Кун Петерс >> Голям европейски роман

Говорим много, но не казваме нищо съществено за нашата идентичност, за най-общото, за спойката на нашия европейски народ – ако такъв изобщо съществува...

   Искам да напиша една книга като „Great American Novel“, дегизирана като „Голям европейски роман“. Проверих в „Гугъл“, такъв още няма. Голям и епичен, той трябва да обобщава историята на европейското чо­вечество, само че от мъничката перспектива на хората, които работят или живеят в Брюксел.
   Иска ми се да напиша този роман като периодична система на елементите. Както го е направил италианецът Примо Леви: всяка глава – химически елемент. Да, всяка глава от моя роман трябва да се отнася за една столица, сякаш всеки град е химически елемент в една хитроум­на брюкселска периодична система. С персонажи, които търсят изпепеляващата любов, многообещаващи и не­търпеливи. Или пък обратното, подтиквани от собстве­ното си минало и поради това мъдри и тъжни.
   Бих желал да опиша красотата на администрацията, еротиката на деловия живот в Брюксел. Заедно с вас и по европейски начин. Как по конгресни центрове, летища и хотели ние, чужди един другиму, търсим начина как да се открием взаимно. Как понякога ни харесва да не се разбираме. Как внимателно се опипваме с пълни шепи език. Как поверяваме някои тайни само на хора, които никога дотогава не сме виждали и никога повече няма да видим. Португалецът Песоа говореше за мравки, които „комуникират помежду си със съвсем мъничките си ан­тени, които функционират хиляди пъти по-добре от на­шия комплексен език, комуто липсва каквото и да било разбиране“.
   Всеки познава библейските чудеса, разказа за насе­комото на немския чех Кафка и „Метаморфозите“ на Овидий, в които богове или древни герои се превръщат в дървета и извори. Този род разкази се отнасят за промен­ливостта на нещата, за пренареждането на физическите атоми, които вечно блуждаят. Или както е в традиция­та на Талмуда: непрекъснато трябва да интерпретираме текстовете, все да ги преправяме и повторно тълкуваме, докато вече не знаем какво е пишело в първия текст. Или пък като в разказа за онзи кораб…
Затова: всяка прилика с хора или градове е случайна. Даже годините тук-там са размествани без затруднение. Защото някой трябва – отсега – да подготви стаите за бъдещето, да изпъне чаршафите по леглата и да сгъне чисти дрехи за пътниците. Тази вечер вече пристигнаха първите и най-хитрите, най-пъргавите вече уверено кра­чат по улиците ни. Кун Петерс

Издателство Колибри

Голям европейски роман в Хеликон

Голям европейски роман в Books.bg

Евгений Тодоров >> Запомнете Пловдив

Стари пловдивски истории, разказани от очевидци

   ... Та това е книга, в която може да откриете неочаквано нещо от своя пловдивски ген, нещо неизвестно за къщите по родната ви улица, историята на самата улица, на махалата.

   В нея са събрани само спомените за центъра на града – от „Тримона“ до Джумаята: Главната, „Отец Паисий“ и пресечките. Имам материал за още няколко книги – за останалите части на града и за хората, които са живели там. Дано да имам сили да свърша и тази работа.

И след това да отплувам като риба.

По Марица, разбира се...

