Октавия Естел Бътлър >> Зора

Книга 1 от трилогията Ксеногенезис

   Жива!
   Все още жива.
   Жива... отново.
   Пробуждането беше трудно както винаги. Най-голямото разочарование. С мъка пое достатъчно въздух, за да прогони кошмарното усещане за задушаване. Лилит Аяпо лежеше задъхана и тялото ѝ се тресеше от усилието. Сърцето ѝ биеше твърде учестено, твърде силно. Тя се сви на топка като зародиш, безпомощна. Кръвообращението започна да се връща в краката и ръцете ѝ на вълни, с краткотрайни, остри болки.
Когато тялото ѝ се успокои и се примири с реанимирането, тя се огледа наоколо. Стаята беше слабо осветена, въпреки че при другите Пробуждания нямаше никаква светлина. Стаята не само изглеждаше осветена, наистина беше осветена. При едно предишно Пробуждане бе решила, че реалността е това, което се е случило, което е успяла да долови. Беше ѝ хрумнало – за кой ли път – че може да е луда или дрогирана, болна или ранена. Нищо от това нямаше значение. Не можеше да има, докато беше затворена по този начин – безпомощна, сама и в неизвестност.
   Тя седна, като се олюля замаяна, а после огледа останалата част от стаята.
   Стените ѝ бяха светли – може би бели или сиви. Леглото ѝ беше същото както винаги – солидна платформа, която сякаш беше израснала от пода и потъваше леко при докосване. В отсрещната страна на стаята имаше врата, която вероятно водеше към тоалетната. Обикновено ѝ осигуряваха тоалетна. На два пъти това не се случи и тя беше принудена да кляка в някой от ъглите на тесния кюбикъл без врата и прозорци.
   Отиде до вратата и надзърна в полумрака, като този път отбеляза със задоволство, че има баня. В тази не само имаше тоалетна и мивка, но също така и душ. Лукс.
   С какво друго разполагаше?
   С много малко. Имаше друга платформа, с около стъпка по-висока от леглото. Можеше да се използва за маса, въпреки че нямаше стол. На нея имаше разни неща. Тя видя първо храната. Беше обичайната каша на бучки или някакво вариво с неразпознаваем вкус, сипано в купичка, която също ставаше за ядене, но щеше да се разпадне и изчезне във въздуха, в случай че изядеше само храната.
   До купичката имаше още нещо. Не можеше да го види ясно, затова го докосна с ръка.
Плат! Сгъната на купчинка дреха. Сграбчи я, изпусна я в нетърпението си, вдигна я отново и започна да я облича. Светло на цвят, стигащо до бедрото яке и широки дълги панталони, направени от някаква хладна, извънредно мека материя, която я накара да мисли за коприна, въпреки че по някаква неизвестна причина знаеше, че това не може да е коприна. Якето прилепна върху нея от само себе си и остана затворено, след като се загърна в него, но се отвори лесно, когато дръпна предните лицеви капаци. Начинът, по който се разделиха, я накара да мисли за велкро, но такова не се виждаше. Панталоните се затваряха по същия начин. Не ѝ бяха давали дрехи от първото Пробуждане до сега. Много пъти беше молила за това, но без резултат. Вече облечена, се почувства в по-голяма безопасност, отколкото когато и да било по време на пленничеството си. Това чувство беше лъжливо, но тя се бе научила да се наслаждава на всяко удоволствие, на всяка добавка към нейното самоуважение, до която можеше да се докопа.
   Докато отваряше и затваряше якето си, ръката ѝ докосна дългия белег на корема. Беше го получила някак между второто и третото Пробуждане, беше го изследвала боязливо, чудейки се какво са направили с нея. Какво беше спечелила или загубила и защо? И какво друго е можело да се направи? Вече не притежаваше тялото си. Дори плътта ѝ можеше да бъде рязана и шита без нейно съгласие.
   При някои от по-късните Пробуждания се ядосваше от мисълта, че е имало моменти, в които бе изпитвала благодарност към хората, които я бяха осакатили, защото я бяха приспали по време на операцията и за това, че я бяха направили толкова добре, без да ѝ причинят болка или някакъв физически недъг.
   Потърка белега си и проследи с ръка контура му. Накрая седна на леглото и изяде блудкавата храна, като довърши и купичката просто за да смени вкуса в устата си, а не защото беше още гладна. После започна най-старото и безплодното от всичките си занимания: да търси някаква пукнатина, някакъв глух звук в стената, някакъв знак, че има изход от нейния затвор.
   Беше го правила при всяко Пробуждане. При първото беше викала, докато търсеше. Като не получи отговор, започна да крещи, после плака и руга, докато си загуби гласа. Удря по стените, докато ръцете ѝ не почнаха да кървят и се подуха гротескно.
   Нямаше никакъв отговор, шепот дори. Нейните похитители разговаряха с нея само когато бяха готови, не преди това. Никога не се показваха. Тя си оставаше изолирана в кюбикъла, а гласовете им идваха отгоре, като светлина. Не се виждаха никакви високоговорители, както и не се виждаше откъде точно идва светлината. Целият таван беше високоговорител и източник на светлина, а може би и вентилатор, тъй като въздухът беше непрекъснато свеж. Представяше си, че е в някаква голяма кутия, като плъх в клетка. Може би горе имаше хора, които я наблюдаваха през стъкло или някаква видеоапаратура.
   Защо?
   Нямаше отговор. Започна да пита похитителите си, когато те най-накрая почнаха да говорят с нея. Отказаха да ѝ отговорят. Задаваха ѝ въпроси. Отначало прости.
   На колко години е?
   На двайсет и шест, си помисли наум. Още ли беше на 26? Колко време са я държали затворена? Не ѝ казаха.
   Била ли е омъжена?
   Да, но той загина, загина много отдавна и вече не можете да го пипнете, не можете да го вкарате в затвора си.
   Имала ли е деца?
   О, боже. Едно дете, и то загина с баща си. Син. Отиде си. Ако имаше отвъден свят, сега сигурно щеше да е претъпкан.
   Имала ли е роднини?
   Това беше думата, която използваха. Роднини. Двама братя и сестра, сигурно са мъртви както и останалите членове на фамилията. Майка ѝ беше починала отдавна, баща ѝ сигурно също е мъртъв, разните лели, вуйчовци, братовчеди и племенници... вероятно също са мъртви.
   Каква е била по професия?
   Не е имала професия. За няколко кратки години работата ѝ беше да се грижи за сина си и съпруга си. След като загинаха в автомобилната катастрофа, тя се върна обратно в колежа, за да реши какво да прави с живота си.
   Помни ли войната?
   Идиотски въпрос. Може ли някой, който я е преживял, да я забрави? Една шепа хора се опитаха да убият цялото човечество. И за малко да постигнат целта си. Тя успя да оцелее благодарение на късмета си, само за да бъде заловена от бог знае кого и хвърлена в затвор. Тя предложи да им отговори на въпросите, ако я пуснат да излезе от кюбикъла. Те отказаха...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Колибри

Зора в Хеликон

Зора в Books.bg

Гюслер Джанай >> Дошлите с огъня си

Поетичният фолклор на кримските татари в България

Трудът включва научна студия и сборник от фолколорни текстове. Студията въвежда читателя в света на кримскотатарското народно творчество и неговата образна система с пренесени през вековете символи, обичаи и обреди. Анализирани са жанровете „чън” и „мане”; направени са паралели с творческите варианти в Крим. Предложените интерпретации целят да помогнат за по-осезаемо вникване и възприемане на духа и посланието на това наследство. Фолклорният сборник съдържа песни и стихотворения, гатанки и пословици, анекдоти и приказки, както и специфичните за кримскотатарско поетическо творчество „чън” и „мане”. Добавени са и рецепти на популярни ястия, опоетизирани в чънове и песни. Певците и разказвачите, носители на това културно наследство, са народни ерудити, най-вече от Добруджа. Чрез тях пред читателя се разкрива част от духовната вселена на един етнос, оцелял благодарение на своята жизнена устойчивост и способност за прераждане.

