петък, 20 февруари 2015 г.

Марио Пузо >> Четвъртият К

Всички са онемели от ужас

   Към края на работния ден Кенеди подписа някои документи в Овалния кабинет, седна зад бюрото си и се загледа през прозореца. От мястото си виждаше върха на оградата около Белия дом – черен метал с бели шипове, по които течеше електрически ток. Както винаги, и сега мисълта, че е твърде близо до улиците и тълпите, го правеше неспокоен, макар да знаеше, че възможните нападения срещу него са илюзия. Той беше извънредно добре защитен. Районът около Белия дом бе разделен на седем охранявани зони. В радиус от две мили наоколо във всяка сграда имаше охрана – на покрива и в някои апартаменти. На всички улици, водещи към Белия дом, имаше командни пунктове, снабдени с автоматично стрелково оръжие. Сред стотиците туристи, които сутрин посещаваха първия етаж на Белия дом, се разхождаха безброй цивилни агенти от охраната – държаха се като обикновени посетители, но бяха непрекъснато нащрек. Всеки сантиметър от откритите за посещение зали на Белия дом се наблюдаваше от скрити камери и от специални подслушвателни устройства, които бяха в състояние да уловят всеки шепот. По ъглите на коридорите имаше информационни бюра с въоръжени служители, които при нужда можеха да станат барикади. По време на всички тези туристически посещения Кенеди винаги се намираше на новопостроения четвърти етаж, където беше жилището му. Там всички подове, стени и тавани бяха специално подсилени.
   Кенеди рядко използваше Овалния кабинет. Тук обикновено само подписваше официални документи със съответните церемонии, така че сега се отпусна, за да се наслади напълно на няколкото минути, през които беше съвсем сам. Извади от кутията за пури на бюрото си дълга и тънка кубинска пура и я завъртя между пръстите си, опипа меката ѝ опаковка. После отряза края ѝ, внимателно я запали, пое първата глътка ароматен дим и се загледа през бронирания прозорец.
   Спомни си как като дете крачеше по огромната зелена морава, току-що преминал през бялата сграда на пропуска, а после тичаше към чичо Джек и чичо Робърт. Колко много ги обичаше. По детински чаровният чичо Джек излъчваше власт и сила – все едно, че дете управляваше света. И чичо Робърт, строг и сериозен и едновременно с това мил и нежен. Не, замисли се Франсис Кенеди, викахме му чичо Боби, а не Робърт, май така беше. Но не беше сигурен, не помнеше вече.
   Обаче добре си спомняше един ден преди повече от четиридесет години, когато на същата тази морава тичаше към двамата си чичовци, а те го хванаха за ръцете и го залюляха над земята, така че той изобщо не я докосна, докато не стигнаха до сградата на Белия дом.
   А сега той бе заел тяхното място. Властта, която някога като дете го изпълваше със страхопочитание, сега беше негова. Колко жалко, че спомените носеха толкова много болка и красота, толкова разочарования. Същото нещо, за което те бяха дали живота си, сега караше него да се отказва от борбата.
   В същия този ден, Велики петък, Франсис Зейвиър Кенеди още не знаеше, че всичко ще се промени от двамина невзрачни революционери в Рим...

Превод Фирма Качин
Художник Божидар Чемширов
Издателство Емас & Глобус

Четвъртият К в Pimodo

Ибрахим Карахасан-Чънар >> Етническа и религиозна мозайка на България

Празници, обичаи, светилища

Книгата ни въвежда в „градината със сто цветя“ – в необятната тематика на етническите и религиозни общности в България, с тяхната история, празници, обичаи и култура; вълнуващо пътешествие в свят, изпълнен с много мистика и вълшебства.
Етническа и религиозна мозайка на България е книга за видимото и невидимото във взаимоотношенията, за разбирателството и толерантността. Тя носи в себе си кодирано послание: ще запазим ли хуманността и добротата си, разбирането към „различния“ от нас в екстремални условия?
Авторът определено вдъхва оптимизъм в творбата си и загатва, че най-интересното предстои, че ни очакват още вълнения, които ще влеят живителни сили на обществото ни.
Главните герои в книгата са етническите и религиозни малцинства с многото им лица и чудатости. Сюжетът е мозайка и след като я подредиш докрай, виждаш цялата картина. Тя е реалистична, може би малко носталгична, но нарисувана във времето от всички малцинства в България.

