събота, 29 март 2014 г.

Дейвид Крофт и Джеръми Лойд >> Ало, Ало!

Пиесата...

   Джеръми Лойд (роден на 22 юли 1930 г. в Есекс, Англия) започва кариерата си като актьор, но скоро става много по-известен като автор на скечове и съавтор на някои от най-успешните британски ситкоми, в сътрудничество с Дейвид Крофт.

   Дейвид Крофт (роден на 7 септември 1922 г. в Пул, Дорсет, Англия – починал на 27 септември 2011 г.) ще остане в историята на британската комедия и фарс като един от най­-значимите автори на своето време.

   Кога точно се срещат Лойд и Крофт никой не може да каже, след като дълги години беглото им познанство се изразява само с леко кимване на главата при среща. Всеки пишел поотделно своите скечове, докато най-­сетне, в началото на 60­-те години, двамата започват да работят заедно, за да създадат един от най­успешните сценарии в историята на телевизионните сериали.

   Крофт за Лойд: Джеръми несъмнено е най-­големият чешит, когото някога съм срещал – брилянтен разказвач, чиито кратки остроумия нямат равни на себе си в диалозите. Благодарение на фантастичния му ентусиазъм и енергия често работехме с невероятно темпо и успявахме да свършим цял епизод само за два дни. Обожавах работата с него!

   Лойд за Крофт: Разпределянето на времето и дисциплината бяха запазена марка на Дейвид. Благодарение на тези негови качества, плюс талантът му да измисля смешни ситуации и диалози, всеки негов проект беше обречен на успех.

Издателство Black Flamingo

Ало, Ало! в Хеликон

Ало, Ало! в Books.bg

Андрей Платонов >> Изкопът

Краят на 20-те години на XX век – Първата петилетка, петилетката на индустриализацията и колективизацията – започва строителството на „светлото бъдеще“

   – Можех да измисля нещо като щастие, а от душевния смисъл щеше да се увеличи производителността.
   – Щастието, другарю Вошчев, ще дойде от материализма, а не от смисъла. Не можем да те защитим, ти си несъзнателен човек, а ние не желаем да се озовем в опашката на масите.
   Вошчев искаше да ги помоли за някаква най-проста работа, за да му стига за прехраната, а пък той ще си мисли в извънработно време, но за молбата беше необходимо уважение към хората, а той не виждаше у тях такива чувства към себе си...

Издателство Сонм

Изкопът в Хеликон

Изкопът в Books.bg

>> Капитан Немо

Преразказана за деца от Дейв Егърс

   Казвам се Консуело. Сигурно сте чули нещичко за това какво ни сполетя – мен и останалите от кораба, носещ името на „Ейбрахам Линкълн“. Е, каквото и да сте разбрали, все ще е било погрешно. Нека дa ви разкажа истината.

   Това се случи миналото лято, когато бях на 14.

    Чичо ми, Пиер Аронакс, е французин и е пътувал почти навсякъде. Той е известен океанограф, което в общи линии означава, че може да ходи, където поиска и да прави каквото пожелае, стига да е под водата. Ако му се ще да разгледа някой потънал кораб отпреди две хиляди години, и това може да стори. Ако пожелае да провери колко дълбока е Марианската падина – може да го направи. Ако иска да се научи да разговаря с косатките, някой ще му плати, за да се опита. Та доста му е хубава работата.
   Миналата година ми се обади и ме попита какво съм запланувал за лятната си ваканция.
   Отговорих, че не съм наясно още, че имам уговорка за работа в местния супермаркет – да опаковам продукти, но че няма нищо черно на бяло.
   Живея в Небраска, в един район, наречен Лошите земи, и макар името да звучи вълнуващо,дори опасно, то с нищо не оправдава съществуването си. Останах с чувството, че чичо Пиер има някаква идея, за да ме измъкне за малко от града, затова казах, че съм свободен.
   – Ами – рече той – имам нужда от помощник, който да ме придружи на едно пътуване.
   Няколко кораба досега са били потопени от някакво морско същество, по-голямо и по-силно от всичко, записано в историята, и си мислех да се запознаем със случая. Ще дойдеш ли?
   Стегнах си багажа веднага.
   Взех влака от Омаха за Ню Йорк, после такси през Бруклинския мост. Когато пристигнах на кея, където трябваше да се срещна с чичо Пиер, десетина мъже товареха „Ейбрахам Линкълн“, нещо средно между рибарски кораб и военен разрушител. Той беше оборудван с китоловни оръдия с харпуни, хиляди квадратни метра подсилени мрежи за промишлен риболов,най-различни малокалибрени оръжия и артилерийски оръдия и шест торпедни апарата. Беше построен да може да се бие с всеки и с всичко.
   – Ехо, здравей! – чух един глас и вдигнах очи. Бих познал този акцент навсякъде.
   Чичо Пиер. От година не го бях виждал и забелязах, че има нов белег. Винаги имаше по някой нов белег. Този беше на врата му, където, по негови думи, го порязал скат! Ако опашката го беше ударила само на милиметър встрани, щеше да го убие. При все това той си изглеждаше точно като университетски професор – и то от изнежените.
   Беше висок, слаби носеше очила с телени рамки и дебели стъкла.
   – Как си,момче? – попитаме и ме тупна по рамото. Това беше неговият специфичен поздрав. Казах му, че съм добре, потупах го и аз с юмрук и го попитах дали наистина ще видим някакъв непознат вид морско чудовище. Трябва да си призная, бях скептичен. Бях едновременно и скептичен, и уплашен, и развълнуван – всичко накуп.
   – После ще ти разкажа подробно – заяви той. – Качвай се на борда, хвърли си някъде багажа и ще се видим на вечеря. – И изчезна в търбуха на кораба.
   Останах сам през целия следобед, докато корабът напускаше Ню Йорк. От кърмата наблюдавах как градът се смалява и изчезва и скоро вече плавахме в открито море. Вълнението беше силно, а и не бях се качвал на кораб от доста време, затова първите няколко часа повръщах няколко пъти. Радостите на морския живот!
   На вечеря не бях гладен, но в шест часа седнах с чичо Пиер и останалите офицери от „Ейб Линкълн“ на масата. Имаше мъже и жени от цял свят – Южна Африка, Швеция, Нова Зеландия и Англия, и Италия, и Ливан. Екипажът беше наистина многонационален и впечатляващ, но не мога да ги опиша всичките тук. Имаше двама мъже обаче, които трябва да спомена: единият беше самият капитан, чието име бе Фарагут.
   Беше американец, около 50-годишен и изглеждаше много солиден, с огромни черни мустаци и вид на човек, който няма да търпи глупости.
   Беше взел присърце задачата да открие чудовището. Другият забележителен човек бе един гигант, канадец на име Нед Ланд, известен китоловец и ловец на едри морски бозайници от световна класа. Упражняваше занаята вече трийсет години и сякаш всяка негова битка, всеки улов се бяха отбелязали върху лицето му. Беше червенокос, червендалест и устата му беше пълна с дупки и изпочупени зъби.
   От двамата постепенно получих представа за съществото, което издирваме.
   – Това не го знаеш, защото не са го казвали по новините – обади се чичо Пиер, – но от известно време нещо потопява най-различни плавателни съдове в Световния океан. Спомняш лиси онзи руски риболовен кораб, който откриха край Беринговия проток?
   Кимнах. Спомних си, че преди няколко месеца споменаха в новините за някакъв голям кораб за промишлен риболов, който бил изхвърлен на брега.
   – Аз познавах тези хора – обади се капитан Фарагут и погледна в чинията си.
   – Поне десетима безследно изчезнали – добави Нед Ланд. – Смятат се за мъртви.
   – Е, това беше първият странен случай –продължи чичо Пиер. – След това имаше свидетели и инциденти навсякъде по света – в Тихия океан, в Индийския океан, из целия Атлантик.
   Поне шест кораба потъват при мистериозни обстоятелства. Някои от моряците докладват, че точно преди да напуснат съда, са видели огромно фосфоресциращо петно на повърхността на водата. Други са убедени, че е някакъв вид подводница. Сега пък всички са сигурни, че е морско същество, може би огромна сепия. Но ако е сепия, то тя е по-голяма и по-силна от всичко,видяно досега.
   – Може и да са няколко – добави Нед.
   Едва не изплюх сока от моркови. Група от гигантски сепии, които потапят кораби по цялото земно кълбо? Но защо ще го правят? От къде може да са дошли? Изстрелях куп въпроси към чичо Пиер. Той ми отговори търпеливо.
   – Откакто северните океани се затоплят,учените започнаха да откриват сепии с невероятни размери – или изхвърлени на брега, или носещи се по повърхността на океана. Предполага се, че с покачването на температурата на водата, храната им се изменя или измира, затова измират и те. Освен това мигрират, търсят нов дом, нови източници на храна. Така изведнъж тези същества, които досега са обитавали най-големите дълбочини, станаха видими за нас. И може толкова да са закъсали за храна, че да нападат всичко, което видят.
   Сигурно съм го погледнал скептично, защото той се заоправдава.
   – Знаеш, че не съм някой перко, нали, Кон?
   Чичо Пиер ми викаше Кон и това ми харесваше далеч повече от Кони – името, с което ме наричаха другите ми роднини. Не знам за вашия език, но на английски, особено пък в Небраска, Кони е женско име.
   Както и да е, съгласен бях с чичо, че не е перко. В научната общност го смятаха за разумен човек, който държи много на работата си и на изявленията, които прави публично. Никога не обявяваше откритие или теория, без да е абсолютно сигурен, че може да я подкрепи. Така фактът, че смяташе за възможно гигантски сепии да тероризират океана, ме развълнува, а малко и уплаши.
   – Добре – рекох, – има гигантска сепия...
   – Или може би десетки... – поправи ме Нед.
   – Така – добавих. – Може би десетки, по-големи и по-силни от всичко, което сме виждали досега. И те са там в океана и потапят рибарски кораби из световния океан. А ние сме в рибарски кораб и сме тръгнали да ги търсим?
   – Точно така – каза Пиер, сякаш облекчен, че най-сетне съм разбрал.
   – Но какво ще спре тази сепия да потопи и нас? – попитах.
   – Нищо – отвърна той.
   – Нищо освен мен – обади се Нед и се вгледа в очите ми. – Не се притеснявай, синко. Каквото и да е онова, дето е убивало моряци, аз ще го убия...

