Лоис Макмастър Бюджолд >> Сделката на капитан Ворпатрил

Опасността и приключенията отново са намерили капитан Ворпатрил...

   Биърли сложи ръка на сърцето си и промълви замечтано:
   – Де тоз късмет...
   После изгълта на един дъх водата и заряза шегичките.

   Обичайната мазна и самодоволна усмивка изчезна, лицето му се изопна съсредоточено. Иван от опит знаеше, че тази промяна не вещае нищо добро.
   – Всъщност искам да те замоля за една дреболийка.
   – Знаех си.
   – По твоята част е. Току-виж се оказало, че аз съм ти направил по-голяма услуга, отколкото ти на мен. Искам да свалиш едно момиче.
   – Не – каза Иван, за да види как ще реагира Биърли. Затова, но не само.
   – Стига де. Ти постоянно сваляш момичета.
   – Не по твоя препоръка. Каква е уловката?
   Биърли смръщи вежди.
   – Нямаш ми доверие.
   – Ми да.
   Би сви рамене в знак че разбира аргумента и е склонен да го приеме.
   – За жалост самият аз не съм сигурен. А задължения­та ми покрай, как да се изразя по-меко, чрезвичайно неприятните хора, които в момента придружавам...
   „Тоест шпионираш“ – преведе си без затруднение Иван. Биърли по правило се събираше с неприятни хора. „Чрезвичайно“ неприятни означаваше... какво?
   – ... не ми оставят свободно време да се погрижа за младата дама. А въпросните хора, изглежда, проявяват необясним интерес към нея. Интерес, който, боя се, не е приятелски. И това, нека изтъкна, ме притеснява, Иване. – След миг добави: – Мацката е много хубава, уверявам те. По тази линия нямаш грижа.
   Иван се намръщи, ужилен.
   – Намекваш, че бих отказал да помогна на млада жена само защото е грозновата?
   Биърли се облегна назад и веждите му се вдигнаха.
   – Ни най-малко, моля те. Но хубостта ѝ ще добави щипка правдоподобност в очите на страничните наблюдатели. – Извади от джоба на сакото си снимка и я подаде на Иван.
   Фонът беше размазан, но на преден план се виждаше поразителна млада жена, която вървеше по някакъв тротоар. На възраст можеше да е на двайсет или на трийсет и няколко стандартни години, макар че в днешно време външният вид не беше гаранция за истинската възраст на хората. Буйна черна коса, светнали очи и сияйна кожа с интересен канелен цвят, подчертан от кремаво потниче. Прав нос, решителна брадичка – или беше родена с това лице, или го беше получила от истински майстор в занаята, защото нямаше и помен от свръхсиметричната приветливост на серийното телесно скулптиране, което беше превърнало биологичния идеал в досадно клише. Дълги крака в кафяви панталони, които прилепваха точно където трябва. Приятно закръглена фигурка. Приятно закръглена. Ако лицето ѝ беше естествено, дали същото важеше и за другите забележителни елементи от физиологията ѝ? Иван попита с крееща неохота:
   – Коя е тя?
   – Теоретично комарска гражданка на име Наня Бриндис, наскоро преместила се в Равноденствие от Купол Олбиа.
   – Теоретично?
   – Имам основания да подозирам, че става въпрос за фалшива самоличност. Изглежда, се е появила в града преди два месеца, това поне знам.
   – И коя е в действителност?
   – Би било чудесно, ако ти разбереш това.
   – Ако дамата има сериозна причина да крие истинската си самоличност, едва ли ще се разприказва пред мен. – Иван се поколеба. – Причината сериозна ли е?
   – Подозирам, че е много сериозна. Подозирам също, че дамата не е професионален играч.
   – Нищо не ми казваш, Биърли. Трябва ли да ти напомням, че имам по-високо ниво за достъп до засекретена информация от теб?
   – Може и така да е. – Биърли изпърха с мигли. – Но пък съществува онова досадно правило за целесъобразността.
   – Няма да си напъхам главата в някоя от твоите месомелачки – отново, – освен ако не знам всичко, което знаеш ти. Най-малко.
   Биърли вдигна ръце уж се предава. Маникюрът му беше в изрядно състояние.
   – Хората, за които ти споменах, изглежда, са се забъркали в сложна контрабандна схема. Която определено не им е по силите, между другото.
   – Териториалният космос на Комар е основен търговски възел и гъмжи от контрабандисти. Никой не се занимава с преминаващите, освен ако не се опитат да разтоварят стоката си на имперска територия. Опитат ли се, попадат право в лапите на имперската митница. А комарската търговска флотилия си има собствена полиция.
   – Изброи две от три.
   Иван вдигна рязко глава.
   – Остава само имперският флот.
   – Баш.
   – Мама му стара, Биърли, ако имаше и намек за подобно нещо, службата за сигурност щеше да се изсипе на Комар. Целокупно.
   – Да, но дори службата за сигурност трябва да знае къде да се изсипе. На мен се падна, един вид, да извърша предварителното проучване. Не само защото грешките причиняват неудобство, особено ако включват обвинения към ворски издънки с арогантни и влиятелни роднини, а и защото предупреждават истинските престъпници и им дават време да се измъкнат от грижливо заложения капан. А залагането на капани е нещо много досадно, уверявам те.
   – Хм – каза Иван. – А военният персонал трябва да бъде държан настрана от обикновената цивилна престъпност, иначе току-виж станал жертва на изнудване. А оттам до държавната измяна има само една крачка.
   Биърли се усмихна зловещо.
   – Толкова се радвам, че следиш събитията отблизо. Това е едно от многобройните ти качества.
   – Имам горчив опит. – Иван се размърда разтревожено. – Десплейнс трябва да бъде уведомен за това.
   – Ще бъде, когато му дойде времето. А дотогава ти се опитай да запомниш, че не знаеш нищо по въпроса. – Биърли замълча за миг, после добави: – Тази предпазна мярка ще отпадне, разбира се, в случай че трупът ми се появи в неприлична и компрометираща поза някъде извън купола в близките дни.
   – Такава вероятност съществува?
   – Залозите са много високи. И не само във вид на пари.
   – И какво общо има момичето с това, че не разбрах?
   Би въздъхна.
   – Дамата не е от моята банда. Категорично не е и от бандата на небараярците, с които моите хора си имат работа. Но не е изключено да е дезертьор. Във всички случаи не е това, за което се представя. Другото, волю-неволю, трябва да го оставя на теб. Идването ми тук е риск, който няма да повторя, а през следващите няколко дни ще съм твърде зает, за да се занимавам със странични неща.
   Иван попита бавно и натъртено:
   – Смяташ ли, че животът на момичето е в опасност? – Защо иначе би си направил Биърли труда да занимава „страничен“ свой приятел като Иван с това странично нещо? Би не си изкарваше прехраната с благотворителност.
   Но си изкарваше прехраната, съобразявайки се с някаква своя странна изкривена форма на лоялност. А и някъде дълбоко под камуфлажа, макиажа и прочие кофраж Биърли беше вор от най-висока проба...
   – Да кажем само, че ще ти бъда дълбоко благодарен, ако си отваряш очите на четири. Определено не бих искал да давам обяснения пред нейно благородие майка ти как и защо си пострадал, ако вземеш че пострадаш.
   Иван прие загрижеността му с жално кимване.
   – И къде да намеря това така наречено момиче?
   – Почти съм сигурен, че наистина е момиче, Иване.
   – Мислиш ли? Защото когато ти си намесен, нищо не се знае. – Изгледа го многозначително и Биърли беше така добър да си посвие перките. Двамата имаха печални общи спомени от историята с братовчеда Доно, роден Дона. Дона беше останала в миналото. Виж, граф Доно Ворутиър и до ден днешен грееше със силна светлина на политическата сцена във Ворбар Султана.
   Биърли подмина разклонението в разговора и един вид се хвърли в атака, макар че мисълта за Би във военна униформа беше толкова мъчителна, че въображение­то на Иван се самоизключи.
   – Работи в магазинчето на една фирма за доставки. А това е домашният ѝ адрес. Няма адресна регистрация, между другото, така че освен ако не измислиш убедителен претекст да почукаш на вратата ѝ, по-добре я причакай, когато тръгва за работа или се прибира. По всичко личи, че не ходи по купони. Живее уединено. Гледай да се сприятелиш с нея, Иване. По-възможност до утре вечерта. – Разтърка лице и притисна с пръсти очите си. – Всъщност задължително до утре вечерта.
   Иван взе листчето с адреса без особено желание. Би се протегна, изправи се с пъшкане и тръгна към вратата.
   – Довиждане и сбогом, приятелю мой. Желая ти сладки сънища и нека ангели бдят над покоя ти. По възможност ангели с тъмни къдрици, целуната от слънцето кожа и гръд като небесни възглавнички.
   – Изчезни.
   Би го стрелна с широка усмивка през рамо, помаха, пак през рамо, и излезе...

