събота, 11 април 2015 г.

>> Великденски разкази

Седем разказа на петима руски класици: Нощта на Христос от Михаил Салтиков-Шчедрин, Птица и В навечерието на Великден на Николай А. Лейкин, През Страстната седмица и Студент на Антон П. Чехов, И зверовете на Зинаида Гипиус и Великденско посещение от Саша Чорни

   – Върви, вече бият камбаната. И гледай да мируваш, че Господ ще те накаже.
   Майка ми пъха в ръката няколко медни монети и тутакси, забравила за мен, тича с изстиналата ютия в кухнята. Прекрасно зная, че след изповедта няма да ми дадат нито да ям, нито да пия, и затова, преди да изляза от къщи, се насилвам да хапна крайче бял хляб; изпивам и две чаши вода. Навън е същинска пролет. Паважът е покрит със сиво-кафява каша, по която вече започват да се очертават бъдещите пътечки; покривите и тротоарите са сухи; под оградите през изгнилата ланска трева си пробива път нежна, млада зеленина. В канавките, като ромоли весело и се пени, струи мръсна вода, в която слънчевите лъчи се къпят, без да се гнусят. По водата бързо се носят клечки, сламки и слънчогледови шлюпки; въртят се в кръг като залепнали за мръсната пяна. Накъде, накъде плават тези клечици? Много е възможно от канавката да попаднат в реката, от реката – в морето, от морето – в океана... Искам да си представя този дълъг и опасен път, но фантазията ми се изтощава, преди да стигне до морето.
   Минава файтон. Кочияшът примлясква с уста, дърпа юздите и не забелязва, че покатерени отзад висят две момчета от улицата. Искам да се присъединя към тях, но си спомням за изповедта и започва да ми се струва, че момчетата са величайши грешници.
   На Страшния съд ще ги попитат: „Защо лудувахте и лъгахте бедния кочияш?“, мисля си аз. Те ще започнат да се оправдават, но нечистите сили ще ги хванат и ще ги помъкнат към вечния огън. Обаче ако слушат родителите си и дават на сиромасите по някоя копейка или парче козунак, Бог ще се смили над тях и ще ги пусне в рая...
Из През Страстната седмица

Преводач Огняна Иванова
Издателство Изток-Запад


петък, 10 април 2015 г.

Михаил Вешим >> Текила на разсъмване

Някъде край морето, където бирената пяна е повече от морската

   ... Есените няма да са жълти, а ще сивеят с доминиращия цвят на бетона... Прекарах четвърт час със затворени очи върху пейката на Каваците – тя бе за мен кушетка в кабинета на природен психоаналитик. После се надигнах, спокоен и с готово решение. А по обратния път към Созопол даже си подсвирквах като истински непукист.
   Върнах се на пристанището по залез – слънцето падаше зад баира и оцветяваше небето в червено. Морето потъмняваше, без да се вълнува – нещо рядко за сезона. Лодките, повечето стари корита, леко се поклащаха, вързани като опитомени животни за кея. Приличах на тях – бях силно привързан, сякаш с въже, към това място. Но сега възелът се разхлабваше...
   В „Лапината“ бизнесразговорите продължаваха с високи децибели – никой никого не слушаше, а просто го надвикваше. Седнах незабелязано в края на общата маса и си затраях – обсъждаха съдбата на Гутенморгена, местен симпатяга и пияница, когото не заварихме тая есен – беше си отишъл. Посрещна ни некрологът му, лепнат на видно място в кръчмата. Случилото се накратко: преди няколко месеца Гутенморгена продал два декара на Харманите – наследство от дядо му. Веднага почнал да обръща получените пари в мастики, делово, от сутринта – така до финала...
   – Ако не беше продал, щеше да е жив... – каза някой.
   – Абе, аз да продам – възрази му друг. – Па нека да пукна! Станах от масата, но не за мастика от бара.
   – Сяка година иди... – дръпна ме за ръката Агент 001. – И тази се доди...
   – Няма да го дочакам – казах. – Тръгвам си...
   Приятелите от компанията ме чуха, но не обърнаха внимание на думите ми – сигурно помислиха, че се прибирам към квартирата.
   Наистина се прибрах – не в квартирата, а в София. Оттогава ме няма в Созопол – не ми е тук мястото дори в сезона, когато мигриращи пасажи паламуди плуват като луди – бързи, сребърни тела... (Из Есенен риболов)

Издателство Сиела


четвъртък, 9 април 2015 г.

