Даян Уейн Джоунс >> Подвижният замък на Хоул

Да си най-голямата от трите сестри в семейството си е лош късмет

   В земите на Игнари, където неща като бързоноги ботуши и мантии невидимки наистина съществуваха, бе голямо нещастие да се родиш най-възрастният от трима. На всички им бе ясно, че ще провалиш пръв и дори по-лошо, ако тримата поемете да дирите съдбата си.
   Софи Хатър бе най-голямата от три сестри. Не бе дете дори на беден дървосекач, което би ѝ осигурило някакъв шанс за успех. Вместо това родителите ѝ държаха магазин за дамски шапки в проспериращото градче на Маркет Чипинг. Майката на Софи бе починала когато тя бе на едва две годинки, а сестра ѝ Лети – на една – и баща им се бе оженил за младата им асистентка, красива блондинка на име Фани. Скоро Фани бе дала живот на третата сестра, Марта. Това трябваше да превърне Софи и Лети в грозните доведени сестри, но в действителност и трите девойчета израснаха красиви, въпреки че всички твърдяха, че Лети е най-прелестната от тях. Фани се грижеше за трите им с еднаква добрина и по никакъв начин не благосклонничеше към Марта.
   Господин Хатър бе горд и с трите си дъщери и ги изпрати да се изучават в най-доброто училище в града. Софи бе най-ученолюбивата. Четеше много и съвсем скоро осъзна колко малък шанс за интересно бъдеще има. За нея това бе голямо разочарование, но все още се чувстваше достатъчно щастлива, полагайки грижи за сестрите си и насърчавайки Марта да търси късмета си, когато му дойде времето. След като Фани бе постоянно заета в магазина, Софи бе онази, която се грижеше за двете по-малки сестри. Помежду им често имаше размирици. Лети въобще не бе благосклонна да бъде онази, която след Софи, щеше да има най-злочеста съдба.
   – Не е честно! – крещеше тя – Защо Марта да вземе най-хубавото, само задето е родена най-малката? Аз ще се омъжа за принца, ще видите!
   На което Марта винаги отговаряше, че ще свърши непорочно богата без да ѝ се налага да се жени никому.
   След което Софи ги разтърваше и поправяше дрехите им. Тя бе много пъргава с иглата. Измина време и започна да шие и дрехи за сестрите си. Имаше една тъмно-розова рокля, която бе ушила за Лети, Първомайския Ден преди тази история да започне, за който Фани бе казала, че изглежда като че ли е изкаран от най-скъпия магазин в Кингсбъри.
   По това време, всички отново започнаха да говорят за Вещицата от Запада. Говореше се, че Вещицата е застрашила живота на кралската дъщеря и кралят бе зааповядал на личния си магьосник, Магьосника Съливън да отиде в Запада и да се разправи с Вещицата. Изглежда Магьосника Сълиман не само се бе провалил да се отърве от Вещицата, но и бил убит от нея.
Така че, когато няколко месеца по-късно, внезапно на хълмовете над Маркет Чипинг се бе появил черен замък, бълващ тъмни облаци пушек от четирите си тънки, високи кули, всички бяха убедени, че Вещицата отново се е преместила от Запада за да започне да тероризира страната, какво бе направила преди петдесет години. Хората наистина много се изплашиха. Никой не излизаше навън сам, особено насред нощта. Това, което ги плашеше дори повече бе, че замъкът не стоеше на мястото си. Понякога бе високо черно петно върху северозападните възвишения, понякога се издигаше над скалите на изток, а друг път слизаше право по склона за да седне малко след последната северна ферма. Понякога можеш да го зърнеш да се движи, бълвайки от кулите си пушек на мръсни, сивкави облаци. Не отдавна, всички бяха убедени, че замъка ще следе в долината и дори Майорът се бе заканил, че ще изпрати някого при краля за помощ... Muse-bg.net

Издателство Студио Арт Лайн

Подвижният замък на Хоул в Pimodo

Чарлс Буковски >> Factotum

Моята пияна от бира душа е по-тъжна от всички мъртви коледни елхи по света. Чарлс Буковски

   В Ню Орлиънс пристигнах в пет часа сутринта. Валеше дъжд. Поседях в чакалнята на автогарата известно време, но хората страшно ме потискаха и аз си взех куфара и излязох да се разхождам в дъжда. Не знаех къде дават квартири, къде е бедняшката част.
   Шперплатовият ми куфар се разпадаше. На времето е бил черен, но черното покритие се беше обелило и отдолу се показваше жълтия шперплат. Бях замазал жълтите петна с вакса за обувки. Както си вървях в дъжда, ваксата започна да се стича и неволно оставях черни ивици по двата си крака, като прехвърлях куфара от ръка в ръка.
   Е, нов град. Може би ще имам късмет.
   Дъждът спря и се показа слънцето. Намирах се в черния квартал. Вървях бавно.
   – Ей, нещастен бял боклук!
   Оставих куфара на земята. Висока мулатка седеше на стъпалата на верандата и си клатеше краката. Определено изглеждаше добре.
   – Здрасти, бял боклук нещастен!
   Не казах нищо. Просто стоях и я гледах.
   – Кво ще кажеш за едно чукане, бял нещастнико?
   Тя се изсмя. Бе кръстосала високо бедра и риташе във въздуха. Имаше хубави крака, обувки с високи токове; клатеше крак и се смееше. Взех куфара си и започнах да се приближавам по пътеката. Тогава забелязах пердето на един прозорец отляво леко да помръдва. Видях лицето на негър. Приличаше на Джърси Джо Уолкът. Върнах се на тротоара. Смехът ѝ ме изпрати надолу по улицата.

   Стаята ми се намираше на втория етаж и прозорецът гледаше към един бар. Барът се наричаше „Кафене Мостика“. От моята стая се виждаше през летящите врати на помещението. Имаше няколко сурови лица в този бар, интересни лица. Нощите си прекарвах в стаята, пиех вино и наблюдавах лицата в бара, а парите ми намаляваха. През деня се разхождах дълго и бавно. С часове стоях и гледах гълъбите. Ядях само по веднъж на ден, за да ми стигнат за по-дълго парите. Открих едно мръсно кафене с мръсен съдържател, но там човек получаваше обилна закуска – тиганици, овесени ядки, наденица – почти без пари.

   Един ден, както обикновено, излязох на улицата и тръгнах нанякъде. Бях щастлив и спокоен. Слънцето беше точно каквото трябва. Нежно и меко. Във въздуха се носеха мир и покой. Наближих някаква сграда и там на прага на един магазин стоеше мъж. Отминах.
   – Ей, приятел!
   Спрях и се обърнах.
   – Искаш ли работа?
   Върнах се. Над рамото му можех да видя голяма тъмна стая. Мъже и жени стояха от двете страни на дълга маса. В ръцете си държаха чукове, с които удряха по някакви предмети пред тях. В сумрака предметите приличаха на миди. Миришеха като миди. Обърнах се, и продължих надолу по улицата.
   Спомних си как баща ми се прибираше в къщи всяка вечер и говореше на майка ми за работата си. Приказките за работа започваха щом влезеше, продължаваха през време на вечерята и свършваха в спалнята, където в осем часа баща ми изкрещяваше: „Изгаси лампата“, за да може да си отпочине и да събере сили за работа. Друга тема за разговор нямаше.
   На ъгъла ме спря друг човек.
   – Чуй, приятелю... –– започна той.
   – Какво? – попитах аз.
   – Чуй, аз съм ветеран от Първата световна война. Рискувах живота си за тази страна, но никой не ще да ме наеме, никой не ми дава работа. Не ценят миналото ми. Гладен съм, помогни ми…
   – Не работя.
   – Не работиш?
   – Точно така.
   Продължих. Пресякох от другата страна на улицата.
   – Лъжеш! – изкрещя той. – Работиш. Имаш работа!
   Няколко дни по-късно започнах да търся...

