събота, 24 август 2013 г.

Джон Грийн >> Вината в нашите звезди

Комбинация от меланхолия, философия, хумор и романтика. Грийн ни разкрива какво е истинска любов... много по-романтична от който и да било залез на плажа. Ню Йорк Таймс

   Групата за взаимопомощ включваше променлив състав от персонажи в различен стадий на причинено от тумор заболяване. Защо беше променлив съставът ли? Отново страничен ефект на смъртта.
   Групата за взаимопомощ беше, разбира се, истинска депресия. Събираше се всяка сряда в мазето на една епископална църква с каменни стени, построена под формата на кръст. Всички сядахме в кръг точно в средата на този кръст – там, където би трябвало да се пресичат раменете му, където би трябвало да се намира сърцето на Исус.
   Знаех това, защото Патрик, ръководителят на групата за взаимопомощ и единственият човек над осемнайсет години в стаята, на всяка проклета сбирка говореше за сърцето на Исус и за това как всички ние, млади хора, борещи се с рака, седим в самото дълбоко свещено Исусово сърце или нещо такова.
   Ето как минаваше времето в Божието сърце: всеки от шестимата, седмината или десетимата влизаше или ходейки, или седейки в количка, след което всички похапвахме от жалкия асортимент от сладки с лимонада, сядахме в кръга на доверието и слушахме, докато Патрик ни разправяше за стотен път ужасно депресиращата история на живота си – как имал рак на топките и всички смятали, че ще умре, но уви, не умрял, и ето че сега стои пред нас – един напълно съзрял възрастен в мазето на една църква в 137-мия по хубост град в Америка, разведен, пристрастен към видеоигрите, почти без приятели, едва успяващ да свърже двата края, използвайки миналото си на раковоболен, домогващ се бавно към една магистърска степен, която няма да подобри изгледите му за кариера, живеещ, подобно на всички нас, в очакване Дамоклевият меч да му даде покоя, от който се бе изплъзвал години наред, когато ракът бе отнел и двете му топки, но бе пощадил това, което само най-великодушните биха нарекли негов живот.
   ВИЕ СЪЩО МОЖЕ ДА ИЗВАДИТЕ ТОЗИ КЪСМЕТ!
   После започвахме да се представяме. Име. Възраст. Диагноза. И как се чувстваме през този ден. Казвам се Хейзъл, започвах аз, щом стигнеха до мен. На шестнайсет. Първоначално с рак на щитовидната жлеза, а сега с внушителна колония от разсейки, настанили се отдавна в белите ми дробове. Днес се чувствам добре....

Хартиено издание и е-книга

Издателство Егмонт България



Хорхе Луис Борхес >> Смърт и компас

Когато писателите умрат, те стават книги, което, в края на краищата, не е толкова лошо превъплъщение. Хорхе Луис Борхес

Отпътувайки завинаги за Европа, Хулио Кортасар заръчва на изпращачите си, изкушени от перото: „Момчета, убийте Борхес!“...

Невежливият церемониалмайстор Коцуке-но Суке

   Безчестникът от тази глава е невежливият церемониалмайстор Коцуке-но Суке, злокобен служител, предизвикал падението и смъртта на господаря на Кулата на Ако и не пожелал да се премахне сам като рицар, когато заслуженото отмъщение го застрашило. Той е човек, който би трябвало да получи благодарността на всички люде, защото пробудил ценна вярност и бил печалният и необходим повод за едно безсмъртно начинание. Стотина романи, монографии, докторски дисертации и опери възпоменават събитието – да не говоря за излиянията в порцелан, прошарени лапис-лазули и лак. Дори подвижният целулоид му служи, тъй като Поучителната история за четиридесет и седемте водители – такова е неговото име – е най-повтарящото се вдъхновение на японския кинематограф. Добросъвестната слава, която това пламенно внимание утвърждава, е нещо повече от оправдание: тя е непосредствено справедлива за всекиго.
   Следвам изложението на А. Б. Митфорд, който пропуска постоянните отклонения, предизвиквани от местната обагреност, и предпочита да се занимава с движението на славната случка. Тази добра липса на „ориенталщина“ позволява да подозирам, че става дума за пряк превод от японски.

Развързаната лента

   В гаснещата пролет на 1702 прославеният владетел на Кулата на Ако трябвало да приеме и угости един императорски пратеник. Две хиляди и триста години на любезност (някои от тях митологични) били усложнили печално церемониала на посрещането. Пратеникът представлявал императора, ала като намек или символ: отсянка, на която било не по-малко нецелесъобразно да се наблегне, отколкото да се смекчи. За да избегне прекалено лесните съдбовни грешки, един служител от двора на Едо го предшествал в качеството на церемониалмайстор. Далеч от дворцовото удобство и осъден на планинско летуване, което трябва да му се е видяло изгнание, Кира Коцуке-но Суке давал, без изящество, указанията. Понякога раздувал до нахалство учителския тон. Ученикът му, владетелят на Кулата, се стремял да прикрива тези подигравки. Не знаел да отвръща и дисциплината му забранявала всякакво насилие. Едно утро обаче лентата на учителската обувка се развързала и притежателят й помолил владетеля да му я завърже. Господинът го сторил скромно, ала с вътрешно възмущение. Невежливият церемониалмайстор му рекъл, че наистина бил непоправим и че само грубиян бил способен да претупа един тъй несръчен възел. Владетелят на Кулата извадил меча и нанесъл удар. Другият побягнал с чело, едва-едва подписано само от нежна нишка кръв… Подир няколко дни военният съд се произнесъл срещу наранителя и го осъдил на самоубийство. В централния вътрешен двор на Кулата на Ако издигнали подиум с червена плъст и на него се показал осъденият, и му връчили кинжал от злато и драгоценни камъни; той на всеослушание признал вината си и едно по едно се разсъблякъл до пояс й си разпрал корема с две обредни рани, и умрял като самурай, и най-далечните зрители не видели кръв, защото плъстта била червена. Един беловлас и грижовен мъж го обезглавил с меч: съветникът Кураносуке, неговият кръстник.