Издателство АИ Проф. Марин Дринов

Дошлите с огъня си в Хеликон

Дошлите с огъня си в Books.bg

Емилия Дворянова >> При входа на морето

стълба, в края на която е Входът, откъдето никой не би пожелал да се върне

   Излязох на терасата и погледнах надолу, стаята ми е в края на сградата, над мен е покривът, на покрива също има голяма тераса, забелязах я отдолу, и гледката там трябва да е прекрасна, но тя е встрани, над централните врати с колоните. Оттук хора няма да минават освен някой градинар, паркът е отзад, и само жената с тюрбана би могла да се явява на своя балкон... може би... но едва ли ще я видя, преградата е висока, дебело армирано стъкло ни отделя, единствено бих я чувала в стъпки, присъствие, силует... а под мен само ивица тревна площ, разделена с калдъръмена пътека, която свършва в градинска вратичка, явно неизползваема, защото от тук съзирам голям катинар, зад нея черен път криволичи върху високия бряг досами края на скалите и някоя от криволиците му навярно отвежда надолу към плажа, но дори и той не се вижда, само се предполага, и единствено морето постоянно ще плиска в очите ми, упоително е… сега това е моят отрязък земя.
   Висока земя, концентрирана земна плът, несъразмерна с огромната дълбочина на пейзажа… и всеки път е затворен. Отидох до библиотеката да взема книга, тъмни очила, какво идеално време за четене като спасение, гравитация, извлек от самия живот... само не прекалявай, каза Ана… Няма. В този въздух и самота няма как да имам проблеми с главата, мога дори да се опитам да пиша, нали така казах и защо да не се окаже и истина?, понякога нещо все пак е истина... пишех за светицата, но вече дори не помня какво... болезнени думи и всичко остана болезнено недовършено, болезнено недовършено... мога да си припомня… кажи все пак, защо го направи… защо ли?... измъкнах от лавицата една от книгите, точно онази книга, всичко се нарича „книга“ само защото думите са беззвучно събрани между корици, тази обаче е глас, „Живот, разказан от нея“ – „нея“, която е себе си, кой ли е измислил това заглавие, не е тя, и каква безумна идея да се разкаже животът, илюзия... няма нищо друго освен детайли в живота, разпилени и прекалено много, за да бъдат разказани… …бъди спокойна, Ана, само любими страници… но и те са ненужни в тази сутрин, в която няма друго освен часове, не са нужни думи, стига ми образът, портретът върху корицата: Тереза между четиридесетте и петдесетте си години, седнала пред масата, пише в очите и в четката на Рибера, череп върху дебела книга, гълъб, кръжащ над главата ѝ, ръката държи перо, жест, който напомня жеста на диригент, знак към думите да спрат, да почакат или да ги притегли към себе си... всичко това няма нищо общо с часовете, които изтичат край мене, с кафеварката в ъгъла, с килима на дребни цветя, с пердето, ефирно залюляно от вятъра, това е само Рибера, проникнат с мрак, кафяво през убиточервено до черно с едва просветващи тук-там петна… тонове… тоналност… очите най-черни, излъчена напред тъмнина, която искри като контрапункт на поглъщащите черни орбити на черепа… само дрехата над монашеското одеяние е бяла и разтворена, наподобява крила... …внимавай да не го отвориш…
   Не.
   Оставих обратно книгата и се върнах на терасата, седнах на шезлонга в плътната сянка на лоджията, плътта на морето изпълва очите, морето стига. Равно и гладко, опънато като платно, върху което лъчите чертаят онова, което човек последно е носил в зрението си, и образът от корицата се отпечата в повърхността на водата, последно видяното се изрисува между отблясъците, съедини се в картина – самата тя – нея… човек трудно се откъсва от унесите си; върху повърхността на водата може да се халюцинира, върху повърхността на платното също… може да се въобразява как перото изпада от гълъба, спуска се меко и тя го улавя, очите ѝ се обръщат нагоре, а в устните напира усмивка благодарност за спуснатото ѝ свише перо… точно с него ще изпълни празните листа, приготвени точно за нея, бих могла точно това да опиша, ако имах ръка… за какво ли?, за да запълвам и аз празните часове с нейните думи, или друг да ги нарисува, или за да бъдат прибавени към книгата под черепа и затиснати… остава неясно дали заради живота или заради смъртта се изписват, но тя трябва да е имала отговор, сигурна е била. Това обаче е предположение, нещо извън картината, нещо пробягващо в повърхността на морето, а в отпечатъка, останал в очите ми, е уловен само един миг, онзи, в който светицата е уловила перото, спуснато любовно от гълъба, любовно прието от нея... защо любовно?, тя така си е мислела, така е било...
   о, Тереза,
   о, Тереза...
   перото от гълъба се люлее между вълните… това обаче няма как да бъде видяно. Това е унес. В стомаха ми нещо се сви, после се разбунтува, съвсем позната следа... не трябва да се оставят мислите така попилени… Преместих погледа си от водата към скалите, които прегръщат залива, гледките прогонват гледките, в очите пролазих по виещия се път край дантелената ограда на ромбове… това е „вече видяно“ в тъканта на съвсем ясен спомен, резбована, кована или понякога груба дървена решетка... и вратичката, заключена.
   да, Тереза...

Издателство Обсидиан

При входа на морето в Хеликон

При входа на морето в Books.bg

Ален Деко >> Тайните досиета на ХХ век

– Мата Хари... – заговори един от офицерите.
Тя бавно обърна глава към него.
– Мата Хари, часът на правосъдието настъпи.

* Мата Хари: виновна или невинна?
* Странната мисия на Рудолф Хес

* „Цицерон“ – най-великият шпионин през Втората световна война
* Странната смърт на Мусолини
* Загадката с трупа на Хитлер
* Загадката с Мартин Борман
* Денят, в който умря Сталин

Издателство Фама

Тайните досиета на ХХ век в Хеликон

Тайните досиета на ХХ век в Books.bg

Симеон Хаджикосев >> Романът – що е то?

Опит върху историята и поетиката на романа

Авторитетният български специалист по история на античната и западноевропейската литература разплита в новата си книга загадката на най-популярния литературен жанр. „Романът – що е то?” е любопитно пътуване през вековете, творците и шедьоврите в търсене на истината и изглаждане на противоречията.

На базата на широките си познания в необозримия свят на историята на световната литература авторът извежда основни изводи относно жанровата природа, поетиката и еволюцията на най-обичания и предпочитан литературен жанр от античността до днес: от древните „Синухе Египтянина”, „Киропедия” и „Анабазис”, елинистичните „Дафнис и Хлоя” и „Златното магаре”, рицарските „Смъртта на Артур” и „Амадис де Гаула”, ренесансовите „Дон Кихот” и „Гаргантюа и Пантагрюел”, „галантните” романи на г-ца дьо Скюдери и мадам дьо Лафайет, просвещенските романи на Филдинг, Дефо, Суифт, Дидро и Русо, готическият „Франкенщайн” до шедьоври на реализма, модернизма и постмодернизма като „Война и мир” на Толстой, „Одисей” на Джойс и „Игра на дама” на Кортасар.