Издателство Сиела

Капитан Немо в Хеликон


петък, 28 март 2014 г.

Марио Варгас Льоса >> Разказвачът

Историята на странстващ индиански разказвач

   Пияният се наливаше на бара. Щом ни видя, той се заклатушка срещу нас и се изтъпани пред Саул с ръце на кръста.
   – Ега ти изрода! От коя зоологическа градина си избягал бе?
   – Ами от коя ще е, братче, от онази в Баранко, друга си нямаме – отговори Маската. – Ако изтичаш, ще завариш клетката ми още отворена. – И понечи да мине. Ала пияният протегна длани към него, направи ключ с пръсти като децата, когато някой псува на майка.
   – Тук няма да влизаш, чудовище. – Той внезапно се бе ядосал. – С това лице не трябва да ходиш по улиците, да не плашиш хората.
   – Нямам друго, какво да правя – усмихна му се Саул. – Пусни ни да минем и не ставай досаден.
   Тогава вече изгубих търпение. Хванах пияницата за реверите и започнах да го налагам. Очертаваше се началото на меле, притекоха се хора, настана блъсканица. Ние с Маската трябваше да се измъкнем, без да изиграем партията си...

Издателство Хермес

Разказвачът в Хеликон

Вера Мутафчиева >> Последните Шишмановци

За краха на идеи, мечти и упования, и за безсилието на страстите...

   Когато видиш, някого, напълно безстрастен в своя бит, успехи или неуспехи, когато забележиш, че той е сякаш извън отчаянието, недосегаем за разочарованията и житейските удари, преди да заключиш,че бил дърво („пън“ дори казват по-раздразнителните), а не човек, спомни си едно – така изглеждат хората, заети с някакъв много голям, много болезнен вътрешен въпрос. Той е за тях основа на съществуването им – той им се чини по-жив от зримата подвижна действителност. Такива хора, с право ти се виждат отсъстващи. Намираш, че се отнасят към враговете си с неочаквано великодушие, към благата или загубите – с неестествено равнодушие, а към децата си бездушие. На всичкото иде от туй, че живеят в друг свят...

Издателство Анубис



Димчо Дебелянов >> Лирика

Гласът и музиката на най-дълбоката ни елегична същност

Ти смътно се мяркаш
из морната памет
кат бродница сънна
в бездънна гора –
аз тръпна след тебе
и тръпно ме мамят
в мъглите вечерни
две черни пера.

След сетната среща,
да срещна забрава,
подемах се, падах
и страдах навред.
Нощта ме разлюби,
денят отминава,
ни радост донесъл,
ни весел привет.

И ето, погребал
в тъга непобедна
надежди и младост
в безрадостен склеп –
аз гасна, аз гасна
с утеха последна –
на спомена в здрача
и плача за теб.

Издателство Слово

Димчо Дебелянов. Лирика в Хеликон

Димчо Дебелянов. Лирика в Books.bg

четвъртък, 27 март 2014 г.

Никола Бакстър и Колин Кинг >> Най-смешните приказки: Пиратите

Осем забавни и смешни изпълнени с напрежение илюстрирани истории за пирати

   Когато наблюдава грандиозните галеони да се носят величествено по вълните, човек, който не разбира нищо от море и от кораби, със завист би си помислил, че мореплаването е много приятно, мирно и спокойно занимание. Грешка! А ако се отнася за „Моравата пъпка“, командвана от пирата Свирепия Пит, това е една много, много голяма грешка!
   На „Моравата пъпка“ постоянно се разнасят скърцане и скрибуцане (от мачтите и от дървения крак на Пит), носят се ругатни и викове, от всички страни се чуват тропане и тракане, нещо дрънчи, нещо трещи. Плющят платна, кряска папагал. Не, това не е кораб, който бихте избрали, за да кръстосвате моретата за удоволствие и отмора.
В деня, в който се захващаме със Свирепия Пит и неговия шарен екипаж, събран от кол и въже, на кораба изведнъж се чу и един необичайно силен шум. Нещо като:

Рррррр-даааанн-ххххррр!

   Не, това не беше хъркането на Свирепия Пит, нито пък Отровният Педро (папагалът), който напада юнгата. Това беше трясъкът, с който „Моравата пъпка“ връхлетя изненадващо върху един нищо неподозиращ остров. Трябва да се признае, че макар да беше пират, Свирепия Пит нямаше кой знае какви мореплавателски умения. Трябваше му още мнооого, за да е що-годе сносен пиратски капитан. Но след като се надигна от палубата, където го беше запратил сблъсъкът, той, естествено, не обвини себе си за нещастието. В този момент корабът започна бързо да се изпразва, а островът – да се пренаселва...

Дипак Чопра >> БОГ. История и откровения

Десет известни пророци, светци, мистици и мъченици, докоснати от божествения промисъл

Иов от Стария Завет е преживял нещо напълно различно от св. Павел в Новия Завет. Сократ търси една различна за времето си духовност, почти несъпоставима със странния глас, който призовава Руми, а Шанкара пътешества от град на град, за да разпространява истината за един Бог, който е в забележителен контраст с Този на Ан Хъчинсън; и въпреки това човек открива безспорна прилика. Тези пророци са водили човешката раса по незнайни пътища, а Чопра ни кани и ние да посетим тези места. Устремен към сърцата ни и повдигайки духа ни, Бог ни води към цялостно променящо животa ни разбиране за естеството на убежденията, силата на душата и вярата, която всички носим в себе си.


