събота, 18 януари 2014 г.

Сборник >> Истории от бутилката

Една красива реалност...

Историите на проф. Андрей Пантев, Стефка Янорова, Мария Георгиева-Савова, Петя Желева-Зеленски, Валентина Войкова, Яким Петров, Филип Попов, Михаил Заимов, Мария Панчева, Мила Маречкова, Ива Екимова, Ясен Григоров, Насо Русков, Марияна Добранова и Михаела Петрова. Напишете и своята лична история...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Smart Books



А. А. Милн >> Мечо Пух и всички стихотворения за деца

Мечо Пух, Къщичката в кътчето на Пух, Когато бяхме съвсем малки, Вече сме на шест години

   Ето го Плюшеното мече – слиза по стълбите – туп-туп-туп – с главата надолу след Кристофър Робин. Доколкото знае, да се слиза по стълби, може само така, но понякога му хрумва, че понякога може и другояче. Само да можеше да спре да прави „туп“ и да помисли малко. А после му се струва, че другояче не може. Но както и да е. Вече е слязло и е готово да ви го представя: Мечо Пух.
   Когато за пръв път му чух името, възкликнах – точно така, както сега ще възкликнете и вие:
   – Ама аз си мислех, че е момче!
   – И аз така си мислех – отговори Кристофър Робин.
   – Значи не може да му казваш Пух!
   – Аз не му казвам.
   – Но ти каза...
   – Ама той е Мечо Пух. Не знаеш ли какво означава „Мечо“?
   – А, да, разбрах – казах бързо.
   Надявам се, че и вие сте разбрали, защото повече обяснения няма да получите.
   Понякога, когато слезе долу, Мечо Пух обича да играе на разни игри, а понякога обича тихо да си седи тихо пред камината и да слуша приказки. Тази вечер...
   – Какво ще кажеш за приказка? – попита Кристофър Робин
   – Какво да кажа?
   – Може ли много любезно да разкажеш една приказка на Мечо Пух?
   – Сигурно мога – рекох. Той какви приказки обича?
   – За него самия. Той е от тези мечета.
   – О, разбирам.
   – Така че може ли – много любезно?
   – Ще опитам – рекох.
   И опитах...

Превод Светлана Комогорова, Силвия Вълкова

Издателство Труд



петък, 17 януари 2014 г.

Джоузеф Хелър >> Нещо се случи

все пак накрая нещо ще се случи...

   Краката ми се подкосяват, когато видя затворени врати. Дори в службата, където вече съм толкова добре поставен, видът на затворена врата понякога ме кара да изпитвам страха, че зад нея се случва нещо ужасно – нещо, което ще ме засегне неблагоприятно; а когато съм уморен и унил след някоя нощ на лъжи, секс или просто на нерви и безсъние, почти усещам с обонянието си как нещастието невидимо расте и започва да се изсипва върху ми през матираните стъкла. Тогава ръцете ми се изпотяват, а гласът ми зазвучава странно. Чудно ми е, защо?
   Сигурно някога ми се е случило нещо.
   Може би денят, когато неочаквано се прибрах у дома с температура и болно гърло и заварих баща ми в леглото с майка ми, е оставил у мене този страх от врати – страха да отварям врати и подозрението към затворени врати. Може би фактът, че сме бедни – проумях го към края на детството си – ме е направил такъв, какъвто съм. Или денят, когато баща ми почина и остави у мене чувство на вина и срам – защото реших, че в целия свят аз съм единственото момче, което няма баща. Или може би съзнанието, което отрано ме споходи – че никога няма да бъда широкоплещест, с огромни бицепси, нито достатъчно добър, достатъчно силен или достатъчно храбър, за да стана футболист в националния отбор или боксьор-шампион; това тъжно и обезкуражаващо съзнание, че каквото и да се опитам да направя в живота, винаги наоколо ще се намери някой, който ще успее да го направи много по-добре. Или може би това е станало в деня, когато се случи да отворя една врата и да видя голямата си сестра – стоеше гола, стъпила на белите плочки в банята, и се бършеше. Тя се развика, макар да знаеше, че е оставила отключено и че случайно съм отворил. Уплаших се.
   Спомням си също – и вече ми изглежда забавно, защото стана толкова отдавна – горещия летен ден, когато се размотавах и влязох в старата барака за въглища зад нашия блок, облицован с червени тухли, и заварих големия си брат легнал на пода с кльощавата сестра на Били Фостър; тя беше почти дете, не по-голяма от мене, и при това моя съученичка. Бях тръгнал за бараката, за да изчукам колелата и осите от счупена детска количка (която бях намерил изхвърлена на боклука), за да ги използувам за фургона, който исках да си направя от щайга за пъпеши и дълга дъска. Още щом пристъпих в тъмнината, дочух приглушено и припряно шумолене, сякаш бях настъпил нещо живо. Стреснах се, замириса ми на прах. Усмихнах се облекчено, когато видях, че това е не друго, а големият ми брат, легнал на пода с някого в тъмните сенки, изпълнили отдалечения ъгъл. Почувствувах се отново в безопасност. Казах:
   – Здрасти, Еди! Ти ли си, Еди? Какво правиш, Еди?
   А той ми изкрещя:
   – По дяволите, измъквай се оттука, копеленце!
   И ме замери с буца въглища.
   Наведох се, за да избягна удара, и тихо проплаках. Очите ми се напълниха със сълзи и аз хукнах колкото сила имах. Заковах се на място сред извиращата ярка слънчева светлина пред къщи и безпомощно запристъпвах напред-назад по тротоара в неведение какво толкова съм направил, та дотам да разсърдя големия си брат, че да ме наругае и замери с тежка буца въглища. Не можех да реша дали да бягам, или да почакам – чувствувах се прекалено гузен, за да се измъкна, и донякъде твърде уплашен, за да остана и да си получа наказанието – заслужавах го, макар да не знаех защо. Безсилен да взема решение, аз се въртях разтреперан на тротоара пред къщата, докато грамадната дървена врата на старата барака най-после изскърца, отвори се и двамата бавно излязоха от зеещата зад гърбовете им тъмнина. Брат ми вървеше зад момичето със самодоволен вид. Когато ме видя, се усмихна и аз се почувствувах по-добре. Едва след като ми се усмихна, забелязах, че момичето пред него е високата и кльощава сестричка на Били Фостър, която беше много добра по краснопис, но никога не можеше да изкара повече от 70 на контролните по правопис, география или аритметика, макар че винаги се опитваше да послъже. Изненадах се, че ги виждам заедно – не ми беше хрумвало, че брат ми я познава. Тя вървеше със сведен поглед и се правеше, че не ме забелязва. Приближаваха се бавно. Всичко ставаше едва-едва. Тя бе ядосана и мълчеше. И аз не казах нищо. Моят брат ми намигна иззад нея и престорено подръпна колана на панталоните си. Не бях го виждал дотогава да върви и да се поклаща така и веднага реших, че това не ми харесва. Беше ми неловко, че изглежда толкова променен. Но изпитвах такава благодарност за намигването, че започнах щастливо и развълнувано да пристъпвам на място и да се кикотя, без да мога да се овладея. Бях замаян от чувството на облекчение и започнах да бърборя. Казах:
   – Здрасти, Еди! Какво се случи вътре, Еди? Случи ли се нещо?
   А той се разсмя и отвърна:
   – Ами да, ясно, че се случи нещо. Нали се случи нещо, Джералдин?
   И глупаво ухилен, игриво я блъсна по рамото с лакът.
   Джералдин се отдръпна и като се поусмихна сърдито, мина край двама ни, без да вдигне поглед. Когато си отиде, брат ми рече:
   – Да не кажеш на мама!
   Знаеше, че няма да кажа, ако ме помоли.
   По-късно, когато започнах да си припомням картината и да размишлявам (аз все още истински фантазирам и размишлявам върху тази случка, като се връщам назад, а сега се връщам назад все по-често и по-често) върху множеството непозволени, откъслечни, напрегнати и интимни неща, които вероятно се бяха случили на пода на бараката за въглища в този ден, аз се изумих и едва не изказах гласно възхищението си при мисълта, че големият ми брат е правил любов с кльощавата сестричка на Били Фостър, която дори беше с няколко месеца по-малка от мене, имаше големи зъби и съвсем не бе хубава.
   Имаше още толкова много неща, които ми се искаше да разбера за двамата там, на пода на тази барака, но никога не се осмелих да разпитвам, макар че брат ми обикновено бе кротък и услужлив човек, който се държеше много добре с мене, докато беше жив.

