Николай Носов >> Приключенията на Незнайко

Дребосъчетата от Града на цветята предприемат пътешествие с балон...

   В един приказен град живееха дребосъчета. Наричаха ги така, защото бяха твърде малки. Всяко дребосъче беше на ръст колкото малка краставичка. Техният град беше много красив. Около всяка къща растяха цветя: маргаритки, лайкучки, глухарчета. Дори улиците там носеха имената на цветя: Улица на звънчетата, Алея на лайкучките, Булевард на синчеца. Самият град пък се наричаше Градът на цветята. Той беше построен покрай един ручей. Този ручей дребосъчетата наричаха Краставична река, защото по бреговете му растяха много краставици.
   Отвъд реката имаше гора. Дребосъчетата си правеха лодчици от брезова кора, преминаваха реката и ходеха в гората за ягоди, гъби и лешници. Трудно им беше да берат ягоди, защото бяха съвсем дребни, а за да стигнат лешниците, трябваше да се катерят по високия храст и да мъкнат при това със себе си трион. Нито едно дребосъче не можеше да откъсне лешник с ръка – трябваше да ги режат с триони. Също и гъбите режеха с трион. Отрежат гъбата до дъно, разрежат я после на части и мъкнат парченцата в къщи.
   Дребосъчетата не бяха еднакви: едни от тях бяха момченца, а други момиченца. Момченцата ходеха винаги или с дълги панталони, или с къси гащета с презрамки, а момиченцата обичаха да носят много пъстри роклички. Момченцата не обичаха да се занимават с прическите си и затова косите им бяха винаги късо остригани, а момиченцата имаха дълги коси. Те много обичаха да си правят различни красиви прически, сплитаха косите си на дълги плитки, в които заплитаха лентички, а на главите си носеха панделки. Повечето от момченцата много се гордееха с това, че са момченца, и почти никак не дружаха с момиченцата. А момиченцата се гордееха с това, че са момиченца, и също така не искаха да дружат с момченцата. Ако някое момиченце срещнеше момченце, то още като го зърнеше отдалеч, веднага минаваше на другата страна на улицата. И добре правеше, защото между момченцата често се срещаха такива, които не можеха спокойно да минат покрай момиченце, без да му кажат нещо обидно, дори да го блъснат, или което е още по-лошо, да го дръпнат за плитката. Разбира се, не всички момченца бяха такива, но нали това не е написано на челото им, момиченцата смятаха, че е по-добре навреме да минат на другата страна на улицата и да не се срещат с тях. Ето защо много момченца наричаха момиченцата фантазьорки – виж ти каква дума измислили – а много момиченца наричаха момченцата побойници или им измисляха различни обидни прякори.
   Някои читатели веднага ще кажат, че всичко това навярно е измислица и че такива дребосъчета в живота няма. Но и никой не твърди, че има. В живота е едно, а в приказния град е съвсем друго. В приказния град всичко се случва!
   В една къщичка на Улицата на звънчетата живееха шестнайсет момченца-дребосъчета. Най-главното от тях беше момченцето дребосъче на име Знайко. Наричаха го Знайко, защото знаеше извънредно много. А знаеше много, защото четеше различни книги. Тези книги бяха разхвърлени по масата и под масата, и на леглото, и под леглото. Нямаше местенце в стаята му, където да не се намираха книги. От четенето на книги Знайко стана много умен. Затова всички го слушаха и много го обичаха. Той носеше винаги черен костюм, а когато сядаше на масата, слагаше очила и се залавяше да чете някаква книга – заприличваше съвсем на професор.
   В същата къщичка живееше прочутият доктор Хапчев, който лекуваше дребосъчетата от всички болести. Той ходеше винаги с бяла престилка и на главата си носеше бял калпак с пискюлче. Там живееше също и известният механик Винтчо, и помощникът му Болтчо, живееше и Захарин Захаринов Сиропов, прочут с това, че много обичаше сироп с газирана вода. Той беше много учтив. Предпочиташе да го наричат по име и презиме и се сърдеше, когато някой му казваше просто Сиропов. В къщичката живееше и ловецът Патронко. Той си имаше малко кученце на име Рунтавко и пушка, която стреляше с тапи. Живееха там и художникът Палитро, музикантът Гусльо и други момченца: Бързанко, Мърморко, Мълчаливко, Шишко, Загубанко, двамата братя Дано и Може. Ала най-известен между тях беше Незнайко. Наричаха го Незнайко, защото нищичко не знаеше.