Издателство Изток-Запад



Живко Войников >> Произход и преселения на древните българи

В търсене на нов поглед върху стария въпрос

Произходът на древните българи е сложно уравнение с много неизвестни и този труд дава само някои частични и вероятни негови решения.
Изследването е разделено на три основни части.
Първата дава пълен и безпристрастен преглед, с комплексен анализ на изворите за древните българи от византийски и латински автори; разгледани са още сирийските, арменските и дори откъслечните сведения за народ със сходно звучащо име в китайските династични хроники.
Втората част е посветена на погребалните обреди на древните българи (дунавски, волжки, „алцекови“ и на основната диаспора в Кавказ), техния анализ и търсенето на сходни такива в Средна и Централна Азия; разгледани са и оборени митовете около твърде спорните „царски погребения“ в М. Перешчепина и Вознесенска.
Третата част е кратък преглед на древните миграции в Евразия, един многовековен процес, в който се формират много народи, включително и древните българи.

Издателство Сиела



сряда, 26 март 2014 г.

Вилхелм Хауф >> Голяма книга на приказките

Халифът Щърк, Малкия Мук, Джуджето Дългоноско, Студеното сърце...

   Господарю! Съвсем не са прави онези, които смятат, че само по времето на Харун ал Рашид, владетеля на Багдад, е имало феи и вълшебници или които твърдят дори, че историите, които знаем от разказвачите по градските пазарищата за делата на зли магьосници и техните слуги, са измислица. И днес има феи, а не е далеч времето, когато аз самият станах свидетел на случка, в която злите вълшебници очевидно имаха намеса и която ще ви разкажа.

