събота, 13 юли 2013 г.

>> Ръководство за фрийлансъри

Фрийлансъри от цял свят споделят тайните на успеха си...

– Как да стартирате
   (съвети и полезни материали за вземането на решение)
– Какви бизнес умения са ви нужни
– Съвети за по-добра организация на работата
– Как да определите ценовата си политика
– Управление на финансите
– Как да печелите клиенти
– Как да защитавате правата си
– Как да популяризирате дейността си
– Как да се предпазите от „прегаряне“ в работата
– Продължавайте да се развивате
   ...

Издателство Списание .net



Димана Атанасова >> Междусъния

„Сънувам… странни неща, Меро… Сънища, от които не мога да избягам… и понякога не зная коя е моята реалност и мога ли да се завърна там…“

   Гласът му се изгуби сред тътена, но знаех, че крещи името ми.
   Вдишах, а песъчинките, поети с въздуха, задръстиха дробовете ми.
   Вкопчих се отчаяно в издатината, толкова силно, че под ноктите ми рукна кръв. В последния момент успях да превърна нечленоразделния писък в поредица от разбираеми звуци.
   - Даш!
   Този път бе съвсем ясно.
   Да, звучеше като скърцане на несмазвана от десетилетие врата, пресипнал и немощен, но определено се различаваше от воя на вятъра. Преглътнах солената вода и сълзите и направих още една крачка нагоре. Мътният силует на върха можеше да е скала или дърво, а гласът – само плод на изтерзаното ми съзнание, но бях длъжна да продължа. Дори да нямаше нищо, дори да имаше само оголен камък под суровата ласка на вятъра.
   Ръка улови моята, драскайки кожата с нокти. Нямах време дори да се ужася, а се вкопчих в предложената помощ като удавник за сламка. Оставих го да ме извлече нагоре, стискайки зъби, докато острите камъни раздираха коленете ми. Всичко беше по-добре от отвесната хлъзгава скала.
   Метнах се в обятията му в момента, в който ме издърпа до себе си. Ризата му беше подгизнала – от дъжд и кръв – ръцете му трепереха, докато се заключваха зад гърба ми, но дори сред рева на бурята успявах да чуя неравния ритъм на сърцето му.
   - Върви след мен! – изкрещя в ухото ми, сграбчвайки ме за китката.
   Запрепъвах се след него, босите ми стъпала се хлъзгаха по влажната скала, дъждовната вода се смесваше с кръвта. Очите ми горяха от солта, а главата ми пулсираше сякаш в черепа ми имаше бомба със закъснител.
   Измърмори нещо за заслон, но вятърът заглуши остатъка от думите му. Ръката му бе толкова студена и мокра, че едва успявах да се задържа за нея. Страх бълбукаше в гърдите ми, разпростираше се като плевел към съзнанието ми, обхващаше и поглъщаше всяко кътче от мозъка ми.
   Притиснах се в него, търсейки топлината на тялото му. „Заслона" – скалата,  увиснала на сантиметри от главите ни - предпазваше донякъде от дъжда, но не можеше да спре студа. Сгушихме се, обгърнахме се с телата си, вкопчили вкочанени пръсти един в друг.
   Бурята се развилня няколко часа след като се разделихме с Меро. Първо небето потъмня до оловносиво, а облаците се застелиха над главите ни, още по-гъсти и черни като катран. Нямаше светкавици, единствено глухи тътени, разтърсващи земята. Дъждът постепенно премина в порой, а накрая капките се превърнаха в ледени топчета с размера на детски юмрук. Вятърът гризеше плътта и свистеше злокобно в ушите като вой на гладен лешояд…

Издателство Весела Люцканова

Междусъния в Хеликон


Иво Андрич >> Знаци край пътя

Есеистичните миниатюри на Иво Андрич, известни в историята на литературата като „духовните завещания“ на големия балкански разказвач

Кратките текстове с отворена структура образуват цялостна творба, мироздание от размисли и наблюдения за хора, градове, пейзажи; за предмети и състояния; за видяно и преживяно; за творчеството и изкуството; за „тъмните вилаети“ на историята; за кръста и красотата на живеенето... Светогледът, поетиката, метафизиката и изстраданата мъдрост на един трагик, стоик и оптимист, но преди всичко на един велик хуманист.

