събота, 25 юли 2015 г.

Ричард Докинс >> Делюзията Бог

Аргументи и контрааргументи

Докинс влиза в страстна полемика с теолозите, като разглежда хипотезата за Бог, аргументите (и контрааргументите) относно Божието битие, корените на вярата и морала, а също и днешните проявления на религиозния фундаментализъм. Изводите му се свеждат до това, че религията трябва да освободи почетното място, което по традиция е заемала от хилядолетия насам. Днес то по право се полага на науката, защото тя е тази, която твори най-невероятните чудеса и разкрива необятни хоризонти пред нашите иначе ограничени сетива. Дали обаче науката наистина може да запълни зейналата празнина? И да ни дари с адекватни познания за загадките на Вселената, която пък със сигурност е по-чудновата, отколкото изобщо можем да си представим? Положителният отговор предполага и придобиването на съответните способности – да станем „като Бог(ове)“.

   Най-искрено ви заявявам, че аз не знам отговора, но пък се радвам, че живея в такива вълнуващи времена. Днес човечеството се е устремило главоломно към границите на привичното и познатото. Ами още по-добре – току виж се оказало, че няма и никакви граници. Ричард Докинс

Преводач Юлиян Антонов
Издателство Изток-Запад

петък, 24 юли 2015 г.