Привидният безчестник

   Кулата на Такуми-но Ками била иззета; неговите водители – разпръснати, семейството му – разорено и почернено, името му – свързано с презрение. Един слух твърди, че същата нощ, когато се самоубил, четиридесет и седем от неговите водители се събрали навръх една планина и замислили съвсем точно онова, което трябвало да се случи подир година. Истината е, че били принудени да действат сред оправдани бавения и едно от сборищата им се провело не на недостъпен планински връх, а в горски параклис, една посредствена постройка от бяло дърво без друга украса освен правоъгълната кутия, съдържаща огледало. Жадували мъст и мъстта трябва да им се е виждала непостижима.
   Кира Коцуке-но Суке, омразният церемониалмайстор, бил укрепил своя дом и облак от стрелци с лъкове и фехтовачи охранявал неговия паланкин. Разчитал на непокварими съгледвачи, точни и тайни. Никого не дебнели и следели така, както предполагаемия предводител на отмъстителите: Кураносуке, съветника. Той го забелязал случайно и основал отмъстителния си кроеж върху това сведение.
   Преместил се в Киото, град, ненадминат в цялата империя по цвета на своите есени. Оставил се да го увлекат бардаците, игралните домове и пивниците. Въпреки белите си коси, смесил се с блудници и поети, че и с по-лоши люде. Веднъж го изхвърлили от една пивница и осъмнал заспал върху някакъв праг, с глава, отъркаляна в повърнато.
   Един мъж от Сацума го познал и рекъл с тъга и гняв: Не е ли този, случайно, онзи съветник на Асано Такуми-но Ками, който му помогна да умре и който, вместо да отмъсти за своя господар, се отдава на наслади, а не на срама? О, ти, недостойни за името самурай!
   Настъпил заспалото му лице и плюл върху него. Когато съгледвачите разобличили тази пасивност, Коцуке-но Суке усетил голямо облекчение.
   Събитията не спрели дотук. Съветникът отпратил жена си и най-малкия от синовете си и купил любовница от някакъв бардак, прочуто безчестие, което възрадвало сърцето и отпуснало боязливото благоразумие на врага. Накрая той махнал половината от стражите си.
   Една от свирепите зимни нощи на 1703 четиридесет и седемте водители си дали среща в разтурена цветна градина из околностите на Едо, близо до един мост и до работилницата за карти за игра. Отивали със знамената на своя господар. Преди да подхванат нападението, предупредили съседите, че не става въпрос за безобразие, а за строго справедлива военна операция.

Белегът

   Две дружини нападнали двореца на Кира Коцуке-но Суке. Съветникът командвал първата, която нападнала лицевата врата; втората – най-големият му син, който скоро щял да навърши шестнадесет години и умрял през онази нощ. Историята знае различни моменти от този тъй ясен кошмар: рискованото и махалообразно спускане по въжените стълби, барабанът за нападение, втурването на бранителите, стрелците с лък, поставени на терасата покрив, прякото насочване на стрелите към жизненоважните органи на мъжа, порцеланите, опошлени с кръв, пламтящата смърт, която сетне е ледена, безсрамието и безредията на смъртта. Деветима водители умрели; бранителите не били по-малко храбри и не поискали да се предадат. Току след полунощ всяка съпротива секнала.
   Кира Коцуке-но Суке, срамната причина за тази вярност, не се появявал. Търсили го из всички кътчета на възбунения дворец и вече не очаквали да го намерят, когато съветникът забелязал, че постелките на леглото му били още топли. Повторно затърсили и открили тесен прозорец, прикрит от бронзово огледало. Долу, откъм усойно вътрешно дворче ги гледал мъж в бяло. Десницата му държала треперлив меч. Когато слезли, мъжът се предал без бой. Челото му разчертавал белег: стара рисунка от стоманата на Такуми-но Ками.
   Тогава кървавите водители се хвърлили в нозете на омразника и му рекли, че са офицерите на господаря на Кулата, за чиято пагуба и чийто край той бил виновен, и го помолили да се самоубие, както подобава на един самурай.
   Напусто предложили тази почтеност на раболепния му дух. Бил недостъпен за честта мъж; в предутрото се наложило да го заколят.

Свидетелството

   Щом тяхната мъст била задоволена (ала без гняв и без вълнение, и без жалост), водителите се отправили в храма, съхраняващ мощите на техния господар.
   В един котел носят невероятната глава на Кира Коцуке-но Суке и се редуват да я пазят. Пресичат полята и провинциите под искрената светлина на деня. Хората ги благославят и плачат. Князът на Сендай иска да ги подслони, ала отвръщат, че почти от две години ги чака техният господар. Пристигат в тъмната гробница и поднасят вражата глава.
   Върховният съд произнася присъдата си. Каквато и очакват: предоставя им се предимството да се самоубият. Всички го изпълняват, неколцина с пламтящо спокойствие, и лягат до своя господар. Мъже и момчета идват да се молят в гробницата на тези тъй верни мъже.
Мъжът от Сацума

   Между стичащите се има едно прашно и морно момче, което трябва да е дошло отдалече. Просва се пред паметника на Оичи Кураносуке, съветника, и казва гласно: Аз те видях проснат пред вратата на един бардак в Киото и не съобразих, че си обмислял отмъщението за твоя господар, и те взех за войник без вяра, и те заплюх в лицето. Дошъл съм да ти поднеса удовлетворение. Каза това и извърши харакири.
   Игуменът се смилил над храбростта му и го погребал на мястото, където лежали водителите.
   Този е краят на историята за четиридесет и седмината верни мъже освен ако тя няма край, защото другите мъже, които може би не сме верни, ала никога не губим напълно надеждата да бъдем верни, ще продължим да ги почитаме с думи.

Издателство Труд

Смърт и компас в Хеликон


петък, 23 август 2013 г.

Кристофър Марлоу >> Едуард II

Водейки ни през сложни и противоречиви идентификации и оттласквания, Едуард II предлага актуален и днес дебат за овластените и властта...

... Но какво става, тези тук кои са?

                Влизат трима Бедняци

Бедняци
Хора, които искат да Ви служат.

Гавестън
Ей, ти, какво умееш?

Първи бедняк
Да яздя.

Гавестън
Нямам коне. А ти какъв си?

Втори бедняк
Пътешественик.

Гавестън
Чакай да видим. Да, ще е добре да ми прислужваш и да ме развличаш на масата с лъжи и понеже думите ти ми харесват, ще те наема.
Ами ти какъв си?

Трети бедняк
Воин, който се бил с Шотландия.

Гавестън
За хора като теб има приюти.
Войни не водя, нямаш място тук.

Трети бедняк
Сбогом, умри от воинска ръка,
ти, който пращаш воините в приют!

Гавестън
Добре, добре, от страх се разтреперах.
Гъсокът мисли се за таралеж
и ежи перушина да ме бодне.
Но нищо не ми коства всички тук
да полаская и обнадеждя.
Известно ви е, че дойдох от Франция,
но още с краля си не съм се срещнал.
Потръгне ли ми, ще наема всички.

Бедняци
Признателни сме, Ваше благородие.

Гавестън
Сега си имам работа, вървете.

Бедняци
Тук в двора ще изчакаме...

