събота, 14 юни 2014 г.

Макс Фриш >> Избрано [ Том 9: Мемоари ]

Дневник 3. От пролетта на 1982 година

По това време Макс Фриш живее в Ню Йорк с тогавашната си спътница Алис Лок-Кери, позната като „Лин“ от повестта „Монтаук“. На нея е посветен този трети дневник, чийто неочакван финал вероятно съвпада с раздялата на Фриш с американката през пролетта на 1983 г.

„Бележки за един трети дневник“ е смесица от моментни записки и по-дълги пасажи с размисли. Привидно бегло нахвърляните бележки са издигнати в ранг на литературно произведение:
„В Америка има всичко освен отношение към трагичното.“


Издателство Леге Артис



Артур Шницлер >> Кукловодът

Ранни пиеси

Писани в последните десетилетия на XIX и първите на ХХ век, пиесите на Артур Шницлер, един от най-ярките представители на виенския модернизъм, са актуални и днес.
В изданието е включена първата му пиеса „Авантюрата на живота му“, предхождаща цикъла от едноактни пиеси „Анатол“, който продължава да привлича интереса на публиката. Включена е и една от най-известните му творби – пиесата „Хоровод“, станала повод за голям обществен скандал, пиесата „Парацелз“, която често остава незабелязана, редица други пиеси, харесвани от театралната публика в немскоезичния свят или запазени само в архивите му.

Издателство Black Flamingo

Кукловодът в Хеликон


петък, 13 юни 2014 г.

Радослав Младенов >> Приключенията на лудите глави

Бедна ви е фантазията какви щуротии измислят подрастващите! РМ

Героите и случките в настоящата книга не са измислени.

Приключенията на Лудите глави е пътешествие из ранните тийнейджърски години на автора, който въпреки твърдението на възрастните, че „от него човек няма да излезе“, все пак намира своето място в живота.

Страниците са наситени с комични недоразумения с учители и родители, с първи трепети на любовта, с доказване на най-ценното нещо в живота – приятелството, както и с истории за това как децата стават възрастни, а възрастните – деца!

Издателство Атеа Букс



Антон Страшимиров >> Диктаторът

Животът на Стефан Стамболов

   Покойният политик и литератор Димо Кьорчев обичаше афоризмите. Той говореше често:
   – В нашата нова история Стефан Стамболов се очертава като единствен самороден държавник. През освободителната Руско-турска война той един между всички се държи настрана, не се поддава на общото войнствено увлечение, пази си главата, чака да се освободи България, че да я управлява.
   При сегашните нрави и настроения тоя афоризъм може да мине за духовит. Но той не подхожда за хората от онази епоха. И не покрива действителния натюрел на голямата историческа фигура, която характеризира.
   Все пак афоризмът на Димо Кьорчев не е случаен. Той подчертава някаква сдържаност у Стамболов през освободителната война – известното негово стоене настрана, което трябва да се обясни. Тогава стихийният човек наистина проявява гражданска студенина – не постъпва в българското опълчение, макар да е 22-годишен младеж. Защо е това държане? Не чака ли, наистина, той да се освободи България, че да я управлява?...

Издателство Изток-Запад



четвъртък, 12 юни 2014 г.

Силвия Димитрова >> 12 [ разкази ]