Зигмунд Фройд >> Психология на сексуалността

Човешката сексуалност не е само нагон към размножаване

   Фактът на съществуването на полови потребности у човека и животните в биологията се отбелязва като „полов нагон“ по аналогия с инстинкта за приемане на храна, с глада. В народния език липсва обозначение, отговарящо на думата „глад“; науката употребява за тази цел думата либидо.
   Сред обикновените хора съществуват съвсем определени представи за природата и свойствата на този полов нагон: той липсва в детството, появява се около периода на пубертета и във връзка с процеса на съзряването, проявява се в явленията на непреодолимо привличане, което единият пол упражнява върху другия, и целта му е половото съединение или най-малкото такива действия, които водят към него.
   Ние обаче имаме всички основания да виждаме в тези представи много погрешно отражение на действителността; вникнем ли по-дълбоко в тях, се оказва, че те изобилстват от грешки, неточности и прибързани изводи.
   Нека въведем два термина: да наречем лицето, от което произтича половото привличане, сексуален обект, а действието, към което се стреми нагонът, сексуална цел; научно осмисленият опит обаче сочи множество отклонения по отношение както на сексуалния обект, така и на сексуалната цел и тяхното отношение към приетата норма изисква обстойно изследване...

Хартиено издание и икнига

Съставител доц. д-р Никола Атанасов
Преводачи Георги Георгиев, Маргарита Дилова, Димчо Дурданов, Наталия Попова

сряда, 8 април 2015 г.

Валтер Мьорс >> Румо & Чудесата в тъмното

Има чудеса, които трябва да се случат в тъмното. проф. д-р Абдул Песнопойни

   Румо можеше добре да се бие.
   Но в момента, когато започна неговата история, той не го знаеше, както не знаеше и че е волпертингер и че ще стане най-великият герой на Замония. Той не знаеше нито как е името му, нито кои са родителите му. Не знаеше откъде идва и накъде отива и знаеше само, че селският имот, в който живее, е неговият дом.
   За Румо всяка сутрин започваше с цялата селска фамилия – седемчленно семейство от Радпичхахен-джуджета, която се събираше около кошничката му, възхищаваше се на спящото зверче и го събуждаше със сладка песничка. А после го заливаха с нежности. Милваха го зад ушите, люлееха го на ръце, гладеха го по козинката, мачкаха изпъкналите подутини по тила му, на което той отвръщаше с доволно ръмжене. В мига, в който Румо се изправеше на четирите си непохватни крачета, моментално ставаше център на вниманието. Приветстваха всяко негово действие и гальовно го милваха и потупваха дори когато се препънеше в собствените си лапи. За Румо заделяха най-прясното мляко, на дървени въглища препичаха най-хрускавите наденички, запазваха най-хладното място на сянка и най-топлото място до камината. Когато провеждаше следобедната си дрямка, всички ходеха на пръсти, а щом се събудеше с прозевки, го подсилваха с топъл ябълков пай, какао и сладка сметана. Винаги имаше някой готов да си поиграе с Румо, да се поборичка с него или да се остави да бъде нахапан от беззъбата му уста. А вечер, щом Румо се изтощеше от лудориите, сресваха козината му с мека четка и му пееха, докато заспи. Да, Румо беше неявният господар на селския двор.
   В двора имаше още много животни – и дойни крави, и полски коне, и блатни свине – всичките до едно бяха по-големи, по-силни или по-полезни от Румо, но никое от тях не се радваше на толкова популярност. Единственото създание, което не признаваше единовластието на Румо, беше черната гъска, която заради дългия си врат бе два пъти по-висока от него и го съскаше винаги, когато минеше покрай нея. Затова той колкото се можеше, я избягваше.
   Една сутрин Румо се събуди в кошничката си не от сладката песен на Радпичхахените, а от остра болка. Усети нещо чуждо в устата си. Вътрешността на муцуната му за него винаги е била слузесто и влажно пространство, в която плъзгаше езика си по обла, гладка и мека повърхност, но днес там имаше нещо ново и обезпокояващо. В горната част на небцето, недалеч от горната устна, венецът се беше разцепил. Отдолу изглежда растеше някакво остро и гърбаво нещо, което му причиняваше пулсираща болка, и това никак не му харесваше.
   Затова той реши да сподели неразположението си с широката общност, за да получи нужната доза нежност и състрадание.
   Но наблизо нямаше никого...