Издателство Лик


четвъртък, 19 февруари 2015 г.

Александър Солженицин >> Архипелаг Гулаг [ пълно издание в 3 тома ]

Антология на сталинския терор

Книгата, която променя погледа на хората от Запада върху Съветския съюз.
Разкритията за мащаба на сталинските репресии хвърлят света в страшен потрес: стотици хиляди избити по бързата процедура, организиран масов глад, милиони затворници, депортирани цели народи (като кримските татари), милиони жертви…
В Архипелаг ГУЛАГ писателят обединява исторически изследвания, разкази на над 200 очевидци и психологически интроспекции в сложен текст, който той самият нарича „опит за художествено изследване“.

Архипелаг ГУЛАГ е най-мащабното описание на съветската лагерна система и с право има ранга на енциклопедия по темата.


Преводачи Том 1 Татяна Ваксберг, Томове 2 и 3 Зоя Котева
Редактор Едвин Сугарев
Художествено оформление Яна Левиева
Издателство Фондация Комунитас

Архипелаг Гулаг [ пълно издание в 3 тома ] в Pimodo

Карл Густав Юнг >> Скритият Аз

Бъдещето ни зависи от способността да устоим на масовите обществени течения

Когато на човек му липсва познание за неговата същност, той клони към колективизъм и е податлив на разрушителни тенденции: фашизъм, радикален национализъм, фанатизъм.
Такъв човек позволява лесно да бъде манипулиран или потискан от деспотични режими.

Само чрез разбиране на нашата несъзнателна вътрешна природа, нашата скрита страна, можем да придобием самопознание, което е антитеза на идеологическия фанатизъм. Това обаче изисква да си дадем сметка за двойствената природа на човешката психика – на съществуването на доброто и злото във всеки от нас.

Юнг доказва убедително, че единственият начин да се противопоставим на опасността, която представляват хората на властта, е чрез индивидуализация на обществото.
Оцеляването на цивилизацията зависи от личното самопознание – само така човек може да придобие контрол върху себе си и обществените процеси.

Издателство Хермес


Хелън Филдинг >> Дневникът на Бриджет Джоунс

Мечтата да си Идеална и да срещнеш господин Идеален Твоя ли е?!