Издателство Хермес

Запомнете Пловдив в Хеликон

Запомнете Пловдив в Books.bg

Томас Харис >> Мълчанието на агнетата

Най-просто казано заковаващ, блестящ трилър. Дейли Мирър

   – Чувала ли си за ПЗООП?
   – Знам, че е Програмата за залавяне на особено опасни престъпници. В служебния бюлетин писаха, че работите върху някаква база данни, но още не сте приключили.
   Крофорд кимна.
   – Разработихме един въпросник. Отнася се за всички известни съвременни серийни убийци. – Той ѝ подаде купчина листа в папка. – Единият раздел е за следователите, вторият е за оцелелите жертви – ако изобщо ги има. Сините са за убиеца – да отговори, ако желае, а розовите са поредица от въпроси, които изследователят задава на убиеца, като отбелязва не само отговорите, но и реакциите му. Голямо писане пада.
   Голямо писане. Кларис усети как нещо в нея се стегна – замириса ѝ на предложение за работа, най-­вероятно досадно и продължително вкарване на данни в някоя нова компютърна система. Много ѝ се искаше да се добере до каква да е работа в този отдел, но, от друга страна, й беше добре известно каква съдба очаква жена, веднъж уловена на секретарската въдица – измъкване няма. Предстоеше ѝ да избира, а тя не искаше да сгреши.
   Крофорд я чакаше да каже нещо – изглежда, беше задал въпрос. Старлинг се напрегна да го възстанови в паметта си.
   – Какви тестове си използвала? Интересува ме многофазният, който разработиха в Минесота, и на Роршах.
   – С многофазния съм работила, но с „Роршах“ – никога. Прилагала съм и тематичния аперцептивен тест, а на деца съм давала „Бендер-­Гещалт“.
   – Лесно ли настръхваш от ужас, Старлинг?
   – Засега не съм забелязала такова нещо.
   – Интересувам се, защото разпитахме всичките трийсет и двама серийни убийци, които сега държим в затвора.
   Въз основа на данните в компютъра се опитахме да изградим психологичен профил на неразгаданите случаи. Много от убийците се съгласиха да ни сътрудничат – мисля, че повечето го правят, за да се самоизтъкнат. Двайсет и седем участваха в проучването. Четирима са осъдени на смърт и са подали молби за обжалване на присъдите, така че отказаха да говорят – нещо обяснимо. Ала има един, до когото най-­много искам да се добера и който засега мълчи като риба. Молбата ми е утре да отидеш при него в психиатрията и да си опиташ късмета.
Кларис Старлинг усети радостно примиране в гърдите, но и някакво тревожно предчувствие.
   – Кой е обектът?
   – Психиатърът, доктор Ханибал Лектър – отвърна Крофорд.
   Кратко мълчание последва произнасянето на това име – както винаги, когато присъстващите бяха цивилизовани човешки същества.
   Старлинг погледна Крофорд в очите – неподвижна, скована.
   – Ханибал Канибала – изрече тя.
   – Да.
   – Ами... да, добре, съгласна съм. Но не мога да не се запитам защо се спряхте на мен.
   – Главно защото си ми на разположение. Не очаквам, че той ще се съгласи да сътрудничи. Вече отказа веднъж, но тогава го запитахме чрез посредник – директора на болницата. Трябва обаче да отбележа, че наш правоспособен психоаналитик е бил при него и лично го е помолил. За това си имаме причини, които не те засягат. А нямам свободен човек в отдела...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Колибри

Мълчанието на агнетата в Хеликон

Мълчанието на агнетата в Books.bg

Турбьорн Егнер >> Хора и разбойници в Кардамоновия град

Кардамоновият град е „изключително необикновен и в него се случват неща както никъде другаде по света“...

Животът в Кардамоновия град е белязан от хармония и добронамереност. Затова законът на града гласи: „Ако не тормозиш другите, свободен си да правиш каквото искаш, само да си мил и добър“. Единственото нарушение на идилията са тримата разбойници, които живеят заедно с един лъв в покрайнините на града. Един ден обаче полицай Бастиян най-сетне арестува Каспер, Йеспер и Йонатан и ги затваря в полицейския участък. Всички им помагат да се почувстват добре там и да осъзнаят провинението си. Тримата се превръщат в герои, когато с риск за живота си потушават пожара в кулата на стария Тобияс.

Издателство Enthusiast

Хора и разбойници в Кардамоновия град в Хеликон

Хора и разбойници в Кардамоновия град в Books.bg

Светлин Кираджиев >> Енциклопедичен географски речник на България

Речникът съдържа около 5000 статии и препратки, които включват всички по-значителни географски, природо-географски и историко-географски области, населени места и забележителности

– всички по-значителни географски, природо-географски и историко-географски области;
– всички планини, по-важните им дялове и върхове, по-значителните плата, възвишения, ридове, равнини и низини, котловини и полета, седловини, проходи и проломи, скални образувания и други форми на релефа;
– всички острови, почти всички полуострови, носове и заливи по крайбрежието на Черно море, както и по-големите български дунавски острови;
– реките с дължина повече от 25 км, както и редица по-малки, известни като туристически обекти, повечето от езерата, блатата, водопадите, язовирите;
– по-известните пещери, карстови извори, природни забележителности;
– всички национални и природни паркове, резервати, голям брой защитени местности;
– по-важните стопански обекти;
– административните области;
– всички градове, както и селата с повече от 400 жители, по-малки селища, известни с някаква забележителност;
– всички по-значителни исторически селища, крепости и места, архитектурни паметници, манастири;
– всички планински, бански и морски курорти и повечето курортни местности и др.

Издателство Изток-Запад

Енциклопедичен географски речник на България в Хеликон

Енциклопедичен географски речник на България в Books.bg

Красимира Даскалова >> Жени, пол и модернизация в България [ 1878-1944 ]

За държавното управление, психологията и нравствените проблеми на българите от Освобождението до Втората световна война

   ... Фразата „жени и модернизация” от заглавието изглежда като скрит оксиморон. Всеки, който се е занимавал с европейска култура от края на XIX – началото на XX век, знае, че западният модернизъм е опредходен и подготвен от философия, социология и психология, които виждат различията между половете като същностен белег на човешката способност за културно развитие. Докато мъжът е творец на прогреса и активен създател на модерността, жената си остава вечно свързана с (равновесието на) природния свят, с традицията и липсата на желание за културна промяна. И най-бързият поглед към българската литература от първата половина на XX век ще ни убеди в популярността на тази теория. Изследването на Красимира Даскалова използва именно скрития мисловен оксиморон, за да се оттласне от него, да документира и мотивира неговата историческа несъстоятелност. Оказва се, че жените (дори в провинциална България) са били не само обекти, пасивно засегнати от ускореното развитие на родния модернизъм, но и негови субекти, съзнателни участници в икономическите, политическите и културните процеси на модернизация, които протичат в България. Неслучайно първата част на книгата се нарича “Преодоляване на амнезията”; тя синтезира методологическите посоки за модерна историография на жените и пола. (Тук е любопитно да забележим, че пол не означава само жени, но, въпреки това, социологическите изследвания върху развитието на мъжкия пол са все още много редки, а у нас – несъществуващи, защото мъжкият пол продължава да бъде синекдоха на идеята за всеобщо човешко развитие.) Истинският методологически прицел на тази книга не е възможността да включим (и) жените в историята, направена от мъже (това би ни напомнило съпругата на господин Колев, която от време навреме поисква да бъде субект на малката си лична история), а да бъде написана нова история или нови истории, в които фактите и събитията да се преосмислят от гледната точка на отношенията между половете... Милена Кирова, Култура

