Джонатан Суифт >> Пътешествията на Гъливер

От най-ранна възраст заедно с джуджетата и великаните от приказките в нашето съзнание влиза този неспокоен мореплавател, чиято участ винаги го изхвърля на някакви необикновени брегове... Александър Шурбанов

   Ще бъдете готов, надявам се, да признаете публично, ако Ви призоват да сторите това, че с неотстъпна и упорита настойчивост Вие ме убедихте да публикувам едно много разхвърляно и неуточнено описание на моите пътешествия; и че аз поисках да наемете някой млад господин, било от единия, било от другия университет, който да тури в ред записките ми, тъй както по моя съвет постъпи братовчед ми Дампиър със своята книга, озаглавена „Пътуване около света“. Но аз не си спомням да съм Ви упълномощавал да се съгласявате да се изхвърля нещо от тях, още по-малко пък да се допълва каквото и да било; затова с настоящото аз се отричам от всички подобни допълнения и особено от пасажа, отнасящ се до покойната благочестива и славна кралица Ана; макар наистина да я почитах и уважавах повече от всеки друг представител на човешкия род. Но Вие – или господинът, който е вмъкнал този пасаж – трябваше да имате пред вид, че не съм имал никакво желание, пък и не би било прилично да възхвалявам което и да е човешко животно пред хоинъма, моя господар; освен това твърдението е изцяло невярно, тъй като, доколкото ми е известно – аз бях в Англия през част от Царуването на нейно величество, – тя управляваше успешно чрез един пръв министър, дори чрез двама последователно: първият беше лорд Гъдолфин, а вторият лорд Оксфорд; а според вашата редакция излиза, че съм казал „нещото, което не е така“. Също така в описанието на Академията на проектантите, както и в няколко пасажа от словото ми пред хоинъма, моя господар, Вие или сте пропуснали някои подробности от съществено значение, или сте ги смекчили и изменили по такъв начин, че едва мога да позная собственото си съчинение. Когато, преди известно време Ви намекнах за това в едно мое писмо, Вие благоволихте да отговорите, че сте се страхували да не засегнете някои хора, че властта много строго следяла печата и можела не само да изтълкува неправилно всичко, което прилича на „инсинуация“ (мисля, тази дума именно употребихте), но и да Ви наложи наказание. Но моля Ви се, как може това, което съм казал преди толкова години, на повече от пет хиляди левги разстояние и при друго царуване, да важи за някои яхуси, за които сега се чува, че управляват стадото; особено по онова време, когато нито се сещах, нито се плашех, че ще имам нещастието да живея под тяхна власт. Нямам ли пълно основание да се възмущавам, когато виждах хоинъми да теглят коли, в които седят яхуси, като че ли хоинъмите са животни, а яхусите – разумни същества? И действително, тази чудовищна и отвратителна гледка беше главната причина да се завърна тук.
   Смятам, че е уместно да Ви кажа всички тези неща, които се отнасят до Вас самия и до доверието, което Ви бях оказал.
   На второ място, дълбоко съжалявам, че имах крайното неблагоразумие да отстъпя на настойчивите Ви молби и да се поведа по неверните доводи, с които Вие и някои други ме убедихте въпреки нежеланието ми да публикувам пътните си бележки. Моля Ви да си припомните колко пъти настоявах – когато Вие изтъквахте като мотив обществената полза – да имате пред вид, че яхусите са животински вид, крайно неподатлив на облагородяване чрез поучения или примери; както впоследствие се оказа. Вместо да видя, че поне в този малък остров на злоупотребите и покварата се туря край, както имах основание да очаквам, ето че повече от шест месеца след излизането на книгата ми не съм чул тя да е оказала дори едно от въздействията, които очаквах. Бях Ви помолил да ми съобщите писмено, когато се премахнат партиите и котериите; когато съдиите станат образовани и честни; адвокатите почтени и скромни и проявят капчица здрав смисъл; когато на Смитфийлд лумнат пламъци от купища празни съчинения; когато образованието на младите благородници се промени основно; когато лекарите бъдат изгонени от страната; когато яхусите се научат на добродетел, чест, истина и здрав смисъл; когато вечерните и сутрешни светски приеми, давани от министрите, бъдат премахнати завинаги; когато умът, заслугите и учеността бъдат възнаградени; когато всички онези, които с проза или стихове позорят печата, бъдат осъдени да не ядат нищо друго освен собствените си бълвочи и да утоляват жаждата си със собственото си мастило. На тези и хиляди други реформи аз разчитах, осланяйки се на Вашето насърчение; защото те наистина можеха да бъдат извлечени от поученията, дадени в моята книга. А трябва да се признае, че седем месеца са достатъчно дълго време, за да се поправят всички пороци и глупости, от които страдат яхусите, ако у тях по природа имаше и най-малката склонност към добродетел или мъдрост. И все пак Вашите писма далеч не оправдаха моите очаквания; напротив, всяка седмица куриерът пристига при мен, натоварен с клеветнически писания, „ключове“, посочващи уж истинските имена на действуващите лица, коментарии, бележки и „продължения“ на моите пътешествия, в които ме обвиняват, че съм порицавал големи държавници, че съм принизявал човешката природа (те самонадеяно продължават да я назовават така) и че съм оскърбявал женския пол- Откривам също така, че писачите на тези купища хартия не са единодушни: някои от тях не ме признават за автор на собствените ми пътни бележки, докато други ме изкарват автор на книги, с които нямам нищо общо.
   Откривам също, че Вашият печатар е бил дотолкова немарлив, щото е объркал времената и е сгрешил датите на отделните ми пътувания и завръщания, като не е посочвал точната година, месец и ден; а чувам, че след като е излязла книгата, моят оригинален ръкопис е бил унищожен изцяло. Аз също нямам у себе си никакъв препис, но все пак Ви изпращам някои поправки, които бихте могли да вмъкнете, ако някога има второ издание; не мога обаче да гарантирам за точността им и ще предоставя на моите проницателни и непредубедени читатели да ги съгласуват, както им е угодно...