   56,5 кг (какъв е смисълът да пазя диета през целия февруари, когато в крайна сметка в началото на март съм на същите килограми, както в началото на февруари? Хъ! Ще спра да се тегля и да броя какво ли не ден подир ден, защото няма никакъв шибан смисъл).
   Майка ми се е превърнала в неузнаваема стихия. Нахълта в апартамента ми тази сутрин, докато седях по халат, лакирах си намусено ноктите на краката и гледах телевизия.
   – Милинка, може ли да оставя това тук за няколко часа? – изписука тя, нахвърля по пода цяла камара огромни найлонови торби с покупки и се насочи към спалнята ми.
   След няколко минути в пристъп на любопитство се потътрих подире ѝ да видя какви ги върши. Седеше пред огледалото в скъп сутиено-комбинезон в цвят на кафе и си потъмняваше миглите с широко отворена уста (необходимостта да си отваряш устата по време на почернянето на миглите е една от големите и необяснени тайни на природата).
   – Няма ли да се облечеш, мила?
   Изглеждаше страхотно: порцеланова кожа, лъскава коса. Зърнах се в огледалото. Май наистина трябваше да си сваля снощи грима, преди да си легна. Отляво косата ми се беше слепила за главата, отдясно стърчеше като рога и копита.
   Имам чувството, че космите по главата ми си имат свой собствен живот. През деня се държат напълно благоприлично, а после само чакат да заспя, за да започнат да тичат и скачат като палави деца и да питат: „Какво още да направим?“.
   – Знаеш ли – продължи мама, докато парфюмираше с „Живанши II“ цепката между гърдите си, – през всички тези години баща ти ми наду главата, че плащал сметки и данъци, сякаш това оправдава трийсетгодишно немиене на съдове.
Та понеже закъснявахме с данъците, аз си рекох: мамка му – сама ще се оправя. Естествено, нищо не можах да проумея, затова се обадих в данъчното.
Инспекторът се държа ужасно покровителствено: „Просто не разбирам, госпожо Джоунс, какво толкоз му е сложното“. А аз го питам: „А вие можете ли да сготвите суфле?“. Той разбра какво се опитвам да му кажа, обясни ми всичко като хората и за петнайсет минути данъците бяха готови. Днес ще ме води на обяд. Данъчен инспектор! Представяш ли си?
   – Какво? – заекнах аз и се улових безпомощно за рамката на вратата. – Ами Хулио?
   – Фактът, че сме приятели с Хулио, не означава, че не мога да имам други приятели – нежно изчурулика тя, докато си обличаше жълт костюм. – Харесва ли ти? Трябва да бързам. Срещата ни е в ресторанта на „Дебнъмс“ в един и половина.
   След като тя си тръгна, аз хапнах мюсли направо от пакета с лъжица и допих остатъка от вино в хладилника.
   Знам къде се крие тайната ѝ: тя е открила властта. Има власт над татко – той си я иска обратно. Има власт над Хулио, над данъчния – като всеки усеща властта ѝ и иска да получи част от нея, което прави майка ми още по-неустоима. Значи трябва да намеря някого или нещо, над което да имам власт, и тогава... О, Боже, та аз нямам власт дори над собствената си коса.
   Толкова съм потисната. Макар че Даниел се държеше приятелски през цялата седмица, разговаряше охотно и дори флиртуваше с мен, той с нищо не ми даде да разбера какво става между нас, сякаш е напълно естествено да преспиш с някого от колегите си и все едно че нищо. Работата, по-рано само досадна скука, се превърна в болезнено мъчение. Травматизирам се всеки път, когато той изчезне за обяд или си облече палтото, за да си тръгне в края на деня: къде? с кого? коя?
   Пърпетуа някак си съумя да ми стовари цялата си работа и прекарва целия ден на телефона с Арабела или Пиги в обсъждане на половинмилионпаундовия апартамент във Фулъм, който си купуват с Хюго. „Да. Не. Да. Не, напълно съм съгласна с теб. Въпросът обаче е дали искаме да доплатим още трийсет хиляди за четвърта спалня.“
   В четири и петнайсет в петък Шарън ми се обади в службата.
   – Идваш ли утре с нас с Джуд?
   – Ъъъ – паникьосах се аз, като си мислех: „Няма начин Даниел да не поиска да се видим през уикенда, преди да си тръгне“.
   – Обади ми се, ако не те покани – сухо изрече Шарън след кратка пауза.
   В шест без петнайсет видях Даниел, облечен с палтото, да излиза от вратата. Травматизираната ми физиономия трябва да е засрамила дори него, защото се усмихна неловко, кимна към екрана на монитора и се стрелна навън. И действително, на екрана светкаше имате съобщение, така че натиснах да го прочета. То гласеше:

   СЪОБЩЕНИЕ ДО ДЖОУНС
   ПРИЯТЕН УИКЕНД. ЧАО-МЯО.
   КЛИЙВ

   Скапана напълно, аз вдигнах слушалката и се обадих на Шарън.
   – В колко ни е срещата утре? – изломотих гузно.
   – В осем и половина. В „Кафе Руж“. Не се тревожи, аз те обичам. Кажи му да се пази от мен. Емоционален ебател.
   2 ч. през нощта. Пркаръхми адски гот с шаръни джуд. Ич ми ни пукъ з Данеил тъпо копие. Много ми съ драйфъ обач. Олеле.