Хартиено издание и е-книга

Издателство Персей

Романът – що е то? в Хеликон

Романът – що е то? в Books.bg

Белла Ахмадулина >> Избрани стихотворения

Двуезично издание

Елха в коридора на болницата

В коридора поставиха малка елхичка. Но тя
е смутена сред тази обител на болки несметни.
Ленинградска луна през прозореца в миг заблестя,
но отмина, че в много прозорци ще трябва да светне.

И на бабата, дето болежките смело търпи.
В самотата ѝ чувам да шушне такова старание
да се скрие от нас, от кошмарите /ако заспи/,
от греха да не спази реда с тези свои ридания.

Прилошава на всички. Но утре е ден Рождество –
все пак някой от нас ще дочака известия, рози.
А смъртта – неизменна съседка на всеки живот –
с асансьора пак пълна количка надолу превозва.

О, възрадвай се, Дево! Донесе ни божия син
и това е за нашата вяра едничкият довод.
Но е толкова важен и силен, че вече спаси,
утеши и прости на пленения в избата долу.

Само повод за сълзи е тая красива елха.
/На кого ли е нужна, но тук заповядва сестрата./
И дочува сърцето как някакъв глас проехтя:
– Съвземетe се! Вижте, звезда Витлеем ни изпрати!

Достоверни са само: обора, дъха на сено,
тия влъхви и лакътя с първата майчина нежност,
защитил младенеца с белязано светло чело.
Всичко друго са празни лъжи и ненужни брътвежи.

На плътта, наранена от толкова труд, от войни,
ѝ е нужна единствено тази спасителна сцена.
Но намекват за вино, за някакви други вини
и ни хранят ума с рибя кост от оглозгана схема.

Наблюдавах как бавно – към десет – започва денят.
Като малко фенерче блещука, безсилно пред мрака.
И дочухме внезапно под общия креп на съня
как джуджето-клисарче заудря в елхова камбанка.

А цветът на деня беше розов, прозрачен почти –
по рождение плах, неумел, отстъпчив и несръчен.
Аметистът така на моминската шия блести.
Всички впериха погледи в кроткото мъничко кръстче.

С неохота отваряха сънени клепки докрай.
Вън се стрелна трамваят – отвътре златист – и веднага
по хлапашки се скупчиха всички: „– Я гледай, трамвай!“
Този огнен костур как от страшната въдица бяга!

Позакусихме, спорихме, легнахме морни. Сега
Ленинград е невидим, но той или чудото свише
на душата ми стига за сълзи, любов и тъга.
„– Ще Ви трябва ли нещо?“ – Не искаме никой и нищо.

От години се сърдят на моите празни слова.
Аз поглеждам сега към излезлите там, в коридора.
Майко свята! Прости! И сина си моли за това!
Нека днес да се молим и плачем за всичките хора!

Преводач Мариана Ганчева

Издателство Рал Колобър

Избрани стихотворения в Хеликон

Избрани стихотворения в Books.bg

Ерика Бауърмайстър >> Изкуството да готвиш желания

Отново в света на храната, която предизвиква желания, променя съдби

Младата собственичка на ресторант Лилиан има дарбата да събира хората. Сред тях са Ал, счетоводителят, който успява да намери смисъл в числата, Клои, която обожава да готви и още не се е научила да се доверява след последната раздяла, Финеган, тих и стабилен като дърво, който може да се слее с фона въпреки впечатляващия си ръст, Изабел, чиито спомени бавно се изплъзват. И, разбира се, самата Лилиан и нейният живот, придобил обрат, който тя не е очаквала.

Техните истории се срещат и преплитат, понякога се обединяват без усилие, друг път се разделят, но всички заедно създават семейството, което са пожелали и избрали, а не е просто даденост...

Издателство Гурме

Изкуството да готвиш желания в Хеликон

Изкуството да готвиш желания в Books.bg

Габриел Гарсия Маркес >> Дванайсет странстващи разказа

Винаги съм мислел, че всеки нов вариант на един разказ е по-добър от предишния. Как да разбера кой да бъде последният? Това е тайната на занаята, която не се подчинява на законите на интелекта, а на тайнството на инстинктите, както готвачката знае кога супата ѝ е готова. Във всеки случай няма да ги прочета пак, както не съм го правил никога с останалите си книги, от страх да не се разколебая. Който ги прочете, ще знае какво да прави с тях. За щастие, ако тези дванайсет странстващи разказа свършат в кошчето за боклук, биха били спокойни, като че се завръщат вкъщи. Габриел Гарсия Маркес

   Видях го само веднъж в „Бокачо“ – модно заведение в Барселона, броени часове преди нелепата му смърт. Група млади шведи го бяха обсадили, като се опитваха да го отмъкнат със себе си в два часа през нощта, за да завършат веселбата в Кадакес. Бяха единайсет на брой и беше трудно да се различат, защото мъжете и жените изглеждаха еднакви – красиви, с тесни ханшове и дълги златисти коси. Той нямаше повече от двайсет години. Главата му бе покрита с непокорни къдри, кожата на лицето му беше мургава и гладка като на повечето карибски жители, научени от майките си да избягват слънцето, а дълбоките му арабски очи можеха да подлудят не само шведките, а може би и някои от шведите. Бяха го сложили да седне върху тезгяха като говореща кукла и докато пляскаха с ръце и пееха модерни песни, се мъчеха да го убедят да тръгне с тях. Обхванат от паника, той им обясняваше причините за своя отказ. Някой се намеси и изкрещя да го оставят на мира, но един от шведите се изрепчи, като се заливаше от смях.
   – Той си е наш – кресна. – Намерихме го в кофата за боклук.
   Бях влязъл с приятели малко преди това след последния концерт на Давид Ойстрах в Двореца на музиката и настръхнах от наглостта на шведите.
   Още повече, че доводите на момчето бяха свещени. Имал подписан договор да пее антилски песни в известен бар и живеел в Кадакес до предното лято, когато връхлетял трамонтана. Успял да се измъкне на втория ден, решен никога повече да не стъпва там независимо с трамонтана или не, убеден, че ако някой ден се върне, го очаква смърт. Това бе типично карибско суеверие, което не можеше да бъде разбрано от банда рационално мислещи северняци, разгорещени от лятото и от силното отлежало каталунско вино, разбунило в главите им налудничави идеи.
   Само аз можех да го разбера. Кадакес бе едно от най-красивите и запазени селца на Коста Брава. Донякъде, защото пътят, който водеше към него, бе тесен, виеше се по ръба на бездънна пропаст и човек трябваше да е много смел, за да кара с повече от петдесет километра в час. Старите къщи бяха бели и ниски, в традиционния стил на рибарските селища по Средиземноморието. Новите бяха построени от прочути архитекти, съумели да запазят самобитната хармония. През лятото, когато жегата сякаш извираше от африканските пустини отсреща, Кадакес се превръщаше във вавилонско стълпотворение, туристи от цяла Европа три месеца в годината си поделяха рая с местните жители и с пришълците, имали щастието да купят къщи на добра цена, когато това все още е било възможно. Все пак пролет и есен, сезоните, когато Кадакес бе най-посещаван, всеки със страх мислеше за трамонтана, роден в сурова и твърда земя, който според местните жители и според някои упреквани писатели довявал със себе си семената на безумието.
   Петнайсет години бях един от редовните му посетители до момента, в който трамонтана беляза и нашия живот. Усетих го още преди да дойде, един неделен следобед, обзет от необяснимо предчувствие, че нещо ще се случи. Без причина се почувствах отпаднал и тъжен и имах усещането, че децата ми, които тогава нямаха още десет години, ме следят из къщата с враждебен поглед. Малко след това портиерът внесе сандък с инструменти и морски въжета, за да укрепи вратите и прозорците, и дори не се изненада от моето състояние.
   – Това е трамонтана – каза той. – До час ще бъде тук.
   Беше стар морски вълк, запазил от службата си непромокаемата куртка, шапката, револвера и спечената от морската сол кожа. В свободното време той играеше петанка на площада с ветераните от много изгубени войни и пийваше по чашка с туристите в кръчмите по плажа, защото притежаваше дарбата да се разбира на всички езици със своя боен каталунски. Хвалеше се, че познава всички пристанища по света, но нито един град на сушата. „Дори Париж във Франция, все едно какъв е“ – казваше, защото не се доверяваше на никакво превозно средство освен по море...

