петък, 5 септември 2014 г.

Фани Попова-Мутафова >> Новата българка

За жените...

   Събирайки в една малка книжка статиите, които съм печатала от десет години насам в различни вестници и списания, смятам, че изпълнявам само един дълг към нашата жена, посочвайки и един път, изминат в борба за Новото, което отдавна предчувствах и набелязвах, без да се боя от съпротивата и реакцията, които неизбежно щяха да се явят от страна на средите, които представляваха отиващото си минало.

   Не смятам, че този път е завършен. Може би сега, тъкмо сега борбата е по-ожесточена и по-непосилна, защото преди врагът бе застанал на ясни позиции, открито отричащ основните линии на Новото. Днес врагът се приспособява. Той не признава капитулацията си. Сложил като маска идеите на Новото време, той няма вече сили нито да ги отрече, нито да ги признае, нито да ги проведе. Ала се бори с всички средства на мимикрията, да не изтърве от ръцете си инициативата и ръководството над българската женска общественост. Днес идеологичният двубой минава в сянката на съзаклятието, на интригата, на измамата. Последните остатъци на плутократична, демократично-либерална Европа не се стесняват да прибягват до най-долните оръжия, за да запазят властта в ръцете си до края на великата борба. Може би с последната и безумна надежда: да дочакат завръщането на старото и отреченото.

   Ала това няма да стане. Времето, когато българската жена се тласкаше към едно съзнателно отклонение от задачите, които и повеляваше нейната природа и нейната национална принадлежност, отмина. Днес, в новия свят, който идва, жената ще заеме истинското си, високо място, като действително равна на мъжа. И заедно с него ще твори съдбините на Родината си и света, било гласувайки в общонародните избори, било давайки на децата си първото възпитание, първите насоки в живота, които винаги са най-ценните и най-плодотворните, било като другарка, съветница и вдъхновителка на мъжа, било като творчески елемент в областта на духовния живот на народа си. Фани Попова-Мутафова

Издателство Еделвайс


Петер Шулц >> СОБР: Вътрешен доклад

След нас няма нужда никой повече да бъде викан за помощ.

Ние работим на тъмно. За обществото сме „мъжете без лице“. Ние носим маски, за да защитим идентичността си, и се задействаме тогава, когато правовата държава с нейните традиционни полицейски средства не може да направи нищо повече. След нас няма нужда никой повече да бъде викан за помощ. Ние се занимаваме с най-опасните престъпници, които ражда обществото. Няма значение дали са убийци, или вземат заложници, дали са терористи, или са психичноболни екстремисти и насилници – всичките са ни известни.
Понеже има такива хора, има ни и нас. Петер Шулц

Петер Шулц е командир на СОБР (1989-2011).
–––––––
* СОБР: Специален отряд за бързо реагиране (SEK)

Преводач Павлин Павлов

Издателство Стено


Давид Албахари >> Гьоц и Майер

Какво е направило Гьоц и Майер хладнокръвни убийци?

   Гьоц и Майер. Никога не съм ги виждал, мога само да си ги представям. При такива двойки единият обикновено е висок, а другият нисък, но предвид това, че и двамата са били подофицери от СС, лесно бе в мислите си да ги видя над среден ръст, може би дори еднакво високи. Трябва, предполагам, нормативите за прием в редовете на СС да са били изключително строги, със сигурност не се е слизало под определена летва. Единият от двамата, твърдят очевидци, влизал в лагера, заигравал се с децата, прегръщал ги, даже им раздавал шоколадови бонбони. Толкова малко е достатъчно, за да си представиш един друг свят, нали? После Гьоц, или Майер, се качва в кабината на своя камион и се подготвя за новото пътуване. Не много надалеч, но Гьоц, или Майер, радостно предвкусва как ветрецът ще пърха през отворения му прозорец. В това време децата се връщат при майките си със светнали лица. Гьоц и Майер определено не са били новаци в тази работа. Макар задачата да не била особено голяма – става дума едва за някакви си пет хиляди души, – условието за икономичност повелявало изпълнението ѝ да се възлага на проверени сътрудници. Напълно възможно е Гьоц и Майер да са закачали ордените си на своите подофицерски якета, няма да се учудя. Повече ще се изненадам, ако някой от двамата е имал мустаци. Не мога да си представя нито Гьоц, нито Майер с мустаци. Всъщност никак не си ги представям, мустаците не ми помагат. Най-лесно, разбира се, е да се хвана за стереотипите: руси коси, светла кожа, бледи лица и стоманени очи, но така само ще покажа колко съм податлив на въздействието на пропагандата. Избраната раса тъкмо се раждала, а Гьоц и Майер представлявали само една брънка от веригата, която щяла да стигне далеч в бъдещето. Но пък каква брънка! Понякога точно такива малки действия като тяхното са същинската основа на големите градежи; от тяхната надеждност зависи здравината на темела. Не твърдя, че Гьоц и Майер са съзнавали това, може просто да са се трудили съвестно, както са щели да правят на всяка друга служба, но без съмнение те са знаели в какво се състои дейността им. Или по-точно казано, задачата им, защото така я наричали те, а и наистина било задача, разпореждане, заповед, в случая няма как да избягаме от военната терминология. Все пак Гьоц и Майер били военни и не може да има и капка съмнение в лоялността им към Райха и Фюрера. Дори когато влиза в лагера и подхвърля децата високо във въздуха, Гьоц, или Майер, нито за миг не помисля за онова, което следва. В края на краищата всичко е част от един голям план, съдбите са раздадени, всеки е получил своята и никой, най-малко Гьоц, или Майер, не може да промени това. По тази причина той е с децата само когато е с тях. Погали ли последната рошава главица, подаде ли последния бонбон, спусне ли последния чифт крачета на твърдата земя, децата изчезват от съзнанието му и той се връща към своите въжделения. Точно така, Гьоц, или Майер, открай време си мечтае да стане пилот на боен самолет. Нямам никакви доказателства, че наистина е желаел подобно нещо, но ми допада хрумването как се катери в кабината на камиона, все едно се изкачва на бомбардировач, облечен с коженото яке, без обаче да нахлупва пилотската ушанка, защото му е малко неудобно да го прави в присъствието на своя другар по кормило. Камионът е марка „Заурер“, петтонен с каросерия във форма на сандък, висок 1,7 метра и дълъг 5,8 метра, който се затваря херметически. Отначало в Гестапо използвали по-малки камиони, но белградският заурер бил от друга серия, усъвършенствана: според свидетелствата на очевидци в тях буквално се побирали до цели сто души. Въз основа на тези данни може да се направи една проста сметка, от която се установява, че за извозването на пет хиляди души е било необходимо да се направят най-малко петдесет курса. При тези превози душите наистина се превръщали в души, но вече не в човешки облик. Безспорно Гьоц и Майер са знаели какво се случва в задната част, но разбира се, никога не биха го описали по този начин. Хората, които возят те, изобщо нямат души, това поне е добре известно! Не са нищо повече от мухъл по лицето на света! И така ден след ден двамата изпълнявали своята обичайна процедура. Първо Гьоц, или Майер, докарвал камиона до входа на лагера, после Майер, или Гьоц, отварял просторната задна част. Спокойно, един по един лагерниците влизали в камиона, жени, деца, по някой старец. Преди това оставяли вещите си в друг камион, паркиран в зоната на лагера. Уверени са, че най-после е дошъл часът на транспортирането им до Румъния, макар да се говори и за Полша, но има ли значение, важното е, че напускат това ужасно място, където и да отидат, не може да е по-лошо от тук, и по лицата им пробягва облекчение. Не зная къде са стояли в тези моменти Гьоц и Майер. Напълно възможно е да са седели в кабината на камиона, а може да са имали и някои бюрократични задължения, да са подписвали нареждания, да са попълвали формуляри. Било както било, веднъж поели – немският часовой приближавал, вземал документите, удостоверявал, че товаренето е завършено, – та веднъж поели, всичко протичало по точно установено разписание. И няма как да е било другояче, защото мостът на Сава бил пострадал и пускали движението на смени само в едната посока. Камионът трябвало да хване момента, в който отваряли пътя към Белград. И да премине бариерата, без да спира, имали си те специално разрешение и служебни регистрационни табели, а ги съпровождал с дежурната кола и комендантът на лагера. Преминават моста и се отдалечават нататък, спират край пътя, а Гьоц, или Майер, слиза, пъхва се под заурера и свързва ауспуха с отвор в каросерията. След това Гьоц и Майер няма какво повече да правят, освен, разбира се, да карат. Камионът с багажите отдавна ги е изоставил. Но душите в каросерията не са. Те ще излетят вкупом чак когато този камион пристигне на набелязаното място. Вратата се отваря, труповете изпадат, немските войници извръщат погледи, сръбските затворници започват да разтоварват. Говорим за група от седем затворници, специално подбрани за тази работа. Според други били петима, но като вземем предвид обема на задачата – а тя изисквала труповете да бъдат пренесени и ямите да се заринат за най-краткото възможно време, – по-вероятната бройка е седем. В началото внимават как прихващат телата, все пак мъртъв мъж, задушена жена, сгърчено дете, но после ги награбват, както им падне, няма време за изразяване на почит, не при положение че са толкова много и всеки тежи повече от което и да било живо същество. Смъртта тежи. Смъртта има тегло. Друга група затворници изкопавали рововете, не ги видели нито веднъж, но рововете винаги били готови, преди да пристигнат, това поне е някаква утеха. А какво правели Гьоц и Майер през това време? Предполагам – разговаряли с коменданта на лагера, единият от двамата със сигурност палел цигара, налагало се и някой да легне под камиона, за да превключи ауспуха. Малко по малко денят минавал. Винаги имало нещо за правене. Гьоц и Майер се качват в кабината на камиона, комендантът на лагера влиза в колата си, четиримата немски часовои отвеждат под конвой седмината сръбски затворници до техния камион. Зад тях прясно засипаната яма е спокойна, но още утре земята ще заклокочи, ще се осее с мехури. По този въпрос нищо не може да се направи, може би си мислят Гьоц и Майер, всяка работа си има своите рискове. Карат бавно, не бързат. По-късно вечерта единият ще чете книга, другият ще излезе на разходка. Не може да се каже, че изживяват някакви последствия от всекидневните си задължения, че ги преследват ужасни картини и ги терзаят кошмари. В добро настроение са, имат апетит, няма следи от потискащи мисли, дори не тъгуват по родния край. Те всъщност са съвършеното потвърждение за това, колко голям е приносът на напредващите технологии за каляването на устойчиви човешки личности. Доказателство са колко прав е бил райхсфюрер Химлер в твърдението си, че хуманният начин на убиване намалява психическото бреме върху ударните отряди, които изпълнявали разстрелите на руското и еврейското население. Ето, Гьоц и Майер не изпитват никакви угризения. Сигурен съм, Химлер е щял да им се зарадва, ако ги е бил срещнал. През август 1941 година той лично присъствал на масов разстрел някъде в околностите на Минск. Когато надникнал в масовия гроб и видял как се гърчат и стенат някои още живи жертви, му прилошало. Не зная дали е повърнал и опръскал безупречната си униформа, но дори едно пребледняване на лицето, да не говорим за разтреперване на коленете, не било допустимо за немския офицер. Затова, връщайки се в Берлин, издал заповед специалните служби да разработят такъв метод за убиване, който да укрепва духа и на жертвите, и на войниците, отговорни за тяхната ликвидация. Всички предизвикателства, произтекли от това задание, били преодолени за има няма четири месеца и след успешните изпитания със съветски военнопленници в Захсенхаузен до пролетта на 1942 година били оборудвани около трийсет специални камиона, двайсет по-големи като нашия заурер и десетина по-малки, марка „Даймонд“ или „Опел-блиц“. Трябва да отбележа, че този камион си има предтеча в образа на херметизираното превозно средство, използвано в рамките на „Евтаназия“ – програмата за душевно болни, по която жертвите били умъртвявани с чист въглероден монооксид. Гениалното хрумване, направило възможно осъществяването на Химлеровата идея, а също така необходимо и за бъдещото развитие на технологиите за масово унищожение, се състои в това, че вместо въглероден монооксид от стоманени контейнери в употреба влезли изгорените от двигателя газове, което, съдейки по всичко, не само поевтинявало цялата процедура, но и допринасяло за невинния вид на вътрешността на камиона, тоест той изглеждал като правилната вътрешност на правилния камион, и това несъмнено оказвало благоприятно въздействие върху жертвите. Трудно е да не се трогнеш пред такава загриженост, признавам. Независимо от подобреното душевно състояние на жертвите обаче нещата все пак не били толкова елементарни, защото се оказало, че разтоварването на задушените хора упражнявало по-силен психически тормоз над войниците от наказателните отряди, отколкото обикновеният разстрел. В лагера, към който работили Гьоц и Майер, проблемът бил решен с включването на споменатите седем или пет сръбски затворници. Те пренасяли мъртъвците, хвърляли ги в ямите и ги заравяли. След запълването на последния ров, застреляли и тях. Вярвам, че Гьоц и Майер са виждали какво се случва, макар да е също толкова възможно, като придружаващи колата на коменданта, да са си тръгвали обратно към опразнения лагер и по-рано, винаги ще се намери някой незаобиколим бюрократичен претекст. Според документите подобно нещо се разиграло на 10 май 1942 година. Месец по-късно заурерът бил върнат в Берлин. Съпровождали го Гьоц и Майер. Задната му ос се счупила и затова го качили на влак. Без съмнение Гьоц и Майер ползвали самостоятелно купе. Щом било отпуснато самостоятелно купе на четиримата немски полицаи, наградени с извънреден едноседмичен отпуск, защо Гьоц и Майер да не са получили същото? Няма данни как се е стигнало до повредата, не се знае и защо камионът престоял цял месец неизползван, след като, това поне е известно, услугите му били необходими, и още как, на други места. Не е ясно и защо оста, ако така или иначе е трябвало да се счупи, не е сдала далеч по-рано, та поне с малко да отложи неизбежния поход на страданието. В ония дни Бог не се трудел особено около своя избран народ. Възможно е да е бил зает в някое друго кътче на света, а дали впрочем не е искал да покаже на въпросния народ, че не е чак толкова избран? Но след като човек не може да разчита дори на боговете, как тогава да вярва на хората? Децата например вярват на Гьоц, или на Майер, когато, окъпан в пролетното слънце, влиза с уверена крачка в лагера, вдига ги на ръце и раздава бонбони. Колко обича децата Гьоц, или Майер! Трудно е да намериш верните думи, за да опишеш топлината, която усеща, щом ръката му се отпусне върху някоя чорлава главичка. В тия мигове дори не помисля за въшките, макар често да забелязва как щъкат из ниско остриганите косми. Имам ли повод въз основа на това да предположа, че Гьоц , или Майер е бил женен? Че там някъде в Германия, или пък в Австрия, е имал жена, защо не и деца? Другият, онзи, който не влизал в лагера, сигурно не е бил женен. Любовта към децата не пада от небето – Бог бездруго го нямало на онова място, – а се учи, както и всичко останало. Макар, трябва да призная, да не е за отхвърляне и идеята, че другият просто е отказвал да се преструва. Намира се там с определена задача и за него не съществува нищо освен задачата. Докато първият се мотае из лагера, той изпълнява административните си задължения или седи на стъпалото на камиона и чака. Може би пуши. Вероятно е пушел. По онова време всъщност всички пушели, както и сега. В това отношение светът не се е променил...