Издателство Труд

Пътешествията на Гъливер в Хеликон

Пътешествията на Гъливер в Books.bg

Миямото Мусаши >> Ръкопис за петте стъпала

Миямото Мусаши, майстор на меча – непознаващ поражението, – но и на перото

Старо кимоно и два самурайски меча били цялото имущество на Мусаши, по време на обиколките му из Япония, но това не му попречило да се превърне в живата легенда на ХVІІ век. Наблюдавайки движенията на барабанчика в будисткия манастир, Мусаши разработил техниката за бой с два меча, което направило неговата защита непробиваема. Майсторството му достигнало такава висота, че той станал неуязвим и когато бил въоръжен само с дървен меч. На шейсетгодишна възраст се оттегля в планината Ивато, където в аскетично уединение пише книгата Ръкопис за петте стъпала. Перото на Мусаши се оказва не по-малко остро от неговия меч. Създадената от него книга надхвърля рамките на кендо и с основание се разглежда като философия на победата...

Издателство Изток-Запад

Ръкопис за петте стъпала в Хеликон

Ръкопис за петте стъпала в Books.bg

Вилхелм Хауф >> Малкият Мук. Приказки

Приказките на Вилхелм Хауф – почерпили от мъдростта на немското народно творчество и източните приказки

   В Никея, любимия ми роден град, живееше един човек, който се наричаше Малкия Мук. И макар че тогава бях още дете, образът му е останал много жив в паметта ми, особено защото веднъж заради него баща ми едва не ми смъкна кожата от пердах. Самият Малък Мук от времето, когато го познавах, беше вече стар човек, обаче ръстът му не надвишаваше три-четири стъпки и видът му беше много чудноват, защото тялото му – малко и нежно – трябваше да крепи глава, много по-голяма от обикновено. Живееше сам в една голяма къща и дори сам си готвеше. Ако по обедно време от къщата му не се издигаше гъст пушек, хората в града нямаше откъде да научат дали е още жив, защото излизаше само веднъж на четири недели. Но вечер често го виждаха да се разхожда напред-назад по равния покрив и от улицата изглеждаше така сякаш голямата му глава сама се движи отгоре.
   Аз и моите другари бяхме пакостливи момчета и обичахме да се закачаме и надсмиваме над всеки. Затова всеки път, когато Малкия Мук излезеше из града, за нас беше празник. На този ден се сбирахме пред неговата къща и изчаквахме, докато се покаже. Когато се отвореше вратата и навън първо се подадеше голямата глава с още по-големия тюрбан, последвана от телцето, стъкнато в износено наметало, широки шалвари и голям пояс, на който висеше дълъг ятаган – толкова дълъг, че човек се чудеше дали Мук беше закачен на него или той на Мук, въздухът прокънтяваше от радостната ни глъчка, хвърляхме фесчетата си нагоре и скачахме като луди наоколо. А Малкия Мук ни поздравяваше със сериозно кимване на глава и с бавни крачки тръгваше надолу по улицата. Като вървеше, си влачеше нозете, защото имаше такива големи и широки чехли, каквито не бях виждал дотогава. Ние, момчетиите, подтичвахме след него и все крещяхме: „Малък Мук, Малък Мук!“ Бяхме съчинили и весело стихче, което понякога пеехме в негова чест. То бе следното:

   Малък Мук, Малък Мук,
   в голям дом живееш тук,
   излизаш на четири недели веднъж,
   добро малко джудже,
   с глава – планина,
   озърни се и ни виж,
   затичай се, хвани ни, Малък Мук!

   Така често прогонвахме скуката си и за мой срам трябва да призная, че аз бях най-дръзкият. Често го подръпвах за наметалото, а веднъж така го настъпих по големите чехли, че той падна. Това ми се стори безкрайно смешно, но смехът ми секна, като видях как Малкия Мук се запътва към бащиния ми дом. Той влезе право вътре и се застоя там. Бях се скрил зад пътната врата и го видях, когато излезе, изпроводен от баща ми, който почтително го беше хванал за ръката и като му се поклони няколко пъти, се сбогува с него на вратата. Прилоша ми и останах дълго в скривалището си. Но най-накрая гладът, който ми се струваше по-суров и от боя, ме накара да изляза и да се явя пред баща си, смирено навел глава.