(Откъсът е по превода на Иван Киров)

Издателство Фама

Factotum в Pimodo

Уолтър Скот >> Айвънхоу

Епохата на Ричард I – време на герои

   В тази приветлива област на хубава Англия, напоявана от река Дон, в древни времена се простирал огромен лес, който покривал по-голямата част от красивите хълмове и долини между градовете Шефилд и Донкастър. Останки от тази обширна гора все още се
виждат край благородническите имения Уентуърт, Уорнклиф-парк и край Родъръм. Тук върлувал някога легендарният дракон от Уентли; тук се водили много ожесточени сражения по време на гражданските войни на Бялата и Червената роза; пак тук в древни времена се подвизавали храбрите разбойнически чети, чиито дела са възпети в английските народни песни.
   Тук се развиват и главните събития на нашия разказ, който ни връща назад към един период от края на царуването на Ричард I Лъвското сърце, крал на Англия от 1189 до 1199 г. По онова време отчаяните поданици на Ричард I, подложени на всякакви издевателства от страна на потисниците, мислеха за неговото завръщане от дългото му пленничество като за събитие, което можеха само страстно да желаят, но едва ли и да се надяват, че някога ще доживеят. Благородниците, чиято власт беше нараснала неимоверно през царуването на крал Стивън и едва беше сведена до известно подчинение на короната благодарение на благоразумието на Хенри II, сега пак своеволничеха без мярка; те не зачитаха и без това слабата намеса на Английския държавен съвет, укрепваха замъците си, увеличаваха броя на наемниците, правеха всички наоколо си свои васали и всеки един от тях всячески се стараеше да има под своя власт въоръжена сила, която да му даде възможност да играе важна роля в смутните събития, които застрашаваха страната.
   Особено опасно беше положението на по-дребните благородници или франклини, както ги наричаха, които според закона и в духа на английската конституция имаха право да избегнат феодалната тирания.
   Ако, както ставаше обикновено, те се поставеха под закрилата на някой от дребните васали и приемеха някаква феодална длъжност в двора му или пък се задължеха чрез договор за взаимна подкрепа да го подпомагат в начинанията му, те можеха наистина за известно време да си поотдъхнат. Но това ставаше за сметка на тяхната независимост, тъй скъпа за всяко английско сърце, и с известен риск да бъдат въвлечени във всякаква необмислена авантюра, в която можеше да се хвърли честолюбивият им закрилник. От друга страна, големите владетели разполагаха с толкова разнообразни средства за измъчване и потискане, че никога не им липсваше нито предлог, нито желание да тормозят и преследват чак до смърт по-слабите си съседи, които се опитваха да останат независими, разчитайки, че в тези опасни времена собственото им миролюбиво поведение и законите на страната могат да им бъдат достатъчна защита.

   Последиците от завладяването на Англия от Вилхелм увеличаваха тиранията на благородниците и страданията на по-нисшите слоеве. Четири поколения не бяха успели достатъчно да размесят кръвта на нормани и англосаксонци и да обединят посредством общ език и интереси двата враждуващи народа, единият от които все още бе опиянен от победата, а другият пъшкаше от последиците на поражението. След битката при Хейстингз властта беше изцяло в ръцете на норманците. Всички саксонски принцове и благородници с много малко изключения бяха унищожени или лишени от права. Малцина все още притежаваха земя в страната на дедите си, макар и като собственици от по-долен ранг. Кралете се стремяха да покорят онези, които с право смятаха за изпълнени с най-непримирима омраза към победителя. Законите за лова и други подобни, непознати дотогава на по-мекия и свободолюбив дух на саксонците, легнаха на гърба на поробеното население, за да го накарат още по-силно да почувства тежестта на наложените му феодални окови.
   В кралския двор и в замъците на големите благородници, които се мъчеха да подражават на великолепието и тържествеността на двореца, се говореше само норманофренски. В съдилищата се пледираше и присъдите се четяха на същия език. С една дума, френски беше езикът на благородниците, на рицарите и дори на правосъдието, а далеч по-могъщият и изразителен англосаксонски език бе изоставен само на селяците и ратаите, които не познаваха друг. Но необходимостта от отношения между господарите на земята и угнетените нисши създания, които я обработваха, постепенно породи един език, смесица от френски и англосаксонски, чрез който те можеха взаимно да се разбират. От тази нужда израсна малко по-късно днешният английски език, обединил така сполучливо речта на победителите с речта на победените и обогатен по-късно със заемки от класическите, както и от южноевропейските езици...

Преводач Теодора Атанасова

Адаптация Васил Атанасов

Издателство Труд

Айвънхоу в Pimodo

Джеймс Осуалд >> Естествена смърт

Едно ритуално убийство...

В зазидано помещение в мазето на стара сграда в Единбург е открит трупът на млада жена. Уликите сочат, че преди няколко десетилетия на местопрестъплението е проведен ужасяващ сатанински ритуал. Инспектор Тони Маклейн, преследван от образа на жертвата и жестоката ѝ смърт, тръгва по студените следи.

Междувременно в Единбург са извършени брутални убийства на уважавани личности, последвани от странни самоубийства. Разследващите действат хаотично и ситуацията постепенно излиза извън контрол.