Издателство Бард

Сделката на капитан Ворпатрил в Хеликон

Сделката на капитан Ворпатрил в Books.bg

Николай Генчев >> Българско възраждане

Хронологичните граници на Българското възраждане обемат XVIII и XIX в. до освобождението на България от турска власт през 1878 г.

   ... Българското възраждане представлява истински исторически подвиг на нашия народ. Но лишени от държавна организация, от национална църковна йерархия, от силна буржоазия и надеждна международна подкрепа, българите извършват мъчително трудно прехода към буржоазната епоха. Темповете на историческото развитие на България през XVIII–XIX в. са силно забавени, промените са анемични и незавършени. Но заедно с това, през XVIII–XIX в. действат фактори, които ускоряват историческото развитие. Преди всичко българите имат възможност да се ползват от идеите, от материалните и духовните постижения на буржоазната епоха. България се оказва в непосредствена близост до центъра на новата световна цивилизация. Това ѝ дава възможност да заимства от историческия опит на напредналите
народи и да премине за исторически по-кратък срок онези степени на социално и духовно съзряване, които я отделят от Средновековието и я приобщават към буржоазната епоха. И макар условно да наричаме епохата от XVIII–XIX в. „Възраждане“, фактически двата преходни века обхващат Ренесанса, Просвещението и буржоазния освободителен преврат. Степените на прехода от Средновековието към буржоазното общество в българската история са органично слети и тясно преплетени. Ренесансовите мотиви (макар и не от класическия западен тип), проявени в началното културно възраждане през XVIII в., се раждат заедно с просвещенските идеи и още през следващото столетие се реализират като едно органично цяло в бурния изблик на националното културно движение през 30–70-те години на XIX в. И успоредно с осъществяването на духовно-културното възраждане съзрява и освободителната борба, която се насочва към радикална национална революция.

   Така социалният, духовният и политическият преврат в българската история се проявяват като едно органично цяло. Поради историческите условия, в които се извършва Българското възраждане (политическо робство, чужда духовна власт и силни претенции за българското историческо наследство), през XVII–XIX в. доминира националната идея.
   Главната цел на епохата е политическият преврат, отразяващедно органично цяло в бурния изблик на националното културно движение през 30–70-те години на XIX в. И успоредно с осъществяването на духовно-културното възраждане съзрява и освободителната борба, която се насочва към радикална национална революция.
   Така социалният, духовният и политическият преврат в българската история се проявяват като едно органично цяло. Поради историческите условия, в които се извършва Българското възраждане (политическо робство, чужда духовна власт и силни претенции за българското историческо наследство), през XVII–XIX в. доминира националната идея.
   Главната цел на епохата е политическият преврат, отразяващ насъщните потребности на българското общество – освобождението на България от вековния поробител. Социалната и духовната революция са подчинени исторически и синхронизирани логически с политическата революция, която има предимно освободителен характер...

Издателство Изток-Запад

Българско възраждане в Хеликон

Българско възраждане в Books.bg

Асен Разцветников >> Стихотворения, приказки и гатанки

Видял съм и съм преживял много хубави и лоши неща. Но споменът за никое от тях не ме вълнува тъй дълбоко и не ми е тъй скъп, както споменът за дните, когато тичах бос подир воловете, а къпините режеха краката ми, или свирех със свирката си и гледах към далечните снежносини върхове... Асен Разцветников

   Приказчица

   Тръгнах из Балкана, стигнах на поляна и съгледах тамо туй чудо голямо. Една червенушка пече люта чушка, две стърчиопашки се чукат със чашки, три сиви врабеца пощят една меца. Четири кълвача решават задача, пет кресливи гарги си лежат на тарги, шест бъбриви врани си шият юргани. Седем кукувици месят хляб от трици, осем чучулиги четат стари книги, девет гургулици си пържат мекици. Десет бекасини ядат жълти дини, единайсет гъски пък си връзват връзки и дванайсет пуйки лъскат своите буйки.

Издателство Бриз

Стихотворения, приказки и гатанки в Хеликон

Стихотворения, приказки и гатанки в Books.bg

Анри Троая >> Годеницата на людоеда

Бракът на Наполеон с Жозефина най-после е разтрогнат, търси се нова, подходяща съпруга за корсиканския Людоед...

Анна попада в международния водовъртеж на политическите интриги за помиряване на Русия и Франция, и става разменна монета в голямата игра. В битката на европейските сватовници никой не се интересува от желанията и чувствата на княгинята, а и събитията не се развиват в нейна полза.

В основата на романа е интимният дневник на Анна Павловна, който разголва истината за илюзиите спрямо Наполеон.

Издателство Унискорп

Годеницата на людоеда в Хеликон

Годеницата на людоеда в Books.bg

Ханс Кристиан Андерсен >> Приказки

Аз вземам една идея за възрастни и я разказвам за деца, защото съм убеден, че бащата и майката все ще чуят приказката и ще се позамислят над нея. Ханс Кристиан Андерсен

