събота, 12 октомври 2013 г.

Хилари Мантел >> Доведете труповете

Продължението на Вълци. Епохата на Тюдорите – Кромуел, Ан Болейн, Хенри VIII... Интриги, борба за власт и влияние, задкулисни игри...

   Томас Кромуел сега е петдесетинагодишен. Има тяло на работник, набито, годно за труд, със склонност към пълнеене. Косата му е черна, сега вече сивее, и поради неизменно бялата му кожа, която сякаш отблъсква и дъжда също като лъчите на слънцето, хората говорят с присмех, че баща му е бил ирландец, но всъщност той беше пивовар и ковач в Пътни, занимаваше се и със стригане на овце, вреше си носа навсякъде – скандалджия, пияница, грубиян и побойник, човек, когото често изправяха пред съдиите да отговаря за побой или измами. Как синът на такъв човек успя да се добере до сегашния си висок пост е въпрос, който си задава цяла Европа. Някои казват, че се е издигал заедно със семейство Болейн, роднините на кралицата. Други твърдят, че дължи издигането си изцяло на кардинал Улзи, някогашния му покровител; Кромуел беше негов довереник, трупаше пари за кардинала и познаваше тайните му. Други пък разправят, че общувал с магьосници. Напуснал е кралството още като момче, бил е наемник, търгувал е с вълна, работил е в банка. Никой не знае къде точно е бил и какви хора е познавал, а и той не припира да разказва. Раздава се изцяло в службата си на краля, знае отлично цената и заслугите си и не пропуска да си осигури съответно възнаграждение: високи длъжности, допълнителни възнаграждения, нотариални актове, имения и ферми. Умее да постига онова, което желае, има си метод; може да очарова един човек или да го подкупи, да го убеди или да го сплаши, да му обясни как да постъпи, ако действително иска да защити интересите си, да покаже на същия този човек някои аспекти от собствената му личност, за чието съществуване самият човек не е подозирал...

***

   Сега Ан Болейн е трийсет и четири годишна, елегантна жена, чийто финес прави обичайната хубост излишна. Навремето гъвкаво, сега тялото ù е станало мършаво. Съхранила е своя мрачен блясък, макар и малко помътен, като на поолющена тук-там вещ. Умее да си служи ловко с тъмните си, леко изпъкнали очи – и го прави така: поглежда някой мъж право в лицето, а после погледът ù отскача от него, сякаш отегчено, безразлично. Кратка пауза – може би колкото да си поемеш дъх. После бавно, сякаш по някаква принуда, тя насочва отново очите си към него. Погледът ù се спира върху лицето му. Тя започва да изучава мъжа. Оглежда го така, сякаш той е единственият мъж на света. Гледа го така, сякаш го вижда за първи път, и обмисля най-различни начини, по които той може да ù бъде полезен, всякакви възможности, за които самият той дори не се е досещал досега. Жертвата ù има чувството, че този момент се проточва цял век, и през цялото време тръпки пълзят по гърба му. Макар че всъщност трикът е лесен, евтин, ефикасен и тя го повтаря постоянно, нещастният човек има чувството, че го е отличила от всички останали мъже. Ухилва се. Започва да се перчи. Става сякаш малко по-висок. И значително по-глупав...

Издателство Еднорог



Аксел Мунте >> Записки на един лекар и мистик

Пъстра върволица от хора, спомени, размисли, места, съдби и истории...