   В един известен град в моето отечество Германия преди много години скромно и почтено живеел един обущар с жена си. Денем той седял на един ъгъл и кърпел обуща и пантофи; правел и нови по поръчка, но тогава първо си набавял кожа, защото бил беден и нямал запаси.
   Жена му продавала зеленчуци и плодове, които отглеждала в малка градинка пред градската порта, и много хора пазарували при нея на драго сърце, защото ходела чисто и спретнато облечена и знаела как да подреди и изложи стоката си.
   Двамата имали хубаво момче с приятно лице, добре сложено и доста едро за дванайсетте си години. То обикновено прекарвало времето си при майка си на зеленчуковия пазар. Случело ли се жените или готвачите да накупят много стока от жената на обущаря, то им помагало да я отнесат у дома си и се връщало я с хубава китка, я със златна паричка, я с парче сладкиш, защото, щом господарите на готвачите видели хубавото момче, му се радвали и го възнаграждавали богато.
   Един ден жената на обущаря продавала на пазара както обикновено. Пред себе си била наредила няколко коша със зеле и други зеленчуци, какви ли не билки и подправки, а в една кошничка имала дори ранни круши, ябълки и кайсии. Малкият Якоб, така се наричало момчето, седял до нея и с ясното си гласче хвалило стоката:
   – Насам, господа, вижте какво хубаво зеле, какви уханни билки! Жени, вижте, ранни круши, ябълки петровки и кайсии! Кой ще си купи? Майка ми ще ви ги даде евтино!
   Така момчето приканвало купувачите.
   По това време на пазара дошла една старица, цялата окъсана и опърпана, с дребно, сбръчкано лице. Очите ѝ били зачервени, а носът ѝ остър и извит почти достигал щръкналата брадичка. Като вървяла, се подпирала на дълга сопа и се придвижвала някак особено; накуцвала, тътрела нозете си и се поклащала така, сякаш на ходилата си имала колелца и можела всеки момент да се прекатури и да забие дългия си нос в паважа.
   Жената на обущаря следяла внимателно старицата. Вече шестнайсет години, откак всеки ден излизала на пазара, но дотогава не била виждала тази странна особа. И като забелязала, че старицата закуцукала към нея и се спряла пред кошовете ѝ, неволно я обзел страх.
   – Вие ли сте Хане, продавачката на зеленчук? – попитала я старицата с неприятен, креслив глас, а главата ѝ непрестанно се тресяла.
   – Да, аз съм – отвърнала жената на обущаря. – Желаете ли нещо?
   – Ще видим, ще видим! Да поразгледаме билчиците, билчиците и да видим дали ще ти се намери туй, дето ми е нужно – отвърнала старицата, надвесила се над кошовете и започнала да рови из тях с черните си грозни ръце. Сграбчвала красиво и кокетно подредените билки с дългите си, подобни на паяжина пръсти и после доближавала една или друга от тях до дългия си нос, въртяла ги и ги душела.
   На жената на обущаря сърцето я заболявало, като гледала как старата жена подмята редките ѝ билки, но не смеела да се обади, защото било право на купувача да огледа стоката. Въпреки това изпитвала особено отвращение към старицата.
   Щом преровила целия кош, тя започнала да си мърмори:
   – Стоката не струва, билката не струва, няма нищо от това, което диря. Къде, къде по-добре беше преди петдесет години! Не я бива, не я бива!
   Тези приказки подразнили малкия Якоб.
   – Чуй ме, безсрамна бабке! – викнал сърдито той. – Първо бъркаш с ужасните си кафяви пръсти из хубавите билки и ги мачкаш, после ги завираш в дългия си нос, така че никой от тези, дето гледат, да не ги купи повече, а сега обиждаш стоката ни, че не струва, при все че готвачът на самия херцог пазарува всичко при нас!
   Старицата извърнала кривогледите си очи към смелото момче, изсмяла се противно и заговорила ядосано:
   – Синче, синче, значи ти харесва носът ми, дългият ми хубав нос? Нека и на теб да ти израсне насред лицето и да стига чак до брадичката! – Докато говорела така, се доближила до другия кош, в който било изложено зеле. Взела в ръцете си най-хубавите бели глави, притиснала ги една о друга, така че те изскърцали, после пак ги захвърлила небрежно в коша и продължила:
   – Стоката за нищо не става, зелето за нищо не става!
   – Я престани да клатиш главата си така противно! – плахо се обадило момчето. – Шията ти е тънка като дръжка на зелка, лесно може да се пречупи и главата ти да се търколи в коша. Кой ще купува тогава?
   – Не харесваш ли тънките шии? – през смях избръщолевила старицата. – Без шия ще бъдеш, главата ти ще излиза направо от раменете, за да не падне от малкото тяло!
   – Стига сте говорили врели-некипели на малкия – не издържала накрая жената на обущаря и викнала, ядосана от дългото оглеждане, опипване и душене на стоката. – Ако ще купувате нещо, побързайте, така ми гоните другите купувачи!
   – Добре, нека бъде, както казваш! – креснала старицата и я изгледала навъсено. – Ще взема от теб шестте зелки. Но виж, аз трябва да се подпирам на сопата, като вървя, и не мога да нося нищо. Пусни синчето си да ми ги донесе до вкъщи, а аз ще го възнаградя.
   Малкият не искал да тръгне със старицата и се разревал, защото при вида на грозната жена направо му се повдигало. Но майката строго му наредила да се подчини, защото смятала за грях така да се натоварва старата, немощна женица. Почти разплакано, момчето сторило, каквото му било заповядано, вързало зелките в една кърпа и последвало старицата през пазара.
   Тя не можела да върви много бързо и й било нужен почти час, докато стигне до края на града, където се спряла пред една малка схлупена къща. Там тя извадила от джоба си една стара ръждива кука, пъхнала я умело в една дупчица във вратата и тя в миг се отворила с трясък. Но каква била почудата на малкия Якоб, щом прекрачил прага! Отвътре домът имал великолепна наредба, таванът и стените били от мрамор, а мебелите от най-хубавото абаносово дърво, украсени със злато и обработени скъпоценни камъни. Подът бил стъклен и толкова гладък, че малкият се подхлъзнал и паднал. Старицата извадила малка сребърна свирка от джоба си и свирнала така, че звукът пронизал цялата къща. Веднага по стълбите заслизали морски свинчета и Якоб много се почудил, като видял, че те ходели изправени и на лапичките си имали орехови черупки наместо обувки, че били облечени в човешки дрехи и с шапчици по последна мода на главичките.
   – Къде са ми пантофите, гадини такава? – креснала старицата и ги замерила със сопата си така, че те изквичали и скокнали нависоко. – Колко още трябва да стоя тук?
   Животинките хукнали бързо нагоре по стълбите и се върнали с черупки от кокосов орех, подплатени с кожа, които умело нахлузили на нозете на старицата.
   В миг тя спряла да куцука и да се тътри. Захвърлила сопата и много бързо се плъзнала по стъкления под, като влачела за ръка малкия Якоб. Така стигнали до една стая, която била наредена с всякаква покъщнина и приличала на кухня, макар масите от махагоново дърво и диваните с пищни покривки повече да подхождали на салон за приеми.
   – Седни синчето ми – рекла старицата съвсем дружелюбно, като го побутнала към ъгъла на един диван и поставила пред него една маса, така че да не може да се измъкне. – Седни, толкова тежък товар пренесе, човешките глави не са много леки, не са много леки.
   – Но госпожо, какви са тези странни неща, дето говорите? – викнало момчето. – Че съм изморен, изморен съм, но знам, че носех зелки, които купихте от майка ми.
   – А, бъркаш – засмяла се старата жена, отворила вързопа и извадила една човешка глава, като я държала за косите.
   Малкият онемял от уплаха. Не можел да проумее как е станало това, но се притеснил за майка си, защото си помислил, че ако се разчуело за човешките глави, със сигурност щели да обвинят именно нея.
   – Трябва да те възнаградя с нещо задето си толкова възпитано момче – мърморела старицата, почакай малко да ти забъркам една супичка, за която ще си спомняш цял живот. – Като рекла това, свирнала отново. Първо се появили четири морски свинчета, които носели човешки дрехи, готварски престилки, а в поясчетата си били затъкнали дървени лъжици и ножове за транжиране. След тях на подскоци пристигнали множество катерички, натъкмени в шалвари; те ходели изправени и носели зелени кадифени фесчета. Изглежда, това били помощниците, защото с голяма бързина се покачили по стените, свалили от полиците тигани и съдинки, яйца и масло, билки и брашно и ги сложили на печката. А старицата сновяла непрекъснато напред-назад с пантофите си от кокосови черупки и малкият забелязал, че много се стараела да му приготви нещо вкусно. Ето че огънят забумтял, в гърнето нещо зацвъртяло и приятна миризма се разнесла из стаята. Бабичката притичвала непрестанно насам-натам, следвана от катеричките и морските свинчета, и щом минела покрай огъня, завирала дългия си нос в гърнето. Най-сетне нещо заклокочило и засъскало, надигнала се пара и се разляла пяна. Тогава тя свалила гърнето от огъня, сипала от супата в сребърна съдинка и я сложила пред малкия Якоб.
   – Ето, синче, ето, като изядеш тази супичка, ще се сдобиеш с всичко, което така ти хареса у мен! И за да те бива все пак за нещо, ще станеш умел готвач. Но билката, ах, билката никога не ще откриеш! Майка ти защо нямаше от нея в кошовете си?
   Малкият не разбирал добре какво му говорела тя; бил се съсредоточил изключително върху супата, която му се усладила невероятно.
   Майка му приготвяла вкусни гозби, но никоя от тях не била толкова хубава.
   От супата се надигал аромат на чудни билки и подправки, била едновременно сладка и кисела и изключително хранителна.
   Докато поглъщал последните лъжици от супата, морските свинчета закадили с арабски тамян, чиито синкави облачета се понесли из стаята. Облачетата взели да се сгъстяват и да слизат все по-ниско. Ароматът им въздействал упойващо на малкия и колкото и да си казвал, че трябва да се прибира при майка си, само като се надигнел, изпадал отново в унес, докато накрая сънят не го повалил окончателно и той заспал дълбоко на канапето на старицата.
   Присънили му се странни неща. Струвало му се, че старата съблича дрехите му и го увива в катерича кожа. Сега той можел вече да скача и да се катери като катерица и започнал да общува с останалите катерички и морски свинчета, отличаващи се с добро възпитание и маниери, и да служи като тях на старицата. Първоначално го карали само да чисти обувки; трябвало да маже и да лъска кокосовите орехи, които господарката носела наместо пантофи. И тъй като в бащиния му дом често вършел това, работата му идела отръки. В просъница му се сторило, че след около година получил по-престижна задача – заедно с още няколко катерички трябвало да събират слънчев прашец и като натрупат достатъчно, да го пресяват през най-финото сито. Това се налагало понеже госпожата, която нямала нито един зъб в устата си и не можела да захапва добре, намирала прашеца за чудесен и ги карала да ѝ месят хляб от него.
   Като изминало отново към година време, бил преместен на служба при слугите, които доставяли вода за пиене на магьосницата. Да не си помислите, че за целта трябвало да поставят в някоя яма варел или бъчва на двора, където да се събира дъждовната вода? Катеричките и Якоб трябвало да изгребват с лешникови черупчици росата от цветовете на розите. Само такава вода пиела магьосницата и тъй като тя поглъщала значителни количества, работата на водоносците не била лека.
   След една година старата го поставила да върши къщна работа; трябвало да чисти подовете и тъй като те били навсякъде само от стъкло, по което се отпечатвало и най-лекото дихание, работата му коствала доста усилия. Слугите трябвало първо да изчеткват подовете, а след това с парцали, завързани на краката, умело да се пързалят по тях. На четвъртата година Якоб най-сетне бил преместен в кухнята. Това била почетна длъжност, до която можело да се стигне само след дълго изпитание. Там се издигнал от помощник до майстор на пастета и придобил такава невероятна сръчност и опит във всички готварски работи, че сам се чудел на себе си. Научил се да разбира и приготвя всичко бързо и богато.
   Така, в служба на старицата, изминали около седем години...

Издателство Пан



Ерих Мария Ремарк >> Черният обелиск

Изгубеното поколение на Германия – между Първата световна война и национализма

   Не се сърдете, че тоя път ще говоря за отдавна минали времена. Над света пак е надвиснала бледата светлина на Апокалипсиса, миризмата на кръвта и прахът от последната разруха още не са отлетели, а лаборатории и фабрики отново работят под пълна пара, за да запазят мира чрез изобретяването на оръжия, с които цялото земно кълбо може да бъде хвърлено във въздуха...
   Мирът на земята! Никога не се е говорило повече и никога не се е правило по-малко за него, отколкото в наше време; никога не е имало повече мними пророци, повече лъжи и повече смърт, никога не е имало повече разрушения и повече сълзи, отколкото в нашия, двадесетия век – векът на напредъка, техниката и цивилизацията, векът на масовата култура и масовите убийства...
   Затова не се сърдете, че сега се връщам към онези легендарни години, когато надеждата все още се вееше като знаме над нас и ние вярвахме в такива съмнителни неща като човечност, справедливост, търпимост, а също и в това, че една световна война трябваше да бъде достатъчно назидание за едно поколение... ЕМР
_______