Храбрият оловен войник

   Имаше някога двайсет и пет оловни войници, които бяха направени от една стара оловна лъжица. Те държеха пушките си на рамо, стояха с дигнати глави и бяха облечени в червени мундири, украсени със синьо – да, чудно хубави бяха тия войници! Първите думи, които те чуха, когато отвориха капака на кутията им, бяха: „Ах, оловни войници!“ Тия думи извика едно малко момченце и запляска с ръце. То получи оловните войници за рождения си ден и веднага започна да ги нарежда по масата. Всички войници бяха съвсем еднакви, само един от тях не приличаше на другите: той имаше само един крак, защото беше излян последен и оловото не бе стигнало за него. Но той стоеше върху единия си крак също тъй здраво, както и останалите, и тъкмо поради тая причина изглеждаше най-интересен от всички.
   На масата, където малкото момченце нареди войниците, имаше и много други играчки, ала най-хубава от всички беше един картонен палат. През малките прозорци можеше да се надникне вътре в залите. Пред самия палат се виждаха мънички дръвчета около едно парченце огледало, което представляваше езеро. По езерото плуваха и се оглеждаха восъчни лебеди. Това беше чудно хубаво, но най-хубаво от всичко беше едно момиченце, което стоеше посред разтворените врати на палата. То беше изрязано от хартия и бе облечено в копринена рокличка. През рамото му се спущаше тясна синя панделчица, а на гърдите му светеше блестяща звезда, голяма колкото цялото му лице. Момиченцето стоеше на един крак, с протегнати ръце – то беше балерина, а другият му крак бе дигнат тъй високо, че нашият оловен войник съвсем не можеше да го види. Той си помисли, че хубавицата е също като него с един крак.
   – Ето жена за мен! – каза си той. – Само че тя, както изглежда, е от благородно семейство, живее в палат, а аз имам само една кутия, в която сме натъпкани двайсет и пет души – там няма никакво място за нея! Но все пак нека се опитам да се запозная.
   И той се скри зад табакерката, която също стоеше на масата. Оттук войникът можеше да наблюдава отлично чудната балерина, която продължаваше да стои на един крак, без да губи равновесие.
   Късно вечерта сложиха в кутията всички други оловни войници и всички хора в къщата легнаха да спят. Сега играчките започнаха сами да играят „на гости“, „на война“ и на криеница. Оловните войници заблъскаха капака на кутията, те също искаха да играят, но не можеха да излязат. Малкият Троши-Орешко се премяташе, калемът скачаше върху плочата. Дигна се такъв шум и олелия, че и канарчето се събуди и започна също да говори, само че в стихове. Не мръднаха от местата си само балерината и оловният войник: тя стоеше както по-рано издигната на пръстите си, с протегнати ръце, той пък държеше бодро пушката си и не сваляше очи от нея.
   Удари дванадесет часа. Щрак! – и табакерата се отвори.
   В нея имаше не тютюн, а едно малко таласъмче. Каква изненада!
   – Хей, войниче! – извика таласъмчето. – Какво си ококорил очи?
   Оловният войник се престори, че не чува нищо.
   – Чакай, аз ще ти дам да разбереш! – рече таласъмчето.
   На сутринта децата станаха и сложиха оловния войник на прозореца.
   Изведнъж – дали от таласъмчето или от вятъра – прозорецът се отвори и нашият войник полетя с главата надолу от третия етаж. След миг той стоеше върху уличната настилка, обърнат с едничкия си крак нагоре: главата и пушката му се бяха забили между камъните.
   Момченцето и прислужницата изтичаха веднага долу да го търсят, но въпреки всички усилия не можаха да го намерят. Те насмалко щяха да настъпят оловния войник и все пак не го забелязаха. Ако той им беше извикал: „Тук съм!“ – те, разбира се, щяха да го намерят веднага, но той сметна за неприлично да крещи на улицата: нали носеше мундир!
   Закапаха дъждовни капки. Капка след капка, докато най-сетне плисна пороен дъжд. Когато времето се проясни отново, дойдоха две улични хлапета.
   – Я – каза едното. – Оловен войник! Да го пуснем да плува!
   И те направиха от вестник малка лодчица, сложиха в нея оловния войник и я пуснаха във водата. Хлапетата тичаха отстрани и пляскаха с ръце. Господи, какви вълни шумяха във водата! След такъв проливен дъжд потокът, разбира се, беше буен.
   Лодчицата подскачаше и се въртеше на всички страни така, че оловният войник трепереше цял, но се държеше храбро: с пушка на рамо, с дигната глава, с изпъчени гърди.
   Лодката заплува под някакви дълги мостове; стана тъй тъмно, като че оловният войник попадна отново в кутията си.
   „Къде ли отивам? – помисли си той. – Да, за всичко туй е виновно само таласъмчето! Ах, защо не е сега с мен поне оная хубавица, пък ако ще да стане и два пъти по-тъмно!“
   В тоя миг отнякъде изскочи един голям плъх.
   – Имаш ли паспорт? – попита той. – Дай си паспорта!
   Но оловният войник мълчеше и стискаше здраво пушката си. Лодката се носеше, а плъхът тичаше след нея. У, как скърцаше той със зъби и как крещеше на тресчиците и сламчиците във водата:
   – Дръжте го! Дръжте го! Той не е платил, не си е показал паспорта!
   Но потокът носеше лодката все по-бързо и по-бързо и оловният войник вече виждаше светлина отпреде си, когато изведнъж се чу такъв страшен шум, който би смутил и най-големия храбрец. Представете си – на края на моста водата се изливаше в един голям канал! За оловния войник това беше също тъй страшно, както за нас е страшно да се приближаваме с лодка към бездната на някой стръмен водопад.
   Да се върне назад беше невъзможно. Лодката с оловния войник се плъзна надолу. Войникът не мигна дори с око. Лодката се завъртя… веднъж, два пъти, напълни се с вода и започна да потъва. Оловният войник се скри до гуша във водата. И още по-дълбоко… Водата покри главата му! В тоя миг той си спомни за хубавицата: да, той не ще я види вече. В ушите му звучеше бойната песен:

   Върви напред, войниче,
   не бой се от смъртта!

   Хартията се разкъса, оловният войник падна на дъното и в същия миг една риба го глътна.
   Каква тъмнина! Тук беше още по-лошо, отколкото под моста. Но оловният войник се държеше храбро и здраво стискаше пушката си.
   Рибата се мяташе насам-натам, правеше страшни скокове и изведнъж замря като ударена от мълния. Блесна светлина и някой извика:
   – Оловният войник!
   Един рибар бе уловил рибата, беше я занесъл на пазара, сетне тя попадна в кухнята и прислужницата я разпра с един голям нож. Прислужницата хвана оловния войник с два пръста и го занесе в стаята, където всички се насъбраха да видят чудния пътешественик. Но оловният войник не се възгордя от това. Сложиха го на масата и колкото и чудно да изглежда, той се намери в същата стая, видя същите деца, същите играчки и великолепния дворец с хубавичката балерина! Тя стоеше, както и по-рано, на един крак, а другият беше издигнат високо във въздуха. Оловният войник се трогна и едва не зарони сълзи от олово, но се въздържа, защото туй беше неприлично. Той гледаше хубавицата, а тя него, без да си кажат нито думица.
   Изведнъж едно от децата хвана оловния войник и без всякаква причина го хвърли право в печката. Навярно и за туй беше виновно таласъмчето!
   Оловният войник се окъпа в светлина, стана му ужасно топло от огъня ли или от любовта и той сам не знаеше. Боята му се смъкна съвсем, той цял побеля – от пътуване или от скръб – кой знае? Той гледаше балерината, а тя – него; той чувствуваше, че се разтапя, но продължаваше да стои храбро с пушка на рамо. Изведнъж вратата на стаята се разтвори, вятърът грабна балерината и тя отлетя като силфида право в печката при оловния войник, светна за миг и изчезна! А оловният войник се стопи и стана на топчица. На другия ден прислужницата намери в пепелта на печката едно малко оловно сърчице. От балерината пък бе останала само звездата, но и тя беше почерняла като въглен.

Издателство Хермес

Приказки в Хеликон

Приказки в Books.bg

Емилиян Станев >> Чернишка

Приключенията на едно пораснало вече лисиче, което трябва да се справя само...

   Старата лисица следеше всички движения на своето петмесечно лисиче и се преструваше, че спи.
   Лисичето стоеше на пътечката, клекнало на задницата си. Ушите му, кадифеночерни и твърде големи за неговата малка глава, се изправяха от време на време да слушат крясъците на сойките долу в дъбовата гора. То стоеше там от обяд, когато слънцето огряваше цялото сечище – ту лягаше, ту ставаше, изплезваше езичето си и пъхтеше като кученце, загубило господаря си.
   Лисицата продължаваше да лежи съвсем равнодушна към това. Очите ѝ бяха затворени, но през черните цепнатини прозираха жълто-зелените зеници. Слънчев лъч, промъкнал се между скалите, огряваше белия ѝ корем.
   Допреди няколко дни тя беше майка на пет лисичета, които сега скитаха из прохода, прогонени от нея. Само това не искаше да се махне, макар да беше му дала да разбере, че неговото присъствие я дразни. Майчинските инстинкти я напуснаха. Отпадналото ѝ тяло започваше да тлъстее – лятната козина се скубеше, зимната растеше буйно, а отънялата ѝ опашка се покриваше с нови сиво-жълтеникави косми.
   По цял ден лисицата лежеше под скалите, из които зеленееше бръшлян, жълтееха се лишеи и преждевременно догаряше в огненочервени багри млада трепетлика. В края на лятото имаше обилна храна и всяка нощ лисицата ядеше до насита загнили и сладки диви круши, глогинки и грозде от дивите лози, чиито лозини оплитаха като въжета клоните на дърветата. Понякога хващаше зайче, птица или мишка и се прибираше сутрин доволна и сита, измокрена от росата и обзета от леност и безразличие.
   В тия следобедни часове тя се отдаваше на сладостна дрямка. Слънцето я стопляше, над смълчаните гори лягаше тишина, реката се пенеше в дъното на прохода и нейният равен рев я приспиваше. Ако на пътечката не беше упоритото и глупаво лисиче, тя щеше да потъне в блажен сън.
   Като му омръзна да стои на едно място, лисичето се повъртя с желание да се свие на кълбо, но щом обърна глава към майка си, нерешително тръгна към нея. Всичко в него молеше за прошка. Хубавите му очи, жълти като кехлибар, като че казваха: „Защо ме гониш и хапеш? Какво съм ти сторило?“
   То се приближи тъй близо, че нейната миризма го изпълни с надежди. Може би тоя път майка му ще го приеме, без да изфучи отгоре му и без да го ухапе? Тогава ще легне до нея, да поиграе с опашката ѝ, както бе правило само преди няколко дни.
   Почти уверено в това, то се приготви да близне дългата ѝ муцуна. В тоя миг лисицата скочи като пружина. Лисичето побягна. Козината на гърба му настръхна като четка. То се мъчеше да отбегне озъбената уста на майка си, която го хапеше и злобно фучеше. Гонитбата продължи из сечището и завърши до една голяма плоча, дето лисичето се търкулна безпомощно по гръб. Майка му се надвеси над него и като му показваше зъбите си, бели и тънки като шила, дълго време го гледа с горящи от омраза очи. Това означаваше:
   „Да не си посмяло да идваш при мене! Тая гора е моя и никой от вас няма работа тук! Аз вече не съм ви майка и не ви познавам!“
   Когато майка му се скри в сечището, лисичето стана и без да се отърси, умилно погледна скалите, дето беше се родило. Там му беше забранено да отива повече и то тръгна съкрушено към дъбовата гора в дъното на дола...