––––––––––––––––––––––––––

След дългогодишни изследвания, през 1955 г. журналистът Калвин Хофман издава книгата Човекът, който беше Шекспир. Според нея през 1593 г. Шекспировият съвременник Кристофър Марлоу, протеже на ръководителя на тайната служба на кралица Елизабет сър Томас Уолсингам, вече е компрометиран от своя атеизъм и смели изказвания за хомосексуалната любов и животът му е в опасност. За да предпази драматурга от преследване, Уолсингам инсценира мистериозното му убийство в Детфорд и организира неговото бягство отвъд Ламанша. В следващите години, смята Хофман, Марлоу пише пиесите си от името на Уилям Шекспир, второразреден актьор от трупата на театър „Глобус“.
   С всички резерви към ентусиазма на хипотезата, тя по своему отчита един безспорен факт – влиянието на Марлоу върху ранния, а и върху зрелия Шекспир. Очевидно е, че Тит Андроник и Ричард III в една или друга степен копират Марлоувия маниер, Венера и Адонис е повлияна от Херо и Леандър, Ричард II и Венецианският търговец открито паразитират върху Едуард II и Малтийският евреин, а ехото на отделни могъщи стихове заглъхва чак до Както ви харесва,
Хенри IV и Хамлет.

Издателство Изток-Запад

Едуард II в Хеликон

Едуард II в Books.bg

Илия Троянов >> Светът е голям и спасение дебне отвсякъде

То дебне отвсякъде, затаено и смълчано...

   Преди много, много хвърляния на зара едно събитие се повтаряше всеки ден в тайната столица на играчите, в града, който тъй се бе закътал, тъй се бе притаил в планината, наричана Балкан, че за него не знаеше ни един бирник, нито пък географите на султаните, царете и генералните секретари го бяха отбелязвали върху ненаситните си карти. Тази случка, неизменна като звън на църковна камбана, се отправи към своята развръзка от една банка. Поне така пишеше на фасадата над портала: БАНКА, и нагоре в сянката наистина водеше широко стълбище, но след изнамирането на зара никой не бе влизал повече в тази БАНКА. Нито веднъж в делничен ден стълбите не бяха издигали клиентите нагоре и не бяха ги спускали надолу, вършейки работата си с пъшкане в най-натоварените часове и изтупани от прахта, важно наежени в обедната почивка, за да отблъснат всяко интимничене с улицата. Нямаше ги клиентите, прекрачващи с желание или трепетен страх прага на банката, нямаше ги жарките мисли, които се струпват около куп шарени хартийки, нито пък чиновническите погледи на служителите и дажбите илюзии, измъквани от дебелокожите хранилища, светкавично преброявани и мушкани небрежно през гишето.
   Мъжете, които всеки божи ден чакаха пред сградата, не знаеха какво има вътре, но каквото и да бе, те нямаха нужда от него. Онзи обаче, който излизаше оттам, бе познат на всички: Бай Дан. Той изникваше от сянката и понаместваше вратовръзката си, протоколен знак, че старият Балкан никак не се е променил, даже в ден като този. Това бе тремоло на барабан, начало на началата. Който се беше опрял на колоните, се понадигаше, който клечеше на земята, се изправяше. А по стълбите слизаше фиктивният директор на банката, който всъщност беше майстор-играчът в тайнствената столица на играчите.
   Добре дошъл, Бай Дане – кошер от гласове, от гърлена самонадеяност и заекваща нервност. По-младите и неопитните – техните въпроси минават на пръсти – са горди, че въобще са допуснати там. Те се промушват между насъбралите се плахо, да не вдигнат шум, притаили дъх в очакване… Бай Дан се усмихва, слуша гласовете, чува и Пенчо, и Димчо, и Елин, и Умеев, с неговата уста говори жена му… Няма ли да се спреш най-сетне, все туй празно занимание, прахосване на време, пусто да остане; и гледай пак да не закъснееш!
   Мъжете се понасят надолу по главната улица, кълбото от преплитащи се гласове на играчите завърта деня, същественото и баналното в едно, всичко случило се в града от снощи насам. В края на улицата шествието се извива като дъга наляво към пъпа на града, към главния меридиан, кафенето на играчите. Върху високите един човешки бой дувари са накацали дървени къщи, изпъчили безсрамно натъпкани търбуси като някой дебелак. Те са принизили шосето до прелестна, но незначителна уличка. А когато се отдадат на шишкавината и много, много им се доспи, лениво се отпускат, нахлупили покрив над челото си, притулени, дремещи, залитнали към уличката – докато тя толкова се стесни, че съседите в две отсрещни къщи в зависимост от настроението могат да се ръкуват или да си скубят мустаците...

Издателство Сиела



Александър Грин >> Блестящият свят. Златната верига

Недостоен за свободата е този, който не я желае за своите противници така, както за себе си. Александър Грин

   Седем дни пъстра бъркотия от афиши възвестяваше на градските жители за необикновения номер на „Човека на Двойната звезда“ в цирка „Солейл“. Никога още не беше се говорило толкова много за неща от подобен род във веселящите се гостни и салони, зад кулисите на театъра, в ресторантите, пивниците и кухните. Действително цирковото изкуство никога още не беше обещавало толкова много – не беше предизвиквало вълнение в областта на любопитството, както сега. Дори атлетическата борба – любимо развлечение на изродените духовни наследници на Нерон и Хелногабъл – отстъпи на втори план, макар да бяха вече пристигнали и да се разхождаха на показ по булевардите зверските туловища на Грепьор и Ноар, негър от африканска Либерия, които пушеха дебели пури за почуда и сърдечен трепет на зрелите, но пламенни дами. Засенчен беше дори знаменитият атлет-жонгльор Мирей, който хвърляше във въздуха фойерверк от светещи гири. Накъсо казано, циркът „Солейл“ обещаваше истински небивалото. Като постоим около минута пред афиша, ние по-пълно от всякакви примери и сравнения ще разберем впечатлението, което той произвеждаше на тълпата. Какво ли е напечатано там?
   „В сряда – казваше афишът, – 23 юни 1913 г., ще се състои първият, единствен и последен гастрол на никога досега не гастролиралия, поразителен, нечуван, изключителен феномен, който се нарича „Човекът на Двойната звезда“.