Издателство Хермес

Естествена смърт в Pimodo

Едгар Алън По >> Загадката на Мари Роже

Детективски истории

   Малко са онези, дори и сред най-невъзмутимите мислители, които поне отвреме-навреме не са изпитвали необяснимо тревожна, но вълнуваща склонност да повярват в свръхестествени сили, породени от съвпадения, изглеждащи толкова удивителни по своя характер, че умът не може да ги приеме за прости съвпадения. Подобни чувства – тъй като склонността към вярването, за което говоря, никога не е имала пълната сила на размишлението, – рядко се потискат напълно, ако човек не се обърне към учението за случайността, или както научно се нарича, към пресмятане на вероятностите. Това пресмятане в действителност е чиста математика; и така, въпреки своята природа, най-точната наука се оказва приложима към изследването на най-призрачните и неуловими явления в областта на духа. Ще се установи, че необикновените подробности, които ще направя сега всеобщо достояние, образуват по отношение на последователността във времето първичната линия на развитие на почти непонятни съвпадения, в чиято втора или заключителна линия читателите ще разпознаят неотдавнашното убийство на МЕРИ СЕСИЛИЯ РОДЖЪРС, станало в Ню Йорк.
   Преди около една година, когато в разказа „Убийствата на улица Морг“ се опитах да опиша някои от забележителните умствени качества на моя приятел шевалие Ш. Огюст Дюпен, и през ума ми не минаваше, че ще се върна някога към тази тема. Целта ми беше да опиша неговия характер; тази цел се постигна напълно благодарение на необикновените произшествия, които дадоха възможност на Дюпен да прояви своите индивидуални способности. Мога да дам и други примери, но с тях не бих доказал нищо повече. Неотдавнашните и развили се така неочаквано събития ме накараха да прибавя някои допълнителни подробности, които носят дъха на истинско очарование. След всичко, достигнало напоследък до ушите ми, би било наистина удивително от моя страна, ако не кажа нищо за всичко онова, което някога чух и видях.
   След като разгада трагичната гибел на мадам Л’Еспане и нейната дъщеря, нашият шевалие престана начаса да се занимава с това произшествие и се отдаде отново на своите стари навици на унила замисленост. Предразположен винаги към отвлеченост, аз с готовност възприех неговото настроение и ние продължихме да живеем в стаите на предградието Сен Жермен, не давахме и пукната пара за бъдещето, дремехме кротко в настоящето и тъчехме в бляновете си нишките на заобикалящия ни унил свят.
   Не ни оставиха обаче да бленуваме безкрай. Лесно можеше да се предположи, че изиграната от моя приятел роля в драмата на улица Морг ще порази въображението на парижката полиция. Името на Дюпен започна да се произнася от всички нейни емисари. Простият характер на умозаключенията, с помощта на които той разплете загадката, остана в пълна тайна не само за префекта, но и за когото и да било другиго освен за мен, затова не е за учудване, че цялата тази работа се считаше ни повече, ни по-малко същинска магия, а анализаторските качества на Дюпен се взимаха за интуиция. Ако бе обяснил всичко, щеше да отвори очите на любопитните и да разсее предразсъдъците им, но ленивата му природа го караше да не се вълнува повече от въпроса, към който отдавна бе изгубил всякакъв интерес. Така се случи, че към него бяха обърнати погледите на цялата полиция; не веднъж и не два пъти префектурата се опитваше да го ангажира на своя страна. Един от най-забележителните случаи се оказа убийството на някоя си девойка на име Мари Роже.
   Това събитие стана приблизително две години след зверството на улица Морг. Мари, близостта на името и презимето на която мигновено напомняше за нещастната „продавачка на тютюн“, бе единствената дъщеря на вдовицата Естел Роже. Бащата починал, когато детето било още малко, и след неговата смърт, година и половина преди убийството, представляващо и тема на нашия разказ, майката и дъщерята живеели заедно на улица Паве Сен-т-Андре; майката имала пансион, а дъщерята и помагала. Нещата продължили така, докато момичето станало на двадесет и две години и необикновената му красота привлякла вниманието на един парфюмерист, който държал един от Магазините в сутерена на Пале Роайал и чиято клиентела била главно измежду отчаяните авантюристи, с които е препълнена цялата околност. Мосьо Льо Блан разбрал изгодите, които можел да извлече за магазина си от красивата Мари; неговите щедри предложения се приели с готовност от момичето, макар и майката да се отнесла подозрително към тях.
   Очакванията на собственика се оправдали и скоро благодарение на чара на веселата гризетка неговият магазин се прочул. Мари работила около една година при него, когато, за най-голямо недоумение на нейните почитатели, изчезнала внезапно от магазина. Мосьо Льо Блан не можел да каже нищо за нейното изчезване, а мадам Роже обезумяла от тревога и ужас. Вестниците моментално се заинтересували от случая, а полицията тъкмо се канела да предприеме сериозно разследване, когато една прекрасна сутрин, точно седмица след изчезването и, Мари, жива и здрава, но мъничко потисната, се появила отново на обичайното си място зад щанда на магазина. Всички разследвания естествено били веднага прекратени, с изключение на личните запитвания. Мосьо Льо Блан обявил, че е в пълно неведение. Мари и мадам Роже отговаряли на всички въпроси, че прекарала седмицата в къщата ма двой близък на село. С това цялата афера заглъхнала и се забравила; скоро девойката се разделила напълно с парфюмерийния магазин под предлог, че иска да се отърве от нахалството на любопитните, и така се подслонила при майка си на улица Паве Сен-т-Андре.
   Пет месеца след завръщането ѝ у дома нейните приятели се разтревожили от второто ѝ внезапно изчезване. Изминали три дни без никаква вест за нея. На четвъртия ден открили трупа ѝ във водите на Сена, близо до брега срещу улица Сен-т-Андре, недалеч, от уединеното място на Бариер дю Рул.
   Жестокият характер на това убийство (тъй като веднага станало ясно, че е извършено убийство), младостта и красотата на жертвата и преди всичко предишната ѝ известност се съчетали така, че възбудили умовете на чувствителните парижани. Не си спомням нито едно подобно произшествие, което да е имало такъв всеобщ и силен отзвук. Обсъждането на тази животрептяща тема в продължение на няколко седмици накарало хората да забравят дори и най-злободневните въпроси на политическия живот. Префектът полагал свръхусилия; цялата парижка полиция се вдигнала на крак.
   Веднага след откриването на трупа и незабавно предприетите разследвания всички били сигурни, че убиецът няма да успее да се укрие за дълго. След изтичането обаче на една седмица се оказало необходимо да се предложи награда; наградата до стигнала хиляда франка. Междувременно разследването продължило твърде енергично, разпитани били много хора, макар и безрезултатно; времето минавало, тайната оставала неразгадана и общото Вълнение нараствало. Към края на десетия ден решили за по-разумно да удвоят първоначално обявената сума; най-сетне, след като изтекла и втората седмица, не било открито нищо ново и вечното недоволство на парижани от полицията се изразило в няколко сериозни ementes, префектът сам предложил сумата от 20 000 франка „за откриване на убиеца“, а ако се окажело, че са замесени повече хора – „за откриване на който и да е от убийците“. В обявлението за наградата се обещавало пълно опрощаване на всеки съучастник, стига да каже с кого е действувал; заедно с обявлението, като приложение към него, разлепили навсякъде и частно съобщение на комитет от граждани, с което се предлагали още 10 000 франка в допълнение на предложената вече от префектурата сума. По такъв начин цялостната награда достигнала цели 30 000 франка, което може да се вземе за фантастична сума, като се има пред вид, че момичето е от обикновено семейство, а в големите градове зверства като описаното са твърде често явление.
   Сега никой не се съмнявал, че тайната на това убийство ще се изясни незабавно. Макар и в два-три случая да се стигнало до арести, не се изяснило нищо, с което да се заподозрат заловените, и те били освободени. Колкото и странно да било, от деня на намирането на трупа изтекла и трета седмица, без да бъде хвърлена каквато и да е светлина върху този въпрос, а до нас с Дюпен не бяха стигнали дори и слухове за събитията, развълнували общественото мнение. Затънали в проучвания, които поглъщаха цялото ни внимание, близо цял месец не бяхме излизали от дома и никой не ни бе посещавал, а в ежедневниците хвърляхме само по един поглед върху най-важните политически статии. Първите сведения за убийството донесе самият Г, Той дойде рано следобед на 13 юли 18-година, и остана до късно вечерта. Чувствуваше се засегнат от неуспеха при издирване на убийците. Репутацията му – както се изрази самият той с типичен парижанки маниер – била поставена на карта. Нещо повече, ставало въпрос за честта му. Погледите на цялото общество били обърнати към него; готов бил на всякакви жертви, само и само да разнищи загадката. Той завърши донякъде комично прозвучалата му реч с комплимент, изказан, както се изрази той, с удоволствие за такта на Дюпен, и му направи пряко и много изгодно предложение, истинският характер на което ми се струва, че нямам право да разкривам, пък то и няма никакво отношение към същността на разказа ми...