Този Незнайко носеше светложълти панталони, оранжева рубашка със зелена връзка и яркосиня шапка. Изобщо той обичаше ярките цветове. Нагизден като папагал, Незнайко по цели дни скиташе из града, съчиняваше различни измислици и ги разказваше на всеки срещнат. Освен това постоянно закачаше момиченцата. Ето защо момиченцата, щом зърнеха отдалеч оранжевата му рубашка, веднага се връщаха назад и се криеха из къщите. Незнайко имаше приятел на име Парцаливко, който живееше на Улицата на маргаритките. Незнайко можеше да бъбри с Парцаливко по цели часове. Те по двайсет пъти на ден се сърдеха и по двайсет пъти на ден се сдобряваха.
   Незнайко се прочу най-вече след една история.
   Веднъж той се разхождаше из града и случайно излезе на полето. Наоколо нямаше жива душа. В това време отнякъде долетя майски бръмбар. Като сляп връхлетя върху Незнайко и го удари в тила. Незнайко се пльосна на земята. В това време бръмбарът хвръкна и изчезна в далечината. Незнайко скочи и се заоглежда наоколо, да види кой е тоз, дето го е ударил. Но наоколо нямаше никого.
   „Кой ли ме удари? – мислеше си Незнайко. – Може би отгоре е паднало нещо?“
   Той вдигна глава, погледна нагоре, но и там нямаше нищо. Само слънцето блестеше силно над главата му.
   „Значи от слънцето е паднало нещо отгоре ми – реши Незнайко. – Навярно се е откъртило парче от него и ме е ударило по главата.“
   Той си тръгна за в къщи и по пътя срещна един свой познат на име Лупов.
   Този Лупов беше знаменит астроном. Той можеше да прави увеличителни стъкла от парчета счупени шишета. Когато гледаше през увеличителните стъкла, различните предмети изглеждаха по-големи. От няколко такива увеличителни стъкла Лупов направи голяма зрителна тръба, през която можеше да се наблюдават луната и звездите. Така той стана астроном.
   – Слушай, Лупов – каза му Незнайко. – Ти знаеш ли какво се случи: от слънцето се откърти едно парче и ме удари по главата.
   – Какви ги приказваш, Незнайко! – засмя се Лупов. – Ако от слънцето, се е откъртило парче, щеше да те смаже на пита. Та слънцето е много голямо. То е по-голямо от цялата наша земя.
   – Не може да бъде – отговори Незнайко. – Според мене, слънцето е колкото чиния.
   – Така ти се струва само защото слънцето е много далеч от нас. Слънцето е огромно нажежено кълбо. Виждал съм го през тръбата си. Ако от слънцето се откъснеше и най-малкото парченце, то би разрушило целия ни град.
   – Я виж ти! – отвърна Незнайко. – Аз пък не знаех, че слънцето било толкова голямо. Я да ида да разкажа на нашите – може би и те не са чували още за това. А ти все пак погледни слънцето през тръбата си: може би наистина ще излезе нащърбено!
   Незнайко тръгна към къщи и на всеки срещнат разказваше:
   – Братчета, знаете ли какво нещо е слънцето? То е по-голямо от цялата наша земя. Такова нещо е то! И знаете ли, братчета, от слънцето взело, че се откъснало едно парче и лети право към нас. То скоро ще падне и ще смачка всички ни. Какъв ужас! Ако не вярвате, идете и питайте Лупов.
   Всички се смееха, защото знаеха, че Незнайко е празен дърдорко. А Незнайко се затича с всички сили към къщи и започна да вика:
   – Братчета, спасявайте се! Парчето лети!
   – Какво парче? – го питаха.
   – Парче, братчета! От слънцето се е откъснало парче. Скоро ще тупне и тогава – край на всички ни. Знаете ли какво нещо е слънцето? То е по-голямо от цялата наша земя!
   – Какви ги измисляш!
   – Нищо не измислям аз. Лупов каза. Той го е видял през тръбата си.
   Всички изтичаха навън и почнаха да гледат към слънцето. Гледаха, гледаха, докато от очите им не потекоха сълзи. Заслепени, те наистина започнаха да виждат слънцето нащърбено.
   А Незнайко викаше:
   – Спасявайте се кой как може! Беда!
   Всички почнаха бързо да прибират вещите си. Палитро грабна боите и четката си, Гусльо – своите музикални инструменти: цигулката, балалайката и медната тръба. Доктор Хапчев тичаше насам-нататък по цялата къща да търси походната аптечка, която беше изчезнала кой знае къде. Шишко грабна галошите и чадъра си и тъкмо изскачаше от вратата, когато се раздаде гласът на Знайко:
   – Успокойте се, братчета! Нищо страшно няма. Не знаете ли, че Незнайко е дърдорко? Това е негова измислица.
   – Измислица ли? – кресна Незнайко. – Вървете и питайте Лупов.
   Всички изтичаха при Лупов и се разбра, че наистина Незнайко е съчинил всичко. Ех, че смях падна тогава! Всички се присмиваха на Незнайко и казваха:
   – Не можем да се начудим как ти повярвахме!
   – Ами аз не се ли чудя! – отговори Незнайко. – Та и аз бях повярвал.
   Ето какво чудно момченце беше този Незнайко!

(Откъсът е по превода на Дона Минчева, 1956)

Издателство Хермес

Приключенията на Незнайко в Pimodo

Марко Ганчев >> Магарешки работи

Стихове за деца и родители

Казват, че двамата с бати
сме били камъчета ръбати.
Но най-вече вдигаме врява,
когато той
за кубчетата ми се подиграва.
Иди, вика, че разбери я
твойта неразбория –
част от слонче
до част от балонче:
получава се слонобалонче
или балонослонче.
Част от котка до част от куче.
И какво, вика, ще се получи?
Ще се получи едно коткокуче.