Преводач Рада Шарланджиева

Издателство Панорама


четвъртък, 4 септември 2014 г.

Антонио Табуки >> Изгубената глава на Дамашсену Монтейру

Животът като пасианс, законът като двуостро оръжие...

Лукач срещу Лотман, Лапалис срещу Дон Кихот; Де Куинси, Ханс Келзен, Жан Амери...
Изгубената глава на Дамашсену Монтейру е богат на теми и препратки роман, в който са оголени някои от порочните механизми на държавите, свикнали да създават и потулват проблемите, вместо да ги решават.

През 90-те години на ХХ век в Порту, „северната столица“ на Португалия, е извършено грозно убийство. Млад репортер от лисабонски таблоид пристига да отрази разследването, както и сам да се разрови в историята. Постепенно неприязънта му към непознатия град и неохотата да се ровичка из чуждите мръсни ризи претърпяват коренна промяна. за това му помагат осъзнаването че „отделният човек е абсолютно необходим на всички останали и всички са абсолютно необходими на отделния...“, както и срещите с портуанци: стария циганин Маноло, хазяйката с „интересно“ минало дона Роза, адвоката на онеправданите с непроизносимо име...

Преводач Нева Мичева

Издателство Алтера


>> Енциклопедия Китай

25 китайци за Китай

Територия, политика, икономика, външна политика, туризъм, националности и религии, архитектура, образование и технологии, опазване на околната среда, Тайван, Синдзян и Тибет, традиционна медицина, история, древна култура, митове и легенди, известни дейци, китайски фолклор, китайски театър, музикални инструменти, народно изкуство, световно наследство и музеи...
В 22 раздела са събрани познати и непознати факти за необятния Китай. Енциклопедията е първата по рода си, издавана на европейския пазар, преведена от китайски и в сътрудничество с авторите ѝ.
Богатия снимков материал в книгата спомага за усещането на читателя, че се е пренесъл в друг свят – различен, трудно разбираем, но изключително привлекателен и интересен. Източната култура и бит винаги са будели възхита и недоумение в европееца, а тази книга ни предлага частица от приключението да разберем този странен и особен народ – морала и ценности му, разкрити в древните им митове и легенди; бита и живота на средностатистическия китаец, показан в няколко глави, политическия им строй и система на управление, природата и усилията им в опазването ѝ. (Списание Черно и бяло)

Издателство Ентропи 1


Нийл Геймън >> М като Магия

Геймънови истории

Може да ви побият тръпки или може да се забавлявате, но винаги ще се срещнете с неочакваното.

Сестрата на Хъмпти Дъмпти наема частен детектив, който да разследва смъртта на нейния брат.
Юноша, който трудно си говори с момичетата се озовава на един твърде необичаен купон.
Момче, отрасло в гробището открива и се противопоставя на много по-тревожния свят на живите.

Издателство ProBook




сряда, 3 септември 2014 г.

Алберто Моравия >> Чочарка

Майка и дъщеря по опустелите пътища на Италия...