Илюстрации Валтер Мьорс
Преводач Светослав К. Коев
Издателство Оргон

Фредрик Т. Олсон >> Краят на веригата

Кодът на злото

   Мъжът, когото застреляха в онази тъмна уличка, умря прекалено късно.
   Изглеждаше на трийсет и няколко, облечен бе с джинси, риза и анорак. Прекалено леко за това време на годината, но пък, от друга страна, изглеждаше сравнително чист и добре охранен. Нали именно това му бяха обещали и бяха удържали на думата си.
   Никой обаче не му бе казал какво ще се случи после. Затова се бе озовал в тази тъмна уличка.
   Бе спрял да си поеме дъх между каменните стени зад старата поща. В мрака зад гърба му ту се появяваха, ту изчезваха тънки струйки дим или пара. С мъка овладя паниката си, докато прескачаше металната порта, която преграждаше края на уличката. Поел бе този риск напълно съзнателно, затова сега стоеше хванат като в капан в тази улица без изход, а стъпките на тримата мъже със светлоотразителни жилетки отекваха все по-силно и по-силно зад гърба му.
   В интерес на истината, мъжът бе още жив, когато петнайсет минути преди това новината за смъртта му бе достигнала европейските вестници, забутана някъде сред огромния поток от информация. Не повече от три кратки изречения за мъж, открит мъртъв в центъра на Берлин малко след четири сутринта във вторник. В съобщението не се споменаваше и дума, че мъжът е бил бездомник или наркоман, но бе написано по начин, който да остави у читателя именно това впечатление. Напълно съзнателно при това. Ако ще лъжеш, по-добре кажи истината.
   В най-добрия случай новината щеше да намери място в някоя колонка на последните страници на сутрешните вестници, редом с друга незначителна информация. Това щеше да е повече от достатъчно, просто една от многобройните предпазни мерки, които се взимаха, макар най-вероятно да бе излишна. Логично обяснение, в случай че някой ги бе видял да вдигат безжизненото тяло в мрака, да го отнасят до очакващата ги линейка, да затварят вратите ѝ с приглушено тракане и да потеглят в мразовития ситен дъжд, озаряван от сините лампи.
   Линейката обаче не отиваше в болница.
   Бездруго нямаше болница, която да е в състояние да направи каквото и да било.
   Тримата мъже в линейката мълчаха и се молеха да са пристигнали навреме.
   Не бяха...