* * *

   Днес има толкова много неща, които не искам да разбера и които предпочитам да не зная (макар че жена ми и аз се чувствуваме задължени да ги проучваме) – например точно какви игри организират на младежките купони, посещавани от дъщеря ми, или какви цигари пушат там, или какви на цвят хапчета или капсули миришат и гълтат. Когато се събират полицейски коли, не искам да зная каква е причината, макар да се радвам, че са пристигнали, и да се надявам, че са пристигнали навреме, за да свършат това, за което са ги извикали. Когато се появи линейка, предпочитам да не зная за кого е дошла. А когато се удавят, задушат или загинат при автомобилна или железопътна катастрофа деца, не искам да зная чии са, защото винаги се страхувам, че може да излязат моите деца...

Издателство Хермес

Нещо се случи в Хеликон


Леда Милева, Любомир Николов >> Приказки любими в рими

Зайченцето бяло, Белоснежка и Червенорозка, Маша и Мечока, Красавицата и Звяра, Зайовата къщичка, Тримата братя и златната ябълка, Работна Мецана, Косе Босе

Станала рано зарана
нашата Меца-мецана.
Съчки в гората събрала,
огън висок си наклала,
та да направи чорбица
Меца на свойте дечица.

Сипала бобец и ето
скоро запяло котлето.
Литнала па̀ра нагоре,
Меца сама си говори:
– Сложих солта и пипера,
само къде да намеря
стръкченце-две меродия,
гозба да видите вие?
Сетих се! Кума Лисана
е домакиня прибрана,
всички в гората я знаем,
чакай да взема назаем!

Меца, с пантофи обута,
тръгнала тъй, за минута,
бързо, додето е време,
стрък меродийка да вземе.
Нека играят децата,
чудо ще стане чорбата!

Бързала Меца, но спряла –
сивото зайче видяла.
– Жив ли си, здрав ли си, братко? –
тя заприказвала сладко. –
Хапваш ли честичко зеле?... –
Час или два отлетели. –
– Ех, че ме, Зайо,
залиса, бързам, отивам при Лиса!

Тръгнала Меца, но тука
чула кълвачът да чука.
– Слушай, другарю, от вчера
мисля си да те намеря:
чукаш от тъмно в гората,
рано ми будиш децата!...
Ето и ти ме залиса,
бързам, отивам при Лиса!

После решила да мине
Меца край свои роднини.
Първо се спряла при Ежко.
– Чух, че настинал си тежко,
имал си кашлица, хрема,
чуй, аспирини да вземаш!
Чай си свари от тинтява,
топъл го пий – да те сгрява...
Ух, че ме, Ежко, залиса,
сбогом, отивам при Лиса!

Спряла се Меца за малко
и при кумеца си: – Жалко,
пак ти съдрали кожуха!
Приказки разни се чуха –
уж си се вмъкнал в кошара,
а те натупал овчаря…
Ех, че ме, Вълчо, залиса,
сбогом, отивам при Лиса!

– Чук-чук! А в тази хралупа
лешници кой ли си трупа?
Ти ли си тук, Рунтавелке,
ти ли си тук, хубавелке?
Трупай, събирай – да има!
Скоро ще дойде и зима...
Ах, че ме, сестро, залиса,
сбогом, отивам при Лиса!

Тук-там Мецана поспряла –
ей месечинка изгряла,
светнали ясни звездици,
млъкнали горските птици.

– Бре, що ли става чорбата?
Как ли са гладни децата?
Може без стрък меродия,
чакай назад да завия!

Хукнала Меца веднага,
хукнала Меца да бяга,
в тъмното потна се връща,
спира пред своята къща.

Гледа – извряла чорбата,
гладни заспали децата...
Пустата Меца-мецана,
стана за смях из Балкана!

Издателство СофтПрес



Гийом Мюсо >> Повикът на ангела

Игра на разменен телефон

Действието напомня на шахматен двубой – събитията и образите в романа са разпръснати из страниците като черно-бели фигури, впримчени в разплитането на загадки от миналото и в преодоляването на опасности от настоящето.

И всичко това, комбинирано блестящо с прийомите на романтиката, трилъра и мистерията. Това Гийом Мюсо го умее...


Издателство Изток-Запад



четвъртък, 16 януари 2014 г.

Бойко Пенчев >> Слизане в Египет

Със Слизане в Египет Бойко Пенчев заяви непримиримостта и ината на postmodern-a: гневът изплисна и премина в съпротива. Най-сетне на постмодерното му писна от простотия и въ/о-стана... Митко Новков

Кравите на Абисиния димят.
Какви ектения, какъв кикот,
какво сладострастие
(и пълнолуние)
в тоз вертеп свещен на моите деди,
в този кладенец на преобърнатите небеса?

                  Ти,
сядаше,
лягаше,
ставаше,
        свиваше се на кравай,
викваше,
кихваше,
литваше,
мляскаше,
святкаше,
бляскаше,
         свиреше на цимбал,
валеше,
течеше,
снежеше,
         градеше и мреше
и какво направи?

Какъв бе този хляб,
дето толкова го пече,
и все не втасваше,
и все горчеше
и от яд
на кучетата даже го не хвърли –
о, кажи ми, плачущ в нерадост,
какво направи със свойта младост?

Виж:
тъгите ни пристъпят като морни биволи,
стълпени край реката на душата.

Поне ни прибери телата.

О, татко Нил, чуеш ли –
за таз песен ми копней сега душата.
Ако можеш, залей ни,
ако ли не – млъкни, утаи се.

Издателство Жанет 45



Алек Попов >> Пълен курс 1: Мръсни сънища

„Мръсни сънища“ заличава границата между „високо“ и „ниско“ изкуство, между сериозно и развлекателно четиво... Бойко Пенчев

   (Планината Брокен, нощта срещу 1-ви май. Огньове. Събор на нечистите сили в живота и литературата. Обсъжда се приемането на Алек Попов в Съюза на демоническите писатели.)

   УЧЕН ГАРВАН (не онзи на По, но може би негов братовчед): ... Без съмнение Алек Попов е романтическа натура. Любовта му към тайнственото, болезненото и ужасното издава една погнуса от тривиалността на т.нар. "нормален живот". Вярвам, ще се съгласите с мен, че неговите герои са скучни и посредствени, че необичайните им смърти предизвикват у читателя не страх и състрадание, а насмешка и дори задоволство. Попов е романтически антихуманен, доколкото при него човекът не е предмет, достоен за красиви или възвишени чувства. Нощта, смъртта, отвъдното ­ ето пред какво благоговее този тип писател.

   ЛЮС ИРИГАРЕ (прикрепя през кръста подпийналата МЕРИ ШЕЛИ): Че мъжът неспособен е да ражда, знаят даже и децата. Ще кажа също, че неговото удоволствие е винаги извън тялото му и въображението му се върти в порочен кръг от вагинални заместители ­ гроб, жена, чудовище, поглъщане, изсмукване, изпиване и тъй нататък. Изгубена за него е мистиката на окръгленото самонаслаждаващо се тяло. Добро момче е Алек, но като всеки мъж е имитатор.

   ТИРЕЗИЙ: Абе не е баш тъй, ама айде... БП

Издателство Сиела



Сюзан Зонтаг >> За фотографията

Светът на образите...