   Единственото събитие, напомнящо за войната в онези първи дни от престоя ни в планината, бяха експлозиите, които се разнесоха една сутрин откъм морето в посока Сперлонга. Експлозиите се чуваха много отчетливо и една жена, която се беше качила на мачерата да продава портокали, ни разказа, че немците вдигали във въздуха дигите на лагуните, за да задържат настъплението на англичаните. Сега всичко щеше да потъне във вода и хората, които бяха работили цял живот, за да си отвоюват малко обработваема площ от лагуната, щяха да бъдат разорени. Щяха да са нужни години, за да се оттегли водата и земята отново да стане годна за обработване. Експлозиите се редуваха като празнични фойерверки и това ме караше да се чувствам странно, защото, от една страна, ги свързвах с нещо тържествено, а от друга, знаех, че ще донесат единствено мизерия и отчаяние на хората, живеещи долу край лагуната. Денят беше прекрасен, небето – ясно и спокойно, и плодородната долина Фонди се виждаше чак до ивицата лазурно море, което изглеждаше толкова красиво и ведро. И докато слушах тътените да отекват във въздуха и гледах пейзажа, си помислих, че хората и природата вървят в различни посоки и когато природата се развихри в буря, гръмотевици и дъжд, хората най-често си седят щастливи по къщите; когато обаче природата се усмихва и ти се струва, че обещава вечно щастие, хората понякога се отчайват и дори призовават смъртта.
   Минаха още няколко дни, новините за войната бяха все така неясни, а хората, които идваха в Санта Еуфемия от долината, все казваха, че многочислена английска войска се е насочила към Рим. Но трябва да спомена, че тази многочислена войска явно се движеше със скоростта на костенурка; дори да вървяха пеш, англичаните вече трябваше да са стигнали, а от тях нямаше и помен. Аз не можех повече да понасям разговорите за англичаните, за това как ще дойдат и ще донесат купища блага, така че се опитвах да се занимавам с нещо и се хванах да плета. Бях купила от Париде известно количество вълнена прежда и реших да изплета пуловери за нас с Розета. Можеше да се наложи да останем в планината още дълго време, зимата наближаваше, а ние не си бяхме взели топли дрехи. Преждата беше мръсна и мазна, миришеше на обор; тя беше от малкото овце на Париде, които той периодично стрижеше, а после жените предяха вълната с вретена по стария начин и плетяха чорапи и пуловери. Горе в планината всичко се правеше така, както са го правили в старите времена.
   Семейството на Париде разполагаше с всичко необходимо не само за храна, но и за облекло: имаха лен, вълна и кожа, което беше добре, защото, както вече споменах, нямаха никакви пари и ако не се препитаваха и обличаха по този изпитан през вековете начин, трябваше да ходят голи и боси. Отглеждаха лен, гледаха овце за мляко и вълна, а като заколеха някоя крава, използваха кожата й за направата на връхни дрехи и цървули. След като изпридаха вълната и лена на ръка, ги тъчаха на стана в нашата стая, редувайки се – работеше ту Луиза, ту сестрата, ту снахата на Париде. Но трябва да добавя, че и трите не ставаха за нищо въпреки цялата работа с преденето и тъкането, защото нямаха нужните умения. Неравното платно, което се получаваше, боядисваха доста неумело в някакви грозни синкави цветове, а после го крояха и режеха, за да направят от него панталони и сака. Честно казано, не съм виждала толкова зле скроени дрехи, сякаш сечени с брадва. Остави това, ами не минаваше и седмица, и дрехата се прокъсваше на коляното или на лакътя, а жените зашиваха отгоре кръпка, така че още на втората седмица от обличането на новите дрехи семейството се разхождаше вече оръфано и закърпено. Да, не купуваха нищо и сами си правеха всичко, но го правеха изключително нескопосано. Споделих тези си мисли с Микеле, сина на Филипо, а той поклати глава и ми отговори:
   – Кой работи вече на ръка, като има всякакви машини? Само нещастници и селяни от изостанала и бедняшка страна, каквато е Италия.
   Но да не си помислите, че Микеле презираше селяните, точно обратното. Той винаги се изказваше категорично и с голяма горчивина, но в същото време – и това най-силно ме впечатляваше – говореше спокойно, без капка жестокост в гласа, сякаш казваше нещо толкова очевидно и безспорно, в което вярва от дълго време и не подлага на съмнение, само го изговаря по най-естествен начин, както другите казват, че грее слънце или вали дъжд.
   Микеле беше интересен човек. Впоследствие с него станахме приятели и аз го заобичах като свой син, затова искам да го опиша – ако не за друго, поне да си го представя още веднъж, за последно. Не беше много висок, дори би могъл да мине за нисък, широкоплещест, леко прегърбен; имаше голяма глава и високо чело. Носеше очила и вървеше спокойно и гордо, с вид на човек, който няма да се остави да го тъпчат и унижават. Беше много начетен и от баща му научих, че същата година се дипломирал или предстояло да се дипломира, не си спомням точно. Беше около двайсет и пет годишен, макар че заради очилата и сериозното поведение човек би му дал трийсет. Но характерът му беше особен; той се различаваше от останалите бежанци и въобще от хората, които до онзи момент бях познавала. Говореше напълно убедено, сякаш единствен знаеше истината. Според мен от тази му убеденост произтичаше нещо твърде интересно, което вече отбелязах: дори когато казваше жестоки и горчиви думи, той въобще не се разпалваше, винаги говореше със спокоен и разумен тон, сякаш се отнасяше за нещо несъществено или толкова старо, че всички отдавна бяха на едно мнение по въпроса. Но съвсем не беше така, поне според мен. Например, когато го слушах да говори за фашизма и фашистите, винаги се изумявах. Последните двайсет години, тоест, откакто бях започнала да разсъждавам, бях слушала да се говори само с добро за правителството. И макар че понякога не бях съгласна с неща, които засягаха преди всичко търговията и магазина ми, понеже никога не съм се интересувала от политика, смятах, че щом вестниците одобряват правителството, те би трябвало да имат основателни причини за това. И съвсем не беше наша работа – на неуките и бедните - да съдим за неща, които нито познаваме, нито разбираме. Но ето че Микеле отричаше всичко, а онова, което за вестниците беше бяло, той наричаше черно. Според него през тези двайсет години не се беше случило нищо добро за Италия и всичко, което фашистите бяха направили, беше погрешно. Микеле смяташе Мусолини, неговите министри и всички големи риби в политиката за бандити и точно така ги наричаше – бандити. Аз изумено слушах твърденията му, изречени толкова уверено, небрежно и спокойно. Бях чувала да се говори, че Мусолини е гений, че министрите му са велики мъже, че секретарите на фашистките организации, наглед скромни, всъщност са много умни хора и че всички останали, макар и на по-ниски длъжности в йерархията, са хора, на които можеш да се довериш със затворени очи. И ето че Микеле с един удар преобръщаше всичките ми представи и наричаше същите тези хора бандити. Питах се кое го е накарало да стигне до тези заключения, защото бе ясно, че той не бе започнал да мисли така от момента, в който войната се обърна зле за нас, за разлика от мнозина. Както вече посочих, човек би рекъл, че се е родил с тези неща в главата, толкова естествено звучаха те от устата му, както децата назовават със свои думи растения, животни или хора. Сякаш се бе родил с това естествено, нерушимо и закостеняло недоверие към всички и всичко. И това ми се струваше още по-странно, защото той беше само на двайсет и пет и така да се каже, не беше видял друго освен фашизма, беше възпитаван и беше получил образование от фашистите, и по пътя на логиката, ако образованието въобще струваше нещо, следваше и той да е фашист – като повечето съвременници, които критикуваха фашизма, но с половин уста и някак неуверено. Само че Микеле, който беше израснал във времето на фашизма, беше негов върл противник. И това ме навеждаше на мисълта, че в тяхното образование имаше нещо сбъркано, в противен случай Микеле не би се изказвал така сурово и категорично.
   Някой би могъл да си помисли, че Микеле е имал някакви лични сметки с фашистите; защото е известно, че ако човек се сблъска с нещо лошо – дори при управлението на най-доброто правителство, той прави изводи въз основа на преживяното, критикува наред и вижда всичко в черни краски. Но докато разговарях с Микеле, установих, че житейският му опит е доста скромен и нещата, с които се е сблъсквал, са били незначителни, типични за всички младежи на неговата възраст и с неговия произход. Той беше израснал във Фонди, беше ходил на училище и като всички останали момчета първо бе станал член на организацията „Балила“, а по-късно и авангардист. След това се бе записал да следва в университета в Рим и бе живял там няколко години у един свой чичо магистрат. Това беше всичко. Никога не беше напускал страната. Освен Рим и Фонди, познаваше само няколко големи града в Италия. С една дума, не му се беше случвало нищо необикновено или, ако все пак се е случило, то е ставало само в главата му, не и в реалния живот. Например, що се отнася до жените, според мен той никога не беше изпитвал любов, което обикновено отваря очите на мнозина за живота. Той самият на няколко пъти ми беше казвал, че никога не се е влюбвал, нито е бил сгоден, дори не е ухажвал жена. Най-много да се е срещал с проститутки, допусках аз, както правят повечето младежи без пари и познанства. Така стигнах до извода, че се бе сдобил с твърдите си убеждения, без да си даде сметка защо и как, може би заради желанието да противоречи на всичко. В продължение на двайсет години фашистите ни заливаха с пропагандата, че Мусолини е гений и министрите му са велики. А Микеле веднага щом е започнал да разсъждава, със същата естественост, с която растението протяга клони към слънцето, е помислил точно обратното на онова, с което фашистите са му проглушавали ушите. Знам, че звучи странно, а аз съм само една неука жена и не си въобразявам, че мога да го разбера или обясня. Но съм забелязала, че децата правят точно обратното на онова, което им се казва и което правят родителите им, и не защото разбират, че родителите им грешат, а само по простата причина, че са деца и искат да имат собствен живот, да правят нещата по свой начин, а родителите си знаят тяхното. Мисля, че и с Микеле нещата стояха така. Той беше отгледан от фашистите, за да стане фашист, но единствено по силата на факта, че е човешко същество и се стреми да живее, както на него му харесва, той беше станал антифашист.
   В началото Микеле се мотаеше край нас по цели дни. Не знам кое го привличаше, защото бяхме обикновени жени, не чак толкова различни от майка му и сестра му. От друга страна, както се разбра по-късно, не беше привлечен и от Розета. Може би ни предпочиташе за компания пред семейството си и другите бежанци, защото бяхме от Рим, не говорехме местния диалект и не обсъждахме разни клюки от Фонди като останалите, а той сподели, че подобни теми не го интересуват и даже са му досадни. Накратко, той пристигаше сутрин рано и ни оставяше само когато станеше време за обяд, така че на практика прекарваше с нас почти целия ден. Като затворя очи, още си го представям как се появяваше в стаичката ни, докато ние седяхме – аз на леглото, а Розета на стола, - без да правим нищо, и весело съобщаваше:
   – Какво ще кажете да отидем на една хубава разходка?
   Ние се съгласявахме, макар че разходките винаги бяха едни и същи: обикновено поемахме по мачерата около планината и вървяхме все по равно, като можехме да стигнем до съседната долина, която по нищо не се различаваше от Санта Еуфемия; друг път се изкачвахме до превала, минавайки през дъбови горички и каменоломни; понякога слизахме към долината. Почти винаги избирахме по-равния път, за да не се уморяваме, и следвайки мачерата, стигахме до висока скала под един от върховете на левия скат на планината. Там растеше голямо рожково дърво сред обляна в слънце полянка, оградена със зелени храсти. Земята бе покрита с мъх, който бе толкова мек, че напомняше възглавница. Сядахме под самия връх, до синята скала, от която можеше да се наблюдава цялата долина Фонди, и оставахме там няколко часа. Какво правехме ли? Понякога Розета и Микеле обикаляха горичките и беряха циклами, които през топлата есен растяха нагъсто и бяха толкова големи, че ярките им цветове грееха сред тъмните листа навсякъде, където имаше мъх. Розета правеше голям букет и ми го подаряваше, а аз после го слагах в една чаша на масата в стаичката. Или просто седяхме, без да правим нищо – гледахме небето, морето, долината, планините наоколо. Честно казано, не си спомням нищо от тези разходки, защото не се случваше нищо, с изключение на речите на Микеле. Тях си ги спомням, защото бяха нещо ново за мен, а и той беше различен, преди не бях срещала други като него, затова си го спомням така ясно.
   Ние бяхме две невежи жени, а той беше чел много книги и знаеше много неща. За сметка на това аз притежавах жизнен опит, какъвто той нямаше. Сега си мисля, че въпреки всички знания, които бе почерпил от книгите, той си оставаше изключително наивен, нямаше реална представа от живота и имаше погрешни разбирания за много неща. Спомням си например един разговор, който проведохме първите дни.
   – Ти, Чезира, си търговка и мислиш само за твоя магазин. – Той се обръщаше към двете ни на ти, както и ние към него. – Но търговията за щастие не те е покварила, останала си такава, каквато си била като дете.
   – Каква? – попитах аз.
   – Селянка.
   – Не ми правиш комплимент с това – отвърнах аз. – Селяните не знаят нищо друго, освен да обработват земята, освен това живеят като животни.
   Той се разсмя и отвърна:
   – Навремето може да не е било комплимент, но днес... Днес невежи са онези господа, които четат, пишат и живеят в града; те са истински невежи и некултурни хора в обществото. Те не могат да се върнат назад, но с вас, селяните, може да се започне отначало.
   Не разбирах какво иска да каже и запитах:
   – Какво ще рече това – да се започне отначало?
   – От селяните могат да излязат новите хора.
   – Явно не познаваш селяните, драги мой – възразих аз. – Селяните са непоправими. Какво смяташ, че са селяните? Те са най-старите хора на земята. Въобще не са нови хора. Те са били селяни преди всички останали, преди да е имало хора в града. Били са и винаги ще си останат селяни.
   Той поклати съчувствено глава и не каза нищо. А аз останах с впечатлението, че той не виждаше селяните, каквито бяха в действителност, а такива, каквито искаше да ги види по някакви разбираеми само за него причини.
   Говореше с добро само за селяните и работниците, но според мен не познаваше нито едните, нито другите. Един ден му го казах:
   – Микеле, ти говориш за работниците, но не ги познаваш.
   – А ти познаваш ли ги? – попита той.
   – Да, разбира се, в моя магазин идваха мнозина, нали живееха наблизо.
   – Какви работници?
   – Ами занаятчии, леяри, зидари, а също и дърводелци, електротехници, всякакви хора, които по цял ден се трудят.
   – И според теб какви са работниците? – попита той с леко подигравателен тон, сякаш очакваше да чуе глупости.
   – Ех, момче, не знам какви са... за мен тези разлики не съществуват. Те са хора като всички останали, сред тях има и добри, и лоши... Някои са лентяи, други работят неуморно... Някои обичат жените си, а други тичат след фусти... Някои пият, други играят хазарт... С една дума, и сред тях има всякакви, както и навсякъде другаде – било то сред аристократите, сред селяните, сред държавните служители.
   Тогава той ми каза:
   – Може би си права... Ти гледаш на тях като на хора, които приличат на всички останали... И ако всички смятаха така и се отнасяха с тях като към обикновени хора, определени неща нямаше да се случат и може би сега нямаше да сме тук, в Санта Еуфемия.
   – А как гледат на тях другите? – попитах аз.
   – Гледат на тях не като на хора като всички други, а като на работници.
   – И ти ли?
   – И аз – отговори Микеле.
   – Следователно – рекох му – ти също си виновен, че сме тук горе. Ще се наложи да повторя казаното от теб: Значи, и ти ги смяташ за работници, а не за хора като останалите?
   – Разбира се, че и аз ги смятам за такива, но трябва да видим защо е така. На много хора им отърва да ги смятат за работници само за да ги използват, а аз искам да ги защитавам.
   – Значи, си бунтар – казах неочаквано.
   Микеле мълча известно време, после попита:
   – Защо мислиш така?
   – Чух да го казва един капитан от карабинерите, който идваше в магазина ми – отговорих аз. - Точно така каза: бунтарите правят агитация сред работниците.
   Микеле помълча и ми отвърна:
   – Тогава да речем, че съм бунтар...

