събота, 9 май 2015 г.

Булат Окуджава >> Арбат, мой Арбат

Песните на Окуджава имат пелинов привкус... Владимир Огнев

За Володя Висоцки аз песничка бих съчинил:
ето още един, които легна в земята голяма.
Уж твърдят, че грешил, уж без време свещта угасил,
значи тъй е решил, а безгрешни в природата няма.

Малко време ще трае раздялата: миг или два,
предстои ни по същата диря и ние да крачим.
Но дорде баритонът му дрезгав кръжи над Москва,
нека двамата миг се посмеем и миг да поплачем.

За Володя Висоцки бих песен написал и пял,
но ръката ми тръпне и стихът ми звучи неуверен.
В белоснежния свод над Москва литна щъркелът бял...
В черноземната пръст на Москва кацна щъркелът черен.

Издателство Захарий Стоянов


четвъртък, 7 май 2015 г.

Рабиндранат Тагор >> Дъждовни перли

Поет, по-велик от всички нас. Уилям Бътлър Йейтс

Неспирно диря своята същност;
но как мога да позная
беглеца, мяркащ се в сънищата
с изменчиви образи и маски?
Често съм чувал неговия глас
в сърцето на собствените си песни,
но никога не съм знаел къде живее.
Часовете минават, светлината гасне,
а прощалната мелодия, довяна от вечерния бриз,
идва от флейтата на някакъв пътник.


Преводач Николай Тодоров
Издателство Гутенберг (2013)


сряда, 6 май 2015 г.

Георги Данаилов >> Към никъде

Винаги има два пътя, назад – към миналото и комфорта на смъртта, и напред – към никъде... ГД

   Честно казано, някак си нахално е да обсъждам великите умове, но да се опитам да размишлявам за техните схващания ми се струва по-почтено, отколкото цял живот да се доверявам на готови формули. В края на краищата подобни занимания са полезни поне с оглед атеросклерозата! Откакто свят светува, на хората се предлагат и налагат различни картини за тяхното бъдеще. Утопични или измамно реалистични. Натрапвани чрез слово и молитви, с огън и меч. Религиозни фанатизми, национализми, фашизми, социализми, комунизми и всичките те, без изключение, се опитват да подчинят нашето мислене на представите за някакво предполагаемо бъдеще. Тук на грешната земя или там в рая, през този или през някой друг живот. Това ясно показва, че правото да мислиш сам винаги е било ограничавано, и така се е посягало на човешката свобода.
   „Да мислиш можеш ти свободно, но да си мълчиш е по-удобно.“
   Това, че от появата на човечеството до наши дни нравствената повеля НЕ УБИВАЙ непрестанно се нарушава, не е опровержение на морала, не е и аргумент в полза на неговата относителност, а само доказателство за нравствената недоразвитост на човека. Хуманизмът е идея, докато агресивността – действителност...

Издателство Абагар (2015)

вторник, 5 май 2015 г.

Ю Несбьо >> Доктор Проктор спасява света от гибел. Може би

А един Лунен хамелеон краде чорапи...

Да сте забелязали напоследък, че ви изчезват повече чорапи от обикновено? Ами ако ви кажем, че най-вероятно ги е отмъкнало страховито създание, наречено лунен хамелеон? Не сте чували за такова животно? Е, описано е в прословутата енциклопедия „ЖКТСИНДНСБР“, която стои в библиотеката на Бюле. Лунният хамелеон всъщност е страшен не защото отмъква чорапи, ами защото неговото племе смята да изтреби човешкия род.
Ще се опита да го спре не кой да е, а нашият любим доктор Проктор. В спасителната акция ще се включат рижавият мъник Бюле, ученолюбивата и старателна Лисе, госпожа Струбе – онази с изключително дългия нос и тежката ръка, седемкрак перуански паяк и хълцащ учител по рисуване и ръчен труд.
Този път нашите герои не бива да вярват на нищо, което виждат. Защото току-виж лунен хамелеон приел образа на знамето във физкултурния салон, а коварен хипнотизатор – на победител в музикална надпревара...

Преводач Ева Кънева
Редактор Цвета Германова
Художник Борис Драголов
Издателство Емас

понеделник, 4 май 2015 г.

