„Поразително… Дръзко и неочаквано… Авторът ни представя нещо като сенчеста и силно критична биография на „великия човек“… Бях дълбоко развълнувана.“ Джойс Каръл Оутс
Когато се събудихме на другия ден, вече бе пладне. Хванах Паулина под ръка и излязохме да се поразходим. Докато вървяхме по тротоара, видях как по улицата преминават няколко камиона. Спряха, от тях скочиха войници и ни наблъскаха в един от камионите. Той бе претъпкан с изплашени хора.
– Водят ни към смъртта – рече сестра ми.
– Не, водим ви в увеселителен парк, за да танцуваме с вас – изсмя се един от войниците, които ни пазеха в камиона.
Камионите обикаляха из еврейския квартал, където живеехме, и само от време на време спираха, за да натоварят още хора. След това наистина ни откараха в парк, в Пратера. Изблъскаха ни от камионите и ни караха да тичаме, да клякаме и ставаме, а почти всички бяхме стари и изнемощели. Когато падахме от изтощение, войниците ни ритаха по слабините. През цялото време държах Паулина за ръка.
– Пощадете поне сестра ми, сляпа е – казах на войниците.
– Сляпа ли? – смееха се те. – Та това е добра възможност за още по-интересно забавление.
Блъснаха я да върви сама, с ръце, вързани отзад, за да не може да опипва нищо пред себе си.
И Паулина вървеше, докато се удари в едно дърво и се свлече на земята. Отидох до нея, клекнах и се заех да почистя лицето ѝ от пръстта и от кръвта, която течеше от челото. Войниците се смееха безгрижно, с грозния смях на наслада от чуждата болка. След това ни отведоха в края на парка, строиха ни и насочиха пушки срещу нас.
– Обърнете се – казаха.
Ние се обърнахме гърбом.
– А сега бягайте в домовете си, ако искате да оживеете – извика някой от войниците и стотици старчески нозе се затичаха.
Търчахме, падахме, ставахме, а зад себе си чувахме безгрижния смях на войниците, грозния смях на наслада от чуждата болка.
Роза, Паулина, Мария и аз прекарахме вечерта в мълчание. Паулина трепереше – може би не толкова от страх за собствения си живот, колкото от мисълта, че никога повече няма да види онова най-близко същество, което е излязло от утробата ѝ. Децата на Роза и Мария бяха мъртви, а единствен знак от моето семейство, което така и не създадох, бе една избеляла кървава следа на стената до моето легло. Казват, че от този свят по-трудно си отиват онези, които оставят потомство – смъртта разделя живота, който са получили, от живота, който са създали. Паулина седеше в ъгъла на стаята и трепереше, предчувствайки това разделяне.
На другия ден отидох при Зигмунд. Беше петък следобед – време, което той прекарваше в ритуално почистване на антикварните вещи в кабинета си. Исках да му разкажа какво преживяхме Паулина и аз предния следобед, а той ми показа изрезка от вестник.
– Погледни какво е написал Томас Ман.
– Мария и Паулина все повече се страхуват – казах аз.
– Страхуват ли се, от какво? – попита, оставяйки вестникарската изрезка на масата.
– Казват, че и тук ще се случи онова, което е станало в Берлин.
– Онова, което е станало в Берлин...
После взе от масата един антикварен предмет, каменна маймунка, и започна да чисти малката фигурка с четчица.
– Нищо подобно няма да се случи тук.
– Вече се случва. Нападатели влизат по домовете в нашия квартал, бият всеки, когото хванат.
Стотици хора се самоубиха миналата седмица, не издържайки на ужаса. Побеснели нападатели влезли в еврейското сиропиталище, изпочупили прозорците и карали децата да търчат по натрошените стъкла.
– Карали децата да търчат по натрошените стъкла...
Зигмунд продължаваше да почиства с четчицата каменната маймунка.
– Всичко това тук няма да трае дълго.
– Ако няма да трае дълго, защо всеки, който успее да получи изходна виза, напуска страната?
Виждал ли си по улиците онези, които бягат? Напускат домовете си, напускат ги завинаги, взели в една-две чанти само най-нужните вещи, и заминават, за да спасят живота си. Говори се, че и тук ще бъдат отворени лагери на смъртта. Имаш влиятелни приятели и тук, и по света, могат да ти издействат изходни визи за колкото хора пожелаеш. Поискай за цялото семейство. Половината жители на Виена искат такива визи, но не могат да ги получат. Използвай своите приятели, за да заминем оттук.
Зигмунд остави маймунката на масата и взе оттам фигурка на Богородица и започна да почиства голото тяло.
– Чуваш ли ме? – попитах със сух и уморен глас.
Брат ми ме погледна и попита:
– И къде би отишла?
– При дъщерята на Паулина.
– И какво ще прави дъщерята на Паулина с вас, четирите старици, в Ню Йорк?
– Тогава опитай да извадиш изходна виза само за Паулина.
Той гледаше голата Богородица, не бях сигурна, че чува думите ми.
– Чуваш ли ме? Никой не се интересува от Роза, Мария и мен. Но Паулина трябва да бъде при дъщеря си. И дъщеря ѝ има нужда да бъде с майка си. Иска майка ѝ да бъде на сигурно място. Обажда се всеки ден, моли ни да помолим теб да осигуриш изходна виза за майка ѝ. Чуваш ли ме, Зигмунд?
Той остави Богородица на масата.
– Искаш ли да ти прочета само няколко думи от текста на Ман под заглавие „Братът Хитлер“?
Взе изрезката от масата и започна да чете:
– „Колко ли Хитлер трябва да мрази психоанализата? Дискретно усещам, че бесът, с който е тръгнал към Виена, всъщност е насочен към тамошния стар психоаналитик, тъй като той е неговият истински и главен неприятел, философ, който тълкува неврозата, изтъкнат разрушител на заблудите, който добре знае кое какво е и изследва първичната гениалност“.
След това остави текста на масата и каза:
– С колко язвителна ирония Ман е написал това.
– От всичко, което ми прочете, вярно е само „стар психоаналитик“. Казвам ти го без язвителна ирония. А твърдението, че ти си главният неприятел на Хитлер, все едно дали е казано с ирония, звучи като обикновена глупост. Ти знаеш, че причина за окупацията на Австрия е началото на големия поход, замислен от Хитлер, с който иска да завладее света. За да може да унищожи всеки, който не е ариец. Това го знае всеки – и ти, и Ман, та дори и аз, бедната старица...
Издателство Колибри