Издателство УИ Св. Климент Охридски

Жени, пол и модернизация в България [ 1878-1944 ] в Хеликон

Жени, пол и модернизация в България [ 1878-1944 ] в Books.bg

Йордан Радичков >> Новели

Спомени за коне, Страх, Таралеж

   ... Беше времето на въображението, летен ден, ден, който не е дошъл на мястото на предидущ, ден, който няма да има своето утре, безкраен, пълен със стихнала жега, с лениво разпръснат добитък на пасбищата, със звън на звънци от стадата, ден с търкулнала посред пладнето му вълча ябълка, прошумяла и пропаднала в камъша, тъй както самата земя се е търкулнала и подскача сега изгубена във високите, олекнали от дъждовен товар облаци и като се търкаля тая земя и подскача, пет пари не дава за нас, че и ние подскачаме с глухонямото и се кривим в центъра на Свети дух и се мъчим да дадем втори живот на познатото ни от селцето население.
   473 жители заедно с нас, двамата, имаше селцето, както казах по-горе, отделно добитъка, двете воденици, един луд, два неподвижни казана за варене на ракия и един подвижен, теглен от конски впряг, предназначен главно за контрабандно варене на ракия и за бързо придвижване, кажи го, почти изпод носа на акцизните се измъкваше, седем или осем овчарски пояти, заградили околовръст селцето, врачка, учител, кметски наместник, полски пъдар, недовършена църква, трима ковачи цигани, духова музика с петима музиканти, две бакалници с две кръчми, всестранна кооперация с трудолюбивото име „Пчела“, машинистер на локомобил, не знам колко на брой ловци, един грамофон марка „Зенит“, плетачна машина, една-единствена машина за мелене на месо, една-единствена бръснарска машинка за подстригване, собственост на училището, най-малко сто зидари, във всяка къща по един зидар, карта на България и друга карта на двете полукълба, сложна училищна машина с топче и с халка, като се нагрее топчето, не може да мине през халката, а ако е студено, минава, за да докаже нагледно на учениците, че при топлина металът се разширява (това ще науча по-късно), и друга една халка, с нея яйчарят мери яйцата дали са маломерни, или ще бъдат закупени на по-висока цена, автобус, минаващ веднъж седмично, без да спира, с марката „Жар-птица“, потънал в прах чак до веждите, бормашина, веялка, няколко часовници-будилници, щъркелови гнезда, телефон, оброци против градушка, суша, наводнения и бедствия от всякакво природно и божие естество, запустели и изоставени, превърнати в змиярници, още един естествен змиярник под селцето, до самата река, зиме там иманяри копаеха и търсеха змийския водач, който бил дебел като кюнец на печка и имал бисер на челото си, духове, вампири и водни таласъми в неограничени количества, едва ли някой би могъл да изчисли по колко се падат на глава от населението, плюс едно припадничаво момиче, плюс болестите по хората и по добитъка, плюс невежеството, плюс нас двамата с глухонямото момиче и горе-долу читателят ще може да добие бледа представа като какво е представлявало селцето в оня летен ден – уморен и стихнал в жегата свят, сам по себе си една затворена вселена, която не се придвижва напред, наникъде не се придвижва, но се върти вътре в себе си и благодарение на своето въртеливо движение продължава да се крепи върху небосвода, за това и днес, обръщайки се към нея и гледайки я как се издига в космическите висини, се изпълвам с възхищение...

