден с принадлежностите си, уравновесен в корабостроителниците на старата Фокея и принадлежи на някой корабовладелец от града.
   В това време корабът се приближаваше; той мина благополучно пролива, който някакъв вулканичен трус беше издълбал между островите Каласарен и Жарос, заобиколи Помег и се придвижваше под своите три марсела, кливера и бризана, но тъй бавно и с такъв печален ход, че любопитните, предусетили неволно някакво нещастие, се питаха какво премеждие е могло да се случи на борда. Ала опитните в корабоплаването разбираха, че ако е имало премеждие, то се е случило не със самия кораб; защото той се приближаваше, както се полага на един идеално управляван кораб: котвата му беше готова за спускане, въжетата за бушприта бяха откачени, а до лоцмана, който се готвеше да води „Фараон“ през тесния вход на Марсилското пристанище, стоеше млад момък, пъргав и зорък, който следеше всяко движение на кораба и повтаряше всяка заповед на лоцмана.
   Неопределеното безпокойство, което витаеше над тълпата, беше обхванало особено силно един от зрителите на еспланадата Сен Жан, така че той не дочака влизането на кораба в пристанището; скочи в една малка лодка, заповяда да гребат към „Фараон“ и го настигна при заливчето Резерв.
   Щом видя този човек, младият моряк напусна поста си до лоцмана и с шапка в ръка се опря на борда.
   Той беше осемнайсет-двайсетгодишен момък, висок, строен, с хубави черни очи и черни като абанос коси; от цялата му фигура лъхаше спокойствие и решителност, свойствени на хора, свикнали от детинство да се борят с опасността.
   – А, това сте вие, Дантес! – извика човекът в лодката. – Какво се е случило и защо целият ви кораб има такъв тъжен вид?
   – Голямо нещастие, господин Морел! – отговори момъкът. – Голямо нещастие, особено за мене: при Чивита Векия ние изгубихме нашия добър капитан Льоклер.
   – А товарът? – попита живо корабовладелецът.
   – Пристигна благополучно, господин Морел, и мисля, че ще бъдете доволен в това отношение; но клетият капитан Льоклер...
   – Какво се е случило с него? – попита корабовладелецът с явно облекчение. – Какво се е случило с добрия капитан?
   – Той умря.
   – Падна в морето ли?
   – Не, господине, умря от менингит в страшни мъки. – После, като се обърна към хората си, извика: – Ехей! Всеки на мястото си. Готови за спускане на котвата!
   Екипажът се подчини. В същия миг осемте или десетте моряци, от които той се състоеше, се спуснаха кой към шкотите, кой към брасите, кой към фаловете, кой към кливерпиралите, кой най-сетне към гитовите.
   Младият моряк хвърли небрежен поглед на тази начална маневра и видял, че заповедите му ще бъдат изпълнени, се върна при своя събеседник.
   – А как се случи това нещастие? – продължи корабовладелецът, като подхвана разговора на онова място, на което младият моряк го беше прекъснал.
   – Бога ми, господине, най-неочаквано; след дълъг разговор с коменданта на пристанището капитан Льоклер напусна много развълнуван Неапол; след двайсет и четири часа го хвана треската; три дни по-късно умря... Ние го погребахме както подобава и сега той почива, прилично завит в платно, с желязна топка от трийсет и шест ливри на краката и друга на главата, до остров Ел Джилио. Ние носим на вдовицата му почетния кръст и сабята му. Струваше ли си – продължи момъкът с тъжна усмивка – да воюва десет години с англичаните, за да умре както всички в леглото си?
   – Ех, какво искате, господин Едмон – подзе корабовладелецът, който, изглежда, се успокояваше все повече и повече, – ние всички сме смъртни и трябва старите да сторват път на младите, иначе не би имало напредък; и щом вие ме уверявате, че товарът...
   – Е в добро състояние, господин Морел, гарантирам ви. И ви съветвам да не се задоволявате за този рейс с 25000 франка печалба.
   После, когато минаха кръглата кула, младият моряк извика:
   – Готови за свиване платната на марса, кливера и бизана! Не зяпайте!
   Заповедта беше изпълнена с почти такава бързина, както на боен кораб.
   – Спусни и вържи навсякъде!
   При последната заповед всички платна бяха спуснати и корабът взе да се плъзга неусетно, движен само от дадения тласък.
   – А сега, ако искате да се качите, господин Морел – рече Дантес, виждайки нетърпението на корабовладелеца, – ето, вашият счетоводител господин Данглар излиза от кабината си и ще ви даде всички сведения, които пожелаете. А аз трябва да следя спускането на котвата и да се погрижа да вдигнат черното знаме.
   Корабовладелецът не чака повторна покана. Той се хвана за въжето, хвърлено от Дантес, и със сръчност, която би направила чест на всеки моряк, се покатери по скобите, забити в издутия хълбок на кораба, а Дантес се върна на помощническото си място, като отстъпи разговора на този, когото нарече Данглар и който, излязъл от кабината си, идеше действително към корабовладелеца.
   Новодошлият беше двайсет и пет – двайсет и шест годишен човек, с доста мрачно лице, раболепен към началството, безочлив към подчинените си; затова извън титлата му счетоводител, винаги омразна на моряците, екипажът изобщо го ненавиждаше толкова, колкото, напротив, обичаше Едмон Дантес.
   – И тъй, господин Морел – рече Данглар, – вие знаете за нещастието, нали?
   – Да, да. Клетият капитан Льоклер! Той беше добър и честен човек!
   – И главно прекрасен моряк, остарял между небето и водата, както подобава на човек, комуто са възложени интересите на такава важна фирма като търговската къща „Морел и син“ – отговори Данглар.
   – Но – рече корабовладелецът, като следеше с очи Дантес, който търсеше къде да спусне котва, – но мене ми се струва, че не е нужно да бъдеш толкова стар моряк, както казвате, Данглар, за да познаваш работата си; и ето, нашият приятел Едмон я върши, струва ми се, без да се нуждае от ничии съвети.
   – Да – рече Данглар, като хвърли към Дантес кос поглед, в който блесна омраза, – да, той е млад и самонадеян. Щом умря капитанът, той пое командуването, без да се посъветва с някого, и ни накара да загубим ден и половина на остров Елба, вместо да се върнем направо в Марсилия.
   – С поемането на командата на кораба – рече корабовладелецът – той е изпълнил своя дълг като помощник-капитан; но е сбъркал, като е загубил ден и половина на остров Елба; освен ако корабът е трябвало да поправя някаква повреда.
   – Корабът беше здрав, както съм здрав аз и както желая да бъдете и вие, господин Морел; а този ден и половина беше загубен от чиста прищявка, за удоволствието да слезе на сушата, само за това.
   – Дантес – рече корабовладелецът, като се обърна към момъка, – елате насам.
   – Извинете – рече Дантес, – ще бъда на ваше разположение след минута.
   После, като се обърна към екипажа, извика:
   – Спускай котвата.
   Тозчас котвата падна и веригата се изниза с шум. Дантес остана на поста си въпреки присъствието на лоцмана дотогава, додето и тази последна маневра бе извършена; тогава чак извика:
   – Спуснете вимпела до половин мачтата, снемете флага в знак на траур, кръстосайте реите!
   – Виждате ли – рече Данглар, – той се мисли вече за капитан, повярвайте ми.
   – И е наистина – рече корабовладелецът.
   – Да, но още няма вашия подпис и подписа на вашия съдружник, господин Морел.
   – Ех, защо да не го оставим на този пост? – рече корабовладелецът. – Той е млад, знам добре това, но ми се струва предан на работата и много опитен.
   Сянка мина по челото на Данглар.
   – Извинете, господин Морел – рече Дантес, като се приближи, – котвата сега е спусната и аз съм цял на ваше разположение: вие ме извикахте, мисля?
   Данглар отстъпи крачка назад.
   – Исках да ви попитам защо сте спрели на остров Елба?
   – Не знам, господине; аз изпълних последната заповед на капитан Льоклер, който, умирайки, ми предаде един пакет за великия маршал Бертран.
   – Вие видяхте ли го, Едмон?
   – Кого? Маршала ли? Да.
   Морел се огледа наоколо и дръпна Дантес настрана.
   – А как е императорът? – попита живо той.
   – Добре, доколкото можех да съдя с очите си.
   – Значи вие видяхте и императора?
   – Той влезе при маршала, докато бях там.
   – И вие говорихте с него?
   – Искате да кажете, че той говори с мене, господине – рече Дантес с усмивка.
   – И какво ви каза?
   – Питаше ме за кораба, за времето на отплаването му за Марсилия, за следвания път и за товара.
   – Мисля, че ако корабът беше празен и аз бях неговият стопанин, той щеше да поиска да го купи; но аз му казах, че съм само обикновен помощник-капитан и че корабът е на търговската къща „Морел и син“. „А, а – рече той, – познавам я. Мореловци са корабовладетели по наследство и един Морел служеше в един и същ полк с мене, когато бях на гарнизон във Баланс.“