Батко се смята за много голям.
Все той знаел, пък аз не знам.
Знам аз как се нареждат кубчета.
Те не се трупат на купчета,
но не бива и толкова гладко,
както ги прави батко.
Всяка патка
при батка
е патка.
Всяка крава
остава си крава.

А при мене простата патка
се превръща на птица рядка
с врат на жирафа,
с крака на щраус.
Много красиво,
какъв ти хаос!
И балончето става с хобот.
Слончето – с крака на робот.
Крокодилът разперва криле
и от него уплашен бяга
тигър с глава на мишле,
в миша дупка се пъха веднага.
Но не му се побира търбуха.
Уха, че смешно, уха!

На рогата на елена
цяла къща закачена.
Бяла мечка негър носи.
Спят под палми ескимоси.
Жаба в тенджера се вози,
път ѝ дават носорози.

За учудване на бати –
хора с човки, птици с прашки,
зайци дългоопашати,
дългозаешки опашки...

Бате, иначе от скука
даже кубче ще се спука...

Издателство Прес

Магарешки работи в Pimodo

Жорж Сименон >> Къщата край канала

Хората, взаимнодебнещи се до голямото престъпление

Останала сирак, 16-годишната Едме се премества да живее от Брюксел във фермата на свои братовчеди.

Сред тях открива своята женственост и магията на съблазняването, което се оказва основното ѝ оръжие.

Девойката е случаен свидетел на убийство, дело на по-големия ѝ братовчед, прикрито от по-малкия, и така тя вече е пълновластна тяхна господарка.

Горделива и властолюбива, Едме съумява да разпали животинската страст у по-големия брат, който едновременно я привлича и отвращава.

Забулена в мистерията на Фландрия, историята за Едме разтърсва читателя, побиват го тръпки, усеща как го пронизват влагата и студа край канала.

Издателство Унискорп

Къщата край канала в Pimodo

Линда Ле >> Мъртво вълнение

... имам само едно желание: да се оправдая...

   Работата ми на коректор, с която се препитавах и която първоначално вземах много присърце, влоши паметта ми, вместо да я развие. Ръкописите и коректурите, които всекидневно ми минаваха през ръцете, промениха моя характер и ме направиха по-дребнав, докато от ден на ден плачевно губех сигурността си в съблюдаването на граматичните правила. От вниманието ми убягваха неточности, неправилни изрази, нескопосни поетични волности. Пропусках печатни грешки и типографски повторения. Издателите, които ме наемаха, не забелязваха това и продължаваха да ми изпращат коректури, а аз, подобно на бродировачките от модните ателиета, ги украсявах с моите поправки, без да влагам особено старание. В самото начало бях аятолах на пуризма, не търпях нито англицизми, нито мъглявини, нито прекалени неологизми, нито нередности, представяни за модернизъм. Възмущавах се, когато някой автор не се подчиняваше на дисциплината на синтаксиса, своеволничеше с препинателните знаци, позволяваше си неуместни, уж дръзки метафори. Зачерквах и изправях фразите с нанизани като на връв относителни местоимения. Сетне постепенно занемарих работата си. Превключих на четвърта скорост, всичко вършех надве-натри, престанах да си вадя очите до малките часове, за да доизкусурявам всеки детайл. Повечето разкази, които коригирах, бяха несмилаеми и не си струваха труда да бъдат подобрявани, но от време на време имах право на страници, вкусни като поели слънцето портокали. Бях в свои води, срещнех ли стегнат модел, който съкращава и насища своите периоди, или пък текст, преливащ от редки думи или остарели жаргонни изрази. Аз самият охотно казвам глуми вместо шеги, рушевини вместо развалини, не чини пукната пара вместо нищо не струва, лъскач за ласкател, ментарджия за лъжец, и също – скатавам се, прескрипна, казън, юродив, патрав... Накратко, за да не прозвуча допотопно, бях по-скоро out, отколкото in, съвсем не в авангарда на нахакано модното.
   Може би чужденците (какъвто съм аз), когато са научили един език не в крачка, а с четене на класиците, са по-чувствителни към някои остарели обрати. Представят си, че в тяхната уста те не изглеждат анахронични, а като белег за успешна акултурация. Сиреч техният изказ опровергава чертите им. А владеенето на тънкостите на приемния език е неоспоримо доказателство за вкореняването им в новата почва. Не им стига, че възкресяват използването на стари обрати, ами насищат речта си с витамини, със сочни народни изрази, които да придадат автентичност на уклона им към употребата на идиоми. За мен, търкал панталони по чиновете на френския лицей в Сайгон, захранен с поезията на Расин и сетне посветен от другарчетата си в тарикатския жаргон, та за мен изтънчената салонна реч от ХVІІ век не представляваше никаква трудност, простолюдното арго ми беше прозрачно, а цветистия градски говор познавах още преди да пристигна в Париж.
   Погребан съм в гробището в Бобини. Навремето имах късмет да получа билети за спектакли в Културния дом на това парижко предградие, постановки на Дебора Уорнър и Лев Додин. След едно от тези представления бях казал на жена си Лу, че когато опъна петалата, би ми се искало гробът ми да е близо до този театър. Тя го прие буквално: стелата ми е на две крачки от тамошната кула. Валеше като из ведро в деня, един вторник през октомври, когато ме положиха в земята. Въздухът беше мразовит, духаше силен вятър, нямаше нито цветя, нито венци и само шепа хора ме изпращаха до последното ми жилище. Улма, вечно младата Улма, облечена в рокля с пясъчен цвят и бежов шлифер, въпреки високите си токове изглеждаше миниатюрна под огромния чадър. Бяха дошли трима съседи, които бях канил на освещаването на новия ми дом по времето, когато още полагах усилия да установявам добри отношения с другите. Издателите, за които бях работил, се бяха почувствали задължени да изпратят своите прес аташета. Двама колеги, изтъкнати лингвисти, си бяха направили труда да дойдат. Жена ми, в антрацитено черен тайор и сиво манто, беше с подпухнали очи, а крайчецът на устните ѝ притрепваше в нервен тик. Юг, моят брат по оръжие, янсенист в литературата, държа слово за мен, изгнаника, владеещ френския по-добре от местните (силно казано), прозорливия читател (станал твърде придирчив в избора на книгите, би трябвало да уточни), крайно прецизния коректор, безкомпромисен стилист (такова бе преувеличеното ми реноме), работягата стахановец (по принуда, плащаха ми на парче), възхитителния писмописец (не и неуспял писател), чиито послания дарявали радост на получателите, пестеливия на приказки, който не се самолюбува на думите си, киномана, страстен почитател на Мурнау и Драйер, както и на Йосташ и Касавитис, Киаростами и Сокуров (колко недели, прекарани в ненаситно гледане на техните филми!), гражданина на лишената от предразсъдъци вселена (хвала на преводачите, издали ми визи за антиподите), доброволеца, посветил свободното си време на уреждането на един библиобус (имах слабостта да искам да се преборя с неграмотността на някои имигранти), верния приятел, винаги готов да помогне (дребният ми грях беше, че се чувствах необходим), съпруга, полагал усилия да разчупи неизбежното еднообразие на брачния живот (славославещият не беше в течение на някои неща), бащата, нито многоcool, нито пълен гадняр, както би казала дъщеря ми (Юг, университетският преподавател по литературата на ХVІІІ век, използваше по-изискани определения, но леко неуместни). Накратко, с мен светът губеше един отличен поданик, изчезването ми създаваше празнота, която никой не би могъл да запълни, книгоиздаването, лишено от един от най-добрите си сътрудници, не би могло да ме замести, семейството ми оставаше обезглавено…
   След което дъщеря ми Лор в готическата си дегизировка прочете едно стихотворение от Пиер Реверди, „Изплуване от съня“, което започваше така:

   Как почувствах себе си,
   като видях да минава собственото ми погребение
   тази нощ.
   С ръце на гърдите скръстени
   присъствах на церемонията
   и много трудно понасях мисълта за моята смърт.

   Тъжна гледка беше малката Лор с дългото си тъмно палто, с безформения пуловер, който не успяваше да скрие пиърсинга на пъпа ѝ, с пендатива пентаграм, с аления кичур в гарвановочерната коса, с ноктите и устните, боядисани в черно. От сълзите гримът ѝ се бе разтекъл по бузите. Цяла сутрин бе ровила в библиотеката ми, прелиствала бе антологии, преди да се спре на стиховете на Реверди. Ако зависеше само от нея, вероятно би предпочела нещо по-наелектризиращо, би издекламирала думите от албума на Мерилин Менсън Holy Wood (В сянката на Долината на смъртта):

   We have no future
   heaven wasn’t made for me
   we burn ourselves to hell
   as fast as it can be...

   Ала ѝ беше известно, че приемам сатанизма само в хомеопатични дози и в този особен ден тя се стараеше да ми угоди, припомняйки си все пак нашите мигове на съучастничество. Преди няколко месеца се бяхме сдърпали, бях я упрекнал, че бяга от часовете, прибира се по никое време, претупва всичко и нищо не ѝ влиза в главата, гледа ме с овчи поглед, ако се опитам да ѝ дам книга извън програмата, измъква се, щом повдигна някой сериозен въпрос, наежено отхвърля всичко. Бях ѝ казал, че се намира, както мнозина други, в обикновена криза на юношеството, но ѝ е време да порастне! Е, нямаше как да ми се размине... От висотата на своите седемнайсет години тя ми отвърна, че съм бил безкрайно досаден и много стар (току-що бях навършил четирийсет и шест, а ме виждаше едва ли не вече за гериатрията), че тя била ваксинирана срещу моите депримиращи екзистенциални теории, може би щели да ѝ послужат, когато чукне шейсеттака, но засега не ѝ трябвали на нея, напъпилата роза. Бях помолен да ѝ спестя своите натяквания. Вече не ми казваше татко, викаше ми на име, Ван, доставяше си удоволствие да ми нарежда в скоропоговорка да си затварям устата: N’ouvre pas les vannes de tes vannes, Van. И щяла да ми бъде благодарна, ако не ѝ опявам, откривайки, че е ходила на рейв парти, че пуши трева, че скитосва с пънкар, че един ден се носи гръндж, а на следващия си купува колан с железни капси и рейнджърски обувки, че по всички предмети има само елементарни знания, че за есетата си копира биографии от интернет, че преписва на пробните изпити, че бърка имената на четените отгоре-отгоре романисти, че се тъпче с евтини фантастични истории за вампири и зомбита, че нехае за онова, което не загрява, че ако не ѝ дръпна ухото, не сяда да преговори уроците по география, че се изпарява следобедите, когато се очаква да се занимава с темите за колониализма, че се прозява отегчено, когато ѝ прожектирам неми филми, че намира Грифит за помпозен, а Щрохайм за комичен с неговия монокъл и смехотворни сценарии, че ходи на кино да гледа единствено филми-катастрофи, че изпраща на самодейно издание куплети, изсмукани от песните на любима група, че иска да влезе в Художествената, но се интересува само от поп арта и малко от немския експресионизъм, че посещава музеите само ако я заведа, че се дърпа пред настояванията ми да хвърля поглед върху каталозите на изложбите, че ме подозира в мизонеизъм, триумфално извадена от джоба ѝ дума, за да диагностицира моята враждебност към модното. Не се водех по модите, значи не бях в час, отхвърлях налаганото преклонение пред младостта, значи бях динозавър. Макар и абониран за левеещ седмичник, въпреки симпатиите ми към революционните лиги, в нейните очи бях ретрограден мухъл, понеже не можех да трая яките кресливци, сменили окраската си от сталинисти през маоисти на късогледи активисти, защото не ръкоплясках на вилнеещите по улиците, безсилни да сторят друго, освен да замерят с камъни специалните полицейски части и доволни от постигнатото, ако опожарят двайсетина автомобила и потрошат три автобусни спирки. Аз изисквах повече: истинско завземане на властта от обитателите на градовете-спални, прилив на хора със смесена кръв в Галия, което да смути съня на противниците на метисажа.
   Аз защитавах собствената си кауза, нали аз, жълтият от Виетнам, се бях оженил за Лу, чистокръвна бретонка с млечнобяла кожа, и си бяхме създали хлапачка с лице от алабастър и гръцки нос, но с катраненочерни коси и дръпнати очи. Бракът ми с Лу ме беше предпазил да не попадна в капана на затворения комунитаризъм, каквато е съдбата на безотечествениците, когато страдат от изолация. Макар че бях наел апартамент в Белвил, квартала с многобройни азиатци, сред близките ми приятели един беше от Магреба (Рашид, високо ерудиран лингвист), друг беше син на евреин ашкенази и се определяше като космополит (скъпият Юг), но нямаше нито един сънародник. Съседите ми бяха пакистанци, косовари, сенегалци… По обяд всевъзможни подправки насищаха с уханието си коридорите. Деца с цвят на кафе с мляко играеха в задния двор, по площадките се трупаха щайги със захвърлени самоучители по френски, креолски речници, зацапани криминалета, розови романчета, пиратски дивидита, боливудски мелодрами или сапунени опери, компактдискове с електро, износени дрехи и стари обувки. Поради теснотията на жилищата по този начин наемателите се освобождаваха от вече непотребното. Оставените предмети бяха на разположение на съседите или на посетителите. На минаване всеки ровеше из щайгите и отнасяше книга и два-три диска, за да ги върне после на мястото им, като им се насити. Вехториите задръстваха стълбището. От време на време някой от благотворителната организация „Емаус“ идваше да вдигне всичко, или пък при почистване обитателите разпродаваха на безценица вещите. С припечеленото те отиваха да тършуват из битпазара в Клинянкур и си донасяха дървена резбована кутия, ретро сако, преоценени джобни книги, джунджурии за туристи, които почти веднага изхвърляха в кашоните, струпани край входните врати...

Преводач Нина Венова

Корица Иво Рафаилов
Издателство Летера

Мъртво вълнение в Pimodo

Еманюел Роблес >> Венеция през зимата

Във Венеция през зимата бродят призраци...

   Във „Венето“ я обзе известна веселост. Още от входа се почувства така самоуверена, вътрешно покровителствана от нощта. Отгатваше ли Ласнер интереса, който предизвикваше у нея? Елен се съмняваше в това, защото на моменти ѝ изглеждаше леко отчужден. Тя го наблюдаваше, докато се хранеха, гледаше обгорената му ръка, която налагаше в съзнанието ѝ мисълта за изпълнен с приключения живот.
   Разговаряха за албума, който Ласнер подготвяше.
   – Кога ще го започнете? – поинтересува се тя.
   – Предпочитам най-напред да свърша с изложбата.
   – А това ще трае дълго – намеси се Палиеро, забил нос в чинията.
   – Все пак скоро ще се заема с албума – продължи Ласнер. – Работата много ме интересува, макар и да съм наясно колко е трудна.
   През зимата Венеция е създадена само за тези, които се обичат, и обезсърчава другите, чието сърце е празно.
   Беше ли забележката преднамерена? Беше я изрекъл с усмивка, но Елен не се доверяваше на думите.
   – Освен това много ценя ирационалното, а през този сезон във Венеция бродят призраци, които през лятото тълпата и слънцето прогонват. Как да се изрази в образи цялата тази тайнственост?
   Той явно се забавляваше...

