петък, 23 ноември 2012 г.

Стивън Кинг >> Тъмната кула: Вихър през ключалката

Стивън Кинг отново се развихря с пълна сила и прави онова, което умее най-добре: да омагьосва и да пренася в незнайните светове на миналото и на бъдещето. Ню Йорк Таймс

Докато мъдрувах върху редактирането на „22 ноември 1963”, отново започнах да мисля за Средния свят. И да го сънувам. В общи линии вече бях разказал за приключенията на Роланд, Джейк, Еди, Сузана и Ко от момента, в който те напускат Изумрудения град, и повторната ни среща с тях в покрайнините на Кала Брин.
Но какво ли се е случило с тях междувременно?
Хрумна ми, че са попаднали в окото на страховита буря... и полека-лека във въображението ми заизникваха образи и картини. Зърнах как от облак жълтеникав прах изникват ездачи. Зърнах човешки глави, набити на колове. Зърнах тресавище, в което дебнат опасности и страхотии. Зърнах достатъчно, за да ми се прииска да видя останалото. Накратко, аз се върнах при моите приятели от ка-тета. Резултатът е „Вихър през ключалката”. Стивън Кинг

Издателство Плеяда

Тъмната кула: Вихър през ключалката
в Хеликон

Тъмната кула: Вихър през ключалката
в Books.bg

Хитър Петър

Най-хубавите приказки за Хитър Петър. Умен и справедлив, той прави за смях и алчния богаташ, и завистливия съсед или глупакът скъперник

Хитър Петър кмет

Събрали се селяните от Хитър-Петровото село на площада да избират кмет. Излязъл и Хитър Петър. Наложил си новия калпак, защото знаел, че има хора, които съдят за човека по калпака, а не по главата. Ето че пристигнал и селският чорбаджия: с голям корем, с дълга лула и броеница.
– Хей, Петре, този калпак, дето си го наложил, мяза на чорбаджийския. Я дай да го видя!
Хитър Петър му подал калпака си. Чорбаджията го поел и за да разсмее селяните, ударил калпака в земята.
– Чакай да опитам гърми ли!
Хитър Петър се навел, взел си калпака от земята, изтупал го и рекъл:
– Слушайте, хора селяни, да ви разкажа една приказка!
Селяните знаели, че той умеел духовито да разказва, и се натрупали около него. Хитър Петър почнал:
– Вие сте чували за някогашния еврейски цар Соломон. Казват, че той познавал миналото на хората, гадаел бъдещето и проумявал езика на всяка жива гадинка. Веднъж Соломон поканил в градината си всички животни: лъвове, мечки, вълци, зайци, сърни, биволи, коне, магарета. Ще попитате защо ги е поканил? Нали разбирал езиците им, искал да ги послуша и да се посмее, защото много смешни работи си приказвали помежду си. Напълнила се царската градина. Най-сетне дошло и магарето. Като видяло толкова зверове на едно място, навирило уши, изтъпанчило се пред Соломона и почнало да реве, колкото му глас държи. Всичките зверове се спогледали, а Соломон си запушил ушите. Като млъкнало магарето, лъвът се приближил до него и му рекъл:
– Абе, ти какво правиш?
– Рева – отвърнало магарето.
– Защо ревеш?
– Че аз – отвърнало магарето, – пред такова голямо събрание ако не си покажа магарията, къде ще я покажа?
– Тази е приказката – завършил Хитър Петър, – разбрахте ли я?
– Разбрахме я хубаво – прихнали да се смеят селяните.
Селският чорбаджия се измъкнал и побягнал. Тогава селяните избрали за кмет Хитър Петра.

Издателство Пан

Хитър Петър в Хеликон


сряда, 21 ноември 2012 г.