   Зовът на дивото

   Човекът не бива да е абсолютен тиранин в обществото, населяващо света, а само конституционен монарх. Открай време мечтая за република, но си давам сметка, че нашата планета още не дорасла за тази форма на управление. Да, човекът е властелин на земята. Неизменно жънещ победи, гордо развява окървавеното си знаме по целия свят и владенията му вече са безгранични. От друга страна, той е парвеню – на мен не ми минават хвалбите му за синята му кръв. Опитва се да ни заблуди, че е подхвърлено бебе, като по чудо пренесено в детската стая на сътворението, и че е с много по-благороден произход от всички други обитатели на нашата планета. Вярно, че е чудато създание и че от самото начало проявява деспотизъм и високомерие. Още като единствено мъжко чедо, сучещо от гърдите на природата, той изблъсквал встрани другите деца на земята и жадно изсмуквал жизнената сила на майка си. Едва научил се да пълзи, одраскал лицето на кротката си бавачка и изпохапал по-слабите си доведени братя. Не е чудно, че като пораснал, станал тиранин, безмилостен протантроп, прегазващ всяко препятствие, смазващ всяка опозиция чрез правото на по-силния. Еволюцията направила лицето му плоско и така се разширило зрителното му поле, цивилизацията го въоръжила. Как мислите: могли ли са сърповидните нокти на Ursus spelaeus (пещерната мечка) да окажат съпротива на тризъбеца, обсипан с тръни или с остри като бръсначи мидени черупки? Могли ли са петнайсетсантиметровите кучешки резци на саблезъбия тигър да го предпазят от острия кремък в ръцете на първобитния човек?
   И така тези поробени титани изчезвали един след друг в мрака на отминалите столетия. Човекът обаче ставал все по-могъщ, а стремежите му – все по-големи. Вече е покорил земния свят и се кани да превземе царството божие. Толкова е разглезен от успехите си, толкова е изнежен от даровете на цивилизацията, че навирва аристократичния си нос, ако някой му напомни за скромния произход на родителите му и за бедните му бездомни роднини, бродещи по света, към които той е толкова суров. Само че той вече не млад – никой не знае колко стотици хиляди години лежат на плещите му; мисля, че е време да се позамисли за всички злини, които е причинил досега, и да се опита на старини да е малко по-благ. Ще дойде ден, когато последният човек ще легне на смъртния си одър и тогава нов, току-що коронясан крал на сътворението ще седне на трона - le roi est mort, vive le roi!
   Здрачът на столетията обгръща саркофага, където мъртвият монарх спи в пантеона на палеонтологията. Дебел слой прах покрива табелката, на която са изредени почетните му титли, знамената, станали свидетели на победите му, постепенно се разпадат. Там, горе, на новата планета седи преподавател и чете лекция за реликвите от праисторическите времена; по едно време взема човешки череп, студентите започват удивено да го разглеждат да си предават от ръка на ръка. Това е нашият череп с голяма мозъчна кутия, с която толкова се гордеехме. Професорът подхвърля нещо пренебрежително за Homo Sapiens и посочва кучешкия зъб, който още стърчи в челюстта.

Превод Весела Прошкова

Издателство Рата – София



Рангел Вълчанов >> Всички ще умрем, а сега наздраве

На мен ми дай идеи и ми гледай сеира! Рангел Вълчанов

Не съм чел по-щура книга от тази.
Книга – нескончаем телефонен разговор с неизвестна и непонятна дама, книга-изповед на стар грешник, книга „джунгла, от която се надвикват всякакви зверчета“.
Страници, написани в изискан стил, с блестящ език, неочаквано прекъсвани от откровени шопски псувни.
Достоверни истории за невероятни и необясними хора.
Това не е автобиография, това не са и мемоари.
Това е Рангелиада! Наздраве! Георги Данаилов


Издателство Жанет 45




петък, 11 октомври 2013 г.

Грегъри Дейвид Робъртс >> Шантарам

... един от най-увличащите разкази за лично изкупление, които някога ще прочетете. Giant Magazine

Наркоман, банков обирджия, затворник, беглец, филантроп, мафиот, контрабандист, наемник... талантлив писател – всичко това е Грегъри Дейвид Робъртс.

   – Казвам се Прабакер – представи се той на своя напевен английски. – А как е уважаемото ви име?
   – Уважаемото ми име е Линдзи – излъгах аз. Използвах името от фалшивия паспорт.
   – Аз бомбайски гид. Много отличен бомбайски гид номер едно, аз. Цял Бомбай знам го много добре. Вие иска види всичко. Аз знам къде точно намери вие най от всичко. Мога да ви покажа даже повече от всичко.

...

   – Разбира се, сър! – светна лицето на Прабакер. – Аз мога вас заведа в евтин хотел, в много евтин хотел, в прекалено евтин хотел, и дори в толкова евтин хотел, че там никога няма отседне никой, който с всичкия си.


   – О, да! – извика той в отговор. – Вие толкова страшно много нуждаете от мен, че направо ми се плаче за вас! Само Бог знае какви ужасни неща се случват на вас без мене да пази тялото ви в Бомбай!

Превод Светлана Комогорова – Комата

Издателство Оргон

Шантарам в Хеликон

Шантарам в Books.bg

Уорън Адлър >> Децата на семейство Роуз

Завръщане към семейство Роуз с още една история за развод, изневери и самоунищожение – съдбата на децата на двама обичащи се съпрузи, превърнали се в смъртни врагове...