Издателство Панорама

Знаци край пътя в Хеликон


петък, 12 юли 2013 г.

Астрид Линдгрен >> Расмус и скитникът

Приключенията на едно малко момче, търсещо семейство и обич...

Расмус е на девет години и живее в сиропиталище. Той е слаб, луничав и с права коса. Това се оказва проблем... Всички семейства предпочитат момиченца с къдрави коси.
И така, Расмус решава да избяга и сам да си потърси дом и родители, които да го искат.
Среща скитника Райски Оскар, наречен Божия кукувица. Двамата се шляят по пътищата; пеят в стопанствата (или в краен случай цепят дърва), за да получат скромна вечеря; оказват се въвлечени в обир; преследвани са от престъпници, въоръжени с пистолети и преживяват куп страшни и вълнуващи приключения...
И когато Расмус получава възможност да остане при едно добро, весело и богато семейство със собствено стопанство, да има собствена стая и собствени кученца, той разбира, че не иска друг баща освен Оскар. Малкото момче остава да живее при Оскар и жена му Мартина в малка, сива къщурка на брега на зеленото езеро.

Издателство Пан

Расмус и скитникът в Хеликон

Расмус и скитникът в Books.bg

Тома от Аквино >> Философски трактати

Вярвам, защото е абсурдно, ако беше достоверно щях да знам. Тома от Аквино

Тома от Аквино разчита по-скоро на една силна кралска власт, която да поеме грижата за един „добър живот“, не на народни събрания като Аристотел и Цицерон. Във всеки случай кралската власт не е ограничена, защото тя е свързана с природния закон, с разума и, най-сетне, с божията воля.
Кралската власт Тома от Аквино си представя по-скоро като власт, която се избира, а не е наследствена монархия. Изборът е възможност един народ да прекрати своя договор с краля и да го детронира, когато кралската власт се превърне в тирания.
Относно толкова важното за запада съперничество между духовната и светската власт ( църква и държава ) Тома от Аквино заема умерена позиция. Само целта на едно действие или на една общност е решаваща за определянето на адекватна водеща фигура. Като щурман, който дава правилни нареждания на корабостроителя и моряците, за да се достигне до определено пристанище, така и духовното кралство (папата) поема ръководството, за да достигне християнската общност сигурно до вечното блаженство.

Издателство Изток-Запад



Хенри Дейвид Торо >> Живот без принцип

Простота, простота и пак простота! Торо

В покрайнините на нашия град живее един груб и недодялан печалбар, който е решил да огради с каменен зид земята си под хълма. Втълпили му го властите, за да го предпазят от нашественици, та сега той иска да копая три седмици с него. Резултатът ще бъде, че навярно ще припечели малко повечко пари, които да остави на наследниците си да ги прахосват глупашки. Ако приема, всички ще ме похвалят като трудолюбив и усърден човек; реша ли обаче да се отдам на други занимания, които носят далеч по-голяма същинска облага, ала малко пари, най-вероятно ще започнат да гледат на мен като на безделник. Тъй или иначе, след като не се нуждая от напътствията на сторонниците на безсмисления труд и не виждам нищо истински стойностно нито в намерението на тоя човек, нито в голямата част от начинанията на нашето или на което и да било чуждо правителство, колкото и завладяващи да изглеждат, избирам да завърша образованието си в друго училище...

Издателство Сиела



четвъртък, 11 юли 2013 г.

Кристофър Прийст >> Островитяни

Пътеводител из Архипелага на сънищата, където всички хора са острови, но съдбите им са тясно преплетени...

Имената им са различни, в зависимост от това с кого разговаряте, а местоположението им като че ли непрестанно се променя. Едни са оформени като огромни музикални инструменти, на други живеят смъртоносни създания, трети са превърнати в място за развлечение на богатите. Из архипелага веят горещи ветрове, а в моретата му се води война между два далечни континента.
Романът е като китайски ребус и нищо не е точно такова, каквото изглежда. В него има любов, убийства, съперничество и литературни мистификации, а приятният, но определено невдъхващ доверие разказвач изглежда преследва своя загадъчна цел.