Издателство Анубис

Новели в Хеликон

Новели в Books.bg

Керана Ангелова >> Слънчогледи за Мария

Животът без любов е безнравствено и греховно състояние. Ван Гог

   Слънчогледите зрееха. Цяла нива, жълта и безкрайна. Мария помоли шофьора да спре. Застана на дигата край канавката и нагласи силно отворена бленда, която да преекспонира заснетото. Намали и скоростта. Щракна веднъж и погледна дисплея: кадърът бе слънчев, приятно размазан – все едно нивата се движеше ефирно, – но не беше нищо особено. Просто нива, стъбло до стъбло, макар и с такова изобилие на светлина. Приличаше на тълпа, която крещи от щастие. Скука. Така, както всяка човешка тълпа е по-безинтересна от отделното човешко лице – всеобща безличност. Погледна още веднъж в апарата и приближи единствена слънчогледова глава – спаружена вече, с подвити краища. Отказа се да я снима – щеше да е проста реплика на о н е з и слънчогледи в керамичната ваза. Джиесемът ѝ завибрира в джоба и преди да е зазвънял, тя вдигна. Беше Главната, гласът ѝ почти лаеше, висок и превъзбуден: Където и да сте, тичайте към аерогарата! Зарежете фолклорния събор и хуквайте! С космическа скорост! Извършен е атентат, взривили са автобус с израелски туристи…
   Мария се втурна към колата и шофьорът наду стария форд на редакцията с всички сили. Подскачаха из дупките на второкласния път, ауспухът изпускаше зловония и тя за миг си спомни гадния вкус на тиня в устата си в онзи смрачен ден през зимата. Бяха само на два-три километра от летището и стигнаха светкавично. В небето се носеха гъсти черни кълбета дим, миришеше тежко и задушливо. Полицията ги спря доста преди портала. Тя показа служебната си карта. Полицаят я задържа повече от необходимото, взира се в снимката, в лицето на Мария и отново в снимката… накрая направи мълчалив жест, с който ѝ разреши да премине бариерата.
   Мария мина от другата страна. Дълго след това си спомняше този миг и същото изречение винаги се появяваше в съзнанието ѝ: Когато минах от другата страна на бариерата.
   Това, което се разкри пред очите ѝ, не можеше да е същата бургаска реалност, в която бе пребивавала допреди минути. Писъците на хора, които се лутат из кълбетата дим, автобуси, които ръмжат с моторите си, правят маневри и се опитват да се измъкнат от мястото, полицаи, които също се лутат из черната мъгла и се опитват да разпознаят пострадалите, парчета от дрехи по обгорелия асфалт… май не са просто дрехи, вгледа се Мария и гледката я потресе – бяха разкъсани човешки тела, крайници. Стори ѝ се, че изпод окървавен ефирен ръкав от нежносиня материя се показва женска длан с изящно пръстенче от бял кварц – беше прочела някъде, че белият кварц е символ на късмета. За миг ѝ притъмня пред очите. Бахти късмета, произнесе на глас, голям късмет, момиче. Докато с подскачащи ледени пръсти се опитваше да отвие капачката на обектива, продължи да разсъждава гласно: определено е съпружески пръстен, тези пръстени се носят на безименния пръст на дясната ръка, смята се, че през него преминава вената на любовта… вената на любовта, вената на любовта. Не беше на себе си. Укроти фотоапарата, който се люлееше върху гърдите ѝ и започна да щрака като луда, без да подбира кадри. Първият ѝ порив беше да побегне презглава от злокобното място, да влезе в близката слънчогледова нива, да клекне сред слънчогледите и да загърби кошмара. Почти беше сигурна, че сънува един от среднощните си черни сънища, такива ледени ставаха пръстите на ръцете ѝ, когато излезеше от кошмара и го осъзнаеше с облекчение. Повърна до един самотен слънчоглед саморасляк в близката градинка, избърса с ръка устата си и хукна отново. Блъсна се в някакъв обезумял мъж, който крещеше женско име: Кошава-а-а-а; снима пострадалия автобус, който се беше превърнал в чудовищна инсталация от обгорели железа, нащрака линейките, санитарите, полицаите, оцелелите израелски туристи, които продължаваха да се щурат обезумели, сред тях – момиче с тениска на моряшки райета, което стоеше на място, притискаше към тялото си превързаната си ръка и гледаше вцепенено. Мария тичаше, щракаше и в същото време една мисъл не излизаше от главата ѝ: Ето я новината, ето я моята голяма новина… Усети, че става по-смислена, че идва на себе си. Огледа се –не се виждаха колеги от другите медии, явно все още хвърчаха с колите насам. Само един познат оператор от бургаска
телевизия тичаше с камерата си. Полицаите вече ограждаха мястото с червени ленти и нищо чудно никой повече да не бе допуснат да снима. Съдбата я беше избрала да се озове само на два километра от мястото на голямата новина. Да пристигне за броени минути. Първите моменти от ужаса беше ги заснела единствено тя – и никой друг. Вече бяха натоварили ранените в линейките, които хвърчаха на път за бургаските болници. В момента покриваха останките от разкъсаните тела с тънки непрозрачни мушами. Мария постави капачката върху обектива, пъхна ръце в джобовете на джинсите си и тръгна към изхода, като се олюляваше. Какво беше това. Беше какво това. Беше това какво. В момент на паника повтаряше някоя от хаотичните си мисли, като разместваше думите – беше си внушила, че това може да бъде спасителната сламка, която да ѝ помогне колкото може по-бързо да организира предишния си свят...

Издателство ICU; Жанет 45

Слънчогледи за Мария в Хеликон

Слънчогледи за Мария в Books.bg

Майкъл Крайтън >> Състояние на страх

От ледниците на Исландия до вулканите на Антарктика, от Аризонската пустиня до джунглите на Соломоновите острови, от улиците на Париж до плажовете на Лос Анджелис...