Издателство Унискорп

Венеция през зимата в Pimodo

Мо Йен >> Уморен да се раждам и да умирам

Епичен роман за превратния китайски ХХ век

   – Помниш ли още как с тебе пасяхме крави на речния бряг? Тогава, за да те принудя да влезеш в комуната, всеки ден трябваше да те бия по веднъж. Кому тогава би минало през ума, че двайсет години по-късно народната комуна ще се разпадне в един миг като къща от пясъчни тухли. В ония времена и насън не бихме си помислили, че ти ще се издигнеш до заместник окръжен началник, а аз ще стана председател на директорския съвет, и много неща, считани тогава за свещени, за които глава отсичаха, сега не струват и кучешка пръдня...

   „Още от начало тъй е било писано, тъй е искало Небето, тъй е трябвало да стане, може ли човек да избяга от съдбата си?“, казва някогашната хунвейбинка Хъдзуо в края на живота си. На мястото на революционния материализъм се е завърнала старинната китайска вяра в мин, съдбата, която всекиму отрежда именно Небето. Цикличността, а не някакъв линеен прогрес, продиктуван от историческа необходимост, показва движението на историята. Представете си кинофилм, пуснат на бърз кадър – представете си живота на всеки един от героите като цвете – едно подир друго тези цветя се раждат от пъпки, разпукват се, преминават през свежата пролет и знойното лято на живота, грее ги слънце, вали ги дъжд, невиждани в човешката история епохи преминават над тях като бързи кадри на разгръщащи се и свиващи се облаци, идва есента, слана попарва цветята, сетните лъчи на слънцето ги изсушават и цветовете един подир друг окапват. „Бездънно чувство за всеобща мимолетност“ пропива целия роман. И все пак, всичко продължава. „Дали ще живееш в плач или в смях – все пак си жив,“ казва Лан Дзиефан в края на книгата, който съвпада с нейното начало – последното изречение всъщност е първото. Цикълът се затваря.

   Въпреки заглавието на книгата, въпреки зададената форма на наратива, въпреки дори цитата от Буда в началото, романът не носи религиозно послание – обобщеният зрителен ъгъл на разказване по същината си е хуманистичен, за което говори диалогът между Ямараджа и освободения от кучешкото си превъплъщение Симън Нао (вж. последния откъс по-долу). Съществува определена символична връзка между отрицателните качества, които въплъщават отделните животни и степента на човечност, към която се издига душата на Симън Нао при всяко следващо завъртане на цикъла. В известен смисъл Симън Нао, преминавайки през етапите на най-новата китайска история, очертава животинските измерения на върлуващите във всяка отделна епоха човешки страсти по един трагикомичен, иронично-плачевен начин.

   Романът е богато изпъстрен с описания на народни обичаи, на театрални постановки, на народно изкуство, на реалии от стария, а още повече от новия Китай – в някаква степен „Уморен да се раждам и да умирам“ може да се нарече карнавал на познания по китайска народопсихология, етнография и обществознание, преплетени с незабравими пейзажни описания, поетични драски и проникновени портрети на „нашенците“ на превърнатия в жив литературен ареал роден край на Мо Йен, Северозападно Гаоми.

   Не на последно, а лично за мен всъщност на първо място, стои великолепното словесно майсторство на Мо Йен. Романът е написан на изключително богат литературен, разговорен, на места нетърпимо вулгарен съвременен, а другаде непостижимо възвишен старинен китайски език. За преводачите на Мо Йен това представлява огромно изпитание – авторът е истински ерудит на китайската словесност, много от изразите и думите, които използва, не могат да се намерят дори в богатите интернет-ресурси на Китай. Неслучайно в английския превод на романа, например, липсват десетки места от оригинала – почти като по правило най-трудните за прочит и превод пасажи, дори цели страници, в които има преки и косвени диалози с класическата литература на Китай, непреводими игри на думи, на йероглифи, смесване на стилове (например използване на старокитайски фрази в един напълно разговорен, дори жаргонен стил) и т. н. Като цяло езикът на романа е близък до народния, с диалектни аромати от родния край на Мо Йен, с типичните за народния език синтактични обрати и прехващания на нова мисъл чрез повторение на част от старата; характерна е употребата на дву- и дори трисмислени думи, йероглифи, фрази, които съм обяснил, неизбежно, под черта; характерна е употребата на литота, хиперболи и други похвати на сатиричния дискурс. Езикът на Мо Йен се характеризира с богата експресивност, труднопреводима образност (поради логическа несъвместимост с европейските езици), пиршество на езиковото богатство на Китай, а същевременно примитивна неовладяност, неочаквани сравнения, непреводими алюзии и подхвърляния без връзка с дискурса, дори наративни сривове, моментни изблици на грубост и дори вулгарност, подхвърлена като лопата тор направо от селския обор. Петко Т. Хинов

   Сръчността и умелата ръка на Худжу е всеизвестна. Хубави бяха везаните на цветя стелки за обувки, които кака правеше, ала тези на Худжу бяха още по-хубави. Когато в двора цъфнеше кайсията, тя заставаше под нея и гледаше цветчетата на дървото, а пръстите ѝ се носеха като вихър и тя вежеше и вплиташе кайсиевите цветчета върху стелките. И цветчетата върху стелките ставаха по-гиздави, по-нежни дори от истинските на дървото.
   Двойка гнездящи франколини се сепнаха и като пляснаха с криле, отлетяха в нечия друга нива. Те оставиха в небето под месечината две резкѝ, които само миг по-късно отново се напълниха с лунна светлина...