Арчибалд Кронин >> Замъкът на шапкаря

Има неща по-силни от страха

   Ливънфордският панаир беше ежегодно празненство: най-забележителното представляваха няколко пътуващи трупи и фокусници, малка менажерия, в която имаше само един слон и една клетка с два лъва, стрелбище, на което стреляха с истински куршуми, и две ясновидки, които охотно показваха безукорните си препоръчителни писма. Заедно с разни други по-дребни атракции, всичко това се струпваше на определена дата на общинското място край града, което наричаха Мерата.
   Панаирната площ имаше триъгълна форма. От едната страна, откъм града, се издигаха солидните и важни постройки на панаира – големите шатри и палатки, на другата страна се намираха подвижните забавления, люлките, лодките и въртележките, а на третата страна, покрай ливадите при брега на Ливън, се намираха павилионите, продавачите на плодове, лимонада, сладолед и нуга, както и безброй малки барачки, които привличаха и заслепяваха погледа. Това беше далеч най-големият събор в цялата област, който със своята популярност, установена от традицията, и със своята привлекателност примамваше като магнит хората от града и околностите всяка вечер в продължение на една блестяща седмица, обхващайки в своята площ радостното човешко множество, което и сега дори напираше около триъгълника като вълна, понесена стремително напред към удоволствието.
   Мери се гмурна в човешкото море и то веднага я погълна. Тя престана да бъде отделно същество, тя се сля с пороя от бутащи се, смеещи се, ръкомахащи хора, който я носеше напред независимо от волята ѝ; тласкана ту насам, ту натам, но винаги напред, от тази окръжаваща я сила, Мери изведнъж се учуди на собственото си безразсъдство. Блъсканицата и грубата тълпа не отговаряха на идиличната картина, която тя си представяше в мислите си, натрапчивите викове и ярките светлини не бяха като във фантазията ѝ; само след пет минути, прекарани на панаира, тя вече съжаляваше, че е дошла и започна да разбира, че баща ѝ все пак може би е бил прав и разумен, като ѝ забрани да идва. Макар че бе дошла единствено с намерението да види Денис, тя почувствува, че той няма да може да я открие в тази навалица, а когато някакъв остър лакът се заби в ребрата ѝ и едно дебело селянче я настъпи и се ухили неловко вместо извинение, тя посърна и се изплаши. Какво чувство беше я привлякло сред тези простаци и палячовци? Защо така невнимателно, дръзко и опасно наруши заповедта на баща си и се отзова с такава лекомислена и охотна невъздържаност на първия повик на младежа, когото познаваше само от един месец?
   Люшкана в тълпата, тя си припомни този месец и с меланхолична яснота си даде сметка, че летящата врата на градската библиотека беше донякъде причина за всичко. Отвътре на вратата бе написано повелително: „Дръпни!“ и съгласно това кратко нареждане човек трябваше на излизане от библиотеката със сила да я дръпне; но тя бе толкова затегната и тежка, че натоварен с книги и изплъзнал се от властния поглед на вратаря на кметството, човек се изкушаваше да пренебрегне нареждането и да бутне. В онзи паметен ден тя, разбира се, бе бутнала вратата и протегнала енергично ръка, се хвърли право на гърдите на един младеж, облечен в кафяво. Тя излезе с такъв замах, че можа добре да види цвета на елегантния му костюм. Кафяви бяха и косите му, и лицето му, осеяно с дребни по-тъмни лунички; като вдигна стреснато поглед, тя веднага забеляза, въпреки смущението си, че зъбите му са равни и бели. Той веднага ѝ се усмихна и докато тя го гледаше с отворени очи и уста, той се овладя, любезно вдигна падналата ѝ книга, отвори я спокойно и прочете името на Мери на абонаментната карта.
   – Съжалявам, че ви уплаших, госпожице Мери Броуди – извини се той сериозно, но продължаваше да ѝ се усмихва със своите кафяви очи. – Тези врати са страшно коварни. Би трябвало да им сложат стъклени прозорци. Вината е моя, загдето не съм повдигнал този въпрос пред градския съвет.
   Мери се засмя глупаво и неприлично, но, уви, неудържимо на тоя тънък подбив и престана да се смее едва когато младежът добави предпазливо, като че ли казваше нещо маловажно:
   – Казвам се Фойл... Аз живея в Дарок.
   Те се изгледаха в продължение на няколко мига, а тя се изчерви като някоя глупачка (по-късно той я уверяваше, че се изчервява прелестно) и плахо промълви:
   – Ще трябва да си вървя.
   Какъв нелеп израз, мислеше си тя сега. Той не се опита да я задържи – със съвършена учтивост отстъпи настрана, свали шапка и се поклони; но чак до края на улицата тя усещаше върху си почтителния внимателен и възхитен поглед на неговите живи кафяви очи. Това беше началото!
   Никога дотогава тя не бе го забелязвала в Ливънфорд по простата причина, че той рядко дохождаше, но скоро започна често да го вижда по улиците. И наистина те постоянно се срещаха, но при все че нямаше случай да я заговори, той винаги ѝ се усмихваше и я поздравяваше весело, но с уважение. Тя започна да обича тази весела непринудена усмивка, да търси широките му рамене, да желае да види драговолния блясък на очите му. Понякога го съзираше сред някои от най-дръзките и смели младежи в Ливънфорд, застанали пред новооткритата сладкарница на Берторели, и със страхопочитание схващаше, че тези неустрашими юноши го приемаха като равен и дори като по-горен от себе си. Това, както и обстоятелството, че той посещава такова непристойно и страшно място като италианската сладкарница, я караше да потреперва. Беглото ѝ познанство с него придаваше и на нея известно достойнство, тъй като, когато минаваше край тях, дори в негово отсъствие тези отбрани младежи любезно замълчаваха и като един човек сваляха шапки в нейна чест и с това я караха да изпитва приятен трепет, но и безпокойство.
   След една седмица тя отново отиде в библиотеката и въпреки че този път, открито признавайки вината си, внимателно дръпна вратата в израз на явно самообвинение и разкаяние, отвън тя пак се натъкна на Денис Фойл.
   – Какво съвпадение, госпожице Броуди – каза той. – Представете си, пак се срещаме тук. Как се случи да мина оттук тъкмо в този момент.