Микеланджело Антониони >> Снимам, следователно живея

С всеки следващ филм, с всяко искрено признание, пред очите ни изплува, обрисуван с кинематографичен език, ярък автопортрет на режисьор, за когото киното е начин на общуване, откровение, съдба, живот

Тръгнал от кредото и естетиката на неореализма, Микеланджело Антониони (1912–2007) постига непознати дотогава дълбини в психологическото изследване на вътрешния свят на личността, на „болестта на чувствата“, на отчуждението и самотата, на кризите, които преживява индивидът сред бурно променящия се политически и социален пейзаж през втората половина на XX век. Пейзаж, който изисква нови изразни средства, нов подход към сюжета и кадъра, към актьорите, към техниката и цвета, нов синтез на изкуствата, нова творческа философия. Антониони и екранните му образи са нейно въплъщение. От Хроника на една любов, Приятелките, Викът, Приключението, Нощта, Затъмнението, Червената пустиня до култовите Фотоувеличение, Забриски Пойнт, Професия: репортер творецът изминава дълъг път към най-добрите образци на интелектуалното кино, превърнали се в класика.

Издателство Колибри



Харуки Мураками >> 1Q84 [ Книга 2 ]

Историята на паралелните светове, скрити под двете луни, продължава

– Готова ли си да се погрижиш за този човек? – попита вдовицата Аомаме.
– Напълно готова – потвърди Аомаме.
– Никак няма да ти е лесно – каза вдовицата. – Поначало задачите, които ти възлагам, никак не са леки. Но тази е нещо съвсем изключително. Ще направим цялата необходима предварителна подготовка, но никак не съм убедена, че ще сме в състояние да гарантираме сигурността ти. Рискът вероятно ще е по-висок от всеки друг път.
– Разбирам.
– Както и друг път съм ти казвала, предпочитам да не те пращам в опасни ситуации, но най-честно ти заявявам – този път изборът ни е ограничен.
– Не възразявам – рече Аомаме. – Не можем да оставим този човек жив на този свят...

Издателство Колибри

1Q84 [ Книга 2 ] в Хеликон


Волтер >> Кандид или оптимизмът

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив. Волтер

   Във Вестфалия, в замъка на господин барон Тундер-тен-тронк, живееше един младеж, когото природата бе надарила с най-благ нрав. Душата му бе изписана върху лицето му. Той разсъждаваше доста правилно и бе необикновено чистосърдечен, и струва ми се, именно по тази причина го наричаха Кандид. Старите слуги в дома подозираха, че е син на сестрата на господин барона и на един добър и почтен благородник от околността, когото тази госпожица не пожела да вземе за съпруг, защото той успял да докаже само седемдесет и една благороднически титли в рода си, а останалата част на родословното му дърво била заличена от времето.
   Господин баронът беше един от най-могъщите владетели във Вестфалия, тъй като замъкът му имаше врата и прозорци. Големият салон на замъка беше дори украсен с гоблен. При нужда всичките му кучета от задния двор образуваха хайка гончета, а конярите му ставаха кучкари. Селският свещеник беше негов придворен изповедник. Всички го наричаха „ваше преосвещенство“ и се смееха, когато им разправяше разни истории.
   Госпожа баронесата тежеше около триста и петдесет ливри и с това си бе спечелила твърде голямо уважение. Тя изпълняваше ролята си на гостоприемна домакиня с достойнство, което й печелеше още по-голямо уважение. Дъщеря й Кюнегонд, седемнадесетгодишна, беше румена, свежа, тлъстичка, съблазнителна. Синът на барона беше достоен за баща си във вся отношение. Възпитателят Панглос беше оракулът дома и малкият Кандид слушаше лекциите му с доверчивостта, присъща на възрастта и нрава му...

Издателство Фама



понеделник, 19 ноември 2012 г.

Сергей Айзенщайн >> Монтажът

Монтажът - завещание, обобщаващо опита, натрупан през годините на нямото кино, с който се анализират новите възможности, които предлага появата на звука и на цвета в киното - е изключителен теоретичен труд за същността на киноизкуството