Преводач Борис Дамянов

Издателство Millenium

Загадката на Мари Роже в Pimodo

Стоян Заимов >> Миналото

Етюди върху „Записките“ на Захари Стоянов

   Младият Стоян Заимов от „Миналото“ не заявява своите пристрастия, той предпочита да слуша по-опитните или поне по-възрастните революционери. Но когато сяда да запише своите мемоари, той често търси сравнения за своите герои от един учен пласт на културата – за решението на Узунов да се съгласи да съобщи имената на някои от участниците в съзаклятието се казва: „Така са се подхлъзвали и падали и боговете на стара Гърция и Рим, когато са искали да излъжат и себе си, и обожателите си, и враговете си!...“ (с. 592) За Мария Попова, съпруга на Аспарух също се намира антично сравнение: „В записката до мъжа си тя приличаше на римлянка от времето на първата република“. (с. 519) Любимата на Берковски многократно е сравнявана с Гьотевата Маргарита и т. н. В „Миналото“ става дума и за писатели и композитори, освен споменатите вече, авторът споменава Макиавели, В. Юго, Херцен, а също и за Бетховен, Глинка, Гогол, Майербер, Моцарт.
   Последните части на „Миналото“ влизат в жанра затворнически записки. Тук са въведени детайлите на следствените действия – разпити, протоколи, улики, преводи на показания и пр. Появяват се и някои ключови фигури на националната митология – грубият, но прост насилник, противопоставен на коварния измамник („сладкото ефенди“, вж. 548 и сл.), познат от сюжетите за конфликти с гърци. Тук се откриват и по-различни литературни и фолклорни алюзии.
   Някои епизоди от затворническите части на „Миналото“ напомнят за записките на Св. Миларов с характерните за него вставни разкази за любов, измами и всевъзможни други приключения, предадени в духа на, грубо казано, балкано-ориенталския фолклор. При Ст. Заимов те са по-малко но също присъстват, присъства и самото разказване.
   

   [Тъмничарят] Саид захващаше и нямаше свършване. Разказът му е пълен с убийства, обири и оргии с гевендии циганки. По разказите му излизаше, че сейменската кула при село Куручешме е била място на сейменски убийства, обири и груб разврат. Не криеше, че сам той е убивал, обирал и развратничил по цели недели с цигански гевендии, арестувани от другарите му в кулата. Тези деяния той считаше за подвиг, а не за позор: ето и защо се възхищаваше той от своето си „сейменско минало“. Или пък начеваше да разправя за зверствата на Емин аа Балталъ, разказани нему от очевидци и участници. (с. 525)

   По нататък се стига и до песен за „кърджалийското царство“, т. е. за специфичната кърджалийска митология, за митологията на един враждебен друг, представена не тенденциозно или пародийно – нещо рядко за българската словесност не само от ХIХ в. Прави впечатление и нещо друго – митологемата за „тежкото положение на поробения български народ“ всъщност не се разгръща в „Миналото“, пък и в „Записки по българските въстания“, поне акцентът не пада върху нея. В конкретния случай тя попада в повествованието по твърде обиколен начин – през разказа на тъмничаря Саид Кучката, който от своя страна предава други разкази... Николай Аретов

Издателство Парадокс

Миналото в Pimodo

* Хулио Кортасар >> Около мита

Лабиринтът към Минотавъра е отворен

Едно пътешествие в търсене на мита – от Минотавъра в Древна Гърция, през будизма и християнството, Голем и златната илюзия на средновековна Европа, в модерните времена с граф Дракула и Робинзон Крузо, за да затихне деликатно с пърхането на един постмодерен Нарцис, влюбено търсещ образа си в огледало за обратно виждане.

Кортасар обаче завърта историите около опорните им точки, преобръща митовете и те се превръщат в горчиви приказки. Но успява да извика у нас усмивка – може би тъжна, но все пак усмивка.

Една среща с ранния Кортасар и за пръв път на български език – Кортасар драматурга.

Издателство Агата А

Около мита в Pimodo

* № 2 000... :-)

Милан Кундера >> Непосилната лекота на битието

За безкрайното завръщане

   Ако всяка секунда от нашия живот се повтаря безброй пъти, то значи, ние сме приковани към вечността като Исус Христос към кръста. Тази представа е ужасяваща. В света на вечното завръщане върху всеки жест тежи непосилна отговорност. Това е причината Ницше да нарече идеята за вечното завръщане най-тежкото бреме (das schwerste Gewicht).
   Но ако вечното завръщане е най-тежкото бреме, то тогава, сравнен с него, животът на всеки от нас се откроява с великолепната си лекота.
   Ала дали наистина тежестта е ужасна, а лекотата – прекрасна?
   Най-тежкото бреме ни мачка, притиска ни към земята, смазва ни с тежестта си. Но в любовната поезия на всички времена жената копнее да бъде затисната от тежестта на мъжкото тяло. Така най-тежкото бреме става същевременно образ на най-пълноценното осъществяване на живота. Колкото по-голямо бреме тегне върху нашия живот, толкова по-близо е той до земята, толкова по-истински и правдив е.
   И обратното: абсолютната липса на бреме прави човека по-лек от въздуха, той литва нагоре, откъсва се от земята, от земното битие, става полуреален и движенията му са колкото свободни, толкова и лишени от смисъл.
   Кое тогава да изберем? Тежестта или лекотата?
   Този въпрос си е задавал Парменид през шести век преди Христа. Той виждал целия свят разделен на двойки противоположности: светлинамрак; ефирност – плътност; топлина – студ; битие – небитие. Единия полюс в двойката приемал за положителен (светлината, топлината, ефирността, битието), а другия – за отрицателен. Това деление на положителен и отрицателен полюс би могло да ни се стори детински просто. С изключение на един от случаите: кое е положителното – тежестта или лекотата?
   Парменид отговаря: лекотата е положителна, тежестта – отрицателна.
   Прав ли е, или не? Това е въпросът. Сигурно е само едно: противопоставянето тежест – лекота е най-загадъчното и най-многозначното от всички противопоставяния.