   – Така е, бога ми! – извика корабовладелецът развеселен. – Това е чичо ми Поликар Морел, който стана капитан. Дантес, вие ще кажете на чичо ми, че императорът си е спомнил за него, и ще видите как ще се разплаче старият мърморко. Хайде, хайде – продължи корабовладелецът, като тупаше приятелски момъка по рамото, – добре сте направили, Дантес, че сте последвали напътствията на капитан Льоклер и сте спрели на остров Елба, но ако узнаят, че сте предали пакет на маршала и сте разговаряли с императора, това би могло да ви навреди.
   – С какво според вас би могло да ми навреди? – попита Дантес. – Аз не знам дори какво носех и императорът ми зададе въпроси, каквито би задал на първия срещнат. Но, извинете – продължи Дантес, – ето карантинните и митнически чиновници идат; вие ще позволите, нали?
   – Вървете, вървете да си гледате работата, драги ми Дантес.
   Младият човек се отдалечи и щом се отдалечи, Данглар се приближи.
   – Е, какво? – попита той. – Изглежда, той ви е обяснил добре защо е спрял в Порто Ферайо?
   – Превъзходно, драги господин Данглар.
   – Ах, толкова по-добре – отговори Данглар, – защото винаги е тежко да виждаш, когато приятел не изпълнява дълга си.
   – Дантес е изпълнил своя – отговори корабовладелецът – и тук няма какво да се каже. Капитан Льоклер му е заповядал този престой.
   – Стана дума за капитан Льоклер; не ви ли предаде той негово писмо?
   – Кой?
   – Дантес.
   – На мене не! Имал ли е такова писмо?
   – Стори ми се, че освен пакета капитан Льоклер му даде и едно писмо.
   – За какъв пакет говорите, Данглар?
   – Ами за пакета, който Дантес остави пътем в Порто Ферайо.
   – Отде знаете, че е оставил пакет в Порто Ферайо?
   Данглар се изчерви.
   – Минавах пред вратата на капитана, която беше открехната, и видях как той даде пакета и писмото на Дантес.
   – Не ми е казал нищо за тях – рече корабовладелецът, – но ако има писмо, той ще ми го предаде.
   Данглар поразмисли.
   – Тогава, господин Морел рече той, – моля ви, не казвайте това на Дантес; аз сигурно съм се излъгал.
   В този миг момъкът се върна; Данглар се отдалечи.
   – Е как, скъпи ми Дантес, свободен ли сте? – попита корабовладелецът.
   – Да, господине.
   – Бързо свършихте.
   – Не, дадох на митничарите списъка на нашите стоки, а от пристанището изпратиха с лоцмана един човек, комуто предадох нашите книжа.
   – Значи вие няма вече какво да правите тук?
   Дантес хвърли бърз поглед около себе си.
   – Не, всичко е в ред – рече той.
   – Тогава можете ли да дойдете да обядвате с нас?
   – Извинете, господин Морел, извинете, моля ви, аз трябва да видя най-напред баща си. Но все пак ви благодаря много за честта.
   – Правилно, Дантес, правилно. Знам, че сте добър син.
   – А... – попита Дантес с известно колебание – знаете ли дали е добре баща ми?
   – Мисля, че е добре, драги ми Едмон, макар да не съм го виждал.
   – Да, той си стои в стаичката.
   – Това поне показва, че не се е нуждаел от нищо, докато ви е нямало.
   Дантес се усмихна.
   – Баща ми е горд, господин Морел, и дори да му е липсвало всичко, съмнявам се дали би поискал нещо от когото и да било на света освен от бога.
   – И така, след като навестите баща си, разчитаме на вас.
   – Извинете още веднъж, господин Морел, но след това посещение аз имам и друго, което не ми е по-малко присърце.
   – Ах, наистина, Дантес; забравих, че в Каталаните ви очаква едно същество с не по-малко нетърпение от баща ви – хубавата Мерседес.
   Дантес се усмихна.
   – Виж ти! – рече корабовладелецът. – Не се учудвам сега, че тя дохожда три пъти да иска известия от мене за „Фараон“. Пусто да остане! Едмон, вие не сте за оплакване – имате една прекрасна приятелка!
   – Тя не ми е приятелка – рече сериозно младият моряк, – тя ми е годеница.
   – Понякога това е същото – засмя се корабовладелецът.
   – Не за нас, господине – отговори Дантес.
   – Хайде, хайде, драги Едмон – продължи корабовладелецът, – да не ви задържам вие така добре изпълнихте моите работи, че и аз трябва да ви дам достатъчно време да уредите своите. Имате ли нужда от пари?
   – Не, имам цялата си заплата от пътуването, кажи-речи, от три месеца.
   – Вие сте порядъчен момък, Едмон.
   – Не забравяйте, че имам беден баща, господин Морел.
   – Да, да, знам, че сте добър син. Идете да видите баща си; и аз имам син и бих се ядосал много на оня, който след тримесечна раздяла би му попречил да дойде при мене.
   – Тогава позволявате ли? – рече младежът, като се поклони.
   – Да, ако нямате нищо друго да ми кажете.
   – Нямам.
   – Капитан Льоклер, умирайки, не ви ли е давал писмо за мене?
   – Беше му невъзможно да пише, господин Морел; но вашият въпрос ми напомня, че ще трябва да ви поискам петнайсетдневен отпуск.
   – За да се ожените ли?
   – Най-напред; после да отида в Париж.
   – Добре, добре! Ще ви се даде толкова време, колкото искате, Дантес; разтоварването на кораба ще ни отнеме около шест седмици и ние няма да се отправим в никакъв случай по море около три месеца... Само че след три месеца вие ще трябва да бъдете тук. „Фараон“ продължи корабовладелецът, като тупаше младия моряк по рамото – няма да може да тръгне пак без своя капитан.
   – Без своя капитан! – извика Дантес с блеснали от радост очи. – Обърнете внимание на това, което казвате, господин Морел, защото вие сега отговорихте на най-съкровените надежди на сърцето ми. Възнамерявате ли наистина да ме назначите капитан на „Фараон“?
   – Ако бях сам, бих ви протегнал ръка, драги Дантес, и бих ви казал: „Готово“. Но аз имам съдружник, а вие знаете италианската пословица „Chi ha compagno ha padrone“. Но половината работа поне е свършена, защото от двата гласа вие имате вече единия. Разчитайте на мене, за да получите и другия; ще направя всичко, което мога.
   – О, господин Морел – провикна се младежът и със сълзи на очи стисна ръцете на корабовладелеца, – благодаря ви, господин Морел, от името на баща си и на Мерседес.
   – Хубаво, хубаво, Едмон, има за честните хора бог на небето, дявол да го вземе! Идете да видите баща си, идете да видите Мерседес и след това се върнете при мене.
   – Но не искате ли да ви закарам на сушата?
   – Не, благодаря; оставам да уредя сметките с Данглар. Бяхте ли доволен от него през време на пътуването?
   – Зависи от смисъла, който влагате в този въпрос. Ако е като добър другар – не, защото мисля, че не ме обича, откакто, след като се поскарахме, имах глупостта да му предложа да спрем за десет минути на остров Монте Кристо, за да разрешим нашата разпра; аз сбърках, като му направих това предложение, и той с право отказа. Ако ме питате за него като счетоводител, мисля, че няма какво да кажа и че вие ще бъдете доволен от работата му.
   – Но кажете, Дантес – попита корабовладелецът, – ако вие сте капитан на „Фараон“, ще запазите ли при себе си охотно Данглар?
   – Капитан или помощник, господин Морел – отговори Дантес, – аз винаги ще храня уважение към тези, които притежават доверието на моите господари.
   – Хайде, хайде, Дантес, виждам, че вие сте във всяко отношение добър момък. Да не ви задържам повече, вървете – виждам, вие като че седите на тръни.
   – Давате ли ми отпуска! – попита Дантес.
   – Вървете, казвам ви.
   – Позволявате ли да взема вашата лодка?
   – Вземете я.
   – Довиждане, господин Морел, хиляди пъти благодаря.
   – Довиждане, драги Едмон, добра сполука!
   Младият моряк скочи в лодката, седна на кърмата и даде заповед да карат към улица Канебиер. Двамата моряци се наведоха тозчас над греблата си и ладията се плъзна толкова бързо, колкото това бе възможно сред хилядите лодки, които задръстваха това подобие на тясна уличка, която водеше между двата реда кораби от входа на пристанището до Орлеанския кей.
   Корабовладелецът го проследи с усмивка до брега, видя го как скочи на плочите на кея и се изгуби тутакси сред пъстрата тълпа, която от пет часа сутринта до девет часа вечерта изпълва тази прочута улица Канебиер, с която съвременните фокейци са тъй горди, че с най-голяма сериозност на света и с оня акцент, който дава толкова изразителност на всичко, казано от тях, говорят: „Ако Париж имаше улица Канебиер, Париж би бил една малка Марсилия“.
   Като се обърна, корабовладелецът видя зад себе си Данглар, който, изглежда, чакаше неговите заповеди, но в действителност като него следеше с поглед младия моряк.
   Само че имаше голяма разлика в израза на тези два погледа, които следяха един и същ човек...