   – Както чух, си се подигравал с Малкия Мук? – заговори той със сериозен глас. – Искам да ти разкажа историята на същия този Мук и ти със сигурност повече няма да му се присмиваш, но преди и след това ще си получиш обичайното.
   А „обичайното“ бяха двайсет и пет удара, които той имаше навика да отброява твърде точно. За тази цел взе дългия си чибук, отвъртя кехлибарения мундщук и ме наложи по-сурово от всеки друг път.Когато отброи двайсет и пет удара, ми нареди да слушам и да запомня историята за Малкия Мук и започна...

Издателство Захарий Стоянов

Малкият Мук. Приказки в Хеликон

Малкият Мук. Приказки в Books.bg

Румяна Николова, Николай Генов >> 1000 страници България

1000 страници с много любопитни факти и неизвестни истории за места и хора, които може би познавате, и още безброй други, за чието съществуване не сте и подозирали...

1000 страници за България? Но това е страшно много! Чувахме подобна реакция неведнъж, когато споделяхме идеята си за тази книга. Сега вие я държите в ръцете си и ние не спираме да си повтаряме, че 1000 страници за България се оказаха страшно малко. Нещо подобно си казахме преди няколко години, когато наред с книгите ни за Индия, Китай, Южна Америка и всевъзможни свети места на четири континента, излезе и томчето, в което бяхме събрали най-вълнуващите си пътувания из родината. Обещахме си тогава, че ще изкупим вината си към многото любопитни и любими места, значими факти, интересни личности, които останаха извън неговите корици.

Това стана главната причина за тази необичайно дебела книга.

Но отново сме длъжници. И такива ще си останем, дори да добавим още 1000 страници... Авторите

Издателство Сиела

1000 страници България в Хеликон

1000 страници България в Books.bg

Алберто Моравия >> Презрението

Той проумява, че жена му вече не го обича, но не проумява защо; Тя обяснява простичко, че няма да му каже до гроб...

Капри. Младото семейство се настанява в прекрасна вила край морето, за да може Рикардо да пише сценарий за новаторска кинопродукция на „Одисея“. В съпружеските взаимоотношения вече се настаняват присмех, омраза и презрение. Съпругата му обръща гръб не само с тялото, но и с цялата си душа...

Беше съвсем гола… очите ѝ бяха широко отворени, но безизразни, все едно не виждаха... Тя вече не беше проститутката, за която си помислих, а миражен образ, обгърнат от копнеж по невъзможното, недостижим и чужд, образ, който сякаш не беше на няколко крачки от мен, а в безкрайно далечен свят, зад пределите на реалното и осезаемото...

Издателство Унискорп

Презрението в Хеликон

Презрението в Books.bg

Стефан Цвайг >> Опиянението от промяната

В средата зее дълбока яма, която не мога да прескоча. Стефан Цвайг за романа

Младата Кристине получава телеграма.
Богатата ѝ леля от Америка я кани на почивка в швейцарските Алпи. В курорта Енгадин девойката попада в света на богатите и отначало плахо, но после все по-уверено го завладява. Промяната я опиянява и тя напълно забравя за стария си начин на живот… докато един прекрасен ден е принудена да се върне в него. Сгромолясва се пак в сивото, безпощадно ежедневие на мизерията.
Но съдбата за втори път ѝ подава ръка...

Издателство Унискорп

Опиянението от промяната в Хеликон

Опиянението от промяната в Books.bg

Чайна Миевил >> Морелси

Една умираща планета с релсови океани и безбрежни пустини, прорязани от подземни лабиринти...

Хората са само елемент, но не и върхът на хранителната верига из тези простори.

Странни герои обитават страниците на романа-антиутопия – сред тях едно „кърваво момче“, чиито авантюри оформят гръбнака на повествованието; странни брат и сестра, решени да доведат докрай незавършеното пътешествие на родителите си към митичната начална железопътна линия, от която започва морето от релси; еднорък капитан, безмилостно преследващ своя блян – огромния, почти бял кърт, известен като Джак Присмехулника...

Превод Светлана Комогорова – Комата

Издателство Изток-Запад

Морелси в Хеликон

Морелси в Books.bg

Даниъл Дефо >> Животът и приключенията на Робинзон Крузо

... родом от Йорк, прекарал двайсет и осем години на безлюден остров край бреговете на Америка близо до устието на великата река Ориноко...