   Томаш занимава мислите ми от доста години, но едва в светлината на тези разсъждения го видях отчетливо. Видях го да стои до прозореца в своя дом и да гледа през двора към стената на отсрещната сграда в неведение как да постъпи.
   За първи път срещна Тереза преди около три седмици в един малък чешки градец. Прекараха заедно не повече от час. После тя го изпрати до гарата и стоя с него, докато влакът дойде и той се качи. Десет дни по-късно пристигна при него в Прага. Любиха се още същия ден. През нощта тя вдигна висока температура. Оказа се грип и Тереза остана цяла седмица в апартамента му.
   Тогава той изпита необяснима любов към почти непознатото момиче. Струваше му се, че тя е дете, което някой е положил в насмолена кошница и е пуснал по течението на реката, та той, Томаш, да го извлече на брега на своята постеля.
   Тя остана при него една седмица, докато оздравя, а после отново замина за своя градец, на около двеста километра от Прага. И тогава настъпи мигът, за който споменах и който според мен е ключът към живота на Томаш: той стои до прозореца, вперил поглед през двора в стената на отсрещната сграда, и премисля.
   Дали да я покани в Прага за постоянно? Тази отговорност го плашеше. Ако я поканеше сега, тя щеше да дойде, за да му предложи целия си живот.
   Или пък да не ѝ се обажда повече? Това би означавало Тереза да си остане сервитьорка в ресторанта на един затънтен градец и той никога вече да не я види.
   Искаше ли Томаш тя да дойде при него, или не искаше?
   Той гледаше през двора към отсрещната стена и търсеше отговора.
   Тя се връщаше отново и отново в паметта му, легнала на неговия диван; не приличаше на никого от дотогавашния му живот. Не беше нито любовница, нито съпруга. Беше дете, което той бе извадил от насмолената кошница и бе положил на брега на своята постеля. Тереза бе заспала. Коленичи до нея. Трескавото ѝ дишане се учести, тя издаде немощен стон. Томаш притисна лице към нейното и зашепна в съня ѝ думи, с които да я успокои.
   След малко му се стори, че тя започва да диша равномерно и лицето ѝ неволно се надига към неговото. По устните си усещаше леко тръпчивия ѝ от треската дъх и го вдишваше, сякаш искаше да попие близостта на нейното тяло. И в този миг си представи, че тя живее с него от много години и сега умира. Изведнъж го обзе ясна увереност, че няма да преживее нейната смърт. Ще легне до нея и ще закопнее да я последва и в гроба. Разнежен от тази мисъл, зарови лице във възглавницата до лицето на Тереза и дълго остана така.
   Сега стоеше до прозореца и търсеше опора в тази сцена. Та какво друго би могло да бъде това, освен любов – любовта, избрала именно този начин, за да му се разкрие?
   Но дали беше любов? Беше си внушил, че иска да умре редом с нея, и това чувство бе очевидно в разрез с реалността: та нали това тогава бе едва втората им среща! В такъв случай не ставаше ли дума само за истерична реакция на човек, който съзнаваше дълбоко в душата си своята неспособност да обича и затова бе започнал да се преструва пред самия себе си на влюбен? При това подсъзнанието му бе толкова малодушно, че бе избрало за своята комедия тъкмо тази жалка сервитьорка от затънтен градец, която бе имала нищожен шанс да влезе в живота му!
   Той гледаше през двора мръсните стени и си даваше сметка, че не знае любов ли е било, или истерия.
   И се упрекваше, че в такава ситуация, когато един истински мъж не би се колебал нито миг как да постъпи, той самият проявява нерешителност и така лишава най-красивия миг в живота си (коленичил до нейното легло, чувства, че не би преживял смъртта ѝ) от неговия смисъл.
   Яд го беше на себе си, но после му хрумна, че всъщност е съвсем естествено да не знае какво иска.
   Човек няма как да знае какво би трябвало да иска, защото живее един-единствен живот и не може да го сравнява с предишните си животи, нито пък да го поправи в следващите.
   Кое е по-добре: да бъде с Тереза или да остане сам?
   Няма никакъв начин да се провери кое решение е по-правилно, защото няма никаква възможност за сравнение. Човек изживява всичко за първи път, при това без да е подготвен. Като артист, който играе ролята си, без изобщо да е репетирал. Но колко струва животът, щом първата репетиция за живот е вече самият живот? Ето защо той винаги наподобява скица. Но дори „скица“ не е точната дума, защото скицата винаги е проект на нещо бъдещо, подготовка за картина, докато скицата, каквато представлява нашият живот, не е скица на нищо, а ескиз, който никога не се превръща в картина.
   Einmal ist keinmal, повтаря си Томаш немската поговорка. Онова, което се случва само веднъж, все едно никога не се е случвало. Щом на човек му е отредено да живее само един живот, той все едно не е живял изобщо...

