събота, 10 януари 2015 г.

Мери Макниър >> Да се завърнеш на езерото Бътърнът

Да започнеш отначало никога не е лесно...

Две години след смъртта на съпруга си тъгата по загубата и желанието за уединение отвеждат Али Бекет в малката семейна вила край езерото Бътърнът. Там тя е прекарала безгрижните си детски години и се надява да потърси отново щастие заедно с 5-годишния си син Уайът. На това спокойно и красиво място Али среща отново Каролайн, дружелюбната собственичка на местното кафене „Пърл“, прочуто с най-хубавия ябълков пай в града. Същото, каквото го помни от преди години. Там е и приятелката ѝ от детинство Джакс, сега щастливо омъжена, с три деца и четвърто на път. Но животът ѝ само привидно изглежда перфектен. Джакс крие болезнена тайна, която ревниво пази години наред. Това, което Али не е очаквала да завари в Бътърнът, е мистериозният си и необщителен нов съсед Уокър Форд.

Преводач Юлия Чернева
Издателство Ера


Зейди Смит >> NW

Упражнение по стил

NW прелива от разкъсани личности, хора, отчуждени от онова, което според самите тях ги определя. Тяхната носталгия – по стари филми, стари песни, автобуси, в които вече не се возят – е не толкова успокоение, колкото болка. Винаги можем да си пуснем стара песен, но няма как да бъдем предишното си аз. Това е най-мрачният роман на Смит, и вероятно най-добрият ѝ. London Review of Books

   Угоеното слънце се помайва край високите антени. Лепкавата боя, възпираща катеренето по училищните огради и електрическите стълбове, придобива отровножълт цвят. Цял
Уилсдън плъпва бос, улиците стават европейски, народът хуква да се храни навън. Тя предпочита сенките. Червенокоса. По радиото: Аз съм единственият автор на речника, който ме определя. Хубаво изречение – записва си го на гърба на списание. В хамак, насред градината на приземен апартамент. Оградена отвсякъде.
   На третия етаж в блока четири градини по-нататък сърдито момиче крещи англо-саксонски думи на никого. Тесни балкончета чак до хоризонта. Не е вярно. Не, нищо подобно. Хич не ми почвай. Фас в ръката. Възпълна, червена като рак.
   Аз съм единственият
   Аз съм единственият автор
   Моливът не хваща по гланцираните страници. Някъде е чела, че гланцът причинява рак. Всеки знае, че не може да е толкова горещо. Спаружени цветове, ябълките дребни и нагарчат. Птички пеят неподходящи песни в неподходящи корони на изпреварил сезон. Хич да не си отворил уста! Поглед нагоре: загорелият тумбак на момичето, пльокнат на парапета. Както обича да казва Мишел, не всеки е поканен на купона. Не и през този век. Звучи жестоко – тя не споделя това мнение. Не всичко в брака е споделено. Жълто слънце високо в небето. Синьо кръстче на бяла пръчка, ясно, категорично. Какво да прави? Мишел е на работа. Още е на работа.
   Аз съм
   единственият
   Пепел се посипва в градината долу, следва угарката, накрая пакетът. По-шумно от птиците и влаковете, и уличното движение. Единствен признак на здрав разум: миниатюрно устройство, втъкнато в ухото. Какво си позволява той? Къде ми е чекът? А оная си чеше езика в лицето ми. Какво си позволява, мамка му.
   Аз съм единственият. Единственият. Единственият
   Тя разтваря длан, оставя молива да се изтърколи. Позволява си го. Няма какво друго да слуша, само проклетото момиче. Може поне да затвори очи и да види други гледки.
   Черни точици нагъсто. Лодкари се стрелкат насам-натам, зигзагообразно. Зиг. Заг. Червена река? Разтопено езеро насред ада? Хамакът се залюлява. Списанието тупва на земята. Световни събития и недвижими имоти, и филми, и музика лежат в тревата. Също спорт и кратки сведения за предалите Богу дух...

Преводач Невена Дишлиева-Кръстева
Издателство Жанет 45

N W в Pimodo

Едит Монтел >> Жабата с червеното герданче

Швейцарски приказки

Приказките в Жабата с червеното герданче на популярната швейцарска писателка Едит Монтел ни запознават с най-популярните „френски“ швейцарски приказки.

Съставител Мария Далчева

Преводачи Добринка Савова-Габровска и Юлия Юрукова

Художник Теодор Спиридонов

Издателство Хайни


петък, 9 януари 2015 г.

Мигел де Унамуно >> Изгнаници на този свят

Да обичаш, да страдаш и да не очакваш отговор

С антологията, издадена по повод 150 годишнината от рождението на един от най-големите испански философи и писатели, Мигел де Унамуно (1864-1936), за първи път българският читател ще може да се срещне с неговото поетично творчество. Тук са събрани някои от най-зрелите и дълбоки произведения, в които Унамуно дава спонтанен израз на съкровените си мечти, вълнения и терзания. Представени са всички периоди в творчеството на този невъздържан „будител на духове“, включително мащабната поема „Христос на Веласкес“, която той пише повече от седем години. Творчество, задаващо чрез живите образи и идеи на Унамуно множество въпроси, сред които се откроява един: за смисъла на човешкото съществуване.

Превод Николай Тодоров
Издателство Гутенберг


Жоржи Амаду >> Старите моряци

В Баия може да се случи всичко...

   Дори и до днес съществува известно объркване около смъртта на Кинкас Беро Дагуа. Съмнения, мъчни за обясняване, абсурдни подробности, противоречиви показания на свидетели, празноти от най-различно естество. Има различия и относно часа, мястото и предсмъртните му думи. Семейството му, подкрепяно от съседи и познати, непреклонно поддържаше версията за една спокойна сутрешна смърт, без свидетели, без много шум, без предсмъртни думи, станала близо двайсет часа преди онази, другата, популяризираната и коментирана смърт сред агонията на нощта, когато луната се издигаше над морето и по крайбрежието на пристанището Баия ставаха мистерии. Тази смърт, на която са присъствали впрочем сведущи свидетели, за която дълго се говори по хълмовете и тайнствените глухи улички на предградията, както и последните думи на мъртвеца, повтаряни от уста на уста, представляваха според тези хора нещо повече от едно просто сбогуване със света – това беше пророческо поръчение, послание с дълбоко съдържание, както писа един млад съвременен автор.
   Свидетелите бяха наистина компетентни. Между тях са и капитан Мануел, и Китерия до Ольо Арегаладо, жена не особено словоохотлива. И все пак намират се хора, които отричат изцяло всякаква достоверност не само на възхитителната предсмъртна фраза, но и на всички събития през онази незабравима нощ, когато в един загадъчен час и при оспорими условия Кинкас Беро Дагуа потъна в морето на Баия и отпътува, за да не се върне никога. Такъв е светът, населен със скептици и отрицатели, впрегнати като волове в ярем към ред и закони, към привични действия, към удостоверенията с гербови марки. Те размахват победоносно смъртния акт, подписан от лекарите, едва ли не посред бял ден, и с тази проста хартишка – само защото е изписана с печатни букви и има залепени марки – се опитват да премахнат напрегнатите часове, преживени от Кинкас Беро Дагуа преди заминаването му, станало по собствено желание и добра воля, както той заяви високо и с ясен глас на приятелите си и други присъстващи там хора.
   Семейството на умрелия – неговата уважавана дъщеря и неговият законен зет, държавен служител с многообещаваща кариера; леля Марокас и нейният по-малък брат, търговец със скромен кредит в една банка – твърдеше, че цялата история не е нищо друго освен една голяма измама, измислица на пияни старчоци, мошеници извън закона и обществото, вагабонти и хитреци, чийто пейзаж би трябвало да бъдат затворническите решетки, а не уличният простор, пристанището на Баия, плажовете с бял пясък и безмерната нощ. Извършвайки една неправда, те приписват на тези приятели на Кинкас цялата отговорност за нещастното съществувание, преживяно от него през последните години, когато той се беше превърнал в огорчение и срам за фамилията. Срам до степен, че неговото име не се произнасяше и за делата му не се говореше в присъствието на невинните същества, за които дядо Жоаким – спомнян с дълбока печал – беше умрял преди много време, обграден от почитта и уважението на всички. Това ни кара да мислим, че е имало една предишна, първа смърт, ако не физическа, поне морална, датираща отпреди години, и така се събират общо три умирания, които правят от Кинкас един рекордьор на смъртта, един шампион на умиранията. Това ни дава правото да мислим, че последните събития – като се започне от констатирането на смъртта му до неговото потъване в морето – са били някакъв фарс, нагласен от него с цел още веднъж да вгорчи живота на роднините си, да им отрови съществуванието, като ги изложи на срам и улични клюки. Той не беше човек на почитта и благоприличието, въпреки отдаваното му от неговите партньори в играта уважение към играча с такова завидно щастие и към толкова издръжливия пияч на кашаса при сладки разговори.
   Не зная дали тази мистерия около смъртта на Кинкас Беро Дагуа (или около неговите последователни умирания) може да бъде напълно разгадана. Но аз ще се опитам да я разгадая, както той сам съветваше, защо то важното е да се опита дори и невъзможното...

