Майка и дъщеря по опустелите пътища на Италия...
Единственото събитие, напомнящо за войната в онези първи дни от престоя ни в планината, бяха експлозиите, които се разнесоха една сутрин откъм морето в посока Сперлонга. Експлозиите се чуваха много отчетливо и една жена, която се беше качила на мачерата да продава портокали, ни разказа, че немците вдигали във въздуха дигите на лагуните, за да задържат настъплението на англичаните. Сега всичко щеше да потъне във вода и хората, които бяха работили цял живот, за да си отвоюват малко обработваема площ от лагуната, щяха да бъдат разорени. Щяха да са нужни години, за да се оттегли водата и земята отново да стане годна за обработване. Експлозиите се редуваха като празнични фойерверки и това ме караше да се чувствам странно, защото, от една страна, ги свързвах с нещо тържествено, а от друга, знаех, че ще донесат единствено мизерия и отчаяние на хората, живеещи долу край лагуната. Денят беше прекрасен, небето – ясно и спокойно, и плодородната долина Фонди се виждаше чак до ивицата лазурно море, което изглеждаше толкова красиво и ведро. И докато слушах тътените да отекват във въздуха и гледах пейзажа, си помислих, че хората и природата вървят в различни посоки и когато природата се развихри в буря, гръмотевици и дъжд, хората най-често си седят щастливи по къщите; когато обаче природата се усмихва и ти се струва, че обещава вечно щастие, хората понякога се отчайват и дори призовават смъртта.
Минаха още няколко дни, новините за войната бяха все така неясни, а хората, които идваха в Санта Еуфемия от долината, все казваха, че многочислена английска войска се е насочила към Рим. Но трябва да спомена, че тази многочислена войска явно се движеше със скоростта на костенурка; дори да вървяха пеш, англичаните вече трябваше да са стигнали, а от тях нямаше и помен. Аз не можех повече да понасям разговорите за англичаните, за това как ще дойдат и ще донесат купища блага, така че се опитвах да се занимавам с нещо и се хванах да плета. Бях купила от Париде известно количество вълнена прежда и реших да изплета пуловери за нас с Розета. Можеше да се наложи да останем в планината още дълго време, зимата наближаваше, а ние не си бяхме взели топли дрехи. Преждата беше мръсна и мазна, миришеше на обор; тя беше от малкото овце на Париде, които той периодично стрижеше, а после жените предяха вълната с вретена по стария начин и плетяха чорапи и пуловери. Горе в планината всичко се правеше така, както са го правили в старите времена.
Семейството на Париде разполагаше с всичко необходимо не само за храна, но и за облекло: имаха лен, вълна и кожа, което беше добре, защото, както вече споменах, нямаха никакви пари и ако не се препитаваха и обличаха по този изпитан през вековете начин, трябваше да ходят голи и боси. Отглеждаха лен, гледаха овце за мляко и вълна, а като заколеха някоя крава, използваха кожата й за направата на връхни дрехи и цървули. След като изпридаха вълната и лена на ръка, ги тъчаха на стана в нашата стая, редувайки се – работеше ту Луиза, ту сестрата, ту снахата на Париде. Но трябва да добавя, че и трите не ставаха за нищо въпреки цялата работа с преденето и тъкането, защото нямаха нужните умения. Неравното платно, което се получаваше, боядисваха доста неумело в някакви грозни синкави цветове, а после го крояха и режеха, за да направят от него панталони и сака. Честно казано, не съм виждала толкова зле скроени дрехи, сякаш сечени с брадва. Остави това, ами не минаваше и седмица, и дрехата се прокъсваше на коляното или на лакътя, а жените зашиваха отгоре кръпка, така че още на втората седмица от обличането на новите дрехи семейството се разхождаше вече оръфано и закърпено. Да, не купуваха нищо и сами си правеха всичко, но го правеха изключително нескопосано. Споделих тези си мисли с Микеле, сина на Филипо, а той поклати глава и ми отговори:
– Кой работи вече на ръка, като има всякакви машини? Само нещастници и селяни от изостанала и бедняшка страна, каквато е Италия.