   Слънчевата светлина изпълва канцеларията на фирмата за надгробни паметници „Хайнрих Крол & Синове“. Април 1923 година е и търговията върви добре. Пролетта не ни оставя на произвола на съдбата, продаваме прекрасно и от това обедняваме, но какво да се прави – смъртта е неумолима и неизбежна, а човешката скръб без друго изисква паметници от пясъчник, мрамор и, ако чувството за дълг или наследството са достатъчно големи – дори от скъпия, черен, шведски гранит, полиран от всички страни. Есента и пролетта са най-добрите сезони за търговците на жалейни потреби – тогава умират но-вече хора, отколкото през лятото и зимата; през есента – защото жизнените сокове пресекват, а през пролетта – защото се пробуждат и изсмукват изтощеното тяло като някой много дебел фитил, попаднал в много тънка свещ. Така поне твърди нашият най-деен агент – гробарят Либерман от градските гробища, и той сигурно е добре осведомен; Либерман е осемдесетгодишен човек, погребал е над десет хиляди мъртъвци, с комисионната от надгробни паметници си е купил до реката къща с градина и рибник с пъстърва, и благодарение на своята професия е станал заклет пияч на ракия. Единственото, което мрази, е крематориума на града – неговата не лоялна конкуренция. Ние също не го обичаме. От урните нищо не може да се спечели.
   Поглеждам часовника. Наближава обед и понеже днес е събота, привършвам. Слагам тенекиения капак върху пишещата машина, отнасям хектографа „Престо“ зад завесата, разтребвам каменните мостри и изваждам от фиксажа фотографските копия на военни паметници и на художествена надгробна украса. Аз съм не само шеф на рекламата, чертожник и счетоводител на фирмата; от една година съм и неин единствен канцеларски служащ и като такъв не съм дори от занаята.
   С наслада вземам една пура от чекмеджето. Черна бразилска пура. Даде ми я тази сутрин търговският пътник на Вюртембергската фабрика за метални изделия, а след това се опита да ми натрапи една партида бронзови венци; пурата впрочем си я бива. Търся кибрит, но, както почти винаги, не мога да намеря. За щастие в печката мъждука огън. Навивам на руло една банкнота от десет марки, пъхам я в жарта и запалвам с нея пурата. В същност не е необходимо да се пали печка в края на април; това е само едно търговско хрумване на моя работодател Георг Крол. Той смята, че опечалените, които трябва да похарчат пари, ще предпочетат да направят това в топла стая, отколкото на студено. И без това скръбта вледенявала душата; а ако измръзнели и краката, щяло да бъде трудно да се измъкне прилична цена. Топлината размеквала; включително и кесията. Затова канцеларията ни е прекалено затоплена, а на нашите представители е втълпено като най-висш принцип да не се опитват никога в студено време или при дъжд да сключват сделка на гробищата – а непременно в топла стая и, ако е възможно, след ядене. Скръбта, студът и гладът са лоши съдружници в търговията.
   Хвърлям остатъка от банкнотата в печката и ставам. В същия момент чувам как в отсрещната къща шумно се отваря един прозорец. Не е нужно да поглеждам, за да разбера какво става. Предпазливо се навеждам над масата, сякаш имам още работа с пишещата машина. В същото време надзъртам крадешком в едно малко ръчно огледало, което съм поставил така, че мога да наблюдавам прозореца. Както винаги, това е Лиза, жената на касапина на коне Вацек, която стои там гола, прозява се и се протяга. Тя едва сега е станала. Улицата е стара и тясна, Лиза може да ни вижда, ние също можем да я виждаме, и тя знае това; ето защо стои на прозореца. Изведнъж Лиза разтваря голямата си уста, прихва до уши и посочва огледалото. Тя го е открила със своите очи на граблива птица. Ядосвам се, че съм хванат на местопрестъплението, но се правя, че не забелязвам нищо и всред облак от тютюнев дим отивам в дъното на стаята. След малко се връщам. Лиза се хили. Надничам навън, но не поглеждам към нея, а се преструвам, че махам на някого по улицата. На всичкото отгоре изпращам една въздушна целувка в празното пространство. Лиза се хваща на въдицата. Тя е любопитна и се навежда, за да види кой е там. Никой няма. Сега аз се хиля. Тя сочи сърдито с пръст към челото си и изчезва.
   В същност не зная защо играя тази комедия. Лиза, както се казва, е пищна жена и аз познавам цял куп хора, които на драго сърце биха платили няколко милиона, за да могат да се наслаждават всяка сутрин на такава гледка. И аз ѝ се наслаждавам, но същевременно ме е яд, защото тази мързелана, която се измъква от леглото чак по обед, е толкова безсрамно уверена в своето обаяние. Съвсем не и минава мисълта, че не всеки би поискал веднага да легне с нея. Собствено от нея това й е безразлично. Застанала е на прозореца с черния си бретон и нахалния си нос и полюшва двете си цици от първокласен карарски мрамор като някоя леличка, която размахва дрънкалка пред бебе. Ако имаше два балона, щеше тях да изважда радостно на показ. Но понеже е гола, показва циците си, защото за нея това е все едно и също. Тя просто се радва, че живее и че всички мъже лудеят по нея, а после забравя това и се нахвърля с лакомата си уста върху закуската. Касапинът на коне Вацек умъртвява в това време уморени файтонджийски кранти.
   Лиза отново се показва. Сега си е поставила мустаци и е извън себе си от това духовито хрумване. Тя поздравява по военному и аз вече допускам, че е толкова безсрамна и че това се отнася за стария запасен фелдфебел Кнопф, който живее до нас; след това обаче си спомням, че спалнята на Кнопф има само един прозорец към двора. Лиза е достатъчно хитра, за да знае, че не може да бъде наблюдавана от няколкото съседни къщи.
   Изведнъж сякаш рухват някакви звукови бариери и започват да бият камбаните на черквата „Света Мария“. Черквата е в дъното на уличката и звънът на камбаните кънти, като че пада в стаята направо от небето. В същото време виждам как пред втория прозорец на канцеларията, който гледа към двора, като някаква призрачна диня се приближава плешивата глава на моя работодател. Лиза прави някакъв просташки жест и затваря прозореца си. И този път устояхме пред всекидневното изкушение на свети Антоний...

Издателство Фама



Патрик Зюскинд >> За любовта и смъртта

Колкото повече бърборим за любовта, толкова по-малко говорим за смъртта. Тя ни затваря устата. Патрик Зюскинд