Преводач Милко Стоименов
Издателство Бард

Мюриел Барбери >> Лакомството

В търсене на изначалния, единствения вкус

   Къщата на леля ми Марта, стара съборетина, потънала в бръшлян, приличаше заради един зазидан прозорец на фасадата на едноок човек и това подхождаше както на пейзажа, така и на обитателката ѝ. Леля Марта – най-голямата сестра на майка ми, която и единствена остана без прякор, бе всъщност свадлива стара мома, грозна и смърдяща, която живееше между кокошарника и клетките на зайците сред невероятно зловоние. В къщата, както може да се очаква, нямаше нито вода, нито електричество, нито телефон, нито телевизия. Но независимо от липсата на всичкия този съвременен комфорт, която бе за мен без значение, тъй като обичах излетите сред природата, при нея страдахме от друг бич, много по-страшен: в къщата ѝ нямаше нищо, което да не бе мазно и да не лепнеше по пръстите, ако човек докоснеше някоя съдина, или по лактите, ако за нещастие се опреше до някоя мебел – цял един слой туткал видимо покриваше всяка вещ. Никога не обядвахме и не вечеряхме с нея и щастливи, че намираме убедителен довод за пикник („при такова хубаво време е престъпление да не обядваме на брега на Голот“), поемахме с облекчение надалеч.
   На село. Прекарах целия си живот в града, опиянявах се от мраморния под в антрето на дома ми, от червения килим, който заглушаваше стъпките и чувствата, от чашите от Делфт, които красяха витрината под стълбите, и от разкошната дървена ламперия, с която бяха дискретно облицовани стените на малкия
   Прекрасен будоар, наречен асансьор. Всеки ден, всяка седмица, връщайки се от провинциалните банкети, аз си бях отново у дома, върху асфалта на улиците – и сред изисканото лустро на буржоазния си дом заключвах жаждата си за зеленина зад четирите стени, натежали от шедьоври, забравяйки все повече, че съм роден за дърветата. На село... Моята зелена катедрала... Там сърцето ми изпя най-страстните си химни, там очите ми научиха тайните на погледа, вкусът ми – уханието на дивеча и на зеленчуковата градина, носът ми – изискаността на ароматите. Защото въпреки отвратителната си бърлога леля Марта притежаваше истинско съкровище. Запознах се с най-големите специалисти във всички възможни области на вкуса. Истинският готвач не може да се осъществи напълно, без да мобилизира едновременно и петте си сетива. Едно ястие трябва да бъде пиршество за окото, за мириса, за вкуса, естествено, но и за допира, който в много случаи ориентира готвача в избора му и играе своята роля в гастрономическите празненства. Е, вярно, слухът не участва на равна нога в този валс, но затова пък и храненето не се извършва при пълна тишина – но и в никакъв случай сред шум и глъчка; всеки звук, който се намесва в дегустацията, участва в нея или ѝ пречи, тъй че ястието е решително кинестезично. Често ми се е случвало да празнувам с експерти по ароматите, които, преди да се заинтересуват от миризмите на кухнята, са били първо привличани от мириса на цветята.
   Но никой от тях никога не ще може да се сравни с носа на леля ми Марта. Защото дъртата вещица имаше Нос, истински, велик, огромен Нос, за който сама не знаеше, но за чиято невероятна чувствителност нямаше конкуренция, дори и да се появеше такава. И така, тази семпла, полуграмотна жена – измет на обществото, която заливаше със зловонна смет ближните си, беше създала градината на райските аромати. Сред изкусно преплетените диви цветя, орлови нокти, стародавни рози с умело поддържан блед цвят, зеленчуковата градина на леля ми Марта, изпъстрена с ослепителни божури и синя салвия, гордо като на витрина излагаше най-хубавите марули в региона. Каскади от петунии, храсталаци от лавандула, неизменният бръшлян, няколкото прадревни глицинии на фронтона на къщата – от цялата тази добре организирана неразбория се излъчваше най-доброто у нея, което нито мръсотията, нито миазмите, нито отвратителното ѝ съществувание, обречено на нищото, не успяваха да изличат. Колко много стари жени на село са също така надарени с необикновена сетивна интуиция, която използват в градинарството, в приготвянето на сиропи от билки или на рагута от заек с мащерка, колко неизвестни гении умират, без никой да научи за дарбата им, защото най-често не знаем, че това, което ни изглежда съвсем обикновено и незначително, една хаотична градина някъде дълбоко в провинцията, може да се окаже най-прекрасното произведение на изкуството.
   Сред това мечтание от цветя и зеленчуци аз газех с обгорели от слънцето крака сухата гъста трева на градината и се опиянявах от ароматите ѝ.
   Най-напред от аромата на листата на мушкатото, които мачках с пръсти, излегнал се сред доматите и граха и упоен от наслада – леко тръпчив мирис, достатъчно остър благодарение на дръзкия си оцетен дъх, но не прекалено, защото позволява да се долови миризмата на захаросан лимон, деликатно горчив, примесен със съвсем леко киселия аромат на листата на домата, който им придава безсрамна сочност – ето това излъчват листата на мушкатото, от това се опивах с корем, долепен към земята на зеленчуковата градина, с глава, заровена сред цветята, с нос, забоден в тях със сластолюбието на прегладнелите. О, прекрасни спомени от времето, когато бях владетел на царство без измами... Цели батальони, червени, бели, жълти или розови легиони от карамфили набираха всяка година нови воини, изправяха гордо редиците си в четирите краища на градината и по някакво чудо не се прегъваха под тежестта на цветовете, така странно назъбени, излъчващи ухания на пудра, същински красавици, поели за поредния вечерен бал...
   Но най-вече липата. Огромна и всеядна, тя заплашваше година след година все повече да удави къщата с пипаловидните си разклонения, които упорито не се поддаваха на подрязване, но по този въпрос беше изключено да се говори. В най-горещите часове на лятото нейната иначе дотеглива сянка предлагаше най-уханната беседка. Сядах на малката проядена от дървояди пейка, опряна на дънера ѝ, и вдишах дълбоко на едри жадни глътки мекия мирис на чист мед, който бледозлатистите ѝ цветове излъчваха. Уханията на липата привечер, това е чудо, което неизличимо се запечатва в съзнанието ни и някъде там, където е радостта от живота, оставя бразда от щастие, което не може да се обясни само със сладостта на една юлска вечер.
   Вдишвайки с пълни гърди един аромат, който отдавна вече не е достигал до ноздрите ми, аз открих съставките му – съучастническото съчетание на мириса на мед с онзи толкова особен дъх на листата, подложени дълго на горещините и попили праха на сухите дни – това е ароматът, който създава у нас безумното и върховно чувство, че пием концентрирания въздух на лятото. О, топли летни дни!
   Когато тялото, освободено от оковите на зимата, усеща най-сетне ласката на бриза с голата си кожа, открита за света, към който то се отваря без задръжки, опиянено от възвърнатата свобода... Сред неподвижния въздух, наситен с бръмченето на невидими насекоми, времето спира... Тополите по пътя край реката пеят на вятъра мелодия от зеленеещ шумол, преливаща от светлини и сенки... Една катедрала, да, една катедрала от изпръскана със слънце зеленина ме обгражда с непосредствена и светла красота… Дори жасминът – привечер по улиците на Рабат – не успя да предизвика у мен толкова остро усещане...
   Вървя по следите на един вкус, свързан с липата... Сладострастно полюшване на клонка, една пчела събира мед в периферията на зрението ми... Спомням си...