   Баща ми, мъдър и улегнал човек, ми даде сериозен и отличен съвет да не се заемам с онова, което предусещаше, че съм замислил. Една сутрин ме повика в стаята си, която се налагаше да пази, понеже беше болен от подагра, и много развълнувано се противопостави на моите намерения. Попита ме какви причини освен чисто случайното увлечение ме карат да напускам бащин дом и родина, където бих могъл да разчитам на добро начало и имам изгледи, посредством старание и усърдие, да увелича благосъстоянието си, като водя спокоен и приятен живот. Обясни ми, че, от една страна, само хора със злочеста орис, а от друга страна – само щастливи галеници на съдбата отиват в странство да търсят приключения и се прославят в начинания, чието естество е встрани от утъпкания път; че всички тези неща са или твърде недостижими, или твърде долни за човек като мене; че аз се намирам по средата, или, казано с други думи, в по-висшата група на едно по-нисше съсловие, което според неговия личен и дълъг опит е най-доброто положение в света, най-подхождащо за човешко щастие, тъй като не е изложено на несгодите и лишенията, на теглилата и страданията, падащи се на онази част от човечеството, която се мъчи за насъщния хляб, нито е обременено от гордостта, разкоша, амбицията и завистта, характерни за висшето съсловие. Каза ми, че мога да съдя колко честито е това положение дори по една причина, а именно, че всички хора извън него му завиждат, че кралете често оплакват злощастните последици от това, че са били родени за велики дела и биха предпочели да се намират между двете крайности, между ниското и великото; а сам мъдрецът Соломон потвърждава, че това е точното мерило за истинското блаженство, когато моли Бог да не му дава нито сиромашия, нито богатство...

Издателство Изток-Запад

Животът и приключенията на Робинзон Крузо в Хеликон

Животът и приключенията на Робинзон Крузо в Books.bg

Патрик Нес >> Жената жерав

В сънищата си тя лети

   Прозорецът на банята гледаше към малък заден двор, тесен и продълговат, повтарящ огледално дворовете отляво и отдясно, и звукът очевидно идваше оттам, отнякъде зад матираното прозоречно стъкло.
   Но що за звук беше това? Не съвпадаше с нито една точка в номенклатурния списък от възможни звуци, които могат да се чуят по това време на нощта в квартал като неговия: не беше напрегнатият любовен зов на лисицата, нито съседската котка, завряла се (за пореден път) в гаража му, не бяха и крадци, защото кой крадец би издал звук като този?
   Мъжът подскочи, когато звукът долетя за трети път и разсече нощта с яснотата на космически студ.
   В умореното му разтреперано съзнание изплува една дума. Звукът напомняше точно на жалейна скръб. Вън нещо скърбеше и скръбта му изпълни мъжа с напълно неочаквани, дори откровено смайващи сълзи. Скръбта разкъса сърцето му като разочарованието от разбита мечта – един вик без думи, вик за помощ, който на мига го накара да се почувства безсилен пред отговорността, неспособен да спаси изпадналото в беда създание, неспособен до степен, в която опит за каквото и да е действие става лишен от смисъл.
   Много по-късно, в спомените му, запечатали тази нощ завинаги, чутото противоречеше на всеки здрав смисъл.
   Защото когато намери птицата, тя не издаваше нито звук.
   Втурна се към спалнята да се облече: панталони без бельо, обувки без чорапи, сако без риза. Докато бързаше, нито веднъж не погледна през прозореца да види откъде идва звукът – логично действие, удивително защо останало несторено. Вместо това мъжът се остави на инстинкта си, чувствайки, че, ако се поколебае, то – каквото и да беше това „то“ – някак си ще се изплъзне, ще се разсее като забравена любов. Той просто се движеше, при това бързо.
   Смъкна се по стълбите, засуети се, ровейки за ключовете в джоба на панталона. Мина през задръстената с вещи гостна и влезе в кухнята, раздразни се от това колко силно издрънчаха ключовете в ключалката на задната врата (и кой слага на такова място ключалка с ключ от вътрешната страна? Ако стане пожар, ето ти на, едно пуф и си отиваш, така както си блъскаш безпомощно по задната врата, която без ключ няма никога да се отвори.
   И това беше възнамерявал да поправи, но бяха минали почти десет години и…).
   Отвори вратата с широк замах в ледената нощ, уверен, че онова, което беше издало звука, вече със сигурност си е отишло, прогонено от шума на тромавото дрънчене и несръчно отключване. Със сигурност е изчезнало, отлетяло, избягало…
   Но то не беше избягало. Стоеше там, върху скромната морава в скромния заден двор на скромния му дом.
   Величествена бяла птица, висока колкото него, по-висока дори, гъвкава като тръстика.
   Тръстика от звезди, помисли мъжът.
   А след това, „Тръстика от звезди?“ Това пък как въобще ми хрумна?
   Птицата стоеше – бели, сиви и тъмни нюанси сред сенките на моравата – огряна единствено от лъчите на луната в студеното ясно зимно небе, стоеше и го гледаше, трепкащият златен блясък на малкото ѝ влажно око беше на нивото на неговите очи, тялото ѝ имаше неговия ръст от тийнейджърските му години. „Изглежда така, глуповато“ помисли мъжът, сякаш всеки момент ще заговори, сякаш ще отвори острата си, извита на връхчето човка и ще му каже нещо жизненоважно, важно като истината, която се научава само насън и се забравя в мига на събуждането.
   Но студът пронизваше мъжа достатъчно силно под леките дрехи, така че случващото се едва ли беше сън, а птицата, разбира се, остана мълчалива, дори не повтори одевешния пронизващ скръбен вик, който можеше да е дошъл само от нея.
   Беше великолепна. Не само заради неочакваното си присъствие, заради драстичното си невписване в декора на задния двор в лондонско предградие, всеизвестно със своята посредствена безличност и сочено в биографиите на родените в него хора на изкуството само като място, което те овреме са напуснали. Не, птицата беше забележителна и дори и затворена в зоопарк, пак би привличала вниманието, би правила впечатление и на хора, които съзнателно не обичат птици. Шията и гръдта ѝ грееха в мрака потресаващо бели – белота, която изглеждаше родена от студа така, както беше роден от него скрежът, покрил тревата на двора. Бялото плъзваше и назад по крилата ѝ, едното от тях – онова, което птицата беше обърнала към мъжа – се спускаше толкова ниско, че почти докосваше земята.
   Черни триъгълници тръгваха от двете страни на човката ѝ, а главата ѝ беше увенчана с яркочервена корона – червеното личеше дори в тъмнината – като военен отличителен знак, дошъл от невъзможно далечни, чужди земи. Очите ѝ гледаха с онзи повелителен, несломим поглед, който имат птиците. Тя виждаше, че мъжът е дошъл, гледаше го в упор, но не правеше никакъв опит да отлети, нито пък показваше какъвто и да било страх.
   „По-скоро“, помисли мъжът, „тя се бои, но не от мен.“