Издателство Скорпио

Чернишка в Хеликон

Чернишка в Books.bg

Кирил Г. Димитров – Томас >> Вечната въртележка

Театърът на живота е наш и нямаме нужда от помощници...

Правителството ни, което твърди, че е правителство на целия народ, работи за интересите само на една обогатяващата се олигархическа прослойка. Опитът да се увеличи БВП напомня зайчето, което тича след моркова. БВП не може да се увеличи. Първо трябва правителство, което да ограничи печалбите на олигархическата върхушка. Помпане с траншове и заеми е наркоза, от която някой ден ще се събудим като гърците.

Оставете понятия като "капитализъм" и "комунизъм". Вместо тях има мизерия. Няма защо да се оправдаваме с едно минало. Поуките от миналото не оправдават, с лице обърнато назад, да се стигне до едно бъдеще...

Издателство Рал Колобър

Вечната въртележка в Хеликон

Вечната въртележка в Books.bg

Кърт Вонегът >> Кланица 5

Нищо интелигентно не може да се каже за едно клане

   И така, опитахме се да забравим Мери и да си спомним за войната. Изпих няколко чаши уиски от шишето, което бях донесъл. От време на време се хилехме или хихикахме, сякаш ни изплуваха случките от войната, но всъщност нито аз, нито той си спомняхме нещо интересно. О’Хеър си спомни за един, който се напи с вино в Дрезден, преди да го бомбардират, и ние трябваше да го приберем с ръчна количка. Нямаше достатъчно материал за роман. Аз си спомних за двама руски войници. Те караха конска кола, пълна с будилници. Бяха пияни и щастливи. Пушеха огромни цигари, които си бяха свили от вестник.
   Това бяха те, спомените ни, а Мери все още вдигаше шум. Най-после тя дойде отново в кухнята за бутилката кока-кола. Извади от хладилника друга формичка с кубчета лед и я тръсна в мивката, въпреки че вече беше извадила достатъчно лед.
   После Мери обърна лице към мене, за да мога да видя колко е ядосана и че аз съм виновникът за яда ѝ. Тя бе говорила сама на себе си, така че казаното от нея беше част от много по-дълъг разговор.
   – Тогава сте били още деца!
   – Какво? – попитах аз.
   – Били сте още деца през войната – като децата на горния етаж.
   Кимнах в знак на съгласие. Ние наистина бяхме „девици неразумни“ през войната, току-що излезли от детската си възраст.
   – Но няма да го напишете по такъв начин, нали? – Това не бе въпрос, а обвинение.
   – Не знам – казах аз.
   – Аз пък знам – каза тя. – Ще се преструвате, че сте били мъже, а не деца, и вашите роли във филмите ще се изпълняват от Франк Синатра или Джон Уейн, или някои други очарователни войнолюбиви дърти мръсници. И войната ще изглежда просто чудесна и затова ще имаме още много войни. И в тях ще се бият деца като децата на горния етаж.
   Тогава разбрах. Войната бе причината за нейния гняв. Тя не искаше нейните деца или нечии други деца да загиват във войни. И тя смяташе, че отчасти книгите и филмите са причина за войните.
   Аз вдигнах десница и ѝ обещах:
   – Мери – казах, – не смятам, че някога ще успея да свърша книгата си. Сигурно съм изписал досега пет хиляди страници, които съм изхвърлил. Давам ти честна дума обаче, че ако някога свърша книгата, в нея няма да има роли за Франк Синатра и Джон Уейн. И знаеш ли какво – добавих, – ще нарека книгата „Кръстоносният поход на децата“.
   От този момент с нея станахме приятели...

Издателство Колибри

Кланица 5 в Хеликон

Кланица 5 в Books.bg

Клаудия Циглер >> Мадам Дьо Помпадур

Една жена, мразена до смърт от хиляди и обичана до полуда от един – от краля на Франция...

Женска красота и женска хитрост, остър ум и брилянтна способност за оцеляване, изтънчен вкус и безмерно прахосничество, невиждан разкош и войни и мизерия се сливат в образа на една жена, станала въплъщение на съблазънта, лукса и греха...

Цялата тайна на политиката се състои в това да знаеш кога е време да излъжеш и кога да премълчиш. Мадам Дьо Помпадур

Издателство Емас

Мадам Дьо Помпадур в Хеликон

Мадам Дьо Помпадур в Books.bg

Евтим Евтимов >> Разрушаване на паметника

Личен писателски дневник, запечатал недалечното българско минало

... за времето, когато поема отговорност и пуска за печат скандалната тогава книга на Жельо Желев „Фашизмът”, в която мнозина откриват и характеристиките на тоталитаризма. По-късно, когато е главен редактор на писателския „официоз” – вестник „Литературен фронт”, е свален по височайше разпореждане година преди промените заради публикуването на преводни руски статии за „перестройката” и статиите му за обгазяването на Русе и хидрокомплекса Рила, който би нарушил екологичното равновесие чак до Бяло море. Любопитен е разказът му за премиерата на „Прокурора” на Георги Джагаров със Стефан Гецов, за Комисията за битово и морално разложение към СБП, за големия лов на Пенчо Кубадински, за свалянето на телевизионния сериал „Тошко Африкански” заради страха да няма асоциации с пътуването на Тодор Живков в африканските страни по същото време, за обгазяването на Русе…

Издателство Персей

Разрушаване на паметника в Хеликон

Разрушаване на паметника в Books.bg

Евгения Иванова >> Плана Константинопол

В интерпретациите на балканската история винаги се подозира някакъв План, Заговор, Сценарий... затова и Константинопол – с двете му завладявания, – също трябваше да е План...

   ... След като „разглобяването“ на балканската история във „Фото Стоянович“ се оказа успешно, сега съм се опитала да направя същото и с европейската история. Доста по-амбициозна задача, която съм подхванала от много страни. Разследването на заговора около падането/завладяването (в зависимост от гледната точка) на Константинопол се води на различни нива, през различни времена, от различни хора, с различен успех и различни загуби. И понеже задачата наистина е трудна, убедих да ми помагат трима от любимите ми писатели. Така с общи усилия сме пробвали да покажем, че в т. нар. история може да са се случили и взаимно изключващи се събития, може да се е случило на практика всичко... Евгения Иванова, Дневник

Издателство Кралица Маб

Плана Константинопол в Хеликон

Плана Константинопол в Books.bg

Джесика Кори >> Произход

Джунглата крие момиче, което не може да умре

   Създадена съм в джунглата – момиче, изплетено от цветя и плът. Казват, че в деня, в който съм се родила, чичо Паоло ме притиснал към бялата си лабораторна престилка и прошепнал: „Тя е перфектна“. Шестнайсет години по-късно все още повтарят тази дума. Всеки ден я чувам от учените или от пазачите, от майка ми или леля Бриджит. Перфектна.
   Казват и други неща. Че няма други като мен поне засега. Че съм върхът на човешката раса, богиня, родена в човешка плът. Ти си безсмъртна, Пиа, и си перфектна, казват.
   Но докато следвам чичо Паоло към лабораторията, връзките на обувките ми се влачат в калта и в ръцете си стискам борещо се врабче, в никакъв случай не се чувствам перфектна.
   Отвъд двора джунглата е по-неспокойна от друг път. Вятърът, леко ухаещ на орхидеи, се носи през памуковите дървета и палмите и сякаш търси нещо, което е загубил. Въздухът е така влажен, че по кожата ми и по прошарената коса на чичо Паоло почти магически се появяват капчици вода. Докато преминаваме през градината, натежалите от цветове страстничета и хеликонии леко докосват краката ми и покриват обувките ми с роса. Водата е навсякъде, както всеки друг ден в дъждовната гора. Но днес ми се струва по-студена, по-малко освежаваща и по-агресивна.