Издателство Хермес

 Чочарка в Pimodo

Йохан Готлиб Фихте >> Наукоучение (1794/1795)

От „аза“ като изходна точка на всичко, до „анализ на понятието свобода“

   Авторът на настоящия трактат, след като прочете новите скептици, особено Енезидем, и превъзходните съчинения на Маймон, напълно се убеди в онова, което още преди това беше твърде вероятно за него: че дори и с най-новите усилия на най-остроумните мъже философията още не се е издигнала до ранга на една очевидна наука. Той смяташе, че е намерил основата на това и е открил лесен път напълно да удовлетвори всички онези твърде обосновани искания на скептиците към критическата философия и да обедини догматичната и критическата система изобщо в техните противоречиви претенции така, както критическата философия обедини противоречивите претенции на различните догматични системи.*
   Несвикнал да говори за неща, които тепърва има да върши, той или щеше да изпълни плана си, или завинаги да замълчи за него, ако сегашният повод не му се беше сторил подтик да си даде сметка за досегашното използване на свободното си време и за работите, на които възнамерява да се посвети занапред.
   Следващото изследване претендира само за хипотетична валидност. Но от това съвсем не следва, че авторът не може да обоснове твърденията си с нищо друго освен с недоказани предпоставки и че те все пак не биха могли да бъдат резултатите от една дълбоко проникваща и твърда система. Разбира се, той смята, че ще може да изложи тази система пред читателите в една достойна за нея форма едва след години, обаче още сега той очаква да получи одобрението, което не ще му бъде отказано, когато се провери цялото.
   Първата цел на тези страници беше да се даде възможност на учащата се младеж от висшето училище, в което авторът е поканен да прецени дали да се довери на ръководството му по пътя на първата между науките и дали би могла да се надява, че той ще успее да хвърли толкова светлина върху тази наука, колкото бе нужна на младежта, за да го следва, без да се страхува от грешки; втората им цел беше да накарат неговите покровители и приятели да преценят начинанието му.
   Следните забележки са предназначени за онези, които не спадат нито към първите, нито към вторите, ако това съчинение попадне в ръцете им.
   И досега авторът е дълбоко убеден, че никой човешки разсъдък не може да проникне по-нататък от границата, на която застана Кант, особено в своята Критика на способността за съждение, но която той никога не определи и която посочи като последната граница на крайното знание. Той знае, че никога не ще може да каже нещо, за което вече не е загатнал Кант непосредствено или косвено, по-ясно или по-смътно. Той предоставя на бъдните епохи да преценят гения на човека, който, изхождайки от гледището, на което намери философстващата способност за съждение, често пъти ръководен като от висше вдъхновение, я тласна така мощно към последната ѝ цел. – Така той е също дълбоко убеден, че след гениалния
ум на Кант не можеше да се направи по-висш подарък на философията, отколкото подаръкът, направен от систематичния дух на Райнхолд; и той смята, че познава почетното място, което все пак винаги ще си запази елементарната философия на последния при по-нататъшните крачки напред, които философията по необходимост трябва да извърши с помощта на когото и да било. Не е в неговия начин на мислене да иска нарочно да отрече или да принизи заслугата на когото и да било; той вижда напълно ясно, че всяко стъпало, до което някога се е издигала науката, най-напред е трябвало да бъде достигнато, за да може тя да се издигне на друго, по-високо стъпало; той наистина не смята за своя лична заслуга, че щастливият случай го е призовал да работи след такива превъзходни труженици; и той знае, че всяка заслуга, която би могла да му се падне в тази насока, се дължи не на сполучливо намиране, а на добросъвестно търсене, относно което всеки може да се ръководи и награждава само сам. Той казва това не заради споменатите велики хора и заради онези, които са равни на тях; напротив, той го казва за други, не толкова велики хора. Който намира за излишно, че той е казал това, не принадлежи към онези, за които авторът го е казал Освен сериозните хора има и шегаджии, които предупреждават философа да не става за смях с прекомерните очаквания от своята наука. Не искам да решавам въпроса, дали всички те наистина се смеят от сърце, защото веселият нрав им е вроден, или дали няма между тях такива, които се смеят само изкуствено, за да отнемат желанието на непознаващия хората изследовател за начинанието, което по понятни причини не им е много приятно. Тъй като, доколкото знам, и до ден днешен все още не съм дал храна на техния смях чрез изказването на такива високи очаквания, на мене може би е позволено най-напред да ги помоля не заради философите и още по-малко заради философията, а заради самите тях да сдържат смеха си дотогава, докато начинанието претърпи пълен неуспех и авторът му се откаже от него. Нека тогава те издевателстват над нашата вяра в човечеството, към което принадлежат самите те, и над нашите надежди за големите му възможности и нека винаги, когато се нуждаят от утеха, повтарят утешителните си думи: не може да се помогне на човечеството, така е било и така ще бъде винаги! (Из Предговор)

–––––––
   *Истинският спор, който съществува между двете системи и в който скептиците с право застанаха на страната на догматиците, а с тях – на страната на здравия човешки разсъдък, който твърде много се взема под внимание наистина не като съдия, но като свидетел, който трябва да бъде изслушан точка по точка, би трябвало да бъде спорът за връзката на нашето познание с нещото в себе си; този спор би трябвало да бъде разрешен от едно бъдещо наукоучение в този смисъл, че нашето познание е свързано с нещото в себе си ако не непосредствено чрез представата, то опосредствано чрез усещането, че наистина ние си представяме нещата само като явления, но ги усещаме като неща в себе си, че без усещане не би била възможна никаква представа, но че нещата в себе си се познават само субективно, т.е. само доколкото действат върху нашето сетиво.