... Повечето съвременни прояви на загриженост, че реалният свят се замества със свят на образите, са отзвук, както у Фойербах, на Платоновото пренебрежение към образа: истински, доколкото наподобява реалното, фалшив, защото не е нищо повече от подобие. Но този почетен наивен реализъм става някак безсмислен в ерата на фотографските образи, защото рязката противопоставеност, която предполага между образа („копието“) и изобразяваното („оригинала“) – многократно илюстрирана от Платон с художественото творчество, – не може да се приложи така просто към снимката. Нито пък тази противопоставеност спомага за разбиране същността на създаването на образи, когато е практическа, магическа дейност, средство за овладяване или подчиняване. Колкото по-назад в историята отиваме, както отбелязва Гомбридж, толкова по-смътно става разграничението между образите и реалните предмети; при първобитните общества предметът и неговият образ са просто две равностойни, тоест само физически разграничени прояви на един и същ дух и енергия. Оттук произтича и доказаното въздействие на образите за омилостивяване и овладяване на могъщите сили. Тези сили присъстват в самите тях...

Издателство Изток-Запад



сряда, 15 януари 2014 г.

Васил Станилов >> Евридика 2033

Антисоциалистически реализъм

Събитията в сюжета на „Евридика 2033“ са се състояли в миналото, но спомените за тях или са потънали в димната завеса на мистификациите, или са забравени. За това в търсенето на най-точното определение за този нов писателски похват, бихме могли да използваме и друго несъществуващо досега жанрово определение: ретрофантастика.
Разбира се, за да се постигнат желания ефект и търсеното въздействие, авторът е използвал силата на хиперболата. Поради тази причина художественият метод на Васил Станилов може да се нарече и хиперболен реализъм.
Писателят доброволно си признава, че докато е писал романа е бил максимално вдъхновен от максимата, която гласи: „Всеки народ, който не се интересува от своята история, е осъден да я преживее отново“ и иска да покаже какъв не би трябвало да бъде животът на българския ни народ.

Издателство Факел

Евридика 2033 в Хеликон


Гео Милев >> Слънчогледите погледнаха слънцето

Стихотворения, поеми и стихове в проза; ранни творби на великия модернист, както и стихотворения за деца

Кажи: внезапно да изчезнеш...

Кажи: внезапно да изчезнеш
и да се слееш мигом цял
с шума на уличния празник –
и ти, и твоята печал;

да бъдеш светъл и безличен
сред многоликата тълпа,
да бъдеш шарка от миража
на ярка делнична съдба;

и да не дебнат черни стражи
над твоя малодушен сън -
ни звук, ни звън да ти припомня,
че Вий и Те са – вещ и вън;

и гол от свойта лишна гордост,
без час, без образ и без вест –
да те лелей една велика,
последна, проста радост: Днес...

Кажи: разбираш ли лъжата
на тия гибелни мечти?
– А! истината и лъжата
са кръг – и в него кръг си ти!

О! и узрей в светата пазва
на тоя тих, насъщен грях –
и принеси му в жертва всичко
ти:
     своя гняв и скръб, и страх!

Издателство Захарий Стоянов



Молиер >> Тартюф

Едва се появила комедията ми, и върху ѝ падна гръмотевичен удар от една сила, която всъщност би трябвало да вдъхва уважение... Молиер

Къщата на Оргон е разкъсвана от конфликт, породен от присъствието на Тартюф. Клеант, Дорина, Дамис и Мариана са убедени, че Тартюф вреди на домакинството и чрез лицемерие и лъжи е станал близък на господаря на къщата. Оргон и майка му са убедени, че благочестивостта на госта е искрена. В същия момент Мариана вече е сгодена за Валер, но баща ѝ постоянно отлага датата на сватбата. Оргон обявява на Мариана, че е размислил и е решил да даде ръката ѝ на Тартюф. Мариана, Дорина и Валер решават да се преструват на съгласни с този годеж, за да могат по някакъв начин да го осуетят. В същото време Тартюф ухажва Елмира. Тя не склонява, но решава да не казва нищо на Оргон. Дамис подслушва излиянията на Тартюф и споделя всичко с баща си. Оргон продължава да вярва сляпо на Тартюф и гони сина си от дома въпреки фалшивите молби на Тартюф да не го прави. Клеант критикува Тартюф за това, че е позволил събитията да се развият по подобен начин. Елмира решава да разкрие безчестното поведение на Тартюф и увещава Оргон да се скрие под масата, докато тя привиква Тартюф и го кара да повтори думите си под предлог, че е склонна да отвърне на любовта му. Планът е изпълнен и Оргон разкрива същността на Тартюф – мошеник и лицемер. Оргон гони Тартюф от дома си като забравя, че преди това му е прехвърлил цялото си имущество, включително и едно ковчеже, поверено му от Аргас. Пристига господин Лоял със заповед за отнемане на имота на Оргон в полза на Тартюф. Приставът дава срок до следващия ден заповедта да бъде изпълнена и след това излиза. Пристига Тартюф, придружаван от полицай с цел да арестува Оргон, обвинен от краля. В крайна сметка полицаят арестува Тартюф, обяснявайки, че кралят е прозрял през клеветите на лицемера. Имуществото на Оргон е върнато и Мариана бива омъжена за Валер.

Издателство Скорпио

Тартюф в Хеликон

Тартюф в Books.bg

вторник, 14 януари 2014 г.

Джоузеф Стиглиц >> Цената на неравенството

Как днешното разделено общество застрашава бъдещето ни

Неравенството не е нещо неизбежно.
Не така мислят свръхбогатите.
Те успяха да наложат своите интереси и тяхното състояние достигна мащаби, които е трудно да си представим.
Джоузеф Стиглиц разкрива влиянието на неравенството върху демокрацията и правната система на САЩ, като изследва как паричната и фискалната политика, както и глобализацията, водят до драстичен ръст на неравенството.

Издателство Изток-Запад



Джордан Белфърт >> Вълка от Уолстрийт

Невъобразима история, наситена с алчност, власт и ексцесии...

Яхти, самолети, жени, дрога – така, както борсовият агент Джордан Белфърт притежава всичко това, така и изведнъж го губи. През 2003 г. Белфърт се признава за виновен в пране на пари и измама с ценни книжа. Осъждат го на четири години затвор и да възстанови на инвеститорите $119 милиона. Преди тази грандиозна разплата шефът на „Стратън Оукмънт” е „краля на хълма” – детето-чудо на Уолстрийт, станал милионер на 26 години. „Вълка от Уолстрийт” описва възхода и падението на предприемчивия американски мошеник, успял някак си да оцелее, че да ни разкаже всичко от първо лице.

Издателство Intense



София Папазова >> 7 маслинови цвята

3 + 4 = 7

   – Ела у нас! – предложи той. – Само ще си говорим на вино и свещи. Без секс, обещавам! Моля те!
  – Добре!

   И Самуела направи нещо, което не беше вярвала, че е способна да стори. Отиде. Замисли се, но въпреки това отиде. Матиа я посрещна доста притеснен. Тя го целуна много леко по устните. Беше дяволски привлекателен. Апартамента му беше доста неподреден и имаше вид на временно жилище.

   Тя малко се стъписа и седна на един стол край гола, стара, дървена маса, по която имаше отбелязани кръгчета – следи от оставяни небрежно чаши с мокро дъно. Той изчезна за малко в съседната стая, после се върна при нея и започна да отваря бутилка червено вино. Взе две чаши за столчетата им с една ръка и я повика.

   – Ела да видиш какво съм подготвил за теб!

   Въведе я в неговата стая, която беше различна от останалата част на апартамента. Беше бяла и чиста. Единствените мебели бяха бяло легло с нощна масичка до него, етажерка с книги и една кръгла, малка маса с два стола с кръстати облегалки. В средата на покривката гореше свещ и още много други малки, чаени свещи бяха пръснати по пода, около стените, по перваза на прозореца и по рафтовете на етажерката. Всичко изглеждаше като от романтична снимка в интернет или от нечий друг живот.

   Самуела и Матиа седнаха на масичката. Той сипа вино в чашите и ѝ подаде нежно едната.

   – Salute! – каза ѝ, като я гледаше предизвикателно в очите. – Е, издържах ли теста на първите седем минути?
   – Какво говориш? Какви седем минути?
   – Нали казват, че жените преценяват мъжете в първите седем минути от запознанството им – намигна ѝ той.