НЯМАЩ ТЕГЛО
ЛЕТЯЩ БЯГ
ЧУДЕСЕН ПОЛЕТ

   Истинско летене във въздуха, което ще бъде изпълнено без помощта на скрити механични средства и каквито и да са приспособления.
   Човекът на Двойната звезда остава да виси във въздуха три пълни секунди.
   Човекът на Двойната звезда е най-великата научна загадка на нашия век.
   Поради изключителността и неповторимостта на зрелището билетите ще се продават от 19-и до деня на представлението; цените – утроени.“

   Агасиц, директорът на цирка „Солейл“, даде на журналистите следните обяснения: преди няколко дни при него дошъл неизвестен човек; дори изостреното око на такъв мошеник като Агасиц не е изкопчило от кратката среща с него нищо шаблонно. На визитната картичка на посетителя пишело: Е. Д. – само това; ни адрес, ни професия…
   Като говореше така, Агасиц взе вид на човек, който знае много повече, отколкото може да се помисли, но е сдържан поради важни причини. Той рече:
   – Видях несъмнено образован и богат човек, чужд на цирковата среда. Няма да правя тайна от това, което наблюдавах в него, но… да, той е нещо рядко дори за човек като мене, който за трийсет години е изпитал немалко неща. Не работи у нас. Нищо не поиска, за нищо не помоли. Аз не зная нищо за него. Адресът му ми е неизвестен. Нямаше смисъл да се мъча да узная нещо в тази насока, тъй като единственото негово излизане на арената не е свързано нито с неговото минало, нито с неговата личност. На нас това не ни трябва. Обаче „Солейл“ стои и ще стои на висота, за това не мога да изпусна такава рядка птица. Той предложи повече, отколкото би дал сам Барнум, ако възкръснеше и се явеше тук с всичките си зверове.
   Предложението му е такова: той ще излезе пред публиката един път; действително един път, ни повече, ни по-малко – без хонорар, без угощение, без всякакво друго възнаграждение. – Тези три „без“ на Агасиц изсвистяха солидно и хубаво. – Аз му предлагах едно и друго, но той отказа.
   По негова молба седнах в ъгъла, за да не попреча на упражнението. Той се отдръпна към вратата, смигна тайнствено и лукаво, а после – без скок, без всякакво видимо усилие, като се отдели плавно от земята, прелетя през масата, като се задържа над нея – над ей тази мастилница – не по-малко от две секунди, след което безшумно, без сътресение краката му отново докоснаха земята. Това беше толкова странно, че аз трепнах, но той остана спокоен, както клоунът Доди, след като Ернст Вит го повърти в зъбите си от трапеца. „Ето всичко, което мога – рече той, когато седнахме пак, – но това аз ще повторя няколко пъти, със затичване и от място. Възможно е да бъда в стихията си. Тогава публиката ще види повече. Но за това не гарантирам...

Издателство Захарий Стоянов



четвъртък, 22 август 2013 г.

Сватоплук Чех >> Разходката на Пан Броучек из ХV столетие

Загадъчен проход във времето и коварното въздействие на чешката бира отпращат миролюбивия домопритежател на епохално пътуване във времето, сред неповторимата красота на средновековна Прага...

   И ако някога разбойници-рицари заедно със слугите си са нападали пътниците, то поне техните леговища са били само по високите скали и те са дебнели хората нощем в горските пущинаци; сега обаче те притежават най-хубавите къщи в самия център на града и обират всички ни посред бял ден. Нищо чудно, че когато го завладяваха такива мисли, пан Броучек изпадаше известно време в романтично настроение, което по-рано – с изключение може би на годините на младежко увлечение по рицарските романи – беше напълно чуждо за него. Това настроение го обземаше особено когато се изкачваше на Храдчани и се приближаваше към „Викарка”.

   Аз, авторът на тази книга, признавам, че когато и да посетя тази интересна кръчма, попадам в плен на романтичната магия. Все едно дали минавам отзад, по Старите дворцови стълби, през портата при мрачната Черна кула, край внушителното здание на бургграфството и сивите кули на историческия храм „Свети Иржи”, или пък отпред, по новите дворцови стъпала, покрай старите дворянски домове, през новия дворцов портал на Скамоцци – колкото пъти вляза в третия двор на замъка и се озова пред разкошния, устремен към небето колос на зданието, украсено с гора от каменни колони и сводове, винаги ме заобикалят сенките на хилядолетното минало и изпълват фантазията ми с вихър от мрачни и великолепни картини. От здрача на древните векове пред мен израстват първите християнски храмове; аз виждам тайнствения хълм Жижи, където някога може би свещеният огън е пламтял сред кръг от жреци; виждам и каменния престол, на който Пршемисловци са обували ликовите опинци на своя праотец. Но внезапно тези картини изчезват и вместо тях пред мен израства храмът „Свети Вит” с още недостроени балкони, но вече прекрасен в блясъка на своето ново великолепие. В златни кралски одежди в него влиза Карел, заобиколен от блестяща свита духовници и рицари; след това се появява строгата фигура на витлеемския проповедник, който смело заковава на вратата на храма покана за диспут по въпроса за търгуването с индулгенции; ето тук красивата къдрокоса глава на Иржи, гордо носеща великолепната корона, там пък величествено крачи Владислав Полски; после народът се изпълва с чужденци, облечени с испански одежди или с тъмни астроложки мантии; ето и колите с белогорските мъченици, които извършват тъжното си пътуване на Бялата кула, заобиколени от наемни войници; после... после една след друга се появяват цяла редица от радостни и тъжни, величествени и страшни сцени...

Издателство Еднорог



Хитоми Канехара >> Обици и змии

Не се изненадвайте, ако обръщайки страниците, започнете плахо да поглеждате зад рамо... Дж. Т. Лерой

Няколко дни по-късно Ама – така се казваше змийският език – ме заведе в пънкарското студио „Дизайър“.
Студиото се помещаваше в сутерена на някаква сграда в покрайнините на квартала с нощните заведения. Първото нещо, което се набиваше на очи още от вратата, беше една фотография на вагина с пиърсинг на вулвата в близък план. Стените на студиото бяха облепени с фотографии на татуирани и пробити тестиси. По рафтовете вътре в помещението бяха изложени и по-нормални бижута и аксесоари за тяло, но имаше и богат избор от камшици и кутии за пениси. С една дума, намирах се в магазин за извратеняци. Ама извика и иззад щанда се показа обръсната до голо глава. На гладката задна част на главата беше татуиран свит на кълбо дракон.
– О-о-о, Ама, отдавна не си се мяркал насам!
Реших, че пънкарят е вероятно на около 24-25 години.
– Луи, да ти представя собственика на студиото, Шиба-сан.
. Шиба-сан, това е гаджето ми.
Честно казано, не се смятах за гадже на Ама, но си замълчах и поздравих с лек поклон.
– Аха. Бива си я.
Стана ми нервно и неловко.
– Дошли сме да ѝ пробиеш езика.
– Я виж ти! Значи и куклите си пробивали езика – учуди се Шиба-сан, разглеждайки ме с любопитство.
– Не съм никаква кукла.
– Даже възнамерява и да си го раздвои – додаде Ама, изсмивайки се подигравателно, сякаш не ме беше чул.
Спомних си, че в едно студио ми бяха казали, че след гениталиите най боли да си пробиеш езика. Зачудих се дали мога да се доверя на тоя пънкар да ми го пробие – Ела тук и си покажи езика – каза Шиба-сан.
Приближих се и се изплезих, а Шиба-сан се наведе към мен:
– Я да видим? Не ти е много дебел езикът и няма да боли много.
Това ме поуспокои.
– Но нали, като ядеш печено, след стомаха най-труден за дъвчене е езикът – изразих на глас това, което не ми даваше мира през цялото време. Безпокоях се дали наистина не е опасно да се пробива такава жилава част на тялото.
– Е, да. В сравнение с ушите боли, дума да няма. Ами ще боли, как няма да боли – пробиваш си дупка в езика, в края на краищата.
– Шиба-сан, стига си я плашил. Не се притеснявай, Луи, щом аз изтърпях…
– Е, да, само дето припадна... Но както и да е. Ела тук!
Шиба-сан посочи с пръст към другата страна на щанда и ми се усмихна. Усмивката съвсем разкривяваше лицето му...