Преводач Генчо Дончев

Издателство Изток-Запад


Мария Донева >> Заекът и неговата мечта

Поема за живота

В своя живот този заешки чичко
от зеленчука опитал бил всичко.
Тикви разсаждал и орехи брулил,
морковил, зелил, марулил и дюлил.
Верен съпруг и баща – юначина
на половината детска градина,
кротко помахвал с уши помъдрели
в бавните и благодатни недели –
скромен владетел на цъфнало царство,
майстор на пролетното градинарство...


Издателство Жанет 45


вторник, 2 септември 2014 г.

Марина Цветаева >> Живот в огъня

Изповеди

   Пише Ви човек в отчаяно положение.

   Днес сме 27 август, а от 1-ви аз и синът ми, с целия ни багаж и с цяла библиотека ще бъдем на улицата, защото в стаята, която наемахме временно, се връщат нейните стопани.

   Ще започна от начало.

   На 18 юни 1939 г., преди малко повече от година, се върнах в Съветския съюз с четиринадесетгодишния си син и се настанихме в Болшево, в селището Новий бит, в едната половина на вилата, където живееше семейството ми, пристигнало две години по-рано. На 27 август (днес става една година) дъщеря ми беше арестувана в същата вила, а на 10 октомври – и мъжът ми. Със сина ми останахме съвсем сами, все още там, топлехме се със съчки, които събирахме в градината. Обърнах се към Фадеев за помощ. Той отвърна, че няма нито метър. На вилата стана наистина нетърпимо, ние просто замръзвахме и на 10 ноември, след като заключихме (NB! никой не ни е вземал жилището, бях регистрирана там заедно със сина си върху площта на моя мъж) – и тъй, заключихме вратата и заминах със сина си при наша роднина в Москва, където цял месец спахме в коридор без прозорци, върху сандъци, а през деня обикаляхме, защото нашата роднина даваше уроци по дикция и ние ѝ пречехме.
   После Литфондът ни настани в Почивния дом на писателите в Голицино, всъщност живеехме близо до Почивния дом, там само столувахме. За стаята, освен първите два месеца, плащахме сами – по двеста и петдесет рубли на месец, за една малка стая, с шперплатова преграда, която не стигаше тавана. Синът ми, несвикнал с такъв климат, непрекъснато боледуваше, боледувах и аз, като напролет вече храчех кръв. Животът беше много тежък и мрачен, с газени лампи, които не горяха, с мъкненето на вода от кладенеца и пробиването на леда в него, с безкрайните черни нощи, с вечното боледуване на сина ми и вечните нощни страхове. Не спах цяла зима, скачах на всеки половин час, мислейки (надявайки се!), че вече е утро. Имаше прекалено много стъкло (всичките тези остъклени тераси), чернота и тъга. Не пътувах до града, а когато отивах – веднага се втурвах обратно от страх да не изтърва влака. Тази зима остана в паметта ми като полярна нощ. Всички почиващи от дома ме съжаляваха и ободряваха...
   През цялата зима превеждах. Преведох две английски балади за Робин Худ, три поеми на Важа-Пшавела (повече от две хиляди стиха), редица стихотворения на Лермонтов от руски на френски, и вече по-късно, през лятото, голяма поема на Бехер от немски на френски, както и редица български стихотворения. Работих непрекъснато – без нито ден почивка.
   През февруари дадохме от Голицино обява във Вечерняя Москва, че търсим в града стая под наем. Обади се една гражданка, взе ни седемстотин и петдесет рубли за шест месеца напред, и вече от шест месеца ни предлага стая след стая, без да ни покаже нито една, давайки ни фалшиви адреси и имена.(През това време тя ни „предложи“ четири стаи, но ни показа само една, в която така ѝ не ни пусна, защото там живеят нейни роднини.) Все се оправдаваше със „специална площ“, която се опитва да издейства, но е ясно, че е мошеничка.
–––––––
   Нататък.

   Ако не се лъжа, в края на март се възползвах от първите топли дни и пристигнах във вилата в Болшево (където бях оставила домакинство, книги и мебели) – да проверя какво става, и открих, че вилата е разбита и в моите стаи (две, едната – деветнадесет квадратни метра, другата – седем квадратни метра) се е настанил началникът на местния селсъвет. Тогава се обърнах към НКВД и заедно със сътрудниците отново отидох във вилата, но когато пристигнахме се оказа, че един от самонастанилите се – и по-точно началникът на милицията – се е обесил, и ние заварихме ковчега му и него – в ковчега. Цялата ми покъщнина липсваше, оцелели бяха само книгите, а мебелите до ден днешен се ползват от разбивачите, защото няма къде да ги отнеса.
   Не мога да разчитам, че отнетата ми от разбивачите жилищна площ, ще бъде възмездена: вилата премина към Експортлес, изобщо и докато живеехме там, беше нещо спорна, неизвестно – чия, сега съдът я присъди на Експортлес.
   Така се приключи с жилищната ми площ в Болшево.
–––––––
   Нататък.

   През юни синът ми, въпреки непрекъснатото си боледуване (възпаление на дробовете, грипове и най-различни зарази), завърши много добре седми клас на училището в Голицино. Пренесохме се в Москва, в квартирата на професор Северцов (в Университета) за три месеца, до 1 септември. На 25 юли след разпореждане на НКВД най-после получих целия си багаж, много голям, който стоя почти година арестуван в митницата, защото беше изпратен на името на дъщеря ми (когато заминавах от Париж, не знаех къде ще живея и дадох нейния адрес и име). Всички дрехи, съдове, завивки, целия ми литературен архив и цялата ми огромна библиотека. Всичко това е сега при мен, в една стая, която на 1 септември трябва да напусна с всичките си неща. Страшно много неща подарих, хвърлих, опитах се да продавам книгите, обаче една вземат, двадесет не вземат, – ако щеш ги носи на улицата! – книгите са пет сандъка, изобщо – голям товар, защото в Съветското консулство в Париж ми разрешиха да откарам цялото си имущество, а аз живях в чужбина – седемнадесет години.
   И тъй, аз буквално съм на улицата, с всичките си вещи и книги. Тук където живея (в Университета), вече не искат да ме регист­рират, и вече две седмици живея без регистрация.
   На 1 септември синът ми ще тръгне в 167-мо училище – откъде?
   Частната помощ на приятелите и всичките им усилия не доведоха до нищо.
   Положението е безизходно.
   Няма да замина извън града, защото там ще умра – от страх и от тъмнина и от пълна самота. (А с такъв багаж – и ще ме заколят.)
   Не съм истеричка, аз съм напълно здрав, обикновен човек, може да попитате Борис Леонидович Пастернак.
   Обаче животът – през тази година – ме съсипа напълно.

   Не виждам изход.

   Викам за помощ.
Марина Цветаева

(из писмо на Марина Цветаева до писателя Пьотр Павленко)

Съставител Цветан Тодоров

Преводач от френски и руски Валентин Корнилев

Издателство Изток-Запад


Ричард Морей >> На един черпак разстояние

Или тридесетте метра, които отделят новата индийска от традиционната френска кухня