   – Не ми трябват тези седем минути. Целунах те, веднага щом те видях.
   – Значи сега мога да продължа аз – каза той, протегна се над масата, обхвана тила ѝ с ръка, за да я приближи към себе си и нетърпеливо я целуна.

   Самуела отвърна на страстта му с много страст. Попиваше целувките му, опознаваше устните му и той нейните. Беше нежен. Опитваше първо горната, после долната ѝ устна. Искаше да разбере коя е по-топла, по-плътна, по-вкусна. Той не поиска повече. И тя разбра, че може да му вярва.

   – Харесва ми колко си нежен – каза тя и отпи от виното.
   – Не съм, но ти ме правиш такъв – отвърна ѝ Матиа, докато разкопчаваше горните копчета на ситно карираната си риза в сини цветове.
На врата му висеше медальон на кожена каишка, който се криеше под останалата все още неразкопчана част на дрехата му.

   – По природа съм буен и обичам грубия секс – продължи той – и усещам, че в теб има адски много секс.
   – Винаги съм притежавала силна сексуалност. Но досега не съм намерила партньор, който да ме накара да се разгърна напълно.

   – Искаш ли да опиташ с мен – закачливо попита той и съвсем леко я захапа отстрани на ръката, малко под рамото, където свършваше късия ръкав на пепеливо лилавото ѝ поло. – Искам да го направиш, когато усетиш, че си готова за това. Не сега, въпреки че показваш лошотия като си дошла с тази къса пола. Обещах ти, че няма да правим секс и държа на обещанието си.

   – Благодаря ти за търпението – каза Самуела и го целуна. – С мен нежен ли ще бъдеш?
   – Не мога да си представя друг начин – той я целуна отново.

   Самуела не беше усещала целувки като неговите. И тогава осъзна, че ще ги чувства по устните, лицето, врата през цялата нощ.

   Седем бонбона Amaretto Truffles, подредени в стъклена бонбониера донесе Матиа от кухнята. Самуела го очакваше на масата и отпиваше от виното си. Двамата разговаряха цяла вечер, разказаха си всичко, без да се прикриват и това откровение ги караше да се държат един с друг сякаш се познават от години...

Издателство Скалино



понеделник, 13 януари 2014 г.

Дафни дю Морие >> Птиците

Новелата, вдъхновила Хичкок и още седем истории с неочакван край

   Той обърна внимание на ябълковото дърво едва три месеца след смъртта ѝ. Разбира се, знаеше за съществуването му. То си растеше редом с другите дървета на ливадата пред къщата, а нагоре отвъд склона се ширеше полето. Ала никога преди не бе забелязвал, че точно това дърво е по-различно от останалите – всъщност то бе просто третото отляво и стоеше малко встрани от другите, наведено към терасата.
   Беше ранна пролет и утрото бе свежо и ясно. Той се бръснеше до отворения прозорец и когато с насапунисано лице и бръснач в ръката се наведе навън да вдъхне от уханието на въздуха, погледът му се спря на ябълковото дърво. Дали не бе просто измама, шегичка някаква на слънцето, което се показа иззад гората и лъчите му точно в този миг огряха дървото, ала приликата беше очевидна.
   Остави бръснача на перваза на прозореца и се загледа. Дървото беше изпосталяло и угнетително тънко, нямаше и помен от чепатата здравина на заобикалящите го събратя. Редките му клони, които растяха високо на ствола като тесни рамене на източено тяло, се простираха с мъченическо примирение, сякаш бяха измръзнали от свежия утринен въздух. Телта, която ограждаше дървото от основата докъм средата на ствола, приличаше на сива карирана пола, покрила кльощави крайници; а най-високият клон, макар и щръкнал над другите, бе леко увиснал и напомняше клюмнала глава на изтощен човек.
   Колко често бе виждал Мидж да стои така – унила. Където и да беше – в градината, в къщата или дори когато пазаруваше в града, – тялото ѝ имаше все тази изгърбена стойка, която трябваше да подскаже, че животът е суров към нея, че тя е избрана измежду себеподобните си да носи някакъв непосилен товар, ала въпреки това ще издържи докрай, и то, без да се оплаква. „Мидж, изглеждаш преуморена, за бога, седни и си почини!“ Но тези думи се приемаха с неизбежно свиване на раменете, последвано от въздишка: „Някой все пак трябва да върши всичко това.“ Сетне отново се заемаше със скучните еднообразни и никому ненужни задължения, които сама си налагаше. И тъй ден след ден, безкрайни, с нищо не променящи се години.
   Той продължи да се взира в ябълковото дърво. Мъченическата стойка, наклоненият връх, няколкото изсъхнали листа, които вятърът и дъждът на отминалата зима не бяха отнесли и сега потрепваха от пролетния ветрец като рядка коса – с всичко това дървото като че ли кореше собственика на градината като че ли искаше да му каже: „Изглеждам така заради теб, заради твоето нехайство.“
   Той се извърна от прозореца и продължи да се бръсне. Нямаше смисъл да дава воля на въображението си и да съчинява разни измислици точно сега, когато най-сетне започваше да живее свободно. Изкъпа се, облече се и слезе долу да закуси. На котлона цвърчеше бекон с яйца. Отнесе тигана в трапезарията, където на масата бяха сложени прибори за него. Сгънат, непипван още, го очакваше и броят на „Таймс“. Докато Мидж беше жива, той по навик даваше вестника най-напред на нея. Тя му го връщаше след закуска, преди да е влязъл в кабинета си, ала страниците бяха винаги разбъркани и небрежно сгънати, така че част от удоволствието да прегледа новия вестник му биваше отнета. А и новините вече му се струваха остарели, защото тя бе свикнала да чете на глас най-неподходящите пасажи, като при това винаги добавяше по някоя пренебрежителна забележка.
   Родеше ли се в семейство на познати дъщеря, тя цъкаше с език, поклащаше глава и казваше: „Горките хора, защо им е момиче – само да се мъчи!“ Ако пък беше син, заявяваше: „Няма да им е лесно, днес не е шега работа да дадеш образование на едно момче.“ Тъй като самите те бяха бездетни, отначало той смяташе, че злъчта и към всеки появил се на белия свят е психологически обяснима, но с течение на времето Мидж започна да се отнася така към всичко светло и весело, сякаш по принцип в жизнерадостното настроение се гнездеше някакво лошо начало.
   „Тук пише, че тази година е имало незапомнен брой курортисти. Да се надяваме, че са прекарали хубаво, това е най-важното.“ Но думите ѝ не звучаха добронамерено, а пренебрежително. После, след закуската, тя отместваше стола назад и с въздишка казваше: „Е, няма как...“ Никога не завършваше изречението, но-въздишката, свиването на раменете, мъчителната стойка на издълженото сухо тяло, когато се навеждаше да прибере чиниите от масата – смяташе, че по този начин облекчава труда на прислужницата, – съдържаха в себе си непрестанния ѝ укор към него, който бе помрачавал живота им в продължение на години.
   Мълчаливо, педантично ѝ отваряше вратата, за да отиде към кухнята, а тя минаваше с отруден вид покрай него, наведена под тежестта на пълната със съдове табла, която въобще нямаше защо да носи, и след малко той чуваше шуртенето на водата в мивката. Тогава се връщаше обратно на мястото си и сядаше, а смачканият „Таймс“, изцапан с конфитюр от портокали, лежеше подпрян на поставката за препечените филийки; и отново, с неизменна настойчивост, в съзнанието му се набиваше въпросът: „Какво съм сторил?“ Не че натякваше. Не бе от свадливите жени – тези съпруги, свекърви или тъщи, с които се шегуват в оперетите. Той не можеше да си спомни Мидж да е загубвала някога самообладание или да се е карала. Просто неизречените упреци, примесени с достойно носено страдание, помрачаваха атмосферата на дома му и пораждаха у него чувството, че се спотайва, че е виновен за нещо.
   Веднъж, когато валеше, реши да се усамоти в кабинета. Реотаните на електрическата печка светеха, димът от лулата, която бе запалил след закуска, изпълваше малката стая и седнал на бюрото си, той се преструваше, че пише писма. Всъщност просто искаше да се скрие, да усети уюта и сигурността на четирите стени, в които бе затворен един негов собствен свят. Ала много скоро на вратата се появи Мидж – обличаше шлифера си, нахлупила широкопола филцова шапка ниско над челото си. Тя спря за миг и сбърчи нос с отвращение.
   – Пфу! Отвратителна миризма.
   Той не каза нищо, а се размърда леко на стола и премести лакътя си, за да скрие романа, който от нямане какво да прави бе взел от лавицата.
   – Ще ходиш ли в града? – попита го Мидж.
   – Нямах такова намерение.
   – Е, нищо тогава. – Тя тръгна обратно към вратата.
   – Защо, има ли нещо, което искаш да свърша?
   – Само рибата за обяд. Нали знаеш, че в сряда няма доставки по домовете. И аз мога да ида, ако си зает. Просто си помислих...
   Излезе от стаята, без да довърши изречението.
   – Не се тревожи, Мидж – провикна се той. – Ще се кача на колата и ще отида. Няма смисъл да се мокриш.
   Реши, че може да не го е чула, и надникна във вестибюла. Тя стоеше на дъжда пред отворената входна врата. Носеше продълговата кошница с плоско дъно и си слагаше чифт градинарски ръкавици.
   – Тъй или инак, ще се намокря – каза Мидж. – Виж тези цветя, всичките са полегнали. Трябва да се завържат. След като ги оправя, ще ида за рибата.
   Нямаше смисъл да спори, щом бе решила. Той затвори входната врата и се върна в кабинета си. Стаята не му се струваше вече така уютна, а когато малко по-късно вдигна глава към прозореца, видя, че Мидж отново се е забързала нанякъде – шлиферът ѝ не бе закопчан до долу, полите му се развяваха, в периферията на шапката ѝ се бе насъбрала вода, която се стичаше пред лицето ѝ, а градинската кошница бе пълна с увехнали хризантеми. Почувствува, че съвестта го гризе, наведе се и изключи единия реотан.
   Имаше и други случаи – през пролетта или, да речем, през лятото. Той се разхожда гологлав из градината, с ръце в джобовете, с едничката цел да усети топлината на слънцето по гърба си и да зарее поглед отвъд, към гората, към полето и бавно лъкатушещата река, и изведнъж, без да ще, наостря слух. От спалнята горе се чува как прахосмукачката започва да се задъхва, пронизителният ѝ вой заглъхва и най-сетне замира. Той стои на терасата, а Мидж се провиква отгоре.
   – Имаш ли намерение да правиш нещо? – пита го тя.
   Не, той няма такова намерение. Просто дъхът на пролетта или ранното лято го е накарал да излезе в градината. Приятно му е да се наслаждава на мисълта, че сега, като е пенсионер и не ходи на работа в Сити, времето е нещо без значение, което може да пилее както пожелае.
   – Не – отговаря ѝ той, – в такъв прекрасен ден не ми се прави нищо! Защо питаш?
   – Е, само тъй – казва тя. – Мислех си, че оная водосточна тръба, дето извива под кухненския прозорец, пак е извън строя. Съвсем се е запушила. Така е, като никой не се сеща да я погледне навреме. Следобед ще се опитам да я отпуша сама.
   Лицето ѝ изчезва от прозореца. Чува се познатото гъргорене, което постепенно преминава във вой, и прахосмукачката пак поема работата си. Колко е нелепо, всъщност, че подобна дреболия може да помрачи хубостта на деня. Причина за това не бе, че от него искат нещо, нито самата работа – да прочистиш една водосточна тръба, е дори забавно, просто ровиш с ръце в тинята като хлапе, – а нейното изпито и бледо лице, надвесено над сгряната от слънце тераса, ръката, която се вдига изтощено да дръпне назад падналия кичур, и неизбежната ѝ въздишка, преди да се отдалечи от прозореца, неизреченото: „И аз бих искала да имам време да си стоя така на слънце и да не правя нищо. Е, няма как...“
   Веднъж се бе осмелил да попита защо е необходимо да се чисти толкова много къщата. Защо трябва стаите непрекъснато да се преобръщат, столовете да се поставят един връз друг, килимите да се навиват и украшенията да се струпват върху вестник. И най-вече защо коридорът на горния етаж, и то незастланата му част отстрани, където никой никога не минава, трябва да се лъска усърдно на ръка, при което Мидж и прислужницата обикновено се редуваха, пълзейки на колене по цялата му безкрайна дължина подобно на някогашните роби.
   Мидж впери неразбиращ поглед в него.
   – Та ти пръв ще започнеш да се оплакваш, ако къщата се превърне в кочина – каза му тя. – Обичаш удобството си.
   Живееха в различни светове, между които нямаше допирни точки. Така ли е било винаги? Тъй и не можеше добре да си спомни. Бракът им просъществува почти двадесет и пет години, но докрай си останаха просто двама души, които по силата на навика живеят под един покрив...