Преводач Петко Т. Хинов

Издателство Летера

Уморен да се раждам и да умирам в Pimodo

Антология >> Корейска поезия [ Началото на ХХ век ]

12 поети

Българските читатели ще се запознаят с произведения на И Санг Хуа, Пек Сок, Ким Со Уол, Хан Йонг Ун, И Йонг Ак, И Юк Са, Юн Тонг Чу, Ким Йон Ран, Чон Чи Йон, И Сан, Им Хуа, Ким Тонг Хуан.

Емоциите на жената в патриархалното общество, тъгата по изгубения любим, надеждата и очакванията ѝ, фолклорът и традиционния корейски мироглед и любовта към родината, са вдъхновявали корейските поети от първата половина на ХХ век.

В богатата символика на стиховете се усеща влиянието на романтизма, но и повея на новата епоха.

Двуезично издание

Преводачи от корейски Со Йънг Ким, Яница Иванова
Издателство Изток-Запад

Антология. Корейска поезия. Началото на ХХ век в Pimodo

Симеон Радев >> Строителите на съвременна България [ Неиздаван ръкопис ]

Произходът на Съвременна България; Руско-българският конфликт и дипломацията (1886-1887)

С този том за първи път ще се докоснем до един непознат шедьовър, запазен в архивната съкровищница на Симеон Радев. Той завършва неповторимия летопис „Строителите на съвременна България“, като същевременно слага край на мистерията около една от най-българските книги.
„Произходът на съвременна България“ представлява въведение или казано с думите на Симеон Радев „увод“ към „Строителите“. Целта му е да покаже приемствеността на личности и на идеи от времето на Българското Възраждане в следващия следосвобожденчески период.

Излезли изпод майсторското перо на автора пред нас израстват по неповторим начин пълнокръвните образи на титаните на нашата национална революция Васил Левски, Георги С. Раковски, Любен Каравелов и Христо Ботев.

„Руско-българският конфликт и дипломацията (1886–1887 г.)“ представлява също завършено изследване, изградено главно на основата на недостъпни и непознати за българските изследователи чуждестранни документи.

Тук главни герои са Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Драган Цанков – великата тройка на българския политически либерализъм – намиращи се в една от най-екстремните ситуации в нашата история, когато българският въпрос е в центъра на световната политика.