   Аз, Хасан Хаджи, второто от шест деца, съм роден над ресторанта на дядо ми на „Напеан Сий Роуд“ в някогашен Западен Бомбай, двайсет години преди големият град да бъде преименуван на Мумбай. Подозирам, че съдбата ми е била предначертана от самото начало, тъй като първото ми сетивно усещане беше уханието на мачли ка салан (пикантно къри с риба), което се процеждаше през гредореда до бебешкото креватче в стаята на родителите ми над ресторанта. И до ден-днешен си спомням това чувство – бебешкото ми лице е притиснато до студените пръчки на креватчето, а носът ми се опитва да стигне възможно най-далеч, за да изследва преплитащите се из въздуха миризми на кардамон, рибешки глави и палмово масло, които още в тази ранна възраст ми подсказват, че свободният свят отвън очаква да открия и вкуся несметните му богатства.
   Но да започнем от самото начало. През 1934 г. дядо ми, тогава млад мъж, дошъл в Бомбай от Гуджарат – пристигнал в големия град на покрива на парен локомотив. В наши дни много заможни семейства в Индия като по чудо се оказаха наследници на знатни родове и се сдобиха с прочути роднини, които били работили с Махатма Ганди през ранните години в Южна Африка. Аз не мога да се похваля с такъв аристократичен произход. Ние бяхме бедни мюсюлмани, малоимотни земеделци от прашния Бхавнагар. През 30-те години на миналия век тежка болест засегнала памучните посеви. Гладът принудил седемнайсетгодишния ми дядо да замине за Бомбай – кипящ от живот метрополис, където малките хора се стичали от древни времена, за да си търсят късмета.
   С две думи, животът ми в кухнята е започнал преди много години със страшния глад на дядо ми, който в продължение на три дни пътувал върху покрива на влака, пържейки се на жаркото слънце с риск за живота си, вкопчен в горещото желязо, което пъплело през равнините на Индия. Така необещаващо започнало пътуването на моето семейство. Дядо не обичаше да говори за първите дни в Бомбай. Баба Ами обаче ми е разказвала, че в продължение на много години той спял на улицата и работел като разносвач на храна за индийските чиновници, които се грижели за задния двор на Британската империя.
   За да разберете онзи Бомбай, от който произхождам, трябва да отидете на „Виктория Терминус“ (историческа жп гара в Мумбай – б. пр.) в час пик. Там ще откриете същината на индийския живот. Вагоните се пръскат по шевовете, а пътниците буквално висят от вратите и прозорците на влаковете, които влизат в гарите „Виктория“ и „Чърчгейт“. Влаковете са така претъпкани, че пътниците не могат да качат дори кутиите си за храна, които пристигат с други влакове след час пик. Веднъж изпратени от верните съпруги, тези кутии – над два милиона очукани тенекиени канчета, изпод чиито капаци се разнася уханието на дал (яхния от варива, поднесена с ориз или хляб – б. пр.), зеле с джинджифил и ориз с черен пипер – се разпределят, товарят се на двуколки и се доставят с изключителна прецизност на застрахователните агенти и банковите чиновници из цял Бомбай.
   Ето с какво се е занимавал моят дядо. Разнасял е кутии с храна.
   Бил е даба-уала (от хинди – разносвач на храна). Ни повече, ни по-малко.
   Дядо беше много суров човек. Наричахме го Бападжи. Спомням си как по време на Рамазана приклякаше на улицата по залез слънце и пушеше биди (вид тънки индийски цигари – б. пр.) с побеляло от глад и ярост лице. Пред очите ми все още са тънкият му нос и веждите, сякаш изплетени от желязна тел, мръсните шапка и курта (традиционна туника, разпространена в Южна Азия – б. пр.), рошавата бяла брада.
   Макар и суров, дядо си вършел добре работата. На двайсет и три годишна възраст доставял близо хиляда кутии с храна на ден. Имал четиринайсет работници с мускулести крака, увити в лунги – традиционните поли, носени от бедните индийци. Тези мъже теглели двуколките по оживените улици на Бомбай и разнасяли тенекиени кутии с храна до сградите на „Скотиш Амикабъл“ и „Ийгъл Стар“.
   През 1938 г., ако не се лъжа, дядо най-сетне взел Ами при себе си. Двамата били женени от четиринайсетгодишна възраст. Баба ми, дребна селянка с лъснала черна кожа, пристигнала с влака от Гуджарат. Гарата се напълнила с пушек, хлапетиите пикаели по релсите, водоносците подвиквали, тълпа от уморени пътници и носачи се изсипала на перона. В един от последните третокласни вагони седяла Ами с евтините си гривни и вързопите си.
   Дядо ѝ излаял нещо и двамата потеглили. Вярната селска съпруга почтително вървяла на няколко крачки зад бомбайския си съпруг.
   В навечерието на Втората световна война баба и дядо се сдобили с дървена къща в бедняшкия квартал недалеч от „Напеан Сий Роуд“. За Съюзниците Бомбай бил задният вход към Азия и скоро един милион войници от цял свят минали през портите на града. За много от тях това били последните мирни дни преди ожесточените битки в Бирма и Филипините. Младите мъже се разхождали по крайбрежните булеварди на Бомбай с цигари в уста и отправяли похотливи погледи към проститутките на плажа Чоупати.
   На баба ми ѝ хрумнала идеята да продават закуски на войниците и дядо ми в крайна сметка се съгласил. Така към бизнеса с разнасянето на храна били добавени няколко щанда за закуски, теглени от велосипеди – подвижни лавки, които обслужвали както войниците на плажа Джуху, така и тълпата, която се събирала в петък вечер около час пик пред гара „Чърчгейт“. В лавките се продавали сладкиши, приготвени от ядки и мед, чай с мляко и най-вече белпури – фунийки от вестник, пълни с добре подправена смес от оризови пуканки, чътни, картофи, лук, домати, мента и кориандър.
   Ястието е великолепно, уверявам ви, и не е чудно, че подвижните щандове са имали успех. Окуражени от споходилия ги късмет, баба и дядо разчистили един изоставен парцел в далечния край на „Напеан Сий Роуд“ и отворили примитивен крайпътен ресторант. Кухнята им представлявала американска военна палатка, в която били поместени три печки тандури и няколко огнища с въглища, върху които в железни съдове кадаи къкрело овче месо с масала (смес от подправки – б. пр.). Под сянката на един банян (вид смокиново дърво – б. пр.) поставили няколко груби маси и окачили хамаци. Баба наела Бапу, готвач от едно село в Керала, и северният ѝ репертоар се обогатил с ястия като тиял с лук и пикантни скариди на грил.
   Войниците, моряците и летците си миели ръцете с английски сапун в бензинов варел, изтривали се с предложената им кърпа, а след това се покатервали в хамаците, окачени под сенчестото дърво. Сервитьорите били млади мъже, наши роднини от Гуджарат, които били дошли да живеят в Бомбай. Те поставяли върху хамаците дъски, нещо като импровизирани маси, които бързо отрупвали с купички с пилешки шишчета, ориз басмати и сладкиши, приготвени от масло и мед.
   Когато нямала много работа, баба ми, облечена в риза и панталон – дреха, която ние наричаме салвар камиз – излизала от кухнята, за да се разходи между хамаците и да си побъбри с войниците, които тъгували за дома и за родната кухня. „Какво обича яде? – питала баба. – Какво яде, кога у дома?“
   Тогава британските войници ѝ разказвали за пая с говеждо и бъбреци и за парата, която се вдигала, когато ножът се забивал в хрупкавата коричка и разкривал месната плънка. Всеки войник се опитвал да наддума останалите и скоро навесът се изпълвал с възклицания и въодушевено бърборене. Американците също се включвали; решени да не се дават на британците, те търсели най-подходящите думи, за да опишат изпечената на скара пържола от говедо, пасло по тучните поля на Флорида.
   И така Ами, въоръжена с познанията, събрани по време на разходките между хамаците, се оттегляла в кухнята, при своята печка тандури, където пресъздавала и интерпретирала чутото. Така например нейният индийски пудинг с хляб и масло, поръсен с прясно индийско орехче, имал голям успех сред британците; американците пък давали мило и драго за хляб наан с плънка от мангово чътни с фъстъчен сос. Не след дълго славата на нашата кухня се разнесла от гурките (наемни войници в армията, представители на едноименната народност в Непал – б. пр.) до британските войници и от войнишките бараки до военните кораби, а пред шатрата на „Напеан Сий Роуд“ постоянно спирали джипове...

Преводач Цветелина Лакова

Издателство Вакон


Йозеф Рот >> Иов

Романът на един обикновен човек

Написант преди повече от 80 години, романът звучи изключително актуално. Той е модерен прочит на библейския мит за Иов и на вечната мечта на човека да бъде щастлив. Наказанията и трудностите, които поставят на изпитание нашата вяра и дух, ни правят или по-силни, или ни сломяват. Затова преживяваш и се идентифицираш със съдбата на Мендел Зингер, чиято история разказва романът.
Това е обикновена човешка история, подобна на личната история на много от нас, разказана с хумор и меланхолия.

Преводач Гергана Фъркова

Издателство Фън Тези


понеделник, 1 септември 2014 г.

Агата Кристи >> Аферата в Стайлс

Дебютът на Поаро

   Големият интерес сред обществото към така наречения навремето случай „Стайлс“ бе вече поутихнал. Въпреки това, поради широката, макар и незавидна слава, съпътствала тази история, бях помолен от приятеля ми Еркюл Поаро, а и от самото семейство да я напиша. По този начин искахме веднъж завинаги да сложим край на слуховете, които все още се ширеха.
   Смятам накратко да изложа обстоятелствата, по силата на които бях въвлечен в тази история.
   След раняване на фронта ме върнаха в родината. Прекарах няколко потискащи месеца в дом за възстановяване, а после получих още един месец отпуск по болест. Понеже нямах близки роднини или приятели, бях започнал вече да си блъскам ума какво да правя, когато се натъкнах на Джон Кавендиш. Не можеше да се каже, че се бяхме срещали много честo през последните няколко години. Дори не можеше да се каже, че го познавам твърде добре. Освен това беше поне с петнайсетина години по-възрастен от мен, макар че човек трудно можеше да му даде и четиресет и пет. Като юноша често бях посещавал Стайлс, имението на майка му в Есекс.
   Поразприказвахме се за доброто старо време и срещата ни завърши с това, че той ме покани да прекарам отпуска си в Стайлс.