   В края на 2003 година на Световната конференция за устойчиво развитие, състояла се в Йоханесбург, тихоокеанската островна нация Вануту обяви, че готви съдебен иск във връзка с глобалното затопляне срещу американската агенция за защита на околната среда. Вануту е само на няколко метра над морското равнище и осемте хиляди жители на острова са изправени пред необходимостта да се евакуират заради покачващото се ниво на световния океан, причинено от глобалното затопляне. Съединените американски щати, като най-голямата икономика в света, са и най-големият замърсител с въглероден двуокис и следователно най-големият виновник за глобалното затопляне.
   Националният фонд за природните ресурси (НПФР), американска активистка група, обяви, че ще се присъедини към съдебния иск на Вануту, който трябваше да бъде заведен през лятото на 2004 година. Говореше се, че богатият филантроп Джордж Мортън, който често подкрепя каузи във връзка с опазването на околната среда, лично ще финансира съдебното дело, което по предварителни оценки ще възлезе на повече от осем милиона долара. И понеже делото щеше в крайна сметка да се гледа в Сан Франциско, процесът се очакваше с нетърпение.
   Само че делото така и не беше заведено.
   Не беше дадено никакво официално обяснение за това нито от страна на Вануту, нито от НФПР. Дори и след внезапното изчезване на Джордж Мортън, необяснимата липса на интерес от страна на медиите остави обстоятелствата около несъстоялия се процес неизяснени. Едва в края на 2004 година неколцина бивши членове на управителния съвет на НФПР започнаха да говорят публично за случилото се в тяхната организация. Впоследствие разкрития, направени от служители на Мортън, както и от бивши членове на лосанжелиската правна кантора „Хасъл и Блак“, добавиха нови подробности към историята.
   Благодарение на всичко това вече е ясно какво се е случило с подготвяния съдебен процес на Вануту между май и октомври две хиляди и четвърта и защо в резултат на това толкова много хора умряха в различни точки на света. Майкъл Крайтън

Издателство Бард

Състояние на страх в Хеликон

Състояние на страх в Books.bg

Джани Родари >> Животни без зоопарк

Лесно ли им е на животните, облечени с добродетелите и пороците на модерния свят...

Прекрасното в този сборник с приказки от любимия на всички – и малки и големи – Джани Родари е, че тези кратички историйки задължително свършват с някаква поука и звучат като съвременен вариант на басните на Езоп или Лафонтен.

Книгата е илюстрирана в забавен анимационен стил от художничката Анна Лаура Кантоне.

Лично за мен „гмурването“ вътре беше наслада, както за окото, така и за душата... Веселина Желева

Издателство Агата-А


Животни без зоопарк в Хеликон

Животни без зоопарк в Books.bg

Арчибалд Кронин >> Дървото на Юда

Доскоро обладаният от краен егоизъм Дейвид Мъри е връхлетян от далечен спомен, който му причинява дълбоко чувство за вина...

   Есенното утро бе толкова ярко, че Мъри благоразумно погледна термометъра на външната страна на прозореца и реши да закуси на балкона на спалнята си. Беше спал добре (за такава нощна птица шестте часа сън бяха добро постижение); слънцето припичаше копринения му халат, а Артуро подреди подноса с привичното си съвършенство. Той си наля от своето кафе „ала Тосканини“ от сребърния термос, намаза си пресен кроасан с планински мед и остави погледа си да се рее с цялото богато, всеобхватно удовлетворение на откривател. Господи, каква красота! От едната страна Райзенберг, възправен към синьото небе с божествено очертана симетрия над зелени пасбища, леко осеяни с малки старинни селски хижи с червени покриви, от другата, нежните склонове на Ешенбрюк, крушевите, кайсиевите и черешови градини; отсреща, на юг, далечен хребет на снежните Алпи, а долу, о, да, под платото с неговото имение лежеше Шванзее, любимото езеро със своите толкова различни настроения, внезапни, бурни и чудесни; но сега то мъждукаше кротко, забулено от съвсем бледото вълмо на мъглата, през която една малка бяла лодка се промъкваше тихо като... хм... като лебед, реши той поетично.
   Какво щастие бе след дългото търсене да намериш това спокойно, чудесно кътче, незамърсено от туристи и все пак достатъчно близо до град Мелсбург, за да си позволи човек всичките предимства на едно уредено и цивилизовано общество. И къщата също. Построена прецизно от един прочут швейцарски архитект, тя бе всичко, което би могъл да пожелае. Може би по-скоро солидна, отколкото изящна, но пълна с удобства. Помисли само: нафтова печка, вградени шкафове, облицована кухня, един хубав дълъг салон за картините му, дори модерните бани, които му бяха станали необходимост след дългия престой в Америка! Пиейки портокаловия си сок, който винаги оставяше, за да се подслади най-накрая, Мъри доволно въздъхна. Толкова неприкрито еуфорично бе настроението му, толкова неспасяемо неподготвен бе за предстоящото нещастие.
   Как би могъл да прекара деня? Още като стана и започна да се облича, той прехвърляше на ум възможностите. Да телефонира ли на мадам фон Алтисхофер да се разходят из Тойфентал? В такава утрин тя непременно щеше да пожелае да пробва екстравагантния си чудесен тоалет от „Ваймаранеро“. Но не, той трябваше да изпита удоволствието, да я заведе на празненството в 5 часа̀ – човек не трябва да бъде толкова усърден. Тогава, какво? Да отиде в Мелсбург на голф? Или да изкара лодката и да се присъедини към рибарите, които вече очакваха пъстървата да се спусне в езерото. Но той някак си бе склонен към по-изящни развлечения и накрая реши да се заеме с розите си, които пострадаха от една късна слана, и не можаха да разцъфтят напълно това лято.
   Той слезе долу на покритата тераса. Намери пощата си оставена до шезлонга, заедно с местните вестници (английската преса и парижкия „Херълд трибюн“ идваха чак следобед). Нямаше нищо обезпокояващо в писмата, всяко от които отваряше със странна нерешителност и рязко движение на палеца си – чудно, колко упорита се оказа тази необичайна мания. В кухнята Артуро пееше:

   Лека, подвижна
   Вечно безгрижна
   Мами жената…

   Мъри се усмихна. Неговият иконом имаше непреодолими оперни наклонности. Именно той бе избрал сместа от кафе, която маестрото хареса при едно посещение в Мелсбург. Но той бе весел, отзивчив, предан момък и Елена, жена му, макар и внушителна по обем, се бе оказала малко темпераментна, но чудесна готвачка. Дори по отношение на прислугата си той бе решително късметлия... или може би не беше просто късмет, се питаше той, като крачеше гордо по поляната. В Кънектикът с неговата камениста почва и непокорна остра трева той никога не бе имал истинска морава, или поне нещо, което да се сравни с това гъсто поникнало плюшено парче. Той го бе създал без да си поплюва – изкорени многото вековни върбови пънове, когато взе имението...

Издателство Фама

Дървото на Юда в Хеликон

Дървото на Юда в Books.bg

Дорис Лесинг >> Петото дете

Дете-чудо, дете-чудовище...

Дейвид и Хариет споделят старомодния идеал за щастливо семейство с много деца.

В началото техният брак е точно такъв, какъвто са си мечтали – раждат се четири хубави, здрави и умни деца. С петата бременност на Хариет нещата се преобръщат – рожбата Бен е истинско чудовище и превръща живота им в ад.

Оттук насетне те насочват цялата си енергия за „очовечаването“ на петото дете, но се отчуждават един от друг. Четирите им „истински“ деца охладняват към вече мрачния си дом и едно по едно отлитат в свои посоки...

Издателство Летера

Петото дете в Хеликон

Петото дете в Books.bg

Ива Прохазкова >> Ваканция с магарешки уши

Лятото на Душан, Йоханка и шантавото магаре...

   Душан усеща как стомахът го заболява от нерви, гърлото му е свито като при ангина, чак се затруднява да преглъща от вълнение. Ех, да можеше се­га да стои в средата на манежа! Вече се вижда как прави салта, жонглира или върви по въже над главите на зрителите. Нищо от това не му изглежда трудно, сигурен е, че е като детска игра. А после! Няма вече да ходи на училище, ще пътува в цирковия фургон от място на място и ще праща у дома картички от всички краища на света! А майка му ще има да се чуди и мае колко е прочут! Хулиганчетата от Жаботице ще се пръснат от завист, а пък Йоханка ще разказва на всеки срещнат в Прага, че този прочут артист ѝ е приятел. Или пък не – той ще вземе Йоханка със себе си! Да е грозна, не е грозна, нито е непохватна, защо да не стане циркова ездачка. Или двамата заедно да изпълняват номера на трапец. А като пораснат, може и да се оженят, кой знае!
   – Какво ти е?
   Йоханка се е навела над него и го оглежда загрижено.
   – Нищо ми няма! – Душан с усилие се изтръгва от примамливите видения и се завръща в реалността. – Защо питаш?
   – Ами оцъклил си се нещо. И се потиш, сякаш си вдигнал висока температура.
   – Горещо ми е – оправдава се Душан. Естествено, и зъб не обелва за онова, което се върти из главата му. Не иска да стане за посмешище пред момичето. – Ама какво чакат, защо не почват вече! Киснем тук поне от четвърт час!
   В този момент над манежа светва силен прожектор, от пролуката между завесите се подава ръка с голям звънец, като хлопатар на крава, и го разклаща силно няколко пъти. Зрителите притихват, неколцина закъснели забързано се настаняват по последните пейки. Лудек спира да се върти, Тамара преглъща шумно. Йоханка се навежда напред, та да не пропусне нещо. Всички гледат втренчено зелената завеса.
   Неочаквано се чува силен, остър звук и на манежа излиза с маршируване малка кафява маймунка. От шията ѝ виси барабан и тя удря по него с палки и се зъби широко. Следва кавалкада от най-различни животни. Куче в моряшка фланелка, мече с цилиндър на главата, коза с тупирана брада, огромен бернардин, който пуши лула. В самия край с достойнство крачи магаре. Цялото е бяло, само около опашката и муцуната козината е леко пожълтяла. Върху гърба му е кацнала черна гарга.
   – Гледай, гледай! – шепне Йоханка на Душан и многозначително го сръчква. – Магаре!
   – Виждам! – отсича момчето, също шепнешком. – Не съм сляп!
   Животните се нареждат в полукръг на манежа, застават на място, маймуната спира да барабани. Завесата отново се отваря и излиза висок мургав мъж с разгърдена риза и златна обица на едното ухо. Върху гърдите му са татуирани череп и кръстосани кости. Той започва зловещо да блещи очи, вади от пояса си кинжал и го върти над главата си.
   – Аз съм пиратът Фернандо! Прочут злосторник, страшилището на океаните! – крещи пресипнало мъжът. – Потопил съм петдесет и шест кораба, плячкосал съм сто сандъка злато и скъпоценни камъни, двеста бъчви вино, стотици метри скъпи платове, тонове редки подправки, убил съм осемдесет мъже и три жени, продал съм четирийсет и пет деца в робство! Тялото ми е цялото в белези, а душата ми е черна като нощ! От никого не ме е страх, на нищо не държа, към никого нямам милост! Всеки, който чуе да произнасят името ми, примира от страх! Аз съм пиратът Фернандо! Тази нощ ще нападна кралски кораб, който пътува до Испания, ще заграбя златото, ще избия екипажа и ще похитя прекрасната принцеса Елисабета! Я, ето я и нея!
   На манежа с танцова стъпка излиза принцеса Елисабета. Тя е с дълги, разпуснати коси, носи копринена рокля и безброй гривни на ръцете и краката. Отнякъде се чува плискане на вода, свистене на вятър и скърцане на мачти. Принцесата си тананика, танцува по палубата и се закача глезено с животните. Не подозира, че злодеят Фернандо я наблюдава с далекоглед и със сатанински смях точи кинжала си.
   – Според теб татуировките му истински ли са? – навежда се Лудек към Душан. – Или само са нарисувани?
   – Шшшт! – скарва му се Йоханка. – Гледай!...