Издателство Август

Островитяни в Хеликон


Жозе Сарамаго >> Приумиците на смъртта

Какво би станало, ако смъртта реши да си почине и хората внезапно престанат да умират?
А какво би станало, ако на смъртта ѝ хрумне да се върне към обичайните си задължения, като изпраща до клиентите си писмени известия?

До полунощ в последния ден от годината все още някои хора склоняваха да умрат при стриктно спазване на правилата, било отнасящите се до същността на въпроса, тоест свършека на живота, било свързаните с многобройните начини, по които въпросната същност се проявява външно, с повече или по-малко тържественост и пищност, когато настъпи съдбовният миг. Един от най-интересните случаи, очевидно заради свързаната с него персона, беше този с почитаемата кралица майка на преклонна възраст. В двайсет и три часа и петдесет и девет минути на оня трийсет и първи декември никой не би проявил такава наивност, че да заложи и пукнат грош за живота на кралската особа. След загубата на всяка надежда, след като лекарите вдигнаха ръце пред неумолимата очевидност, кралското семейство, строено по старшинство около ложето, изчакваше примирено последния дъх на матриарха, може би няколко думички, една последна поучителна сентенция за нравственото изграждане на любимите й внуци, принцовете, може би красива крилата фраза към вечно неблагодарната памет на идните поданици. А после, все едно времето беше спряло, не се случи нищо. Състоянието на кралицата майка нито се подобри, нито се влоши, тя остана в някакво висящо положение, като крехкото ѝ тяло се олюляваше на ръба на живота, заплашваше всеки миг да падне отвъд, но оставаше вързано отсам с тънка нишка, която смъртта, кой друг, ако не тя, продължаваше да държи по незнайно каква чудата прищявка. Вече бе настъпил следващият ден, а в него, както бе съобщено още в началото на този разказ, никой нямаше да умре...

Издателство Колибри



Амели Нотомб >> Любовен саботаж

Това, което наричате мои романи или мои герои, то ме създаде. Преди това не съществувах. Aмели Нотомб

Китай ме направи крайно претенциозна.
Но си имах извинение, което много малко бездарни китаисти биха могли да изтъкнат – бях на пет години, когато пристигнах в Китай, и на осем, когато го напуснах.
Спомням си отлично деня, в който разбрах, че ще живея в Китай. Бях едва на пет години, но вече схващах най-важното – че ще мога да се фукам с това.
Правилото действа безотказно – дори и най-големите критици на Китай изживяват перспективата да попаднат там като рицарско посвещение.
Нищо не звучи по-тежкарски от това, да кажеш с разсеян вид: „Връщам се от Китай“. И до ден днешен като усетя, че някой не ми се възхищава достатъчно, изричам разсеяно фразата „когато живеех в Пекин“.
Наистина е странно. В края на краищата бих могла да кажа „когато живеех в Лаос“, което би било доста по-изключително. Но не толкова шик. Китай е класика, безусловност, „Шанел № 5“.
Не всичко може да се обясни със снобизма. Голяма роля играят фантазиите. Туристът, пристигнал в Китай без своята хубава доза китайски илюзии, няма да види друго освен един кошмар.
Майка ми винаги е имала най-щастливия характер на земята. Вечерта, когато пристигнахме в Пекин, грозотата така я порази, че тя заплака. Тя, която никога не плаче.
Разбира се, имаше ги Забранения град, Храма на небето, Благоуханната планина, Великата китайска стена, Гробниците на династията Мин. Но всичко това – в неделя.
През останалите дни на седмицата имаше само мръсотия, отчаяние, изливане на бетон, гетото, надзора – все дисциплини, в които китайците са шампиони.
Няма друга страна, която така да заслепява. Тези, които я напускат, разказват, че са видели прекрасни неща. Въпреки честността си, те са склонни да не споменават за пълзящата грозота, която няма как да не са забелязали. Това е особен феномен. Китай е като умела прелъстителка, която успява да привърже хората към себе си, като ги кара да забравят многобройните й несъвършенства, без дори да ги прикрива...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Колибри



сряда, 10 юли 2013 г.