Преводачи Невяна Розева, Атанас Далчев

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад


Костас Монтис >> Господарят Батистас и останалото

Самотата не е опасна, опасно е да свикнеш с нея

   Може господарят Батистас да не е главният герой на тази история – вече не знам дали изобщо има главен герой, – може, докато го търсех, друго да изплуваше на повърхността, както когато понечим да вземем една череша и се навържат още десет след нея, може именно другото, дето изплуваше, да търсех, може другото да беше важното, а господарят Батистас да беше просто претекст, мой или не знам чий, но във всеки случай той бе, поне привидно, този, който пръв търкулна кълбото, при това с такова упорство...

Преводач Ирена Алексиева

Издателство Егмонт България


Джордж Р. Р. Мартин >> Рицарят на седемте кралства

Из света на Песен за огън и лед...

   Пролетните дъждове бяха размекнали пръстта, тъй че на Дънк не му беше трудно да изкопае гроба. Избра място на западния склон на нисък хълм, защото старецът винаги бе обичал да гледа залеза.
   – Още ден си отиде – въздъхваше. – А кой знае какво ще ни донесе утрешния, а, Дънк?
   Е, утрешният бе донесъл дъждове, които ги намокриха до костите, а по-следващия бе донесъл влажен напорист вятър, а този след него – студ. На четвъртия ден старецът бе твърде изнемощял за езда. И сега си бе отишъл. Само преди няколко дни беше пял, докато яздеха, старата песен за онзи, дето отишъл до Града на гларуса да види прекрасна девица, но вместо за Града на гларуса беше пял за Ашфорд. „Хайде към Ашфорд, да видим прекрасната девица, хей-хо, хей-хо“, помисли Дънк с тъга, докато копаеше.
   Когато дупката стана достатъчно дълбока, вдигна на ръце тялото на стареца и го пренесе до нея. Беше дребен и слаб мъж. Без ризница, шлем и оръжеен колан като че ли не тежеше повече от чувал с шума. Дънк беше страхотно висок за възрастта си, тромаво рошаво момче с едър кокал, на шестнайсет или седемнайсет години (никой не беше сигурен колко точно), към седем стъпки на ръст и тепърва започваше да наедрява. Старецът често пъти беше хвалил силата му. Винаги беше щедър в похвалите си. Нищо друго нямаше да му даде.
   Положи го на дъното на гроба и постоя над него. Във въздуха отново миришеше на дъжд и той знаеше, че трябва да запълни дупката, преди да е заваляло, но беше трудно да хвърли пръст над изнуреното старческо лице. „Трябваше някой септон да има тук, да каже няколко молитви над него, но той си има само мен“. Старецът бе научил Дънк на всичко, което знаеше за мечове, щитове и пики, но хич го нямаше в ученето на думи.
   – Бих ви оставил меча, но ще ръждяса в земята – отрони най-сетне извинително младежът. – Боговете ще ви дадат нов, предполагам. Жалко, че умряхте, сир. – Помълча, разколебан какво още да каже. Не знаеше молитви, нито една от началото до края. Старецът не си падаше много по молитвите. – Бяхте истински рицар и никога не ме биехте, когато не заслужавам – промълви накрая. – Освен оня път в „Девичият вир“. Ратайчето на хана изяде пая на вдовицата тогаз, не бях аз, казах ви. Вече е все едно. Боговете да ви пазят, сир. – Изрита пръст в дупката и започна да я пълни усърдно, без да поглежда онова нещо на дъното. „Дълго живя – помисли Дънк. – Беше по-скоро към шейсетте, отколкото петдесетте, а колко мъже могат да кажат това?“ Поне беше доживял да види още една пролет.
   Слънцето клонеше на заник, когато нахрани конете. Бяха три: неговият скопец с хлътналия гръб, кобилата на стареца и Гръм, бойният му кон, който се яхваше само в турнир и на битка. Големият кафяв жребец не беше толкова бърз или силен като някога, но все още имаше бистро око и пламенен дух и беше по-ценен от всичко, което Дънк вече притежаваше. „Ако продам Гръм и стария Кестен, със седлата и такъмите, ще взема достатъчно сребро за...“ Дънк се намръщи. Единственият живот, който познаваше, беше животът на странстващ рицар, пътуващ от замък на замък, наемащ се на служба при един или друг лорд, сражаващ се в техните битки и хранещ се в залите им, докато свърши войната, пък след това – отново по пътя. Имаше и турнири от време на време, макар и по-рядко, а знаеше, че някои странстващи рицари се отдаваха на разбойничество през гладните зими, но старецът никога не го беше правил.
   „Бих могъл да намеря друг странстващ рицар, на който му трябва скуайър да се грижи за животните му и да му чисти ризницата. Или да ида в някой град, Ланиспорт или Кралски чертог, и да се включа в Градската стража. Или пък...“
   Беше струпал нещата на стареца под един дъб. В платнената кесия имаше три сребърни елена, деветнайсет медни петака и един очукан гранат. Като с повечето странстващи рицари, най-голямата част от земното богатство на стареца бе вложено в конете и оръжията му. Дънк вече притежаваше плетена ризница, чиято ръжда бе стъргал хиляда пъти. Железен полушлем с широк предпазител на носа и щръбка на лявото слепоочие. Оръжее­н колан от напукана кафява щавена кожа и дълъг меч в ножница от дърво и кожа. Кама, бръснач и брус. Наколенници и предпазител за шията, осем стъпки дълга пика от ясен, увенчана с жесток железен връх, и дъбов щит с очукана метална рамка, с герба на сир Арлън от Пенитрий: крилат бокал, сребърен на кафяво поле.
   Дънк погледна щита, надигна оръжейния колан и хвърли отново око на щита. Коланът бе направен за мършавите бедра на стареца. Изобщо нямаше да му стане, както и ризницата. Върза ножницата с едно конопено въже, стегна го на кръста си и извади дългия меч.
   Лезвието беше право и тежко, добра, в замък кована стомана, меката кожа на ръкохватката увита около дърво, ефесът – гладко излъскан черен камък. Колкото и да беше прост, мечът добре прилягаше в дланта му и Дънк знаеше колко остър е, след като безброй нощи се беше трудил над него с бруса и мазния парцал, преди да легнат да спят. „Ляга в дланта ми толкова добре, колкото и в неговата – помисли си. – А на Ашфордски лъг има турнир“.
   Блага стъпка имаше по-лек ход от стария Кестен, но Дънк все пак беше натъртен и уморен, когато зърна хана напред, висока сграда от кал и дърво край един поток. Топлата жълта светлина, сипеща се от прозорците, изглеждаше толкова подканяща, че не можеше да го подмине. „Имам три сребърника – каза си. – Достатъчно за толкова ядене и халби ейл, колкото смея да изпия“.
   Докато се смъкваше от седлото, от потока излезе голо момче и почна да се бърше с грубо тъкано кафяво наметало.
   – Ти ли си конярчето? – подвикна му Дънк. Момчето не изглеждаше на повече от осем-девет години, хилаво и с нездрав цвят на лицето, босите му крака бяха оцапани с кал до глезените. Косата обаче беше най-смахнатото нещо у него. Нямаше никаква коса. – Искам кобилата ми да се изтърка. И овес и за трите коня. Можеш ли да се погрижиш за тях?
   Момчето го изгледа нагло.
   – Що не? Стига да искам.
   Дънк се намръщи.
   – Тия не ми минават. Аз съм рицар, държа да го знаеш.
   – Не приличаш на рицар.
   – Всички рицари ли изглеждат еднакво?
   – Не, но и на тебе не приличат. Вместо с колан си се препасал с въже.
   – Докато държи ножницата, ми върши работа. Хайде, погрижи се за конете ми. Получаваш медник, ако се справиш добре, ако не – плесник по врата. – Не изчака да види как хлапето ще приеме това, а се обърна и се вмъкна през вратата.
   Очакваше в този час ханът да е препълнен, но гостилницата се оказа почти празна. Младо лордче с мантия от фина дамаска бе задрямало на една маса и похъркваше тихо в локва разлято вино. Освен него нямаше никого. Дънк се заозърта колебливо, докато най-сетне от кухнята влезе едра ниска жена с бледо лице и рече:
   – Сядай където ти хареса. Ейл ли ще искаш, или ядене?
   – И двете...

Издателство Бард


четвъртък, 18 септември 2014 г.

Афонсу Круш >> Куклата на Кокошка

За приятелството, любовта, обсебването, разочарованието и разминаванията...