   5 март, неделя
   8 ч. сутринта. Ъх. Защо не съм мъртва! Капка алкохол няма да сложа в уста, докато съм жива.
   8:30 ч. Ооох. Бих хапнала с удоволствие пържени картофи.
   11:30 ч. Умирам за вода, но по-добре да си държа очите затворени и куфалника неподвижен върху възглавницата, та да не потревожа машинарията и фазаните в главата.
   Пладне. Чудно се забавлявах, но съм мн. объркана относно: получени съвети относно: Даниел. Първо трябваше да анализираме проблемите на Джуд с Гадника Ричард, понеже са по-сериозни, след като те ходят вече година и половина, а не са само преспали еднократно. Така че изчаках смирено да ми дойде редът да споделя последното издание на сагата с Даниел. Единодушната първоначална присъда бе: „Ебателно копеле“.
   Джуд обаче ни запозна с интересното схващане за Момчешкото време, въведено от филма „Без улики“, а именно петте дни (седем, вметнах аз), по време на които новата връзка се оставя да виси в безпространствието, тъй като сексът за мъжката порода не е мъчително вътрешно преживяване, а естествен охладителен период за събиране на емоции, преди да продължи нататък. Даниел, твърдеше Джуд, няма начин да не се притеснява от факта, че и двамата работим на едно място и пр., и пр., затова да съм му дадяла време, да съм се държала дружелюбно и да съм кокетничела с оглед да го успокоя, да му внуша, че му имам доверие и няма да взема да му дишам във врата или да правя италианска сцена.
   Тук Шарън, кажи-речи, се изплю в настъргания пармезан и изсъска, че е нечовешко да държиш една жена в напрежение два уикенда подред след секс и че трябва незабавно да му кажа какво мисля за него. Хмм. Както и да е. Ще подремна още малко.
   2 ч. следобед. Току-що се завърнах триумфално след героична експедиция до долу за вестник и чаша вода. Усещах я как се стича като кристален поток в онези части на главата, където бе най-желана. Не съм много сигурна впрочем дали водата може да проникне в мозъка. По-скоро използва кръвта. Понеже махмурлукът се причинява от обезводняване, вероятно водата се изтегля от мозъка чрез някакви капилярни машинации.
   2:15 ч. Материал във вестника за това, че двегодишни деца трябва да полагат тестове, за да ги приемат в забавачница, направо ме изкара от кожата. Трябва да отида на празненство за рождения ден на кръщелника ми Хари.
   6 ч. вечерта. Карах бясно през сив, подгизнал Лондон към апартамента на Магда с чувството, че умирам, като се отбих в „Уотърстоун“ за подаръци. Умирах от притеснение при мисълта, че ще бъда закъсняла и махмурлия, заобиколена от млади майки с престижни професии и техните отрано амбициозни издънки. Магда, по-рано борсов агент, сега лъже относно годините на Хари, за да го изкара по-умен, отколкото е. Дори зачеването беше убийствено състезание, защото Магда се опитваше да приема осем пъти повече витамини и минерали от всички останали. Раждането беше разкошно. Тя месеци наред обясняваше на всички, че ще е естествено и природосъобразно, но десет минути след като влезе в родилното, се пропука и взе да врещи: „Дай ми обезболяващи, дебела краво!“.
   Празненството беше сценарий за кошмар: аз плюс пълна стая амбициозни майки, една от които с четиримесечно бебе.
   – Колко е слааадък! – изгука Сара де Лайл, след което попита делово: – Как се справи с теста?
   Не разбирам каква е тази шумотевица с теста за двегодишни, който трябва да се направи за две минути. Магда се изложила преди две години, като се изфукала на една вечеря, че Хари е изкарал десетка на неговия, при което една от гостенките, оказала се медицинска сестра, изтъкнала, че най-високият бал е девет.
   Несмутена от излагацията, Магда взела да се хвали наляво и надясно сред майките, че синът ѝ вече не акал в гащите, при което дала сигнал за още по-големи фукни и контрафукни. По тази причина едва кретащите нещастничета, очевидно на възраст, когато трябва да са безопасно опаковани в непропускаеми пластове пелени, се шматкаха наоколо едва ли не по без нищо. Десет минути след като пристигнах, на килима вече имаше три лайна.
   Зароди се повърхностно остроумен, но иначе крайно озлобен спор кой е техният автор, последван от напрегнато разсъбличане на хавлиени гащички, тутакси дал храна за конкурс за най-голяма пишка и съответно на чий мъж пишката му е най-голяма.
   – Нищо не можеш да направиш, то си е наследствено. Козмо нали няма проблеми в това отношение?
   Имах чувството, че главата ми ще се пръсне от данданията. Най-сетне успях да се извиня и да потегля към къщи, поздравявайки се сърдечно, че не съм женена.