Преводач Александра Велева
Издателство Факел експрес

вторник, 7 април 2015 г.

Пол Теру >> С призрачния влак през Ориента

45 000 километра през Източна Европа, Турция, Кавказ, Индийския полуостров, Япония и Сибир...

Теру странства из места, които дори не биха хрумнали на повечето автори на пътеписи, като Виентян („задрямал град на двата бряга на калната река, прочут с евтината бира“) и Пном Пен („мърляв, доста разнебитен... като покрито с белези човешко лице, по което личат следи от жестоко минало“). Освен това не престава да спори мислено с книгите, които чете, докато пътува, както и със своите съвременници („Чатуин никога не е пътувал сам“, отбелязва критично той; същото важи и за „любимия“ на Теру Найпол). Kirkus Reviews

Читателите ще открият познатите прекрасни описания на пейзажи и хапливи портрети на персонажи... Независимо къде го отвежда пътуването, Теру винаги ни изпраща очарователни пощенски картички. Publishers Weekly

Преводач Радостин Желев
Издателство Вакон

Пол Скот >> Денят на скорпиона

Красива и тъжна картина на Индия

Истинската Индия, в която хората търсят любов, независимост и най-вече страна, която да нарекат своя... Страна, в която да намерят дом, утеха и щастие. Разказ за една нация, която вярва, че ѝ е писано да бъде свободна. И досущ като скорпион този народ, когато е застрашен, жили до смърт и дори ускорява своето собствено унищожение.

Изключителна книга за борбата на силни срещу слаби. Печална история за хора, станали жертва на гнева, страха и на всички страсти, които водят до насилие. Храбра и поучителна приказка за стремежа към свобода и справедливост.

Преводач Иванка Томова
Художествено оформление Люпен Дизайн
Издателство Апостроф

Цао Сюецин >> Сън в алени покои

Животът на китайското общество от ХVІІІ век

Джън Ши’ин насън съзерцава камък необикновен,
Дзя Юцун в суетния свят богата девойка залюбва.