Австрийският художник Оскар Кокошка поръчва да му изработят кукла с ръста и образа на Алма Малер, след като любовната им връзка приключва.
Куклата е свързващото звено между героите от различни реални и нереални пространства и времена: неуспелия писател Матиаш Попа, собственика на магазина за птици Бонифас Вогел, еврейското момче Исаак Дрезнер, което се крие в мазето на този магазин в разгара на Втората световна война, богаташа Зигмунд Варга, който претегля човешката душа, измервайки греховете им с кантар, както и останалите персонажи, описани в криволичещите истории.


Преводач Здравка Найденова

Издателство Прозорец


Henry Gray >> Gray's Anatomy

The Human Body


An unabridged edition of "Gray's Anatomy", the scientific and artistic triumph. Kept in print by its clarity and usefulness, the text features sumptuous illustrations and clear, matter-of-fact descriptions. It is illustrated with morethan 500 clinical drawings by H.V. Carter. This is a scientific and artistic triumph. Not just a dry index of parts and names, Gray's lets the natural beauty and grace of the body's interconnected systems and structures shine forth from the page. Using sumptuous illustrations and clear, matter-of-fact descriptions, Dr. Gray unleashed a classic on the world more than 100 years ago. Its clarity and usefulness keep it in print today. Whether you want to understand yourself or others, knowledge of our physical parts and how they fit together is essential. "Gray's Anatomy" provides that information in a simple, timeless format that cleanly dissects a body of knowledge grown over centuries. This unabridged book will not only fill the needs of people in the medical profession, but will please artists and naturalists as well.

Publishing Fall River Press

Gray's Anatomy at Pimodo

and

Gray's Anatomy at Pimodo

Иван Вазов >> Поезия

Достойно есть



Старият книгопродавец

Рано станах днеска... Времето възхладно.
Тръпна, няма нищо, аз навикнах май.
Що да не привикна? Не се стои гладно,
грях е за челяка празен да се май.
Три месеца стаят, как водица нося
из това градище... Ех! Намирам хляб;
кончето е здраво, не съм хром, ни сляп,
стар съм и отслабнал, но не ща да прося.
Ауу! Ауу!

II

От най-напред мъчно мене се стори
в меха да наливам вода от Марица.
Но какво да правя? Бог ме тъй дари,
челяк с труд се храни, челяк не е птица.
А видял съм ази и по-леки дни...
Но и туй е харно, да не хуля бога,
ще се трудя честно, па колкото мога,
додето прекарам тия старини.
Ауу! Ауу!

III

Трийсет годин бях аз прост книгопродавец,
книги вред разнасях и наука сях
(даже бях учител две години в Правец),
по селата учех, по черквите пях.
Към селянте имах голямо желанье:
продавах псалтири и рибний буквар,
малки календарчета давах им в дар,
само да обикнат българско писанье.
Ауу! Ауу!

IV

А когато хващах аз по някой час
за работи стари да им проповядвам,
как ми те в устата зееха тогаз!
Аз не можех, право, да им се нарадвам.
А бях млад и ази, не усещах труд:
ходех, учех, казвах редом по селата;
кат пристигнех нейде, викаха децата:
„Чичо, я попей ни!“ Станал бях прочут.
Ауу! Ауу!

V

Любеха ме много селяните прости.
Кога си отхождах, викаха ми те:
„Чичо Гърде! Молим, пак ела на гости, книга
да тълкуваш на нашто дете!“
Много книги пръснах: молитви, житйета,
Езопови басни, буквари безчет,
царственици вехти и новий завет,
синтипи, историй за наште царета.
Ауу! Ауу!

VI

И жални историй четях им тогаз.
Но смеха по любят: ази ги опитах.
Как се веселяха и смееха с глас,
за хитрий Бертолда кога им зачитах!
Челяк да се смее, и то е добро,
а тоз Бертолд, дявол, истина е смешен:
еднъж кат показах образа му грешен,
сбра се да го гледа цялото хоро.
Ауу! Ауу!

VII

Пет години гних аз в турската тъмница,
Милетий въз мене хвърли клевета,
жена ми от жалост умря с две дечица.
Оттогаз живея самси на света.
Е, сполай на бога, аз един страдая,
честно си изкарвам залъка, що ям,
да се плача грях е, да прося не знам,
на света да ходя малко ми остая.
Ауу! Ауу!

Издателство Абагар


сряда, 17 септември 2014 г.

Франс Вишър >> Фадълс

Той беше ленив и дебел котарак...

Стопаните му го глезеха... глезеха... глезеха...
Докато един ден той осъзна, че през живота си не е правил нищо друго, освен да яде и да спи. Тогава реши, че е дошло време за приключения. Събра всичкия си кураж и се отправи към вратата...

И попаднал навън, Фадълс отчаяно желаеше да се прибере у дома...

Илюстрации Франс Вишър

Издателство Тера Лингва

Фадълс в Pimodo


Кен Като >> Пътят на воина

В далечното бъдеще...

Могъщата империя Ямато е разгромена и загубва контрола над богатата Неутрална зона. В Квадранта Кюшю е създаден търговският анклав Каноя сити. Там властва Междузвездната транспортна корпорация Метракор.
Легендарният капитан Елис Страйкър е единственият, който не се примирява с монопола на Метракор. Неговите кораби продължават да кръстосват Неутралната зона; но в нея навлиза нов завоевател – галактическият флот на китайския сектор Санаду. Флотът превзема Каноя сити и прогонва американските фирми.
Съдбата на Неутралната зона отново е в ръцете на Елис Страйкър и неговия син Хейдън. Двамата предприемат опасна мисия. На борда на кораба си Шанс те носят една от светините на Ямато. Тя е ключът към шогуната за могъщия даймио Хидеки Рюджи, чиято непобедима армия от самураи ще наклони везните на Съдбата...

Издателство Атика


Христо Смирненски >> Избрано

Несъвършен, греховен и позорен свят


Цветарка


Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния ѝ гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити – глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

С погледа смутен и влажен на прокудена русалка,
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.

Върху стройното ѝ тяло, върху младостта и цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити – дебне каменния град.

Издателство Български писател

Над мъртвата градинка вечерта... Избрани творби в Pimodo

вторник, 16 септември 2014 г.

Александър Абаджиев >> Тримата велики български баси

Борис Христов, Николай Гяуров, Никола Гюзелев

   Защо имам смелостта да ги наричам „велики“?

   Прилагателното не е моя приумица. Не са го изсмукали от пръстите си и най-авторитетните критици на ХХ век. Истинското величие се определя от свръхравнището на стотиците (даже хилядите!) спектакли и концерти с участието на тримата българи на най-престижните оперни сцени и концертни подиуми. Изявявали са се под ръководството на най-видните диригенти, в постановки на най-изтъкнатите оперни режисьори и сценографи, при съучастието на най-ярките „звезди“ на недалечното минало и на настоящето. На страниците на книгата до имената на българските баси ще срещнете всички легенди на световното оперно изкуство след 1946 г. – от дебюта на Борис Христов в „Санта Чечилия“ до първите години на ХХІ век с концертните изяви на Никола Гюзелев и неговите ученици. Само едно име ще спомена – Мария Калас. Борис Христов е нейният предпочитан партньор, партнира ѝ в началото на пътя си Николай Гяуров, певицата се изказва с одобрение за изявите на Никола Гюзелев... Александър Абаджиев

Журнал дьо диманш, май 1974 г.: България сякаш е населена с борисгодуновци. Трима от най-красивите баси в света са българи – Борис Христов, Николай Гяуров и Никола Гюзелев. (след Борис Годунов с Гюзелев в Гранопера)

Издателство Жанет 45


Христо Ботев >> Поезия

Достойно есть

Елегия

Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
„Търпи, и ще си спасиш душата“?!

Той ли, ил някой негов наместник,
син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!


Той ли? – кажи ми. Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана – рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи.

Сочи народът, и пот от чело
кървав се лее над камък гробен;
кръстът е забит във живо тело,
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости!

А бедният роб търпи и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!