   В десет без пет тя стигна до уговореното място на паркинга, спря в северния му край и тревожно зачака пристигането на директора на училището. Изборът на това място показваше, че Тейтъм добре е проучил къде ще бъде най-подходящо да се видят или пък че и преди е уговарял срещите си тук. Виктория не си правеше илюзии, че е първата му жертва.
   Въпреки страховете си тя усещаше странната тръпка, че върши нещо тайно и греховно. Беше съвсем ново за нея, коренно различно от всичко, в което вярваше. Дори си беше измислила стратегия, с помощта на която да понесе случващото се с възможно най-лека болка и унижение.
   Щеше да се изнесе извън себе си, да се превърне в зрител, зареял се в пространството, който наблюдава отстрани всичко. Някой някога беше твърдял, че е преживявал напускане на тялото и усещането било, сякаш си вързан с невидима нишка за тялото си, докато самият ти се носиш някъде над него. Тогава се беше изсмяла над тази безсмислица, а ето че сега сама се опитваше да стигне до същото усещане.
   Колата му рязко спря до нейната. Той ѝ махна, усмихна ѝ се и тя слезе от колата си и седна до него на предната седалка. Качвайки се, усети изучаващия му поглед върху себе си. Почувства се погълната от този настойчив взор.
   – Приличаш на малка шотландска кукличка – каза той, докато шофираше по градските улици, за да излезе на магистралата.
   Тя седеше до него с ръце, сплетени на скута. Беше оставила чантичката си между двете седалки. Обикновено мобилният ѝ телефон беше включен и стоеше в чантичката, но сега го беше изключила.
   Колата се движеше по все по-тесни пътища и просеки. И колкото по-дълбоко в гористата местност навлизаха, толкова по-често, уж случайно се докосваше той до рамото ѝ. По едно време протегна свободната си ръка и потърси нейната. Любопитно ѝ беше какъв първоначален ход ще предприеме той и сега разбра. Въпреки всичко явно не се беше излъгала. Овладя се и не издаде по никакъв начин внезапно обзелата я паника. От докосването му я побиха тръпки.
   – Никога преди не съм идвала тук – промърмори.
   – Едно от любимите ми места, Виктория. Много е предразполагащо, нали?
   – Странно място за официални училищни разговори.
   Ръката му се плъзна от бузата към брадичката ѝ, повдигайки я леко.
   – Уникално, да. Странно, не. В обстановка като тази бихме могли да се опознаем по-добре. Пролет е, а ти знаеш какво става в душата на един млад мъж през този сезон…
   – Дошли сме тук да говорим за бъдещето на Оливър – прекъсна го тя. – Казахте, че ще поставите на съвет въпроса за изключването му.
   – Точно така – каза той, като се извърна с цялото си тяло към нея, пусна ръката ѝ и започна да я гали по коляното.
   Другата му ръка най-накрая стигна до гърдите ѝ. Пръстите му се заиграха с едното зърно. Въпреки отвращението си тя почувства как зърното ѝ се втвърди.
   – И стигнахте ли до някакво решение? – попита, като се мъчеше да не обръща внимание на докосванията, потискайки отвращението си.
   Ръцете му вече стръвно пълзяха нагоре по бедрата ѝ.
   – Още не, Виктория. Още не.
   – И какво ще ти помогне да решиш, Гордън?
   – Мъничко съдействие от твоя страна, Виктория.
   – Имаш предвид... такова? – запита го тя с надеждата да придаде известно кокетство на тона си.
   – Мисля, че сме на път да стигнем до удовлетворяващо и двама ни решение, Виктория – отвърна той, като дишаше тежко, неспособен да овладее нарастващата си възбуда.
   Тя не се възпротиви и когато ръката му стигна слабините ѝ.
   – Значи няма да го изключиш?
   – В тази посока клони решението ми.
   Той свали ципа на панталона си и се разголи пред нея.
   – Настоявам за повече от обикновено споразумение, Гордън. Искам твърдото ти обещание, че Оливър няма да бъде изключен.
   – Просто искам да съм сигурна, че сме се разбрали – настоя тя. Трябваше ясно да постави правилата на своята саможертва. Важно беше да се знае кой е силната страна в тези преговори.
   – Е, веднъж седмично може би... Толкова ли много искам?
   – И няма да тормозиш сина ми повече?
   Това беше основанието за нейната безкористна саможертва на олтара на неговото коварство. Представяше си, че е жената, коленичила пред цар Соломон, готова да се отрече от майчинството си, за да спаси живота на своето дете. В този момент осъзнаваше точно какво е изпитвала онази жена, от която я деляха цели пет хиляди години човешка история. „Няма саможертва, която да не може да бъде принесена за спасението на собственото ми дете” – реши тя.
   – Казах ти вече. Дадох думата си. Духай ми сега, мътните го взели!
   – Искам да чуя тържественото ти обещание.
   – Имаш го. Давай сега.
   Виктория усещаше, че се рее някъде над телата на двамата, беше жена, която прилича на нея, но не прави френска любов на това чудовище. Стараеше се, но едновременно с това живееше в някакъв свой, съвсем отделен свят...