   Как можеше тя, горката, да знае, че той бе чакал два часа на отсрещната страна на улицата!
   – Може ли да видя коя книга ще четете тази седмица?
   – „Помрюйският манастир“, от г-жа Хенри Ууд – заекна тя.
   – О, да, втория том. Миналия път, когато бяхте тук, видях, че сте взели първия том.
   Сега се издаде, помисли си тя, като видя несигурното срамежливо желание в очите му и разбра, че той изобщо не е така самоуверен и сигурен, както при първата им среща. Топла нежност я изпълни, когато той я помоли пламенно:
   – Моля ви, позволете ми да ви нося книгата, госпожице Броуди!
   Тя силно се изчерви заради непростимото си и неподобаващо за дама поведение, но беше неоспорим факт, че му даде книгата, протегна му я безмълвно, сякаш покорно му предаваше малкото томче като нежна благодарност за вниманието му. Тя въздъхна при спомена за това скромно, дори твърде безцветно начало, защото след този случай те се срещаха няколко пъти – не много пъти, и тя бе така обзета от някакво странно и непонятно чувство към него, че ѝ беше мъчително и самотно да бъде далеч от него.
   Внезапно тя се откъсна от миналото. Вече бе обиколила панаира веднъж, без да види нещо друго освен смесица от крещящи цветове. Отново съзна в какво неприятно положение се намира, колко безнадеждно е да различи сред това кошмарно море от лица, което кипеше наоколо ѝ, лицето, което търсеше, и щом се озова на едно място, където тълпата бе по-рядка и можеше да се проникне на улицата, тя започна с мъка да си пробива път.
   Ненадейно една топла ръка сграбчи малките ѝ измръзнали пръсти. Тя бързо вдигна очи и видя Денис. Обхвана я чувство на сигурност, което като вълна нахлу във вените ѝ, изпълвайки я с приятен покой и такова облекчение, че тя стисна ръката му и с откритото си природно простодушие каза бързо и поривисто, преди още той да проговори:
   – О, Денис, толкова нещастна бях тук без тебе. Мислех си, че съм те загубила завинаги.
   Той я погледна нежно и отговори:
   – Колко глупаво, че те помолих да ме чакаш в тази ужасна навалица, Мери. Знаех, че ще те намеря, но съвсем забравих, че преди това можеше да попаднеш в блъсканицата. Освен това и влакът ми закъсня. Отдавна ли си тук?
   – Не зная откога – пошепна тя. –– Стори ми се вечност, но сега няма значение, щом си с мене.
   – Надявам се, че не са те бутали много из тълпата – възрази той. – Аз съм виновен, загдето те оставих да дойдеш сама. Наистина съм виновен! Трябваше да те посрещна отвън, но не можех да си представя, че ще има толкова народ тази вечер. Нали не се сърдиш?
   Тя поклати глава отрицателно и без да скрива радостта си, че го вижда, без да го кори за закъснението, без да му даде да разбере какъв риск бе поела с идването си, каза простичко и щастливо:
   – Всичко е наред, Денис. Тълпата не е толкова страшна. Нищо не е страшно сега, щом се намерихме.
   – Какво чудесно момиче си ти, Мери – извика той. – Ти си истински ангел, щом ми прощаваш. Няма да имам мира, докато не изкупя вината си пред теб. Хайде да наваксаме изгубеното време. Няма да се успокоя, докато не видя да се забавляваш както никога досега. Какво да направим най-напред? Кажи какво искаш и веднага ще го сторим.
   Мери се огледа. Колко различно беше всичко сега! Колко доволна беше, че дойде! Тя видя, че хората наоколо не са груби, а само шумни и щастливи и ако сега бе срещнала тромавото селянче, би отговорила с приятелска усмивка на селското му хилене. Навсякъде тя виждаше пищни багри, оживление и движение; виковете на палячовците я въодушевяваха, пукотевицата на стрелбището я забавляваше, без да я плаши; гръмливата музика я опияняваше. Искрящият ѝ поглед бе привлечен от въртележка с дървени кончета, които весело обикаляха и скачаха в кръг под звуците на „Кандахар валс“. Засмя се възбудено и ги посочи.
   – Тези – захласна се тя.
   – Дадено! – извика Денис. – Думата ти е закон, Мери! Ще отлетим с тези вихрогони. Хайде, всички на конете!
   Той я хвана за ръка и я поведе напред, а тълпата, която толкова я притискаше досега, магически се стапяше пред тях.
   – Ето ни – весело възкликна той. – Две кончета заедно, с опашки като на лъвове и със зъби като на камили. Хайде, Мери, качвай се! Твоето конче като че ли иска да прескочи къща, гледа като дявол.
   Те се настаниха на седлата, стиснаха юздите почакаха, започнаха да обикалят отначало бавно, после по-бързо и накрая се понесоха във вихъра на лудата музика и опиянени от радостта на движението, хвърчаха над зяпащите зрители, които изглеждаха по-ниско от размятаните копита на галопиращите коне, препускаха заедно из необятни небесни простори, издигани нагоре от вдъхновеното благородство на движението. Когато най-после се забавиха и спряха, Денис не позволи на Мери да слезе и я накара – за нейно удоволствие – да се завъртят още веднъж, и още веднъж, и още веднъж, докато тя се почувствува самоуверена на седлото, не държеше така стегнато юздите и направляваше кончето си с леко потупване с ръка, отпусна тялото си в такт с друсането и гордо му показваше каква ловка и сръчна ездачка е станала. Денис я хвалеше, насърчаваше я, опивайки се от нейното удоволствие, докато най-после съвестта на Мери се разбунтува и тя го замоли да слязат, страхувайки се, че ще го разори с разточителното си увлечение. Денис се разсмя така, че страните го заболяха.
   – Бихме могли да останем цяла нощ, ако искаш! Няма значение колко струва, щом си щастлива.
   – О, има значение, Денис! Това е страшно скъпо. Нека да слезем – помоли тя. – На мене ми е също така приятно да гледам.
   – Добре тогава! Ще слезем, ако това ти е по-приятно, Мери. Но ние тепърва започваме. Тази вечер си излязла с милионер. Сега ще опитаме всички забавления на панаира.
   – Ако смяташ, че можеш да си позволиш това, Денис – отговори Мери колебливо. – Тук е просто чудесно! Но не искам да харчиш много за мене.
   – Дори да похарча и последната си стотинка – каза Денис с чувство, – пак няма да е достатъчно за тебе, Мери!
   Сега започнаха забавленията; те се впуснаха в тълпата, наслаждаваха се на веселата панорама и възприемаха шарещото наоколо веселие охотно, радостно и заедно...