   Днес е ден за тест. Наричат ги тестовете на Уикам и са само веднъж на няколко месеца, понякога изненадващо – както днес. Когато тази сутрин се събудих в спалнята си със стъклени стени, очаквах обичайното – да рецитирам списъците на родовете и видовете пред чичо Антонио, да сравнявам различни водорасли под микроскоп с чичо Джейкъб и после може би дълго да плувам в басейна. Вместо това дойде майка ми и ми съобщи, че чичо Паоло е решил да проведем тест. После излезе и ме остави да се приготвя набързо. Дори нямах време да си завържа връзките на обувките.
   И ето ме тук, преди да са минали и десет минути.
   Птичето в ръцете ми се бори неуморно, драска дланите ми с мъничките си нокти и кълве пръстите ми с човка. Не успява да постигне нищо. Ноктите му са достатъчно остри, за да пробият кожа – но не и моята. Може би затова чичо Паоло ми каза аз да нося врабчето, вместо да го вземе той.

   Кожата ми може и да е неразрушима, но я усещам три пъти по-тясна и с всички сили се мъча да дишам спокойно. Сърцето ми тупти по-трескаво и от сърцето на птичето.
   Ден за тест...

Издателство Екслибрис

Произход в Хеликон

Произход в Books.bg

>> Приказки страшни за деца безстрашни

Огнивото, Страшният дух, Живата вода, Хензел и Гретел, Кендзо Победителя, Джак и бобеното стъбло, Тиквеният фенер, Баба Яга, Вампирска невяста

Победителят Кендзо

японска народна приказка

   В старо време на брега на едно море живеел беден рибар на име Кендзо Синобу. Цялото му богатство било една схлупена колиба, стара лодка и бамбукова въдица.
   Веднъж през един студен ветровит ден някой почукал на колибата на Кендзо. Кендзо отворил вратата и видял на прага изнемощял старец.
   – Позволи ми да пренощувам тук – помолил му се странникът. – Дълъг път съм извървял без почивка и сега те моля да ми дадеш подслон и да утолиш моя глад.
   Кендзо се смутил.
   – Уважаеми учителю, аз съм твърде беден и мога да ви предложа за вечеря само една рибка – казал той и посочил огнището, където в едно котле се варяла някаква малка рибка.
   – Но нали ти вариш тая риба за себе си? – попитал странникът.
   Сега Кендзо за първи път в живота си излъгал:
   – Аз току-що вечерях и съм съвсем сит – почнал да уверява той госта. — Не се отказвайте от скромното ми угощение и, моля ви се, не мислете за мене!
   Когато странникът се навечерял, Кендзо го сложил да спи на своята рогозка, а сам, гладен, легнал направо на пръстения под.
   През нощта Кендзо се разбудил от стенанията на странника.
   – Какво ви е, учителю, да не сте болен? – обезпокоил се Кендзо.
   – Студено ми е, много ми е студено. Ако не запалиш веднага огън, ще умра.
   „Какво да правя? — помислил си Кендзо. – В къщи нямам вече нито съчка. Нима не ще мога да спася този почтен човек и той ще умре по моя вина?“
   И Кендзо грабнал брадвата и изтичал на брега, където стояла неговата стара лодка. Рибарят вдигнал брадвата и скоро лодката му се превърнала в купчина трески. Върнал се в къщи Кендзо и запалил огън в мангала.
   Когато в колибата се стоплило, странникът станал от рогозката и казал:
   – Благодаря ти, сега отново съм здрав. Кажи ми какво е най-съкровеното ти желание?
   Без да се колебае, Кендзо отговорил:
   – Искам всички японци да притежават мъдрост, здраве, честно спечелено богатство, храброст, знания и веселие.
   Като чул тези думи, странникът казал:
   – Тези човешки блага се пазят в едно сандъче на върха на Златната планина. Над тях бди Синият дракон. Мнозина смели хора са се опитвали да изкачат Златната планина, но пътят е труден. Хиляди смъртни опасности дебнат онзи, който се опита да получи тези блага.
   – Няма да се уплаша от нищо – казал Кендзо. – Само ми кажете къде се намира Златната планина.
   Странникът отговорил:
   – Върви все на юг, но помни едно: до Златната планина може да стигне само този, който обича своя народ повече от самия себе си и който няма да отстъпи и пред самата смърт!
   Като казал това, странникът се сбогувал с Кендзо и се отправил към вратата. На прага той се обърнал и промълвил:
   – Ние пак ще се видим с тебе. Сбогом.
   Рано сутрин Кендзо тръгнал на път. Двадесет дни той вървял все на юг, както му казал странникът. На двадесет и първия ден стигнал до брега на една широка река. Нейните вълни с шум се разбивали в крайбрежните скали.
   Кендзо се замислил: „Как да премина на отсрещния бряг?“
   Изведнъж той забелязал наблизо нечий дом и се отправил към него. Там той попитал стопанина:
   – Уважаеми господине, къде мога да намеря лодка, за да премина на другия бряг?
   – Какво сте намислили, какво сте намислили! – замахал с ръце стопанинът. – Никой на света не е успял да преплава тази река! Нейното течение е толкова бързо, водовъртежите така ужасни, че всеки, който се е опитвал да мине на другия бряг, е загивал.
   – Но аз непременно трябва да отида на другия бряг! – извикал Кендзо.

   – Нито един смъртен не е успял да преплава тази река – повторил стопанинът.
   – Да имах малко коприна, веднага бих преминал на другия бряг – извикал Кендзо.
   – Аз ще ви дам коприна – казал стопанинът. – Само че все пак не разбирам как ще преминете реката.
   Като взел коприната, Кендзо веднага започнал да прави от нея огромно хвърчило. Когато хвърчилото било готово, Кендзо се обърнал към стопанина със следните думи:
   – Моля ви се, завържете ме за хвърчилото и го пуснете във въздуха! Щом вятърът ме отнесе на другия бряг, аз ще прережа връвта и ще се спусна на земята.
   Стопанинът започнал да разубеждава смелия момък:
   – Можете да се пребиете. По-добре останете да живеете в моя дом и аз ще ви дам за жена своята единствена дъщеря красавица! А след моята смърт ще станете собственик на земите и горите ми.
   В сърцето на Кендзо обаче горяло само едно желание – да направи своя народ щастлив. И той рекъл:
   – Японската пословица казва: „Който иска да отнеме вълшебния камък от дракона, той трябва да се бие с дракона!“ Който пък е решил да направи своя народ щастлив, той не бива да се страхува за живота си!
   – Нека бъде, както вие искате – казал стопанинът и се заловил за работа.
   Привързал Кендзо за хвърчилото и то се издигнало в облаците. Носено от вятъра, то бързо прелетяло през широката и бурна река. В това време вятърът утихнал и Кендзо почнал да се спуска към земята. Щом краката му докоснали земята, той радостно възкликнал:

   – По-скоро на път, не бива да губя нито минута!
   Но не бил направил и няколко крачки, когато изведнъж от храстите изскочил тигър. И в същото време Кендзо чул зад гърба си странно съскане. Обърнал се и видял, че към него пълзи боа. За Кендзо нямало спасение: пред него бил тигърът, а зад него боата. И двете животни – и тигърът, и боата – искали да изядат бедния Кендзо и никой от тях нямал желание да отстъпи своята плячка на другия.
   Внезапно се чул страшен шум и от небето като стрела се спуснал огромен орел. Орелът грабнал Кендзо и се издигнал толкова високо във въздуха, че Кендзо изгубил от поглед земята. Кендзо веднага разбрал: орелът го носел в гнездото си, за да го разкъса там.
   Когато орелът започнал да се спуска, Кендзо видял под себе си бушуващ океан и крайбрежни скали. Оставало орелът да размаха още няколко пъти криле и щял да се намери в своето гнездо. Внезапно орелът забелязал, че в гнездото му е влязла една маймуна и се готви да изяде орлетата му. Орелът изпищял пронизително, пуснал от ноктите си човека и се стрелнал към маймуната.
   Кендзо полетял надолу и огромните вълни го понесли далеч в океана.
   „Нима ще загина, без да съм се сдобил с щастие за своя народ?“ – тъжно помислил Кендзо.
   В този миг той забелязал близо до себе си един кит. Като събрал последните си сили, Кендзо доплувал до кита и се покатерил на гърба му. Скоро на кита му омръзнало да лежи на едно място и като вдигнал наоколо си грамадни вълни, великанът се отправил на път.
   Измореният Кендзо легнал на гърба на кита и сам не забелязал как заспал. Когато се събудил, той видял наблизо бряг. Без да мисли много, Кендзо се хвърлил във водата и заплувал.
   Щом стъпил на песъчливия бряг, той паднал от умора и глад и изгубил съзнание. Лежал на земята, докато го забелязало най-после едно момче, което карало към брега един вол. Момчето видяло Кендзо и почнало да му духа с ветрило. Кендзо отворил очи, но не можел да се изправи на краката си. Тогава момчето му помогнало да се качи на вола и го повело към близката бамбукова гора.
   В гората имало една голяма къща. От къщата излязъл стопанинът и попитал момчето:
   – Кого си довел?
   – О, татко! – извикало момчето. – Този човек лежеше без съзнание на брега на океана и аз не можех да не му дам помощ.
   Тогава бащата похвалил момчето, помогнал на Кендзо да влезе в къщата, нахранил го и го сложил да спи.
   Дълго спал Кендзо, а когато се събудил, в стаята му влязъл стопанинът на къщата и го попитал:
   – Кажете, многоуважаеми, накъде сте тръгнал?
   – Отивам на върха на Златната планина, за да получа за народа си мъдрост, здраве, богатство, знания, храброст и веселие.