Издателство Жанет 45

Обици и змии в Хеликон

Обици и змии в Books.bg

сряда, 21 август 2013 г.

Джеймс Уд >> Как действа литературата

Рецептата е само една – да забъркваш старателно съставките. Хенри Джеймс

   През 1857 година Джон Ръскин написва книжка, озаглавена „Елементи на рисуването“. Тя е педантичен наръчник, замислен да осветли критически творчеството и да помогне както на художника, така и на ценителя – обикновения любител на изкуството. Ръскин насърчава читателите да се вгледат в природата – да вземат, да речем, едно листо, и да го очертаят с молив. Авторът прилага и собствени рисунки на листо. След това преминава към творба на Тинторето и насочва погледа ни към движенията на четката, към начина, по който художникът рисува ръцете, и към вниманието, отделено на сенките. Стъпка по стъпка Ръскин превежда читателя през творческия процес. Ръскин дължи авторитета си не на майсторски рисунък – макар и завършен творец, той не е даровит художник – а на точното си око и на способността си да предаде с думи идеите си.

   Изненадващо малко са книгите за белетристиката, написани по подобен начин. Публикуваната през 1927 година „Аспекти на романа“ на Е. М. Форстър с основание е станала задължително четиво, но днес вече изглежда пълна с неточности. Възхищавам се от трите книги, които Милан Кундера посвещава на изкуство на прозата, ала той е по-скоро писател и есеист, отколкото действащ критик; тук-там из книгите му ни се приисква да е по-стриктен с текстовете.

   Любимите ми критици от двадесети век са руският формалист Виктор Шкловски и френският формалист и структуралист Ролан Барт. И двамата са велики критици, понеже, въпреки че са формалисти, мислят като творци – придържат се към стила, думите, формата, метафорите и образността. Ала Барт и Шкловски разсъждават като писатели, чужди на творческия инстинкт, и, подобно на крадливи банкери, са принудени отново и отново да посягат на това, което ги храни – литературния стил. Навярно заради това отчуждение и заради тази агресивна страст те стигат до обобщения за романа, които ми изглеждат интересни, ала едностранчиви, и моята книга влиза в сдържан спор с тях.

   И двамата са специалисти, които в крайна сметка пишат за други специалисти. Специално Барт не очаква да го чете и разбира обикновеният читател (дори ако той проявява интерес към необикновеното...).

   В тази книга се опитвам да задам някои от най-съществените въпроси за словесното изкуство. Реалистичен ли е реализмът? Как дефинираме сполучливата метафора? Какво е литературен герой? Как разпознаваме брилянтните детайли в произведението? Какво е гледна точка и какви са механизмите ѝ? Какво е художествено съпричастие? Защо ни вълнува белетристиката? Стари въпроси, възродени напоследък в сферата на академичната критика и литературната теория. Не съм убеден обаче, че академичната критика и литературната теория са им отговорили подобаващо. Надявам се тази книга да задава теоретични въпроси, ала да им отговаря практически – или другояче казано, да задава въпроси от гледна точка на критиката и да им отговаря от писателска гледна точка.

   По-широката теза, която застъпвам тук, е, че прозата е едновременно фикция и правдоподобие и че тези две възможности не се изключват взаимно. Опитал съм се да опиша най-подробно фикционалността – и механизмите ѝ, – за да я обвържа отново с действителния свят, както Ръскин е искал да свърже творбите на Тинторето с начина, по който виждаме едно листо. В резултат главите в книгата преливат една в друга, защото са мотивирани от еднаква естетика – когато говоря за свободен индиректен стил, всъщност разсъждавам за гледната точка; когато обсъждам гледната точка, всъщност става дума и за възприемането на детайлите, когато говоря за детайлите, всъщност имам предвид героите; а когато пиша за героите, всъщност става дума за реалното, което е в основата на всичките ми търсения. Предговор

Издателство Кралица Маб



Мишел Онфре >> Гастрономическият разум

Философия на вкуса

Мишел Онфре търси отговор на въпроса: „Съществува ли философия на храненето?“ и ни повежда по интересен хедонистичен маршрут. Пътувайки назад във времето, ставаме свидетели как Лайбниц обяснява на Дом Периньон теорията за мехурчетата и как сладкарите Брийа-Саварен и Карем се вдъхновяват за своите произведения от Ноевия ковчег и архитектурата. Проследяваме екзотичните странствания на чая, кафето или шоколада и за наша голяма изненада научаваме по какъв начин концептуалното изкуство вдъхновява инсталациите на кулинарното движение „Новата кухня“.

Издателство ФРУВЕГ-ПЗП

Гастрономическият разум в Хеликон


Ангел Каралийчев >> Разкази за деца

Много страшно е, ако пораснеш и забравиш, че си бил малък. Много тежко е, ако не остане в гърдите ти по едно малко момче или едно малко момиче, които да те гледат с ясен поглед, в чиито гласчета да се вслушваш през човешкия си път. Георги Струмски