Издателство Лъчезар Минчев

Дванайсет странстващи разказа в Хеликон

Дванайсет странстващи разказа в Books.bg

Греъм Симсън >> Великолепната жена

История, която ще ви накара да се смеете с глас – толкова изобретателна и завладяваща... Гардиан

   Може и да съм намерил решение на проблема със съпругата. Като при всички научни пробиви отговорът е очевиден в ретроспекция. Но ако не се бе случила поредица от непредвидени събития, можеше и да не го открия.
   Поредицата започна, след като Джийн настоя да изнеса лекция за синдрома на Аспергер, която преди това той бе приел сам да изнесе. Моментът беше изключително неприятен. Можех да се подготвя, докато ям обяда си, но във въпросната вечер бях планирал да отделя деветдесет и четири минути за почистване на банята. Имах три избора и никой от тях не ми се струваше задоволителен.
   1. Да почистя банята след лекцията, в резултат на което щях да се лиша от сън, а това да доведе до намаляване на умствения и физическия ми капацитет.
   2. Да отсроча чистенето до следващия вторник, което щеше да бъде последвано от осемдневен период на съмнителна хигиена в банята и последващ риск от болести.
   3. Да откажа да изнеса лекцията, което щеше да накърни приятелството ми с Джийн.
   Представих дилемата на Джийн, който – както обикновено – имаше алтернативно решение.
   – Дон, ще платя на някого да ти изчисти банята.
   Обясних на Джийн – отново! – че всички чистачи с вероятното изключение на унгарката с късата пола допускат грешки. Жената с късата пола, която чистеше у Джийн, бе изчезнала след някакви проблеми с него и Клодия.
   – Ще ти дам телефона на Ева. Само не ме ­споменавай.
   – Ами ако попита? Как да отговоря, без да те споменавам?
   – Просто кажи, че ѝ се обаждаш, защото е единствената чистачка, която си върши работата както трябва. Ако ме спомене – мълчи.
   Това бе отличен изход от ситуацията и илюстрация на способността на Джийн да намира решения на социални проблеми. Ева щеше да се радва, че уменията ѝ получават признание, и може би дори бе подходяща да получи постоянен ангажимент, което щеше да освободи средно триста и шестнайсет минути на седмица от моето време.
   Проблемът на Джийн с лекцията възникна, защото му се бе отворила възможност да прави секс с чилийска научна работничка, дошла на конференция в Мелбърн. Джийн си бе поставил за задача да преспи с жени от възможно най-много националности. Като професор по психология той изключително се интересуваше от човешката сексуална привлекателност, за която вярваше, че е предимно генетически обусловена.
   Това схващане бе в унисон с образованието му по генетика. Шейсет и осем дни след като Джийн ме нае за изследовател след защита на докторска степен, бе повишен в шеф на катедрата по психология – много противоречиво назначение, което трябваше да утвърди университета като лидер в еволюционната психология и да вдигне репутацията му.
   Докато работехме заедно в катедрата по генетика, водехме многобройни интересни дискусии, които продължиха и след промяната на работното му място. Бих бил доволен от контактите ни и само по тази причина, но освен това Джийн ме канеше в дома си на вечеря, извършваше и други приятелски ритуали, които в крайна сметка доведоха до установяване на отношения. Съпругата му Клодия, клиничен психолог, също ми стана приятел. И така вече имах цели двама.
   Джийн и Клодия известно време се опитваха да ми помагат да реша проблема със съпругата. За жалост подходът им се основаваше на традиционната парадигма на срещите, която вече бях изоставил заради това, че вероятността за успех не оправдаваше усилията и отрицателните преживявания. Аз съм на трийсет и девет години, висок, в добра физическа форма и интелигентен, с относително висок статус, а като професор имах доход над средния. Логично би било да съм привлекателен за широк кръг жени. В животинския свят бих имал успех във възпроизводството.
   Обаче има нещо в мен, което жените намират за непривлекателно. Винаги ми е било трудно да се сприятелявам и по всичко личеше, че недостатъците, причинили този проблем, се отразяват и на опитите ми да създам романтични отношения. Провалът с кайсиевия сладолед е добър пример.
   Клодия ме бе запознала с една от многото си приятелки. Елизабет бе изключително интелигентна компютърна специалистка с проблем в зрението, коригиран с очила. Споменавам очилата, защото Клодия ми показа снимка и ме попита дали имам нещо против тях. Невероятен въпрос! От психолог! При оценяването на потенциала на Елизабет като партньорка – която да ме стимулира интелектуално, да върши с мен различни неща и може би да се възпроизведем заедно – първата грижа на Клодия се бе оказала моята реакция на избора ѝ на рамки за очила, който най-вероятно не е направила сама, а по съвет на очен лекар. В такъв свят ми се налага да живея. След това Клодия ми каза, сякаш това бе мой проблем:
   – Тя има много твърди убеждения.
   – На доказателства ли почиват?
   – Предполагам – отвърна Клодия.
   Идеално. Все едно описваше мен.
   Срещнахме се в тайландски ресторант. Заведенията са минни полета за социално неадекватните и аз бях нервен както винаги в подобни ситуации. Но всичко започна отлично, когато и двамата пристигнахме точно в 7 вечерта, както се бяхме договорили. Лошата синхронизация е огромна загуба на време.
   Оцеляхме по време на вечерята, без тя да ме разкритикува за някой гаф. Трудно се води разговор, докато се чудиш дали си забил поглед в правилната част от тялото, но аз се съсредоточих върху очилатите ѝ очи, както ми бе препоръчал Джийн. Това доведе до някои неточности в хранителния процес, които тя сякаш не забеляза. Даже напротив, проведохме много продуктивна дискусия за симулационните алгоритми. Тя беше толкова интересна! Вече виждах възможност за постоянна връзка.
   Сервитьорът донесе менюто с десертите и Елизабет каза:
   – Не обичам азиатски десерти.
   Това почти със сигурност бе необосновано обобщение, базиращо се на ограничен опит, и може би трябваше да видя в него предупредителен знак. Но ми даде възможност за креативно предложение:
   – Можем да си вземем сладолед от другата страна на улицата.
   – Страхотна идея. Стига да имат кайсиев.
   Прецених, че до този момент напредвах добре и не мислех, че предпочитанието към кайсиевия сладолед ще се окаже проблем. Грешах. Сладкарницата предлагаше голям избор на вкусове, но бяха изчерпали запасите си от кайсиев сладолед. Поръчах си две топки лютив шоколад и лакрица и попитах Елизабет какво е второто ѝ предпочитание.
   – Ако нямат кайсиев, аз съм пас.
   Не можех да повярвам. Всички сладоледи, особено плодовите, имат един и същ вкус заради охлаждането на вкусовите рецептори. Предложих ѝ манго.
   – Не, благодаря. Не искам.
   Обясних психологията на охлаждането на вкусовите рецептори най-подробно. Предсказах, че ако закупя сладоледи с вкус на манго и на праскова, тя няма да може да направи разлика между двата. Следователно те са еквивалентни на кайсиевия.
   – Напълно различни са – каза тя. – Ако не можеш да различиш манго от праскова, това си е твой проблем.
   Оказа се, че имаме обикновено обективно разногласие, което лесно би могло да се разреши експериментално. Поръчах минимална доза от двата сладоледа. Но докато чакахме да ги донесат, аз се обърнах да помоля Елизабет да затвори очи, за да направим експеримента и установих, че си е тръгнала. Почивали на доказателства, значи. И това от компютърен специалист...