Владимир Набоков >> Смях в тъмното

... жесток малък шедьовър, една от онези книги... от които нищо не може да се отнеме и към които нищо не може да се добави, без да се нанесат щети. The London Times Literary Supplement

   Случи се така, че една вечер на Албинус му хрумна прекрасна идея. Вярно, не беше изцяло негова, тъй като беше подсказана от една фраза на Конрад (не онзи знаменитият поляк, а Удо Конрад, авторът на „Мемоарите на един забраван“ и на онова за стария фокусник, който направи така, че сам да изчезне по време на прощалното си представление). Във всеки случай Албинус си присвои идеята, като ѝ се наслаждаваше, играеше си с нея, оставяше я да зрее у него, и по този начин придоби върху нея законна собственост в свободния свят на съзнанието. Като художествен критик и експерт по картините често се забавляваше, като поставяше подписа на този или онзи стар майстор под пейзажите и лицата, които той, Албинус, срещаше в реалния живот: и така превърна съществуването си в очарователна картинна галерия, пълна с прекрасни фалшификати. И ето че една вечер, докато образованият му ум се рееше свободно и пишеше малко есе за филмовото изкуство (нищо чак гениално, той не беше особено талантлив човек), му хрумна прекрасната идея.
   Беше свързана с цветните анимационни картинки, които точно бяха започнали да се появяват по това време. Колко вдъхновяващо би било, си помисли той, ако някой използва този метод върху много известна картина, най-добре от Нидерландската школа; съвършено да пресъздаде картината върху екран в ярки краски и после да я съживи – графично да развие движенията и жестовете в пълна хармония с тяхното статично положение на платното; да кажем – кръчма с малки човечета, които пият жадно, насядали около дървени маси; бързо прелитаща пред погледа картина на огрян от слънцето двор с оседлани коне – всичко изведнъж оживява: малкото човече с червени дрехи, което в момента оставя своята халба, момичето с подноса, което се опитва да се отскубне от нечии ръце, и кокошката, която тъкмо започва да кълве на прага. Би могло да продължи по следния начин: малките фигурки излизат извън картината и после преминават през пейзаж от същия художник, може би с кафяво небе и замръзнал канал, и хора на чудновати кънки, каквито са карали едно време, се пързалят по старомодни криви, подсказани от платното; или мокър път в мъглата и няколко конници, които се връщат в същата пивница; постепенно фигурките и светлината заемат едно след друго предишните си места и, така да се каже, всичко завършва с първоначалната картина. Същото може да се опита и с италианските майстори: синият конус на хълма в далечината, бялата лъкатушеща пътека, малките фигурки на пилигримите, които криволичат по пътя нагоре. И дори с религиозни сюжети, но само такива с незначителна величина. Аниматорът не само трябва да притежава задълбочени познания за дадения художник и неговата епоха, но и да бъде надарен с достатъчно талант, за да избегне всяка дисхармония между действието, което е сътворил, и онова, запечатано от стария майстор: той ще трябва да ги извлече от самата картина – о, да, това е възможно. И цветовете… те трябва да са далеч по-сложни от тези в рисуваните филмчета. Каква история само може да стане, история за визията на един творец, щастливо пътуване на окото и четката, един свят в стила на майстора, свят, който прелива от нюанси, създадени от самия него!...

Издателство Колибри

Смях в тъмното в Хеликон


Клаудио Магрис >> Дунав

Живописно и емоционално пътешествие във времето и културата на река Дунав – от Бавария, през Австрия, Унгария и Балканите до Черно море

В Русе, пише Канети – всъщност за него Русчук – останалият свят се нарича Европа, и когато някой отивал по Дунава до Виена, за него казвали, че отива в Европа. Но самият Русе – да си кажем истината – е Европа, той е една малка Виена, с охреното жълто на къщите на търговците от деветнайсети век, с просторните и аристократични паркове, с еклектизма на сградите в стил fin de siècle, натежали от кариатиди и орнаменти и една късна неокласическа симетрия. Тук човек се чувства като у дома си, с фамилиарната, солидна и дейна атмосфера на Централна Европа, сред древния и колоритен търговски просперитет на речното пристанище и неясната внушителност на тежката индустрия. По улиците и площадите се срещат ъгълчета от Виена или Фиуме, успокояващата еднаквост на дунавския стил...