   Преди известно време шофирах из града. На кръстовище, известно с краткия си зелен светофар, се наредих в една от четирите или петте колони, които напредваха съвсем бавно, и зачаках. В колите отдясно и отляво водачите палеха цигари, въртяха радиото, хвърляха по някой поглед във вестника или – ако бяха от женски пол – поправяха грима си. Така постъпват повечето хора, попаднали в задръстване.
   В колата точно пред мен обаче, застаряващ грамаден опел Омега с цвят на кафе с мляко, чийто багажник беше налепен с ужасяващо глупави лепенки (Качи се отгоре ми, трябва ми гориво, Hunk when you are horny), млада двойка си прекарваше времето по друг начин: главите им непрекъснато се събираха, двамата се гледаха с отнесена усмивка, казваха си по някоя дума, опипваха се, целуваха се, лижеха се. Отделяха се един от друг само за миг, сякаш уплашени от нещо, устремяваха празни погледи към двете страни на улицата, но само след две секунди, сякаш не се бяха виждали с месеци, се обръщаха един към друг с рязко движение, впиваха погледи в лицата си и започваха да се целуват.
   На волана беше тя. Тип дребно мишленце, с хубавичък профил, гъвкава шия, гъста, къдрава коса, която се развяваше, щом се засмееше, блещукащи дребни зъби и живи очи. Той по-скоро лежеше, отколкото седеше на съседната седалка, десният му крак бе вдигнат на прозореца, с лявата ръка обгръщаше раменете ѝ като някой паша – накратко, тип, с когото никоя свястна жена не би желала да има нищо общо. Грозна фигура, тромава във всяко движение, с дебел врат, бръснат череп, сребърна обица на лявото ухо, пъпки по лицето, тъп нос и вечно полуотворена уста. Дори когато целуваше момичето, не вадеше дъвката от устата си. Всеки обективен наблюдател би заявил веднага, че сладкото малко момиче заслужава нещо по-добро от този гнусен негодник.
   Самата тя обаче беше на друго мнение. Прекъсваше целувките само за малко, колкото да напредне няколко метра към кръстовището, когато светофарът светваше зелено. През останалото време имаше очи само за любимия и играта на гълъб и гълъбица започваше отново. Притискаше се до него, целуваше го и му позволяваше да я опипва навсякъде. И още по-лошо: хващаше дясната му ръка и започваше да целува тлъстите пръсти един след друг, захапваше ги със снежнобелите си зъбки и ги облизваше, докато той заравяше лявата си лапа във великолепната ѝ коса, разрошваше я и вероятно я натискаше, докато тя, следвайки натиска му или собственото си желание, сведе глава и изчезна от полезрението ми. Главата ѝ се скри в скута му, където продължи да го глези, докато великанът отметна голия си череп назад и гротескно разклати висящия от прозореца крак – тогава забелязах, че е обут в мръсна маратонка.
   През това време отново стана зелено и от колите зад мен нетърпеливо започнаха да натискат клаксона. Най-сетне малката се появи сияеща и ужасно разрошена, седна отново на мястото си, а той, щом чу клаксоните, се обърна, показа ми безкрайно вулгарната си физиономия, най-сетне изплю дъвката, разкриви уста в ухилена гримаса и с пръста, който допреди малко бе ровил в красивата коса на момичето, направи най-неприличния жест на света. Тя даде газ и успя да мине на жълто, докато аз и остатъкът от колоната зад мен бяхме принудени да спрем.
   „Мъжът и жената, жената и мъжът се приближават към божеството“ е казано във Вълшебната флейта. Този химн на любовта се изпълнява от Памина и Папагено. В края на операта благодарение на Ерос Памина ще влезе със своя любим Тамино в храма на мъдростта, докато Папагено, чиито амбиции са по-практични и се надява любимата му Папагена да го дари освен с физически наслади, и с малко „обществена забава“, ще се включи в божественото щастие и в безсмъртието посредством цял куп дечица. И двата пътя са красиви и изцяло в духа на Платон. Как обаче – запитах се, докато чаках пред червения светофар и се взирах след отдалечаващия се опел с неравната двойка – как Ерос е успял да тласне тези двамата към зачеване и раждане в красивото?
   Е, казах си, те са млади, съвсем млади, надали са навършили двайсет години и все още са еротично глупави. Той със сигурност е въплъщение на глупостта. Но и тя, сладката хубавица, е глупава, както често се случва със сладките малки момиченца. А според Платон глупавите не се стремят към красивото и доброто, нито към божественото блаженство, защото са доволни от себе си. Мъдрите също не се стремят натам, защото вече притежават всичко това. Само онези, които са в междинно положение, в средата между глупавите и мъдрите, значи ти и аз и всички други, търпеливо чакащи в задръстването и поглеждащи кога ще светне следващото зелено, са чувствителни към стрелата на Ерос. А онова, което се случи преди малко в млечнокафявия опел Омега, изобщо не е любов, няма никаква, дори далечна прилика с любовта, то представлява само едно гнусно нищо.

Издателство Унискорп



вторник, 25 март 2014 г.

Евгени Головински >> Вселената, наречена вещество

За свойствата на органичните вещества

Какви са те на вкус, миризма, токсичност и цветност? Ще научим интересни неща за природните и синтетичните съединения с измивно действие, за лепилата, текстилните влакна и полимерите и тяхното приложение.
Отделните глави са посветени на особено важни биологичноактивни вещества, като белтъците и нуклеиновите киселини, както и на тяхното значение за жизнените процеси.
Разказът е разнообразен с любопитни факти от биографиите на видни учени и с приноса им в развитието на органичната и биоорганичната химия.

Издателство АИ Проф. Марин Дринов



Жан-Луи Дюфур, Морис Ваис >> Войната през ХХ век

Еволюция на военните конфликти

   ХХ век беше белязан от две световни войни, войни за деколонизация в Третия свят, конвенционални войни, преврати, революции, множество военни конфликти с различна интензивност...
   Появата на ядреното оръжие предизвика стратегическа промяна в разбирането за войната, като продължение на политическите отношения между държавите.

   Навлезе ли човечеството в постядрената ера?
   Как да бъде предвидена войната и да бъде защитен световният мир?

Издателство АИ Проф. Марин Дринов



Панко Анчев >> Малкият народ: теория, история, състояние

Въведение в науката за малкия народ

Панко Анчев прави опит да формулира и разреши научно проблема за състоянието и възможностите на малкия народ за оцеляване и развитие.

Малките народи са повече от големите, но живеят по-трудно, по-зле и по-бедно – някои от тях дори на границата на физическото оцеляване. Мястото им в световната политика е място на подчинен, зависим, несвободен. Над тях постоянно тегнат заплахи, най-голямата от които е обезличаването и изчезването.


понеделник, 24 март 2014 г.