Грехът на дяда Ивана

   Една сутрин пред желязната порта на Рая се спря една душа: дядо Иван Брадата, кметът на село Ръжево. Портата беше заключена. Дядо Иван извади от пояса си чугунената лула и почука тихо три пъти. Тежката Божия врата се открехна и отвътре подаде сънена глава свети Петър, ключарят. Един голям ключ висеше на кръста му.
   – Кой хлопа?
   – Аз съм, дядо Иван, старият кмет на Ръжево. Не ме ли познаваш, свети Петре?
   – Не те познавам. Защо си дошел?
   – Защото съм праведник. Свършиха се годините ми на долната земя. Догоря свещта на живота ми. Па и на мене ми дотегна селото да управлявам и добрини на хората да правя. Дойдох ви на гости. Приемате ли ме, или не ме приемате, не питам. Дощя ми се да се изтегна под някое райско дърво, да се порадвам на райската хубост и да си почина. Уморих се, свети Петре, да господарувам.
   – Хубаво си намислил – рече свети Петър, – ама чакай по-напред да видим праведен ли си, че тогава ще те пусна в рая.
   – Абе то, колкото за праведното, аз ако не съм праведен, кой друг ще бъде, ами кажи ми ти – има ли в Рая дебели сенки?
   – Има.
   – Научен съм лятно време да си полежавам на тревата под сенчици. Ами мухи има ли?
   – Има ги.
   – Хапят ли много?
   – Райските мухи са кротки като овчици, кацат на ушите на човека, ама не хапят.
   –  Хеле-а – викна дядо Иван, – на долната земя мир няма от тях. Не можех да си подремна като света.
   Свети Петър посегна и откачи кантарчето, което висеше окачено на един гвоздей пред райската порта.
   – Какво е туй нещо? – попита дядо Иван.
   – Не виждаш ли – кантар.
   – Какво теглиш с него?
   – Доброто и злото, което вършат хората на земята. Сега ще претегля и тебе, да видим какъв човек си бил. Ти кажи една по една всичките добрини, които си сторил през живота си. Ще ги натрупаме в дясното блюдо, а в лявото аз ще сложа твоя грях – ей го: една малка капчица. Ако натежи доброто – добре дошел в Рая, дядо Иване!
   Дядо Иван се почеса по тила и захвана да нарежда:
   – Най-напред, свети Петърчо, да сложим чешмата сред селото, дето я правих през деветстотин и седмото лято. Два чучура и девет каменни корита – по-хубава чешма от нея – здраве! Водата й е бистра като елмаз. Гърнето увира само с една вода. Цялото село слиза вечер да напълни менците. Момите и ергените там разменят китките си. Там спират керваните на делиорманските турци, които карат дялано дърво към Тракия и плискат с прохладна вода гърбовете на биволите си. Как ти се струва? Май че само тази добрина стига на дяда Ивана.
   – Малко е – рече свети Петър, като понадигна кантара.
   – Щом като е малко, да сложим големия каменен мост над Янтра. Ти минавал ли си, Божи ключарю, по него? Не си минавал. Мини някога, ако ти се падне път, да видиш колко е висок. Свят ще ти се завие, щом погледнеш надолу към водата. Мост направих за чудо и помен! Преди години там имаше една нищо и никаква дървена минушка и щом додеше по-голяма вода – дигаше я. Сега мостът е като кале – с топ да го биеш, не можеш го разби. Хилядо жълтици начетох на майсторите за него. Малко нещо ли са?
   Свети Петър пак вдигна блюдата:
   – Лекичък е, дядо Иване, и мостът над Янтра. Грехът ти много тежи. Казвай още!
   – Тъй ли – замисли се дядо Иван, – тогава да сложим и новата черква! Виждаш ли я? Белее се насред село и високо над върховете на най-високите орехи грее Божият кръст. Ами вътре да влезеш – главата ще ти се завърти! Ония ми ти куни, писани от най-добрия живописец, ония ми ти златни и сребърни кандила, ония ми ти грейнали полилеи. Седем години време съм я градил. Какво тичане беше. Имах девет стари тополи на ливадата – харизах ги на черквата. Всичките тухли и керемиди са от моята керемидарница. Сън не ме хващаше тогава. Не ти се хваля, нито ти се оплаквам. Каквото съм правил – за душата ми е било.
   Свети Петър трети път издигна малкия кантар, но дясното блюдо отскочи пак високо нагоре, а лявото, гдето беше грехът, натегна надоле до земята.
   Дядо Иван побледня като платно, уплашено погледна божия ключар и нищо не разбра.
   – Нямаш ли други добрини? – запита свети Петър.
   – Нямам – отговори ръжевският кмет. – Кажи, какъв е моят грях?
   – Тежък.
   – Че може ли една нищо и никаква капчица да бъде по-тежка от моста, чешмата и черквата? Ти се шегуваш, свети Петре, намислил си да ме плашиш.
   Свети Петър се усмихна горчиво:
   – Не се шегувам, дядо Иване, не те плаша, ами грехът ти много тежи.
   – Кажи да го чуя.
   Свети Петър почна:
   – Помниш ли, когато майсторите свършиха каменния мост през есента? Тъкмо бяхте овършали житото. Ти повика трима попове да осветят новия мост. От девет села слязоха хора да го видят и да се радват на веселбата. Що вино се проля него ден! Какви гайди свириха на хорището! Тогава, ако ти е на ума, пред моста, седнал в праха, протягаше черна напукана ръка един гладен слепец. И устните му шъпнеха нещо, а думите не се чуваха. Ти се зададе откъм село, пийнал, с бъклица. Когато мина покрай слепеца и видя протегнатата му ръка, не бръкна в пояса да потърсиш кесията си, ами се наведе, взе от земята едно камъче, пусна го в ръката и рече:
   – На, от него аз цял мост направих!
   Слепецът попипа камъчето, преглътна обидата и нищичко не каза, но в сляпото му око полека преля една бистра сълза и заблестя. Тая сълза сложих на лявото блюдо. Видиш ли я – тя тежи толкова много.
   Дядо Иван наведе глава и пое надолу към пъкъла.

Издателство Скорпио

Разкази за деца в Хеликон


вторник, 20 август 2013 г.

Робърт Ъруин >> Кошмар от хиляда и една нощ

Сън и реалност, шеметно преплетени в изкусителна ориенталска фантазия...

„Творение, достойно за Борхес.“ Ню Йорк Таймс

„Нещо като пътеводител на сомнамбула – остроумен, еротичен и страшен.“ Фикшън Мегъзин

Младият английски поклонник Балиан, озовал се в лабиринтите на Кайро по времето на мамелюците, попада в един приказен, но и страшен свят, където е много трудно да разграничиш истината от фантазията. Джуджета, шарлатани, маймуни и просяци се мяркат като видени насън, загадъчни красавици го оплитат в мрежите си, а срещата му с Йол, разказвача на приказки като онези, които светът ще опознае под заглавието „Хиляда и една нощ“, се оказва съдбоносна и за двамата...

Издателство Еднорог



Джеймс Крюс >> Куклите на Тим Талер

или Продадената човешка любов

Уж става въпрос за смях, но на човек не му е много смешно, като чете как един барон купува детски смях.

Тим Талер е пораснал и в продължението на историята участва още един герой – неговият син Крешо.

Джеймс Крюс е носител на множество награди, включително на немските писатели, Международната награда за младежка книга и Голямата награда – медала ,,Ханс Кристиан Андерсен“, най-престижното отличие в света на детската литература.

Издателство Емас



Рон Пол >> Свободата. Принципите на свободното общество

Възгледите на Рон Пол по петдесет конкретни най-важни и дискусионни съвременни проблеми: от аборта до ционизма

Терминът „свобода” е толкова често използван, че вече е станал досадно клише.
Знаем ли обаче какво се крие зад него?
Можем ли да разпознаем тиранията, когато ни я пробутват в лъскавата и удобна опаковка на свободата?