   С този свитък начева първата глава на нашата история. Сам писателят ѝ казва: „Преди време, след като бях преживял мечти и илюзии, реших да изобразя истината, като я скрия в иносказанието на ‘драгоценния камък на духовно проникновение’. Така написах тая книга, наречена ‘Записки за камъка’. Този смисъл вложих и в имената на героите: Джън Ши’ин и тъй нататък.“ Ала що за случки и що за люде са описани в книгата? Нека сам авторът разкаже.
   В този свят, потънал в праха на суетата, аз не извърших нищо смислено; припомних си случайно девойките, които в ония дни познавах, и след като старателно ги сравних помежду им, осъзнах, че всички те ме превъзхождаха и по обноски, и по познания. Трябва да призная, че макар и мъж с осанка, хубавец, аз бях надминат от тези момичета. Срамът ми беше огромен, ала разкаянието ми – без полза, тъй като нищо вече не може да се върне, да се поправи. Затова сега желая да събера и разглася в Поднебесната всичко преживяно: как, облягайки се на Небесната благосклонност и заслугите на предците, аз живях в сърма и коприна, насищах се със скъпи и изискани ястия, как въпреки това пренебрегнах милостивите бащини съвети и братски увещания, доброжелателните напътствия на учители и приятели, докато не изпаднах в сегашното греховно състояние на човек, преживял безпътно половината си живот, без да придобие и най-малкото полезно знание. Знам, неизброими са греховете ми, ала сред познайниците ми има такива знатни девойки, които в никакъв случай не бих желал да потънат в забвение, само и само за да прикрия моята негодност и премълча недостатъците си. Затова сегашните стени от лиани, прозорци от тръстика, легло от сплетени въжета и глинено огнище не ще възпрат сърцето ми! Още повече, че утринният вятър и захождащата месечина, върбите край стълбището и цветята в двора вливат в душата ми такова вдъхновение, че пръстите сами започват да движат четката. Макар и да съм невежа и слаб в писането, не виждам пречка да опиша всичко с груби думи и простолюдни изрази – дори такъв разказ ще прослави имената на ония знатни девойки, а може и да разсее временно скуката и да увлече мислите на читателя, – нима туй не е уместно? Затова и реших да говоря за Дзя Юцун и прочие. Освен това в книгата си често използвам думи като „блян“, „мечтание“ и тям подобни, тъй като това е и нейната основна цел – едновременно с историите в нея да пробужда съзнанието на читателя за тази истина.
   Читателю, знаеш ли откъде се е появила тази книга? Ако ти кажа, това може и да ти се стори нелепо, ала ако вникнеш по-дълбоко, то ще ти стане много интересно.
   Както разказва историята, когато Ню Уа топеше камъни, за да подпре небето , в планината Дахуан („Велика пустош“) на канарата Удзи („Безсмислие“) тя разтопи и направи 36 501 камъка, високи 12 джана и с квадратна обиколка от 24 джана. От всички тези камъни тя употреби само 36 500, а един не ѝ влезе в работа и тя го захвърли под връх „Синия хребет“ . Незнайно как, след като Камъкът бе претопен, той придоби духовен разум и способност да се придвижва от едно място на друго, а също и да променя големината си. И като видя, че всички останали камъни бяха взети, за да възпълнят небесата, а той единствен остана неизбран и непотребен, Камъкът се изпълни с разкаяние и срам и тъгуваше ден и нощ...

Преводач Петко Хинов
Издателство Изток-Запад

понеделник, 6 април 2015 г.

Мюриел Барбери >> Елегантността на таралежа

Или Портиерката

   Казвам се Рьоне. На 54 години съм. От 27 години съм портиерка в къщата на ул. Грьонел 7, красив богаташки дом. Вдовица съм, дребна, грозна, пълничка, имам мазоли на краката и, ако съдя по някои неприятни за самата мен утрини, от устата ми се носи дъх на мамут. Тъй като рядко съм приветлива, макар и винаги учтива, не ме обичат, но ме търпят, защото отговарям напълно на представата, превърната в парадигма от натрупванията в общественото съзнание, за портиерка в жилищна кооперация...