Печатно издание и е-книга

Преводач Савина Манолова
Издателство Колибри


вторник, 17 февруари 2015 г.

Антология >> Българска любовна лирика. 40 стихотворения

Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Емануил Попдимитров, Теодор Траянов, Димитър Подвързачов, Димитър Бояджиев, Христо Фотев

Край брега

Под жаркото слънце лениво на юг аз се движа.
Изтихо неясните ромони морски ми пеят –
рибарска припявка навярно: за труд и за грижа.
Ветрила и мачти, далеч там, несетно линеят.

И ето ме седнал на пясъка лъскав и топъл.
Мирише на алги. Ветрецът приветно ме гали.
На гмурец, изгубен в простора, внезапния вопъл
неволно подсеща за леки и светли печали.

И тука, унесен от нежния шум на вълните,
бленувам за погледи сладки, за мислите скрити
в загадъчна някаква вчерашна лека усмивка...

Тъмнее просторът. Стихията морно почива,
в отсенки безбройни безкрайната шир се прелива.
Водите свободни ме гледат с тъга и с присмивка.

Димитър Бояджиев

Издателство Изток-Запад


Сюзан Зонтаг >> Да гледаш болката на другите

Фотографският образ и войната

   През 1899 г. Гюстав Мойние, първият президент на Международния комитет на Червения кръст, пише следното:
   „Сега ние знаем какво се случва всеки ден по целия свят... На практика вестникарските описания поставят агонизиращите по бойните полета пред очите на читателя и писъците им отекват в неговите уши.“
   Мойние има предвид воюващи и от двете страни, та нали Червеният кръст е основан с тази цел – да облекчава страданията им, без да заема ничия страна. Убийствената мощ на армиите вече е достигнала нови висоти с оръжията, въведени скоро след Кримската война (1854–1856), например многозарядните пушки и картечниците. Вярно е, че агонията на бойното поле е станала по-осезателна отвсякога за онези, които само четат за нея в пресата, но през 1899 г. е било пресилено да твърдиш, че знаеш „какво се случва всеки ден по целия свят“. Дори и днес, когато страданията от несекващите войни атакуват очите и ушите ни още в мига, в който се случат, подобно твърдение ще е силно преувеличено. Всъщност това, което новинарските емисии наричат „свят“ – „Вие ни давате 22 минути, а ние ви даваме света!“, както гласи заставката на една популярна нюйоркска радиостанция (WINS) – е едно доста малко място (за разлика от реалния), не само географски, но и тематично, а онова, което според някои си струва да знаем за него, се поднася сбито и настоятелно.
   Това познание за страданието, извличано от подбрани войни, ставащи някъде другаде, е и нещо конструирано. То лумва пред очите ни, щом го регистрират камерите, споделят го мнозина, а после избледнява – и изчезва от полезрението ни. Но за разлика от словесното описание, което в зависимост от вложените мисли, отпратки и речник достига до някаква по-голяма или по-малка читателска аудитория, фотографията борави само с един език и потенциално е предназначена за всеки.