Впечатляващ дебют... Силвия Томова

   В тихия следобед под клоните на лозницата с Филип играем сантасе. Резултатът не се записва, наблягаме на студения чай с ром и закачките между раздаванията. Вълнувам се само когато дама и поп от еднаква боя се комбинират . Филип ми се смее и следи ръцете ми, казва, че по-театрални жестове от моите няма. Взирам се в ъгълче олюпен лак на показалеца. Дали пък него не е забелязал? От къщата се носи фламенко на приглушени вълни. Когато звуците стихват, влизам вътре да сменя диска. Връщам се с фруктиера кайсии, за да открия, че на стола ми се е настанила оранжевата котка на съседите. „Виждам: имаш нов партньор“, шегувам се с Филип. „Не още“, отговаря той.
   Стотина метра надолу по улицата в затворен офис играят четворка белот. Залозите са големи, не като нашия. Димът от цигарите се вие като китайски дракон. Играчите следят подозрително и партньори, и противници. Този с розовата риза е собственик на полиграфичен комбинат, отсреща червендалестият е производител на бира. Мъжът с мустаците вляво от него е в бранша с разтворимите напитки, вдясно – търговец на козметика. Последният се мръщи: „Четири деветки...“. Пивоварят жално го надпъшква: „Четири валета, пич!“. Обявата е без коз. Грешка в логистиката на играта.
   Две пресечки по-надолу, в езиковата занималня на ъгъла, девойка с очила и впито боди раздава цветни карти на десетина деца. Всяко напрегнато се взира в своята. Минутка мълчание, преди стаята да се взриви от победоносни крясъци: „Lion!“, „Rabbit!“, „Tiger!“ „Butterfly!“, „Snake!“... Бузест малчуган седи печално в края на редицата, забил носле в картата. „What the problem is, Ivan?“ – подканва го госпожицата. „Не знам каква е тая проклетия, мис Клара! Прилича на шимпанзе с тяло на хипопотам!“, „Ха-ха... дай да видя“, ръга го момиченце с прическа ала Мини Маус. Картата преминава през всички деца и стига до учителката. Очилата ѝ се запотяват. Обръща два пъти кутията на играта, но и там нищо не пише. Честта ѝ обаче на отличничка на випуска не я предава: „Animal, Иване, animal. Винаги можеш да ползваш animal!“
   „Печелиш!“. Филип оставя картите, изправя се и ме придърпва през масата към себе си. Преди да ме целуне, една фасетка на окото ми запечатва котка, отнасяща вале каро. Не е време да ѝ обръщам внимание. Ръцете на Филип са като вълна, която ме повежда към къщи.
   Приседнал на купест облак, Онзи, когото някои (в строга секретност) наричат Големия играч, уморено се прозява. „Излишна работа е да бележиш картите, когато хората виждат само едната им страна. А все те молят...“ Една въздишка се откъсва от гърдите му, като перо, което полита надолу, и летейки, чертае... невидимо какво. Играчите на картиЮни

Издателство Жанет 45

12 в Хеликон

12 в Books.bg

Атанас Далчев >> Избрано

Стихотворения, избрани фрагменти и преводи

Книгите

На К. Гълъбов

Пред мен е книгата разтворена
и денем, и нощя;
все сам, аз не познавам хората,
не зная и света.

Прилитат и отлитат птиците,
изгрява ден, залязва ден:
аз дните си като страниците
прелиствам уморен.

Години да четеш за чуждия
живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,
да мине глух и пуст.

До мене ти не стигна никога,
о, зов на любовта,
и аз изгубих зарад книгите
живота и света.

1926

сряда, 11 юни 2014 г.

Дейвид Мамет >> Театърът

Еретично...

   Театралната култура

   Преди трийсет години получих стипендия да преподавам писане на пиеси в Йейлския театрален колеж. Още първите седмици ми подсказаха това, което останалата част от годината потвърди: не мога да преподавам писане на пиеси.
   Анализът ми в края на годината гласеше, че правилата за писане на пиеса са само няколко и са очевидни и онези, за които те не са очевидни, няма да ги разберат никога. Тоест онзи, който не може почти веднага да схване, че разказването в драмата представлява преди всичко това, да караш публиката да се пита какво ще стане по-нататък, никога не би могъл да го проумее .
   С това не искам да кажа, че прилагането на тази или други основни идеи е лесно; не е. Но това правило и няколкото му събратя трябва да са очебийно ясни за истински вдъхновените да се учат. Ако не се смятат първите няколко прости правила, според мен писането не може да се преподава. А що се отнася до актьорската игра, аз наистина вярвах, че тя може да се преподава, и през последните четирийсет години прекарах доста време в моите часове и в школи и трупи, с които съм бил свързан, опитвайки се да го върша.
   Правилата на актьорската игра са няколко и за онези, които имат талант, са очевидни: говори високо, обърни се към зрителя (в театъра или пред камерата) и не усложнявай нещата. Накратко, както е казал Джими Кагни: „Намери мястото, където трябва да застанеш, погледни другия в очите и кажи истината.“
   Човек, за когото тези правила не са очевидни или който няма вдъхновение да се учи да ги прилага, не може да играе и не може да се научи да играе.
   На боксьора трябва да му харесва да се бие, на хирурга – да му харесва да оперира, а на актьора – да се качи на сцената и да разкаже историята. Ако актьорът не копнее да направи това, той може да си живее добре десетилетия наред, използвайки уроците по актьорска игра като психотерапия, но никога няма да играе.
   От известно време подозирах, всъщност смятам преподаването на актьорска игра за безполезно, но продължавах да преподавам. Защо?
   1) Приятно ми е – приятно ми е да обяснявам и да демонстрирам различните си теории пред пламенните и може би пълни със съмнение погледи на цял клас студенти и 2) известен ми е един случай, в който преподаването ми като че ли е било полезно.
   Имам предвид „Атлантик Тиътър Къмпани“ в Ню Йорк. Двамата с Уилям Мейси водехме там актьорски класове преди двайсетина години. На края на семестъра нашите студенти дадоха да се разбере, че искат да продължат да учат при нас, затова ние с Мейси измислихме импровизирано една лятна програма във Върмонт и студентите дойдоха на север.
   Програмата беше нещо като военен лагер: ставахме рано, провеждахме разни физически занимания, сред които можеше да има художествена гимнастика и модерни танци, продължавахме с часовете по актьорска игра, часовете за вокални упражнение и не помня още какво.
   Вечер представяхме пиеси. През следващите години освен на сцената, представяхме на живо и радиотеатър.
   През втората година помолихме студентите да напишат книга, резюмираща идеите, включени в програмата. Шестима от тях го направиха („Практически наръчник за актьора“) и двайсет и пет години по-късно книгата все още се преиздава и от нея са продадени над четвърт милион бройки.
   Тази година трупата отбеляза двайсет и петата си годишнина в Ню Йорк. Нечувано голям брой от първоначалните членове продължават да пишат, играят и продуцират в киното, в телевизията и на сцената (процентът на повечето студенти по актьорска игра, които наистина стават актьори е изключително малък). Навремето аз се гордеех, че успехът им може да се дължи на естетическите идеи, стоящи в основата на програмата. Вече не мисля така.
   Аз смятам, че онзи, който иска да играе, ще играе, а онзи, който иска да играе по-добре, ще се научи да го прави, като играе... lira.bg