Издателство Авангард принт

Дунав в Хеликон

Дунав в Books.bg

Марсел Пруст >> Аферата Льомоан

Упpажнeниe пo имитиpанe на стила на pазлични писатeли – Балзак, Флoбep, бpатя Гoнкуp...

Mакаp самият Пpуст да наpича свoитe пастиши „лeки упpажнeния“, тoй сe надява, чe „тoзи нисш жанp би мoгъл навяpнo да станe нeщo катo кoсвeна и пo-дискpeтна, пo-кpатка и пo-eлeгантна фopма на литepатуpна кpитика“.

За да разбереш една дълбока мисъл, трябва да имаш дълбока мисъл. Това изисква усилие, от цялото сърце на човек. Книгите, които наистина поглъщаме, са тези, които четем с истински апетит, за които работим здраво, защото се нуждаем много от тях. Марсел Пруст


Издателство Рата София


Аферата Льомоан
в Хеликон

Аферата Льомоан
в Books.bg

вторник, 9 юли 2013 г.

Христо Красин >> Коланджа

Сага за свършека на времето: ... „дива идиотщина“, която лъха на голям творец...

Ако е вярно, че злото не идва само, то едното вече бе останало зад гърба ни. Въпросът бе дали все пак не ни дебнеше някъде отстрани, или беше в някаква коварно притаена позиция, за която дори нямахме и представа. Онова, в което със сигурност вярвахме, и то противно на старите мъдрости, бяха полицаите, от които се бяхме измъкнали, без да им дадем и стотинка. Изглежда имаха левчета още от предишния ден и тази заран си бяха хапнали шкембе-чорбата, без да имат каквито и да е парични притеснения.
Ако я нямаше утринната гозба, българският полицай беше като озъбен от глад уличен помияр. Въпреки това можеше да попаднеш и на свестни шапкаджии... Но в онзи обеден час от последните дни на август 20... година не ни се вярваше в каквито и да е песимистични поговорки, свързани с рояци от злини, въпреки съкрушителната жега и мрачния столичен квартал, през който трябваше да минем.
Сенките на храсталаците в градинката бяха все още достатъчно плътни. Там жегата не се усещаше. Особено ако успееш да се навреш навреме в гъстата растителност... Проблемът обаче беше в безжалостните бълхи, които непрекъснато ни съпровождаха заедно с Лиска и Чочо...

Издателство Жанет 45

Коланджа в Хеликон

Коланджа в Books.bg

Полин Реаж >> Историята на О

Отвъд еротиката – идеята за любовта като пълно подчинение, за „щастието да бъдеш роб“...

... Ето друга версия за същото начало, по-брутална и по-проста: младата жена, облечена по посочения начин, се возела в кола, съпровождана от любовника си и един непознат приятел. Непознатият бил на волана, любовникът седял до младата жена, а приятелят, непознатият, говорел и обяснявал на младата жена, че любовникът ѝ бил натоварен да я подготви, щял да ѝ върже ръцете на гърба, над ръкавиците, да ѝ разкопчае и навие чорапите, да ѝ свали колана, бельото и сутиена и да ѝ превърже очите. След това щели да я предадат в замъка, където щели постепенно да ѝ дадат наставления какво трябва да прави. И наистина, след като я разсъблекли по този начин и я вързали, след половин час път ѝ помогнали да слезе от колата, накарали я да изкачи няколко стъпала, после да мине през една-две врати все така слепешком, докато се озовала сама, със свалена превръзка, права в една тъмна стая, където я оставили половин или един, или два часа, не знам, но ѝ се сторило цяла вечност. А когато най-сетне вратата се отворила и лампата светнала, станало ясно, че е чакала в най-обикновена, уютна и все пак необичайна стая: с дебел килим на пода, но без никаква мебел, цялата опасана с шкафове. Вратата отворили две жени, две млади и красиви жени, облечени кокетно като прислужници от осемнайсети век: с дълги бухнали поли, които скривали краката, стегнати корсети, от които бюстът преливал и които били вързани или закопчани отпред, с дантели покрай деколтето и три четвърти ръкави. С гримирани очи и начервени устни. Носели стегната огърлица на шията и стегнати гривни на китките...

