събота, 13 юни 2015 г.

Съмърсет Моъм >> Души в окови

Любовта може да унищожи човека. Или да го въздигне

   Докато тя говореше, мина му през ума, че струва десет пъти колкото Милдрид: Нора бе много по-забавна, разговорът с нея много по-приятен – беше и по-умна, и много по-добра по характер. Една добра, сърцата и откровена женичка, докато Милдрид – казваше си той горчиво – не заслужава нито едно от тези определения. Ако имаше поне капка здрав разум, би останал при Нора, с нея ще бъде много по-щастлив, отколкото с Милдрид; в края на краищата тя го обичаше, докато Милдрид бе само признателна за това, че ѝ помага. Всичко това добре, но има и друго – не е важно дали те обичат, важното е ти да обичаш и той се стремеше към Милдрид с цялата си душа. Десет минути с Милдрид за него струваха повече от цял следобед с Нора и всички ласки на Нора му струваха колкото една целувка от тия студени устни.
   „Не мога повече – каза си той. – Тя е влязла в мен до мозъка на костите ми.“
   Какво от това, че е безсърдечна, зла и глупава, че простее и е алчна – нали я обичаше. По-добре да страда с нея, отколкото да бъде щастлив с Нора...

Преводач Димитри Иванов
Издателство Хермес (2015)

петък, 12 юни 2015 г.

Освалд Шпенглер >> Залезът на Запада [ Том 2 ]

Световноисторически перспективи

   Оригиналността на Шпенглер е в това, че той не иска да бъде романтик, не иска да тъгува за умиращата култура на миналото; иска да живее в настоящето, да приеме патоса на цивилизацията. Той иска да бъде гражданин на световния град на цивилизацията и проповядва цивилизаторската воля към световно могъщество. У Шпенглер отсъства цивилизаторските целеустременост и самодоволство, липсва вярата в абсолютното превъзходство на неговата епоха и на неговото поколение над предишните епохи и поколения. Николай Бердяев


Преводач Десислава Лазарова
Издателство Изток-Запад

четвъртък, 11 юни 2015 г.

Гюстав Флобер >> Мадам Бовари

Тя греши и погубва живота си в търсене на щастието в любовта

   Бяхме в занималнята, когато влезе директорът, а след него един нов, облечен по градски, и училищният прислужник, който носеше висок чин. Ония, които спяха, се събудиха и всички станаха, като че бяха изненадани сред работата си.
   Директорът ни направи знак да седнем, после се обърна към възпитателя.
   – Господин Роже – каза той полугласно, – водя ви тоя нов ученик. Той постъпва в пети клас. Ако работата и поведението му са задоволителни, ще мине в отдела на големите, което отговаря и на възрастта му.
   Останал в ъгъла зад вратата, така че едва се виждаше, новият беше селско момче, около петнадесетгодишно и на ръст по-високо от всички ни. Косата му бе подрязана по права линия над челото като на селски псалт, изглеждаше смислен и много смутен. Макар да не бе широкоплещ, дрешката му от зелено сукно с черни копчета като че го стягаше под мишниците, а през отвора на ръкавите се виждаха червени ръце, свикнали да бъдат на открито. Краката му, в сини чорапи, се подаваха от жълтеникави панталони, които бяха силно изопнати от презрамките. Обут беше с яки обуща, нелъснати, подковани с гвоздеи.
   Почнаха да разказват уроците. Той цял се превърна в слух, съсредоточен, като че се намираше на проповед в църква, не смеейки дори да кръстоса крака или да се облакъти, и в два часа, когато звънецът удари, възпитателят трябваше да му каже да застане в редиците при нас.
   Имахме обичай, влизайки в клас, да хвърляме фуражките си на земята, за да останат ръцете ни свободни; трябваше още от прага да ги запращаме под чина, та да се ударят в стената и да вдигат много прах: така беше установено.
   Но било че не забеляза това, което правехме, било че не се реши да го усвои, молитвата свърши, а новият все още държеше фуражката на коленете си. Тя беше една от ония сложно направени шапки, в които могат да се открият елементите на калпака, на шапската, на кръглата шапка, на видровата фуражка и на нощната шапчица – с една дума, едно от ония жалки неща, мълчаливата грозота на които е дълбоко изразителна като лицето на глупак. Яйцевидна, издута от банели, тя започваше с три обиколки, прилични на кървавици; сетне се редуваха, разделени от червена ивица, ромбове от кадифе и от заешка плъст; после идеше нещо като торбичка, която завършваше с мукавен многоъгълник, покрит със сложна везба от лъскав ширит, отдето се провесваше като пискюл на тънка червена връвчица една кръстовидна висулка от преплетена сърма. Фуражката беше нова; козирката лъщеше.
   – Станете – каза учителят.
   Момчето стана, фуражката му падна. Целият клас се разсмя. То се наведе да я вдигне. Съседът му я бутна с лакът и тя падна; то отново я вдигна.
   – Освободете се най-сетне от каската си – каза учителят, който беше духовит човек.
   Учениците избухнаха в гръмовит смях, което съвсем обърка клетото момче, и то не знаеше вече да държи ли фуражката си, да я остави на земята ли, или пък да я сложи на главата си. То седна и я тури на коленете си.
   – Станете – поде учителят – и ми кажете името си.
   Новият смотолеви някакво неразбираемо име.
   – Повторете!
   Чу се същото смотолевяне на срички, заглушено от дюдюканията на класа.
   – По-високо – викна учителят, – по-високо!
   Тогава, като взе едно отчаяно решение, новият разтвори неимоверно уста и изкрещя, колкото му глас държи, сякаш викаше някого:
   – Шарбовари.
   Гръмна страшна врява, вдигна се в кресчендо, с остри крясъци (ревяха, лаеха, тропаха, повтаряха: „Шарбовари! Шарбовари!“), после се разля в отделни звуци, едва затихна, подемаше се неочаквано от време на време в редицата на някой чин, дето тук-там като незагасен фишек избухваше приглушен смях.
   Все пак, под дъжд от наказания, редът полека-лека беше въдворен и учителят, успял най-сетне да схване името Шарл Бовари – след като накара да му го диктува, срича и препрочита, заповяда на клетото момче да седне на чина, определен за мързеливите, поставен при катедрата. То се размърда, но преди да тръгне, се подвоуми.
   – Какво търсите? – попита учителят.
   – Моята фу... – продума новият, като гледаше безпокойно наоколо си.
   – Петстотин стиха на целия клас! – Тези думи, изкряскани с яростен глас, спряха като някакво Quos ego нова буря.
   – Мирувайте най-сетне! – продължи възмутеният учител, бършейки челото си с кърпа, измъкната под шапчицата му. – А вие, новият, ще ми препишете двадесет пъти глагола ridiculus sum.
   После с по-мек глас добави:
   – Е, ще си намерите фуражката, не са ви я откраднали.
   Всичко отново утихна. Главите се наведоха над книгите и през двата часа новият имаше примерно държане, макар че от време на време някоя топка от сдъвкана хартия, подхвърлена с върха на перо, му изцапваше лицето. Той се избърсваше с ръка и оставаше неподвижен, с наведени очи.
   Вечерта в занималнята той извади изпод чина наръкавниците си, сложи в ред нещата си, начерта грижливо листовете.
   Видяхме го, че работи съвестно, търси всяка дума в речника и употребява много труд.
   Несъмнено бе, че само поради усърдието, което проявяваше, не го върнаха в по-долен клас; защото макар да знаеше сносно правилата, изразите му бяха почти лишени от изящество. Той бе почнал уроците си по латински със селския свещеник, тъй като родителите му от пестеливост го бяха изпратили колкото може по-късно в колежа...