Преводач Сидер Флорин
Издателство Фама (2015)

четвъртък, 23 юли 2015 г.

Етгар Керет >> Седем добри години

Трагикомични хроники

   Близки срещи от втория вид

   Когато някой писател каже за своя книга, че му е особено скъпа, всъщност нищо не казва. За да може дадена книга да просъществува, е необходим поне един човек, комуто тя да е скъпа – при добър късмет, това ще е някой читател, ако ли пък не, авторът винаги е на линия да се развълнува от собственото си произведение като горд баща. Мисля, че ми отне четири книги време, за да разбера това и сега прекрасно го осъзнавам.
   И все пак, настоящата книга наистина ми е особено скъпа. Защото е първият небелетристичен сборник, който издавам след над двайсет и пет години писане. Защото разказва за най-най-скъпите ми хора. Защото като автор ме поставя на ново за мен място. Място интимно, ранимо и непознато. И това ново място е толкова страшно, че реших да не публикувам Седем добри години на езика, на който говоря (иврит), и на мястото, където живея (Израел), а да ги споделя само с хората другаде.
   Откак се помня, са ми известни два вида истории: обичах да разказвам едните на приятели и съседи, а другите – на случайни спътници в самолета или влака. Историите тук са от втория вид: за въпроси, зададени от сина ми, на които съм се сетил как да отговоря; за татко, който винаги беше насреща, за да ме избави от бедите, но когото аз не съумях да избавя, когато изпадна в беда; за мустака, който си отгледах насред физиономията, само и само хората да спрат да ме питат „Как си?“ (нещо, което, докато татко боледуваше, ме сриваше всеки път до основи); за ред неизпълними желания и за една нескончаема война, която, щем, не щем, обсеби детството на малкия ми син.
   В следващите стотина страници ви предстои да попътувате в едно купе с мен. Когато стигнете до последната, аз ще сляза на гарата и вероятно повече никога няма да се видим.
   Надявам се поне малко от това пътуване да остане в спомените ви. Надявам се всички тези неща, които разтърсваха живота ми през седемте години от раждането на сина ми до смъртта на баща ми, да успеят да докоснат и вас.

Етгар Керет, Предговор за българските читатели
Хонконг-Токио, 25 февруари 2014 г.

Преводач Милена Варзоновцева
Оформление Люба Халева
Издателство Жанет 45 (2015)

сряда, 22 юли 2015 г.

Морис Дрюон >> Удушената кралица

Кралят е мъртъв! Да живее кралят!

Филип Хубави е мъртъв и в огромното му кралство владеят хаосът и безпорядъкът. Проклятието на Великия магистър на тамплиерите сякаш преследва кралете на Франция.
Най-големият син на покойния се възкачва на трона като Луи Х. Лишен от забележителните качества на баща си, той скоро се превръща в марионетка в ръцете на враждуващите сили в управлението. Всъщност Луи Вироглавия се вълнува истински само от едно: съпругата му Маргьорит Бургундска е хвърлена в затвора за изневяра, но той не може да се ожени за друга и да даде наследник на френския престол, докато кралицата е жива.~
Платен убиец е готов да помогне за осъществяването на кралската мечта, воден от своята алчност, безскрупулност и амбиции.
Мрежата от скандали, убийства и интриги, заплетена около двора на Железния крал, продължава да въвлича в примките си и неговите наследници. Централизираната държавна структура се разпада и феодалите възвръщат старите си привилегии.
Краят на династията наближава...

Преводач Весела Шумакова
Дизайнер Вихра Стоева
Издателство Enthusiast (2015)

вторник, 21 юли 2015 г.

Ерик-Еманюел Шмит >> Любовен еликсир

или мистерията на привличането

   Пласт кожа дели любовта от приятелството. Тънък е...

Адам и Луиз, бивши любовници, той в Париж, тя в Монреал, си припомнят в имейл кореспонденция раните от общото минало, разказват новите си авантюри, провокират се да открият как се предизвиква любов...

Дали зад тази игра не се крие план?

   Пред очите ми се издига едно посърнало слънце. Съзерцавам Париж – октомври му придава унилия вид на болен звяр, задушен от нападалите листа, изтормозен от грохота на уличното движение, копнеещ за спокойствие, което така и не настъпва. Да дойде по-скоро зимата. Меланхолията на лятото изтънява и столицата няма търпение да стане студено, сухо, чисто. Два сезона му стигат на един град – задушният и мразовитият...