Издателство Изток-Запад

Театърът в Хеликон

Театърът в Books.bg

К. Г. Юнг >> Отговор на Йов

Яхве е твърде неосъзнат, за да бъде морален. Морал­ността предполага съзнание. К. Г. Ю.

Ако християнството претендира да бъде монотеистична религия, то не може да мине без хипотезата, че противоположностите са обединени в един Бог. А това поставя един сериозен религиозен проблем: проблемът на Иов. Целта на книгата ми е да покаже историческото развитие на този проблем.

Моята книга не цели да бъде нищо повече от питащия глас на един човек, който се осланя на размисъла, на вникването в проблема от страна на своите читатели. Юнг


Издателство Леге Артис


Отговор на Йов в Хеликон


вторник, 10 юни 2014 г.

Ромен Гари >> Лиричните клоуни

самотата не е да живееш сам, а да обичаш сам

   – Отче наш, който си на небето – замоли се той. – Дай ни да се издигнем! Позволи ни да стигнем повърхността и стори ни повърхностни! Дай ни само милиметър дълбина и позволи ни най-сетне да бъдем прости като добрутро! Върни ни вкуса към розите и синевата, към нежността и прелестта, и научи ни що да правим с куче, с лес, със залез, с птича песен!... О ти, вездесъщи... който си на небето, научи ни на поточе и на дрямка в тревата, върни ни тревата, тревичката между зъбите и туфата под главата!... Спаси ни от черното и бялото, помири ни със сивото и с нечистото, запази всичката чистота за Себе си, и научи ни да ни е доста другото! О, Ти, всемогъщи, дай ни леконравно момиче и как да си служим с него!... Върни ни светлината лунна, върни ни валса, и позволи ни пред жена да коленичим без насмешка!... О, Ти, съвършено неправдоподобни по няколко линии, върни ни серенадата и въжената стълба, сонета и изсъхналия лист сред листите на книгата и постави Ромео и Жулиета в Кремъл...

