Андрю Лоусън, който даваше под наем на „достопочтени пътници“ малката си къщичка край пристанището, подрязваше с градинарски ножици жасминовите храсти в градината си. Старият пудел, обрасъл до края на носа с къдрава козина, лежеше край една леха и поглеждаше изпод око своя господар. Юлското слънце току-що се бе издигнало над островърхите покриви на Бълтън.
Скърцането на стъпки по посипаната с морски камъчета пътечка обезпокои сладко задрямалия пудел. Кучето залая срещу непознатия мъж, облечен като амбулантен търговец, който беше спрял до лехата. На гърба му висеше малка пътническа торба, а в ръката си държеше тояга.
– Мога ли да видя мистър Лоусън? – с лек чуждестранен акцент запита дошлият.
Външността му обаче с нищо не издаваше, че е чужденец.
– С какво мога да ви бъда полезен? Още ми е трудничко да се държа на краката: бях болен и едва днес съм станал от леглото.
– Трябва да поговорим на четири очи по една извънредно важна работа, която изисква срещата ни да остане в най-дълбока тайна.
Лоусън свъси побелелите си вежди:
– Аз съм стар човек и не бих желал да се намесвам в никакви тайни работи. Кой ви отправи към мен? Ами вие откъде сте?
– Наричам се Роджърс. Търговец съм. Беден търговец. Вчера бях при шефа на тукашната юридическа кантора, у мистър Уилям Томпсън. Той ме посъветва да се обърна към вас за справката, която ми е нужна... Вие, мистър Лоусън, сте били оценител на скъпоценни камъни в бълтънската фирма на покойния Натаниел Харди, нали?
– Да, но оттогава са изминали почти четири години. В края на 1768 г. кантората бе закрита. Какво искате от мен, мистър Роджърс? Можете спокойно да говорите, освен този пудел тук няма кой да подслушва!
– Мистър Лоусън, интересуват ме именно събитията от шестдесет и осма година. Кажете, търгуваше ли фирмата „Харди“ със скъпоценности със страни от континента?
– Да, такива търговски операции бяха за нас твърде обичайни, но те ставаха главно чрез нашата кантора в Портсмут. Защо ви интересуват работите на отдавна ликвидираната фирма?
– Виждате ли, аз търся следите на един камък, откраднат през 1768 г., принадлежащ на... на мои приятели. Издирванията ми ме доведоха в Бълтън. Подозирам, че крадците са се заселили тук. Дори видях едного от тях... Кажете ми, не е ли минавал през ръцете ви един грубо шлифован елмаз с цвета на синкава вода, голям... ето като това камъче? Тук, на долната стена на елмаза, имаше едно мъничко жълтеникаво петънце. Той може би струваше около четири хиляди гвинеи. Не си ли спомняте за такъв камък?
Лоусън се замисли и погледна втренчено непознатия:
– Този елмаз съм виждал и оценявал. Ако не беше петното, той щеше да струва по-скъпо. Да, такъв камък наистина мина през ръцете ми, но по-нататъшната му съдба не ми е известна. Не знам дали фирмата го закупи.
Радостната искрица, озарила тъмните очи на непознатия, угасна.
– В чии ръце се намираше тогава елмазът? – запита той бързо.
– Това нямам право да ви кажа.
– О, дявол да го вземе! Ами ако сам ви назова името му, ще потвърдите ли, че съм прав? Този камък ви е бил предложен от собственика на тукашната пристанищна кръчма „Утробата на кита“, мистър Удро Крейг, не е ли тъй?
Лоусън вдигна рамене.
– Слушайте, мистър Лоусън, ще ви открия нещо повече от това, което казах. Отначало беше откраднат синият елмаз, а след това крадците заграбиха цяло съкровище – повече от двадесет скъпоценни камъни! Всички те общо струваха баснословна сума – шестдесет хиляди фунта стерлинги! Може би като открия следите на елмаза, ще намеря и другите. Имайте в мен поне мъничко доверие и ми кажете, че не се лъжа: камъка ви предложи да закупите Удро Крейг, вярно ли е? Или... може би това е направил някой... таен съучастник на Крейг! О, знам аз кой е неговият съучастник! Това е една важна личност в града! Името му е сър...
– Ех, Роджърс, сега послушайте мен, стареца. С единия крак аз съм вече в гроба и най-добре от всички знам колко кал и кръв са полепени по блестящите стени на елмазите и брилянтите. Този камък отдавна мина през ръцете ми и аз не желая да разравям миналото и да намесвам живи хора в старите тайни. Нека камъкът си лежи спокойно на дъното на някой сандък. И вас също съветвам: забравете го. Този камък не ще ви донесе щастие.
– Мистър Лоусън, дали не се страхувате, че ще хвърлите сянка върху името на вашите бивши господари? Уверявам ви, то ще си остане неопетнено. Кажете, не остави ли покойният собственик на фирмата наследници, които биха могли да ви дадат право да ми откриете всичко, което е било известно на фирмата относно този камък?
– Мистър Харди остави една дъщеря. Можете да се обърнете към нея. Тя живее на дванадесет мили от Бълтън, в имението Чансфилд, и сега се нарича лейди Емили Райланд.
По челото на непознатия изби пот. Той го избърса с кърпичка. При този жест Лоусън забеляза, че на лявата ръка на непознатия липсва безименният пръст.
– Заклевам ви в името на Бога – каза тихо търговецът, – не говорете никому за нашия разговор. Една непредпазлива дума ще погуби и вас, и мен!...