Издателство Артлайн Студиос

Жената жерав в Хеликон

Жената жерав в Books.bg

Урсула Ле Гуин >> Реално и нереално

Двутомна антология, включваща най-добрите разкази на Урсула К. Ле Гуин – подбрани лично от нея

Прозата на Ле Гуин е така светла и проста, тя винаги казва истината. Когато съм с героите й, аз съм с живи хора, в светове, които са също толкова реални и истински, колкото и моят. Ле Гуин притежава таланта да превръща думите в светове. Нийл Геймън

Остроумна, сатирична, забавна. Все пак това са по-сериозните произведения, които илюстрират таланта ѝ най-добре. В тях тя използва повтарящи се теми и елементи на културно разнообразие, нереални герои и героини, способността на властта да корумпира, способността на любовта да направлява, насочва вниманието ни към герои и типажи (жени, деца, разнополови и безполови), които така често остават без внимание при други, по-технологично ориентирани автори на научна фантастика... Стойностен и ценен сборник. Пъблишърс Уикли

Издателство Бард

Реално и нереално в Хеликон

Реално и нереално в Books.bg

Орхан Памук >> Сняг

В нашето време на фалшификации, когато вярата на някои хора в литературата може да се разклати, Памук предлага нещо истинско. Обзървър

... Как красиво валеше снегът! На какви едри парцали, колко решително, сякаш нямаше никакво намерение да спира, и колко безмълвно! Широкият булевард „Карадаа” представляваше едно нанагорнище, губещо се в сърцето на тъмната нощ под дълбокия до коленете сняг. Бяло и загадъчно! В триетажната, останала още от арменците красива сграда на общината нямаше никого. Ледените висулки, провесили се от една върба, бяха стигнали до снега, натрупал се върху вече незабелязваща се кола – бе се получило нещо като тюлена завеса от сняг и лед. Ка подмина закования с дъски прозорец на едноетажна, необитаема арменска къща. Докато слушаше собственото си учестено дишане и звука от стъпките си, Ка усети в сърцето си сила, способна решително да надмогне зова (доловен сякаш за пръв път) на живота и щастието...

Издателство Еднорог

Сняг в Хеликон

Сняг в Books.bg

Никос Казандзакис >> Капитан Михалис

Роман-химн за борбата срещу робството и отстояването на свободата

В романа са претворени детските спомени на един от най-големите и най-обичани гръцки автори – те са приказни и обгърнати с топлота и преклонение. Крит, видян през възхитените очи на Никос Казандзакис, съсредоточил в тези своеобразни „мемоари“ всичко най-скъпо и ценно през годините. С неповторимо майсторство в романа Казандзакис пресъздава отстояването на свободата. В предговора на книгата писателят споделя: „Като че ли за човека е неизбежно да откупи правото си с много борба и много пот – а свободата е най-скъпото благо; тя не се дава даром нито от човека, нито от Бога; отива, където я повикат, от страна в страна, от сърце в сърце, зорка, непокорна, безкомпромисна“. И свободата се оказва най-важната ценност за всеки. Съзнавайки невъзможното, човек все пак го търси, преследва го упорито и знае, че разумът не проумява чудесата, но те съществуват. Тогава „невъзможното става възможно“.