Но да не си помислите, че Микеле презираше селяните, точно обратното. Той винаги се изказваше категорично и с голяма горчивина, но в същото време – и това най-силно ме впечатляваше – говореше спокойно, без капка жестокост в гласа, сякаш казваше нещо толкова очевидно и безспорно, в което вярва от дълго време и не подлага на съмнение, само го изговаря по най-естествен начин, както другите казват, че грее слънце или вали дъжд.
Микеле беше интересен човек. Впоследствие с него станахме приятели и аз го заобичах като свой син, затова искам да го опиша – ако не за друго, поне да си го представя още веднъж, за последно. Не беше много висок, дори би могъл да мине за нисък, широкоплещест, леко прегърбен; имаше голяма глава и високо чело. Носеше очила и вървеше спокойно и гордо, с вид на човек, който няма да се остави да го тъпчат и унижават. Беше много начетен и от баща му научих, че същата година се дипломирал или предстояло да се дипломира, не си спомням точно. Беше около двайсет и пет годишен, макар че заради очилата и сериозното поведение човек би му дал трийсет. Но характерът му беше особен; той се различаваше от останалите бежанци и въобще от хората, които до онзи момент бях познавала. Говореше напълно убедено, сякаш единствен знаеше истината. Според мен от тази му убеденост произтичаше нещо твърде интересно, което вече отбелязах: дори когато казваше жестоки и горчиви думи, той въобще не се разпалваше, винаги говореше със спокоен и разумен тон, сякаш се отнасяше за нещо несъществено или толкова старо, че всички отдавна бяха на едно мнение по въпроса. Но съвсем не беше така, поне според мен. Например, когато го слушах да говори за фашизма и фашистите, винаги се изумявах. Последните двайсет години, тоест, откакто бях започнала да разсъждавам, бях слушала да се говори само с добро за правителството. И макар че понякога не бях съгласна с неща, които засягаха преди всичко търговията и магазина ми, понеже никога не съм се интересувала от политика, смятах, че щом вестниците одобряват правителството, те би трябвало да имат основателни причини за това. И съвсем не беше наша работа – на неуките и бедните - да съдим за неща, които нито познаваме, нито разбираме. Но ето че Микеле отричаше всичко, а онова, което за вестниците беше бяло, той наричаше черно. Според него през тези двайсет години не се беше случило нищо добро за Италия и всичко, което фашистите бяха направили, беше погрешно. Микеле смяташе Мусолини, неговите министри и всички големи риби в политиката за бандити и точно така ги наричаше – бандити. Аз изумено слушах твърденията му, изречени толкова уверено, небрежно и спокойно. Бях чувала да се говори, че Мусолини е гений, че министрите му са велики мъже, че секретарите на фашистките организации, наглед скромни, всъщност са много умни хора и че всички останали, макар и на по-ниски длъжности в йерархията, са хора, на които можеш да се довериш със затворени очи. И ето че Микеле с един удар преобръщаше всичките ми представи и наричаше същите тези хора бандити. Питах се кое го е накарало да стигне до тези заключения, защото бе ясно, че той не бе започнал да мисли така от момента, в който войната се обърна зле за нас, за разлика от мнозина. Както вече посочих, човек би рекъл, че се е родил с тези неща в главата, толкова естествено звучаха те от устата му, както децата назовават със свои думи растения, животни или хора. Сякаш се бе родил с това естествено, нерушимо и закостеняло недоверие към всички и всичко. И това ми се струваше още по-странно, защото той беше само на двайсет и пет и така да се каже, не беше видял друго освен фашизма, беше възпитаван и беше получил образование от фашистите, и по пътя на логиката, ако образованието въобще струваше нещо, следваше и той да е фашист – като повечето съвременници, които критикуваха фашизма, но с половин уста и някак неуверено. Само че Микеле, който беше израснал във времето на фашизма, беше негов върл противник. И това ме навеждаше на мисълта, че в тяхното образование имаше нещо сбъркано, в противен случай Микеле не би се изказвал така сурово и категорично.