Хартиено издание и е-книга

Преводач Тодор Ценков
Издателство Колибри


Карел Чапек >> Колекция разкази

Разкази от единия джоб, Разкази от другия джоб, Книга апокриф...

   Иконоборство

   При отец Никифор, игумена на манастира „Св. Симеон“, дойде някой си Прокопий, известен като вещ познавач и ентусиазиран колекционер на византийското изкуство. Той очевидно беше развълнуван, когато се разхождаше по манастирския коридор в очакване на срещата си с отец Никифор. „Какви хубави колони, очевидно от петнадесетия век. Само отец Никифор може да ни помогне. Ползува се с влияние пред императорския двор и някога самият той беше художник. И не лош художник беше старецът. Той снабдяваше императрицата с образци за бродерия, а и икони живописваше за нея. Затова го направиха игумен, след като ръцете му се изкривиха от подагра, та беше станало невъзможно да държи четката с тях. И все още му се чувала думата в двора, казват. Господи, какъв прекрасен капител! Да, отец Никифор ще ни помогне. Какво щастие, че се сетихме за него!“
   – Добре дошъл, Прокопие – чу се зад него мек глас.
   Прокопий бързо се обърна. Зад него стоеше съсухрено и приветливо старче с ръце, потънали в ръкавите.
   – Хубав капител, нали? – каза той. – Стара работа от Накс, господине.
   Прокопий целуна ръкава на игумена.
   – Дошъл съм при вас, отче – започна той развълнуван, но игуменът на манастира го прекъсна:
   – Елате да седнем на слънце, драги. Много добре действува на моята подагра. Какъв ден, боже, каква светлина! Е, кажете сега, какво ви носи при мен? – каза той, след като седнаха на каменната пейка посред манастирската градина, където жужаха пчели и ухаеха градински чай, тамян и мента.
   – Отче – подхвана Прокопий, – обръщам се към вас като към единствения човек, който може да предотврати тежко и непоправимо културно бедствие. Зная, че ще ме разберете, Вие сте човек на изкуството, отче. Какъв художник бяхте, преди да възложат върху плещите ви благородното бреме на духовния ви сан! Нека Бог ми прости, но понякога съжалявам, че не останахте наведен над дървените табла, върху които някога вълшебната ви четка изписваше едни от най-хубавите византийски икони.
   Вместо отговор отец Никифор запретна ръкавите на расото си и изложи на слънцето своите грозни, възлести ръчички, изкривени от подаграта като крака на папагал.
   – Моля ви се – каза той. – Какво приказвате вие, драги?
   – Истина е, отче Никифоре – каза Прокопий. (Света Богородице, какви грозни ръце!) – Вашите икони днес нямат цена. Тия дни един евреин поиска за една ваша икона две хиляди драхми и като не му ги дадоха, каза, че ще почака и че след десет години ще получи три пъти повече.
   Отец Никифор скромно се изкашля и се изчерви от безкрайно удоволствие.
   – Хайде, хайде – забърбори той. – Моля ви се, кой ли пък ще вземе да говори днес за моето незначително изкуство? И защо ли е нужно, моля ви се, та днес вие имате такива любими майстори, като, да кажем, тоя Аргиропулос, Малвазий, Пападианос, Мегалокастрос и разни там други; например тоя – как го казваха, – тоя, дето прави мозайките…
   – Може би имате предвид Папанастасий? – попита Прокопий.
   – Да, да – мърмореше отец Никифор. – Казват, че много го ценели. Е, какво да ви кажа, на мене мозайката ми се вижда по-скоро зидарлък, отколкото истинско изкуство. Разправят, че тоя вашият – е как го казваха...
   – Папанастасий?
   – Да, Папанастасий. Критянин бил, казват. По мое време на критската школа се гледаше иначе. Това не е истинското изкуство, казваха. Линиите много твърди, а пък багрите едни такива! Та вие казвате значи, че тоя критянин бил извънредно много ценен? Хм, странно.
   – Не съм казал такова нещо – защити се Прокопий. – Но вие виждал ли сте последните му мозайки?
   Отец Никифор решително тръсна глава.
   – Не, не, драги. Какво има да им гледам! Линиите като дебели телове, а пък това крещящо злато по тях! Обърнали ли сте внимание, че на последната му мозайка архангел Гавраил стои така наведен, като че ли ще падне? Та тоя ваш критянин не е кадърен да изпише дори една фигура, която да стои здраво на краката си!
   – Всъщност – колебливо се опита да възрази Прокопий – работата е там, че той го е изписал така нарочно, по композиционни съображения.
   – Имате много здраве значи – избухна игуменът и разсърден изду бузите си. – По композиционни съображения! По композиционни съображения значи може и лошо да се живописва, а? А самият император отива да види мозайката и казва: интересно, много интересно!
   Отец Никифор овладя раздразнението си.
   – Рисунъкът, господине, преди всичко рисунъкът: там е цялото изкуство.
   – Личи си, че говори майстор – побърза да го поласкае Прокопий. – В колекцията си аз имам вашето „Възнесение“, но ще ви кажа, отче, че не бих го дал дори и за Никаон.
   – Никаон беше добър художник – каза отец Никифор решително. – Класическа школа, господине. Боже, какви красиви пропорции! Но моето „Възнесение“ е слаба картина, Прокопие. Тия неподвижни фигури и тоя Христос с крила като същински щъркел. – Разбирате ли, Христос трябва да се възнася и без криле! Това вече е изкуство!
   Отец Никифор възбудено се изсекна в ръкава си.
   – Какво да се прави, ТОГАВА аз още не умеех да живописвам. Нямаше в таблата ми нито дълбочина, нито движение.
   Прокопий смаян погледна изкривените ръце на игумена.
   – Вие още ли живописвате, отче?
   Отец Никифор тръсна глава:
   – А не. А не. Само от време на време правя етюди за свое удоволствие.
   – Фигури? – не се сдържа Прокопий.
   – Фигури, сине. Няма нищо по-красиво от фигурите. Стоящи фигури, които ти се струва, че ей сега ще тръгнат. А зад тях фонът, където, би казал човек, биха могли да се отдалечат. Трудно е, драги. Какво разбира от тия работи тоя ваш – е, как го казваха – оня, зидаря от Крит, с неговите карикатурни чучела!
   – Много бих искал да видя новите ви картини, отче Никифоре – каза Прокопий.
   Отец Никифор махна с ръка.
   – Защо ви трябва? Нали имате своя Папанастасий! Изключителен художник, казвате. Гледай ти, композиционни съображения! Е да, ако неговите мозаични чучела са някакво изкуство, тогава вече нямам представа какво е това изобразително изкуство. Вие, разбира се, сте познавач, Прокопие; трябва да имате право, че Папанастасий е гений.
   – Не съм казал това – запротестира Прокопий. – Отче Никифоре, не съм дошъл да споря с вас за изкуството, но да го защитя, докато не е станало късно.
   – От Папанастасий? – живо попита Никифор.
   – Не, но от императора. Та вие знаете за това. Под натиска на църковните кръгове негово величество император Константин Копроним иска да забрани иконите. Това било идолопоклонничество и не знам какво още. Каква идиотщина, отче Никифоре!
   Игуменът затвори повехналите си клепачи.
   – Чух за това, Прокопие – измънка той. – Но то не е сигурно още. Не, още всичко не е свършено.