Издателство Skyprint

Строителите на съвременна България [ Неиздаван ръкопис ] в Pimodo

Мамен Санчес >> С вкус на прясна лимонада

Красив портрет на една епоха

   Томас Бувиер бе на седемдесет и осем години и се обличаше само в бяло, когато се разхождаше край Мексиканския залив. Бял лен, с ленена риза и развързан шал около врата, с кърпичка в джоба на сакото и достойнство, което не губеше дори под влияние на текилата. И възрастта не бе успяла да му го отнеме в резките линии на челюстта, нито в силата на здравите му ръце, но бе издълбала пътища по кожата на лицето му, около очите с цвят на лешник, около плътните устни и широкото чело, и въпреки че не бе откраднала ни косъм от главата му, бе я прошарила.
   В късния следобед пиеше бърбън с лед на верандата на къщата си, а после искаше бастуна и шапката си, за да слезе до селото по криволичещия между портокаловите дървета път. Понякога спираше, за да откъсне някой плод и да се наслади на сладкия и свеж сок на вътрешността му. Вдишваше влажния аромат на полюляващите се от морския бриз кокосови палми, докато вървеше между тях, а стъпките му се ускоряваха, когато до него достигнеше музиката от бордеите на пристанището, с мулатките с раздалечени черни очи.
   Беше женкар, като повечето мъже, които бяха построили света, имаше лошия навик на определено време да овдовява (цели три пъти) и нямаше нито един потомък, който да продължи родословното му дърво. Понякога си даваше сметка, че животът му пресъхва по-бързо от петролните му кладенци в Тексас, и тогава търсеше безсмъртието из уличките на селото. Вричаше се във вечна любов на тези, които най-малко го заслужаваха, в отговор получаваше обещание да не бъде забравен никога и отказваше да плати последната си чаша, за да има претекст след тази нощ за още едно посещение на същото място – да уреди дълга си. После, препъвайки се, се прибираше в къщата, която го посрещаше току-що събудена и с отблясъците на утрото по колоните на огромната фасада.
   Млад слуга със загоряла кожа му отваряше вратата и той пресичаше първо антрето, от което започваше двойно стълбище. Следваше салон, в който завесите танцуваха от лекия сутрешен бриз, и след него още един, по-голям, окупиран от огромен бял роял, коктейлбар с плот от масивно дърво и няколко високи стола, тапицирани с кожа от зебра. После идваше ред на трапезарията с порцелан от Талавера, кристал от Бохемия и полилей от Мурано. Накрая бе панорамната тераса, от която в един септемврийски следобед на хиляда деветстотин петдесет и първа година видя да пристига кораб, който му се стори различен от останалите.
   Това се случи три или четири седмици след като се приземи на летището в Гереро и се настани в това бездушно имение, в което никога не успя да спи спокойно. Нито когато беше жива мексиканката Глория, третата му съпруга, която подправи първите години от старостта му с чили, нито когато остана сам със своята Катрина*, покрила с тюл, пера, коприна и дантела черепа на това толкова красиво, толкова сладко лице, което понякога му се явяваше насън, за да го предупреди, че скоро, вече съвсем скоро, ще го посетят мариачите на смъртта.
   Онази вечер в къщата имаше стотина души, а пред пианото седеше елегантна жена. Мъжете бяха с бели смокинги и черни папийонки. Дамите носеха дълги копринени ръкавици, бяха с голи гърбове, разпуснати коси и усмивка на устните. Балконите бяха отворени, фенерите – запалени. На панорамната тераса четири-пет групички пушачи разговаряха за цената на царевицата, за хубавото кафе и за лошото правителство, докато цигарите им догаряха, а звездите над тях изгряваха.
   Тези неща не интересуваха Томас Бувиер. Осъзнал, че е стигнал до предпоследната глава от романа на живота си, единственото, което имаше значение за него, бе да се чувства жив и го постигаше по този начин – стъпил с единия крак сред висшето общество, а с другия нагазил в калта на бедняшките квартали.