   – Чувал съм за тази планина – казал бащата на момчето. – Но ако ви е скъп животът, не ходете там! Никой не се е връщал жив оттам. Останете в къщата ми и живейте, колкото искате!
   – Не! – казал решително Кендзо. – Не ме убеждавайте! Докато съм жив, нищо не може да ме задържи на половината път.
   И Кендзо отново тръгнал на юг.
   Преминал той безлюдна степ, преплувал огромно езеро, промъкнал се през непроходима гора и видял пред себе си безкрайна пустиня. Три дни вървял Кендзо по горещата пустиня, измъчван от глад и жажда: на четвъртия забелязал в далечината върха на Златната планина.
   Зарадваният Кендзо се спуснал към планината и по пладне бил вече в подножието ѝ. Без да се спира, Кендзо започнал да се изкачва към върха.
   Едва изминал малко път, и някъде отгоре ненадейно се раздал силен глас:
   – Ни крачка напред! Иначе ще бъдеш разкъсан!
   Но не било лесно да се изплаши Кендзо. Той извадил меча си и се спуснал напред. И изведнъж от всички страни го заобиколили страшни кучета. Те стоели около Кендзо с разтворени уста и яростно светкащи очи.
   Отново се чул глас отгоре:
   – Обърни се гърбом към кучетата, махай се оттук и кучетата няма да те закачат! Но ако направиш макар и една крачка напред, те ще те разкъсат на парчета.
   Кендзо ударил най-близкото до него куче и то веднага избягало с подвита опашка. Останалите кучета пронизително завили и затракали със зъби. Кендзо отново ударил с меча си най-близкото куче и това куче също подвило опашка и се отдалечило.
   Тогава Кендзо разбрал, че кучетата са страшни само за оногова, който пред опасността не тръгва напред, а назад, и затова стремително се втурнал напред. Свирепите кучета жално заскимтели и изчезнали. Но изпитанията на смелия Кендзо не се свършили. Не успял да направи той и няколко крачки, когато видял пред себе си една красива девойка. Девойката тичала срещу него, простирала ръце и повтаряла една-единствена дума:

   – Помощ! Помощ!
   – Кой е посмял да те обиди? – попитал Кендзо.
   – Избягах от Синия дракон. Той ме преследва, спасете ме!
   – Не бой се, аз ще те защитя! – високо извикал Кендзо и вдигнал меча си нагоре.
   – Знайте обаче, че никакъв меч не може да погуби Синия дракон! Но тук наблизо има пещера, в която някога са живели боговете. В нея Синият дракон не влиза…
   – Тогава да побързаме към нея! – зарадвал се Кендзо.
   Девойката изтичала напред, а Кендзо след нея.
   Когато влязъл в пещерата, Кендзо дълго не можел да се опомни от изумление. Сред пещерата била сложена масичка, отрупана с множество ястия и кани с вино.
   – Добрите богове са помислили за нас! – радостно извикала девойката. – Вижте какви прекрасни ястия, какви приятни вина са ни оставили те!
   И като поканила Кендзо да седне на белоснежната рогозка, девойката започнала любезно да го угощава.
   Тя му пълнела чашата ту от една кана, ту от друга. Такива вкусни вина Кендзо никога през живота си не бил пил.
   Скоро Кендзо заспал. Когато се събудил, едва не умрял от ужас: девойката била изчезнала, а сам той бил прикован с дебела верига към стената на пещерата.
   Горкият Кендзо лежал в пещерата и чакал появяването на ужасния дракон. Но драконът не се показвал.
   Много дни изминали, откакто Кендзо се събудил прикован към стената на пещерата. Мъчели го глад и жажда; всеки ден силите на нещастника намалявали все повече и повече. И когато Кендзо се приготвил вече да умре, в пещерата изведнъж се извил вятър, стените потреперали и пред рибаря се появил Синият дракон.
   Драконът бил страшен. Върху змийската му шия се въртяла огромна конска глава с волски уши. Коремът и гърбът на дракона били покрити със сини люспи.
   – Върви си доброволно и аз няма да те пипна! – изхъркал драконът. – Ако не го сториш, ще те уморя от глад!
   – Докато съм жив, аз няма да се откажа от мечтата си да направя своя народ щастлив! – отвърнал Кендзо.
   Драконът отворил уста и пещерата се изпълнила със смрадлив дим. Отново се извил вятър и отново потреперали каменните сводове на пещерата. Когато димът се разсеял, дракона го нямало вече. Той изчезнал. Но в пещерата изведнъж нахълтали десет демона. Всеки от тях се приближавал към Кендзо и му казвал:
   – Върви си доброволно и ние ще ти дадем толкова злато, колкото можеш да носиш!
И на всеки от тях Кендзо отговарял:
   – По-добре да умра, отколкото да се върна в родината си без сандъчето с човешките блага!
Тогава демоните грабнали железни тояги и почнали да бият Кендзо. След всеки удар те го питали:
   – Ще се махнеш ли оттук?
   И всеки път той отговарял:
   – Не!…
   Нищо не могли да постигнат демоните и те побързали да отидат при своя покровител.
   С бесен рев се втурнал Синият дракон в пещерата. Той разкъсал веригата, с която Кендзо бил прикован за стената, замъкнал го до един огромен водопад и го хвърлил във водната бездна.