Издателство Плеяда

Птиците в Хеликон

Птиците в Books.bg

Пейо Яворов >> В полите на Витоша

В полите на Витоша, Когато гръм удари, как ехото заглъхва, Гоце Делчев

   ...
   Данаил. Един син при известни обстоятелства може да каже, че няма баща. Една майка никога не може да каже тъй за своя син. Тя е жертвувала всичко, за да го има, и ще жертвува себе си, за да го запази. Тя е длъжна да стори това заради него, инах защо му е дала живот!
   Олга(идва при Поповича и му казва тихо). Вуйчо, леля си дойде.
   Данаил(веднага отива към вратата и вика навън). Майко!
   Олга(на Поповича). Аз я намерих в банката. Тя ми се скара, че съм отишла да я диря.
   Бистра(влазя, изненадва се, като вижда полковника, и после говори с голяма умора в гласа, погледа и движенията). Г-н Витанов, подпоручика, когото видях с вас в коридора на хотела, дойде ад ме следи. Ислишно и неприятно беше... Освен това криво сте ме разбрали, като сте прибързали да се явите тук.
   Витанов. Изпратих подпоручика Друмев, защото ми се видяхте доста смутена... а всеки разбира, както може...
   Попович. Той намери у нас само деликатна обноска.
   Бистра. Нека бъде тъй. (Към Олга, която е тръгнала да излезе.) Олга, остани за малко... (На Данаила.) А тебе те моля да заминеш по възможност още днес. Но доколкото мога да се догаждам, и ти сам ще искаш същото... Остава да те моля да тръгнеш заедно с Олга. Настани я там в някой католишки пансион за една-две години, докато стане достатъчно зряла, за да ти бъде жена... (Към Олга.) олга, аз зная, че ти искаш... (На Данаила.) Това е волята на майка ти – ако би обичал, да я изпълниш... (Оставя книжа върку масата.) Тук е всичкото мое богатство, приведено на твое име в „Credit Lyonnais“.
   Данаил. Майко, аз заминавам след пладне с Олга – и с тебе!
   Олга(е отишла при Бистра и шепне). Лельо, много просто...
   Попович. Аз моля...
   Бистра. Олга ми разказа някои неща. Аз зная какво би молил ти. Недей ми бърка!
   Данаил. Майко, какво ще правиш тук! Аз мислех, че трябва да замина сам... но ти уверена ли си в себе си?
   Бистра. Какво означава това питане?
   Данаил. Мога да ти кажа какво означава то!... (След колебание.) Майко, ако аз се махна, изчезвали греха между тебе и него... баща ми?
   Бистра. Не.
   Данаил. Да, да, понеже аз не съм измислица. Но ако не може да изчезне греха на миналото, може ли да се заличи съмнението поне в настоящето?
   Бистра. Не.
   Данаил. Значи нищо не може да се върне!
   Бистра. Всичко може да се поправи.
   Данаил. Именно тъй исках и аз... Нели може? Дори след акто беше в хотела при г-на Витанова?
   Бистра. Какво от това, че съм била в хотела при него?
   Данаил. О, знам ли аз!... (С отчаяна смелост към полковника.) Господине, реда е ваш!... Оправдайте майка ми! След като я стъпкахте...
   Попович. Данаиле, никой не съди майка ти!
   Витанов. Аз не разбирам...
   Бистра. Аз разбирам... няма нужда никой да ме оправдава... (Към Попович.) Аз ще кажа една последна дума, когато замине Данаил, и ще се оправдая...
   Данаил(вън от себе си). Майко! Недей се обръща вече към баща ми! Пощади го. Нима ще искаш той сам да тури ръката ти в ръката на полковника!
   Попович(бързо). Данаиле!
   Бистра(затваря очи, бледа като платно). А-а!Това?! Значи, не утре! А сега... Моя час дойде.
   Олга(плаха). Вуйчо, какво...
   Витанов(възмутен). Момко, ти нямаш никакви поводи за този език!
   Бистра(протяга ръце). Недейте! Нека говори... Говорете всички! И когато свършите...
   Попович(я хваща за ръката). Бистра!
   Бистра(се отдръпва). И когато свършите, аз ще кажа нещо... (Мълчание.) Никой не продумва? Добре. Тогава ще говоря аз. Аз казвам, че обичам своя мъж... (Мълчание.) Казвала съм го винаги пред всички, които сте тук, казвам го и сега. Аз съм обичала и обичам своя мъж.
   Попович. Бистра, аз вярвам.
   Бистра. Ти не бива ад вярваш сега: вярвал си и ще вярваш подир малко... Ако ходих тая заран при Витанова, то беше, защото не знаех какво ще стане с Данаила... защото допущах, че син ми може да остане сам в света.
   Попович. Бистра, аз казах...
   Бистра. Аз предполагах какво ще кажеш ти и още по-голяма ставаше болката ми... Но естествено беше да кажеш и противното... Едва ли би се намерил и друг някой да постъпи като тебе, когато и оня, който дължи живота си на моя грях... когато и той самия се обявява против мене и против себе си.
   Данаил(съкрушен, иска да ѝ целуне ръката). Майко, прости ми...
   Бистра(го отстранява). Аз съм ти простила всичко още когато съм си простила своето престъпление.
   Данаил(крещи). Майко, как да разбирам тия думи!
   Попович. Бистра, успокой се.
   Бистра(на Данаила). Не е нужно да ги разбереш. Съвестта на родителите ни трябва да се пробужда в техните деца. Моята съвест мълчи пред бога, защото я укрепява природата. Говори само моята любов, която днес е поругана и очернена.
   Витанов(трогнат). Госпожо, ако мога да свидетелствувам...
   Бистра. Вие нищо не можете да свидетелствувате. Бог ви изпраща да бъдете свидетел на нещо... Преди двайсет и две години вие ме нападнахте в дива страст. Ако речете да бъдете съвсем искрен, ще ме намерите невинна...
   Витанов. Аз мога да кажа...
   Олга. (тихо на Поповича, който не обръща внимание на нея). Вуйчо, да изляза?
   Бистра. Вие ще ме намерите невинна, но аз не съм такава. Прав бяхте снощи, когато казахте, че аз се отдадох. Можех и да извикам, и да стрелям – но не направих нито едното, нито другото. Аз запазих оръжието, което не спаси някога честта на моя мъж. То ще спаси днес вярата му в моята любов. Бях решила за утре... (Изважда един револвер и го насочва в главата си.) Това е моето изкупление!

Общ уплах.

Данаил. (който е по-близо до нея, се гвърля с вик и блясва ръката ѝ). Майко!

Револвера гръмва.

Попович. (хваща ранена лявата си ръка). Слава богу!

Олга е отишла до стената и е закрила с ръце лицето си.

Витанов. (отива при Поповича, за да му помогне). Какъв ужасен случай...

Бистра стои като вкаменена.

Данаил. Майко, да се приготвим за път!

Издателство Захарий Стоянов



Алеко Константинов >> До Чикаго и назад. Разни хора, разни идеали