Издателство Бард

Великолепната жена в Хеликон

Великолепната жена в Books.bg

Онорио Бустос Домек* >> Шест задачи за дон Исидро Пароди

* Хорхе Луис Борхес и Адолфо Биой Касарес [ Криминални пародии ]

   Козирог, Водолей, Риби, Овен, Телец – изреждаше Акилес Молинари насън. После за миг се поколеба. Видя Везни, Скорпион. Разбра, че е сбъркал; събуди се разтреперан.
   Слънцето беше напекло лицето му. На нощната масичка, върху Бристолския алманах и няколко броя на „Ла Фиха“, будилникът „Тик-Так“ показваше десет без двайсет. Молинари стана, като продължаваше да повтаря зодиакалните знаци. Погледна през прозореца. Непознатият стоеше на ъгъла.

   Усмихна се лукаво. Отиде до банята; върна се с бръсначката, четката, парченцето жълт сапун и купичка с вряла вода. Отвори широко прозореца, погледна с подчертано спокойствие непознатия и бавно взе да се бръсне, подсвирквайки си тангото „Белязана карта“.
   Десет минути по-късно крачеше по улицата, облечен в кафявия костюм, за който още дължеше последните две месечни вноски на „Английско шивашко ателие Рабуфи“. Стигна до ъгъла; непознатият внезапно прояви интерес към една лотарийна обява. Молинари, свикнал вече с тия прозаични хитрости, свърна към улица „Умберто І“. Автобусът пристигна веднага; Молинари се качи. За да улесни работата на преследвача, зае едно от предните места. След две-три преки се обърна; непознатият, когото не беше трудно да разпознае по черните очила, четеше вестник. Автобусът се напълни още преди да стигне до центъра; Молинари можеше да слезе, без непознатият да го забележи, но избра по-добър план. Продължи до бирария „Палермо“. Оттам, без да се обръща, пое на север, заобиколи стената на затвора и влезе в двора; смяташе, че се държи спокойно, но преди да стигне до будката на охраната, хвърли току-що запалената цигара. Размени няколко безлични реплики с някакъв служител по риза. Един надзирател го придружи до килия 273.
   Преди четиринайсет години на карнавала в Белграно месарят Агустин Р. Бонорино, маскиран като коколиче, получи смъртоносен удар с бутилка в слепоочието. Всички знаеха, че бутилката „Билц“, която го повали, размахваше един младеж от бандата на Куция. Но тъй като Куция беше ценен електорален елемент, полицията посочи като виновник Исидро Пароди, за когото някои твърдяха, че е анархист, разбирайки под това спиритист. Всъщност Исидро Пароди не беше нито едното, нито другото: притежаваше бръснарница в Южния квартал и беше имал неблагоразумието да даде една стая под наем на един писар от осемнайсето полицейско управление, който не му плащаше вече цяла година. Такова неблагоприятно стечение на обстоятелствата реши съдбата на Пароди – свидетелите (все от бандата на Куция) бяха единодушни в показанията си; съдията го осъди на двайсет и една години лишаване от свобода. Заседналият живот си беше казал думата – днес убиецът от 1919-а беше мъж над четирийсетте, нравоучително сериозен, дебел, с бръсната глава и необикновено умни очи. Тези очи сега гледаха младия Молинари.
   – С какво мога да ви бъда полезен, приятелю?
   Гласът не беше особено дружелюбен, но Молинари знаеше, че затворникът се радва на посещенията. А и по-важно от това как ще реагира Пароди, за него беше да намери довереник и съветник. Бавно и акуратно старият Пароди запарваше мате в небесносиня каничка. Поднесе я на Молинари. Макар че нямаше търпение да разкаже за непоправимото събитие, което беше преобърнало живота му, Молинари съзнаваше, че няма смисъл да притеснява Исидро Пароди; с изненадващо за самия себе си спокойствие поде банален разговор за конните надбягвания, които са си чиста измама и никой не може да познае кой ще спечели. Дон Исидро не го слушаше; подхвана любимата си тема за омразните италианци, които се бяха наврели навсякъде и дори Държавния затвор не бяха пощадили.
   – Сега е пълен с чужденци с най-съмнително минало и никой не знае откъде са дошли.
Молинари, който лесно ставаше националист, подкрепи тези оплаквания: на него вече му било дошло до гуша от италианци и друзи, да не говорим за английските капиталисти, дето са напълнили страната с влакове и хладилници. Вчера например, още невлязъл в пицария „Запалянковците“, първото, което видял, бил един италианец.
   – Италианец или италианка ви създава неприятности?
   – Нито италианец, нито италианка – отвърна простичко Молинари. – Убих един човек, дон Исидро.
   – И за мен казват, че съм убил човек, а ето че още ме има. Не се безпокойте; случаят с друзите е заплетен, но може би ще успеете да спасите кожата, ако не сте на нож с някой писар от осемнайсети участък.
   Молинари го погледна изумен. После се сети, че един безскрупулен вестник (който впрочем нямаше нищо общо с амбициозния вестник на Кордоне, където пишеше за изисканите видове спорт и за футбол) беше свързал името му със загадъчното произшествие във вилата на Ибн Халдун. Сети се, че Пароди поддържа пъргав ума си и благодарение на неговата бистрота и на великодушната разсеяност на помощник-инспектора Грондона задълбочено изучава вечерните вестници. Дон Исидро наистина знаеше за неотдавнашната гибел на Ибн Халдун; въпреки това помоли Молинари да му изложи фактите, но да не говори много бързо, защото вече малко недочува. Молинари, поуспокоен, разказа следната история:
   – Повярвайте, аз съм модерен младеж, човек на своето време; живея, но и обичам да размишлявам. Съзнавам, че вече сме надживели епохата на материализма; причестяванията и човешкото множество на Евхаристичния конгрес оставиха у мен неизличима следа. Както казахте веднъж, и повярвайте, добре съм запомнил думите ви, трябва да се намери неизвестното. Вижте, факирите и йогите доста са постигнали със своите дихателни упражнения и своите номера. Като католик аз не съм посещавал спиритическия център „Чест и Родина“, но разбрах, че друзите са прогресивна общност и са по-близо до тайната от мнозина, които ходят на служба всяка неделя. Доктор Ибн Халдун имаше вила във Виля Мацини, нещо като папски дворец, със страхотна библиотека. Запознах се с него в радио „Феникс“ в Деня на дървото. Произнесе дълбокомъдра реч; харесала му една моя статийка, която някой му бил изпратил. Заведе ме в дома си, даде ми сериозни книги за четене и ме покани на празника, който устройваше във вилата; това са истински интелектуални турнири, уверявам ви, макар и без женско присъствие. Казват, че друзите се кланят на идоли; не знам, но в актовата зала има меден бик, който струва повече от влак. Всеки петък около този бик се събират акилите, тоест посветените. От доста време доктор Ибн Халдун беше изразил желание да се приобщя към тях; нямаше как да откажа, щеше ми се да съм в добри отношения със стареца, пък и нали не само с хляб живее човек. Друзите са затворени хора, затова някои смятаха, че един западняк не е достоен да стане част от тяхното братство. Например Абу-л Хасан, собственикът на парка камиони за превоз на месо, беше напомнил, че броят на избраниците е строго определен и не е редно да се приемат друговерци; против беше и ковчежникът Изедин, но той е един нещастник, който по цял ден пише, доктор Ибн Халдун се присмиваше и на него, и на книжките му. Само че тия мракобесници не се отказаха от древните си предразсъдъци; продължиха да действат подмолно и смело твърдя, че макар и косвено, те са виновни за всичко.
   На 11 август получих писмо, в което Ибн Халдун ми съобщаваше, че на 14-и ще бъда подложен на доста трудно изпитание и трябва да се подготвя за него.
   – И как трябваше да се подготвите? – попита Пароди.
   – Ами трябваше да изкарам три дни само на чай, докато се уча да изброявам зодиакалните знаци както са в Бристолския алманах. Съобщих в Санитарната служба, където работя сутрин, че съм болен. Отначало се учудих, че церемонията е насрочена за неделя, а не за петък, но в писмото се казваше, че за толкова сериозно изпитание е по-подходящ Господният ден. Трябваше да се явя във вилата преди полунощ. В петък и събота бях съвсем спокоен, но в неделя се събудих разтревожен. Вижте, дон Исидро, сега, като си помисля, съм сигурен, че още тогава предчувствах какво ще се случи. Но не се отказах, прекарах целия ден с книгата в ръка. Беше забавно, през пет минути поглеждах часовника да видя дали вече може да изпия следващата чаша чай; не знам защо гледах, така или иначе трябваше да пия – гърлото ми беше пресъхнало и се нуждаеше от нещо течно. С такова нетърпение чаках часа на изпитанието, а пристигнах със закъснение на гара „Ретиро“, изпуснах влака и се наложи да взема пътническия в двайсет и три и осемнайсет...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Колибри