Издателство Колибри

Историята на О в Хеликон


Иван Вазов >> Повести

„Вчера ми дойдоха маслини от важна степен и с твърде способна цена.“

   Мирончо се повдигна малко, подаде ръка на госта си и когато той излезе из градината, попита Хаджи Смиона любезно:
   – Какви известия, драгий приятелю жаркий! – по български вече.
   Хаджи Смион отговори също по български:
   – Известията са важни, които казуват новините: Филип трепи ли, трепи „зелките“ из Балкана… Аз, каквото ми се варди, ще се освободим, но само турската сила, а?… Чорт! Па и тоя дяволски, като кайш, черковен въпрос, не се решава… замотани работи…
   Мирончо се намръщи изразително и извика, като замахна с флаутата:
   – Ти, Хаджи, да си блъскаш о главата тоя твой черковен въпрос! Не искам да го зная… На филибелийските чорбаджии трябват владици… Свобода, свобода, това ми дай ти, пак руският калъч ще свърши всичкото… Чети „Горски пътник“! Чел ли си „Горски пътник“ ти?
   Хаджи Смион се посмути малко, но отговори решително:
  – Право, право, кога да е Русия ще превземе Цариград. Бай Мичо има право и Мартин Задека право казва: в „десятата индикта“ ще стане, а сега сме, да речем, в 1868 лято, и без друго ще се сбъдне. Руските генерали са непобедими… Щом прегазят Дунава, аз познавам пътеките през Балкана, двайсет пъти съм минувал през Карнарския балкан. Страшно царство, майки, Русията… доде се чак простира! Аз по-преди ми разправяше Гьочката за Сибирия, да те побие страх: царство ли е, та земя ли е? А бе, добре, каиш… доде ми на ума… Виж, политиката, и в политиката също, сиреч… Прусия и Аустрия се биха при Садова. Биха се, та се поразиха! И защо? – За земя… Защото един цар, за да бъде истински цар, трябва да има земя в царщината, сиреч казано по простому, и един мъж, за да бъде истински мъж, трябва – разбираш? – да си вземе жена във фамилията… Сиреч искам да кажа, Мирончо, време е вече, аз ти казвам като на приятел, време е вече.
   Мирончо го изгледа учуден.
   Хаджи Смион му клюмна приятелски.
   – Да се оженя?
   – Брр… не е зле да се ожени човек.
   – Не е зле, не е зле – каза Хаджи Смион.
   Мирончо се замисли пак.
   – Сиреч ти, драгий жаркий – каза той навъсено, като сложи флаутата на коленете, – казваш да си увра врата в женския хомот?
   – Пази, Боже!
   – Да има кой да ме води за носа?
   – Ама чувай!
   – Да стана още отсега роб на някой шарен малакоф?
   – Не, не, не! – викаше Хаджи Смион, който вече се разкайваше, че политиката неволно го увлече в препирня по тоя дяволски въпрос.
   – Ти вярваш ли, че Мирончо е толкова простак?
   – Кой вярва?
   – Мирончо няма нужда от жена, драгий ми приятелю. Какво ми липсва? Ето моята булка сладкогласна, с нея веселя и мене си, и хората – тя чува ли се чак у вас?
   – Всяка вечер я слушаме с булката… тя много обича оная, влашката; но не дай, Боже…
   – Какво не „дай, Боже“?
   – Да се мисли за старини, за старини да се мисли, драгий ми приятелю – каза отечески Хаджи Смион.
    – Е?
   – Човек е добре да си има дечица.
   – За това ли? Браво, любезний мой приятелю драгий, браво! Сега ако храня мене си – Миронча, тогава да храня рояк сополиви Мирончовчета! Аз не съм Селямсъзът! Кой закон пише това?
   – Как кой закон пише това? Православний наш закон – отговори храбро Хаджи Смион...

Издателство Скорпио



понеделник, 8 юли 2013 г.

Томислав Дяков >> Народният календар: Празници и вярвания на българите

Кога, как и защо българите празнуват всяка година...