Издателство Enthusiast

Капитан Михалис в Хеликон

Капитан Михалис в Books.bg

Николай Кънчев >> Бяла врана

Защо се появи поетът? Коя мъглявина се е превърнала в замислен пешеходец с празни джобове? Николай Кънчев

О, колко много хора, колко дни, но ти не спираш –

измъчен си от тази недостатъчност и търсиш
коя звезда е точно семето на чудото?
В какво е сигурен, се питаш, най-разсеяният,
направил си глава от вестник, шапка от главата?
Самият ти ще сториш страшен грях, ако допуснеш,
че има само плът, защото всичко не е трупове.
И полетът на мисълта те прави бяла врана!

Издателство Слово

Бяла врана в Хеликон

Бяла врана в Books.bg

Лопе де Вега >> Отсъстващият си е вкъщи

За да се украсят свежите утринни рози, достатъчна е само росата. Лопе де Вега

ЕЛИСА На Вашите услугите, Ваша милост;
съм, че заслужихте си дружба.
ЛАУРЕНСИЯ Не, аз съм длъжна да Ви служа.
и вече се привързах силно.
ЕЛИСА Мисля да бъда по-прилежна
към тази църква отсега.
ЛАУРЕНСИЯ Бог да ви пази;
да идвам да се виждам с Вас и
самата аз си го нареждах.
ЕЛИСА Такива хубави ръце, ей богу!
И как успявате да съхраните
тяхната мекота, да ме простите,
ще съм Ви благодарна, ако мога
да се сдобия с Вашите мазила?
ЛАУРЕНСИЯ Та Вие ме ласкаете направо.
Че моите ръце ви занимават,
защото Вашите похвалих, мила;
аз имам по-голямо основание
да питам Вие как ги мажете.
ЕЛИСА Навярно искате да ми откажете
на моята молба?
ЛАУРЕНСИЯ Без колебание
ще Ви ги кажа, не е справедливо
в моята дружба да се усъмните.
По навик нищо не опитвам;
но някой път им втривам,
ако поискам... Ще Ви кажа,
(Снишават глас.)
щом като това Ви занимава.
ПАУЛА (На Сабина.)
Казвам ти, това ме забавлява;
ще мина утре да се изприкажем.
САБИНА Повод ще се намери лесно.
щом господарките ни стават
приятелки, а нас сближава
с теб разбирателство чудесно.
И при това, на всеки празник
за месата тук идвам също.
Отдавна ли си в тази къща?
ПАУЛА Да.
САБИНА Паула, и що за дом е казваш?
ПАУЛА Много почтен и благороден.
САБИНА Майката жива ли е?
ПАУЛА Ако беше
на месата да дойде щеше.
САБИНА Какъв е господарят?
ПАУЛА Превъзходен.
САБИНА Едната дъщеря ли е?
ПАУЛА И син е
в дома им, все едно Елиса гледаш,
моята господарката.
САБИНА Той ли я доведе?
ПАУЛА Не е; синът на месата не мина
със своята сестра. Няма си навик.
Има тук манастир наблизо,
в който той по-начесто влиза,
потайност някоя го занимава.
САБИНА А толкова ли скромна е Елиса,
както изглежда?
ПАУЛА Бога ми, така е.
САБИНА Няма ли някой по-така, а?
ПАУЛА Самата ти си отговори, мисля.
Има си някой, който я отвлича,
понякога смущава ѝ покоя;
но всичко е съвсем достойно,
съвсем почтено, не отричам.
САБИНА И любовта им сигурно отива
накъм годеж и сватба скоро?
ПАУЛА В уединението си, не споря,
тя повече и от заточеница бива.
САБИНА Ти,съдейки по всичко, няма
да си останала без някой.
ПАУЛА Да, имам си.
САБИНА И както се очаква,
на господаря пажът?
ПАУЛА Не се мамиш.
САБИНА Обичаш ли го много?
ПАУЛА Гина.
САБИНА Отвръща ли ти?
ПАУЛА Прекалено.
Щом види друга – и без мене.
Така живея в общи линии.
Но ми кажи ти как я караш,
твоята господарка вкъщи
дали обича някой също?
САБИНА Обича силно някакъв идалго.
ПАУЛА Слуга той има ли?
САБИНА Слугата да се сватосва се натиска.
ПАУЛА Кажи ми ти дали го искаш?
САБИНА Не ми излиза от главата.
ПАУЛА Аз никому не бивам вярна,
(Снишават глас.)
как да лукавствам от тях зная.
МАЕСЕ ХУАН (На Маркина.)
Едва се свързват двата края.
МАРКИНА Казват, че е неблагодарно
на старини да си прислуга.
МАЕСЕ ХУАН Беда е. А какво Ви плащат?
МАРКИНА Какво. Да кажа срам ме хваща;
Дори в Мароко бива друго.
МАЕСЕ ХУАН Дават ти хляб и два реала?
МАРКИНА Принц щях да съм.
МАЕСЕ ХУАН Наполовина?
МАРКИНА Дори това щеше да стигне
За къщата ми.
МАЕСЕ ХУАН Храниш цяла
къща ли? Спомням си, че има
Вас кой баща да Ви нарича.
МАРКИНА Сред нищета животът им протича,
откакто майка им си се спомина.
МАЕСЕ ХУАН На никого не липсват скърби;
не ме ли биваше за друго,
щях да съм винаги отруден
с хиляда мъки и усърдия
да припечелвам някоя паричка.
А то загинал бих, повярвайте.
МАРКИНА Но как отгоре си докарвате?
МАЕСЕ ХУАН Изпада нещо кърпеничко.
МАРКИНА И аз, кълна се в свети Пайо,
ако не ставаше за нещо
странично да ме бива вещо,
да съм загинал най-накрая.
МАЕСЕ ХУАН И Вие нещичко умеете?
МАРКИНА Назнайвам.
МАЕСЕ ХУАН И какво е то самото?
МАРКИНА Да кажем, малко е срамотно;
но ми помага да живея.
МАЕСЕ ХУАН Болести някакви да не церите?
МАРКИНА По-лошо.
МАЕСЕ ХУАН Да не носите бележки?
МАРКИНА Не е това престъпна грешка.
МАЕСЕ ХУАН А струва ли си то парите?
МАРКИНА И в благородна къща влиза,
когато те гладът ухапе.
МАЕСЕ ХУАН Постойте, не плетете ли чорапи?
МАРКИНА Не, чакайте, какво излиза.
Ще Ви го кажа, с извинение.
Узнайте, че поет съм аз...
МАЕСЕ ХУАН Поет?
МАРКИНА Какво се чудите на глас.
Достойно е за съжаление.
МАЕСЕ ХУАН Оплаквате ли се?
МАРКИНА Нима да
не съжалявам?
МАЕСЕ ХУАН Не, за бога;
подобни Вам познавам много,
и други знам, които ще се радват
от мене повече, да го узнаят.
Известен ли сте или непризнат?
МАРКИНА В това е работата, грешен занаят!
МАЕСЕ ХУАН Боите се, че ще Ви порицаят?...