Някой би могъл да си помисли, че Микеле е имал някакви лични сметки с фашистите; защото е известно, че ако човек се сблъска с нещо лошо – дори при управлението на най-доброто правителство, той прави изводи въз основа на преживяното, критикува наред и вижда всичко в черни краски. Но докато разговарях с Микеле, установих, че житейският му опит е доста скромен и нещата, с които се е сблъсквал, са били незначителни, типични за всички младежи на неговата възраст и с неговия произход. Той беше израснал във Фонди, беше ходил на училище и като всички останали момчета първо бе станал член на организацията „Балила“, а по-късно и авангардист. След това се бе записал да следва в университета в Рим и бе живял там няколко години у един свой чичо магистрат. Това беше всичко. Никога не беше напускал страната. Освен Рим и Фонди, познаваше само няколко големи града в Италия. С една дума, не му се беше случвало нищо необикновено или, ако все пак се е случило, то е ставало само в главата му, не и в реалния живот. Например, що се отнася до жените, според мен той никога не беше изпитвал любов, което обикновено отваря очите на мнозина за живота. Той самият на няколко пъти ми беше казвал, че никога не се е влюбвал, нито е бил сгоден, дори не е ухажвал жена. Най-много да се е срещал с проститутки, допусках аз, както правят повечето младежи без пари и познанства. Така стигнах до извода, че се бе сдобил с твърдите си убеждения, без да си даде сметка защо и как, може би заради желанието да противоречи на всичко. В продължение на двайсет години фашистите ни заливаха с пропагандата, че Мусолини е гений и министрите му са велики. А Микеле веднага щом е започнал да разсъждава, със същата естественост, с която растението протяга клони към слънцето, е помислил точно обратното на онова, с което фашистите са му проглушавали ушите. Знам, че звучи странно, а аз съм само една неука жена и не си въобразявам, че мога да го разбера или обясня. Но съм забелязала, че децата правят точно обратното на онова, което им се казва и което правят родителите им, и не защото разбират, че родителите им грешат, а само по простата причина, че са деца и искат да имат собствен живот, да правят нещата по свой начин, а родителите си знаят тяхното. Мисля, че и с Микеле нещата стояха така. Той беше отгледан от фашистите, за да стане фашист, но единствено по силата на факта, че е човешко същество и се стреми да живее, както на него му харесва, той беше станал антифашист.
В началото Микеле се мотаеше край нас по цели дни. Не знам кое го привличаше, защото бяхме обикновени жени, не чак толкова различни от майка му и сестра му. От друга страна, както се разбра по-късно, не беше привлечен и от Розета. Може би ни предпочиташе за компания пред семейството си и другите бежанци, защото бяхме от Рим, не говорехме местния диалект и не обсъждахме разни клюки от Фонди като останалите, а той сподели, че подобни теми не го интересуват и даже са му досадни. Накратко, той пристигаше сутрин рано и ни оставяше само когато станеше време за обяд, така че на практика прекарваше с нас почти целия ден. Като затворя очи, още си го представям как се появяваше в стаичката ни, докато ние седяхме – аз на леглото, а Розета на стола, - без да правим нищо, и весело съобщаваше:
– Какво ще кажете да отидем на една хубава разходка?
Ние се съгласявахме, макар че разходките винаги бяха едни и същи: обикновено поемахме по мачерата около планината и вървяхме все по равно, като можехме да стигнем до съседната долина, която по нищо не се различаваше от Санта Еуфемия; друг път се изкачвахме до превала, минавайки през дъбови горички и каменоломни; понякога слизахме към долината. Почти винаги избирахме по-равния път, за да не се уморяваме, и следвайки мачерата, стигахме до висока скала под един от върховете на левия скат на планината. Там растеше голямо рожково дърво сред обляна в слънце полянка, оградена със зелени храсти. Земята бе покрита с мъх, който бе толкова мек, че напомняше възглавница. Сядахме под самия връх, до синята скала, от която можеше да се наблюдава цялата долина Фонди, и оставахме там няколко часа. Какво правехме ли? Понякога Розета и Микеле обикаляха горичките и беряха циклами, които през топлата есен растяха нагъсто и бяха толкова големи, че ярките им цветове грееха сред тъмните листа навсякъде, където имаше мъх. Розета правеше голям букет и ми го подаряваше, а аз после го слагах в една чаша на масата в стаичката. Или просто седяхме, без да правим нищо – гледахме небето, морето, долината, планините наоколо. Честно казано, не си спомням нищо от тези разходки, защото не се случваше нищо, с изключение на речите на Микеле. Тях си ги спомням, защото бяха нещо ново за мен, а и той беше различен, преди не бях срещала други като него, затова си го спомням така ясно.