Издателство Плеяда



Франсоа Мориак >> Юноша от едно време

Той не е като другите момчета – изгубил е вярата си и върху него се стоварва греховността на света...

... Не знам какво Бог нарича грях срещу духа, който според него е непростим, но знам и винаги съм знаел какво е грях срещу плътта... Но аз, Господи, каквото и да направя, съм отговорен пред Теб. Ще положа всички усилия отново да придобия предишната си чистота, защото не мога да се лиша от Теб - о, да, така е!...

Мориак е сочен като образец за психологически романист, чиито големи теми са провинциалният живот, буржоазията, християнството и най-вече човешката душа, видяна едновременно по един модерен и класически начин – между
кризата, неврастенията и болестта, от една страна, и изкуплението, метафизиката и прошката, от друга. Литературен вестник

Издателство Фондация Комунитас



четвъртък, 10 октомври 2013 г.

Аксел Мунте >> Легенда за Сан Микеле

Не, светът от моята младост изобщо не прилича на сегашния... поне така ми се струва...

Рядко пропусках вторниците, когато професор Шарко изнасяше в „Салпетриерата” знаменитите си лекции, посветени предимно на неговата теория за „голямата истерия” и хипнозата. Грамадната аудитория неизменно беше претъпкана с разнообразна публика, стекла се тук от цял Париж – писатели, журналисти, известни актьори и актриси, модни куртизанки.
Всички те бяха водени от извратено любопитство и от желанието да видят поразителни хипнотични явления. На една от тези лекции се запознах с Ги дьо Мопасан, който вече беше известен като автор на „Лоената топка” и на незабравимия роман „Домът Телие”. Често водехме с него безкрайни разговори, посветени на хипнозата и на различните душевни заболявания. Той се опитваше да изкопчи от мен малкото, което знаех на тази тема. Интересуваше се и от лудостта, защото тъкмо тогава събираше материали за страшната си книга „Пътешествието на Орла”, в която така добре обрисува собствената си трагична участ.Веднъж ме придружи до клиниката на професор Бернхайм в Нанси, аз пък прекарах няколко дни на неговата яхта „Бел Ами”, закотвена в Антибското пристанище. Мопасан се боеше от смъртта.

Страхът, терзаещ неспокойния му ум, вече се четеше в очите му и още тогава знаех, че е обречен. Дали той го съзнаваше? Разрухата му ускоряваха и безбройните, непрекъснато сменящи се жени, които намираше из целия град – манекенки, балерини, актриси, танцьорки, обикновени проститутки. Продължаваше да твори с трескава бързина шедьовър след шедьовър, като пришпорваше трескавия си мозък с шампанско, етер и с всевъзможни наркотици. Понякога заставаше пред огледалото над камината и дълго се взираше в отражението си. Веднъж ми разказа, че докато работел върху поредния си роман, видял как в кабинета му влиза напълно непознат човек. Неканеният гост седнал срещу него и започнал да му диктува онова, което тъкмо щял да напише. Канел се да позвъни на прислужника, за да прогони натрапника, но за свой ужас изведнъж разбрал, че това е самият той...

Превод Весела Прошкова

Издателство Рата – София



Роберто Боланьо >> 2666

… Мога и да се направя на палячо за читателите си, ако случайно ми скимне, но никога за властимащите. Звучи малко мелодраматично. Звучи като изявление на почтена курва. Така или иначе, това е положението… Роберто Боланьо

Защо 2666?
Самият автор отговаря, че този въпрос заслужава изключително дълги обяснения, които така и не дава. Критици и анализатори на творчеството му се опитват да предложат отговор на загадката. Дали се отнася за далечната 2666 година – произволно избрана дата в съзнанието на Боланьо за въображаема революция, която да сложи край на беззаконията на настоящето, или е пресечната точка, която обединява отделните части на романа в перспективата на апокалипсис и зверства, или на изкупление и освобождение, ад или рай.

Роман, каращ читателя да търси свои отговори.