Европейци сме ний, ама все не сме дотам!...

   Нашият помощник на регистратора е страшен комик. Изпокапваме от смях, когато почне да бомбардира несправедливата съдба.
   – Е, дявол да го вземе – вика той, в позата на Гамбета, – каква е тази управия, не можах да я разбера. И как ще я разбереш бе, брате; ами че, моля ви се, вземете например кокона Поликсени: преди трийсет години с фаетон се разхождаше и днес, моля ви се, пак с фаетон се разхожда; а пък аз трийсет години се трепя и не фаетон – кой ти търси фаетон! – ами една лира, разбираш ли, една турска лира петимен съм да се намира за всеки случай в среднята преградка на кесията ми, и ето на до ден днешен, брате мой, все петимен си оставам. Не че не са минали през ръката ми пари – минали са; ама думата ми е, че тамам когато ти потрябват, бръкнеш – няма!... Иде ти по някой път да кипнеш. Е, туй справедливо ли е сега, кажете? И с какво, моля ви се, е заслужила кокона Поликсени, а? Да си пълниш и празниш стомаха – туй заслуга ли е, кажете ми? Аз поне, кое чиновник, кое агитацийки, кое туй-онуй, все, знайш, горе-долу ползица за народа. Ами тя?... И на, вземи, че бръкни когато щеш в кесията ѝ –– злато с шепа, моля ти се. Късмет ли да го наречеш, какво да го наречеш – не знайш! Па вземи и децата ѝ: по-голямото, не го ли знаете, едно голобрадо таквоз, нищо и никакво хлапе, взеха, че му натрапиха една булка, разбираш ли, и – кой знай – то ли излезе късметлия, тя ли му донесе щастие, гледаш ги, живеят бейски.
   Па да речеш, че аз съм от ония ветрогони, които бълнуват за някаква си правда и разни там, разбираш ли, дивотии – хайде де, а пък аз не съм от тях. Да речеш, че се стеснявам, че се гуша из кьошетата, не, не ми са дотам меки очите, и при всичко това, моля ти се, виж ме на кой хал съм! И аз уж се увирам около големците: Нова година било, имен ден било, все, знайш, кое визити, кое сливовица, кое картички, това-онова, па все гледаш, че другите ме надпреварват; а аз все зад метлата. Чудна работа! Гледаш – дрехите ми дрехи, ръкавици чисти, шапка, то се знай, чепици, разбираш ли, връзка кое е и прочие – всичко на мястото си и на, все не мога да си пробия път!... Ето, например доктор Сперандо, какво да кажеш, да го вземе мътната, върви му като на бясно таквозинака... И отгде-накъде, моля ти се? Нито е някой ум кой знай какъв, нито е някой, да кайш, левент, с мустачури, разбиращ ли, с брада някакъв ей такваз – една оскубана сврака с цилиндър и туйто! Па виж как той влиза при господина министъра и как аз влизам: слугата ще се спусне, разбираш ли, ще го съблече, ще му изтърси едно „заповядайте“, с една дума: почитание! А мен не ще и да ме знае, гледа ме като добиче и остави, че не ми поемва палтото, ами се и подсмива отгоре. Иде ми, знайш, да го цапардосам, па каквото ще да става... Като вляза при господина министъра, и аз уж се старая да се докарам: Вий имахте честта, господин министре, да ме назначите за помощник – регистратора – и тъй нататък, – а той ме гледа през мустак и се усмихва, като че ли дете със сурвакница стои отпреде му. Добър челяк инак, ама не знае да си цени хората. А от мене по-предан човек надали може да се намери. Вярвай Бога, никой път не съм бил опозиция. На, питай когото щеш. И на господина Стамболова съм подавал палтото и сега пак го подавам на нашия министър. Аз имам добро сърце аслъ, хич не съм горделив. Колкото за строг – строг съм: писарите и разсилните ги мачкам като фелдфебел. И при всичко това, разбираш ли, все не могат да ме оценят, както трябва. Па да не мислиш, че аз кой знае какви чудеса гоня, да не мислиш, че искам да ставам я началник, я подначалник. Съвсем не. Зорът ми е да изтикам регистратора. Бре анонимни записки ли не щеш, бре доноси ли не щеш, бре заплашвания ли не щеш – нищо не помогна. Еле по едно време, като чух, че тръгнал да си вади очите в Македония, отлекна ми. Той потегли вечерта, аз през нощта като седнах, че като го нацапах в едно писмо до господина министъра, направих го на сол: подправих си, разбираш ли, почерка, шибнах писмото в един плик и хайде в кутията... И то не помогна. И прошение подадох, и ревах като говедо, и разни там „стара майка, болна жена, дребни дечица“ – всичко на вятър...
   Дрънкат ми някои диванета, че можеш, кай, да напреднеш, ама трябва да бъдеш, кай, подлец. Болшаф! Подлец ли!? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама де оня късмет! Не ми върви, чорт да го вземе. Види се работата, и подлец да бъдеш, не е лесен занаят, все трябва да имаш някоя дарбица: кураж ли да го наречеш, характер ли да го наречеш, или просто трябва да имаш зализана физиономийка. И аз не съм, да кайш, някой грозен челяк, само че този пусти нос отде се е взел – той ми яде главата, както разбирам аз: не че е кой знае какъв нос; малко ли хора има с бамбашка носове, ама де-де – на другите минава, а моят нос като че им вади очите. Па и на регистратора носът чунким е стока; да не е брадата му – пет пари не давам за него... И виж ти сега справедливост: на неговата маса има електрически звънец, на моята маса няма. Защо, моля ти се! Туй човещина ли е? Защо ме мъчът тъй, какво бива санким и на мойта маса един звънец да курдисат, голяма работа ли е? Някой път, знайш, до полуда ми дохажда: като видя регистратора, че хем си пуши папироската, хем нататиска звънеца, сякаш че по сърцето ме натиска, иде ми, знайш, да взема едни ножици да изфъкам всичките жици... всичките до една! Страшно ме е яд!... Па като се ядосам веднъж, че като се залостя в някой тунел, па дай една бира, дай още една, дай още една; че като се насвяткам, че като почна да ги режа за бяс: туй регистратор, туй архивар, туй подначалник – вдън земя! Добре, че не им обаждят...
   Ама и на господин министъра госпожата си няма хас, джанъм; уж ми обеща, че ще рече да ми турят един звънец, па туй за туй. И аз диване, току ѝ мъкна в петък кошницата от пазар; а пред изборите взех, че пъхнах и три снопа бюлетини в кошницата. Аз ги писах със собствената си ръка. Триста бюлетини! Туй не е шега... И пак нищо, и пак нямам звънец. Управия до коляно! Аслъ калпав народ сме ний, интелигенцията. Ашколсун на кокона Поликсени...