Издателство Абагар


Валтер Бенямин >> Кайрос

Съчинения по философия

   Задачата на една критика на насилието може да бъде описана като представяне на отношението ѝ към правото [Recht] и справедливостта [Gerechtigkeit]. Та нали една, както винаги, действена причина се превръща в насилие, в отчетливия смисъл на думата, едва тогава, когато се намесва в нравствените отношения? Сферата на тези отношения се обозначава с понятията право и справедливост. Това, което се отнася най-напред до първото от тях, е така ясно, че най-елементарното основно отношение на всеки един правен ред е отношение на цел и средство. После, насилието може да бъде търсено най-напред само в областта на средствата, а не на целите. За критиката на насилието с тези констатации е дадено повече, а разбира се, и нещо по-различно, отколкото би могло да изглежда на пръв поглед. Ако насилието е именно средство, то би могло да изглежда, че направо е даден мащабът за критиката му. Той напира във въпроса дали насилието е в определени случаи средство за, съответно, справедливи, или за несправедливи цели. Критиката му би била имплицитно дадена съответно в система от справедливи цели. Ала нещата не стоят така. Защото това, което една такава система би съдържала, при условие, че е подсигурена срещу всяко съмнение, е критерий не за самото насилие като за принцип, а за един от случаите на прилагането му. Все още би оставал открит въпросът дали насилието изобщо, като принцип, само е нравствено оправдано като средство за справедливи цели. Та нали за решаването на този въпрос все пак е нужен един по-конкретен критерий, едно оразличаване в сферата на самите средства, без оглед на целите, за които те служат?
   Изключването на тази по-точна критическа постановка на въпроса характеризира едно голямо направление във философията на правото като негов най-очебиен признак: естественото право. То вижда в прилагането на насилствени средства за справедливи цели толкова малък проблем, колкото намира човек в „правото“ да движи тялото си към целта, към която се устремява. Съгласно възгледа на естественото право (който е служил като идеологическа основа на тероризма във Френската революция) насилието е природен продукт, нещо като суровина, чиято употреба не представлява никакъв проблем, пък даже и да би се злоупотребило с насилието за несправедливи цели. Ако съгласно теорията на естественото право за държавата личностите се отказват от всяко насилие от своя страна в полза на държавата, то това става при предпоставката (която например Спиноза изрично установява в Теологико-политически трактат), че индивидът в себе си и за себе си, и преди сключването на такъв разумосъобразен договор, също и de jure би упражнявал което и да било насилие, с което той de facto се разпорежда. Може би тези възгледи са били съживени и по-късно чрез Дарвиновата биология, която напълно догматично възприема, наред с естествения подбор, само насилието като изначално и единствено съответстващо на всички жизнени цели на природата средство. Дарвинистката популярна философия често е показвала колко малка е крачката от тази природноисторическа догма към още по-грубата философскоправна догма – че онова насилие, което почти единствено съответства на природните цели, поради това вече било и правосъобразно.
   На тази естественоправна теза за насилието като природна даденост диаметрално противостои позитивноправната теза за насилието като историческа станалост. Ако естественото право може да преценява всяко съществуващо право само в критиката на неговите цели, то позитивното право може да преценява всяко ставащо право само в критиката на неговите средства. Ако справедливостта е критерият относно целите, то правосъобразността е критерият относно средствата. Независимо от тази противоположност обаче, двете школи се засрещат в общата основна догма: справедливи цели могат да бъдат постигани с оправдани средства, оправдани средства могат да се прилагат за справедливи цели. Естественото право се стреми чрез справедливостта на целите да „оправдава“ средствата, позитивното право – чрез оправдаността на средствата да „гарантира“ справедливостта на целите. Антиномията би се оказала неразрешима, ако е невярна общата догматична предпоставка, ако оправданите средства, от една страна, и справедливите цели, от друга страна, се намират в непримирим спор. Това прозрение обаче в никакъв случай не би могло да се получи, преди да се напусне кръгът и преди да бъдат положени независими един от друг критерии както за справедливи цели, така и за оправдани средства.
   Областта на целите, а с това и въпросът за критерий на справедливостта, се изключва на първо време от настоящото изследване. Напротив, в неговия център попада въпросът за оправдаването на някои средства, които съставляват насилие. Естествено, природните принципи не могат да решат този въпрос, а отвеждат само в една безпочвена казуистика. Та нали, ако позитивното право е сляпо за безусловността на целите, то естественото право е сляпо за обусловеността на средствата? Обратно, позитивната теория на правото е приемлива като хипотетична основа в изходната точка на проучването, защото тя предприема едно принципно различаване по отношение на видовете насилие, независимо от случаите на прилагането му. Последното се състоява между исторически признатото, така нареченото санкционирано, и несанкционираното насилие. Ако следващите по-долу размисли изхождат от него, това, естествено, не значи, че дадени насилия се класифицират според това, дали са санкционирани, или не. Защото в една критика на насилието неговият позитивно-правен мащаб може да изпита не своето приложение, а по-скоро само своето отсъждане. Става дума за въпроса какво произтича относно същността на насилието от това, че един такъв мащаб или една такава разлика изобщо биха били възможни спрямо него, или с други думи, става дума за смисъла на горното различаване. Защото това, че горното позитивноправно различаване е смислено, съвършено основано в себе си и незаменимо от никое друго, ще се покаже твърде скоро; същевременно обаче с това ще падне светлина и върху онази сфера, в която единствено може да се състои това различаване. С една дума: ако мащабът, който позитивното право издига за правосъобразността на насилието, може да бъде анализиран само съобразно неговия смисъл, то сферата на неговото приложение трябва да бъде критикувана според ценността на приложението. За тази критика в такъв случай целта е да намери опорната точка извън позитивната философия на правото, ала също и извън естественото право. Доколко единствено философскоисторическото разглеждане на правото може да я даде, ще стане ясно по-долу.
Смисълът на различаването между правосъобразно и неправосъобразно насилие не е ясно видим като на длан. Съвсем решително трябва да се отхвърли неправилното естественоправно разбиране, че той се състои в различаване на насилието за справедливи и за несправедливи цели. По-скоро вече беше загатнато, че позитивното право изисква от всяко насилие удостоверение за неговия исторически произход, който, при известни условия, получава своята правосъобразност, своята санкция. Тъй като признаването на правосъобразни насилия се известява най-осезаемо в принципното подчиняване, без съпротива, на техните цели, то като хипотетично основание за подразделяне на насилията може да се положи съществуването или липсата на общо историческо признаване на техните цели. Цели, на които липсва това признаване, биха могли да бъдат наречени цели по природа, а другите – цели по право. И най-нагледно може да се разгърне различната функция на насилието според това, дали то служи на цели по природа, или на цели по право, при полагане в основата на някакви определени правни отношения. За простота изложеното по-долу ще се ограничи до съвременните европейски правни отношения... Към критика на насилието

Преводач Димитър Зашев

Издателство Критика и хуманизъм

 Кайрос в Pimodo

понеделник, 15 септември 2014 г.

Николай Хайтов >> Хайдути

Свят на саможертва и благородство

Румена мома войвода
турнала пръстен в бука.
– Кой си пръстен удари,
той ще ми бъде войвода.
Румена пръстен удари!
– Хайдутите, момци, със мене,
със мене момци, при мене,
я ще ви додим войвода…
Народна песен

Чавдар войвода и Лалуш байрактар, Хайдут Караджа, Чакър войвода, Румена войвода, Ангел войвода, Миткалото, Капитан Петко войвода