Читателят, получил възможност през 2000 г. за първи път да прочете на руски тази книга, над чийто ръкопис авторът е работил през 1937 г., вероятно ще бъде силно изненадан.
Той може да попита: как е успял Айзенщайн, току-що преживял трагедията на забраната и унищожаването на неговия филм „Бежин луг“, заплашен от арест и гибел, е намерил сили да
теоретизира по повод на киномонтажа и на неговите предшественици в архитектурата, в живописта, в литературата и музиката? Откъде идва това мъжество тогава, в епохата на голямата чистка“, да разсъждава за митологичните представи на древните египтяни и гърци, да анализира структурата на поезията на Пушкин и Уитман, да прониква в тайните на композицията на живописните платна на Серов и Ел Греко? Как е посмял да аргументира прогнозите си за развитието на звуковото кино с експериментите на сюрреалистите и манифестите на съратниците на Джойс (макар да съпровожда метежните за съветската естетика цитати със задължителните тогава обидни епитети)?... Наум Клейман

Издателство Изток-Запад

Монтажът в Хеликон

Монтажът в Books.bg

Здравка Евтимова >> Пернишки разкази

Здравка Евтимова шеговито нарича себе си "влаков" писател – голяма част от ранните й разкази са написани в купетата на влаковeте, пътуващи между Перник (градът, в който живее) и София (градът, в който работи)

ЩЕ ТЕ ЧАКАМ СЛЕД НОЩНИЯ ВЛАК

   Тя беше минавала хиляда пъти пътя до гарата – някои от паветата бяха откъртени, наоколо растеше трева, кротка трева, която едва ли щеше да дочака друга пролет. Някога тук имаше тополи, стари, огромни, там гарваните свиваха тежки гнезда. През лятото реката почти пресъхваше и водата в малките локви ставаше жълта от слънцето. Жаби и гарвани жадно преглъщаха сухия въздух. Таня обичаше лятото, с тежките тополи, и цял месец боледува, когато ги
отсякоха.
   „Ще те заведа при друга гора“, беше й казал Михаил, който винаги изпълняваше обещанията си. „Ето“, каза й той след няколко седмици. На най-обикновен лист хартия беше надраскал с цветни моливи стари дървета и бяла изсъхнала река между тях. Гарваните в неговата рисунка бяха сини и в цялата му картина валеше дъжд. В долния ъгъл, почти невидими, сини като гарваните, имаше букви. „Подарявам ти този дъжд“ – казваха те. Михаил замина на работа в Италия, после в Холандия, а Таня продаваше сребърни бижута в магазинчето на пътя към гарата...

Издателство Жанет-45



Богомил Герасимов >> Кукулкан слиза от небето

Пътешествие към миналото и загадките на една удивителна и малко позната култура - народът Мая, - която продължава упорито да крие тайните си

   Часовникът ме подканя да бързам. Знам, че маите са много точни в изчисленията си и Кукулкан ще слезе от небето според разписанието. Пътува със скоростта на светлината и престоят му няма да продължи повече от няколко минути. Не искам да го изпусна.
   Бях си избрал предварително наблюдателен пост – една малка постройка, наричана “Платформа на орлите”, близо до входа за стадиона. Кацвам и аз върху нея. Все ми се струва, че ще стана свидетел на някаква зрителна измама. Нима е възможно Кукулкан наистина да слезе от небето, дори и символично? Не ми остава много време за мислене. Шумът пред пирамидата затихва.
   Не мога да кажа кога започна, но ръбът на върха на северното стълбище, което гледа към Сеноте саградо, внезапно пламна.
Слънчевите лъчи огряват само него, сякаш нечия ръка насочва невидим прожектор. Секунди или минута по-късно светва и ръбът на стълбището на по-долната тераса. Блестящата ивица от ярка светлина пълзи бавно към основата на пирамидата, където я очаква огромна скулптурна фигура на Пернатата змия. Скоро и тя се облива в светлина. Така на фона на потъналата в сянка стена на пирамидата “тялото” на божеството се съединява с главата.
   Кукулкан бе слязъл на земята.
   Посрещачите са вцепенени. Никой не помръдва. Пернатата змия не бива да се безпокои по време на краткия є престой. Не поглеждам часовника. Не мога да кажа секунди или минути продължи тази невероятна гледка. Виждам, че Кукулкан вече си тръгва. Първо “загасва” змийската глава. Блестящата ивица започва да се отдръпва към върха на пирамидата и изведнъж изчезва. Замина си така неочаквано, както и пристигна.

Издателство Труд