Издателство Леге Артис



Херман Брох >> Смъртта на Вергилий

Съдбата на Вергилий – псалмопеецът на самовлюбените римски божества

   Борбата на героя за побеждаването на страха от Смъртта добива характера на процес, чиито най-важни фази са: разруха на естетическата ценностна система у Вергилий; издигане на това лично изживяване до прозрение за нищожността на всеки порядък; и възвръщане на увереността в божието битие чрез пророческо съзерцание на една нова ценностна действителност. Тази „сонатна форма“ на романа засилва надсловесните внушения, съдържащи се в тематичните повторения, в символиката на цветовете и четирите природни стихии и в особения лиричен изказ на повествованието.
   Възникнал от случаен конкретен повод, романът „Смъртта на Вергилий“ става една от най-абстрактните, най-съкровените и най-философските литературни творби на XX век. Той се занимава не толкова със смъртта на един велик поет, колкото с преодоляването на разрушителните сили, които предизвикват страх и угнетение на човешкия дух.
   Романът на Херман Брох подтиква към опознаване на собственото място на тази земя, а това ще рече и във Вселената. Защото „онзи, който е оставил зад гърба си първата врата на уплахата, се озовава в преддверието на действителността и започва да разбира всеобщата необходимост, необходимостта от всички дела като потребност на собствената душа“. От творбата на Брох вее ведрост – отвъд радостта и тъгата; тя е поема за себепостигането и себепознанието, поема за вътрешното освобождение от теснотата на видимия свят. Венцеслав Константинов

Издателство Захарий Стоянов



понеделник, 9 юни 2014 г.

Густав Льобон >> Политическа психология

Най-съществените от правилата за управление на хора се отнасят до техните действия

Кога да действаш, как да действаш, в какви граници да действаш. Отговорът на всички тези въпроси съставлява политическото изкуство.

Съдържание:

Цел и метод...
Психологически фактори на политическия живот...
Народно управление...
Социалистическите илюзии и синдикалистите...
Заблудите на политическата психология по колониалната материя...
Еволюцията на анархизма и борбата срещу социалното разложение...

Издателство Асеневци



Мина Холанд >> Гастрономически атлас

40 кухни от цял свят

Лесно изпълнимите рецепти, подходящи и за начинаещи кулинари, ще ви разкрият как да приготвяте традиционните блюда на много страни – от южноиндийско рибно къри с кокос до севиче; от йордански мансаф с кисело мляко до датски кейк „Мечта“, от испанска тортия де пататас до карибско пиле пастърма.

Изпъстрена с анекдоти, исторически и културологични факти, тази книга съдържа и много съвети от прочути кулинарни експерти като Йотам Отоленги, Джейкъб Кенеди, Хосе Писаро и Джорджо Локатели.

Мина Холанд води кулинарна рубрика във в. „Гардиън“.

Издателство Обсидиан



неделя, 8 юни 2014 г.

Дашиъл Хамет >> Проклятието на Дейн

Той извади убийството от венецианската ваза и го цопна насред мръсната задна уличка... Реймънд Чандлър

