„Битието” на видинския род Вълчеви започва в далечната 1890 година и проследява драматичните събития от следосвобожденската епоха, през Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война до Девети септември 1944 година...
Той беше грешен, добър и жесток човек, с кървава тайна в младостта си и порочни старини. Все още ходеше при циганите, носеше им вино и дребни монети, а те го веселяха с кларнетите си, циганките сядаха в скута му, разрошваха копринените му мустаци, в жегата му вееха с фустите си и изчакваха да ги погали между гърдите или по задника с някоя петолевка.
Имаше и една влахинка, вдовица, с руси слабини, която вечерно време му отваряше портата на обеднялата си къща, опитваше от старческата му немощ и го тровеше с напомадената си кожа. Понякога той се напиваше или играеше на зарове по кръчмите, но ходеше редовно на църква, просълзяваше се по време на литургия и докато вземаше комка от отец Анисий, побелялата му коса потрепваше.
Беше голям мъж с тежък живот и с тежка ръка, обичаше Бога и хората повече от себе си, ала постъпваше само според своя ум и своята съвест, създадени сякаш от целувката на Юда с някои милозлив ангел. Тя му прощаваше със същата упоритост, с която той грешеше, защото имаше от него стъклен гердан, пет деца и още толкова басмени рокли.
Беше я укротил още първите години след сватбата им, вечер я намираше между чергите, с които се завиваха, покриваше я с ласки, но най-вече с насилие, а сетне бълнуванията му я стряскаха – „Ще те съсека – викаше той някому, – малък е тоя свят, няма място и за двама ни в него…”...
Издателство Сиела