Издателство Захарий Стоянов

Хайдути в Pimodo

Агата Кристи >> Алиби

Еркюл Поаро се заема с разследването

   Мисис Ферърс бе умряла през нощта на 16 срещу 17 септември – четвъртък. Повикаха ме в осем часа заранта на 17 – петък. Нищо не можеше да се направи. Тя беше мъртва от няколко часа.
   Беше само девет и няколко минути, когато се прибрах в къщи. Отворих външната врата със секретния ключ и нарочно се побавих няколко минути в преддверието, като окачих шапката и лекото пардесю, което благоразумно бях взел, за да се предпазя от утринната хладина на ранната есен. Откровено казано, бях доста разстроен и развълнуван. Признавам, в този момент не можех да предугадя събитията през следващите няколко седмици. Съвсем не. Но инстинктът ми подсказваше, че предстоят неспокойни времена. Откъм столовата, отляво, долиташе звън на чаени чаши и кратката суха кашлица на сестра ми Каролина.
   – Ти ли си, Джеймс? – подвикна тя.
   Излишен въпрос, защото кой друг можеше да бъде. Откровено казано, именно сестра ми беше причината, задето се побавих няколко минути в преддверието. Девизът на семейството на мангустите, казва Киплинг, е: „Иди и открий.“ Ако Каролина реши някога да си направи герб, аз непременно ще ѝ предложа да изобрази на него изправена на задните си крака мангуста. Първата част на мотото би могла да се изпусне. Каролина може да открие каквото щете, като си седи мирно и кротко в къщи. Не зная как успява, но така е. Подозирам, че слугите и търговците са нейната разузнавателна служба. Когато излезе, отива не да събира новини, а да ги сее. А в това отношение тя е удивително веща.
   В същност именно тая последна нейна черта ми причиняваше тези конвулсии на нерешителност. Каквото и да кажех сега на Каролина за кончината на мисис Ферърс, само след час и половина то щеше да стане достояние на цялото село. Като лекар професионалист аз, разбира се, се стремя да бъда дискретен. Затова и имам навика винаги да крия от сестра си каквито и да било сведения. Обикновено тя пак научава всичко, ала изпитвам морално удовлетворение, като зная, че съвсем не съм виновен за това.
   Съпругът на мисис Ферърс бе починал преди малко повече от година, а Каролина непрекъснато разправяше, без с нищо да обосновава това свое твърдение, че жена му го била отровила.
   Тя отхвърля презрително неизменното ми възражение, че мистър Ферърс е умрял от остър гастрит, подпомогнат от привично прекаляване с алкохолни напитки. Съгласен съм, че симптомите на гастрита и отравянето с арсеник много си приличат, но Каролина обосновава обвинението си със съвсем други доводи.
   – Достатъчно е само да я погледнеш – чувал съм я да казва.
   Мисис Ферърс, макар и не в първата си младост, беше много привлекателна жена, а облеклото ѝ, макар и просто, като че ли винаги ѝ стоеше много добре; ала сума жени си купуват тоалети от Париж и все пак това не значи, че са отровили мъжете си именно по тази причина.
   Докато стоях нерешително в преддверието и през главата ми преминаваха всички тия мисли, отново долетя гласът на Каролина, този път с по-остра нотка:
   – Какво правиш там, Джеймс? Защо не дойдеш да закусиш?
   – Ида, ида, драга моя – побързах да отговоря. – Окачвам си пардесюто.
   – За толкова време можеше да окачиш половин дузина пардесюта.
   И права си беше. Можех наистина.
   Влязох в столовата, по навик пощипнах Каролина по бузата и седнах да закусвам бекон с яйца. Беконът беше поизстинал.
   – Рано те повикаха – забеляза Каролина.
   – Да – отвърнах. – В Кингс Педък. У мисис Ферърс.
   – Зная – рече сестра ми.
   – Отде знаеш?
   – Ани ми каза.
   Ани е домашната прислужница. Симпатично момиче, ала непоправима бъбрица.
   Настъпи пауза. Продължих да ям бекон с яйца. Носът на сестра ми, който е дълъг и тънък, потрепваше в крайчеца, както става винаги когато нещо разпали любопитството ѝ или я развълнува.
   – Е? – запита тя.
   – Лоша работа. Нищо не може да се направи. Трябва да е умряла насън.
   – Зная – повтори сестра ми. Този път кипнах.
   – Не можеш да знаеш – сопнах се аз. – Аз сам не знаех, преди да бях стигнал там, и още никому не съм казвал. Ако онази хлапачка, Ани, знае, тя трябва да е ясновидка.
   – Не ми го каза Ани, а млекарят. Чул го от готвачката на Ферърс.
   Както казах, Каролина няма нужда да излиза, за да научи нещо. Седи си в къщи и то само ѝ идва.
   – От какво е умряла? – продължи сестра ми. – Разрив на сърцето?
   – Не ти ли каза млекарят и това? – попитах саркастично.
   Да си служите със сарказъм пред Каролина значи да си хвърляте думите на вятъра. Тя ги взема сериозно и отговаря съответно.
   – Той не знаеше – обясни тя.
   В края на краищата рано или късно Каролина щеше да узнае. А по-добре да го чуе от мене.
   – Смърт от прекомерна доза веронал. Напоследък го вземала против безсъние. Трябва да е взела голяма доза.
   – Глупости – побърза да отсъди Каролина. – Взела го е нарочно. Не ми ги разправяй ти тези работи!
   Интересно: когато скришом си убеден в нещо, което не искаш да признаеш открито, почваш енергично да го отричаш, ако някой друг ти го каже. Веднага избухнах в негодувание.
   – Пак започна – казах. – Бързаш да дърдориш врели-некипели. Че защо, дявол да го вземе, мисис Ферърс ще иска да се самоубива? Вдовица, още младичка, с добро материално състояние, добро здраве и няма какво друго да прави, освен да се наслаждава на живота. Нелогично е.
   – Никак. Даже ти не може да не си забелязал колко особена изглеждаше напоследък. От шест месеца е така. Заклевам ти се, имаше вид на човек, измъчван от кошмари. Пък и ти току-що призна, че не можела да спи.
   – Е, каква е твоята диагноза? – попитах хладно. – Нещастна любов, а?
   Сестра ми поклати глава.
   – Угризение на съвестта – обяви тя самодоволно.
   – Угризение ли?
   – Да. Ти не ми вярваше, когато ти казах, че е отровила мъжа си. Сега съм по-уверена от всякога.
   – Струва ми се, че не разсъждаваш много логично – възразих аз. – В същност, ако някоя жена извърши престъпление, като например убийство, тя ще бъде достатъчно хладнокръвна, за да се радва на неговите резултати, без да изпада в такава глупава сантименталност – разкаяние.
   Каролина поклати глава.
   – Може да има такива жени... ала мисис Ферърс не беше от тях. Тя беше много чувствителна. Някакъв непреодолим импулс я е подтикнал да се отърве от мъжа си, защото тя беше от ония хора, които просто не могат да търпят страдания; а няма съмнение, че жената на човек като Ашли Ферърс бездруго е страдала много...
   Кимнах в знак, че съм съгласен.
   – И оттогава мисълта за деянието ѝ непрекъснато я преследвала. Не може да не изпитвам съжаление към нея.
   Не мисля, че Каролина е изпитвала някога съжаление към мисис Ферърс, докато тя беше жива. Сега, когато тя е отишла там, където (вероятно) не може вече да носи парижки тоалети, Каролина е склонна да изпитва нежните емоции на съжалението и съчувствието.
   Казах ѝ твърдо, че цялата ѝ теория е глупост. Бях толкова по-твърд, понеже скришом се съгласявах поне с част от това, което бе казала. Но лошото е, че Каролина стигаше до истината чисто и просто чрез един вид „вдъхновение на догадките“. Не можех да насърча подобна склонност. Ще тръгне из село да разправя тия неща и всички ще си помислят, че си служи с медицински данни, които съм ѝ дал аз. Ех, труден е животът!
   – Глупости! – каза Каролина в отговор на моите критични забележки. – Ще видиш. Обзалагам се за десет лири срещу една, че тя е оставила писмо, в което признава всичко.
   – Никакво писмо не е оставила – троснах се, без да мисля докъде ще ме доведе това признание.
   – Аха! – възкликна Каролина. – Значи заинтересувал си се за това, а? Джеймс, уверена съм, в дълбочината на душата си ти мислиш като мене. Ама какъв дърт лицемер си ти!
   – Човек трябва винаги да допуска възможността за самоубийство – заявих разпалено.
   – Ще има ли дознание?
   – Може би. Зависи от много неща. Ако мога да заявя с пълна увереност, че прекомерната доза е взета случайно, може да мине и без дознание.
   – А уверен ли си напълно? – запита лукаво сестра ми.
   Не отговорих, само станах от масата...
(Откъсът е по превода на Борис Миндов, 1982)
Издателство Ера

Алиби в Pimodo

Ларошфуко >> Максими

Голяма ловкост е умението да скриваме ловкостта си. Ларошфуко

Ако сами нямахме недостатъци, не бихме изпитвали толкова радост, когато ги откриваме у другите.

Блаженството е във вкуса, а не в нещата. Човек е щастлив, когато притежава това, което обича, а не когато притежава онова, което другите харесват.

В скръбта ни се крият разни видове лицемерие. В едни случаи, под предлог, че оплакваме загубата на скъпо лице, ние оплакваме самите себе си; жалим за доброто мнение, което то е имало за нас; оплакваме намаляването на нашите доходи, на нашето удоволствие, на уважението, което ни е оказвано. Така на мъртвите се оказва чест, като проливаме сълзи, които се отнасят само за живите. Това аз наричам един вид лицемерие по тази причина, че при подобна тъга човек лъже сам себе си. Има обаче друг вид лицемерие, което не е тъй невинно, понеже заблуждава обществото: това е тъгата на онези хора, които ламтят за славата на красива и безсмъртна скръб. След като времето, което заличава всичко, е прекратило у тях действително изпитваната тъга, те продължават да постоянстват в сълзите си, в жалбите си, във въздишките си. Усвоили ролята на опечалени, те искат да бъдат убедителни чрез всички свои дела, че тяхната скръб ще свърши само с живота им. Тази жалка и досадна суета се среща обикновено при честолюбивите жени. Понеже техният пол им затваря всички пътища към славата, те се домогват да станат знаменити, като показват, че скърбят безутешно. Има и друг вид сълзи, които изтичат от малки извори и пресекват лесно. Някои плачат, за да си спечелят име, че имат нежна душа; плачат, за да бъдат съжалявани; плачат, за да оплакват и тях; плачат най-сетне, за да отбягнат срама, че не плачат.

Издателство Фама

Максими в Pimodo

неделя, 14 септември 2014 г.