Издателство Рива

2666 в Хеликон

2666 в Books.bg

Джеймс Клавел >> Тай-Пан

... Разбира се, това не е история, а роман. Той е населен с мъже и жени, създадени от авторовото въображение, и не е търсена връзка с реални лица или компании, които са били или са част от Хонконг. Джеймс Клавел

   Дърк Струан се изкачи на офицерския отсек на „Венджънс“ – флагман на Нейно величество – и с широка крачка се отправи към прохода. Линейният кораб със седемдесет и четири тона на борда бе пуснал котва на половин миля от острова. Наобиколили го бяха други военни кораби от флота, транспортни кораби на експедиционните сили, китайски търговски кораби и клипери за опиум.
   Беше мрачно и хладно. Зазоряваше се. Денят бе вторник, 26.01.1841 г.
   Докато вървеше по главната палуба, Струан хвърли поглед към брега и го обзе вълнение. Войната с Китай се бе развила според плановете му. Победата – според предвижданията му. Цената на победата – островът – бе онова, за което копнееше от двадесет години. И ето сега той се готвеше да слезе на брега, за да присъства на церемонията по встъпване в собственост, за да види как един китайски остров се превръща в бисер от короната на Нейно британско величество кралица Виктория.
   Островът бе Хонконг. Тридесет квадратни мили скалисти възвишения в северния край на огромната Перлена река в Южен Китай. На хиляда ярда от континента. Негостоприемен. Неплодороден. Необитаван – с изключение на малкото рибарско селище откъм южната му страна. Точно на пътя на чудовищните бури, които ежегодно се развихрят откъм Тихия океан. Ограден от изток и запад с опасни плитчини и рифове. Абсолютно ненужен на мандарина – титла, давана на всеки висш чиновник на китайския император, – в чиято провинция бе разположен.
   Но Хонконг притежаваше най-голямото естествено пристанище в света. И той бе прагът на Струан към Китай.
   – Готови за спускане! – извика младият офицер от наблюдателницата на пехотинеца в ален сюртук. – Голямата лодка на мистър Струан до средния проход!
   – Слушам, сър! – Пехотинецът се наведе през перилата и заповедта отекна нататък.
   – Няма да отнеме и минута, сър! – каза офицерът, като се мъчеше да сдържа благоговейния си страх от този принц – търговец, който бе станал легендата на Китайските морета.
   – Не е чак толкоз бързо, момко.
   Струан бе огромен мъж, с лице, брулено от хиляди бури. Синият му сюртук бе със сребърни копчета, а впитите бели панталони бяха небрежно втъкнати във високите моряшки ботуши. Бе въоръжен, както обикновено: нож в гънката на гърба и още един – в десния ботуш. Беше на четиридесет и три, червенокос, а очите му бяха смарагдовозелени.
   – Хубав ден – каза той.
   – Да, сър.
   Струан мина през прохода, качи се на носа на голямата лодка – най-голямата на кораба – и се усмихна на по-малкия си полубрат Роб, който бе седнал по средата.
   – Закъсняваме – каза Роб, широко ухилен.
   – Аха. Негово превъзходителство и адмиралът се туткат. – Струан се взря за миг в острова. После даде знак на боцмана.
   – Спускай! Към брега, мистър Макей!
   – Веднага, веднага, сър!
   – Най-сетне, а, тай-пан? – запита Роб. „Тай-пан“ бе китайската дума за „върховен господар“. Във всяка компания или армия, флот или нация има само един такъв човек и той е, който владее и упражнява истинската власт.
   – Аха – отвърна Струан.
   Той бе тай-пан от „Ноубъл хаус“...

Издателство Сиела

Тай-Пан в Хеликон

Тай-Пан в Books.bg

сряда, 9 октомври 2013 г.

Цветан Тодоров >> Интимните неприятели на демокрацията

Месианство (износ на демокрация със силови средства), ултралиберализъм и популизъм