Ким Тхуи >> Ман

Тази, която няма какво повече да желае

   майки
   С Мама не си приличаме. Тя е ниска, а аз съм висока. Тя е с матова кожа, а моята е като на френска кукла. Тя има дупка в прасеца, а аз – в сърцето.
   Първата ми майка, тази, която ме е заченала и родила, имала дупка в главата. Била съвсем млада, едва ли не момиченце – във Виетнам никоя жена не би посмяла да забременее, ако не носи халка на пръста си.
   Втората ми майка, тази, която ме открила в зеленчукова градина сред насажденията от бамя, имала дупка във вярата. Тя престанала да вярва в хората, и най-вече в приказките им. Усамотила се в сламена колиба, далеч от мощните ръкави на Меконг, и започнала да се моли на санскрит.
   Третата ми майка, тази, която стана свидетел на първите ми стъпки, се превърна в Мама, моята Мама. В онази сутрин на нея ѝ се приискало отново да разтвори обятия и отворила капаците на прозорците в стаята си, които дотогава стояли затворени. Видяла ме отдалеч в топлата светлина и аз съм станала нейна дъщеря. Тя ме дари с нов живот, отглеждайки ме в анонимността на големия град, в дъното на училищен двор, където другите деца ми завиждаха, че майка ми е учителка и продавачка на захаросани банани.
   кокосов орех
   Всяка сутрин преди училище ходехме на пазар. Най-напред отивахме при продавачката на зрели кокосови орехи, които имат повече плод и по-малко сок. Жената настъргваше първата половина на ореха с капачка от газирана напитка, залепена на върха на летва. Дебели ивици, подобни на декоративен фриз, падаха като панделки върху банановото листо, разстлано на сергията. Продавачката не спираше да приказва и задаваше все същия въпрос на Мама: „Какво му давате да яде на това дете, че устните му са толкова червени?“. Всеки път стисках устни, за да избегна забележката ѝ, но тя настъргваше втората половина на ореха с такава скорост, че неизменно притварях уста от удивление. Стъпваше с единия си крак на дълга шпатула от черен метал, чиято дръжка бе облегната на дървена пейчица. Без да гледа острите зъбци в закръгления край на шпатулата, тя настъргваше плода със скоростта на машина.
   Водопадът от трохи, който се изсипва от дупката в средата на шпатулата, може би прилича на вихъра от снежинки в страната на Дядо Коледа, винаги казваше Мама, която всъщност цитираше майка си. Тя ѝ даваше думата, за да я чуе отново. Всеки път когато видеше момчета да играят футбол с празна кутия от газирана напитка, тя неизменно прошепваше „лонди“, също като майка си.
   Това беше първата френска дума, която научих, „londi“. На виетнамски lon означава тенекиена кутия, а đi – тръгвам. Събрани заедно, тези два звука образуват „lundi“ в ухото на виетнамка. Също като майка си, Мама ме научи на тази дума, като ми казваше да посоча кутията преди да я ритна, и да произнеса „londi“, имайки предвид „понеделник“. За нея вторият ден от седмицата е най-хубавият, защото майка ѝ починала, преди да я научи да казва останалите. Единствено понеделникът бе свързан с ясен и незабравим образ. Останалите шест дни нямаха нагледни съответствия, така че по нищо не се различаваха един от друг. Затова майка ми често бъркаше вторника с четвъртъка и понякога разменяше местата на съботата и срядата.
   порочни пиперки
   Но преди да загуби майка си, тя се научила да добива млякото на ореха, изстисквайки топките от кокосови трохи напоени с топла вода. Майките учели дъщерите си да готвят тихомълком, шептейки, за да не би съседките да откраднат рецептите и да съблазнят съпрузите им със същите ястия. Кулинарните традиции се предавали скришом, също както маг разкрива фокусите си на начинаещ илюзионист, жест след жест в ритъма на ежедневието. Следвайки естествения ход, дъщерите се научавали да измерват количеството на водата за ориза с първата фаланга на показалеца, да разрязват „порочните пиперки“ (ớt hiểm) с върха на острието, за да ги превърнат в безобидни цветя, да белят мангото от основата към върха, следвайки посоката на фибрите...
   банан
   Така и аз научих от майка ми, че измежду десетките сортове банани, които се продават на пазара, само бананите chuối xiêm могат да се сплескат, без да се счупят, и да се захаросат, без да почернеят. Когато пристигнах в Монреал, приготвих тази закуска на мъжа ми, който не я беше хапвал от двайсетина години. Исках отново да вкуси типичното съчетание на фъстъци и косов орех, две съставки, които в Южен Виетнам се слагат както в десертите, така и в закуската. Надявах се, че ще мога да се грижа за мъжа ми и да го придружавам незабелязано, подобно на ароматите, които почти не се усещат поради постоянното си присъствие.
   съпруг
   Мама ме повери на този мъж от майчинска обич, също както втората ми майка, монахинята, ме бе предала на самата нея, мислейки за бъдещето ми. Мама подготвяше смъртта си, затова ми търсеше мъж с качества на баща. Една нейна приятелка, която за случая бе станала сватовница, ни посети един следобед заедно с него. Всичко, което се искаше от мен, бе да поднеса чай. Не погледнах мъжа дори когато сложих чашата пред него. Погледът ми не бе необходим, само неговият беше от значение...

Преводач Анна Ватева
Издателство Колибри (2015)

неделя, 3 май 2015 г.