Робърт Шей >> Шаман

По времето на Войната на Черния Ястреб

   Черната мечешка кожа, омекнала от непрекъснато носене, покриваше ръцете и раменете на Сив Облак и предпазваше тялото му от студа, който режеше като с нож страните и челото му. Горната част от черепа на мечката покриваше главата му и тегнеше над нея така, както и ужасният страх от предстоящото изпитание над духа му.
   Мокасините му шумоляха из полегналата пожълтяла трева, покрила пътеката. Той бе изминал дълъг път и пръстите му бяха премръзнали, независимо от поставените в мокасините листа.
   Пътеката внезапно свърши и пред очите му се изпречи само небето. Той стоеше на ръба на една скала, от която на изток се виждаше замръзнала Великата Река. Стисна дръжката от еленов рог на ловджийския нож.
   Измъкна го от кожената кания на кръста си, така се чувстваше по-сигурен. Стоманеното острие проблесна на бледата светлина, тъмно като небето над него.
   „Ножът, който баща ми остави за мен – помисли си той. – Къде си тази нощ, татко мой?“
   Облаците бяха толкова близко, сякаш щеше да успее да ги докосне. Бяха като навяти преспи от снежни вълни в светлини и сенки. Над реката небето бе потъмняло, почти черно и Сив Облак усети по въздуха, че ще завали сняг.
   Той забеляза силуета на ястреб с разперени криле да кръжи над земята на Илиной и реката – лов в последните мигове преди спускането на нощта.
   „Нека духът на ястреба ми помогне да оцелея при това изпитание. Да отнеса велико послание за моя народ и да стана могъщ шаман.“
   Мъничкото черно петънце се зарея във въздуха, докато се загуби от погледа му.
   „Може би той прелита над снежната тишина на Сакенук.“
   Прибра отново ножа си. Обърна гръб на небето и реката и погледна на запад към пътя, по който бе дошъл. Докъдето поглед стигаше, се простираше пустош от полюшваща се изсъхнала трева, висока почти човешки ръст. Попарена от студа, тревата все още стърчеше изправена на премръзналите си мъртви стъбла. Хълмовете, които се издигаха в далечината на запад, бяха покрити сякаш с кафява пухена мантия.
   Оттук той не можеше да види зимния ловен бивак на своето племе; беше сгушен някъде там сред онези хълмове, закътан в гората край река Айова. Загледан нататък, той си представи Червена Птица. Нейните очи – черни и искрящи – блестяха пред него. Изпита страстен копнеж да я зърне, да поговори с нея, да чуе гласа ѝ, да докосне с пръсти страните ѝ. Мисълта, че може никога да не я види отново, да не се завърне никога при своя народ, го вледеняваше повече, отколкото зимния студ.
   „О, Земни Създателю, направи така, че да се завърна жив при Червена Птица.“
   Той коленичи и се надвеси над ръба на скалата, а мечата кожа покри земята, на която стоеше. Сив варовик, напукан и набразден като сбръчканото лице на някой старец, се спускаше надолу към тъмните очертания на останалите без листа шубраци по брега на реката. Очите му се взираха в тъмнината и откриха в скалата черна сянка. Ако беше дошъл малко по-късно този ден, може би нямаше да успее да намери отвора на пещерата в мрака.
   Тогава можеше да се наложи да чака до сутринта. Или пък, когато се опитваше да слезе, да загуби пътя, да падне и да намери смъртта си. Стомахът му се сви на ледена топка. Щеше да е толкова лесно да се подхлъзне.
   Достатъчно вече за това, какво можеше да се случи. Плашеше го онова, което ще се случи. Може да умре не от падане, а от това, което ще намери в пещерата.
   Или онова, което ще го намери.
   Опитвайки се да пропъди и тази мисъл от главата си, той се надвеси над ръба на скалата, намери място, където да стъпи здраво с краката си и стъпка по стъпка се запридвижва настрани и надолу. На места пътечката отпред се разширяваше и беше почти толкова лесно да се върви по нея, колкото и по тази в гората. После изведнъж ронещите се камъни ставаха така стръмни, че той трябваше да забива здраво обутите си в еленова кожа нозе и се чувстваше, сякаш няма здрава опора.
   Пред входа към свещената пещера имаше широка издатина. Той пое дъх с дълбоко облекчение, когато краката му стъпиха здраво върху равната скала.
   Отвън не виждаше нищо вътре в пещерата, но когато влезе, почувства внезапна топлина, сякаш влизаше в някое добре затворено жилище, в което гори голям огън. Усети миризмата от някогашни огньове, както и някаква друга – миризма на животно, от която ледена тръпка пробяга по тялото му. Но тя не беше отскоро. Благодари на бога за това, защото бе сигурен, че е на мечка.
   Издялал Бухала бе използвал тази пещера, когато бе разговарял с духовете преди много, много зими, а никога не бе споменавал за мечка.
   Сив Облак застана нерешително на входа и изчака очите му да привикнат към тъмнината. Той забеляза кръгли, светлеещи форми върху черната стена и една неподвижна фигура, на височина стигаща до кръста му, със силно извит клюн и разперени криле.
   При вида на всичко това отново го прониза хлад. Сега забеляза, че кръглите предмети по пода бяха черепи и той знаеше, че са на неговите предци, велики мъже и жени от племето. Зеленикави и бели камъни, от някогашни огърлици, проблясваха край челюстите на великите мъртви. Фигурата с разперени над тях криле беше духът на Бухала, който направляваше стъпките на мъртвите по Пътеката на Душите. Издялал Бухала бе получил името си, когато бе създал статуята и я беше поставил тук.
   От една кесия на кръста си Сив Облак извади шепа свещено семе от тютюн и разпръсна своя дар за мъртвите по пода на пещерата.
   – Разрешете ми да вляза в тази пещера, родители на моето племе – каза той. – Вие ме познавате. Аз съм ваш син.
   За миг се поколеба. Само по линия на своята майка, Слънчева Жена, той беше дете на тези предци, които пазеха входа на свещената пещера. Баща му беше бял, а ясните очи нямаха близки тук. Щяха ли мъртвите да го отхвърлят?
   Не последва никакъв знак или звук откъм черепите на пода, но сега той можеше да вижда по-навътре в мрака и забеляза, че пещерата извива и този завой се охранява от друга свещена фигура. Взря се в неясните ѝ очертания за миг и реши, че е мечка, но такава, каквато никога преди не бе виждал.
   Тази беше бяла от главата до петите. Издялал Бухала не беше споменавал нищо за такава статуя.
   Той пое ужасен дъх и усети спазъм в стомаха...

Преводач Лидия Цекова

Издателство Изток-Запад

Шаман в Pimodo

Ханс Улрих фон Кранц >> Тайното оръжие на Третия райх

Можела ли е Германия да спечели войната?

Германия наистина е била на косъм от победата и не благодарение на реактивните си изтребители и ракетите „фау“. Те са били детски играчки в сравнение със супероръжието, което е притежавал Третият райх – оръжие, което и досега малцината посветени се страхуват да споменават. Нужно ли е обаче да се разкриват тайните на хитлеристката империя?
Не е ли по-добре да не се ровим в миналото?
Кранц е убеден, че тайните на нацистите трябва да бъдат разкрити. Защото, казва той, в света винаги съществува заплаха от война, която не бива да пренебрегваме и да си заравяме главата в пясъка.

Издателство Паритет


Антон Дончев >> Странният рицар на свещената книга [ Част 1 ]

Два свята са застанали един срещу друг...

   Наричаха ме Анри дьо Вентадорн, но размених името си с името на един мъртвец.
   Кажи-речи всеки човек, когото съм срещал, беше чувал името Вентадорн. Но колкото и да е странно, славата му я създадоха двама души, които всъщност не бяха от рода Вентадорн. Оня Бернар дьо Вентадорн, който изпя:

   Щом от сърце не пееш ти,
   не заслужаваш шепа плява,


   Той бе син на пекаря на нашия славен замък. Той пял пред Алиенора Аквитанска, след като тя се развела с Людовик VII и станала кралица на Хенри II Английски. Алиенора го пратила при дъщеря си от първия брак – Мариел от Шампан. Ето с призрака на този певец – или по-право с призрака на името му – трябваше да се боря, докато се наричах Анри от Вентадорн, защото всеки очакваше да пропея. Но аз съм прокълнат да плаша дори гарваните със своите песни. Другият Вентадорн – или другата Вентадорн, – за която знаеха всички, бе от знатния род Тюрен и се омъжи за брата ми Ебъл V дьо Вентадорн. Снаха ми се казваше Мария. Тя колкото пееше, толкова повече я възпяваха. Тя, Мария, изрече ония съдбовни слова: „Заслужавам слава не за това, че съм знатна, а защото съм жена, която може да дари с любов...“ Всеки.
   Заради нея напуснах замъка едва шестнадесетгодишен.