Издателство Свободно поетическо общество

Отсъстващият си е вкъщи в Хеликон

Отсъстващият си е вкъщи в Books.bg

Кърт Вонегът >> Късметът на смотаняка

Седем язвителни разказа, човъркащи нецензурираната нелепост на живота

   Дейвид и доктор Бойл седнаха на дивана пред камината в дневната. Дейвид бе запалил огън. Беше вечер и двамата бяха пили. От спалнята в съседство с дневната се чуваше лекото похъркване на стария фермер, възстановяващ се от изтощението под завивките. В десетместната клиника на доктора нямаше място за него.
   – Ако беше приел облога ми, щях да съм с пет долара по-богат – весело каза Бойл.
   Дейвид кимна. Все още държеше листчето, на което лекарят бе написал какво очаква да чуе от фермера. Преди час, когато събра сили да говори, старецът бе повторил думите почти дословно. Дейвид отново прочете изречението на глас:
„Целият ми живот мина пред очите ми.“
   – Какво би могло да бъде по-банално? – отбеляза лекарят, като отново напълни чашата си.
   – Откъде сте сигурен, че не е вярно?
   Бойл въздъхна снизходително:
   – Наистина ли интелигентен младеж като теб има нужда някой да му обяснява причината? – Вдигна вежди. – Ако животът му наистина е минал пред очите му, значи би трябвало мозъкът му да го е видял. Защото това е нещото, с което човек вижда нещата. Ако сърцето е спряло, до мозъка не стига кръв. Той не може да работи без кръв. Мозъкът му не е работил. Следователно няма как животът да е минал пред очите му. Q-E-D, quod erat demonstrandum, както казват древните римляни и гимназиалните учители по геометрия – както беше демонстрирано. – Бойл се изправи. – Какво ще кажеш за още лед?
   Тръгна към кухнята в задната част на къщата с малко несигурна походка, като си тананикаше.
   Дейвид се изправи, протегна се и осъзна, че топлината от горящите цепеници, празният стомах и няколкото чаши уиски със сода, които бе гаврътнал бързо една след друга, се бяха съюзили, за да размътят сериозно съзнанието му. Чувстваше се окрилен, не възторжено щастлив, но помъдрял. Имаше смътното чувство, че е на косъм да надхитри времето – да се издигне над него, да бъде в състояние да отиде където си поиска в миналото.
   Неочаквано, без да има ясна представа как, се озова в тъмната спалня, разтърсвайки спящия фермер за раменете.
   – Събуди се! – каза трескаво. – Хайде, трябва да говоря с теб.
   Беше груб, раздразнен, че фермерът не се буди. Струваше му се ужасно неотложно да говори с него веднага.