Малала Юсафзаи >> Аз съм Малала

Изповедта на едно забележително момиче

   Родена съм в страна, създадена в полунощ. А когато едва не умрях, тъкмо преваляше пладне.
   Преди една година тръгнах от къщи за училище и повече не се върнах. Прониза ме талибански куршум. Била съм изведена в безсъзнание от Пакистан със самолет. Някои хора твърдят, че никога няма да се върна у дома, но аз вярвам с цялото си сърце, че това ще стане. На никого не пожелавам да бъде откъснат от страната, която обича.
   Всяка сутрин, когато отворя очи, копнея да зърна моята стая с моите вещи, с дрехите ми, пръснати по пода, и наградите от училище. Но сега се намирам в страна, която е с пет часа по-назад от скъпата ми родина и от дома ми в долината Суат. Моята страна обаче е по-назад не с часове, а с векове. Тук имам всевъзможни удобства. От всяко кранче тече вода, и топла, и студена – каквато поискаш; светло е и денем, и нощем, само да щракнеш копчето, няма нужда от газени лампи; има готварски печки и не се налага никой да носи газови бутилки от пазара. Тук всичко е толкова модерно, че има дори сготвени ястия в пакети. Когато погледна през прозореца, виждам високи сгради, дълги улици, пълни с автомобили, които се движат в колони, спретнати зелени плетове и морави, чисти тротоари. Затварям очи и за миг се връщам в моята долина – виждам високите планини със заснежени върхове, вълнистите зелени полета и прохладните сини реки – и сърцето ми се усмихва на жителите на Суат. Мислено отивам в училището си и се срещам отново с моите съученички и учители. Сядам до най-добрата си приятелка Мониба и двете си бъбрим и се шегуваме, все едно изобщо не съм заминавала. А после си спомням, че съм в Бърмингам, в Англия.
   9 октомври 2012 г. е денят, в който всичко се промени. И бездруго не беше най-прекрасният ден, защото в училище имахме изпити, макар че аз съм ученолюбива и не се плаша от изпитите, както някои мои съученички. През онази сутрин на тясната разкаляна пресечка, близо до улица „Хаджи Баба“, пристигна обичайната процесия от ярко боядисани рикши, натоварени с по пет-шест момичета и бълващи дизелови пари. Откакто талибаните завзеха властта, училището ни нямаше табела и красивата месингова врата на бялата стена срещу дъскорезницата не издава с нищо какво има зад нея.
   За нас, момичетата, тази врата беше като вълшебна порта към необикновен свят, който си е само наш. Минехме ли през нея, сваляхме забрадките си, както вятърът разгонва облаците, за да се покаже слънцето, и хуквахме по стълбите. Горе имаше голяма тераса с врати към всички класни стаи. Оставяхме раничките си по стаите и се събирахме на сутрешен сбор под открито небе, застанали мирно с гръб към планината. Едно от момичетата издаваше команда: Асан баш!, тоест „Свободно!“, ние удряхме пети и отговаряхме: „Аллах“. След това тя казваше: Хо-шияр!, „Внимание!“, а ние отново удряхме пети и отговаряхме: „Аллах“.Училището е основано от баща ми още преди да се родя, и високо на стената гордо стоеше надпис УЧИЛИЩЕ „ХУШАЛ“ с червени и бели букви. Отивахме там сутрин, шест дни в седмицата, и понеже бях на петнайсет години и учех в девети клас, зубрех химични формули, изучавах граматиката на урду, пишех съчинения на английски с поуки от сорта на „Бързата работа – срам за майстора“ или рисувах схеми на кръвообращението. Повечето ми съученички искаха да станат лекарки. Трудно ми е да си представя защо някой вижда в това заплаха. Но отвъд портата на училището ни бяха не само шумотевицата и гъмжилото на Мингора, най-големия град в долината Суат – там бяха и талибаните, според които момичетата не бива да ходят на училище.
   Онази сутрин започна като всяка друга, макар и малко по-късно от обикновено. Провеждаха се изпити, затова вместо в осем започвахме в девет. И толкова по-добре, защото не обичам да ставам рано, предпочитам да си поспя още, докато петлите кукуригат и мюезинът призовава за молитва. Пръв ме будеше татко: „Време е да ставаш, джани мун“, казваше той. На персийски това означава „сродна душа“ – с тези думи на баща ми започваше всеки мой ден. „Само още няколко минути, тате, моля те“, промърморвах аз и се сгушвах под завивката. После идваше мама. „Пишо!“, провикваше се тя. Това означава „коте“, така ми казваше майка ми. В този момент разбирах колко е часът и виквах: „Бхабхи, закъснявам!“. В нашата култура всеки мъж ти е „брат“, а всяка жена – „сестра“. Така се отнасяме един с друг. Когато баща ми за пръв път завел съпругата си в училище, всички учители я наричали бхабхи, „жена на брата, снаха“. И така си остана. Сега всички казваме на мама бхабхи.
   Спях в дългата стая в предната част на къщата, където имаше само легло и шкаф, купен с парите от моята награда за защитата на мира в Суат и на правото на момичетата да ходят на училище. На някои от полиците имаше златисти пластмасови купи, които бях спечелила като първенец на класа. Само два пъти не успях да заема първото място – и в двата случая ме победи съперницата ми Малка-е-Нур. Твърдо бях решила повече да не го допускам.
   Училището не беше далече от къщи и обикновено ходех пеша, но от началото на миналата година се качвах в микробуса заедно с другите момичета. Пътуването отнемаше само пет минути покрай зловонна рекичка и огромен рекламен билборд на клиниката за трансплантация на коса „Доктор Хумаюн“, където на шега изпращахме един от нашите учители, когато косата му внезапно започна да капе. Микробусът ми харесваше, защото не се изпотявах, както когато ходех пеша, освен това можех да си бъбря с приятелки и да слушам клюките на шофьора Уман, на когото казвахме бхаи джан, „братко“. Той ни разсмиваше с откачените си истории.
   Започнах да пътувам с микробуса, защото мама се притесняваше, когато ходех самичка. Цяла година получавахме заплахи. Някои бяха публикувани във вестниците, други стигаха до нас чрез писма или съобщения, предадени от хората. Мама се тревожеше за мен, но талибаните не нападаха момичета и аз се безпокоях повече, че ще вземат на мушка баща ми, защото той не спираше да се изказва против тях. Захид Хан, негов близък приятел и съратник в кампанията, беше застрелян в лицето през август, докато отивал на молитва, затова всички предупреждаваха татко: „Внимавай, ти си следващият“.
   До нашата улица не се стига с кола, затова на връщане от училище слизах на долната улица покрай рекичката, минавах пред желязна порта и изкачвах едни каменни стълби. Мислех, че ако някой ме нападне, ще е на тези стълби. И аз съм отнесена като татко и понякога в клас си представях как, докато се прибирам, някой терорист ще изскочи изневиделица да ме застреля. Чудех се как ще постъпя. Може би щях да си сваля обувките и да го замеря, но после си казвах, че тогава няма да има разлика между мен и терориста. Може би щях да го помоля: „Добре, застреляй ме, но преди това ме изслушай. Не постъпваш правилно. Нямам нищо лично против теб, просто искам всяко момиче да ходи на училище“.
   Не се страхувах, но вечер започнах да проверявам дали портата е заключена и да питам Бог какво става, след като умреш. Разказах всичко на най-добрата си приятелка Мониба. Като малки живеехме на една и съща улица, бяхме приятелки още от началното училище и си споделяхме всичко: песните на Джъстин Бийбър, филмите от поредицата „Здрач“, най-хубавите кремове за избелване на лицето. Тя мечтаеше да стане моден дизайнер, но знаеше, че семейството ѝ никога няма да се съгласи, затова казваше на всички, че иска да бъде лекарка. Момичетата в нашето общество трудно могат да станат нещо друго освен учителки и лекарки, ако изобщо получат възможност да работят. Аз бях различна – не скрих, когато вече исках да стана не лекарка, а изобретателка или политик. Мониба винаги усещаше кога нещо не е наред. „Не се тревожи – казах ѝ, – талибаните никога не са нападали малки момичета.“
   Когато микробусът пристигна, ние хукнахме надолу по стълбите. Другите момичета се забраждаха, преди да излязат, и се качваха отзад. Всъщност това беше така наречената дина, бял покрит пикап тойота с три успоредни пейки: по една от двете страни и една в средата. Вътре се бяхме натъпкали двайсет момичета и три учителки. Аз седях отляво, между Мониба и Шазия Рамзан от долния клас – притискахме папките с изпитните материали към гърдите си, а училищните раници бяхме пуснали в краката си. Останалото ми е малко смътно. Помня, че вътре беше горещо и лепкаво. Още не се беше захладило и само по далечните възвишения на Хиндукуш имаше сняг. В каросерията, където седяхме, нямаше прозорци, само дебело найлоново покривало, което плющеше на вятъра и беше толкова прашно и пожълтяло, че през него не се виждаше нищо. Виждахме само късче небе през откритата задна част на пикапа и от време на време се мярваше слънцето, което по това време на деня плаваше като жълто кълбо през гъстия прахоляк.
   Помня, че микробусът се отклони от главната улица на военния пропускателен пункт и зави покрай празното игрище за крикет. Не помня нищо друго. Когато сънувам стрелбата, татко също е в пикапа и го прострелват заедно с мен, после навсякъде гъмжи от хора, а аз търся татко. В действителност внезапно сме спрели. Точно до гроба на Шер Мохамед Хан, финансов министър на първия владетел на Суат. Гробът е обрасъл с трева, а отдясно е захарната фабрика. Трябва да сме били на по-малко от двеста метра от пропускателния пункт. Не сме видели какво става отпред, където на платното застанал млад мъж с брада и светли дрехи и махнал на шофьора да спре.
   – Това ли е микробусът на училище „Хушал“? – попитал той.
   Шофьорът ни Усман си помислил, че въпросът е глупав, защото името на училището е изписано отстрани.
   – Да – отговорил.
   – Трябва ми информация за няколко деца – заявил мъжът.
   – Иди в канцеларията – отговорил Усман.
   В това време друг млад мъж в бяло приближил отзад към каросерията на пикапа.
   – Виж, някакъв журналист идва за интервю – посочила го Мониба.
   Откакто започнах заедно с баща си да говоря по разни мероприятия в защита на образованието на момичетата и против талибаните, често ни търсеха журналисти, дори чуждестранни, макар и не така, насред улицата. Мъжът носел кепе и приличал на студент. Скочил в каросерията и се надвесил над нас.
   – Коя е Малала? – попитал.
   Никой нищо не казал, но няколко момичета ме погледнали. Само моето лице не било забулено. След това онзи вдигнал черен пистолет. По-късно разбрах, че бил колт, четирийсет и пети калибър. Няколко момичета изпищели. Мониба ми разказа, че съм стиснала ръката ѝ. Приятелките ми твърдят, че стрелял три пъти едно след друго. Първият куршум ме пронизал над лявото око и стигнал чак под лявото ми рамо. Свлякла съм се върху Мониба и от ухото ми шурнала кръв, а следващите два куршума улучили момичетата от двете ми страни. Единият ранил лявата ръка на Шазия. Третият пронизал лявото ѝ рамо и дясната ръка на Кайнат Риаз. По-късно ми разказваха, че ръката на стрелеца треперела.Когато сме пристигнали в болницата, дългата ми коса и скутът на Мониба били окървавени.
   Коя е Малала? Аз съм Малала и това е моята история...