   В първите по-важни войни, за които разполагаме и с фотографски свидетелства – Кримската и Гражданската война в Щатите, а и всяка друга преди Първата световна, самото сражение не попада в обхвата на камерата. Както и във военните фотографии, публикувани в периода между 1914 и 1918 г. (почти всичките анонимни), те са издържани – доколкото представят нещо от ужаса и разрушението – в стилистиката на епоса и обикновено са описание на последствията – купищата трупове и лунните пейзажи, оставяни от бойните действия, опустошените френски села, споходени от войната. Фотографският „мониторинг“ на войната (във вида, в който го познаваме) е трябвало да изчака още няколко години, за да се появят и по-радикални нововъведения в професионалнато оборудване, например леките и удобни фотоапарати от типа на „Лайка“, използващи 35 мм филм, който може да се експонира трийсет и шест пъти, преди да се презареди камерата. Благодарение на тях снимки вече може да се правят в самия разгар на битката и да се показват – стига военната цензура да разреши – жертвите сред цивилното население, както и изнурени, неопрятни воини в едър план.
   Испанската гражданска война (1936–1939) е първият въоръжен конфликт, надлежно документиран (или „медийно отразен“) в съвременния смисъл на думата – с професионални фотографи на предната линия, както и в бомбардираните градове, чиято работа веднага се публикува в пресата – не само испанската, но и в чужбина. Войната, която Америка води във Виетнам – първата, следена всекидневно от телевизионните камери – предлага и нещо ново на семейната аудитория – една нова, „телеинтимна“ среща със смъртта и разрухата.
   От тогава битките и кланетата, филмирани на място, се превръщат в рутинна съставка на несекващия поток на домашните развлечения, предлагани на малкия екран. За да приковеш вниманието на аудиторията, заливана постоянно с драми от целия свят, в точно определен конфликт е необходимо всекидневно излъчване (и преизлъчване) на кадри, свързани със самия конфликт. Когато хората не са се сблъсквали с реалността на войната, знанията им за нея вече се базират на такива изображения...

Преводач Юлиян Антонов
Издателство Изток-Запад


Невил Пийт >> Уискито на Шакълтън

Духът на откривателството...

В началото на миналия век Антарктида е само енигма в човешкото въображение, а достигането ѝ е предизвикателство, отправено към абсолютно непознатото. Пионер сред изследователите на Южния полюс, Ърнест Шакълтън оставя отпечатъка си по антарктическите снегове, недокосвани дотогава от човешки крак. Вледеняващата атмосфера и „адските дупки“, осеяли ледената повърхност като минно поле, на всяка крачка заплашват да погълнат него и екипажа му. В това вълнуващо време на откривателство смелите изследователи нагазват в дълбоките преспи на силния човешки дух.
В разгара на напрегнатото приключение ниските температури на полюса се повишават от една чудодейна напитка. Шакълтън едва ли някога е подозирал, че името му ще бъде свързвано с алкохол, тъй като самият той рядко го е употребявал. Но капитанското решение да натовари 300 бутилки превъзходно уиски на отпътуващия към неизвестното кораб му отрежда славата на човек с изтънчен нюх, защото някъде между „медицинската“ и прекомерната употреба малцовият вкус спасява човека в нечовешки условия.
Британската антарктическа експедиция (1907-1909 г.) донася на света безценни познания за ледения континент, но и оставя своя отпечатък под замръзналата повърхност. Повече от сто години по-късно само шансът ще способства за откриването на 11 изоставени бутилки рядко, отлежало хайландско малцово уиски „Маккинли“.Безпрецедентната случайност позволява на една изгубена рецепта с кехлибарен отблясък да се превърне в откритието на века. Невил Пийт ни потапя с такова опиянение в този завладяващ вкус, че по небцето се разлива мекото му, изтънчено парене.

Преводач Влади Райчинов
Издателство Вакон