Роберт Щилмарк >> Наследникът от Калкута

Se non e vero, e ben trovato

   Андрю Лоусън, който даваше под наем на „достопочтени пътници“ малката си къщичка край пристанището, подрязваше с градинарски ножици жасминовите храсти в градината си. Старият пудел, обрасъл до края на носа с къдрава козина, лежеше край една леха и поглеждаше изпод око своя господар. Юлското слънце току-що се бе издигнало над островърхите покриви на Бълтън.
   Скърцането на стъпки по посипаната с морски камъчета пътечка обезпокои сладко задрямалия пудел. Кучето залая срещу непознатия мъж, облечен като амбулантен търговец, който беше спрял до лехата. На гърба му висеше малка пътническа торба, а в ръката си държеше тояга.
   – Мога ли да видя мистър Лоусън? – с лек чуждестранен акцент запита дошлият.
   Външността му обаче с нищо не издаваше, че е чужденец.
   – С какво мога да ви бъда полезен? Още ми е трудничко да се държа на краката: бях болен и едва днес съм станал от леглото.
   – Трябва да поговорим на четири очи по една извънредно важна работа, която изисква срещата ни да остане в най-дълбока тайна.
   Лоусън свъси побелелите си вежди:
   – Аз съм стар човек и не бих желал да се намесвам в никакви тайни работи. Кой ви отправи към мен? Ами вие откъде сте?
   – Наричам се Роджърс. Търговец съм. Беден търговец. Вчера бях при шефа на тукашната юридическа кантора, у мистър Уилям Томпсън. Той ме посъветва да се обърна към вас за справката, която ми е нужна... Вие, мистър Лоусън, сте били оценител на скъпоценни камъни в бълтънската фирма на покойния Натаниел Харди, нали?
   – Да, но оттогава са изминали почти четири години. В края на 1768 г. кантората бе закрита. Какво искате от мен, мистър Роджърс? Можете спокойно да говорите, освен този пудел тук няма кой да подслушва!
   – Мистър Лоусън, интересуват ме именно събитията от шестдесет и осма година. Кажете, търгуваше ли фирмата „Харди“ със скъпоценности със страни от континента?
   – Да, такива търговски операции бяха за нас твърде обичайни, но те ставаха главно чрез нашата кантора в Портсмут. Защо ви интересуват работите на отдавна ликвидираната фирма?
   – Виждате ли, аз търся следите на един камък, откраднат през 1768 г., принадлежащ на... на мои приятели. Издирванията ми ме доведоха в Бълтън. Подозирам, че крадците са се заселили тук. Дори видях едного от тях... Кажете ми, не е ли минавал през ръцете ви един грубо шлифован елмаз с цвета на синкава вода, голям... ето като това камъче? Тук, на долната стена на елмаза, имаше едно мъничко жълтеникаво петънце. Той може би струваше около четири хиляди гвинеи. Не си ли спомняте за такъв камък?
   Лоусън се замисли и погледна втренчено непознатия:
   – Този елмаз съм виждал и оценявал. Ако не беше петното, той щеше да струва по-скъпо. Да, такъв камък наистина мина през ръцете ми, но по-нататъшната му съдба не ми е известна. Не знам дали фирмата го закупи.
   Радостната искрица, озарила тъмните очи на непознатия, угасна.
   – В чии ръце се намираше тогава елмазът? – запита той бързо.
   – Това нямам право да ви кажа.
   – О, дявол да го вземе! Ами ако сам ви назова името му, ще потвърдите ли, че съм прав? Този камък ви е бил предложен от собственика на тукашната пристанищна кръчма „Утробата на кита“, мистър Удро Крейг, не е ли тъй?
   Лоусън вдигна рамене.
   – Слушайте, мистър Лоусън, ще ви открия нещо повече от това, което казах. Отначало беше откраднат синият елмаз, а след това крадците заграбиха цяло съкровище – повече от двадесет скъпоценни камъни! Всички те общо струваха баснословна сума – шестдесет хиляди фунта стерлинги! Може би като открия следите на елмаза, ще намеря и другите. Имайте в мен поне мъничко доверие и ми кажете, че не се лъжа: камъка ви предложи да закупите Удро Крейг, вярно ли е? Или... може би това е направил някой... таен съучастник на Крейг! О, знам аз кой е неговият съучастник! Това е една важна личност в града! Името му е сър...
   – Ех, Роджърс, сега послушайте мен, стареца. С единия крак аз съм вече в гроба и най-добре от всички знам колко кал и кръв са полепени по блестящите стени на елмазите и брилянтите. Този камък отдавна мина през ръцете ми и аз не желая да разравям миналото и да намесвам живи хора в старите тайни. Нека камъкът си лежи спокойно на дъното на някой сандък. И вас също съветвам: забравете го. Този камък не ще ви донесе щастие.
   – Мистър Лоусън, дали не се страхувате, че ще хвърлите сянка върху името на вашите бивши господари? Уверявам ви, то ще си остане неопетнено. Кажете, не остави ли покойният собственик на фирмата наследници, които биха могли да ви дадат право да ми откриете всичко, което е било известно на фирмата относно този камък?
   – Мистър Харди остави една дъщеря. Можете да се обърнете към нея. Тя живее на дванадесет мили от Бълтън, в имението Чансфилд, и сега се нарича лейди Емили Райланд.
   По челото на непознатия изби пот. Той го избърса с кърпичка. При този жест Лоусън забеляза, че на лявата ръка на непознатия липсва безименният пръст.
   – Заклевам ви в името на Бога – каза тихо търговецът, – не говорете никому за нашия разговор. Една непредпазлива дума ще погуби и вас, и мен!...

Преводач Николай П. Тодоров
Художник Петър Станимиров
Издателство Изток-Запад (2015)