Шест задачи за дон Исидро Пароди в Хеликон

Шест задачи за дон Исидро Пароди в Books.bg

Христо Буковски >> Скритият поход на българските кръстоносци

Подбор, подготовка, посвещение и подвиг на свещените воини

Подготвеният за подвига влиза джамия или в турско съдилище в деня и часа, когато вътре има много хора. Домогва се до паша или кадия. Не е опасан с бомби, не носи дори кама, защото не иска да убива, а да бъде убит, след като духовно победи овластения мюсюлманин.

Преди повече от две столетия тяхната тайнствена сила обърква турската имперска администрация. Те са толкова неотразими, че съумяват да увенчаят всеки свой набег със свещена кръв. При това не нападат из клисурите на Балкана. Не се промъкват нощем. Атакуват денем, право в Цариград или в други важни градове на Отоманската империя.

Властта бързо разбрала, че тези странни воини идвали от една школа. С времето дори се затвърдило отначало плахото подозрение, че тези непоколебими нападатели са съблекли монашески раса, преди да се предрешат за атаката. Но никоя инструкция към имперските слу¬жители как да ги обезсилват, не се оказала ефикасна. Щом призваните застанели лице в лице срещу съдиите, които сами са обрекли за целите на своето изпитание, нямало светска сила, която да ги спре.

Издателство Сиела

Скритият поход на българските кръстоносци в Хеликон

Скритият поход на българските кръстоносци в Books.bg

Ерика Бауъмайстър >> Училище за вкусове и аромати

Книга, която не трябва да се чете по време на диета...

   Лилиан най-много обичаше мига, преди да включи лампите. Заставаше на прага на ресторанта, зад гърба ѝ беше просмуканият с дъжд въздух, а тя оставяше уханията да нахлуят към нея – киселата мая, сладко-пръстеното кафе и чесънът, сочно размекващ се, докато се носи на талази. Под тях, по-изплъзващ се, напираше едва доловимият мирис на прясно месо, на домати, пъпеш, вода по маруля. Лилиан вдишваше, усещаше как ароматите се движат около и през нея дори докато издирваше ароматите, които може да загатват за гниещ портокал на дъното на купчина, или пък се мъчеше да прецени дали новата помощник-готвачка продължава да дозира двойно къритата. Правеше го. Момичето беше дъщеря на приятел и се справяше прилично с ножовете, но някои дни, помисли си Лилиан с въздишка, беше като да се опитваш да учиш на финес гръмотевична буря.
   Но сега беше понеделник вечер. Нямаше помощник-готвачи, нямаше клиенти, дошли в търсене на утеха или празненство. Беше понеделник вечер – вечерта на курса по готварство.
   След седем години преподаване Лилиан знаеше как щяха да пристигнат нейните ученици за първия си вечерен час – щяха да влязат през кухненската врата, сами или в сформирани в последния момент групички от по двама-трима, щяха да провеждат приглушените, нервни разговори на непознати, които скоро ще докосват храната си. Веднъж влезли, някои щяха да се скупчат, предприемайки първите стъпки към връзка, а други щяха да блуждаят из кухнята, с пръсти, галещи месинговите тенджери или хващащи лъщяща червена чушка, подобно на малки деца, привлечени от ниско провесените играчки на коледна елха.
   Лилиан обичаше да наблюдава учениците си в този момент – те бяха елементи, които скоро щяха да се смесят един с друг и да станат по-сложни и интригуващи, но в началото, изпъкващи с изразени контури на фона на непознатата им среда, тяхната есенция беше ясна. Млад мъж, пресягащ се да докосне рамото на още по-млада жена до него – „как се казвате“, докато ръката ѝ се отпуска върху плота от неръждаема стомана и се плъзга по гладката му повърхност. Друга жена, застанала самотно, мислите ѝ продължават да се реят около... Дете? Любовник? От време на време имаше двойка, влюбена или разрушена.
   Учениците на Лилиан идваха с най-различни подбуди, някои привлечени от копнежа, все още несбъднат, да чуят прошепнати кулинарни комплименти, други да намерят готвач, а не да станат готвачи. Доста участници нямаха никакво желание за уроци, пристигаха с подаръчни талони в ръка, сякаш на принудителен поход към сигурен провал. Те знаеха, че тортите им винаги ще са безвкусни, а сметановите им сосове – пълни с малки, обезкуражаващи джобчета брашно, подобно на сметки в пощенската кутия, когато си се надявал на любовно писмо.
   Имаше и ученици, които очевидно нямаха друг избор, които не можеха да стоят далеч от кухня, както клептоманка не може да си държи ръцете в джобовете. Идваха рано, оставаха до късно, фантазираха с опияняваща смесица от вина и удоволствие как ще напуснат работата си в голяма фирма и ще станат шеф-готвачи. Лилиан, съвсем в реда на нещата, се домогваше до тази последна група, но истината е, че намираше всички за очарователни. Знаеше, че каквато и да е причината да дойдат, на някакъв етап от курса очите на всеки щяха да се разтворят широко от радост или от сълзи... или от решителност – винаги се случваше. Времето и причината при всеки бяха различни и именно в това се криеше очарованието. Нямаше две подправки, които да действат еднакво.
   Кухнята беше готова. Дългите плотове от неръждаема стомана се простираха пред нея, широки и хладни в мрака. Лилиан знаеше, без да проверява, че Робърт е получил доставката зеленчуци от производителя, който зареждаше само в понеделник. Керълайн е стояла над кльощавия, хлевоуст Дейниъл, докато подовете бъдат изтъркани, а плътните гумени постелки – изплакнати с маркуча навън, докато станат черни и лъскави. Отвъд летящата врата от другата страна на кухнята се простираше готов салонът, тихо поле от маси под колосани бели ленени покривки, със салфетки, сгънати в остри триъгълници на всяко място. Но тази вечер никой нямаше да го ползва. Важна беше единствено кухнята.
   Лилиан разкърши пръсти веднъж, два пъти и включи лампата...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Гурме