   Това, което блестеше в тревата, на пет-шест крачки от боядисаната в синьо тухлена стена, наистина се оказа диамант. Беше малък, не повече от четвърт карат. Пуснах го в джоба си и се заех да претърсвам поляната възможно най‑старателно, макар че все пак не запълзях на четири крака. Бях преровил един-два квадратни метра, когато входната врата на семейство Легет се отвори. На най‑горното широко каменно стъпало застана някаква жена и ме загледа отвисоко с добронамерено любопитство. Беше моя възраст – около четирийсетгодишна, с тъмноруса коса, приятно кръгло лице и розови бузи с трапчинки. Облечена бе в бяла домашна роба на светлолилави цветчета. Спрях да ровичкам из тревата, приближих се до нея и попитах:
   – Вкъщи ли си е мистър Легет?
   – Да. – Гласът ѝ бе спокоен като лицето ѝ. – При него ли сте дошли?
   Отговорих положително. Тя ми се усмихна.
   – И вие ли сте детектив?
   Признах си. Тя ме отведе в една стая на втория етаж, издържана в зелени, оранжеви и кафяви тонове, настани ме в тапицирано с плътна коприна кресло и отиде да извика мъжа си от лабораторията. Докато чаках, огледах стаята и прецених, че килимът в убит оранжев цвят, върху който бях стъпил, по всяка вероятност наистина бе ориенталски и много стар, че мебелите от орехово дърво не са били струговани на машина, а японските гравюри по стените едва ли са били подбрани от някоя целомъдрена девица. Едгар Легет влезе в стаята с думите:
   – Извинете, че ви накарах да чакате, но чак сега можах да се откъсна от работата. Научихте ли нещо?
   Гласът му бе неочаквано груб, стържещ, макар че държането му беше дружелюбно. На вид беше четирийсет и няколко годишен, мургав, мускулест, строен, среден на ръст, с изправена стойка. Щеше да е направо хубав, ако тъмното му лице не бе дълбоко набраздено от остри бръчки на челото и от ноздрите до ъгълчетата на устата. Къдравата му, доста дълга коса се виеше над и около широкото му набраздено чело. Червеникавокафявите очи изглеждаха необикновено бляскави зад очилата с рогови рамки. Носът му беше дълъг, тънък, леко орлов. Устните – тънки, някак си остри, подвижни над малката кокалеста брадичка. Черният костюм беше с елегантна кройка и изрядно поддържан.
   – Още не – отвърнах на въпроса му. – Аз не съм полицай, а частен детектив от агенция „Континентал“. Нает съм от застрахователната компания и едва сега започвам разследването.
   – Застрахователната компания?
   Той, изглежда, се изненада, защото повдигна черните си вежди над тъмните дъги на очилата.
   – Аха. Не ви ли...
   – А, да, разбира се. – Прекъсна ме с усмивка, като махна леко с ръка – дълга, тясна, с надебелени връхчета на пръстите, грозна като повечето ръце, с които много се работи. – Разбира се, не може да не са били застраховани. Не се сетих. Диамантите не бяха мои, както сигурно знаете. Бяха на Холстед.
   – „Холстед и Бошан“? От застрахователната компания почти нищо не ми казаха. За оценка ли ви ги бяха дали?
   – Не, използвах ги за едни опити.
   Холстед знаеше, че работя със стъкло – оцветявам го, нанасям му разноцветни петна или го боядисвам, след като е било произведено, – и го заинтригува възможността да се приложи този процес върху диаманти най‑вече за да се подобри цветът на камъните, да се премахнат жълтеникавите и кафеникавите оттенъци, а сините да се подчертаят. Помоли ме да опитам и преди пет седмици ми даде диамантите, за да започна работа. Бяха осем на брой и нито един не беше кой знае колко ценен. Най‑големият тежеше малко повече от половин карат, някои по четвърт, с изключение на два – всички бяха с лоши цветове. Това са камъните, които откраднаха.
   – Значи опитите ви излязоха безуспешни? – попитах аз.
   – Откровено казано, не постигнах никакъв напредък. Работата е твърде деликатна, а материалът – прекалено твърдоглав.
   – Къде ги държахте?
   – Обикновено ги оставях ей така, на видно място – разбира се, винаги в лабораторията, – но от няколко дни стояха затворени в шкафа. Откакто приключих с последните безуспешни опити.
   – А кой знаеше за опитите ви?
   – Всички – не беше необходимо да ги пазя в тайна.
   – От шкафа ли ги откраднаха?
   – Да. Тази сутрин намерихме входната врата отворена, чекмеджето на шкафа разбито, а диамантите бяха изчезнали. Полицията откри следи по кухненската врата. А ние снощи нищо не чухме. Друго откраднато няма.
   – Когато слязох долу тази сутрин – обади се мисис Легет от прага на стаята, – входната врата беше открехната. Качих се и събудих Едгар. Претърсихме къщата и видяхме, че диамантите са изчезнали. Полицията е на мнение, че човекът, когото видях, трябва да е бил крадецът.
   Попитах кой е този човек.
   – Това беше снощи, някъде към полунощ. Когато отворих прозореца на спалнята, преди да си легна, на ъгъла видях един мъж. Не мога да твърдя дори и сега, че във външния му вид имаше нещо особено. Стоеше и сякаш чакаше някого. Гледаше насам, но и през ум не ми мина, че наблюдава къщата. Видя ми се над четирийсетгодишен, доста нисък и пълен – горе-долу с вашата фигура, – но с щръкнали черни мустаци и много бледо лице. Шапката и палтото му бяха тъмни – кафяви, струва ми се. Според полицията това е същият мъж, когото и Габриел е видяла.