Издателство Обсидиан

Аз съм Малала в Хеликон


Кери Уилкинсън >> Жената в черно

Нещо ужасяващо се случва в центъра на Манчестър...

   Детектив Джесика Даниъл отметна дългата си руса коса, погледна предмета и изтърси единственото, което ѝ дойде на ума:
   – Ами ръка си е.
   – Дявол да го вземе, нищо не ти убягва, а? – каза мъжът до нея.
   – Ох, заболя ме! Работата е там, че човек никога не знае на какво ще попадне. Когато бях униформен полицай, ми се обадиха, че умряло животно е блокирало пътя, а се оказа палто. Тази отрязана ръка спокойно можеше да е детска кукла.
   Инспектор Джейсън Рейнолдс погледна предмета и поклати глава:
   – Права си, но това определено не е кукла.
   Крайникът беше сивкав и се сливаше с бетонната настилка. На Джесика º се стори вкоравен, пръстите изглеждаха сковани, макар че бяха разперени на земята. Ръката имаше вид на отрязана в китката, затова тя се учуди на сравнително малкото кръв. Приближи се и приклекна, за да огледа пънчето, останало след отсичането на безименния пръст. Мястото изглеждаше като обгорено след ампутацията, за да се предотврати инфекция, и Джесика се запита кое е било отрязано първо – пръстът или ръката.
   Тя се изправи и излезе заднишком с инспектора от малката бяла палатка под горещите лъчи на утринното слънце. Инспекторът беше висок афроамериканец, който въпреки приветливия си вид умееше да бъде суров, когато се наложи. Джесика тръгна към полицейската лента около мястото и спря, преди да стигне до полицая, който се опитваше да попречи на минувачите да огледат сцената на престъплението.
   – Според теб какво е станало с липсващия пръст?
   – попита тя.
   – Кой знае? Изглежда отсечен отведнъж като ръката – отвърна Рейнолдс.
   – Мислиш ли, че жертвата е мъртва?
   Рейнолдс присви очи срещу слънцето и изпухтя.
   – Сигурно. Трябва да проверим в базата-данни дали през последните година-две са намерени останки с липсваща ръка. Няма гаранция, че ръката ще е от тяло от нашата област, така че ще трябва да запретнем ръкави. Съдейки по степента на запазване, жертвата може да е и стара, и нова. Онзи, който я е оставил, е бил много внимателен.
   – Общо взето, няма на какво да се опрем – отбеляза Джесика. – Няма татуировки, няма нищо.
   – Да. Предвид формата и широките пръсти ръката сигурно е на мъж, но това може да е от лекото разложение. Който и да я е отрязал, явно я е съхранявал внимателно. Ще трябва да изчакаме и да видим дали патолозите ще открият нещо.
   – Да, вършат си страхотно работата, трябва да ги поздравим с „дай лапа“.
   Рейнолдс я изгледа с вдигнати вежди.
   – Не бих казал, че комедията ти е призвание.
   – Стига де – ухили се Джесика. – Само защото са те повишили, не значи, че трябва да спреш да се смееш на шегите ми.
   – Не си спомням някога да съм се смял на тях.
   – Хубаво, муси се, като искаш. Какво ще правим сега?
   Инспектор Рейнолдс огледа сградите наоколо.
   – Работата е там, че това е центърът на Манчестър, вторият или третият по големина град в страната. Виж колко камери има – посочи той записващите устройства, монтирани високо на близките магазини, хотели и апартаменти. Намираме се в Пикадили Гардънс. И да искаш, няма да намериш по-оживено място. Оставили са ръката тук, за да бъде намерена. – За момент Рейнолдс сякаш се замисли какво да прави.
   – Ти можеш да прегледаш записите от снощи, а аз ще видя в архивите с изчезналите дали някъде в страната е било намерено тяло без ръка. Докато приключим с това, резултатите може да излязат и да разберем пола и възрастта на жертвата.
   Джесика на свой ред се огледа. Пикадили Гардънс в центъра на Манчестър беше едно от местата, на които хората често си даваха среща. Средната част представляваше смесица от павирани и асфалтирани алеи и затревени площи, заобиколени от пейки и фонтани. От едната страна се намираха трамвайната и автобусната спирка, а от другите две я ограждаха зони с магазини.
   Джесика погледна към мястото, където бяха намерили ръката, до един от фонтан с пейка наблизо. Явно я бяха оставили там нарочно, освен ако някой не я беше изпуснал – в такъв случай хората носеха със себе си много странни неща. Тя видя поне седем охранителни камери, насочени към парковата зона; едната беше подвижна, поставена високо на стълб на петнайсетина метра от нея. Около площада имаше три други подобни. Джесика знаеше, че са свързани с останалите камери в града, които предаваха данните до централа, на която денонощно имаше човек. Повечето хора си мислеха, че камерите са наблюдавани от полицаи, но в действителност тази услуга се извършваше от частна охранителна фирма, платена от общината.
   Джесика се огледа и видя още три камери – две на хотела и една закрепена високо над магазин. Обектите сигурно съхраняваха видеозаписите.
   Усети топлината на юнското слънце и със съжаление си помисли, че ще трябва да се затвори в кабинета, за да гледа материала от камерите.
   – Онзи, който е оставил ръката, можеше поне да избере някой дъждовен ден – изрече на глас тя...

Издателство Ера

Жената в черно в Хеликон


Димо Колев >> Централна Стара планина [ Част 1 ]

От Кашана до Беклемето

   Продължителността на маршрутите са дадени в двете посоки: качване и слизане. Това са чистите времена за преминаване, при средно темпо на вървене, без да са включени почивките, при нормални метеорологични условия. При гъста мъгла, снежни натрупвания и други времето за преминаване по даден маршрут значително се увеличава.
   Част от маршрутите са достъпни през цялата година, други само в безснежните периоди. През зимните месеци, при наличието на сняг, задължително и с повишено внимание трябва да се преминава само по зимната маркировка, като при изкачването на върховете ползването на пикел, котки и снегоходки е задължително.
   В отделните части на пътеводителя са описани накратко всички хижи, заслони, населени места, изходни пунктове, забележителности, защитени територии, резервати, паметници и други обекти, свързани с планината.
   Почти всички маршрути преминават през територията на Национален парк Централен Балкан, а голяма част и през защитени местности и резервати. Описаните в пътеводителя пътеки са само за нагледно представяне как и от къде би могъл да се пресече Балканът, като всеки турист е длъжен да спазва разпоредбите на Паркова дирекция и други органи, и сам за себе си да преценява от къде може да преминава.

Издателство Гайд – Бургас