Училище за вкусове и аромати в Хеликон

Училище за вкусове и аромати в Books.bg

Скот Келби >> Тайните на цифровата фотография [ Част 1 ]

Над 200 от най-пазените фотографски „трикове на занаята“

Това не е книга с теория – пълна с объркващи термини и детайлни концепции. Това е книга, обясняваща кое копче да натиснете, коя настройка да използвате и кога да го правите. С над 200 от най-пазените фотографски „трикове на занаята”, книгата ви ще ви помогне да правите драстично по-добри, по-ясни, по-цветни и по-професионално изглеждащи снимки всеки път.

Ако с вас бяхме на снимки и ме попитате „Хей, как да накарам това цвете да бъде на фокус, а фонът да е извън фокус?”, аз няма да застана и да ви изнеса лекция по фотография. В реалния живот просто бих казал „Сложи увеличителен обектив, задай f-число f/2.8, фокусирай върху цветето и снимай.” За това е тази книга: с вас сме излезли на снимки, където аз отговарям на въпроси, давам ви съвети и споделям тайните, които съм научил, точно както бих направил с приятел – без всички технически обяснения и език. Скот Келби

Издателство AlexSoft

Тайните на цифровата фотография [ Част 1 ] в Хеликон

Тайните на цифровата фотография [ Част 1 ] в Books.bg

Ясен Атанасов >> Свят за изпиване

Как се пие светът – целият, до последната глътка, до дъното. До края и до новото начало, защото този свят винаги ще умира и ще се ражда

   ... Целувка за довиждане и после – Средиземноморие.
   Уловен за облаците, пътувам. Утешен от кипарисите, пътувам. Серпентина покрай Солун, търкалящи се жълъди в подножието на Олимп. Време няма. Не броя изпушените фасове, нито часовете. Пита от гърдестата селянка, над чийто мустак дреме венец от мерудии. Шепа смокини от момчето, понесло туба вода на баща си, тракториста. Закусвам с вятъра, вечерям с вечността. Селца, защитени от полисите със санитарен кордон от ливади и ридове. Градинки с подправки. Саксиите с босилек по прозорците и босилекът покрай гробовете. Лай, залпове мляко в котлето, петел в горно до, развълнувани стобори. И пак хълмове, и отново оргии по тях. Сред тревите се любят хора, мишлета и сенки. Пътят ходи под мен, а съзвездията се опитват да ме движат като кукла на конци. Янина, Ламия, Тива и обратно. Грохналият кадилак на Таки ме оставя на пристанището. Буревестници над Корфу. Покер в каютата на ферибота, после малко стихове по листа под фенерчето в мрака. Разбуждане: Неапол. Сутиени по просторите, котки по праговете. Литургия, камбанен звън, процесия. Тълпата ухае на чесън и Aqua di Gio. Потоци от цветя и цветове. Бягство към другите цветя, полските. Макове край канавките и стадо мериносови овце пред каруцата. Абруци. После съм пеша в нощта на Лацио. Сватба в Рим. Погребение и зидани каменни маслобойни в Умбрия. Въргалям се гол из маслиновите гори. Тиха неделя и превзети от орлови нокти тухлени зидове в Тоскана. Рисувам със сиена кръстове по тялото си. Гмурване сред туристите на Венеция и после обратно през Венето към Ломбардия. Щура седмица със старата тайфа в Милано...