Преводач Галина Меламед
Художник Инна Павлова
Издателство Факел експрес


Джейкъб Грей >> Дивогласи

Момче, притежаващо силата да командва враните...

Блекстоун бе проспериращ мегаполис. Това обаче бе преди да настъпи Тъмното лято – вълна от насилие и престъпност, която помете града преди осем години, дирижирана от страховития Предача. Сега последователите на Предача отново тръгват да сеят разруха, а момче на име Коу е на път да се оплете в мрежите им.

Коу никога не се е съмнявал в способността си да комуникира с гарваните. Но когато се задава опасността от ново Тъмно лято, Коу разкрива подземния свят на дивогласите от Блекстоун – тези, притежаващи силата да говорят с животните и да ги контролират. Коу е един от тях. За да спаси града си, той трябва бързо да овладее способности, които никога не е подозирал, че притежава, и да се подготви за битка срещу зла сила, каквато никой не може да си представи.

Преводач Александър Маринов
Художник Стоян Атанасов
Издателство Егмонт




Деница Дилова >> Тънкости на приготвянето

Разкази с рецепти

Дебютната книга на Деница Дилова залага капан с иронията, вложена в заглавието.
Това не е готварска книга.
Това е книга с разкази за животни, убити по смешен или ужасяващ начин, принесени в жертва на кулинарната глезотия на човечеството. В добавка има и рецепти, а илюстрациите към десетте разказа в сборника са направени от авторката.
Героите в Тънкости на приготвянето убиват невинни същества, за да ги „принесат в жертва на любовта, глада и абсолютната истина“. Има абсолютни истини, за които човек просто избягва да мисли.
Как точно умират охлювите и раците при готвене? В кое влагаме повече страст – в любенето или в яденето? Как е връзката между изпълнението на една рецепта и убиването на животно, предназначено за ядене?

   За мен изкуството на приготвянето започва много преди животното да се превърне в продукт, който се очаква да бъде обработен и гарниран, пише в послеслова авторката и продължава: Рецептите, които се споменават в разказите и които съм обобщила на финала на книгата, дават eдна методология – достатъчна, за да останете доволни, ако не сте ги пробвали никога.

Хартиено издание и икнига

Издателство Скалино


неделя, 5 април 2015 г.

Румен Янев, Емил Братанов >> Цветя от края на 80-те [ BG Рок история. Поезия ]

249 култови текста – всички хитови парчета, белязали времето и белязани от него

   Ние сме Нова генерация завинаги! И въпросите са ни към цяла нация! Завинаги! Ние ходехме по въже, опитвах­ме се да светим като крушки, бяхме директори на водопади, черни овци, тикви в задния двор на обществото, набивахме крак в строй, скачахме безнадеждно в калта, бесехме се в неделя...

Историята на Второто българско рок поколение е разказана от:

Адриан Иванов („Орион“, „Ер Малък“)
Божидар Главев („Ахат“)
Бойко Петков („Клас“)
Бойко Трифонов („Атлас“)
Васил Гюров („Кале“, „Ревю“)
Венцеслав Дреников („Субдибула“)
Веселин Тенев („Мъртви поети“)
Владимир Попчев – Унгареца („Контрол“)
Георги Венин – Джорджо (журналист, поет, „Д-р Дулитъл“)
Георги Гушмаков – Геша от Нови Кричим
Даниел Ризов – Денис („Ахат“)
Дечо Чипилов
Димитър Воев („Нова Генерация”)
Добрин Векилов – Дони („Атлас“)
Енил Енчев („Атлас“)
Иван Попов („Д-р Дулитъл“)
Кирил Манчев („Ревю“, „Кале“, „Н.Г.“)
Кристиян Костов („Нова Генерация”)
Любомир Малковски („Ера“, „Ер Малък”)
Милена Славова
Момчил Колев („Клас“)
Николай Йорданов – Кольо Гилъна („Контрол“)
Николай Качаров („Апокалипсис“, „Ера“)
Петър Писарски („Атлас“)
Петър Чухов („Субдибула“, „Гологан“ и др.)
Петър Янков – Пешето (за „Джендема“)

Издателство Парадокс