Категоричните и смели позиции на конгресмена Рон Пол хвърлят нова светлина върху една дума, отдавна изгубила истинското си значение.

Тази книга е съкрушителен удар срещу политическата върхушка – съвестта на един консерватор от двайсет и първи век.
 Бари М. Голдуотър Младши

понеделник, 19 август 2013 г.

Джон Диксън Кар >> Кутийка за енфие

Загадката – лъжовна, но примамлива като магия на илюзионист...

   Той отметна брокатените завеси и дървените халки изтракаха. Повдигна тънките пердета и се взря в отсрещната къща. Обаче не направи нищо по­вече.
   Гледаше право в осветените френски прозорци на кабинета на сър Морис Лос. Пред тях имаше балконче с парапет от ковано желязо, кацнало точно над входната врата. Прозорците бяха само притворени, щорите бяха вдигнати, а пердетата – дръпнати.
   Изведнъж Нед се вкамени – беше видял нещо в кабинета.
   – Нед! – ужасено извика Ив.
   Никакъв отговор.
   – Нед! Какво има?
   Той посочи с ръка и това беше достатъчно.
   През високите прозорци се виждаше почти цялото помещение с остъклени шкафчета и с библиотечни рафтове. Тежките мебели с позлата, тапицирани с брокат, се открояваха на фона на белите стени и сивия килим. Когато Нед беше погледнал преди малко, само настолната лампа беше включена. Сега сил­ната светлина от полилея с поразителна яснота очер­таваше ужасяваща картина.
   През прозореца се виждаха голямото писалище на сър Морис и вратата към салончето на горния етаж.
   Видяха как някой открехва вратата и се измъква от кабинета. Ив закъсня с няколко секунди и не успя да зърне лицето, което след време щеше да я преследва дори в сънищата ѝ. Но Нед го видя.
   Скрит зад затварящата се врата, някой протег­на ръка – изглеждаше малка, поне от това разстояние – в кафеникава ръкавица. Натисна ключа за осветлението до вратата и полилеят в средата на стаята угасна. После високата бяла врата с метална дръжка вни­мателно се затвори. Сега само настолната лампа – малка работна лампа със зелен стъклен аба­жур, разпръскваше слаба светлина над голямата писалищна маса, избутана до стената вляво, и над въртящия се стол, приближен до нея. Сър Морис Лос, на когото те виждаха профила, беше седнал в него както обикновено. Но сега той не държеше лупа и никога вече нямаше да държи.
   Лупата лежеше на настолния му бележник. По бележника, а и по цялата маса бяха пръснати парченца от нещо, което е било разбито. Много парченца. Странни парченца. Прозрачни парченца, които светеха в розово, блестяха и от­разяваха светлината като обагрени в розово сне­жинки. Май че имаше и злато сред тях. Може би и нещо друго. Но цветовете трудно се различаваха от пръските кръв по бюрото и дори по стената...

Издателство Плеяда

Стела Дерменджиева; Атанас Семерджиев >> 100 национални туристически обекта

Пътеводител за България

Преживейте пътешествието през чудесата на България – преди още да сте се отправили на път – с този богато илюстрован справочник. Убедете се, че страната ни е „целуната“ и от щедростта на природата, и от богатството на историята.
Пред вас ще оживеят паметници със световно културно значение като Мадарския конник и Казанлъшката гробница, ще се запознаете с балканския първенец Мусала, с Триградското ждрело, с пещерите Дяволското гърло и Снежанка...

Открийте богатството на българските музеи, поклонете се пред мемориалите на борците за освобождението на България.
Ще изпитате истинска национална гордост.

Издателство Световна библиотека – София

100 национални туристически обекта в Хеликон

100 национални туристически обекта в Books.bg

Изданието и на немски език

Bulgarien: 100 national objecte. ReisefuhrerХеликон

Bulgarien: 100 national objecte. ReisefuhrerBooks.bg

Ian Gillan >> Автобиографията на вокала на Deep Purple

Има само един вик в света и всеки който обича Deep Purple, би го познал веднага... това са вокалните акорди на Ian Gillan. Melody Maker

През 1970 г. Deep Purple се появиха на британската рок сцена с техния хит „Black Night“ и успешния им албум „Deep Purple in Rock“. Това е автобиографията на вокала им Иън Гилан.

Аз, най-вече известен като певец на Deep Purple – групата, на която бях фронтмен на малката сцена в The Speakeasy (10 юли 1969) и с която нашият нов албум „Abandon“ е издаден 30 години по-късно.
Знам че не бих бил такъв, какъвто съм сега, нито пък да срещна всички тези готини хора през годините и с другите групи, с които съм работил заедно – The Javelins, Episode Six, Black Sabbath и Gillan.
Тази книга е посветена на всеки един от тях, на моите фенове и на рокендрола!

неделя, 18 август 2013 г.

Гоце Смилевски >> Сестрата на Зигмунд Фройд

„Поразително… Дръзко и неочаквано… Авторът ни представя нещо като сенчеста и силно критична биография на „великия човек“… Бях дълбоко развълнувана.“ Джойс Каръл Оутс