Преводач Анжелина Пенчева

Издателство Колибри

Непосилната лекота на битието в Pimodo

Деян Енев >> Всички на носа на гемията

Шейсет и един разказа

   1. Не знам какво е есе. Съществуват стотици дефиниции, които тръбят, общо взето, едно – че есето е сплав от мисъл и чувство. До момента, след 25 години писане, съм публикувал най-малко 2 000 текста – разкази, публицистика, репортажи, интервюта, фейлетони, антрефилета, филета и какво ли не – пръснати по вестници и списания. Някои от тях със сигурност могат да минат за есета. Но ако някоя учителка по литература в седми клас ме хване за ушите, изтъпани ме пред класа и каже: Я сега, господин писачо, обяснете на моя клас как се пише есе, аз веднага ще избягам на последния чин при двойкаджиите, ще ги помоля да се сместят и ще си бръкна за по-сигурно в носа като естествена защитна реакция.
   2. В четвърти клас учителката ми Калчева, висока и строга като камбанария жена, много хареса моето съчинение за есента. Разведе ме из всички четвърти класове да го прочета на глас. Прибрах се вкъщи надут като пуяк. Похвалих се на мама. Оттогава винаги лесно пиша за есента. Ей сега да ме накараш, ще седна и ще те тресна с такъв радикален текст по главата, че ще започнеш да виждаш жиците на тролеите като петолиние. А носа си - като ключ сол. Ама да ми кажеш - напиши точно есе, есе за есента, няма да стане. Нещо повече, ще запаля три цигари едновременно и ще ти издухам пушека в очите. Пушека на три цигари. В очите. Люти, да знаеш. Ну, заяц, погоди.
   В седми клас учителката ми по български и литература Шанова също харесваше моите съчинения. Тя правеше друго: изгонваше ме отвън на терасата по време на час и започваше да чете съчинението ми пред класа с дрезгавия си, но много изразителен глас на заклета пушачка – гласа на Едит Пиаф. На терасата, казах – защото това ставаше в Либия, в Триполи, където бях заминал с майка си, баща си и брат ми, близнака. Мама изкара три години като детски лекар там. Предишната година, 1973-а, бяха открили българско училище от първи до осми клас – с по една паралелка от десетина ученика във всеки клас. Училището бе разположено в двуетажна арабска къща с дворче, в което растяха глицинии. Яд ме беше на Шанова, когато започнеше да чете на глас съчиненията ми. Защото ме лишаваше от присъствието на Красимира, момиченцето от Пловдив, с което седях на един чин. Не можех да ѝ се наситя, брей. Тя имаше такива крачета, че аз по цял час си кривях очите и гледах все в краката ѝ. Как не станах кривоглед тогава, не знам. Едва изтрайвах да свърши междучасието, че да си седнем пак един до друг. Понякога Красимира ми позволяваше да поставя вечно потната си от нетърпение длан върху бедрото ѝ. Но това траеше кратко. Не бях син на кочияш и когато ме погледнеше, веднага си дръпвах ръката. Красимира в края на учебната година се влюби в сина на Шанова, Митко Шанов, който учеше в осми. Тогава Митко пушеше като комин – за разлика от сега, когато отдавна е хвърлил цигарите. Красимира се влюби в него след годишния крос в карето улички около училището. Аз се готвех упорито за него. Ден след ден в продължение на месеци изминавах пътя от вкъщи до училището и обратно, близо седем километра в едната посока, тичешком. На кроса заех второ място, едва дишах и в устата ми миришеше на кръв. Първо място зае пушачът Митко Шанов. Даже не се беше задъхал.
   3. В английската гимназия имах няколко учителки по литература. Запомнил съм Георгиева. Тя беше много приятна дама с някаква пигментация по лицето, която й придаваше вечно неуверения вид на енотово мече. Готвеше се изключително старателно за часовете си, пристигаше с много помощна литература, поставяше книгите като ветрило около себе си, разтваряше ги на необходимите места, хващаше в ръцете си едновременно по седем разтворени помагала и започваше да ни залива с цитати. Тя също харесваше моите съчинения. Когато искаше да ме изпита, ме поглеждаше в очите. Ако кимнех надолу, вдигаше друг. Поощряван по такъв безподобен начин, аз пишех все по-разкрепостено. А Георгиева неизменно ми поставяше шестици. Случваше се да не съм чел произведенията за поредното контролно. Но пак имах шестица. Сигурно защото участвах в кръжока ѝ, заедно с една Мария и една Ели. В този кръжок четяхме собствени текстове и се опивахме от тях. Моите като че ли вече миришеха на разкази, макар още да не знаех това. Просто ми харесваха. Веднъж изтърсих на Мария и Ели, че буквите имат цветове. Всяка буква има отделен цвят. Човешките имена – също. Имената даже се появяват и като образи. МАРИЯ например е развята черна забрадка. Буквата А е бяла. А ЕЛИ ми прилича на хляб, който разрязваш с нож. Ели и Мария ме гледаха стреснато. Това много им хареса. След години прочетох за прозренията на Велимир Хлебников по тази тема. Но тогава нищо не знаех за птицеловите и слънцеловите. Напуснах английската с шестица в дипломата и с бели петна в знанията си. Ако си представим учебната програма по литература в гимназиалния курс като картата на континентите, аз не познавах, образно казано, Австралия и Океания. Какво говоря! И Антарктида. Че май и Огнена земя. Наваксах донякъде пропуските в казармата, но не беше същото. Тогава разбрах значението на седемте разтворени всеки час книги на учителката ми по литература Георгиева. Те не ни помагаха кой знае колко да проумеем голямата творба. Те само ни помагаха да не потънем като камъни в нейния океан. Бяха като спасителните поясчета, с които децата влизат в морето. Наистина – в някои от големите творби, които после четох сам, аз потънах буквално като камък. (Тя дойде на премиерата на втората ми книжка през 1992-а в Ректорската зала на Софийския университет и доведе целия си тогавашен клас. А след това ме покани на среща с учениците. Вече не преподаваше в английската, а в някакво издраскано, разсипано, направо като бомбардирано училище в квартал „Хаджи Димитър“.) Не кандидатствах с литература след гимназията. Кандидатствах медицина. А ме приеха стоматология. Брат ми, близнакът, в края на 11. клас се ожени. По закон при братя близнаци, единият имаше право да отложи казармата. Брат ми вече беше женен. Тъй че отидох войник.
   4. В казармата много четях. Няма да кажа къде служех, защото може да е военна тайна. Но можеше да се чете. Извън денонощните караули карахме шестчасови смени, седнали на бюро. Пристигахме на смяна поне с една книга, напъхана в колана на панталоните и замаскирана умело с куртката. Някои, които четяха по-бързо, пристигаха направо с по две, да им стигнат. Проблем се появяваше единствено с тухли като „Тихият Дон“ или „Вълшебната планина“. Тях издърпвахме от задния прозорец на стаята с въженце или през зимата ги омотавахме в шинелите. Нощните смени бяха най-благодатни. Свариш си кафе с направеното от счупено на две бръснарско ножче бързоварче и разтвориш книгата. Когато си на караул и те духа мразовитият вятър, не можеш да четеш, разбира се. Но можеш друго – да изпушиш една цигара в шепата, и докато пушиш и се грееш на рубинената светлинка в шепата си, привел глава, да слушаш странните думи, които се подреждат в главата ти. Хоризонтално, вертикално, като пясъчен часовник, като рухващо кубе на черква, като ноздри на пристигащи от дълъг път коне; като попско расо, стапящо се като черен сняг по калдъръма. На нощните смени в казармата прочетох „Цената на златото“ и „Завръщане“ от Генчо Стоев.
   Между другото, бях в един взвод с по-малкия му син. Той беше художникът на поделението. В ателието му зад офицерския клуб беше прекрасно. Таванът беше висок пет метра. Вътре можеше да се диша. Вечер след проверката, когато дежурният офицер се запиеше, когато не бяхме караул или на смяна и когато бяхме успели да си купим водка от кръчмата „Жабата“ в селото, се събирахме там. При рано побелелия Кико миришеше на терпентин и на горящи въглища. Той ми даде да прочета „Две години в кубрика“ на Ричард Дейна, издадена от варненското издателство „Георги Бакалов“ в поредицата „Морета, брегове и хора“ под номер 47 през 1981-а. Книгата започва така: „Четиринайсети август бе определен за отплаването на брига „Пилигрим“ по пътя му от Бостън, край нос Хорн, до западния бряг на Северна Америка. Тъй като корабът щеше да отблъсне рано следобед, аз се появих на борда в дванайсет часа, стъкмен като моряк от главата до петите, ведно със сандъка си, пълен с дрехи за две-три годишното пътуване, което предприемах с твърдото намерение да излекувам, ако бе възможно, чрез коренна промяна на начина си на живот и продължителна раздяла с книгите, чрез много и тежка работа, проста храна и чист въздух едно заболяване на очите, принудило ме да се откажа от следването и което никаква лекарска помощ не обещаваше да излекува.“