   ... Страдахме в различна степен от тази липса на свобода според нуждата, която изпитвахме от нея. По това време бях любознателен младеж, живеех в столицата и следвах филология. Готвех се за интелектуална професия, свързана с преподаване или писане. Думата „свобода“ беше, разбира се, позволена и дори ценена, но като част от официалната пропаганда служеше да прикрива или да запълва една липса. Не бяхме свободни, но разполагахме с думата свобода. Тези, които искаха да участват в обществения живот, без да робуват на догмата, бяха принудени да практикуват онова „забравено изкуство на писане“, за което говори Лео Щраус – Езоповия език: да не се говори директно, а да се намеква – хитруване, което можеше да да ни изиграе лоша шега. На самия мен много ми липсваше свободата на словото, която подкопаваше и нейните основи – свободата на мисълта. Присъствал съм – мълчаливо − на много публични унижения на хора, за чието поведение се решаваше, че влиза в разрез с наложения модел, а аз се надявах да успея да си спестя подобна „критика“, без да издавам истинските си убеждения.
   През последната година, която прекарах в България, преди да я напусна, бях току-що завършил университета и правех плахи опити за участие в обществения живот, като пишех статии за различни вестници. Чувствах се особено горд, когато ми се струваше, че съм успял да заобиколя вездесъщата цензура. По повод на един национален празник ми бяха възложили да подготвя двойна страница в един ежедневник. Реших да пиша за няколко герои, загинали по време на антифашистката съпротива в борбата срещу тиранията, накратко герои с безспорни качества. Тънкостта се състоеше в това под предлог, че описвам миналото, да говоря за настоящето с цел да припомня, че трябва да воюваме за свободата. Това беше и заглавието, което избрах за тези страници: „За свободата!“ Спомням си, че много хора обърнаха внимание на тази моя публикация и тъй като разбираха намека към настоящето, ме бяха поздравили за моята находчивост... Такива бяха малките победи, с които се гордееще навремето един млад български автор. При всички случаи свободата беше най-скъпата ценност за мен.
   Сега ще прескоча 48 години, за да се пренеса в днешна Европа. Установявам със смесено чувство на обърканост и тревога, че думата „свобода“ невинаги се свързва с действия, които одобрявам. Изглежда, че през 2011 г. този термин е станал запазена марка на крайно десните политически партии, били те националистически или ксенофобски: Партия на свободата в Холандия, чийто лидер е Герт Вилдерс, Австрийската партия на свободата, която бе ръководена от Йорг Хайдер до неговата смърт, Северната лига на Умберто Боси, която представя своите кандидати на изборите в Италия под името Лига на свободния народ, присъединявайки се по този начин към Народ на свободата на Берлускони. Вълната от антимюсюлмански и антиафрикански реакции в Германия след успеха на книгата на Тило Сарацин доведе до създаването на партия, вдъхновена от неговите идеи. Името ѝ е Die Freiheit (Свободата), а що се отнася до нейната програма, тя е да се „бори срещу растящата ислямизация на Европа“. В Украйна от 1995 г. съществува националистическа партия, наречена Свобода, която се бори срещу чуждото влияние, руско или западно, както и срещу присъствието на чужденци. Нейният лозунг е „Украйна на украинците“. Тази съмнителна употреба на думата не е никак нова – в края на ХІХ век бива основан органът на френския антисеметизъм, ръководен от Едуар Дрюмон, чието име вече е Ла либр парол (Свободно слово).
   Така повярвах първоначално, че свободата е една от основните ценности на демокрацията. Впоследствие осъзнах, че определен вид свобода може да се превърне в заплаха за демокрацията. Значи ли това, че заплахите за демокрацията днес идват не отвън, от страна на тези, които открито се представят за нейни врагове, а по-скоро отвътре, от идеологии, движения или брожения, които претендират, че защитават нейните ценности? Или че въпросните ценности невинаги са добри?...

Издателство Изток-Запад



Ирина Катеринска >> Малка книжка за есента

32 плътни, сочни, хрупкави, сладки, солени, пикантни, кисели и свежи или затворени в бурканчета рецепти...

Рецепти, които отново разказват истории, нашепват за вълнения от детството, припомнят какво е да се храним бавно и с наслаждение на всяка хапка и са точно тук и сега, за да създават нови спомени с любими хора, в някой дъждовен неделен следобед или в слънчева съботна утрин.
Те са идеална компания за октомврийските и ноемврийските дни, защото сред тях се гушат тиквен пай, виенски ябълков щрудел, ризото с кестени, домашен сироп от нар, пияни круши в тестени палтенца, лютеницата със сирене на баба, любимото ми сладко от сини сливи и орехи, торта “Павлова” с крем от маскарпоне и печено грозде, соленки със сладки картофи и още много, много други... Ирина Катеринска

Издателство Enthusiast



Иво Андрич >> Монашески притчи

Образ след образ и история след история героите на Иво Андрич разкриват своя свят – интригуващ, необичаен, странен...