   След две десетилетия бях в Рим. Настъпваше новата 1216 година от раждането на нашия Спасител. Отминал беше Четвъртият Латерански вселенски събор, с папа Инокентий III на върха, с двамина патриарси – на завладените Йерусалим и Константинопол, със 71 митрополити, 412 епископи, 900 абати и безчислени пратеници на църковни князе и светски крале. Мнозина изпратиха свои хора да ги представят на събора, защото сами не смогнаха – или не смееха – да дойдат. В Рим тайно пристигнаха и така наречените или нарочените водачи на албигойците – граф Раймон VI Тулузки със сина си, също Раймон. Те се надяваха на папска милост.
   Преди събора, някъде около лятното слънцестоене, английските барони настигнаха на Рунимедските ливади своя крал Йоан Безземни и го накараха да подпише Великата харта на свободите, за да викне побеснелият Йоан: „Над мен поставиха 25 крале!“ Папата веднага застана зад унижения Йоан, когото сам бе отлъчил – и съборът взе да реди харти против свободите. Като четеш канона против всички ереси, тръпки те побиват. Съборът отне земите на старинния род на тулузките графове и ги даде на Симон дьо Монфор – от Безие до океана и от Пиренеите до Дордон.
   В Рим придружавах Симон дьо Нофл, съсед на Симон дьо Монфор, който получи на събора обещания провансалски замък. Той си тръгна, аз останах в Рим.
   Знаете ли в какво могат да превърнат един град десетки хиляди немарливи мъже? Седмици наред валеше тих дъжд – Уголинов, защото идеше откъм епископията на кардинал Уголино в Остия. Но и той не смогна да измие нечистотията.
   Симон не ми доплати, откраднаха коня ми, изгониха ме от странноприемницата. В този изтърбушен и разкапан град разбрах колко съм отчаян.
   Не за това, че имам седло, а нямам кон, и не за това, че имам корем, а нямам с какво да го напълня. Не и за това, че имам меч, а няма кому да го продам. А за това, че като опитвах на вкус остроумието на редките си проговаряния, усещах, че са подправени, както със захапване се разбира, че златната монета е подправена. Усетих, че повишавам глас и все по-често пипам дръжката на меча си. Това невероятно сборище, където се изприказваха толкова приказки, че кожите на всички стада говеда по света нямаше да стигнат да се запишат тези високопарни слова за вяра, чест и достойнство, зад които откровено зееха разчекнати за лапане и хапане хищни уста, този пореден опит да се въведе някакъв порядък в нашия объркан свят за пореден път – стори ми се окончателно – ме накара да призная, че няма да се оправим и не можем да се оправим.
.
   Една дъждовна утрин пред жалката странноприемница, която ме прие, спряха четирима конни стражи от охраната на папата. Трябваше позорно да тръгна пешком пред стражите – рицар, ще рече конник, без кон. Докато вървях, си припомнях всяко прегрешение, което бях сторил през последните месеци. Като че ли нито за едно не заслужавах да ме придружават четирима конници, и то от хората на папа като Инокентий III.
   Три пъти, призован от този папа, вземах кръста и тръгвах на поход – един път към Йерусалим, втория – срещу Константинопол и третия път срещу християните ал-бигойци. Папа Инокентий благослови още един кръстоносен поход – на децата, – но в него не участвах, бях пораснал.
   Инокентий III отложи възкачването си на папския престол против всякакви обичаи, докато не дойде празникът на свети Петър. И се разбра, без никой да го казва: „Дойде новият Петър“. Говореше се, много тихо, че премерил плащеницата на Спасителя, която се пазеше в Латерана – надявал се, че ще му излезе къса. Но плащеницата била голяма, Христос бил по-едър от него. Този папа застана между Бога и хората – по-ниско от Бога, но по-високо от хората. Той се провъзгласи за викарий не на светия апостол Петър, ами на самия Господ. Някому може да се стори, че това не е кой знае каква разлика, но излезе, че папата има право да се меси в делата – не, да ръководи делата – не само на духовните водачи, но и на светските владетели, пък били те дори императори. Той сам се наричаше: „Цар на царете, владика над владиците, свещеник до века по чин Мелхисидеков“.
   Защо този велик папа се бе сетил за мене?
   В Латеранския дворец ме прие кардинал Уголино от графовете Сени, от рода на самия папа Инокентий. Уголино му се падаше племенник, макар да беше по-стар от него. В ония дни кардиналът вече беше старец.
   Кардиналът стоеше изправен в студена каменна зала. Вяло пушеше камина, вятърът развяваше тежките завеси пред тесните прозорци, под тях светеше вода. Миришеше на дим и мокри дрехи. До кардинала стоеше доминикански монах в бяла власеница, препасана с въже, със сандали на бос крак. Като го гледах как е облечен, зъзнех, като видях очите му – замръзнах. Спуснал беше клепки, очите му се превръщаха в пукнатини върху каменна маска, стискаше зъби така, че устните му пресичаха лицето с права черта. Бях виждал някъде този човек, срещал го бях – къде, не можех да си припомня. Приличаше на испанец, от оная порода, отгледана в Кастилия – те са като мечове, калени в огъня на вярата и в леда на арабската ненавист.
   Кардиналът ми каза:
   – Рицарю Анри, получих лоши вести.
   Поех си дъх. От лошо до по-лошо има дълъг път. Той ми каза:
   – Развенчаният граф Раймон е слязъл в Марсилия и марсилците са го посрещнали – прости ми Боже – като Спасителя преди Пасхата.
   Удивих се, после бързо размислих и удивлението ми поспадна. Наистина Марсилия бе свободна търговска община, тя никога не бе принадлежала на тулузките графове. Имаха си свой сюзерен, граф само по име. Но целият Прованс гледаше на Раймон като на смел защитник, той беше свой, обичаха го дори заради неизброимите беди, които се бяха стоварили на главата му. Трубадурите пееха за клетия Раймон. Казах предпазливо:
   – Монсеньор, марсилците са добри католици.
   Кардиналът каза:
   – Да, но са по-добри провансалци. Слушай нататък. При Раймон е дошъл херолд от Авиньон…
   И Авиньон не принадлежеше на тулузката корона. Наистина вестите бяха лоши. Кардиналът каза:
   – Рицарят Арнолд Одегар е приветствал Раймон начело на триста провансалски рицари.
   Почваше отново. Ние, кръстоносците против албигойската ерес, оставихме само пожарища след себе си, но всеки знаеше, че огънят дреме под пепелта. Първият вятър – и отчаянието отново подпали Прованс. Винаги бях мислил, че висок бор не бива да се превива, докато върхът му опре земята – трябва да се отсече или изкорени. Иначе ще се изправи и ще те метне в небето. Що можех да кажа на кардинала? Казах му:
   – Моят меч е във вашите нозе.
   А кардиналът заговори с гласа на старозаветен пророк, който призовава гнева Божи върху главите на грешниците. И каза:
   – В неделя, когато всички истински християни се съберат на молитва, камбаните на храмовете в Прованс ще забият на умряло. И пламъците на свещите ще бъдат стиснати с палци – да угаснат, – и свещите ще се хвърлят на земята. И ще настане мрак като предвестник на мрака, който очаква душите на отвергнатите от светата църква.
   Гласът на кардинала се извиси и заля залата, стените му отвърнаха с глух ек. Като го гледах, спомних си как ми олекна, че са ме довели при него, а не при Инокентий. Сега съжалих, че не съм срещнал самия папа.
   В годините, когато еретиците с право громяха делата и словата на свещенослужителите, кардинал Уголино, епископ на Остия, син на граф Тристан Конти, водеше скромен и чист живот, с който заслужаваше славата на човек с безукорна съвест, високо благочестие и забележителни знания. Но този горд и неотстъпчив човек, като сложи тиарата, не съумя да се откъсне от мирските страсти. Повече приличаше на жрец на ревнивия Бог от стария завет, отколкото на земен пратеник на кроткия Христос. Няма нищо по-страшно от праведник, който се мисли за непогрешим. За него всичко е позволено, той има правото да съди, но не може да бъде съден.
   А кардиналът все така гръмко заклеймяваше грешниците:
   – Да бъде отказано на тези прокажени светото причастие, да се отвергне подаянието им... Да им се откаже християнско погребение и нека труповете им се валят вън от осветената земя, плячка на орли и псета.
   Тогава Доминиканеца се обади и за пръв път чух гласа му. Той каза:
   – Блазе на оногова, които хване и разбие о камък малките им деца…
   Зарекох се, когато почнах да разказвам, че няма да прибягвам напред, през годините, и няма като някакво божество, което знае как ще свърши приказката, непрестанно сам да се прекъсвам: „Да, но този след година ще умре...“ или „Не, този не знае, че...“. Мъча се да се вселя в ума и тялото на оня Анри дьо Вентадорн, какъвто бях преди кажи-речи тридесет години, опитвам се познанието, отчаянието и – кой знае – мъдростта на днешния Анри да не се промъкнат в словата и постъпките на предшественика ми. Но тук не ме сдържа да пророкувам.
   Трупът на отлъчения Раймон ще се изхвърли в изтлял дървен ковчег извън гробището на тулузките рицари храмовници. Черепът ще е цял, костите разбъркани, огризани от плъхове, дрипите ще се разграбят. На черепа ясно ще личи отпечатана червена лилия, знакът на френските крале, която ще сочи, че на Тулуза е било писано да принадлежи на френската корона.
   А кардинал Уголино, почти стогодишен, все пак ще умре и ще легне под мраморна плоча като папа Григорий IX.
   Тогава, в оня далечен ден, кардиналът ми каза:
   – Ела с мен...

Издателство Стандарт