Преводач Светла Лекарска
Художник Лъчезар Владимиров
Издателство Леге Артис (2015)

Любовен еликсир в Pimodo

понеделник, 20 юли 2015 г.

Джордж Елиът >> Адам Бийд

Чекръкът на времето и пасторална Англия

   В огледалото на една-единствена капчица мастило египетският чародеец дръзва да разгърне пред случайния друмник стародавни платна на отминали епохи. Тъкмо това възнамерявам да сторя и аз за тебе, читателю. С капчицата мастило на върха на перото си ще ти опиша просторната работилница на мистър Джонатан Бърдж, дърводелец и строител в селцето Хейслоуп, точно както изглеждаше тя на 18 юни в годината господна 1799.
   Следобедното слънце бе доста сгорещило петимата труженици вътре, увлечени в изработката на врати, прозоречни рамки и дървени облицовки. Уханието на бор от струпаните накуп дъски пред отворената врата се примесваше с мириса на храстите бъз, грейнали досами открехнатите прозорци с белоснежни цветове посред лято. Кoсите слънчеви лъчи се провираха през прозирните стърготини, разхвърчали се пред неуморното ренде, озаряваха и гладката повърхност на дъбовата ламперия, подпряна на стената. Едро сиво овчарско куче си бе намерило удобна постеля върху купчината меки стърготини и както си лежеше, опряло муцуна върху предните лапи, сегиз-тогиз сбърчваше вежди и току поглеждаше най-високия от петимата работници, който гравираше герб в средата на дървена полица. Мощният баритон на този дърводелец се извиси в песен, заглушила шумовете от рендето и чуковете:

   Сърце мое,
   събуди се с първите лъчи,
   дневната си дажба труд свърши!
   Мързелът е смъртен враг!


   Ала в този миг се наложи да се измери нещо и понеже подобно действие изисква внимание, звучният глас премина в тих шепот, а после отново екна с подновена мощ:

   Всяка дума – искрена като сълза,
   съвестта ти – чиста кат зора.