   Откакто през пролетта на ланшната година новият гвардиян иззида отново мусафирхана и го отдели по-добре от манастира, остави го изцяло в ръцете на фра Марко, той да го реди и управлява.
   Фра Марко Кърнета беше племенник на покойния епископ фра Мариян Богданович. Понеже бе единственото мъжко чедо в семейството, епископът го прибра в манастира още като малко момче, да се учи и да им служи. И макар да имаше защитата и вниманието на епископа, младежът не показваше никакъв напредък. Беше своенравен и тъп, заекваше и пръскаше слюнки на всички страни, нямаше глас нито слух, биеше по-малките и не слушаше по-старите. Никой не бе в състояние да го отучи от говедарските му псувни. Само антерията му отесняваше, а хабитът все повече окъсяваше.
   – Нито бика за рогата, нито твоят фра Марко в Светия орден – поръчваше епископът на сестра си, която така си умря от мъка, че синът ѝ няма да стане епископ.
   Огорчен, епископът реши да опита още нещо: изпрати го в Рим, та да види дали в чужбина няма да се освести и белким се оправи.
   Борейки се със своите неуки и упорити фратри, с лошите и несигурни босненски пътища и своенравните, винаги ненаситни турски власти, той като през сън си спомняше младежките години, прекарани в Рим. Изпращаше сега своя племенник в същия онзи червеникав францискански католически манастир на Via Merulana, в който млад, кипящ от знания и големи планове бе прекарал цели три години. Струваше му се, че така продължава и своя живот.
   Но и тук го чакаше разочарование. Нахалост го препоръчваше на близки и познати.
   „Нищо не го влече. Само на височина и широчина расте. А и с държането си на монах не прилича, ако смея така да се изразя, честни отче“, пишеха от Рим на епископа.
   „Чист и скромен е, и набожен по свой начин; истина, не проявява желание за светски сласти и суети, но е лишен от смисъл за наука и контемплация, за свята покорност към по-старите и търпеливост към другите“, пишеше управителят.
   А от фра Марко пристигаха писма с възлести букви и грешки, в които отчаяно молеше вуйчо си да го върне в Крешево.
   „Избавете ме, аз с тия хора не мога.“ Да му е да види Крешево, па макар и отдалеч само да го зърне като онзи хайдук Иван Роша, дето не смеел в родния град да се върне, та се изкачвал от мерак на планината.
   Така непрестанно пишеше той...

Издателство Дамян Яков



вторник, 8 октомври 2013 г.

Ханан Ал Шаих >> Само в Лондон

Миризмите, звуците и гледките от арабските квартали на Лондон, както и свободата, която градът предоставя, но и отказва на имигрантите...

   От всички тези спомени Ламис се разтрепери като лист. Изправи се, отвори прозореца, надвеси се и изкрещя, но всичко извън апартамента изглеждаше застинало и безжизнено. Тя се върна на леглото засрамена от постъпката си. Секундите минаваха, без да се чуе звук откъм вратата на апартамента – портиерът не се качи да я попита какво става, не изсвистяха спирачките на полицейска кола или линейка, не се чу вой на сирени – и Ламис се убеди, че страда от самотата на Елинор Ригби от песента на „Бийтълс“. За пръв път чу тази песен, когато беше на четиринайсет години; носеше се от офицерския клуб в Дамаск, първата спирка на семейството ѝ след напускането на Ирак. Тя надникна вътре и видя войниците да танцуват танго. На припева „Всичките самотници откъде ли идват“ мъжете подхванаха арабски танц и започнаха да люлеят бедра в такт с мелодията. Мислеше си, че „Елинор Ригби“ е весела и смешна песен, докато не я чу отново в Лондон.
   Сега главата я болеше, а стомахът ѝ се беше свил. Почуди се на кого да се обади. Познаваше само роднините на мъжа си и приятелите им. Освен тях имаше някои познати: учителката по арабски на сина ѝ, която смяташе Ламис за повърхностна жена – светска дама без занимание, – или Фифи, продавачката от арабски произход в „Селфриджис“, която я беше попитала по телефона дали е арабка като нея, понеже поръчва много зехтин. Погледът ѝ спря върху пирона, който певицата беше забила в стената, за да окачи картина на него: призракът на една от „Бевърли Систърс“, нима това беше единственият човек, за когото се сещаше?...

Издателство Прозорец

Само в Лондон в Хеликон


Ханс Якоб Кристофел фон Гримелсхаузен >> Приключенията на Симплицисимус

Къде и кога се е появил на този свят, какво е видял, научил, изпитал и препатил в него и защо доброволно отново е напуснал света Мелхиор Щернфелз фон Фуксхайм...