   – Кой?
   – Дъщеря ми Габриел – поясни тя. – Като се прибирала късно една вечер – мисля, че в събота, – видяла един мъж и ѝ се сторило, че излязъл от нашата врата. Но не била сигурна и повече не се сетила за него, докато не стана кражбата.
   – Бих искал да поговоря с нея. У дома ли си е? – Мисис Легет отиде да я повика. Аз се обърнах към мъжа ѝ: – Диамантите монтирани ли бяха?
   – Не, разбира се, не бяха монтирани. Държах ги в малки пликчета, на които пишеше „Холстед и Бошан“. Всеки в отделен плик, а с молив бях отбелязал номера и теглото на камъка. Пликовете също изчезнаха.
   Мисис Легет се върна заедно с дъщеря си – около двайсетгодишно момиче, с бяла копринена рокля без ръкави. Беше средно на ръст и изглеждаше по‑слабо, отколкото бе всъщност. Косата му беше къдрава като на бащата и не по‑дълга от неговата, но доста по‑светлокестенява. Брадичката му бе остра, а кожата – изключително бяла и гладка. Единствено зелено-кафявите очи бяха големи – челото, устата и зъбите ми се видяха забележително дребни. Станах, за да бъда представен на дъщерята, и я попитах за мъжа, когото бе видяла.
   – Не съм убедена, че е излязъл оттук – отвърна тя. – Нито дори, че е вървял по зелената площ отпред. – Говореше намусено, сякаш не обичаше да ѝ задават въпроси. – Само останах с това впечатление, а всъщност го видях на улицата.
   – Как изглеждаше?
   – Не мога да ви кажа. Беше тъмно. Аз бях в колата, а той вървеше по улицата. Не го разгледах. По фигура приличаше на вас. Ако питате мен, може да сте били и вие.
   – Да, но не съм бил аз. В събота вечерта ли стана това?
   – Да. По‑точно сутринта.
   – По кое време?
   – Някъде около три часа или дори по‑късно – нетърпеливо отвърна момичето.
   – Сама ли бяхте?
   – Не бих казала.
   Попитах с кого и най‑сетне изкопчих името му – Ерик Колинсън я бил докарал с колата си. Помолих да ми каже къде да го намеря. Тя се навъси, поколеба се и накрая отговори, че работел за борсовите посредници „Спиър, Камп и Дъфи“. След това заяви, че главата я цепела от болка и се надявала да я извиня, тъй като едва ли съм имал повече въпроси.
   И без да дочака отговора ми, напусна стаята. Когато се обърна, забелязах, че ушите ѝ нямат мека част, а горе са странно заострени.
   – Какво ще кажете за прислугата? – попитах мисис Легет.
   – Имаме само една прислужничка – Мини Хърши. Тя е негърка. Не нощува тук и съм убедена, че не е забъркана в тая история. Вече близо две години работи при нас и мога да гарантирам, че е честно момиче.
   Казах, че бих искал да поговоря с нея, и мисис Легет я повика. Беше дребна, жилеста мулатка, с прави черни коси и индиански черти на лицето. Много учтиво и упорито твърдеше, че няма нищо общо с кражбата на диамантите, а за самия обир научила, като дошла рано сутринта. Даде ми адреса си – в негърския квартал на Сан Франциско.
   Качих се заедно с Легет и жена му горе в лабораторията – просторно помещение, което заемаше почти целия трети етаж. На бялата стена между прозорците висяха диаграми. Дъсченият под беше гол.
   По‑голямата част от стаята беше заета от рентгенов апарат или нещо подобно, четири-пет по‑малки машини, широк умивалник, огромна маса, покрита с поцинкована ламарина, няколко по‑малки масички с порцеланови плотове, долапи, етажерки със стъклария и какво ли не още. Шкафът, от който бяха задигнати диамантите, беше стоманен, боядисан в зелено, с шест чекмеджета с обща заключалка. Второто от горе на долу, в което са били диамантите, зееше отворено. Ръбът му бе нащърбен – там, където между него и рамката е бил пъхнат лост или длето и е било насилено. Останалите бяха заключени. Легет ми обясни, че насилственото отваряне на отделението с диамантите било заклещило ключалката и сега трябвало да вика майстор, за да отвори останалите пет.
   Слязохме долу и прекосихме някаква стая, която мулатката тъкмо чистеше с прахосмукачка. Оттам влязохме в кухнята. Задната врата и рамката ѝ носеха същите следи, както и шкафът – явно е бил използван един и същ инструмент. Като приключих с огледа, извадих диаманта от джоба си и го показах на Легетови.
   – Този от откраднатите ли е?
   Той го пое с два пръста от дланта ми, вдигна го към светлината, обърна го, за да разгледа и двете му страни, и рече:
   – Да. Познах го по ей това мътно петънце. Къде го намерихте?
   – Отвън в тревата.
   – Аха, значи, в бързината нашият крадец е изтървал част от плячката.
   Казах, че се съмнявам в това. Легет събра вежди зад очилата си, изгледа ме с присвити очи и попита рязко:
   – А какво мислите?
   – Според мен нарочно е бил поставен там. Прекалено много е знаел вашият крадец. Знаел е към кое чекмедже да се насочи. Не си е губил времето другаде. Ние, детективите, почти винаги казваме, че работата е била свършена от вътрешен човек, защото ни е най‑лесно да открием жертва на самото местопрестъпление. Но в случая наистина не виждам друго обяснение...

Издателство Колибри