   Такъв глас може да извира само от широк гръден кош и точно такъв бе гръдният кош на снажния мускулест мъж, почти шест фута висок – снагата му беше толкова изправена, а главата така вирната, че когато се отдръпна, за да огледа работата си отстрани, придоби стойка на войник. Под навитите над лакътя ръкави се виждаха яки ръце, които вероятно биха осигурили на левента победа във всяко състезание по физическа мощ. И все пак издължените гъвкави длани и силните му пръсти загатваха за сръчност и майсторлък. С високия си бой здравенякът Адам Бийд имаше вид на саксонец и напълно отговаряше на името си. Ала черната му като смола коса, която още по-силно се открояваше поради контраста със светлата книжна шапка, както и изпитателните черни очи, проблясващи изпод добре очертаните, плътни и подвижни вежди, издаваха примес с келтска кръв. Лицето му бе едро, грубо изсечено, а когато застиваше в покой, то не излъчваше друга прелест освен израза на пълна добронамереност, честност и интелигентност.
   От пръв поглед става ясно, че дърводелецът до Адам му е рoден брат. Младежът е почти толкова висок, има същите черти, същия цвят на косата и оттенък на кожата. И все пак силната семейна прилика сякаш още повече подсилва голямото различие в осанката и израза на лицата им. Широките рамене на Сет са леко приведени, очите му – сиви, а веждите не толкова плътни и загатват за по-голяма вглъбеност. Колкото до погледа му, той съвсем не е изпитателен, а доверчив и благ. Сет е захвърлил книжната си шапка и сега може да видите, че косата му не е гъста и права като на Адам, а мека и вълниста, така че ясно се очертава извивката на черепа, категорично по-силно изявена от извивката на челото.
   Скитащите се безделници винаги бяха сигурни, че могат да получат някой грош от Сет, но почти никога не се обръщаха към Адам.
   Подир малко Сет прекъсна вокалното изпълнение на Адам, съпроводено от дърводелските инструменти, и като вдигна вратата, върху която усърдно се бе трудил, подпирайки я на стената, заяви:
   – Готово! За днес си свършѝх врътата.
   Всички дърводелци вдигнаха глава. Джим Солт, плещест червенокос мъж с прякора Шотландеца, спря да рендосва, а Адам се обърна към Сет, силно изненадан:
   – Айде бе! Верно ли сметаш, че си я натаманил докрай?
   – Е па да! – отговори Сет, също изненадан. – Та кво не ѝ е наред?
   Силният кикот на другите трима дърводелци накара Сет да се огледа смутено. Адам не се включи в кикота, но леко се усмихна, като добави с по-мек тон от преди:
   – Амче де ѝ е джамът?
   Отново екна силен кикот, а Сет се хвана за главата и се изчерви до корена на космите си.
   – Ураааа! – закрещя дребен пъргав човечец с прякора Жилестия Бен, който се втурна напред и сграбчи вратата. – Ше сложим тая връта в кьошето на работилницата, па ше ѝ туриме отгоре надпис „Дело на Сет Бийд, методисчето“. Ей, Джим, я дай червената боя.
   – Глупости! – отсече Адам. – Остави тая работа, Бен Кранидж. Па и ти некой ден може да свършиш такваз работа. И тогаз ще ти се изкриви усмивката.
   – Да имаш да вземъш, Адаме! Бая време требе да мине, доде се напълни чутурата ми с методиски дивотии – тросна му се Бен.
   – Па тя често е пълна с пийене, що е къде-къде по-лошо!
   Бен обаче вече бе сграбил червената боя с намерението да сложи отгоре надписа и като въведение към начинанието си изписа във въздуха буквата „С“.
   – Остави тая работа, чуеш ли? – извика Адам, като пусна рендето, приближи се до Бен и го сграбчи за дясното рамо. – Остави я, щото като нищо ше ти светя маслото!
   Бен се разтресе в желязната хватка на Адам, но понеже бе храбър дребосък, не пожела да отстъпи. Със свободната си ръка той рязко издърпа четката от безпомощната си десница, сякаш решен да изпълни дръзкото си намерение с лявата ръка. Адам завъртя мъжа в лапите си, сграбчи и другото му рамо и като го блъсна напред, го залепи до стената. И тогава се намеси Сет:
   – Стига вече, Ади, стига! Бен се майтапи. Амче прав е да ми се смее... то и мен ме напушва смех заради глупостта ми.
   – Нема да го пусна, дорде не ми обещае да остави врътата.
   – Айде, Бен, момчето ми – започна да го придумва Сет, – нека не се караме за таквиз ми ти работи. Па нали знаеш, че току-така Адам нема да отстъпи. Що се мъчиш през иглени уши камила да прекараш! Речи просто, че ше оставиш врътата, и тури край на целата олелия.
   – Ич не се плаша от Адам – отговори Бен, – ама ше я остава само щото ти ме помоли, Сет.
   – Добре, Бен, тe това е умна приказка – заяви усмихнат Адам и отпусна юмрук.
   Всички отново се захванаха за работа. Ала Жилестия Бен, най-силно засегнат от телесната схватка, изпита потребност да отвърне на унижението с уместна проява на язвителност.
   – За кво си мислеше, Сет – заговори отново той, – га забрави джама... за убавото лице на оная пасторка или за проповедта ѝ?
   – Слушай, Бен – добродушно му заприказва Сет. – Тая вечер тя ше изнесе проповед на ливадата. Па току-виж земеш да се размислиш за живота си, вместо да припяваш ония ми ти кръчмарски песни, дето много ти допадат. Може да се фанеш за религията и туй ше ти е най-големата печалба.
   – Секо нещо с времето си, Сет. Ше се сета за това, га се задома. На ергените не требе голема печалба. Току-виж и азе зема да омешам задирянето на моми с религията като тебе, Сет. Ама ич нема да ти ареса, ако и азе си падна по проповедите и застана между тебе и убавата пасторка, па накрая ти я отнема.
   – Ич не ме е страх от туй, Бен. Тя май не е нито за тебе, ни за мене. Само ела да я чуеш и вече нивгаш нема да говориш лековато за нея.
   – Амче чуда се дали да не дода да я вида тая вечер, ако нема убава сбирка в кръчмата. Та ква ше ѝ е проповидта? Моиш ли ми каза, Сет, ако не стигна навреме?
   Да не е онуй: „Що си дошъл тук да видиш?“. Пророчица, а? Слушай кво ше ти река – тя е много по-голема работа от пророчица, просто е страшно убава млада жена.