Когато се събудихме на другия ден, вече бе пладне. Хванах Паулина под ръка и излязохме да се поразходим. Докато вървяхме по тротоара, видях как по улицата преминават няколко камиона. Спряха, от тях скочиха войници и ни наблъскаха в един от камионите. Той бе претъпкан с изплашени хора.
– Водят ни към смъртта – рече сестра ми.
– Не, водим ви в увеселителен парк, за да танцуваме с вас – изсмя се един от войниците, които ни пазеха в камиона.
Камионите обикаляха из еврейския квартал, където живеехме, и само от време на време спираха, за да натоварят още хора. След това наистина ни откараха в парк, в Пратера. Изблъскаха ни от камионите и ни караха да тичаме, да клякаме и ставаме, а почти всички бяхме стари и изнемощели. Когато падахме от изтощение, войниците ни ритаха по слабините. През цялото време държах Паулина за ръка.
– Пощадете поне сестра ми, сляпа е – казах на войниците.
– Сляпа ли? – смееха се те. – Та това е добра възможност за още по-интересно забавление.
Блъснаха я да върви сама, с ръце, вързани отзад, за да не може да опипва нищо пред себе си.
И Паулина вървеше, докато се удари в едно дърво и се свлече на земята. Отидох до нея, клекнах и се заех да почистя лицето ѝ от пръстта и от кръвта, която течеше от челото. Войниците се смееха безгрижно, с грозния смях на наслада от чуждата болка. След това ни отведоха в края на парка, строиха ни и насочиха пушки срещу нас.
– Обърнете се – казаха.
Ние се обърнахме гърбом.
– А сега бягайте в домовете си, ако искате да оживеете – извика някой от войниците и стотици старчески нозе се затичаха.
Търчахме, падахме, ставахме, а зад себе си чувахме безгрижния смях на войниците, грозния смях на наслада от чуждата болка.
Роза, Паулина, Мария и аз прекарахме вечерта в мълчание. Паулина трепереше – може би не толкова от страх за собствения си живот, колкото от мисълта, че никога повече няма да види онова най-близко същество, което е излязло от утробата ѝ. Децата на Роза и Мария бяха мъртви, а единствен знак от моето семейство, което така и не създадох, бе една избеляла кървава следа на стената до моето легло. Казват, че от този свят по-трудно си отиват онези, които оставят потомство – смъртта разделя живота, който са получили, от живота, който са създали. Паулина седеше в ъгъла на стаята и трепереше, предчувствайки това разделяне.
На другия ден отидох при Зигмунд. Беше петък следобед – време, което той прекарваше в ритуално почистване на антикварните вещи в кабинета си. Исках да му разкажа какво преживяхме Паулина и аз предния следобед, а той ми показа изрезка от вестник.
– Погледни какво е написал Томас Ман.
– Мария и Паулина все повече се страхуват – казах аз.
– Страхуват ли се, от какво? – попита, оставяйки вестникарската изрезка на масата.
– Казват, че и тук ще се случи онова, което е станало в Берлин.
– Онова, което е станало в Берлин...
После взе от масата един антикварен предмет, каменна маймунка, и започна да чисти малката фигурка с четчица.
– Нищо подобно няма да се случи тук.
– Вече се случва. Нападатели влизат по домовете в нашия квартал, бият всеки, когото хванат.
Стотици хора се самоубиха миналата седмица, не издържайки на ужаса. Побеснели нападатели влезли в еврейското сиропиталище, изпочупили прозорците и карали децата да търчат по натрошените стъкла.
– Карали децата да търчат по натрошените стъкла...
Зигмунд продължаваше да почиства с четчицата каменната маймунка.
– Всичко това тук няма да трае дълго.
– Ако няма да трае дълго, защо всеки, който успее да получи изходна виза, напуска страната?
Виждал ли си по улиците онези, които бягат? Напускат домовете си, напускат ги завинаги, взели в една-две чанти само най-нужните вещи, и заминават, за да спасят живота си. Говори се, че и тук ще бъдат отворени лагери на смъртта. Имаш влиятелни приятели и тук, и по света, могат да ти издействат изходни визи за колкото хора пожелаеш. Поискай за цялото семейство. Половината жители на Виена искат такива визи, но не могат да ги получат. Използвай своите приятели, за да заминем оттук.
Зигмунд остави маймунката на масата и взе оттам фигурка на Богородица и започна да почиства голото тяло.
– Чуваш ли ме? – попитах със сух и уморен глас.
Брат ми ме погледна и попита:
– И къде би отишла?
– При дъщерята на Паулина.
– И какво ще прави дъщерята на Паулина с вас, четирите старици, в Ню Йорк?
– Тогава опитай да извадиш изходна виза само за Паулина.
Той гледаше голата Богородица, не бях сигурна, че чува думите ми.
– Чуваш ли ме? Никой не се интересува от Роза, Мария и мен. Но Паулина трябва да бъде при дъщеря си. И дъщеря ѝ има нужда да бъде с майка си. Иска майка ѝ да бъде на сигурно място. Обажда се всеки ден, моли ни да помолим теб да осигуриш изходна виза за майка ѝ. Чуваш ли ме, Зигмунд?
Той остави Богородица на масата.
– Искаш ли да ти прочета само няколко думи от текста на Ман под заглавие „Братът Хитлер“?
Взе изрезката от масата и започна да чете:
– „Колко ли Хитлер трябва да мрази психоанализата? Дискретно усещам, че бесът, с който е тръгнал към Виена, всъщност е насочен към тамошния стар психоаналитик, тъй като той е неговият истински и главен неприятел, философ, който тълкува неврозата, изтъкнат разрушител на заблудите, който добре знае кое какво е и изследва първичната гениалност“.
След това остави текста на масата и каза:
– С колко язвителна ирония Ман е написал това.
– От всичко, което ми прочете, вярно е само „стар психоаналитик“. Казвам ти го без язвителна ирония. А твърдението, че ти си главният неприятел на Хитлер, все едно дали е казано с ирония, звучи като обикновена глупост. Ти знаеш, че причина за окупацията на Австрия е началото на големия поход, замислен от Хитлер, с който иска да завладее света. За да може да унищожи всеки, който не е ариец. Това го знае всеки – и ти, и Ман, та дори и аз, бедната старица...

Издателство Колибри



Софокъл >> Трагедии

„Едип цар“, „Едип в Колон“, „Антигона“, „Аякс“, „Филоктет“, „Електра“ и „Трахинянките“

АНТИГОНА
Исмено, сестро, нямат край бедите,
които наследихме от Едип,
с които ни е до живот отрупал.
И без това не ни остана горест,
ни зло, ни срам, ни хули, ни безчестие,
които ти и аз да не изпатим.
И ето, казват, царят
е заповед издал в града отново.
И знаеш ли? Не си ли чула ти
за новите беди, които враговете
за нашите приятели приготвят?

ИСМЕНА
Ни радостна, ни скръбна вест
за нашите приятели не съм
аз чувала, откакто в оня ден
изгубихме и двамата си братя,
самоубили се един друг. А нощес
избягали войските аргивянски –
туй само зная, друго нищо, нищо,
ни радостно, ни скръбно.

АНТИГОНА
Знаех аз
и затова от къщи те извиках,
да ти го кажа насаме…

ИСМЕНА
Какво е?
Ти нещо си унесена, бленуваш.

АНТИГОНА
О, как? Креон е заповед издал
единия ни брат да погребат
а другият остава на позора.
Той Етеокъл, казват, е погребал
И го изпратил с чест при мъртъвците;
а за окаяния труп на Полиник
на гражданите строго забранил
чрез глашатаи – никой да не смее
да го погребва, нито пък оплаква;
без плач, без гроб – така да го захвърлят –
на хищни птици плячка подарена.
Това, говорят, благият Креон го правил
за тебе и за мене… Да, за мене!
Той сам ще дойде тук да обяви
високо волята си пред онези,
които още я не знаят. Не мисли,
че мярката е слаба: всеки
непослушен сред града пребит
със камъни ще бъде от народа.
Това е всичко; ще покажеш днес
дали си с благородна кръв, или
на благородни – щерка недостойна.

ИСМЕНА
Що бих могла, злочеста, аз да сторя?

АНТИГОНА
Бъди до мен, на мен ела на помощ...

Издателство Захарий Стоянов

Трагедии в Хеликон

Трагедии в Books.bg