Ние бяхме две невежи жени, а той беше чел много книги и знаеше много неща. За сметка на това аз притежавах жизнен опит, какъвто той нямаше. Сега си мисля, че въпреки всички знания, които бе почерпил от книгите, той си оставаше изключително наивен, нямаше реална представа от живота и имаше погрешни разбирания за много неща. Спомням си например един разговор, който проведохме първите дни.
– Ти, Чезира, си търговка и мислиш само за твоя магазин. – Той се обръщаше към двете ни на ти, както и ние към него. – Но търговията за щастие не те е покварила, останала си такава, каквато си била като дете.
– Каква? – попитах аз.
– Селянка.
– Не ми правиш комплимент с това – отвърнах аз. – Селяните не знаят нищо друго, освен да обработват земята, освен това живеят като животни.
Той се разсмя и отвърна:
– Навремето може да не е било комплимент, но днес... Днес невежи са онези господа, които четат, пишат и живеят в града; те са истински невежи и некултурни хора в обществото. Те не могат да се върнат назад, но с вас, селяните, може да се започне отначало.
Не разбирах какво иска да каже и запитах:
– Какво ще рече това – да се започне отначало?
– От селяните могат да излязат новите хора.
– Явно не познаваш селяните, драги мой – възразих аз. – Селяните са непоправими. Какво смяташ, че са селяните? Те са най-старите хора на земята. Въобще не са нови хора. Те са били селяни преди всички останали, преди да е имало хора в града. Били са и винаги ще си останат селяни.
Той поклати съчувствено глава и не каза нищо. А аз останах с впечатлението, че той не виждаше селяните, каквито бяха в действителност, а такива, каквито искаше да ги види по някакви разбираеми само за него причини.
Говореше с добро само за селяните и работниците, но според мен не познаваше нито едните, нито другите. Един ден му го казах:
– Микеле, ти говориш за работниците, но не ги познаваш.
– А ти познаваш ли ги? – попита той.
– Да, разбира се, в моя магазин идваха мнозина, нали живееха наблизо.
– Какви работници?
– Ами занаятчии, леяри, зидари, а също и дърводелци, електротехници, всякакви хора, които по цял ден се трудят.
– И според теб какви са работниците? – попита той с леко подигравателен тон, сякаш очакваше да чуе глупости.
– Ех, момче, не знам какви са... за мен тези разлики не съществуват. Те са хора като всички останали, сред тях има и добри, и лоши... Някои са лентяи, други работят неуморно... Някои обичат жените си, а други тичат след фусти... Някои пият, други играят хазарт... С една дума, и сред тях има всякакви, както и навсякъде другаде – било то сред аристократите, сред селяните, сред държавните служители.
Тогава той ми каза:
– Може би си права... Ти гледаш на тях като на хора, които приличат на всички останали... И ако всички смятаха така и се отнасяха с тях като към обикновени хора, определени неща нямаше да се случат и може би сега нямаше да сме тук, в Санта Еуфемия.
– А как гледат на тях другите? – попитах аз.
– Гледат на тях не като на хора като всички други, а като на работници.
– И ти ли?
– И аз – отговори Микеле.
– Следователно – рекох му – ти също си виновен, че сме тук горе. Ще се наложи да повторя казаното от теб: Значи, и ти ги смяташ за работници, а не за хора като останалите?
– Разбира се, че и аз ги смятам за такива, но трябва да видим защо е така. На много хора им отърва да ги смятат за работници само за да ги използват, а аз искам да ги защитавам.
– Значи, си бунтар – казах неочаквано.
Микеле мълча известно време, после попита:
– Защо мислиш така?
– Чух да го казва един капитан от карабинерите, който идваше в магазина ми – отговорих аз. - Точно така каза: бунтарите правят агитация сред работниците.
Микеле помълча и ми отвърна:
– Тогава да речем, че съм бунтар...
Издателство Хермес