   – Стига, Бен – много строго го сряза Адам. – Недей да издумваш библейско слово. Веке доста прекали.
   – Кво бе, да се не отмeташ, Адаме? Амче, както мислех, съвсем доскоро беше върло против жени проповеднички, нали?
   – Не, не се отметам. Не ти рекох нищо за проповедничките, а да не издумваш библейско слово. Остави на мира Библията. Имаш книжка със смешки, нали, и много се гордееш с това. Пипай нея с мръсните си ръце.
   – Леле-мале, зел си да ставаш светец като Сет. Сметам, че ше идеш на проповедта ѝ довечера. И пръв ше отвориш гърло да запееш. Чуда се кво ли ше рече пастор Ъруин, га разбере, че галеникът му Адам Бийд се е изметнал и станал методис.
   – Ич не се тревожи за мене, Бен. Нема нивга да стана методист, както и ти нема да станеш. Ама ти току-виж си станал и нещо по-лошо. Пасторът Ъруин има достатъчно акъл в глъвата да се не меси и да остава ората да правят що щат с религията. Както често ми вика, то си е лична работа между Бог и човека.
   – Амче тъй е, я, ама все пак той ич не обича вас, сектантите.
   – Верно е сигур, ама и азе не обичам гъстата бира на Джош Тод, но не ти преча да я къркаш, а после да щурееш.
   Закачката на Адам предизвика смях, но Сет отговори с много сериозен глас:
   – О, не, Адаме, не требе да сравняваш нечия вера с гъста бира. И ти също верваш в това, що твърдат секакви сектанти и методисти, а и сите набожни ора.
   – Стига, Сет. Не се присмивам на ничия вера. Секи да прави що казва съвестта му. Само сметам, че ше е много по-добре, ако съвестта им ги накара да замълчат в черквата – там може много да се научи. А па има и таквоз нещо като прекален светец. В тоя свет требе да верваме и в други неща освен в Евангелието. Амче погледни каналите, мостовете, машините по рудниците, а още и предачните станове на Аркрайт в Кромфорд. Сметам, че човек требе да научи и други неща освен Евангелието, та да си върши работата как требе. Ама ако слушаш само проповедниците, това значи човек цел живот нищо да не върши, а само да си затвара очите и да се вслушва в душата си. Сметам, че човешката душа е дело на Божията обич и секи требе да обича Библията. Ама що казва тя? Амче тя казва, че Бог е вложил духа си не само в молитвения дом, но и в работника, за да мое той да изпипва убаво дърворезбата и всичко останало. И азе така гледам на нещата – духът Господен е в секо нещо по секо време, в понеделниците, както и в неделите, а още и в големите дела и изобретенията, в сметането и механиката.
   Бог помага на главите и ръцете ни, както и на душите ни. И ако човек свърши некоя работа извън работно време – да напраи пещ на жена си, за да не оди тя до пекарната, или да окoпа градинката, за да изкара повечко картофи, тогаз той върши къде-къде по-големо добро и е по-ближе до Бога от оня, дето само търчи подир проповедника, моли се и реве.
   – Браво на тебе, Адаме! – възкликна Шотландеца Джим, поспрял рендето, за да намести дъските, докато Адам говореше. – По-убава проповед от сума време не съм чул. Та да си дойдем на приказката, мойта булка вече цела година ме кандърдисва да ѝ направа пещ.
   – Верни неща рече, Адаме – замислено отбеляза Сет. – Ама много добре знаиш, че кога чуе словото на проповедниците, дето толкоз хулиш, дембелинът бая често става работлив. Баш проповедникът изпразва кръчмите и ако човек има вера в Бога, това ич му не пречи да си гледа работата.
   – Само дето мое да забрави да тури джама, а, Сет? – подхвърли Жилестия Бен.
   – О, Бен, цел живот ше ме майтапиш за това. Ама за туй религията нема вина. Амче Сет Бийд цел живот си е бил заплес и е много жалко, че религията не го оправи.
   – Ич не ми се връзвай, Сет – омекна Жилестия Бен, – да забравиме за джама, сърцат човек си ти. Не се наежваш току-тъй от сека подхвърлена шегичка, като некой от твойта рода, па макар наверно да е по-голем умник.
   – Сет, момчето ми – заговори Адам, пренебрегнал язвителните думи, подхвърлени срещу него, – не исках да те обида. Немах тебе предвид с приказките си. Некой гледа на нещата по един начин, а па друг – поиначе.
   – О, да, Ади, знам, че не си искал – отговори Сет. – Много добре знам. Ти си кат кучето ми Джип – ту ме лаиш, ту после ми лижеш ръката.
   В продължение на няколко минути всички дърводелци се умълчаха, потънали в работа, докато черковният часовник не удари шест часа. Още не бе заглъхнал и първият удар, когато Шотландеца Джим остави рендето и посегна към якето си. А Жилестия Бен заряза наполовина завъртения винт и захвърли отвертката си в сандъчето с инструментите. Мълчаливеца Тафт, верен на прякора си, не бе обелил и дума по време на предишния разговор, но сега, едва-що размахал чука, веднага го захвърли. Сет също поизпъна гръб и посегна към книжната си шапка. Единствено Адам продължи работата си, сякаш нищо не се е случило. Ала като усети замлъкването на инструментите, вдигна глава и с възмутен глас заяви:
   – Слушайте! Яд ме е, кога вида как майсторите фърлат веднага инструментите си още при първия удар на часовника, секаш работата ич не ги радва и се вардат да не направат некое движение нахалос.
   Сет леко се позасрами и забави приготовленията си за тръгване, ала Мълчаливеца Тафт наруши мълчанието си и заяви:
   – Глей сега, Адаме, момчето ми, приказваш като младок. Га станеш на четирсе и шес като мене, место на двайсе и шес, нема толкоз да се кефиш на работата.
   – Дрънкаш глупости – отговори Адам, все още ядосан. – Та кво общо има работата с възрастта! Сметам, че още не си се схванал. Яд ме е да вида как некой като ударен отпуща ръце още при първия звън на часовника, секаш работата не го прави горд и щастлив. Амче дори точилото ше продължи още малко да се върти, след като го спреш.
   – Дрън-дрън, Адаме! – възкликна Жилестия Бен. – Остави на мира човека, чуеш ли? Преди малко намираше махана на проповедниците... ама и ти секаш си падаш по проповедите. Моеш да аресваш работата повече от кефа, ама на мене ми дай кеф. А па на тебе баш туй ти требе... тогаз ше ти се отвори още работа...