   Но щом Кендзо изчезнал в бурните струи, драконът го измъкнал и му казал:
   – Върви си и аз ще ти дам толкова бисери, колкото можеш да носиш!
   – Не! – извикал Кендзо. – Не!
   – Е, тогава краят ти е настъпил! – изръмжал разяреният дракон.
   Той привързал Кендзо за една висока елха, а над главата му с помощта на сто въжета прикрепил огромен камък. Като направил това, драконът казал:
   – Този камък се държи на сто въжета. Всяка секунда аз ще прерязвам по едно въже. Ако след сто секунди ти не се признаеш за победен, камъкът ще ти смаже главата!
   И като казал това, той започнал да прерязва въжетата.
   Изминали се деветдесет и девет секунди. Сега камъкът се държал само на едно въже.
   – За последен път те питам: ще махнеш ли от тук, или не? – изревал драконът.
   – Не! – отговорил отново Кендзо. – Не!
   – Умри тогава! – извикал драконът разярен и замахнал с меча си да пререже и последното въже, на което се държал камъкът.
   В този момент екнал страшен глас:
   – Спри!
   Кендзо вдигнал очи и видял близо до дракона същия онзи странник, който му разказал за Златната планина и за съндъчето с човешките блага. Странникът бил облечен в червени копринени дрехи; в дясната си ръка държал златна пръчица.
   Злият дракон дори не погледнал към странника. Той замахнал с меча си и разсякъл последното въже, на което се държал огромният камък. Но странникът, който всъщност бил могъщ вълшебник, докоснал камъка със златната си пръчица и той паднал в краката на привързания към елхата Кендзо.
   – Ще те разкъсам! – изревал драконът и бълвайки смъртоносен пламък се спуснал към вълшебника. Но вълшебникът изведнъж се превърнал в могъщ великан. Като видял това, драконът се превърнал в лъв. Тогава вълшебникът отново приел човешки образ, вдигнал нагоре златната си пръчица и от облаците върху лъва се посипали остри стрели.
   Лъвът изревал от болка, подскочил нависоко и изчезнал.
   – Вие победихте Синия дракон! – извикал привързаният за дървото Кендзо.
   Но вълшебникът не бързал да се радва. Той извадил едно огледало, сложил го на земята и в него се отразило всичко, което ставало в облаците. Кендзо видял на небето дракона, който се прицелвал във вълшебника с отровна стрела. Вълшебникът отново вдигнал към ебето златната си пръчица и драконът полетял надолу. Щом стъпил на земята, той се превърнал във вълк и се спуснал да бяга. Вълшебникът в миг приел образа на тигър и полетял след вълка. Тогава вълкът се превърнал в ястреб, а вълшебникът в могъщ орел. Но в същия миг, когато орелът настигнал ястреба, ястребът свил криле, паднал в тревата, превърнал се в къртица и се скрил дълбоко в земята. Веднага орелът се превърнал в глиган и почнал да разравя скривалището на къртицата. Къртицата изскочила изпод земята и се превърнала в камък, който се търкулнал надолу по планината. Тогава странникът отново приел своя образ, докоснал камъка със златната си пръчица и камъкът се пръснал на малки парчета, които се превърнали в отровни мухи. Странникът взел шепа пясък, подхвърлил го нагоре и във въздуха полетели множество врабци. Врабците се нахвърлили върху мухите, почнали да ги кълват и скоро от всички мухи оцеляла само една. Кендзо я забелязал, когато тя била вече високо в небето. Още миг и тя щяла да се скрие в облаците. Но странникът духнал към облаците и цялото небе се покрило с паяжина. Мухата се оплела в тази паяжина.
   Кендзо видял как мухата се мъчела да се отърве от паяжината. Но колкото повече се мъчела тя, толкова повече се уплитала. Вълшебникът хвърлил върху мухата златната си пръчица, мухата изведнъж се превърнала в дракон, който разкъсал паяжината и полетял надолу. Като паднал на земята от такава височина, драконът се пребил.
   Тогава странникът отвързал Кендзо от дървото и му казал:
   – Ти не щадеше живота си, за да направиш щастлив своя народ, и затова аз ти се притекох на помощ. Ти не се уплаши от смъртта, не се отрече от мечтата си, затова злите сили не можаха да те погубят. Иди на върха на Златната планина! Сега пътят дотам е открит за тебе.
   Кендзо така се зарадвал, че забравил умората си, и бързо се отправил към върха. Там той веднага видял златното сандъче, грабнал го и се затичал надолу.
   Денем и нощем вървял сега Кендзо към родината си. Той бързал да стигне в Япония, за да дари своя народ с всички човешки блага. Като стъпил на родната земя, Кендзо отворил капака на сандъчето и оттам излезли Мъдростта, Здравето, Богатството, Храбростта, Знанието и Веселието.
   Казват, че тези човешки блага и досега съществуват на земята, но може да ги получи само този, който никога не се грижи за себе си, а мисли само за щастието и благополучието на своя народ.

Издатество СофтПрес

Приказки страшни за деца безстрашни в Хеликон

Приказки страшни за деца безстрашни в Books.bg

Ан Чи Мин >> Погубена младост

Откровение, породено от живата рана на спомените…

   ... Хората с различни цветове на очите и косите наоколо потвърдиха, че вече не се намирам в Китай. Надявах се прическата ми тип „разплетена дамаджана“ да не обиди никого.    Пристъпих напред на опашката за имиграционната служба. Мъжът зад гишето се провикна „Следващия!“ и сърцето ми подскочи в гърдите.
   Насилих се да пристъпя напред. Зави ми се свят. Озовах се лице в лице със служителя. Исках да се усмихна и да кажа „Добър ден“, но устните ми бяха като залепени. В съзнанието ми се въртеше само един образ – група селяни, които се опитват да прекарат статуя на Буда, изработена от кал, през река. Статуята се разпадаше и разтваряше във водата.
Разтреперана, протегнах дясната си ръка и подадох паспорта.
Служителят бе на средна възраст, с мустаци. По лицето му се разля широка усмивка и той ме поздрави с думите, които по-късно щях да науча, че означават „Добре дошли в Америка!“.
   Изгубих ума и дума. Опитах се да си поема дъх. Мъжът въпрос ли ми задаваше, или просто ме поздрави? Дали ме питаше „Откъде сте?“ или пък „Как сте?“
   Учех от една книга, озаглавена „900 английски изречения“. Според нея, когато човек се среща с някого за пръв път, казва „Здравейте, как сте?“ Служителят обаче не бе изрекъл това. Как да отвърна? Дали трябваше да отговоря „Добре съм, благодаря“ или „От Китай съм“? Ами ако не беше поздрав? Не чух ли думата „Америка“? Май наистина нея чух. „Америка“ означава „Съединените щати“, нали? Да не би да ме питаше „По каква причина сте в Америка?“.
Усещах как служителят ме гледа втренчено. Реших да му дам заучения си отговор.
Вирнах брадичка и се насилих да се усмихна. Изтиках старателно думите от гърлото си.
   – Много ви благодаря!
   Служителят взе паспорта ми и го отвори.
   – Ан... ъ... Ку? – каза той. – А... К? А... Ке?
   В паспорта малкото ми име бе изписано „Ан-Ки“. Нямах думата как ще се изписва името ми на латиница. Системата за транскрибиране „пинин“ бе измислена от комунистическото правителство. Името ми се произнасяше „Ан Чи“, но по системата „пинин“, то се изписваше „Ан-Ки“. Според комунистическите функционери, отговарящи за езиковата реформа, един чужденец ще произнесе „Ки“, когато прочете „Чи“. Никой в Китай нямаше право да изписва името си различно от начина, по който е написано в паспорта му.
   По-добре ли бе да отвърна: „Да, казвам се А-Ки“? Не, в никакъв случай. „А-Ки“ беше името на прочут китайски глупак. Ако бе „А-Би“ или „А-Си“, с радост щях да отвърна утвърдително. Но не бях дошла в Америка, за да ме наричат глупачка.
   Служителят отново заговори. Този път нищо не му разбрах. Зачака да му отговоря. Чух го да казва: „Разбирате ли?“. Започваше да повишава тон. Губеше търпение.
   Пръстената статуя на Буда се разтвори във водата. Реката я погълна.
   Служителят ме огледа подозрително.
   Събрах цялата си смелост и повторих:
   – Много ви благодаря!
   Той ме подкани с жест да се приближа и заговори бързо.
   Паникьосана, извиках:
   – Много ви благодаря!
   Усмивката на мъжа се стопи. Той не ми зададе повече въпроси, но ми взе паспорта. Посочи зад гърба си към стаичка на около пет метра със стъклена врата.
   Ушите ми забучаха. Коленете ми омекнаха.
   Заведоха ме в стая, боядисана в кафяво. Дойде една жена и се представи като преводачка, след което заговори на мандарин с акцент.
   – Не знаете английски, но сте тук, за да учите в колеж. Как ще обясните това, госпожице Мин?
   Отвърнах, че съм си послужила с измама и признавам вината си.
   – В документите ви пише, че владеете английски добре – продължи преводачката. – Предполагам, че не сте попълнили сама формулярите, нали? Ще се наложи да ви депортираме, госпожице Мин.
   Отвърнах сломено:
   – Дойдох в Америка, защото в Китай нямам бъдеще. Ако по брега на река Хуанпу нямаше толкова хора нощем, вече щях да съм се самоубила и сега нямаше да седя тук и да ви безпокоя.
   – Съжалявам, госпожице Мин – извърна очи преводачката.
   – Не извадих късмета да умра в Китай – изплаках аз. – Ако ме депортирате, това така или иначе ще се случи. Само билетът ми струва колкото заплатите ми за петнайсет години. Семейството ми е затънало в дългове заради мен. Умолявам ви да ми дадете възможност!
   – Госпожице Мин, няма да успеете да се справите в тази страна – поклати глава преводачката. – Дори да ви пуснем сега, няма да можете да оцелеете в американски колеж. Разбирате ли ме? Ще бъдете бреме за обществото ни!
   – Няма да обременявам никого. Не ми трябва кой знае какво, за да живея. Отлична работничка съм. Лично ще се депортирам, ако до три месеца не говоря английски!
   – Госпожице Мин...
   – Моля ви, вече стъпих на американска земя! Може и да не съм в състояние да разговарям, но умея да рисувам. Ще накарам хората да ме разбират. Вижте, ето снимки на картините ми. Ще уча в Художествения институт в Чикаго...
   Преводачката погледна картините ми с каменно изражение.
   – Помогнете ми! Ще съм ви вечно благодарна.
   Жената прехапа устни и погледна часовника си.
   – Ужасно съжалявам за безпокойството – проплаках аз.
   Преводачката се взира безмълвно в мен известно време, след което рязко излезе от стаята...