Издателство Емас

Ваканция с магарешки уши в Хеликон

Ваканция с магарешки уши в Books.bg

Кретиен дьо Троа >> Ерек и Енида

История за любов, преданост и рицарско приключение

Веднага рицарите смели
със своя крал на лов поели –
след тях и младата кралица.
Една пленителна девица,
принцеса, чудна като фея,
на бял кон яздела до нея.
А пък след дамите в тръс лек
препускал рицарят Ерек –
известен мъж, храбрец от класа,
от паметната Кръгла маса.
За добродетели безброй
сред всички бил най-тачен той.
По сила нийде нямал равен
и с подвизи бил най-прославен,
а друг с подобна красота
не бил се раждал на света.
Младеж под двадесет и пет,
но тъй безстрашен, тъй напет,
че с него как да се сравнява
друг мъж по хубост и по слава!
С какво ли друго Кретиен
да го възхвали? В онзи ден
облечен бил като велможа
с наметка от прекрасна кожа,
а дрехата, под нея скрита,
била в Константинопол шита,
с гамаши бил от моден плат,
обточен със галон брокат,
а шпорите и стремената
блестели в огнена позлата.
Нали не тръгвал надалеч,
въоръжен бил само с меч.
По пътя на един завой,
кралицата настигнал той
и с нужната учтивост рекъл:
„Кралице милостива, нека
на днешния ви антураж
да бъда ваш покорен страж.“
Кралицата благодарила:
„От тази по-добра закрила,
приятелю, да ви призная,
не бих могла и да мечтая.“
Поели в тръст и във горите
навлезли. Всеки от ловците
в леса препускал, устремен
да хване белия елен.
Сред виковете рог ехтял,
а хрътки край елена бял
неудържимо с лай търчали,
стрели навсякъде хвърчали...

Издателство Изток-Запад

Ерек и Енида в Хеликон

Ерек и Енида в Books.bg

Едмондо де Амичис >> Сърце

Историята на една учебна година, написана от един ученик от III клас на едно общинско училище в Италия