Преводач Весела Кацарова
Издателство Колибри (2015)

неделя, 19 юли 2015 г.

Уилям Сароян >> Човешка комедия

Между реалността и илюзиите

   Малкото момче, на име Одисей Маколи, стоеше един ден над току-що изровената дупка на лалугер в задния двор на своя дом на булевард „Санта Клара“ в град Итака, Калифорния. Лалугерът изтласка нагоре малко прясна, влажна пръст и надникна към момчето, което, макар и непознато, не изглеждаше да му е враг. Момчето още не бе успяло да се налюбува на това чудо и ето че една от птиците на Итака хвръкна към стария орех, който растеше в задния двор, кацна на едно клонче, запя възторжено и отвлече очарования поглед на момчето от земята към дървото. А после – какво щастие! – един товарен влак запухтя и зарева в далечината. Момчето се ослуша и усети как земята под него затрепери с приближаването на влака. Тогава то се затича и му се стори, че може да тича по-бързо от всяко друго същество в света.
   Пристигна на прелеза тъкмо навреме, за да види как минава целият влак, от локомотива до последния вагон. Момчето махна с ръка на машиниста, но той не му отговори. То махна на петима други пътници, но и сега никой не отговори на поздрава му. Те биха могли да сторят това, но не желаеха. Най-после се показа един негър, надвесен от един вагон-гондола. И сред шума на влака момчето чу негъра да пее:

   Не плачи ти, мила, о, не плачи ти веч,
   ще запеем за стария дом в Кентъки ний,
   за стария дом в Кентъки, тъй далеч.

   Одисей махна с ръка и на негъра и тогава се случи нещо необикновено и неочаквано. Този човек, с черна кожа и различен от всички други, махна с ръка на момчето и извика:
   – Отивам си у дома, момче, там, където съм роден и където ми е мястото!
   Малкото момче и негърът си махаха, докато влакът изчезна в далечината.
   Тогава Одисей се огледа. Той видя около себе си забавния и самотен свят, в който протичаше и неговият живот. Странен, буренясал, неприветлив, удивителен, безчувствен и все пак прекрасен свят. По линията се зададе старец с някакъв вързоп на гърба. Одисей махна с ръка и на него, но старецът беше твърде възрастен и твърде уморен, за да се трогне от приятелския жест на момчето. Той изгледа Одисей така, като че ли и двамата бяха вече мъртви.
   Малкото момче бавно се обърна и тръгна за дома. По пътя то все още чуваше грохота на влака, песента на негъра и радостните думи: „Отивам си у дома, момче, там, където съм роден и където ми е мястото!“. Размишлявайки върху всичко това, момчето се засуети под едно смокиново дърво, като подритваше нападалите по земята жълти ароматни плодове. След малко то се усмихна, както умеят да се усмихват всички Маколевци – нежно, умно, тайнствено, с което те казваха „да“ на всичко.
   Когато зави на ъгъла и видя къщата на Маколеви, Одисей почна да тича, подскачайки ту на единия, ту на другия си крак. Увлечен в това, той се спъна и падна, но бързо се изправи и продължи.
   Майка му беше на двора, хранеше кокошките. Тя видя как момчето се спъна и падна, как се изправи и отново заподскача. То се приближи леко и безшумно, постоя малко до нея, после тръгна към полога да види за яйца. Имаше само едно. Момчето го погледа, после го взе, занесе го на майка си и ѝ го подаде много внимателно, сякаш искаше да каже нещо, което никой възрастен не можеше да отгатне и никое дете не можеше да запомни...

Преводач Никола Милев
Издателство Бард (2015)