   – Именно затова съм дошъл при вас, отче – възбудено заговори Прокопий. – Всеки знае, че за императора това е само политически въпрос. Много го интересува него идолопоклонничеството, но иска да му е мирна главата. И след като по улиците е плъзнала една сган, предвождана от мръсни фанатици, и след като навсякъде се носят възгласите „Долу идолите!“, нашият благороден владетел е решил, че най-удобно за него ще бъде да угоди на тая чорлава паплач. Вие знаете ли, че са замазали фреските в параклиса „Най-свята любов“?
   – Чух за това – въздъхна игуменът със затворени очи. – Какъв грях, Богородице! Такива ценни фрески! Изписани собственоръчно от Стефанидис! Спомняте ли си фигурата на света София, наляво от благославящия Христос? Прокопие, това е най-хубавата изправена фигура, която съм виждал някога. Стефанидис, драги, беше истински майстор, няма какво да се каже!
   Прокопий настойчиво се наведе към игумена.
   – Отче Никифоре, в Мойсеевия закон е писано: „Да не правиш рисунки, нито каквото и да било друго изображение на онези неща, които са горе на небето, нито на тези неща, които са долу на земята, нито на тези, които са във водите и под земята.“ Никифоре, прави ли са ония, които проповядват, че било забранено от Бога да се живописват картини и да се ваят статуи?
   Без да отвори очите си, отец Никифор отрицателно тръсна глава.
   – Прокопие – въздъхна той след малко, – изкуството е свято като богослужението, тъй като... възславя божието творение... и учи да го обичаме.
   И той очерта с окаяната си ръка кръстен знак във въздуха:
   – Нима и създателят не е бил художник? Нима не е изваял фигурата на човека от глина? Нима не е снабдил всеки предмет с очертания и цвят? И то такъв художник, Прокопие! Никога, никога няма да престанем да се учим от него... Впрочем този закон е имал сила само във варварските времена, когато хората все още не са умеели да живописват добре.
   Прокопий дълбоко въздъхна.
   – Знаех, че ще говорите така, отче – каза той почтително. – Като свещеник... и като човек на изкуството. Отче Никифоре, вие няма да допуснете изкуството да загине!
   Игуменът отвори очи.
   – Аз ли? Какво мога да направя аз, Прокопие? Времената са тежки; образованият свят се поддава на варварството, идват хора от Крит и Бог знае откъде. Това е ужасно, драги, но с какво можем да попречим на това?
   – Отче Никифоре, ако вие поговорите с императора...
   – Не, не – каза отец Никифор. – С императора не мога да говоря за това. Та императорът няма никакво отношение към изкуството, Прокопие. Чух, че наскоро хвалил мозайките на тоя вашия – е-е-е, как го казвате?
   – Папанастасий, отче.
   – Да. Този, който прави карикатурните чучела. Императорът представа няма какво е това изкуство. А и Малвазий, според мене, с нищо не е по-добър като художник. Може ли друго да се очаква от равенската школа. А виждате ли, въпреки това му възложиха да направи мозайките в придворния параклис! Какво си мислите, в двора нищо не може да се направи, Прокопие. Та аз не мога да ида там и да ги моля да не разрешат на някой си Аргиропулос или на този — как се казваше тоя критянин, Папанастасий, нали – да продължат да съсипват стените!
   – Не става въпрос за това, отче – продължи Прокопий търпеливо. – Но помислете, че – ако победят иконоборците – ще бъде унищожено цялото изкуство. И вашите икони ще бъдат изгорени, отче Никифоре!
   Игуменът махна с костеливата си ръка.
   – Те бяха слаби, Прокопие – фъфлеше той. – Не умеех да рисувам аз едно време. Да изпишеш фигура, драги, на това изкуство човек не се научава скоро.
   С треперещия си пръст Прокопий посочи античната статуя на младия Вакх, полузакрита от цъфтящия шипков храст.
   – И тази статуйка ще бъде счупена – каза той.
   – Какъв грях, какъв грях – шепнеше Никифор, болезнено притваряйки клепачи. – Ние наричахме тази статуя свети Йоан Кръстителя, но това е един истински, неподправен Вакх. С часове, с часове го съзерцавам аз тук. И то е като молитва, Прокопие.
   – Виждате ли, отче Никифоре. И бива ли това божествено съвършенство да бъде унищожено завинаги? Трябва ли някой въшлив и креслив фанатик да натроши на чакъл тази статуя?
   Игуменът мълчеше с молитвено събрани ръце.
   – Вие можете да спасите самото изкуство, Никифоре – убеждаваше го страстно Прокопий. – Светият ви живот и вашата мъдрост са ви спечелили огромно уважение в църквата; императорският двор високо ви уважава; вие ще участвувате във Великия синод, който ще трябва да реши дали всички статуи и картини са само оръдие на идолопоклонството. Отче, съдбата на цялото изкуство е във ваши ръце!
   – Вие надценявате влиянието ми, Прокопие – въздъхна игуменът. – Фанатиците са силни и зад тях е тълпата...
   Никифор замълча.
   – Казвате, че те ще унищожат всички картини и статуи?
   – Да.
   – А мозайките ще унищожат ли?
   – Да. Ще ги окълцат от потоните, а камъчетата ще пръснат по бунищата.
   – Не думайте – каза Никифор заинтригуван. – Значи в такъв случай ще окълцат и карикатурния архангел Гавраил на тоя... е...
   – Вероятно.
   – Виж, това е хубаво – изкикоти се игуменът. – То това е ужасна картина, драги. В живота си не съм виждал такива невъзможни чучела; и тук някои говорят за композиционни съображения! Ще ви кажа, Прокопие, че лошата живопис е грях и богохулство; тя е насочена против Господа Бога. На това ли да се кланят хората? Не, не! Вярно е, че да се кланяш пред слабите картини, е истинско идолопоклонничество. Не се учудвам, че хората са въстанали против това. Имат право, Критската школа е ерес; а този Папанастасий е по-лош от еретик, по-лош от арианите. Та вие значи казвате – бъбреше игуменът радостен – ще окълцат тия цапотии? Хубави вести сте ми донесли, сине. Доволен съм, че дойдохте.
   Никифор с усилие се повдигна, в знак че аудиенцията е свършила.
   – Хубаво временце, нали?
   Прокопий стана, явно съкрушен.
   – Отче Никифоре – откъсна се от устата му, – ще бъдат унищожени и други картини! Чувате ли, цялото изкуство ще бъде изгорено и изпочупено.
   – Ц-ц-ц-ц-ц – каза игуменът примирително. – Жалко, много жалко. Но ако светът трябва да се освободи от лошото изкуство, не бива да съдим твърде строго някои увлечения. Добре че хората вече няма да се кланят на карикатурни чучела, каквито прави вашият... е...
   – Папанастасий.
   – Да, той. Най-мизерната критска школа, Прокопие. Добре че ми напомнихте за синода. Ще участвувам, Прокопие, ще участвувам, та дори и на ръце да ме занесат там. До самата смърт бих се упреквал, ако не бих присъствувал. Само да окълцат този архангел Гавраил – засмя се Никифор със съсухрените си бузички. – Бог да ви закриля, сине – каза той, като вдигна изкривената си ръка за благословия.
   – И вас, отче Никифоре – безнадеждно въздъхна Прокопий.
   Игуменът Никифор си тръгна, като поклащаше замислен глава.
   – Отвратителната критска школа – мърмореше той. – Крайно време е да се тури край... Ах, Боже, каква ерес... този Папанастасий... и Пападианос... Това не са фигури, а идоли, проклети идоли – извикваше отец Никифор, като размахваше кьопавите си ръце.
   – Идоли... идоли... идоли...
(Преводач Светомир Иванчев, 1968)
Издателство Унискорп

Колекция разкази в Pimodo

четвъртък, 8 януари 2015 г.