Книгата съдържа описания на повече от седемдесет празника, както и обяснения на обредността и произхода на отделни ритуални практики.
Отбелязани са и по-важните имени дни – на съответната дата, заедно със значението на всяко име.

Проф. дфн Томислав Дяков е роден през 1959 г. в София. Завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Факултет по славянски филологии, специалност Българска филология, през 1984 г. Защитава дисертация през 1990 г. на тема „Фолклорна основа на българската поезия за деца след Освобождението 1878 г.“ и през 2004 г. дисертация за присъждане на научната степен доктор на филологическите науки „Мит, обред и литература (митични елементи в художествената проза за деца и юноши)“.

Издателство УИ Св. Климент Охридски



Веселина Вълканова >> Медиен дизайн

Креативност, консистентност и комуникация на модерните списания

В професионален план списанието е продукт на сложен мениджмънт на различни изразни средства, творби на журналисти и редактори, фотографи и илюстратори.
Плеяда от арт директори, чийто персонален стил доминира осезаемо в оформяните от тях списания, създават визуалното въздействие на модерната печатна медия и откриват нови и нови смайващи въображението на читателите корици и разтвори. Осезаемата необходимост от брой в брой да привличаш и да изненадваш публиката е сложна редакционна задача, предизвикателство пред писането и предлагането на списанията.

Доц. д-р Веселина Вълканова е преподавател по Графичен дизайн, Дизайн на печатните медии и Дизайн на книгата във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ Св. Климент Охридски.

Издателство УИ Св. Климент Охридски

Медиен дизайн в Хеликон


Лафонтен >> 77 басни

Твърдят: светът е стар; но ще предпочете
забавни четива и той като дете.

Раждащата планина

В родилни мъки планина
крещеше толкова високо,
че сбра се цялата страна,
решила, че щом дойде срокът
ще се роди най-малко нов Париж:
роди се мишка с косъм риж.

Замислен над тоз разказ,
при тъй лъжлив сюжет
пак с верен смисъл стряскащ,
се сещам за поет,
що казва: „Ще възпея боя,
що водиха герои и богове при Троя.”
Какъв излиза често мъжът, на думи цар?
Чист въздухар.

Издателство Бриз

77 басни в Хеликон

77 басни в Books.bg

неделя, 7 юли 2013 г.

Милка Мандова-Русинчовска >> Интересно и малко известно. Географски калейдоскоп

Факти за множество интересни, но малко известни процеси и явления, които се проявяват в петте геосфери на планетата ни...

Какво се случва в литосферата (каменната обвивка), хидросферата (водната обвивка), атмосферата (въздушната обвивка), педосферата (почвената обвивка) и биосферата (растителният и животинският свят)?

Защо континентите „танцуват"?
Кои са космическите „гости" на Земята?
Кой откри Америка?
Къде се намират третият и четвъртият полюс на Земята?
Защо Земята се „тресе"?
Какво представлява цунамито – „вълните убийци"?
Кои са реките, които нямат брегове?...

... Интересни легенди и предания, свързани с разглежданите процеси и явления и описанията на класиците на световната литература за тях.

Издателство Педагог



Нина Димитрова >> Пророците на бесовете. Смисъл и вяра в руската религиозна философия

Достоевски, Соловьов, Бердяев, Флоренски, Карсавин, Шестов, Франк, Флоровски, Федотов, Илин, енигматичната „секта на юродивите“ – последователи на „Светия идиот“...

В книгата са обединени статии продиктувани от интереса на автора към духовността на руския Сребърен век и към съдбата на неговите представители, пръснати по целия свят.
Изследванията, посветени на Достоевски и на значението му за развитието на руската религиозна философия, неслучайно са разположени в началото на книгата: творчеството на писателя играе основополагаща роля за разгръщането на руската култура през периода, определен от самите участници в него – видни руски интелектуалци, – като Сребърен век.
Следват текстове, фокусирани върху личностни черти, както и върху идейни схващания на най-известните философи и богослови по най-значимите проблеми на времето, каквито са взаимовръзката между философия и богословие, философия и литература, както и посветени на руската религиозна метафизика, софиология и т. н.

Издателство АИ Проф.Марин Дринов