   – Събуди се, чуваш ли?
   Старецът се размърда, погледна го смаяно с кръвясали очи.
   – Какво видя, когато беше мъртъв? – попита Дейвид.
   Фермерът навлажни устните си, примигна.
   – Целият ми живот...
   – Знам, знам. Искам да ми разкажеш по-подробно. Видя ли хора и места, които беше напълно забравил?
   Фермерът затвори очи, намръщи се в опит да се съсредоточи.
   – Много съм уморен. Не мога да мисля. – Разтърка слепоочията си. – Беше бързо, като ускорена кинолента, предполагам – един вид проблясъци от минали моменти.
   – Успя ли да видиш ясно нещо? – настоя напрегнато Дейвид.
   – Моля те, остави ме да спя.
   – Веднага щом ми отговориш. Можеш ли да опишеш нещо в подробности?
   Фермерът отново облиза устни.
   – Мама и татко – видях ги много добре. Изглеждаха млади, почти хлапета. Току-що се бяха върнали от панаира в Чикаго, носеха ми сувенири и разправяха как се разхождали из панаирния комплекс с електрическо влакче...
   Гласът му заглъхна. Дейвид отново го разтърси.
   – Какво казаха?
   – Татко каза, че били изхарчили по-малко, отколкото са очаквали. – Фермерът едва шепнеше. Дейвид се наведе над леглото, за да го чува. – Каза, че му останали много пари.
   – Колко пари?
   – Петдесет и седем долара.
   Фермерът получи пристъп на кашлица и седна в леглото.
   – Какво друго каза? – попита възбудено Дейвид, след като кашлянето спря.
   В очите на фермера вече личеше страх.
   – Каза, че имал с три долара повече, отколкото му трябвали за нова кухненска печка „Термакинг“.
   Човекът се просна по гръб и затвори очи.
   – Дейв! Веднага излизай от тук! – изсъска рязко доктор Бойл. Закръгленото му тяло се очертаваше заплашително на вратата. – Все още не е прескочил трапа. Какво искаш, да го убиеш ли?
   Стисна Дейвид за ръкава и го извлече от стаята.
   Дейвид не се възпротиви, почти не осъзнаваше какво се случва. Мълчеше, не докосна коктейла, който му бе забъркал Бойл. Изтегна се на дивана, с голямо усилие написа числото петдесет и седем под думите на листчето и заспа. Сънува Джинет...

Издателство Ера

Късметът на смотаняка в Хеликон

Късметът на смотаняка в Books.bg

Никола Георгиев >> Анализ на лирическата творба

За тайните и есенцията, които крие дълбините си всяко поетическо произведение

   Един от начините за съществуване на лириката е съпоставителността. Лириката се обособява – и то много подчертано сред останалите литературни родове. По същия начин и художествената литература не съществува сама по себе си, а чрез оразличително съпоставяне. Когато кажем, че Художествената литература е художествена литература, защото покрай собствените си свойства е и заобиколена като остров в море от нехудожествени жанрове и типове общуване, казваме наистина труизъм, но нека не забравяме, че някои труизми са по същество изходни методологически аксиоми.
   Следователно анализът на лирическата творба съчетава две основни и само теоретически разграничими действия: анализирането ѝ сама за себе си, иманентно, и съпоставката ѝ с други художествени и нехудожествени явления. Ясно е колко неясноти и трудности крие това съчетание, знае се колко остри са днес научните ѝ идейни сблъсъци около тази дилема. От цялата сложност на въпроса ще извлечем само няколко изходни бележки за посоките на съпоставянето.
   Творбата съпоставяме с други – лирически творби и теоретическия модел на лириката. Съпоставката върви по линията на приликата, разликата и противопоставянето. По принцип трите линии се развиват успоредно и всяка с оглед на другите – занемаряването на една от тях води до сериозни познавателни и оценъчни грешки. Пряката и предимно контрастна съпоставка (или дилема) „Лилиев – Михайловски“ е неправомерна. Успоредно с нея трябва да върви съпоставката, предимно по прилика, между Дебелянов, Яворов, Ясенов, Лилиев, от една страна, и между Михайловски, част от творчеството на Вазов и Ботев, на Ал. Поуп, Боало, Ювенал, от друга. Така постигаме представа и разбиране за двата отделни типа лирическо творчество и чрез тях определяме мястото на творбата като индивидуалност, като представител на типа си и на лирическия род като цяло...

Издателство Скорпио

Анализ на лирическата творба в Хеликон

Анализ на лирическата творба в Books.bg

Чарлз Дарвин >> Произход на видовете

Безспорно най-мащабното, ненадминато теоретично произведение в цялата история на науката за живота

Пътувайки с кораба Бийгъл, Дарвин прави петгодишно околосветско пътешествие със спирка на островите Галапагос, където забелязва, че животинските видове се различават на отделните острови, което го довежда до хипотезата за еволюцията.

Впоследствие той публикува своя труд Произход на видовете – спорна книга, която с помощта на научни методи и доказателства оборва идеята, че всички видове са създадени от божествена сила и се превръща в най-великото откритие след откритието на Нютон за гравитацията.

Издателство Захарий Стоянов

Произход на видовете в Хеликон

Произход на видовете в Books.bg