Алек Попов >> Черната кутия: ниско прелитащи кучета

Седем години по-късно – преосмислено

Това не е просто ново преработено издание, а опит за цялостно преосмисляне на сюжета, героите и темата на романа. Седем години след първото издание в България писателят продължава да търси ключа към тази тайнствена история, която владее въображението му и буквално я пренаписва. Абсурдна, смешна и драматична – от първата до последната страница, – новата преработена версия на романа вероятно ще остане в историята като един от най-интересните експерименти в българската литература.

Издателство Сиела


Стивън Хокинг >> Вселената в орехова черупка

Истината много често е по-необичайна от измислицата

Както много други учени от общността на теоретичната физика, професор Хокинг иска да открие граала на науката – изплъзващата се Теория за всичко, която е скрита в сърцевината на Космоса. С достъпен, а често и игрив стил той ни дава напътствия, докато се мъчи да разгадае тайните на Вселената – от свръхгравитацията до свръхсиметрията, от квантовата теория до М-теорията, от холографията до дуалността. Отвежда ни в безлюдните предели на науката, където новите теории на суперструните и р-браните може би ще запълнят последните празни места в пъзела. И ни позволява да надникнем зад сцената на едно от най-вълнуващите интелектуални приключения, когато се стреми „да комбинира теорията на Айнщайн за относителността и идеята на Ричард Файнман за многочислените истории в една завършена и обединена теория, която ще опише всичко, случващо се във Вселената“.
С характерната за него щедрост професор Хокинг ни кани да го придружим в това необичайно пътуване през пространство-времето. Множеството цветни илюстрации помагат това пътуване да бъде по-ясно възприемано и го превръщат в една сюрреалистична страна на чудесата, където частиците и струните се движат в единадесет измерения, където черните дупки се изпаряват, изчезват и отнасят със себе си своята тайна и където първичното космическо семе, от което е поникнала нашата Вселена, е представлявало всъщност едно орехче.

Издателство Прометей


Георги Данаилов >> Мемоарите на едно жълто паве

Беше зима...

   Ама каква зима. Снегът захлупил цялата земя. Една късна вечер се завръщах героично но внимателно от дома на моя възрастен приятел, който правеше най-хубавото вино в градчето и обичаше да казва: „От това вино колкото повече пиеш сутрин по-бодър се събуждаш!“
   Улицата беше пуста. Снегът болеше очите ми и ме караше да примижавам. Странна работа, не се виждаше, а се усещаше по бузите и клепките и сякаш валеше само около уличните лампи. Беше хлъзгаво и няма защо да обяснявам, че ходех леко разкрачен. По едно време се подхлъзнах, задържах се и тогава видях човек в канавката. Лежи възнак и не шава.
   Умрял! Приближих се плахо. Не, не беше умрял, а си спеше. От устата му излизаше пара и около устните и по мустаците му имаше висулки, а от носа му се беше образувала бяла купчинка. Престраших се и го побутнах. Не помръдва. Хубаво е да спасяваш хора от бялата смърт. Хванах го под мишниците, надигнах го и седнах на задника си. Но, едно време бях силен, напрегнах се, изправих се и го помъкнах.
   – Къде живееш, бе човек?
   Той не отговори. Тръгнах наслуки надолу по улицата, в тази посока ми беше по-лесно да го влача. Пъхтях, краката ми се подгъваха, взех си белята с този човек, по едно време той изсумтя и ми се стори, че казва:
   –Тук!
   От дясната страна на пътя имаш къща, тя беше по-ниско от улицата и до вратата ѝ се стигаше по няколко засипани от снега стъпала.
   – Тук ли?
   Той измуча утвърдително. В този миг усетих, че силите ми ме напускат, тласнах го надолу, той се хързулна с краката напред, те се блъснаха в дървената входна врата.От удара тя се отвори и човекът се намъкна наполовина във входа. И изведнъж проговори:
   – Влез да пием по едно!...

(Хартиено издание и е-книга)

Издателство Абагар


сряда, 7 януари 2015 г.

Георги Господинов >> Черешата на един народ

Това е просто нов и друг тип лиризъм... Светлозар Игов

Техника за обезкостяване на текстове

1.

Рибата на текста (както и текстът на рибата) се обезкостява, след като се отделят гръбнакът и костите на съгласните. Забележете, че при малките деца първите риби (текстове) са меки и пуфкафи (не пухкави), съставени изключително от крехката душа-плът на гласните звукове. С израстването в тази плът се вкореняват твълди, твърди и още по-твърррди костици.
Твърдя, че първичната мекота в езика все още може да се спаси в поезията.


2.

– ВКУСЕН ЛИ СЪМ, МИЛА?
Думите са дребни риби
с много костици-съгласни
позволи да ги почистя миг
преди да се стопя в устата ти
– У Е И Ъ, И А?

3.

Тази техника с успех може да се прилага при усвояване на готови класически текстове. Обезкостяването озвучава плътта на текста и му придава първичност. 
Така
   „Помниш ли, помниш ли тихия двор,
   тихия дом с белоцветните вишни...“
става
   „о и и, о и и и и'а о,
   и и'а о е о е и е и и...“

Отделените кости на съгласните
   п мн ш л т х д м – хвърлете
на някое куче.
   Аууууу
   Чуйте!
   Нито кост
   в гласа на кучето.