Приключенията на един добродетелен човек – започнали по време на Трийсетгодишната война, – изпълнени с възходи и падения, беди, радост и любов, обиколил по неволя целия свят, за да завърши доброволно живота си на необитаем остров, на който описва живота си...

Петър Станимиров (Peter Stan): Брутална, пасторална, гадна, елегантна, невинна, перверзна, религиозна, богохулна, смешна, тъжна, фентъзи, историческа. Това е тази книга.

Превод професор Борис Парашкевов

Илюстрации Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад

Приключенията на Симплицисимус в Хеликон

Приключенията на Симплицисимус в Books.bg

Артър Кларк >> Песните на далечната Земя

Артър Кларк е един от истинските гении на нашето време. Рей Бредбъри


...

Примигвай, примигвай, малка звездичке.
Чудя се какво ли представляваш.


   Самият Марвин знаеше какво представляват звездите. Само глупак би могъл да си зададе такъв въпрос. Какво обаче означаваше това „примигване“? Та нали още от пръв поглед се виждаше, че звездите светят с неизменна и немигаща светлина? Отказа се да намери отговор на загадката, тъй като вниманието му бе привлечено от обкръжаващата го местност.
   Движеха се по равнината със скорост от около сто мили в час и огромните широки гуми изхвърляха зад тях струйки прах. Селището вече не се виждаше. През няколкото минути, докато бе наблюдавал звездите, неговите куполи и радиоантени се бяха оказали отвъд хоризонта. При все това наблизо забеляза други свидетелства за човешко присъствие. На миля пред себе си Марвин видя съоръжения със странни форми, обградили входа на една мина. От време на време от тумбестите комини излизаше облаче пара, което веднага се разпръсваше.
   Само за миг отминаха и мината. Баща му караше бързо, умело и безгрижно и през главицата на детето премина странна мисъл – стори му се, че неговият родител иска да избяга от нещо. След няколко минути достигнаха края на платото, върху което бе изградено селището. Появи се почти отвесен скат, чийто долен край се губеше в сенките. Пред тях, докъдето се простираше погледът, имаше неравна пустош, образувана от кратери, планински зъбери и падини. Хребетите, осветени от слънцето, наподобяваха огнени острови в море от мрак. Над тях сияеше немигащата светлина на звездите.
   Марвин реши, че не е възможно да се продължи по-нататък, но се оказа, че греши. Сви юмруци, когато колата излезе на ската и започна едно дълго спускане. Сетне забеляза, че се движат по едва видима следа, и се поотпусна. Очевидно, и други хора бяха преминавали по този път...

Разкази, том II

Издателство Сиела

Песните на далечната Земя в Хеликон

Песните на далечната Земя в Books.bg

понеделник, 7 октомври 2013 г.

Джулиан Барнс >> Нива на живот

Деликатно и мъдро за летeнето с балон, фотографията и любовта...

Събираш заедно двама души, които не са били събирани дотогава. Понякога това прилича на онзи първи опит да се впрегнат ведно балон с водород и балон с топъл въздух. Кое е за предпочитане: да се разбиеш и да изгориш, или да изгориш и да се разбиеш? Но друг път се получава, създава се нещо ново и светът се променя. След време, рано или късно, по някаква си причина единият бива изтръгнат от света. И изтръгнатото е по-голямо от сбора на онова, което е съществувало. Математически може да е невъзможно, но емоционално е възможно...


Издателство Обсидиан

Нива на живот в Хеликон


Нома Хисаши >> Основите на Кендо

Пътят на меча и на дзен са едно

Хората вярват, че причината да се овладява изкуството на боя с меч е за да бъдат способни да съсичат своите врагове. За мен самия обаче стремежът да се овладее изкуството на боя с меч е средство да се търсят божествените принципи. Ако някога постигна това, моето сърце ще бъде като неподвижна вода, спокойно и тихо, като чисто огледало, блестящо и ярко, способно да се справи мигновено с всяка ситуация. Защото, когато се изправи срещу какъвто и да е инцидент, моят дух ще реагира сам. Каквото и да се случи, моето осъзнаване за това ще бъде спонтанно. Да се постигне наистина това ниво означава да бъдеш едно с пътя на небето. Посредством усърдна тренировка и чрез очистване на съзнанието (кокоро) аз търся само да събудя основния принцип на небесата. Ямаока Тешю

Издателство Изток-Запад