Издателство Сиела

Свят за изпиване в Хеликон

Свят за изпиване в Books.bg

Бойко Беленски >> Поличба

Цар Петър Делян – внук на цар Самуил и син на Гаврил Радомир

   Под силна охрана превозиха българския цар в дървена клетка до Константинопол. Отначало сред шпалир от сънародници, сподирян от излъганите надежди на цял един народ, загърбил позора и насочил взор към своето минало величие; след това замерян от проклятието на чуждоземците. Първо го опяваха: „Нека стане Бог, нека се разпръснат враговете Му“, после враговете го оплюваха и клеветяха. Клетката се извисяваше над равнището на възседналите дорести животни, увенчани над доспехите си с лъскави шлемове ромейски конници. Делян изглеждаше поне седемдесетгодишен изгнаник, гордо изправен, макар и окован във вериги, хванал здраво вертикалните пречки, пълен с достойнство. Въпреки че ослепените му очи не виждаха изпращачите, душата му усещаше тяхното присъствие и покруса. Това не бе гибел, а мълчалив възглас на непрекършения устрем за свобода.
   Пътят към лобното му място беше дълъг и изнурителен. Превозваха го седем денонощия. В Константинопол цареше тревога и възбуда, която премина в триумф. Посрещна го освирепяла тълпа, но имаше и такива, които го гледаха с възхищение. Около него шумеше гмеж от народ и повечето люде се радваха, а той чувстваше непоносима мъка, че му се щеше да не се бе просветлявал умът му. Ограждаха го кръвожадници, гледаха го презряно със зли очи, които вещаеха смърт. А каква в действителност щеше да е съдбата му? Няма нищо по-страшно за жертвата от неведомата заплаха и очакването, от недовършеното възмездие, защото заплахата е по-силна и от фаталния удар.
   Затвориха го в тъмница. Вътре се влизаше през желязна врата, тежка и скърцаща като капак на преизподня. Килията гроб, в която го хвърлиха, бе смрадлива като помийна яма. Служеше за мъчилище. От тавана и стените висяха синджири и халки с ръждясали куки. Одърът бе покрит със слама и засъхнали петна кръв, превърнали се в кори, които пукаха и се лющеха, когато човек се озовеше върху тях.
   − Тук ще изгниеш, българино, и повече няма да видиш бял свят! – каза старшият на стражниците.
   Изведнъж думата „българино“ светна като слънце в душата му и я съгря с мека топлина. Българино! Каква чудна магия се съдържа в тези няколко срички, дори изречени с презрителен глас. Това беше и някакво признание, защото преди времето на Крум Страшни, Симеон Велики и Самуил Непоколебими за византийците българите бяха само варвари.
   Тежката врата хлопна. После дойде празнотата. Вътре бе душно и мрачно. Дебели влажни стени закриваха кръгозора, но какъв кръгозор можеше да дири сляп човек? Ех, да можеше да хване с очи простора, а то – ни очи, ни небе. Времето бе спряло. Само влагата, превърнала се в капки, със звучно туптене неравно отмерваше някакви съзнателни отрязъци. Капането отекваше като ехо вътре в него. Струваше му се, че чува не капежа на килийната утайка, а ударите на своята кръв. Няма човешка сила, която би могла да спре времето. То неумолимо изтича: кап, кап, кап... така съдбата на всеки и всички безпощадно изтънява. И на ромейската империя – също. Историята го доказва. Делян се бе опитал да ускори този процес и дано да беше успял...
   Затворникът се ориентираше единствено по шумовете, които денем бяха повече, отколкото през нощта; по дневната дажба, която получаваше сравнително редовно, но бе недостойна дори за кучета. За него вече нямаше разлика дали е светло, или е тъмно. Страшните нощи се нижеха монотонно, защото и денят за него беше нощ. Когато успяваше да заспи, сънуваше лагера, ограден с мощни каменни стени, шатрата – същински дворец, и Елена – от хубава по-хубава и мила. През килията му минаваха скърцащи кервани, натоварени с отчаяние и мъка; препускаха табуни коне, звънтяха мечове и щитове; от ъглите надничаха хора, които вече не бяха между живите. Той отдавна не блъскаше по вратата. Безнадеждно дълго стоеше на колене или лежеше на одъра, стиснал главата си в полусънно вцепенение. Струваше му се, че жив е погребан в дълбока подземна гробница. Тежаха му не само самотата и тъмнината, но и безпътицата. Когато си представеше, че до смъртта си трябва да гние в това подземие, изпадаше в душевна кома. За един доживотен пленник е опасно да разсъждава за своето бъдеще. Мнозина са полудявали от подобни мисли. Утайката на съдбата му горчеше и не можеше да бъде иначе при този безнадежден, отровен край. Покоят можеше да бъде съвършен, ако не бе така трагичното му състояние. Болеше го всяка частица от тялото, но най-вече душата. Краят на живота му бе еднообразен и скучен като пустиня. Усещаше се плесенясал. Самотата, от която по-рано се боеше, сега бе утеха, защото хубаво е да останеш сам, когато си в плен на врага, но тя водеше до полуда. Чудно, че не беше чевердясал, затворен сам със своите спомени и най-свирепите гадинки на света. Когато се молеше, молитвата му бе тъй откровена и затрогваща, та му се струваше, че сам Христос го гледа с благи очи и му кима насърчително. Иначе така бе сраснат с мисълта за своя край, че непрестанно виждаше безжизнения си труп изтерзан от плъховете, преди още да е предал Богу дух. А полужив да те ръфат зъбати гадинки, е нещо по-страшно и от смъртта. Човек предпочита последен дъх пред последна хапка в чужда уста.
   В бучащата глава на Делян напираха мисли и думи, които искаше да задържи, да постави в ред, да им придаде някакъв смисъл, но всичко бе отчайващо объркано. Имаше треска. Челото и ръцете му бяха влажни като стената. Започна да облича спомените си с болезнено съдържание. Върна се в пролетта и лятото на ланската година, пълни с пръхтене на уморени коне и светнали людски очи след всяка победа. Срещна любовта. После дойде нещастието. Спомни си какво му беше казал Сермон: „Щом у нас гори светлата Божия искра, и без стъпало, без крак, ръка или очи човек си е човек. Но отрежеш ли му главата, от него вече полза няма“. Сега се чувстваше обезглавен. А малкият гущер навярно още беше жив, понаедрял и предоволен. Не можеше да го забрави. Ако беше човек-гущер, и той щеше да оцелее, без да има тези проблеми, но истинският владетел не можеше да бъде влечуго. Разтърси глава и излезе от въртопа на виденията. Чак сега усети дълбочината на умората и безсилието си. Те проникваха във всяка клетка и го караха денонощно да лежи в полусънно състояние. Прозря защо човек се оставя в лапите на смъртта – от умора и безсилие, съпътствани от безразличието, което бе следствие на пълното отчаяние...

Издателство Satori

Поличба в Хеликон

Поличба в Books.bg

Величка Настрадинова >> Кой крепи света

Приказки за възрастни

   Как кой? Тати Енко, разбира се. Най-силният мъж в града. Може – и на света. Какво ни ги показват онези, дето се пънат да вдигат гири? Хлапашка работа.
   Ако човек има сила, не трябва да търчи по състезания, а да върши работа. Например да премести роял, гардероб... каквото е нужно.
   Затова тати Енко е хамалин. Има си трима помощници. И трима сина – редки калпазани. Като че ли някой постоянно им поръчва да вършат пакости и да си късат панталоните.
   По тоя случай майка им се е преквалифицирала. От нормална шивачка е станала панталонджийка, тоест шие само панталони. И все кърпи. Някои злоречиви хора ѝ викат Дона Кръпката. Тя изкърпва не само синовете, но и приятелите им (и те – същата стока), и приятелите на приятелите... Има работа жената.
   Понеже понакуцва (и защото шие и на докторите), те са я сложили в някаква група инвалидност, та да не ѝ досаждат съзнателните другари и да я карат да ходи да работи на смени в някой завод.
   Дона е необходима на цял квартал. Това малко ли е? Тя поддържа в изправност дрехите и на хамалската бригада. Мъжагите се числят към някаква служба за услуги при общината – значи са редовни граждани на републиката – и не я заплашват, като се канят да станат частници, сиреч капиталисти.
   Държавата много се бои от разни дребни капиталисти. Защото може да наедреят и някой ден да я направят капиталистическа, а това е противозаконно. Тя е съзнателна социалистическа държава и такава иска да си пребъде.
   Ами... ще видим.
   Тати Енко пренася каквото трябва, Дона кърпи, та кърпи, а отде взема толкова кръпки е въпрос, неразгадан и досега. Тримата панти растат. По-големите са влезли в авторемонтното училище. Избутват по някоя тройка. Защо им е повече? На автомонтьорите някой гледа ли им дипломите?
   А малкият се е извъдил един... абе „немам думи“. Свири на тромпет, моля ви се! Откъде-накъде? И с мерак свири. Някога си учителят му по музика му зачислил флигорна, за да участва в училищния оркестър, той така се захласнал по нея, че даскалът му дал тромпет. По-сериозна свирка. И като го понаучил, пратил го в музикалното училище.
   Там се смаяли отде се е взел тоя талант. Иначе – гóла вóда с вар. В часовете по математика гледа като теле. А когато усвои правописа, тържествено ще обявят по градската радиоуредба. Музикалните предмети ги вдява криво-ляво, но на всяко заседание учителският съвет все с него се занимава.
   По едно време един от най-умните даскали рекъл:
   – Стига вече с тоя Камен! Няма да го оправим. Какъвто – такъв. Малко ли талантливи простаци сме изпратили по света? И не си въобразявайте, че той ще е последният.
   Оставили го да изкрета някак. А той и сега ходи по света и носи награди. Страхотен тромпетист. Това е. Бог дал едно, взел друго, но това е. Музикант! Само учителката му по математика, крайно търпелива и засмяна, веднъж не издържала. Стои Камен пред черната дъска и се почесва:
   – Това тук ще го съберем, това ще се умножи, само не знам тая двойка пред скобите къде ще иде.
   Учителката въздъхнала:
   – Тази двойка, Камене, ще иде в твоя бележник. – И скръбно добавила: – То музикант, музикант, но чак пък толкова музикант много ми иде...

Издателство Хермес

Кой крепи света в Хеликон

Кой крепи света в Books.bg