   Селото Стайлс Сейнт Мeри се намираше на около две мили от гаричката, а имението Стайлс Корт беше на още една миля от другата му страна. Беше спокоен и топъл юлски ден. Като гледаше човек равните поля на Есекс, простиращи се така зелени и мирни под следобедните слънчеви лъчи, трудно можеше да повярва, че недалеч оттук войната следва своя предначертан път. Почувствах се така, сякаш бях попаднал в друг свят. Като завивахме покрай портата, Джон се обади:
   – Боя се, че тук ще ви се стори доста тихо, Хейстингс.
   – Но приятелю, точно от това имам нужда.
   – Да, наистина, не е лошо, ако на човек му се иска да се поотпусне. Самият аз водя обучението на доброволците два пъти седмично, а освен това помагам и в стопанствата. Жена ми редовно върши стопанска работа. Всяка сутрин става в пет, за да издои кравите, и не спира чак до обяд. По принцип животът тук никак не е лош, стига да не беше този Алфред Ингьлторп! – Джон внезапно спря колата и погледна часовника си. – Чудя се дали ще имаме време да приберем Синтия. Май не, защото тя сигурно вече е тръгнала от болницата.
   – Синтия? Но това не е съпругата ви, нали?
   – Не, Синтия е под закрилата на майка ми – дъщеря на нейна съученичка, която се омъжила за някакъв нескопсаник адвокат. Преди смъртта си пропилял всичко и така момичето останало сираче и без пукнат грош. Майка ми прояви милосърдието си и така от две години Синтия е като член на семейството. Работи в болницата „Ред Крос“ в Тадминстър, на седем мили от нас.
   При последните му думи колата спря пред един чудесен стар дом. Дама в дебела вълнена пола се беше навела над розите и се изправи, като ни забеляза.
   – Здравей, Иви! Ето го нашия ранен герой господин Хейстингс – госпожица Хауърд.
   Госпожица Хауърд стисна ръката ми изключително крепко, дори болезнено. Останах впечатлен от сините очи насред обветреното ѝ лице. Тя беше жена на около четиресет, с привлекателна външност и дълбок глас, почти мъжки по тембър; тялото ѝ беше доста едро, а и нозете ѝ, обути в грубовати ботуши, съвсем съответстваха на размерите му. Не след дълго открих, че маниерът ѝ на говорене се отличава с оскъдността на телеграфния стил.
   – Плевелите растат – подпалена къща. Не можеш да смогнеш. Направо затискат. Внимателно трябва.
   – Уверявам ви, че ще ми достави огромно удоволствие, ако мога с нещо да ви помогна – отвърнах аз.
   – Няма нужда. Никаква полза. Само дето после ще съжалявате.
   – Ти си истински циник, Иви – каза Джон със смях на уста. – Къде ще пием чай днес – вътре или навън?
   – Навън. В такова хубаво време кой ще се вре вътре?
   – Хайде, стига си градинарствала за днес.
   – Работникът заслужава своята заплата, нали знаеш. Ела да се подкрепиш.
   – Добре – отвърна госпожица Хауърд, сваляйки ръкавиците си, – май ще се съглася с вас.
   Тя се запъти покрай дома към мястото, където бяха сервирани чаят и закуските – под сянката на огромен явор.
   От плетените кресла се надигна една фигура и направи няколко крачки към нас.
   – Съпругата ми, Хейстингс – каза Джон.
   Никога няма да забравя първия път, когато видях Мери Кавендиш. Няма да забравя високата, стройна фигура, очертана на фона на ярката светлина; живото усещане за тлеещ огън, който като че ли намираше израз единствено в нейните светлокафяви забележителни очи, различни от очите на всяка друга жена, която съм познавал; напрежението в нейната неподвижност, което не можеше да не издаде лудешкия и волен дух на изискано и благородно тяло – всички тези неща оставиха белег в паметта ми, сякаш някой се бе докоснал с горещо желязо. Няма да ги зaбравя никога.
   Тя ме поздрави приятно със своя нисък и глас, а аз се отпуснах в плетеното кресло с чувство на удовлетвореност, че съм приел поканата на Джон. Госпожа Кавендиш ми поднесе чай и малкото думи, които тя кротко изрече, още повече засилиха първоначалното ми впечатление, че тя е изключително очарователна жена. Компанията на внимателния слушател винаги действа стимулиращо и аз шеговито разказах някои случки от дома за възстановяване, като с голяма радост установих, че моята домакиня изпита огромно удоволствие от начина, по който го направих. Що се отнася до Джон, колкото и голям добряк да бе той, човек едва ли можеше да го причисли към хората, които умеят да разговарят интересно.
   В този момент добре познат глас долетя от отворения френски прозорец, намиращ се наблизо:
   – Значи ти ще пишеш на принцесата след чая, Алфред, нали? Аз пък ще пиша на лейди Тадминстър за втория ден. А дали да не изчакаме, докато получим отговор от принцесата? Ако тя ни откаже, тогава лейди Тадминстър би могла да го открие в първия ден, а госпожа Кросби - на втория. А след това и дукесата – тя пък е за училищното празненство.
   Последва мърморенето на мъжки глас, след което госпожа Ингълторп изчурулика в отговор:
   – Да, Алфред, разбира се. След чая ще бъде много добре. Така хубаво обмисляш всичко, мили Алфред.
   Френският прозорец се отвори още по-широко и една приятна белокоса възрастна дама с малко властно изражение на лицето прекрачи навън върху тревата. След нея се появи мъж, в чието поведение се долавяше почтително отношение.
   Госпожа Ингълторп ме приветства бурно:
   – Господи, нима не е прекрасно да ви види човек след всичките тези години, господин Хейстингс? Алфред, мили, господин Хейстингс - а това е съпругът ми.
   Огледах „милия Алфред“ с любопитство. Без съмнение у него имаше нещо странно. Вече не се чудех защо Джон не одобрява брадата му. Стори ми се, че не бях виждал по-дълга и по-черна брада от неговата. Носеше пенсне със златни рамки, а цялата му фигура излъчваше някаква скованост. Хрумна ми, че вероятно би изглеждал по-уместно на сцена, защото появата му в действителния живот будеше недоумение. Гласът му беше доста приглушен и мазен. Подаде ми вдървена ръка и каза:
   – За мен е удоволствие, господин Хейстингс. След това се обърна към съпругата си: – Емили, мила, тази възглавничка ми се струва малко влажна.
   Тя обърна към него грейналото си от любвеобилност лице, докато той, демонстрирайки най-нежна загриженост, замени въпросната възглавничка с друга. Странна беше заслепеността на тази иначе благоразумна жена!
   Присъствието на господин Ингълторп като че ли хвърли пелена от сдържаност и прикрита враждебност върху цялата компания. Госпожица Хауърд пък дори и не се стараеше да прикрива чувствата си. Само госпожа Ингълторп сякаш не забелязваше нищо необичайно. Прежната ѝ словоохотливост не бе изгубила нищо от изминалите години и от устата ѝ се сипеше несекващ поток от думи, главно във връзка с предстоящата разпродажба, която тя организираше и която предстоеше да се проведе скоро. От време на време тя се обръщаше към съпруга си, за да уточни дни и дати. Той не измени на своя бдителен и внимателен маниер ни за минутка. Още от самото начало у мен се загнезди силна ненавист спрямо него, а аз се гордея с факта, че обикновено първите ми впечатления са доста непогрешими.
   Не след дълго госпожа Ингълторп се обърна, за да даде нареждания на Ивлин Хауърд относно някакви писма, и тогава съпругът ѝ ме заговори с особения си глас:
   – Вие имате професията на военен, така ли, господин Хейстингс?
   – Не, преди войната работех в „Лойдс“.
   – А възнамерявате ли да се върнете пак там, когато свърши?
   – Навярно. Или там, или ще започна всичко отначало.
   Мери Кавендиш се наведе напред:
   – Какво в действителност бихте избрали като професия, ако можехте да следвате влечението си?
   – Ами... зависи.
   – Нямате ли някакво тайно хоби? – попита тя. – Кажете ми, привлича ли ви нещо? Всеки го тегли нанякъде, и то все към абсурдни неща.
   – Ще ми се присмеете.
   Тя се усмихна.
   – Навярно.
   – Ами... винаги тайно ми се е искало да стана детектив!
   – Истински? Скотланд Ярд? Или Шерлок Холмс?
   – О, Шерлок Холмс, разбира се. Но вижте какво, това ме влече съвсем сериозно и много силно. Преди време в Белгия срещнах един прочут детектив и се запалих от него. Той е едно чудесно дребно човече. Казваше, че добрата детективска работа е просто въпрос на метод. И моята система е изградена върху това – макар и да не съм направил кой знае какво досега. Той е забавно човече – голямо конте, но с чудесен ум.
   – Харесвам добри детективски истории – обади се госпожица Хауърд. – Ама пишат и много боклук. Престъпникът в последната глава. Объркват всички. В живота веднага ще се сетиш още отначало.
   – Има много неразкрити престъпления – отвърнах аз.
   – Не говоря за полицията, а за тези, дето са замесени. Семейството. Тях не можеш излъга. Те ще се сетят.
   – Значи – казах аз удивен – вие смятате, че ако край вас стане престъпление, да кажем убийство, веднага ще можете да посочите убиеца?
   – Ами да. За доказване пред съда може и да не стане, но съм сигурна, че ще го позная. Ще го усетя с върха на пръстите си, ако се приближи към мен.
   – Може да е и „тя” – подхвърлих аз.
   – Може. Но убийството е насилие. Пó подхожда на мъж.
   – Не и когато става въпрос за отровителство – стресна ме звънкият глас на госпожа Кавендиш...

Издателство Ера


Лейф Г. В. Першон >> Онзи, който убие дракона

Още един пречукан пияница...

   Вратовръзка с петно от сос, чугунен капак на тенджера и обикновен малък чук със счупена дървена дръжка. Това бяха трите най-забележителни неща, които откриха криминалистите от полицията в Солна при първоначалния оглед на местопрестъплението. Изобщо нямаше нужда човек да е криминалист, за да се досети, че най-вероятно тези предмети бяха използвани за убийството на жертвата. Стига да има очи да вижда и достатъчно здрав стомах, за да издържи на огледа.
   А колкото до чука с пречупена дръжка, съвсем скоро щеше да се окаже – едва ли не с още по-голяма вероятност, – че са сбъркали и всъщност не се е стигнало до употребата му, когато извършителят е светил маслото на жертвата.
   Докато криминалистите се занимаваха с техните неща, следователите изпълниха своите си тривиални задължения. Звъняха по вратите на съседите, осведомиха се за жертвата и евентуални наблюдения, които биха могли да се свържат с деянието. Една от цивилните служителки, понеже по принцип те отговарят за подобни неща, се зае да изрови всичко възможно от компютъра.
   Съвсем скоро бе обявена печалната истина за обичайната жертва на убийство в историята на шведската криминалистика за сто и петдесетте години, в които се бе водила статистика. Впрочем сигурно и от много по-рано, понеже ръкописните присъди точно в тази област още от ранното средновековие разкриваха същата картина, както съдебната статистика на съвременното общество. Класическата шведска жертва на убийство, ако щете, от хиляда години насам. На съвременен език: „Самотен мъж на средна възраст, социално маргинализиран и тежко алкохолизиран.“

   „Просто най-обикновен пияница“ – както ръководителят на предварителното следствие, криминален комисар Еверт Бекстрьом от полицията в Солна, определи жертвата по време на доклада пред шефа си след първата сбирка на екипа по случая.
   Макар показанията на съседите и извадките от различни регистри да бяха достатъчни, дори предостатъчни, двамата криминалисти допълнително подкрепиха аргументите си.
   „Типично убийство на пияница ми се вижда, Бекстрьом“ – така обобщи случая по-възрастният от тях, Петер Ниеми, по време на същото първоначално съвещание, когато изложи своето и на колегата си виждане по случая.