Издателство Хермес



неделя, 12 януари 2014 г.

Джек Лондон >> Сърцата на тримата

Гръб до гръб двамина с тебе
бихме се с цял екипаж...

   Парите, както и младостта, не познават прегради и един следобед, три седмици след като се беше сбогувал с Ригън, Франсис Морган, когото човешките закони и повелите на природата бяха надарили и с младост, и с пари, се намери скован от безветрие близо до брега на борда на шхуната си „Анхелика“. Водата беше като стъкло, лекото поклащане на кораба едва се долавяше. И под натиска на безкрайна скука и излишъка от енергия, който също не признаваше прегради, той помоли мелеза капитан, наполовина ямайски негър и наполовина индианец, да заповяда Да спуснат на вода малка лодка.
   – Струва ми се, че бих могъл да ударя някой папагал или маймуна, или нещо друго ѝ обясни той и продължи да разглежда през увеличаващия дванадесет пъти цайсов бинокъл обраслия с гъста растителност бряг на половин миля от тях.
   – Най-вероятното е, сър, да ви ухапе някоя лабари, това е тукашна змия, чиято отрова е смъртоносна – усмихна се мелезът, капитан и собственик на „Анхелика“, който бе наследил дарба за езици от майка си, родена на остров Ямайка.
   Но нищо не можеше да задържи Франсис, защото в този миг в бинокъла му на среден план се появя първо една бяла хасиенда, после, на брега, облечена в бяло женска фигура, а след това той видя, че и тя разучава и него, и шхуната с бинокъл.
   – Спуснете лодката, капитане – заповяда той. – Кой живее там?... Бели хора ли са?
   – Семейството на Енрико Солано, сър – отговори капитанът. – Само да ги знаете: надути благородници от стар испански род, притежават всичко, каквото виждате от морето до Кордилерите и половината от лагуната Чирики. Много са бедни, невероятно богати... но само с камънаци... а пък горделиви и пиперлии като люти чушки!
   Когато Франсис потегли с мъничката лодчица към брега, будният поглед на капитана откри, че младежът не се е погрижил да вземе нито бойна, нито ловна пушка за предполагаемия папагал или маймуна. А след това очите му различиха на тъмния фон на джунглите облечената в бяло женска фигура.
   Франсис гребеше направо към брега, покрит с бял коралов пясък, и не смееше да погледне през рамо, за Да се увери дали жената е там, или е изчезнала. Беше му хрумнало напълно естественото за всеки здрав млад мъж желание да се запознае с тази селска девойка, по-правилно казано – полудива бяла жена или, в най-добрия случай, дълбока провинциалистка, с която би могъл да се позабавлява и посмее, докато затишието държи „Анхелика“ закована на място. Когато лодката застърга по дъното, той скочи на брега и я издърпа със силната си ръка достатъчно високо на пясъка, за да се задържи там от собствената си тежест. След това се обърна. Брегът бе пуст до самите джунгли. Франсис самоуверено закрачи напред. „Всеки пътник, попаднал на непознат бряг, има право да потърси местни жители, за да ги попита за пътя“ – това бе мисълта, която прилагаше на дело.
   И на Франсис, предвкусвал само няколко мига развлечение, бяха предложени развлечения, които надминаваха най-необузданите му надежди. Жената, която вече бе благоволила да се мерне пред неговия взор и която беше преценил като жена-дете – зряла и добре развита, но все пак повече дете, – изскочи от зеления гъстак на джунглата също като скрит в кутийка палячо на пружина и с двете си ръце го хвана над лакътя. Стремителността и силата, с която се вкопчи в него, го изненадаха. Франсис смъкна шапката със свободната си ръка и се поклони на непознатата с невъзмутимостта на един Морган, възпитан в Ню Йорк и научен да не се изненадва от нищо, но трепна от нова изненада, или от няколко наведнъж. Трепна не само от хубостта ѝ на светла брюнетка, която го порази като силен удар, но и от нейния пронизващ, изпълнен с непоколебима решителност поглед. Започна дори да му се струва, че трябва да я познава. Доколкото му беше известно от опит, непознати не се гледат така.
   Ръцете ѝ започнаха да го дърпат и девойката възбудено пошепна:
   – Бързо! Вървете след мен!
   За миг той се възпротиви. Тя го разтърси, обзета от нетърпение, и се помъчи да го притегли и поведе след себе си. Франсис предположи, че това е някаква необикновена игра, в каквато човек може да бъде въвлечен по крайбрежието на Централна Америка, и я последва с усмивка, без да е съвсем сигурен дали върви доброволно, или се оставя да бъде стремително дърпан от нея в джунглата.
   – Правете, каквото правя аз – хвърли му тя поглед през рамо, като го водеше вече, сложила само едната си ръка в неговата.
   Той се усмихна и се подчини: пълзеше, когато тя пълзеше, превиваше се одве, когато тя се превиваше, а във въображението му проблясваха спомени за Джон Смит и Покахонтас.
   Внезапно тя го спря, седна на земята, дръпна го с ръка да седне до нея, след това го пусна, притисна ръката си до сърцето и задъхано промълви:
   – Слава богу! О, милостива дево Марийо!
   Той направи същото (така му беше заповядала самата тя и такива, изглежда, бяха правилата на играта) и с усмивка притисна ръката си до сърцето, макар и да не призова нито господа, нито дева Мария.
   – Не можете ли да бъдете сериозен? – сопна му се девойката, когато забеляза това.
   В същия миг Франсис доби дълбоко сериозен и напълно естествен вид.
   – Мила моя госпожице... – започна той.
   Но един рязък жест го прекъсна и с растящо учудване той я видя да се навежда и ослушва и чу шум от хора, минаващи по някаква пътечка на няколко крачки от тях.
   Девойката притисна топла мека длан към неговата, за да мълчи, а после го напусна със стремителност, която Франсис вече бе започнал да смята обичайна за нея, и леко изтича по пътеката. Той насмалко не подсвирна от изумление. И сигурно щеше да го направи, ако не беше чул наблизо гласа ѝ, рязко да пита нещо на испански някакви мъже, чиито гласове ѝ отговориха полусмирено, полунастойчиво и полувъзмутено.
   Той чу как те, без да спрат да говорят, тръгнаха нататък, а след няколко минути мъртва тишина тя властно му заповяда да излезе.
   „Охо! Интересно какво ли би правил при такива обстоятелства Ригън!“ – с усмивка си помисли той и се подчини.
   Франсис тръгна подире ѝ (сега вече не ръка за ръка) през джунглата към брега. Когато девойката се спря, той я настигна и застана с лице към нея, все още под впечатлението на завладялото го хрумване, че това е игра.
   – Стой! – изсмя се Франсис и допря рамото ѝ! – Стой! – повтори той. – Вие гоните!