Издателство Жанет 45


Джералд Даръл >> Моето семейство и други животни

Пет години на остров Корфу

   Месец юли бе духнат като свещ от режещия вятър, който се втурна в оловносивото августовско небе. Ситните капки пронизващ дъжд се превръщаха в непрогледна вълниста завеса там, където ги подхванеше вятърът. Къщичките по плажната ивица на Борнмът бяха обърнали слепите си дървени лица към сиво-зеленикавата пяна, обрамчила морето, а то с въодушевление прехвърляше вълнолома и се изсипваше на брега. Чайките, запокитени към сушата над града, се виеха, опънали крила високо над покривите, и сърдито пищяха. Такова време е предназначено да поставя на изпитание човешката издръжливост.
   Взето като цяло, моето семейство този следобед не представляваше особено привлекателна гледка, защото лошото време дойде заедно с обичайните си болести, към които бяхме предразположени. На мене, легнал на пода, докато надписвах сбирката си от мидени черупки, то донесе катар – бе го насипало в черепа ми като цимент, поради което бях принуден да дишам на пресекулки с отворена уста. Брат ми Лесли, свил се мрачно с кръвнишко изражение край камината, бе получил възпаление на вътрешното ухо и от ушите му течеше кръв – слабо, но непрекъснато. Сестра ми Марго бе ощастливена с нови шарки от акне по лицето, което и без друго бе изпъстрено с петна като червен воал. Майка ми получи обилна, непрестанно бликаща хрема и за разнообразие – ревматичен пристъп. Само най-големият ми брат Лари остана незасегнат, но му стигаше, че се изнервя от нашите страдания.
   Разбира се, тъкмо Лари започна цялата работа. Останалите се чувстваха прекалено апатични, за да мислят за друго, освен за болките си, но Лари бе избран от провидението да преминава през живота като малък рус фойерверк, чиито идеи избухват в мозъците на други хора, докато самият той се свива като умилкваща се котка и отказва да поеме вината за последствията. С наближаването на вечерта Лари ставаше все по-раздразнителен. Накрая, като огледа мрачно стаята, той реши да нападне мама, която според него беше очевидната причина за бедите ни.
   – Защо търпим този отвратителен климат? – попита изведнъж той, като посочи залятия от дъжда прозорец. – Погледни на какво прилича! А ако е въпрос, и нас погледни... Марго се е издула като паница с алена овесена каша... Лесли броди насам-натам с по петнайсет ярда памук във всяко ухо... Джери говори така, сякаш по рождение има вълча уста... Погледни и себе си: с всеки изминат ден все повече грохваш и се състаряваш!
   Мама надникна иззад големия том, озаглавен „Лесни рецепти от Раджпутана“.
   – Нищо подобно! – каза възмутено тя.
   – Как така? – настояваше Лари. – Започваш да приличаш на ирландска перачка, а членовете на семейството ти изглеждат като куп илюстрации към медицинска енциклопедия!
   Майка ни не можа да измисли никакъв съкрушителен отговор, затова се задоволи да го изгледа втренчено, преди да се оттегли отново зад книгата.
   – Това, от което имаме нужда, е слънце – продължаваше Лари. – Не си ли съгласен, Лес? Лес!
   Лесли размота дълго парче памук от едното си ухо.
   – Какво казваш? – попита той Лари.
   – Виждаш ли! – отвърна Лари и погледна победоносно мама. – Да се проведе разговор с Лесли се е превърнало в ужасно трудно действие. Питам те, на какво прилича всичко това? Единият брат не чува това, което му казват, другият не го разбира. Крайно време е да се направи нещо. Не може да се очаква да пиша безсмъртна проза в атмосфера на мрак и миризма на евкалиптово масло!
   – Да, миличък – отвърна мама разсеяно.
   – Това, от което всички ние имаме нужда – каза Лари, като отново набираше скорост, – е слънце. Страна, където можем да растем.
   – Да, миличък, няма да е лошо – съгласи се мама, която всъщност не го слушаше.
   – Тази сутрин получих писмо от Джордж; пише, че на Корфу е прекрасно. Защо не си съберем багажа и не заминем за Гърция?
   – Добре, миличък, щом искаш... – каза мама непредпазливо.
   Когато нещо беше свързано с Лари, тя обикновено много внимаваше да не се ангажира.
   – Кога? – попита Лари, доста учуден от готовността ѝ.
   Усетила, че е направила тактическа грешка, мама предпазливо наведе „Лесни рецепти от Раджпутана“.
   – Струва ми се, че най-разумно ще бъде ти да заминеш пръв, миличък, и да подготвиш нещата. После можеш да ми пишеш, за да узная дали там е хубаво, и ние ще те последваме – каза умно тя.
   Лари ѝ хвърли смразяващ поглед.
   – Точно това каза, когато предложих да заминем за Испания – припомни ѝ той. – Цели два месеца седях в Севиля и ви чаках да дойдете, а ти само ми пишеше дебели писма за канализацията и водата за пиене, като че ли съм кмет на града. Не, ако ще ходим в Гърция, заминаваме всички заедно!
   – Ужасно преувеличаваш, Лари – каза мама с умолителен глас. – Знаеш, че не мога да замина веднага. Трябва да уредя някои работи с тази къща.
   – Да уреждаш? Какво, за бога, ще уреждаш? Продай я!
   – Не мога да направя това, миличък! – каза изумено мама.
   – Защо пък не?
   – Нали току-що я купих.
   – Точно затова я продай преди още да сме я съсипали.
   – Не приказвай смешни работи, миличък – каза твърдо мама. – И дума не може да става. Това е направо лудост.
   След което продадохме къщата и избягахме от мрачното английско лято като ято мигриращи лястовици...
(
Издателство Пан

 Моето семейство и други животни в Pimodo

Стоян Михайловски >> Басни

Зад изящните форми, зад прелестните черти трябва душа. Душа в художественото произведение, душа в човешкия образ. СМ

Свиня и Лъвица

– Дванадесет прасци родих –
стопана си обогатих!...
(Тъй бъбрела една свиня,
от много плодовитост изумяла...)
Благословени са онез поля,
онез гори,
където желъди съм яла
и динени кори!...
Дванадесет прасци –
и хубавички кат орли;
да имаха криле,
изпълнили би светлото небе...
Но само Бог е съвършен!
Все пак блазе, блазе на мен!
Туй село ако изгори
в един прекрасен ден,
мор ако го опустоши –
от мен само би могло да се насели,
единствено чрез мен!
Елате се чудете,
елате се дивете!
Свинчета – като херувими!
Ето ги – сучат!
Шопари – като серафими!
Ей ги – да квичат учат!
Да ти е мило, да ти е драго
да ги погледнеш само!...
И тоз рой, и таз чета,
и тоз сонм, и таз войска,
и туй прекрасно стадо –
е плод на моята утробица!...
– Пък аз,
отвърнала тогаз
могъщата лъвица –
едничка рожба аз родих, но Лъв се тя нарича!

Издателство Пан


вторник, 6 януари 2015 г.

Е. Л. Доктороу >> Хомър и Лангли

Те са братя...

Единият е сляп пианист, другият е пострадал в Първата световна война от бойния газ иприт и се люшка между лудостта и, може би, величието. Живеят като отшелници в огромната си богаташка къща на Пето Авеню, която препълват с изровени от боклукчийските кофи вещи, събирани, „защото един ден може да потрябват“, с купища стари вестници, които Лангли изчита всеки божи ден, подготвяйки се за издаването на своя един-единствен вестник на всички времена с пророчески репортажи. Въпреки уединението обаче всички важни събития на епохата не само че не ги подминават, ами буквално нахлуват в дома им – войни, политически размирици, хипита и технически постижения. Двамата не искат нищо от света освен да бъдат оставени на мира, но по ирония на съдбата препълнената им с боклуци къща дава убежище на емигранти, проститутки, светски дами, тайни агенти, гангстери и джаз музиканти. Заседналият им домашен живот се оказва пълен с опасности, докато двамата се мъчат да оцелеят и да намерят смисъл в живота си.

Издателство Алтера


Христо Ботев >> Поезия. Публицистика

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти!...

В механата

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е, или слава!

Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, –
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, –

грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро тоя не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни –
крещим: „Хайде на Балкана!“

Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти!
Аз веч нямам мило, ддраго,
а вий... вий сте идиоти!

Издателство Бриз


понеделник, 5 януари 2015 г.

Даниел Уолъс >> Голяма риба

Бащата на Уилям Блум, Едуард, умира...

Той е бил необикновен човек: животните са го обичали, хората са го обичали, жените са се влюбвали в него; бил е вдъхновяващ търговец, направо мечтател, и е знаел повече шеги от всеки човек на планетата.
Или поне това разказва на сина си.
Уилям не познава добре баща си, който не е бил около него, докато е растял, затова сега, когато Едуард умира, синът му иска наистина да го опознае, докато не е станало твърде късно.
С невероятна ловкост Уилям съумява да пресъздаде легендите и митовете от изплъзващия се живот на баща си, вдъхновен от малкото факти, които знае. С тези разкази той разбира великите подвизи на Едуард, както и неговите велики недостатъци.
И намира начин да каже сбогом.