   От тая заран и новият учител ми харесва.
   На влизане в клас, когато той вече беше седнал на мястото си, от време на време някой от миналогодишните му ученици се показваше на вратата, за да го поздрави; показваха се пътем и го поздравяваха:
   – Добър ден, господин учителю. Добър ден, господин Пербони.
   Някои влизаха в стаята, ръкуваха се с него и бързо излизаха. Виждаше се, че го обичат и искаха да се върнат при него.
   Той отвръщаше:
   – Добър ден.
   И стисваше ръката, която му се подаваше, ала не поглеждаше никого. При всеки поздрав оставаше сериозен, с правата си бръчка на челото, извърнат към прозореца, и гледаше покрива на отсрещната къща. И вместо да се радва на тия поздрави, той сякаш страдаше. После разглеждаше нас, един след друг, внимателно.
   Като диктуваше, той слезе да се разхожда между чиновете. По едно време, като забеляза едно момче, чието лице беше цяло зачервено от пъпчици, прекъсна диктовката, хвана главата му и го загледа; след това го запита какво му е и сложи ръката си върху челото му, за да разбере дали има температура. В това време едно момче зад него се изправи на чина и започна да се криви. Внезапно той се обърна; момчето седна в миг и остана с наведена глава да чака наказанието си. Учителят сложи ръка върху главата му и каза:
   – Друг път да не правиш така.
   Нищо друго. Върна се на катедрата и завърши диктовката.
   След това той ни изгледа за миг и ни каза бавно с грубия си, но добър глас:
   – Слушайте. Предстои ни да минем цяла година заедно. Да гледаме да я минем добре. Учете и бъдете добри. Аз нямам семейство. Моето семейство сте вие. Миналата година майка ми още беше жива, но умря. Останах сам. Нямам нищо друго на света освен вас, нямам друго чувство, друга мисъл освен вас. Вие ще бъдете мои деца. Аз ви обичам, трябва и вие да ме обичате. Не искам да наказвам никого. Покажете ми, че сте деца със сърце; нашето училище ще бъде едно семейство и вие ще бъдете моята утеха и моята гордост. Не искам от вас обещание с думи; уверен съм, че вие вече сте казали своето „да“ в сърцето си. И ви благодаря.
   В тоя миг влезе в стаята прислужникът да каже, че часът е свършил.
   Всички станахме от чиновете си смълчани.
   Момчето, което се беше изправило до чина си, се приближи към учителя и му каза с треперещ глас:
   – Господин учителю, простете ми.
   Учителят го целуна по челото и му каза:
   – Прощавам ти, дете мое!...

Издателство Пан

Сърце в Хеликон

Сърце в Books.bg

Теодор Траянов >> Български балади

Поезията на Теодор Траянов притежава ярка величавост на образите и широка обхватност на чувствата; намира нови и неоткрити до тогава думи и словосъчетания за любовта, смъртта, страданието

Българският лес

Владей с вълшебно самовластие,
о роден неизгледен лес,
разлистен в плодоносно щастие,
раздавай слънчево причастие
с завета, що излъчваш днес!

Из тебе дъхат вечни сили
и в най-дремливия покой,
а твойте корени и жили
веднъж ли само са разбили
на прах най-страшния порой!

Извишаваш дънери сурови,
с могъщи, тежки клонове,
закриляш своя род вековен,
въздигаш горд издънки нови
към непреклонни върхове!

Те слушат думите свещени
на твоя величав псалом,
пригласят, виждат вдъхновени,
и сънищата съкровени
на българския крепък дом.

Реките ти, с победна вяра,
към три морета се стремят,
край всеки хребет легендарен
подхващат твойте песни стари
и сенки царствени зоват.

Внедрен в земята си свободна,
владей, о неизгледен лес,
изпросил милостта господня,
откърмяй челяд благородна
с завета, що излъчваш днес!

Издателство Захарий Стоянов

Български балади в Хеликон

Български балади в Books.bg

Колин Крауч >> Постдемокрация

Все още не живеем в постдемокрацията, но сме на път към нея

„Постдемокрация” е система, в която политиката все по-силно се затваря в своя собствен свят, поддържайки връзка с обществото чрез манипулативни техники, основани върху рекламата и маркетинговите изследвания. Това явление се появява в страни с дълбоко вкоренени демократични институции, където населението вече им се е наситило, а елитите са се научили как да ги манипулират. Иначе казано: демократичните форми остават на местата си, но все повече се изпразват от своето съдържание.

Идеята за постдемокрацията ни помага да опишем тези ситуации, когато привържениците на демокрацията биват обхванати от умора, отчаяние и разочарование. А това се случва тогава, когато представителите на едно силно и заинтересувано малцинство проявяват твърде голяма активност при опитите си да експлоатират в своя изгода политическата система. Иначе казано, жизнената енергия и сила на политиката се връщат там, където са били в епохата, предхождаща демокрацията – към малоброен елит и състоятелни групи, които се концентират около властови центрове и се стремят да получат привилегии от тях. Колин Крауч Тема

Издателство УИ Св. Климент Охридски

Постдемокрация в Хеликон

Постдемокрация в Books.bg

>> Тетрадка за приказки

18 приказки, написани от деца и илюстрирани от 12 художници...

Сборникът „Тетрадка за приказки“ е естествено продължение на играта „Направи си сам приказка“, като добавя към нея последния и най-важен елемент за всеки начинаещ автор – читателите.
Именно мисълта за тях ни кара да подбираме думите си, да се стараем да измисляме увлекателни сюжети, да бъдем забавни или задълбочени.
Издателство „Точица“ искаше да даде на малките си автори възможността да видят историите, които съчиняват като на игра, в истинска книга, илюстрирана от млади и даровити художници. Техният топъл и закачлив почерк показва едно неочаквано лице на българската детска книга – такава, каквато би могла да бъде.

Съставител Зорница Христова

Издателство Точица

Тетрадка за приказки в Хеликон

Тетрадка за приказки в Books.bg