   Черните ѝ очи го парнаха с гневен блясък.
   – Глупак! – възкликна тя и с излишна според него интимност вдигна пръст до неговите приличащи на четка за зъби мустачки. – Като че ли това може да ви прикрие.
   – Но мила моя госпожице... – понечи той да възрази, че положително не се познава с нея.
   Отговорът ѝ, който го накара да се пресече на половин дума, бе толкова необикновен и чудноват, както и всичко друго, което бе правила досега. Това стана толкова бързо, че Франсис не можа да види откъде изникна мъничкото сребърно револверче, цевта на което не само се насочи срещу корема му, но и плътно се притисна в него.
   – Моя мила госпожице... – отново се опита да подхване той.
   – Не искам да приказвам с вас – запуши тя устата му. – Вървете си на своята шхуна и се махайте... – Той долови сподавеното ѝ ридание през паузата, след която девойката довърши – ... завинаги.
   Този път, щом отвори уста да заговори, думите замряха на устните му от силно мушване с дулото на оръжието в корема.
   – Ако посмеете някога да се върнете (да ми прости мадоната!), аз ще се самоубия!
   – В такъв случай по-добре ще е да си вървя – нехайно рече Франсис, обърна се и величествено закрачи към лодката, обзет от смущение и от желание да се изсмее на самия себе си заради играната от него глупава и непонятна роля.
   В усилието да запази сетната капка собствено достойнство, той не забеляза, че девойката върви подире му. Когато вдигна носа на лодката от пясъка, Франсис си даде сметка, че едва доловим повей шумоли в листата на палмите. Водата край брега бе започнала да потъмнява от налетелия от сушата ветрец, а далече оттатък огледалната повърхност, рифовете, затварящи лагуната Чирики, трептяха като мираж над покрилото се с тъмни бразди море.
   Той понечи да се качи в лодката, но едно ридание го накара да спре и да обърне глава. Отпуснала ръката с револвера, непознатата млада жена плачеше. Без много да мисли, Франсис пристъпи към нея и въпросително и съчувствено я докосна с ръка. Девойката потрепери от допира, дръпна се от него и с упрек го загледа през сълзя. Той сви рамене пред постоянната промяна на настроенията ѝ и безсилен да проумее загадъчното ѝ държане, вече беше готов да се обърне към лодката, когато тя го спря.
   – Бихте могли поне... – започна тя, но се запъна и преглътна. – Бихте могли да ме целунете за сбогом.
   Тя поривисто се приближи с отворени обятия и увиснал в дясната ѝ ръка, неотговарящ на положението револвер. Франсис озадачено се поколеба за миг, после я прегърна и се смая, когато получи страстна целувка по устните, след което девойката обори глава на рамото му и избухна в сълзи. Въпреки изумлението той усещаше револвера, притиснат между плешките към гърба си. Тя вдигна мокро от сълзи лице и го зацелува пак и пак, а той си мислеше дали не постъпва непочтено, като отговаря на целувките ѝ с почти раван на нейния и не по-малко загадъчен порив.
   Обзет от чувството, че въобще не го е грижа колко ще продължи този нежен епизод, Франсис се стресна, когато тя бързо се дръпна от него и с лице, отново пламнало от гняв и презрение, заплашително му посочи с револвера лодката.
   Франсис сви рамене, сякаш искаше да каже, че не може да каже „не“ на хубава жена, покорно седна на греблата с лице към девойката и загреба към лагуната.
   – Светата дева да ме спаси от своенравното ми сърце! – навика девойката, дръпна със свободната си ръка някакъв медальон от пазвата си и сред дъжд от златни мъниста захвърли накита във водата, между себе си и Франсис.
   В същия миг той видя трима мъже, въоръжени с пушки, да изскачат от джунглата към мястото, където девойката се беше отпуснала на пясъка. Когато я вдигнаха, те забелязаха Франсис, който беше почнал да гребе здравата. През рамо той видя „Анхелика“, обърната по вятъра и леко наведена, да пори водите към него. В следващия миг един от триото на брега, брадат възрастен мъж, насочи бинокъла на девойката към него. А след още един миг, захвърлил бинокъла, брадатият се целеше в него с пушката…
   Куршумът плесна във водата на една крачка от борда на лодката и Франсис видя как момичето скочи на крака, бутна с ръка приклада и осуети втория изстрел. След това, гребейки бързо, той видя мъжете да се отделят от девойката и да се прицелват в него с пушките си и видя как девойката ги заплаши с револвера и накара да свалят оръжието си.
   Обърната срещу вятъра, за да забави ход, „Анхелика“ пенеше водата до самата му лодка и с един ловък скок Франсис се озова на борда; капитанът вече бе завъртял щурвала, шхуната се обърна по вятъра и изду платна. С момчешки жар Франсис изпрати за сбогом въздушна целувка на девойката, която не сваляше очи от него, и я видя, че захлупи лице на рамото на брадатия възрастен мъж.
   – Лют пипер, а... тези проклети, ужасни, побъркани от гордост Солановци – подхвърли на Франсис мелезът капитан и белите му зъби блеснаха.
   – Съвсем чалнати... направо щури, празни глави – засмя се в отговор Франсис, изтича към парапета и продължи да праща въздушни целувки на непознатата девойка...

Издателство Захарий Стоянов



Йохан Хайнрих Песталоци >> Моите възпитателни опити

Животът образова

Песталоци смята, че състоянието на образованието е един „безименен хаос, без основа и липса на психология“. Природата е тази, която развива човешките способности.
Детето може да бъде ръководено добре само тогава, когато е налице дълбока психология или майчино внимание. Тъй като първото липсва, според Песталоци трябва да се наблегне на второто. Това може да стане, като държавата започне да ръководи и просвети майките, чиито интерес е събуден от природата.
По отношение на заложбите, наклонностите и способностите си детето е едно цяло. Грешката на учителите е, че не го забелязват и наблягат само на една способност. Майката, за разлика от учителите, има усещането за хармония.

Издателство УИ Св. Климент Охридски



Шарл Перо >> Приказки

Всички приказки на Шарл Перо такива, каквито ги е написал

Приказките в стихове „Гризелда“, „Магарешката кожа“ и „Смешните желания“ Шарл Перо написал от 1691 до 1694 година.
През 1697-а пък при прочутия парижки книжар (хм, по-скоро издател) Клод Барбен се появило малко томче, озаглавено „Случки, или Приказки от минали времена с поуки“ и със забавното подзаглавие „Приказки на майка ми гъската“. Това били приказките в проза, само поуките – пак в стих...

Издателство Лъчезар Минчев

Приказки в Хеликон

Приказки в Books.bg