Издателство Артлайн Студиос




Уолтър Айзъксън >> Иноваторите

Иновациите се раждат там, където изкуството докосва науката

   Поетичната наука

   През май 1833 г., когато е на седемнайсет, Ада Байрон е сред девойките, представени пред британския кралски двор. Членовете на семейството ѝ се тревожат как ще се представи, като имат предвид опакия ѝ и независим характер, но в крайна сметка, тя успява да се държи, по думите на майка ѝ, „поносимо“. Сред хората, с които Ада се запознава през въпросната вечер, са херцог Уелингтън, от чиято прямота остава възхитена, и седемдесет и девет годишният френски посланик Талиран, когото описва като „онзи дърт маймун“.
   Като единствено законно дете на поета лорд Байрон, Ада е наследила бурния романтически дух на баща си – черта, която майка ѝ се опитва да неутрализира, като я праща на уроци по математика. Тази комбинация поражда у Ада любов към това, което тя нарича „поетична наука“, свързваща бунтарската ѝ натура с увлечението по числата. За мнозина, включително за баща ѝ, изтънчената чувствителност на романтизма влиза в противоречие с техническото въодушевление на индустриалната революция. Но Ада няма проблем с пресичането на тези два периода от човешкото развитие.
   Затова не е изненадващо, че дебютът ѝ в кралския двор, въпреки тържествения повод, ѝ прави далеч по-слабо впечатление, отколкото посещението ѝ няколко седмици по-късно на друго бляскаво събитие за лондонския културен сезон, на което се запознава с Чарлз Бабидж – четирийсет и една годишен вдовец, светило в науката и математиката, утвърдил се като капацитет в лондонското общество. „Ада се държа по-прилично на приема в сряда, отколкото на кое да е друго събиране на хайлайфа – споделя майка ѝ пред една приятелка. – Запозна се с неколцина хора на науката, сред които Бабидж, от когото остана очарована.“
   Вълнуващите седмични приеми на Бабидж, с до триста гости, събират на едно място лордове с фракове и дами с брокатени рокли с писатели, индустриалци, поети, актьори, държавници, изследователи, ботаници и други „учени“ – дума, наскоро измислена от приятелите на Бабидж. Канейки научни изследователи в този екзалтиран свят, по думите на един изтъкнат геолог, Бабидж „успешно утвърждаваше науката на полагащото ѝ се място в обществото“.
   Приемите включват танци, четения, игри и лекции, подкрепени от разнообразни ястия с морски деликатеси, меса, птици, екзотични напитки и замразени десерти. Дамите представят табло виван („живи картини“, бел. пр.), като обличат театрални костюми, за да пресъздадат известни картини. Астрономи монтират телескопи, изобретатели показват електромагнитните си приспособления, а Бабидж дава на гостите да поиграят с механичните му кукли. Гвоздеят на програмата (и един от многото мотиви на Бабидж да организира тези приеми) е демонстрацията на моделна част от неговата „диференциална машина“ – гигантски апарат за смятане, който той майстори в огнеустойчива сграда до дома си. Бабидж показва модела с голям драматизъм, кара го да изчислява поредици от числа, като върти ръчката му, и точно когато зрителите почнат да се отегчават, показва как процесът може внезапно да се промени въз основа на инструкции, предварително кодирани в машината. Онези, които проявяват особено голям интерес, биват поканени в бившата конюшня от другата страна на двора, където се строяла истинската машина.
   Диференциалната машина на Бабидж, която е в състояние да решава полиномни уравнения, прави впечатление на хората по различни причини. Херцог Уелингтън отбелязва, че би могла да бъде полезна при анализирането на променливи, с които командването може да се сблъска преди сражение. Майката на Ада, лейди Байрон, възхитено я нарича „мислеща машина“. Що се отнася до Ада, която по-късно ще изтъкне, че машините никога няма да са способни истински да мислят, един семеен приятел, придружаващ ги на въпросната демонстрация, съобщава: „Мис Байрон, въпреки младата си възраст, схвана механизма на действие и видя великата красота на изобретението.“
   Любовта на Ада както към поезията, така и към математиката, ѝ позволява да забележи красотата на изчислителната машина. Тя е ярък представител на ерата на романтическата наука, която се характеризира с лиричен ентусиазъм за изобретения и открития. Това е период, който донася „творческа напрегнатост и въодушевление в научната работа“, както пише Ричард Холмс в „Епохата на чудесата“. „Негова движеща сила бе общият идеал за всеотдайно, дори неблагоразумно лично посвещаване на откривателството.“
   Накратко, било е време, много напомнящо на нашето. Успехите на индустриалната революция, сред които парната машина, механичният стан и телеграфът, преобразяват ХIХ век по почти същия начин, по който откритията на цифровата революция – компютрите, микрочиповете и интернет – преобразиха нашия. В основата и на двете революции стоят иноватори, съчетаващи въображение и ентусиазъм с удивителни технологии, комбинация, която създава поетичната наука на Ада и това, което поетът от ХХ век Ричард Бротиган нарича „машини на Божията любов“.

   Лорд  Байрон

   Ада наследява поетичния си и непокорен темперамент от баща си, но не той е източникът на любовта ѝ към машините. Нещо повече, той е привърженик на лудитите, обявили се срещу машините. В първата си реч пред Камарата на лордовете през февруари 1812 г., когато е на двайсет и четири, той защитава последователите на Нед Лъд, които вдигат бунтове срещу механичните станове. Със сарказъм и презрение Байрон осмива фабрикантите от Нотингам, които настояват за закон, който да обяви унищожаването на автоматизираните станове за престъпление, наказуемо със смърт. „Тези машини са за тях преимущество, спестяващо им необходимостта да наемат голям брой работници, които вследствие на това са обречени на глад – заявява той. – Уволнените работници, в слепотата на невежеството си, вместо да се радват на тези постижения на изкуството, благоприятни за човечеството, се почувствали жертва на подобренията в механиката.“
   Две седмици по-късно Байрон публикува първите две песни на поемата „Странстванията на Чайлд Харолд“, поетичен разказ за скитането си из Португалия, Малта и Гърция, и както по-късно ще отбележи, „една сутрин се събудих известен“. Красив, съблазнителен, объркан, мрачен и сексуално разкрепостен, той самият живее като истински Байронов герой, докато създава този архетип в поезията си. Превръща се в обект на възхищение за лондонското литературно общество и е канен на по три приема всеки ден, най-забележително от които е едно пищно танцово матине у лейди Карълайн Лам.
   Лейди Карълайн, макар и омъжена за влиятелен аристократ, който по-късно ще стане министър-председател, се влюбва до полуда в Байрон. Той я смята за „твърде хилава“, но неконвенционалната ѝ сексуална двойственост (обичала да се облича като паж) го заинтригува. Между тях възниква пламенна любовна връзка, след края на която тя дълго време го преследва. Обявява го за „луд, лош и опасен“, какъвто наистина е. Също и тя.
   На приема у лейди Карълайн лорд Байрон забелязва и една сдържана млада жена, която си спомня като „по-простичко облечена“. Деветнайсетгодишната Анабела Милбанк е от богато и именито семейство. През нощта преди матинето тя е прочела „Чайлд Харолд“ и остава със смесени впечатления. „Маниерничи малко повече от необходимото – пише за Байрон. – Най-голямата му сила е в описанието на дълбоки чувства.“ Когато го вижда в другия край на стаята по време на приема, я обземат опасно противоречиви чувства. „Не исках да ме запознават с него, защото всички жени го ухажваха по абсурдни начини, опитвайки се да заслужат бича на неговия сатир – пише на майка си. – Не желая да се наредя сред завоеванията му. Не отидох да принеса дар пред олтара на Чайлд Харолд, макар че не бих отказала запознанство, ако се удаде случай.“
   В крайна сметка, такъв случай за запознанство ѝ се удава. След като му я представят официално, Байрон решава, че от нея би станало подходяща съпруга. За него това е рядък случай, в който рационалността надделява над романтизма. Вместо да възбужда страстта му, Анабела се оказва такъв тип жена, която е в състояние да гo укроти и да го защити от крайностите му – както и да му помогне да изплати непосилните си дългове. Предлага ѝ брак без особен ентусиазъм, в писмо. Тя благоразумно отказва. Той се впуска в далеч по-малко уместни връзки, включително със своята полусестра, Огъста Лей. Но след година Анабела възобновява интереса си към него. Байрон, затънал още повече в дългове и търсещ начин да тушира влеченията си, вижда ако не романтика, то поне разумни доводи за такава възможна връзка. „Нищо освен брак, и то бърз, не може да ме спаси – признава той пред лелята на Анабела. – Ако племенничката ви е свободна, бих предпочел нея; ако не – първата жена, която не ме гледа, сякаш иска да ме заплюе в лицето.“ 10 Явно има моменти, когато лорд Байрон проявява разум. С Анабела се женят през януари 1815 г.
   Байрон слага началото на брака по своя си Байроновски начин. „Любих лейди Байрон на дивана преди вечеря“ – пише на сватбения си ден. Връзката им все още е здрава два месеца по-късно, когато отиват на гости на неговата полусестра, защото Анабела вече е бременна. По време на посещението обаче тя започва да подозира, че в приятелството на мъжа ѝ с Огъста има нещо повече от братска привързаност, особено след като той се изляга на дивана и поисква да се целува поред с всяка от тях. Бракът започва да се разпада.
   Анабела има математическо образование, нещо, което забавлява лорд Байрон, и в периода на ухажване той се шегува с презрението си към точността на числата. „Знам, че две и две прави четири, и бих бил много щастлив, ако можех да го докажа – пише той, – но трябва да призная, че ако можех чрез някакъв процес да превърна две и две в пет, това би ми доставило по-голямо удоволствие.“ По-рано ѝ измисля галения прякор „Принцесата на паралелепипедите“. Но когато отношенията им започват да охладняват, той рафинира тази математическа метафора: „Ние сме две успоредни прави, които продължават една до друга в безкрайността, но никога няма да се пресекат.“ По-късно, в първата песен на поемата „Дон Жуан“, ѝ се присмива: „Любимата ѝ наука бе математиката… Тя беше ходещо уравнение.“
   Дори раждането на дъщеря им на 10 декември 1815 г. не спасява брака им. Кръщават я Огъста Ада Байрон, като ѝ дават малкото име на обичаната полусестра на поета. След като се убеждава в развратността на съпруга си, лейди Байрон започва да използва само второто име на дъщеря си. Пет седмици по-късно натоварва нещата си в един файтон и избягва при родителите си в провинцията с бебето.
   Ада никога повече не вижда баща си. Лорд Байрон напуска родината през април същата година, след като лейди Байрон, в писма, с толкова прецизен изказ, че той оправдано ѝ измисля прозвището „Математическата Медея“, заплашва, че е готова да разобличи предполагаемите му развратни и хомосексуални връзки като начин да си издейства споразумение за развод, при което тя да получи попечителство над детето.
   Във встъплението към Трета песен на „Чайлд Харолд“, написана няколко седмици по-късно, той призовава Ада като своя муза:

   Лицето ти като на майка ти ли е, дете красиво?
   Ада! Единствена дъще на дома ми и сърцето ми!
   Когато за последно видях младенческите ти сини очи,
   те се засмяха,
   И после се сбогувахме завинаги.


   Байрон пише тези стихове в една вила на Женевското езеро, където е отседнал с поета Пърси Биш Шели и неговата бъдеща съпруга, Мери. Вали непрестанно. Затворен в стаята дни наред, Байрон предлага да пишат разкази на ужасите. Той написва част от история за вампири, един от първите литературни опити на тази тема, но разказът на Мери е този, който по-късно ще се превърне в класика: „Франкенщайн, или Съвременният Прометей“. По подобие на древногръцкия мит за героя, който създал жив човек от глина и откраднал огъня от боговете, за да го даде на хората, „Франкенщайн“ разказва за учен, който съживява чудовище, сглобено от различни човешки части, и го превръща в разумен човек. Това е предупреждение за опасностите на техниката и науката. Освен това повдига въпроса, който се свързва с името на Ада: Могат ли създадените от човек машини да мислят?
   В края на третата песен на „Чайлд Харолд“ Байрон предрича, че Анабела ще попречи на Ада да узнае за баща си. Така и става. В къщата им има портрет на поета, но лейди Байрон го държи покрит с платно и Ада го вижда едва като двайсетгодишна.
   Лорд Байрон, за сметка на това, държи портрет на Ада на бюрото си, където и да пътува, и в писмата си често иска новини за нея или нейни снимки. Когато дъщеря му е на седем, той пише на Огъста: „Бих искал да научиш от лейди Б. нещо за наклонностите на Ада... Има ли въображение? Страстна ли е? Само се моля боговете да не са ѝ дали поетична натура – един такъв глупак е достатъчен за семейството.“ Лейди Байрон съобщава, че Ада има въображение, което „упражнява главно във връзка с техническия си талант.“
   Приблизително по същото време Байрон, който обикаля Италия, пише и има многобройни любовни връзки, започва да се отегчава и решава да се включи в борбата на гърците за независимост от Османската империя. Отива с кораб до Месолонги, където поема командването на въстаническата армия и се подготвя за нападение над една турска крепост. Но преди да влезе в битка, хваща силна настинка, която се влошава от решението на лекаря да го лекува с пускане на кръв. Умира на 19 април 1824 г. Според пажа му едни от последните му думи били: „О, бедно мое мило дете! Моя мила Ада! Боже, да можех да я видя! Благослови я заради мен.“

   Ада

   Лейди Байрон иска да е сигурна, че Ада няма да стане като баща си, и една част от стратегията ѝ е да подложи момичето на стриктно математическо образование, сякаш това е противоотрова за поетичното въображение. Когато петгодишната Ада проявява предпочитания към географията, майка ѝ нарежда този предмет да бъде заменен с допълнителни уроци по аритметика и гувернантката скоро докладва гордо: „Вече събира пет- и шестцифрени числа без грешка.“ Въпреки тези усилия Ада развива някои от склонностите на баща си. Още в юношеска възраст има връзка с един от частните си учители и когато са разкрити, а той – прогонен, се опитва да избяга от къщи, за да бъде с него. Освен това има рязко променящи се настроения, които я тласкат от чувство за величие към отчаяние, и страда от различни заболявания, както физически, така и психически.
   Ада възприема убеждението на майка си, че вглъбяването в математиката може да укроти байроновските ѝ наклонности. След опасната връзка с учителя и под впечатлението от диференциалната машина на Бабидж взема самостоятелното решение, едва осемнайсетгодишна, да започне нов цикъл от уроци. „Трябва да престана да мисля за удоволствия и развлечения – пише на новия си учител. – Установих, че само много прилежното и усилено изучаване на теми от научно естество е в състояние да попречи на въображението ми да не се развихря... Изглежда, че първото, което трябва да направя, е да премина курс по математика.“ Той се съгласява с предложеното лечение: „Права сте в предположението, че главният ви ресурс и предпазно средство в момента е в курс на усилено интелектуално учение. За тази цел никой предмет не превъзхожда математиката.“ Предписва ѝ евклидова геометрия, последвана от известна доза тригонометрия и алгебра. Това, мислят си те, може да излекува всекиго от прекомерните артистични и романтични влечения...

Издателство СофтПрес


Умберто Еко >> Баудолино

Измислици, превърнали се в история...