   Вратовръзката, капакът на тенджера и чукът принадлежали на жертвата и били налични в апартамента отпреди неприятностите. Вратовръзката чисто и просто си висяла на шията на убития. Под яката на ризата, както е редно, ала в случая малко по-стегната и за по-сигурно застопорена под гръкляна с още един възел.
   В същия апартамент двама души, единият от които според пръстовите отпечатъци – самата жертва, вероятно бяха посветили часовете преди убийството на съвместно хапване и пийване. Празни бутилки от алкохол и кенове от силна бира, чаши, от които бяха пили бира и водка, остатъци от храна в две чинии на масата в дневната, които заедно със съответстващите им остатъци в тясната кухничка разкриваха, че последното ястие на жертвата се бе състояло от класическите за шведската кухня запържен бекон и бобена яхния. Последната всъщност полуфабрикат: съдейки по опаковката в кофата за боклук – купена същия ден от близкия супермаркет ИКА. И преди сервирането затоплена в чугунената тенджера, с чийто капак извършителят по-късно същата вечер няколко пъти е халосал по главата своя домакин.
   Съдебният лекар също бе стигнал до подобни изводи. Беше ги изложил пред криминалиста, който бе присъствал на аутопсията, тъй като щеше да е зает с нещо по-важно по времето, предвидено за съвещанието на разследващата група. Със сигурност окончателната му експертиза в писмен вид щеше да се позабави някоя и друга седмица, но за първоначалната устна преценка стигаха и стандартните разрези наред с опитното око.
   – Пияница, както вие, полицаите, имате навика да определяте такива като нашия клетник – обясни съдебният лекар, който за разлика от присъстващите все пак бе образована личност и се очакваше да си мери думите.

   Съвкупността от всичко – показанията на съседите, безрадостните извлечения от регистрите относно личността на жертвата, намерените на местопрестъплението предмети, наблюденията на съдебния лекар – разкриваше пред полицията всичко, което трябваше да знае. Двама пияници, близки познати от по-рано, се срещат, за да хапнат едно-друго и да изпият значително повече, сетне се скарват за някоя от всевъзможните безсмислици в своето общуване. И единият слага край на вечеринката, убивайки другия.
   Нищо особено заплетено. И беше съвсем възможно да открият извършителя в най-близкото обкръжение от приятелчета на жертвата, дори бяха започнали да проверяват сред тях. Убийства като това биваха разкривани в девет от десет случая и досието обикновено се предоставяше на прокурора след не повече от месец.
   Така де, съвсем рутинна процедура, та на никого от полицаите от Солна, присъствали на първоначалното съвещание, и през ум не би минало да потърси външни специалисти, например по психологично профилиране от Кралската криминална полиция, а може би дори направо професора по криминология от Главно управление на Кралската полиция, който впрочем живееше само на няколко пресечки от дома на жертвата.
   А и никой от въпросните експерти не бе влязъл във връзка с групата по своя инициатива, което в конкретния случай бе добре, понеже те без съмнение щяха да потвърдят, че нещата са точно каквито са. Така че поне нямаше шанс да ги хванат по бели гащи, що се отнася до научните доказателства.
   Защото щеше да се окаже, че всичко гореописано: измъдреното благодарение на събраните доказателства, на натрупания полицейски опит и на обичайния нюх, който всички истински ченгета придобиват с времето – бе толкова погрешно, та чак смърдеше.
   – Кажи ми най-същественото, Бекстрьом – нареди висшестоящият му ръководител Ана Холт, главен комисар в комисариата на Вестерурт, когато в деня след убийството Бекстрьом изложи пред нея случая.
   – Просто най-обикновен пияница – заяви той и кимна уверено.
   – Окей, имаш пет минути – въздъхна Холт, в чийто дневен ред имаше още много задачи, някои доста по-важни от проблема на Бекстрьом.
   В четвъртък, 15 май, се развиделяваше над Хаселстиген 1 в Солна още в 3:20 сутринта. Точно два часа и четирийсет минути преди Септимус Акофели, 25, да стигне до същия адрес, за да достави сутрешния вестник...

Преводач Росица Цветанова

Издателство Колибри


Дубравка Угрешич >> Баба Яга снесла яйце

Иди там – не знам къде,
донеси онова – не знам какво.

   Жива ли си?

   – Да се обадим на старата вещица, а? – казва мама. Забелязвам в очите ѝ ненадеен блясък.
   Взимам послушно тефтерчето с петнайсетината важни телефонни номера, които ѝ записах, за да са ѝ винаги под ръка, набирам номера и подавам слушалката. След малко я чувам да чурулика доволно.
   – Как си, скъпа, жива ли си?
   Често се обаждаше на „старата вещица“, особено сега, като не можеше вече да се отбива при нея. Не само по възраст, но и по продължителност на познанството им, Пупа беше най-старата приятелка на мама.
   – Да не беше тя, и тебе нямаше да те има – казва мама и за пореден път повтаря семейната легенда как като току-що дипломирана стажантка Пупа асистирала на главния лекар при раждането ми. (Исусе, какво грозно бебе! – възкликна Пупа, като те извадиха на бял свят. Примрях от страх. Пък ти хич не беше грозна, дъртата вещица само се шегуваше!)
   – Ех, Пупа! И нейният живот не беше лек... – въздъхва замислено майка ми.
   Някога тя била при партизаните, където хванала туберкулоза. Преживяла какво ли не, дори умирала на няколко пъти и все се ядосваше на дъщеря си, също лекарка, че е виновна за всичко. Без нея, оплакваше се често старата вещица, отдавна да се е отървала от тоя свят.
   Едва ли имаше повече от четирийсет кила, придвижваше се с инвалидна проходилка, беше полусляпа, виждаше света в неясни контури. Живееше сама, отказваше твърдоглаво да отиде в старчески дом или да се премести при дъщеря си и семейството ѝ. За платена гледачка и дума не можеше да става. Както и за всякакви други варианти. Ето защо дъщеря ѝ беше принудена да се отбива при нея всеки ден, както и домашните помощнички, които сменяха постоянно. Седеше в жилището си пъхнала крака в електрическа грейка с формата на голям кожен ботуш. От време на време пускаше телевизора и се кьореше в петната по екрана. После го изключваше и душеше въздуха наоколо. Проклетите съседи сигурно пак ѝ бяха пуснали „гнил газ“ през инсталацията за парното. Викаше му така, защото от него цялата къща вонеше на гнилоч. Караше помощничката да оглежда внимателно всяко кътче на жилището, да проверява да не се е запалило нещо, да няма някаква умряла мишка или храна, а жената се кълнеше, че няма нищо. Освен „гнилия газ“, който от време на време циркулираше по инсталацията, нищо друго не вгорчаваше живота ѝ. Проблемът беше смъртта: тя упорито не идваше. Да щеше да се промъкне по тръбите, на драго сърце би ѝ се оставила. Смъртта няма мирис. Животът смърди! Животът е гадост!
   Седеше тъй във фотьойла с крака, пъхнати в големия ботуш, и душеше въздуха край себе си. С времето ботушът се срасна с нея и стана естествено продължение на тялото ѝ. С късо подстригана бяла коса, с остър, закривен, клюноподобен нос, извиваше елегантно дългия си врат и отправяше сивия си поглед към госта.
   – Сто пъти съм ѝ казвала, остави ме да умра... - не спираше да вини дъщеря си. Така косвено се извиняваше за състоянието си.
   – Знаеш ли сега пък какво е намислила? – заразказва разпалено майка ми, като остави телефонната слушалка.
   – Какво?
   – Всеки ден си поръчва по телефона пасти от сладкарницата. Изяжда по пет кремпити наведнъж…
   – Това пък защо?
   – Сигурно се надява да качи кръвната захар и да умре...
   – Убедена съм, че не го мисли. Все нещо трябва да си спомня от медицината...
   – Казвам ти, всеки ден омита по няколко кремпити.
   – И как ѝ е захарта?
   – Не помръдва. Между пет и шест...
   – Е, няма късмет...
   – И изгонила жената, дето ѝ чисти...
   – Защо?
   – Сигурно не е чистила добре...
   – Че откъде ще знае, като е полусляпа?!
   – Хм, вярно... Виж ти, за това не се бях сетила...
   А после доволно добавя
   – Що се отнася до хигиената, Пупа беше много по-страшна от мен. Не помня някой някога да е влязъл в къщата ѝ с обувки. На всички още от прага им връчваше от ония плетеници...
   – Терлици ли?
   – Да, вече не се намират такива...

Преводач Русанка Ляпова

Издателство Панорама


неделя, 31 август 2014 г.

Стивън Кинг* >> Отмъстителите

Шеметно темпо, сковаващ страх – изглежда, изход няма!

Летен ден в задрямало градче в Охайо.
Нищо не предвещава зловещите събития, които след малко ще започнат да се случват на Поплър Стрийт, Скоро уличката ще се превърне в карикатура на Дивия запад, какъвто го вижда по телевизията Сет.
Кой е Сет?
Дете аутист, което придобива способността да контролира действителността с помощта на зло същество на име Так. Живеещите на Поплър Стрийт са нападнати от чудовищни създания, възникнали във въображението на Сет и направлявани от Так. Отчаяните хора се питат как да прекратят безумието и да попречат на Сет и Так напълно да преобразят света им.
Паралелните вселени в Отмъстителите и в Град Отчаяние са свързани помежду си и повечето герои от единия роман фигурират в другия, но в различни роли. Сцените се редуват във въображението като филмови кадри: ярки и неумолими. Отмъстителите сякаш е ярък и свръхестествен сън на някой от Град Отчаяние... но на кой?

Преводач Весела Еленкова

Художник Димитър Стоянов – Димó

Издателство Плеяда

* Под псевдонима Ричард Бакман