   5. След казармата карах един семестър стоматология и прекъснах, защото ми писна да дялкам зъби – кътници, резци и кучешки – от сапунчета. И се започна бачкаторската ми епопея. За да можеш да кандидатстваш, трябваха 8 месеца трудов стаж. Работех и кандидатствах българска филология. Все се падаше Елин Пелин. Захаринчо все отиваше да стане пролетарий в града. Оттогава с Пелинко се гледаме изпод вежди. На изпитите ме късаха не само по литература, но за разнообразие и по история. Кой е убиецът на Ботев, а? Вие знаете ли? Не е черкезкият куршум. Аз научих кой е от един кандидат-студентски курс по история. И отново започвах работа. Работих какво ли не. Бях нощен санитар, бояджия в Киноцентъра, пресьор във военен завод. Като нощен санитар припечелвах не зле в моргата на Четвърта градска болница при леля Ани. Тя ме викаше да ѝ помагам. Бях млад, зелен и смел. Боже, колко смел съм бил. След дванайсет години, в един период без работа, написах новелата „Морга“, първият ми дълъг текст. Цели 35 страници. Леля Ани се появява вътре с целия си блясък. След още 8 години тази новела влезе в сборника „Господи, помилуй“, който спечели Голямата награда за българска художествена проза Хеликон за 2004-а. Затова, когато ме попитат колко време писахте тази книга, се чудя какво да отговоря. И обикновено споменавам някаква по-прилична цифра. Как да кажа – ами, писах тази книга 20 години.
   Влязох в университета на третата година, трети по успех. Опитах се да се похваля на мама и на татко – че съм трети по успех в републиката! Те не откликнаха на радостта ми, те просто уморено вдигнаха рамене. Вече бях на 24. Моите съученици се бяха дипломирали и започваха работа. На другата година се ожених и се роди синът ми. Втори курс, с жена и дете на гърба, приключих двете изпитни сесии с общо три поправки – всъщност, не лош резултат. По единия предмет ме скъса моят преподавател Александър Кьосев. Той не беше Георгиева. Не се притеснявах особено, защото с малко кандърми пускаха да се запишеш и с три поправки. Есента пред кабинета на декана се изви огромна опашка от такива като нас. С моят приятел, поетът Николай Дойнов, се наредихме последни. А бе я метла. Ние сме писатели, ние сме поети. Бях вече предал ръкописа на първата си книга, „Четиво за нощен влак“, в издателство „Народна младеж“ при Весела Люцканова. Аз тука чакам да ми излезе първата книга, а те ще ме късат!... А бе я метла. Опашката вървеше бързо. Деканът разрешаваше на всички да запишат трети курс с три поправки. Не помня името му. Помня, че тогава, на опашката го мислехме за страшен пич, щом пуска всички. Точно пред нас се беше наредил един негър. Братски тъмнокож студент, да кажа. И то – бая тъмнокож. Дойде неговият ред, чернилката влезе. Когато излезе, беше побелял като капучино. Не можело, обясни той. Прекъсвал. Ние с поета Николай Дойнов влязохме заедно, за кураж. Ники вече също стягаше сватба. Не можеше да губим още година. Това беше абсурд. Излязохме тъмни като цвекла. Не можело с три поправки да запишеш новата учебна година. Прекъсваме и бачкаме. Явно деканът е бил див расист. И по инерция го отнесохме и двамата бледолики. Това ми е едничкото обяснение как от трийсет и трима човека прекъснахме само ние тримцата с тъмнокожия колега. Ама пък беше черен, завалията. Направо виолетов. Като маджун от цвекло.
   6. Хайде пак бачкане. Пак като санитар, да ти дойде умът в главата. Само че сега станах санитар в психиатрията. От онзи период е разказът „Париж“, който също влезе в „Господи, помилуй“. Бях и дърводелец. На една преса за фурнир в дърводелския цех в Лагера до сегашната каса на Енергото „София-Юг“. Залепил съм хиляди шперплатови плоскости с фурнир. С вечно пияната рускиня Ксения поставяхме плоскостта под пресата, аз хвърлях едно око да не би Ксения да е припаднала и да си е забравила главата между челюстите и натисках копчето. И с ридание – като от гърлата на сто гребци на галера – пресата тръгваше надолу. Но изведнъж сред облаците се показа лъч светлина. Обади ми се Весела Люцканова, да ми каже, че от издателството са одобрили за печат книгата ми. Попита ме дали имам предпочитания за рецензента. Тогава всяка книга трябваше да разполага с положителна рецензия. Аз посочих името на Генчо Стоев. Тя обеща да му се обади и да го пита.
   И ето ме, един хубав пролетен ден на 1987 година с плющящи теменужено-перести небеса вървя към високия писателски блок на „Незабравка“ до Руското посолство, където Генчо Стоев живееше на последния етаж. Той вече бе прочел ръкописа и даже бе написал рецензията. Сега отивах да се запознаем.
   Взех асансьора, качих се до последния, 17-и етаж. Промъкнах се сред джунглата от стълбищни растения, през които надничаха червените очи на мушкатата. Намерих вратата с табелката „Генчо Стоев“. Натиснах звънеца. Чух мек звук от чехли. Генчо Стоев отвори, здрависахме се и влязох в големия хол. Както разбрах впоследствие – това бе и единствената стая.
   Мебелите имаха цвят на напечени от слънцето скали. Беше вехто, но светло. Жилището му по някакъв начин много силно приличаше на място, обитавано от орли. На обиталище на орли.
   – Сигурно е хубаво тук, на високото – изтърсих в смущението си.
   – Аз исках по-нагоре. Но там е небето – усмихна се писателят.
   Вече познавах творчеството му и трудната му житейска съдба. Изказах несръчно възхищението си. Той произнесе няколко хубави думи за книгата ми. Сподели един секрет при подреждането на разкази в сборник. Сетне ме изведе на балкона да видя гледката. От тази височина гората на парка се виждаше като мъх. А паркираните долу край тротоарите коли приличаха на късчета станиол. Най-силно впечатление у Генчо Стоев правеха очите. Бяха скрити дълбоко навътре в очните кухини, като някакъв много скъпоценен уред. Приличаха на очите на човек, който дълго се е взирал в слънцето. И е платил прескъпо за това.
   7. По него време някъде вече бях прочел една история, от която подробностите сега ми се губят. Но ставаше дума за изобретяването на феникистископа, уред, който се явява нещо като бащата на първите далекогледи. Неговият изобретател Жозеф Плато не разполагал с необходимата апаратура за своите опити. Наличните лещи не му били достатъчни. Накрая той започнал да използва за опитите собствените си очи. Взирал се до безкрай в слънцето, за да завърши успешно експериментите си. Успял да създаде прародителя на далекогледа. Но ослепял. По някакъв начин, когато за пръв път видях очите на Генчо Стоев, ги свързах с очите на Жозеф Плато.
   8. Тук ми се щеше да тресна някой умен цитат от някой умен автор. За беда моята дълго събирана, макар и доста хаотична библиотека, пълна със скъпоценни за мен издания, която държах в мазето, пострада при едно наводнение. Кал покри скъпоценните ми книги и трябваше да ги изхвърля. Ричард Дейна, от когото беше цитатът по-горе, оцеля по чудо. Сигурно защото е бил моряк.
   9. И все пак, има начин да се гледа в слънцето, без да пострадат очите ти. Има един начин.
   10. „Ковачът започна да разбива веригите му. Над площада се разнесе дрънчене. Понеже не разбраха какво става, всички протягаха шии, като се мъчеха да видят по-добре.
   – Какво правят там? – извика някой.
   Палачите сръчно го събориха между двете дъски.
   Започна се.
   Самсонка в червена риза се наведе над него, премери се и замахна с брадвата.
   Разин зажумя с очи, но от болката те се ококориха, цялото му тяло се сви конвулсивно от главата до краката, болката опияни и помъти всичките му мисли и чувства. Степан не извика, а само дишаше тежко и прекъслечно, с хъркане...
   „Отсякоха ръката ми“ – разбра той.
   Времето вървеше бавно, Разин отвори очи. Ръката му лежеше на колелото.
   „Моята ръка!“ – каза на ума си Степан.
   – Хайде – тихо извика един от помощниците на палача, които бяха се навели до краката на Степан.
   Палачът се приближи.
   Вик на болка се надигаше от гърлото му, от гърдите, от корема, но Степан пак го задържа.
   Като през мъгла видя как помощникът на палача носи към колелото отсечения му до коляното крак, като го показва на народа.
   „Бива си ме и мене като татко Тимош – мислеше Степан. – Колко кръв, колко мъки, а аз виждам всичко и чувам всичко.“
   Но той не чуваше вече всичко: часовникът на Спаската кула звънеше сякаш нейде от тридесето царство. В очите му плуваше мъгла, в която се движеха неузнаваеми хора, в ушите му сякаш шумеше море при прилив. И болката се разтапяше, ставаше по-глуха. Степан погледна небето и му се стори, че сини вълни го люлеят и го въртят...
   След това почувства, че слабее вече завинаги. Пак видя над себе си сивата брада на палача Самсонка и преди той да замахне с бадвата, за да отсече главата му, Степан събра всичките си последни сили и извика, както му се струваше, по старому, раздрусвайки с вика си целия площад и кулите на Кремъл, извика така, че заедно с вика си да издъхне живота:
   – Всички на носа на ге-ми-я-та-а!…
   Ала никой не го чу, защото белите, мъртви устни на Степан се помръднаха едвам, без звук...“
   11. Горното явно е от някакъв роман за Степан Разин. Но след онова наводнение се е запазила само последната страница, така че не мога да ви кажа от кой роман. Няма и особена връзка с останалия текст, освен малко с цитата от Ричард Дейна. Всъщност, ще ви призная нещо. Под номер десет мислех да изпраскам обещания тихомълом радикален текст за есента. Опитах, но не се получи нищо. Така че приемете цитата като съчинение за есента.
   12. Един руски поет пише: „Айнщайн открива, че скоростта на светлината има предел. А след това? След това е онази светлина, казва Флоренски. Тя е реална, тя може да бъде видяна в обратна перспектива през нарязаната решетка на царските двери по време на богослужение или в отблясъка на кандилото, отразено в стъклото на иконостаса. Опитайте се да погледнете слънцето с широко отворени очи. Не, вие няма да видите нищо. Ами през пелената, през мъглицата на сълзите? През прозрачното замижаване на клепача, когато се смеете. Тогава може да се види слънцето очи в очи.“
   Опитайте.