   – Какво е това? – попита Никита, след като разгъна пергамента и с мъка разчете няколко реда от него.
   – Това е първото ми упражнение по писане – отвърна Баудолино. – Откакто съм го написал, бях горе-долу на четиринайсет години и още бях диваче, го нося със себе си като талисман. По-късно написах много други, понякога дори пишех всеки ден. Струваше ми се, че съществувам само за да мога да разкажа вечер това, което ми се е случило от сутринта. След това се ограничих с месечни бележки, по няколко реда, колкото да си припомня основните събития. Мислех си, че като стана възрастен – както съм днес, – на основата на тях ще оставя едно „Животоописание на Баудолино“.Така по време на пътуванията си носех със себе си цялата история на моя живот. Но при бягството от царството на отец Йоан...
   – Отец Йоан ли? Никога не съм чувал за него.
   – Ще чуеш от мен, и то много. Но да продължа: като бягах оттам, изгубих тези листове. Сякаш изгубих целия си живот.
   – Ще разкажеш на мен което си спомняш. До мен ще стигнат частици от случки, късчета от събития и аз ще съградя от тях една повест, пронизана от замисъла на Провидението. Понеже ти ме спаси и ми дари краткото бъдеще, което ми остава, аз ще ти се отплатя, като ти възстановя миналото, което си загубил.
   – А може би моята повест няма смисъл...
   – Няма повести без смисъл. А аз съм от онези хора, които умеят да го открият дори там, където другите не го виждат. След което разказът се превръща в книга на живи хора, сякаш пронизителна тръба кара да се надигнат от гробовете си онези, които са били станали на прах от векове... Само че това изисква време, трябва да се разучат събитията, да се съпоставят, да се открият връзките между тях, дори тези, които не личат от пръв поглед. Но ние нямаме друга работа, твоите генуезци казват, че трябва да се чака тези побеснели кучета да се успокоят.
   Никита Хониат, дворцов оратор, върховен съдия на Империята, съдия на Светото Було, логотет на Тайните или – както биха го нарекли латинците – канцлер на Византийския василевс, а също и историк на множество Комнини и Ангели, гледаше с любопитство човека, който стоеше пред него. Баудолино му бе казал, че са се срещали в Галиполи, по времето на император Фридрих, но ако Баудолино се бе намирал там, бил е един от многото придворни, докато Никита, който водеше преговорите от името на василевса, се бе откроявал много повече. Дали не лъжеше? Във всеки случай тъкмо той го бе отървал от яростта на завоевателите, бе го довел на сигурно място, бе го събрал с близките му и сега му обещаваше да го изведе от Константинопол...
   Никита наблюдаваше своя спасител. Приличаше повече на сарацин, отколкото на християнин. Загоряло от слънцето лице, избледнял белег, който пресичаше цялата му буза, венец от все още рижа коса, който му придаваше лъвски вид. По-късно Никита щеше да се смае, като научи, че този мъж е на повече от шейсет години. Ръцете му бяха големи и когато си ги слагаше сключени на коленете, веднага привличаха погледа с възлестите си стави. Ръце на селянин, направени повече за мотика, отколкото за меч.
   И въпреки това говореше на гръцки, без да се запъва и да пръска слюнка, както обикновено правят чужденците, а Никита го беше чул току-що да се обръща към завоевателите на някакъв техен чепат език, като говореше бързо и насечено като човек, който умее да го използва и за ругатни. От друга страна, предната вечер му беше казал, че притежава особена дарба: достатъчно му било да чуе двама души да разговарят на който и да е език, и той след малко вече можел да говори като тях. Странен дар, за който Никита смяташе, че е бил даден само на апостолите.
   Животът в двора – и то какъв двор! – бе научил Никита да преценява хората със спокойно недоверие. Най-странното у Баудолино беше това, че каквото и да говореше, казваше го някак примижал към събеседника, сякаш за да го предупреди да не го взима на сериозно. Навик, в който не би имало нищо съмнително, ако не се срещаше у човек, от когото очакваш правдиви свидетелства, заслужаващи да се превърнат в История. Но от друга страна, Никита беше любопитен по природа. Обичаше да слуша разказите на хората, и то не само за неща, които не знаеше. Дори когато му преразказваха случки, които беше видял със собствените си очи, той ги възприемаше от нова гледна точка, сякаш се намираше на върха на една от онези планини по иконите и гледаше камъните, както ги гледаха апостолите отгоре, а не като верующите, от ниското. Обичаше също да разпитва латинците, толкова различни от гърците, дори само заради техните съвсем нови езици, дето един с един не си приличаха.
   Никита и Баудолино седяха един срещу друг в стаята на малка кула, чиито двусводести отвори гледаха на три страни. От единия се виждаха Златният рог и брегът срещу Пера, с кулата на Галата, която стърчеше обкръжена от схлупени къщи, другият гледаше към пристанищния канал, вливащ се в ръкава Свети Георги; и накрая от третия, обърнат на запад, трябваше да се вижда целият Константинопол, но тази сутрин нежният лазур на небето бе затъмнен от гъстите облаци дим на горящите дворци и църкви.
   За последните девет месеца това беше третият пожар в града. Първият бе разрушил дюкяните и складовете на двореца, от Влахерна до стената на Константин, вторият беше унищожил всички магазини на венецианците, на амалфатанците, на пизанците и на евреите, от Перама почти чак до брега, пощадявайки само няколко квартала на генуезци почти в подножието на Акропола; а сега третият бушуваше навсякъде.
   Долу течеше същинска река от пламъци, скършваха се колони, рухваха дворци, огнени кълба, откъснали се от това пожарище, подпалваха по-отдалечените къщи, после пламъците, тласкани от прищевките на ветровете, които раздухваха този ад, се връщаха, за да погълнат това, което преди бяха пощадили. Нагоре се издигаха гъсти облаци, още розови в основата си от отражението на огъня, но различни на цвят, неясно дали от лъчите на изгряващото слънце, или от вида на подправките, дървото или другите изгорели материи, от които се раждаха. Освен това и според туй откъде духаше вятърът, от различните точки на града лъхваха миризми на мускат, канела, чер пипер или шафран, на синап или джинджифил – тъй че най-красивият град на света наистина изгаряше, но като ароматична клада.
   Баудолино седеше с гръб към третото отвърстие като тъмен силует на фона на двойното зарево – от слънцето и от пожара. Никита го слушаше, но в същото време се връщаше мислено към това, което се бе случило предишните дни...

Преводач Бояна Петрова
Издателство Бард


неделя, 4 януари 2015 г.

Габи Кьоп >> Защо бях само едно момиче?

Драмата на едно бягство през 1945 година

През януари 1945 Червената армия нахлува с военна офанзива в източните немски части и подтиква към бягство местното цивилно население. Петнайсетгодишната Габи Кьоп попада в едно
стопанство, където вече много бежанци са намерили подслон. Но там тя съвсем не е защитена от посегателствата на руските войници. Габи многократно става жертва на сексуално насилие – подло предавана и принасяна в жертва от своите другарки по съдба.
Габи Кьоп споделя преживяното по това време само в своя дневник. Днес тя превръща записките си в един разтърсващ доклад за началото на продължилото дълги месеци бягство и темата-табу на военния период: престъплението, което е в разрез с международното право – сексуалното насилие над жените.

Издателство Black Flamingo


Джонатан Тропър >> Шантава седмица

Смъртта на бащата събира цялото голямо семейство за пръв път от години...

Липсва само съпругата на Джъд, за чиято изневяра с неговия шеф той е разбрал по най-болезнения начин. Единственият му достоен ход е да напусне радиото, в което работи, и дома си в предградие на Ню Йорк.
Джъд трябва да прекара седем дни и седем нощи под един покрив с разединеното си семейство, защото това е последното желание на баща му. Траурната седмица бързо се превръща в кошмар от стари спорове, вражди и страсти, шокиращи тайни и наново разпалени младежки увлечения. И точно тогава се появява съпругата на Джъд с новината, че е бременна.
Невероятно смешна и емоционална книга за любовта, брака и всички онези неща, които свързват семействата ни, независимо дали искаме или не.

Издателство Обсидиан




Братя Грим >> Немски сказания [ Том 2 ]

Най-старите епически традиции на германците

Средновековните легенди са често пъти шокиращи и странни дори за съвременния презадоволен читател. Историческото и приказното, очарованието и ужасът биват неразривно преплетени. Казано накратко, това не са „детски и семейни приказки“ на Братя Грим.

Приказките са отредени да уловят чистата мисъл на едно детско световъзприемане, те подхранват непосредствено, меко и нежно като млякото, сладко и засищащо като меда, без земна тежест; обратно, сказанията служат за по-здрава храна, носят по-прости, но затова пък по-отчетливи багри и изискват повече сериозност и разсъдителност. Братя Грим

Преводач Цочо Бояджиев
Издателство Алтера