Издателство Слънце

Погубена младост в Хеликон

Погубена младост в Books.bg

Мишел Уелбек >> По-широко поле за борбата

В абсолютно либералната икономическа система някои трупат несметни богатства, други са обречени на безработица и мизерия...

   В петък вечерта бях поканен на купон у един колега от службата. Бяхме поне трийсет души, все средни кадри на възраст от двайсет и пет до четирийсет години. По едно време някаква патка започна да се съблича. Свали си тениската, след това сутиена, после и полата, като през цялото време правеше невероятни физиономии. Няколко секунди се повъртя по пликчета, след което започна да се облича, понеже не виждаше какво друго може да прави. Впрочем тя не спи с никого – затова поведението ѝ е толкова абсурдно.
   След четвъртата чаша водка доста ми прилоша и се наложи да се излегна на купчина възглавнички зад канапето. Малко след това две момичета се настаниха на въпросното канапе. И двете въобще не бяха хубави – всъщност това са дежурните дропли. Ходят да се хранят заедно и четат книги за развитието на говора при детето или нещо от този род.
   Двете веднага почнаха да коментират новините на деня, как едно момиче от службата дошло на работа със страшно „миниатюрен“ минижуп – направо ѝ се виждал задникът. Мнението им по въпроса ли? Ами било чудесно. Силуетите им, странно уголемени, се очертаваха като театър на сенките върху стената над мен. Гласовете им сякаш идваха свише, малко като Светия Дух. Всъщност изобщо не бях добре – това беше ясно.
   Цели петнайсет минути ръсиха тъпотии. Имала право да се облича, както си искала, това въобще не било от желание да съблазнява пичовете, искала просто да си се чувства добре, да се харесва на себе си и прочее. Последни злокобни останки от провала на феминизма. По едно време дори произнесох тези думи на глас: „Последни злокобни останки от провала на феминизма“. Но двете не ме чуха.
   Аз също бях забелязал въпросното момиче. Как да не го видиш. Че дори и шефът се беше надървил.
   Заспал съм преди края на разговора, но ме споходи мъчителен сън. Двете дропли се държаха под ръка в коридора, който се простира от единия до другия край на службата, маршируваха с високо вдигнат крак и пееха гръмогласно:

Голо дупе аз размятвам
не за да те свалям, не!
Ако съм с космати кълки,
то си правя кеф поне...

   Момичето с минижупа стоеше в рамката на отворена врата, но този път беше с дълга черна рокля, тайнствена и строга. Гледаше ги с усмивка. На раменете ѝ беше кацнал огромен папагал, който всъщност бе шефът. От време на време тя го галеше по перата на корема небрежно и същевременно умело.
   Когато се събудих, установих, че съм повърнал върху мокета. Купонът беше към края си. Скрих повърнята под купчина възглавнички и станах, за да се опитам да се прибера у дома. Тогава забелязах, че съм си изгубил ключовете за колата...

Издателство Колибри

По-широко поле за борбата в Хеликон

По-широко поле за борбата в Books.bg

Ивлин Уо >> Победителят получава всичко

Ивлин Уо без съмнение е най-великият сатирик на ХХ век. Washington Times

В сборника са включени великолепни сатирични разкази като този, дал името на книгата, „Балът на Бела Флийс“, „Круиз“, „Управителят на "Кремъл“ (измислен бар в Париж), двете глави от „Недовършен роман“ с бележка към издателя, от която става ясно, че Ивлин Уо е започнал романа през 1939 година и го е изоставил през 1942 година със съзнанието, че е най-доброто нещо, което е писал някога, но „светът, в който и за който беше замислена тази творба, вече не съществува“.

Издателство Фама

Победителят получава всичко в Хеликон

Победителят получава всичко в Books.bg

Петър Петров >> Шишарко

Весели и невероятни приключения; дъга, върху която да се озовеш и да погледнеш света; вкусни „лапачинки” с боровинки; малко страшности – плашливи чудовища под леглото; и най-важното – верни приятели, заради които си струва да станеш по-добър...

   За да си нямам небрежности (или каквото там трябва да си нямам), аз, Записвача на Шишарковите истории, съм умаломощен да заявя, че:

   Щом джуджето Шишарко казва „апсолютно““, „гинастика“ и „пирятел“, значи така трябва. Апсолютно! Записвача на истории

   Аз съм джуджето Шишарко... Ахъм. И такова... Аз много обичам да имам рожден ден. Понеже тогава нали задължително всички ти дават подаръци и вкусни работи, и изобщо. Вчера имах рожден ден, но не помня на колко си бях избрал да съм.
Май на 100. Обаче беше много хубаво. Ще взема да си направя още един рожден ден другата седмица, ама се чудя на колко да стана. Може на 500... Не, на 500 май бях миналия месец. Абе ще видя... Може на 5, понеже на 5 май не съм бил. Да, 5 като че ли го пропуснах. Ама то к’во? Нали е важно да ти донесат подаръци, пък дали ще повториш рождения ден, изобщо няма значение. Апсолютно!
   Обаче си имам една пирятелка, понеже аз нали съм ú пирятел също – Ламята Спаска. Тя да вземе да кихне веднъж срещу огледалото, както си била ядосана, и си опърлила брадавицата. Дааа. Щото ламите, като са ядосани, бълват огън. Ама само тогава, иначе си бълват... кихавици си бълват.
   И такова... После ú намазах брадавицата с 3 капки роса от листо на глухарче да ú мине, защото глухарчетата не чуват и като дойдеш да им събереш капките роса, не вдигат врява. Ама те, другите, знаете ли какви са скръндзи? Щом те видят, и почват веднага да си стискат росата и да пищят най-гаднярско ужаснически. Ахъм. Обаче те, глухарчетата, си нямат листа, но тъй като съм доброто джудже Шишарко, им давам да си имат и те се фукат с тях.
   Защо толкова време никой не каза „Абе Шишарко няма ли да дойде да изяде сладкиша с боровинки, който сме направили само за него?“, а? И също така „Ела, Шишарко, идвай да помогнеш и за останалите лакомства“. И аз, такова... да помогна, понеже нали съм най-доброто единствено добро джудже. Апсолютно! Щото сега точно нещо много ми се помага...

Художник Мая Бочева – Wicky

Издателство Пан

Шишарко в Хеликон

Шишарко в Books.bg

Дино Будзати >> Шейсет разказа

Има имена, които бъдещите поколения не биха си простили да оставят на забравата. Едно от тях е това на Дино Будзати, съвременния класик. Хорхе Луис Борхес

   ... Напред, напред! Друмници, срещнати из равнините, разправяха, че границите не били далеч. Аз подканях хората си да не се отпускат, заглушавах обезсърчените думи, преди да се отронят от устните им. Бяха изтекли четири години от заминаването ни – какво дълго и усилно начинание! Столицата, моят дом, баща ми станаха странно недостижими за мен, почти не вярвах в съществуването им. Сега цели двайсет месеца тишина и самота деляха всеки две появи на вестоносец. Носеха ми чудати писма, пожълтели от времето, в които откривах забравени имена, несвойствени за мен изрази, чувства, които не проумявах. На заранта, след една-единствена нощ почивка, докато отново се стягахме за път, пратеникът пришпорваше коня си в обратната посока, за да достави в града послания, които бях приготвил отдавна.
   Минаха осем години и половина. Днес на здрачаване вечерях сам в палатката си, когато влезе Грегорио – все още намираше сили да се усмихва, макар и мъртво уморен. От близо седем години не го бях виждал. За този невъобразимо дълъг период единствената му работа е била да препуска, нищо друго, през ливади, гори и пустоши и кой знае колко коня е сменил, за да ми връчи този пакет с писма, които още нямам желание да отворя. Той отиде да си легне – ще замине към дома още утре, призори...

Издателство Колибри

Шейсет разказа в Хеликон

Шейсет разказа в Books.bg