Преводач Константин Константинов
Художник Фиделия Косева
Издателство Апостроф (2015)

Мадам Бовари в Pimodo

вторник, 9 юни 2015 г.

Тери Пратчет >> Смрък

Казват, че накрая всички грехове се опрощавали. Да, ама не съвсем всички...

Общоизвестно е, че всяко ченге в отпуск открива поне един труп още преди да си разопакова багажа.

Командир Сам Ваймс от анкх-морпоркската Градска стража отива на почивка в приятната и невинна провинция. Само че на него не може да му се размине просто с един труп в гардероба. По-скоро са купища... и едно старо престъпление, по ужасно от убийство.

Той е извън юрисдикцията си, в съвсем небрано лозе, без сандвичи с бекон, сериозно възпрепятстван и изваден от равновесие. Но никога без хъс. Където има престъпление, трябва да има улики, трябва да има преследване и трябва да има наказание.

Преводач Катя Анчева
Издателство Архонт - В (2015)

понеделник, 8 юни 2015 г.

Лиляна Хабянович Джурович >> Женско родословие

Баба Марица подготвя жените в рода с истински, потресаващи, тревожни истории

Страшно е за жената да остане сама. Умре ли мъжът ѝ, търпи някак си, боли, но поне не се срамува. Но ако я зареже заради друга, тогава хем боли, хем е омаскарена! Намерил е, значи, по-добра, тя не е струвала вече. Но за жената няма по-голямо нещастие от това да изгуби чедото си.

Семейна сага, кървава антология на женската болка, енциклопедия на женската душевност, романът е с много автобиографични истории и случки от живота на авторката и жените от нейния род: от Ивана, която в началото на ХІХ в. някъде в Черногорския балкан убива турчин, до Ива, която в края на ХХ в. дръзва да избегне съдбата на предшественичките си и да вземе живота си в свои ръце. Съдбата на тези жени е като дълга драматична приказка на зайкини и вълчици. Те са били слугини и господарки, прислужници и дами, чеда на социализма. Къпали са се в шампанско, но са варили и супа от сълзите си. През живота им са минали различни хора: мореплаватели, авантюристи, артисти, офицери, комарджии и политици.

   От баба на внучка сме наследявали мъката, както други наследяват накит, семейни портрети и сребро. Днес аз съм богата наследница на кървавата антология на женската болка. И на две порцеланови статуетки, които, когато аз си отида, ще престанат да бъдат символи.
   Кръстиня, Милена, Марица, Вера. Кои са те без мен? Коя съм аз без тях? Може би те са живели само за да се родят моите книги? Може би аз съм родена само за да запазя техните истории? Само Бог знае какво си е наумил. Нашето е да живеем така, както трябва... ЛХД

Преводач Ася Тихинова-Йованович
Издателство Унискорп (2015)