Всички на носа на гемията (Литернет)

Издателство Сиела

Всички на носа на гемията в Pimodo

Любомир Николов >> Азбучни гатанки

Отгатни – Оцвети – Напиши

От времето на Кирил и Методий
тя все напред и все напред ни води –
и приказки във книгите разказва,
и пътя към успеха ни показва.

Без нея няма мъдрост, няма знание
и затова я учим със старание.

Що е то?


Жито в мелницата влиза,
а отвътре прах излиза
и чувал подир чувал
пълнят се с прашеца бял.

С него се приготвя хляба,
с него питка меси баба
и без него няма как
да направим козунак.

Що е то?

Художник Стелияна Донева

Издателство Софтпрес

Азбучни гатанки в Pimodo

Хуан Антонио Берниер >> Философията и две врабчета

Поезия

Съмва се в гората

Доближавам вратата. Въздухът е студен
като леден чаршаф върху празно легло;
макар и замаян, поглъщам го спокойно.

Пеят невидими птици,
привличат вниманието към листака –
това `и е нужно на гората. Ниско над земята
се приплъзва мъглица без корени.

Опитвам се да не мисля. Искам да отговоря
на познатия поглед, с който гората ни гледа.

Взирам се дълго
в безпаметната мъгла наоколо.

AMANECE EN EL BOSQUE

Me acerco hasta la puerta. El aire es frío
como el gélido lienzo de una cama vacía
y, aún conmocionado, lo acojo quedamente.

Hay pájaros cantando que, invisibles,
reclaman la atención hacia las hojas
que el bosque solicita. A ras de suelo
lo roza una neblina sin raíces.

Procuro no pensar. Quisiera devolverle
la familiar mirada con que el bosque nos mira.

Atento a lo contiguo, observo -me demorola
neblina inconsciente.

Двуезично издание

Преводач Лиляна Табакова

Издателство Жанет 45

Философията и две врабчета в Pimodo

Джон Уилямс >> Стоунър

Книга за един обикновен човешки живот...

   Колкото и да е странно, Едит не показа на погребението на баща си особено вълнение. По време на тържественото опело седя с изправен гръб и каменно лице, което не се промени и когато тя трябваше да мине покрай тялото на баща си, бляскаво и пълно, в богато украсения ковчег. Но на гробището, когато спускаха ковчега в тесния ров, прикрит с парчета изкуствена трева, Едит захлупи върху дланите безизразното си лице и стоя така, докато не я докоснаха по рамото.
   След погребението прекара доста дни в някогашната си стая, в стаята, където беше израсла – виждаше се с майка си само на закуска и вечеря. Който наминеше към тях, мислеше, че се е усамотила със скръбта си.
   – Бяха много близки – отбелязваше тайнствено майка ѝ. – Много по-близки, отколкото изглеждаше.

   В стаята обаче Едит обикаляше като за пръв път, свободно, докосваше стените и прозорците, проверяваше доколко са устойчиви. Накара да свалят от тавана цял сандък, пълен с вещите от детството ѝ, надзърна в чекмеджетата на писалището, недокосвани от близо десетилетие. Замаяно и лениво, сякаш разполагаше с цялото време на света, се зае да преглежда вещите си, да ги милва, да ги обръща ту насам, ту натам, да се взира внимателно, едва ли не като на ритуал. Натъкнеше ли се на писмо, което беше получила като малка, го четеше от начало до край, сякаш за пръв път, откриеше ли забравена кукла, ѝ се усмихваше и галеше боята по грапавата буза, все едно е дете, получило подарък.
   Накрая подреди всичките си вещи от детството на две спретнати купчинки. Едната се състоеше от играчки и дрънкулки, които сама си бе купувала, от тайни снимки и писма от нейни приятели съученици, от подаръци, които навремето е получавала от далечни роднини, в другата бяха струпани нещата, които ѝ бяха дадени от баща ѝ или пряко или косвено бяха свързани с него. Именно към тази купчинка Едит насочи вниманието си. Устремено, безчувствено, без гняв, но и без радост се запретна да вади една по една вещите в нея и да ги унищожава. Изгори в камината писмата и дрехите, пълнежа на куклите, иглениците и снимките, пак пред камината натроши на ситна прах глинените и порцелановите глави, дланите, ръцете и краката на куклите, а каквото остана след горенето и трошенето, събра с метлата на малка купчинка и го изхвърли в тоалетната към стаята.
   След като приключи – след като стаята се изчисти от дима,след като камината бе изметена и малкото оцелели вещи бяха върнати в скрина с чекмеджетата, Едит Бостуик-Стоунър седна на малката тоалетка и се погледна в огледалото с изтъняло или олющено сребърно покритие отзад,така че тук-там образът ѝ се отразяваше несъвършено или изобщо не се отразяваше, а лицето ѝ приемаше странно непълен вид. Тя беше на трийсет години. Косата ѝ вече бе започнала да губи младежкия си блясък, около очите ѝ се бяха появили бръчици, а кожата на лицето ѝ вече се опъваше върху изпъкналите скули. Едит кимна на отражението си в огледалото, стана рязко и слезе долу, където за пръв път от доста дни заговори весело и едва ли не задушевно с майка си.
   Искала (обясни) някаква промяна в себе си. Прекалено дълго била такава, заговори за детството си, за своя брак. От източници, които можеше да опише самомъгляво и несигурно, си създаде образ, който искаше да постигне, и през двата месеца, които прекара при майка си в Сейнт Луис, не правеше почти нищо друго, освен да осъществява тази цел.
   Поиска назаем известна сума от майка си, която неблагоразумно ѝ я подари. Обнови целия си гардероб, като изгори всички дрехи, които бе донесла със себе си от Колумбия, отиде да се подстриже късо, както бе модно напоследък, накупи козметика и парфюми, които всекидневно се упражняваше да употребява в стаята си. Научи се да пуши и заговори по нов начин, накъсано, с едва доловим английски акцент, леко пискливо. Прибра се в Колумбия, добре овладяла тази външна промяна, а също с още една промяна, тайна и мощна, вътре в нея...

Издателство Лабиринт

Стоунър в Pimodo