   Стоеше прав с лице към залива, с полупразна чаша в едната ръка и хаванска пура в другата, когато чу сирената на приближаващия се към пристанището кораб. Беше един от онези товарни съдове, които идваха сякаш от друг свят и чиито корита носеха следи от удари в лед и морски вълни. Не навлизаше предпазливо в пристанището, а с изправен нос, целият осветен, хвърляйки светлина между металните контейнери. Десетки мъже и жени бяха на борда му и с лакти се опитваха да си направят място до парапета на най-горната палуба, за да станат свидетели на маневрата по акостирането и да видят как ще се свържат съдбите им с тази плодородна, спокойна и свободна земя, която ги посрещаше с отворени обятия.
   Не каза нищо на никого. Само взе бастуна си и излезе през главния вход. Пое надолу по пътя с кокосовите палми, който бе изминавал толкова пъти по тъмно, и когато излезе от зеления им лабиринт, се озова в друг – от кирпич и вар, между огради, пазарски сергии и кръчми. После тръгна по улицата, която водеше към пристанището, и по спомен намери онова подозрително кафене за контрабанда, от което имаше навика да присъства на разтоварването на хора и стоки, идващи от другия бряг на океана. Седна на един плетен стол с лице срещу платформата за пътници, запали най-накрая пурата си и сред струйките бял дим я видя да идва.
   На лунна светлина силуетите на хората излъчваха нещо, по което още със стъпването им на кея Томас можеше да разпознае кой ще оцелее и кой ще загине, кой ще пусне корени и кой ще изсъхне, кой ще победи и кой ще бъде победен. И когато между морето и земята различи силуета на Грета, разбра, че тази жена идва, за да остане. И да вземе всичко.
   Десетсантиметрови токчета, ясни очи, тъжни устни, права пола, бяла блуза и водопад от руси кичури, спускащи се по извивките на тялото. С горните зъби хапеше долната си устна до кръв. Дългите ѝ нокти бяха вкопчени в сива чантичка. Притискаше я до гърдите си толкова силно, сякаш в нея бе цялата ѝ надежда да се задържи на повърхността, докато другите около нея се давят. Поколеба се за момент, когато за пръв път стъпи на твърда земя. Очите ѝ обходиха светлините на пристанището, след което тръгна напред със странна увереност, все едно познаваше мястото много добре.
   Когато мина покрай Томас Бувиер, косата ѝ се заплете в дима от пурата му и за кратко двамата вдишваха един и същи въздух. Беше само момент, неуловим за страничния наблюдател, но достатъчен за този старомоден джентълмен да усети върху раменете си тежестта на стоте години самота от бъдещия роман на Гарсия Маркес и да вземе твърдото решение отново да бъде млад...

–––––––

* Емблематична фигура от мексиканската култура, изобразяваща смъртта и начина, по който мексиканците я възприемат. Всяка година в Деня на мъртвите Катрина вади от гроба си най-хубавите си и богато украсени одежди, за да покаже, че е най-важната между живите. Образът е създаден от карикатуриста Хосе Гуадалупе Посада. – Б. пр.

Издателство Хермес

С вкус на прясна лимонада в Pimodo

Мария Грипе >> Агнес Сесилия [ една тайнствена история ]

Едно момиченце и неговата кукла се отправят на пътуване в миналото...

Семейството на малката Нора се премества в нова къща и от този момент започват да се случват странни неща: стар повреден будилник започва да тиктака и да върви назад, по телефона се обажда непознато момиче и благодарение на него Нора се разминава на косъм със смъртта; изпаднала от библиотеката книга с руски приказки се разтваря на страница, където тя прочита изречение, чуто съвсем наскоро…
Мистериозните съвпадения не спират дотук и у Нора се засилва усещането, че е част от неясен, но мащабен замисъл. Сякаш някой направлява всяка нейна стъпка. А когато се сдобива с кукла, чието съществуваше трябва да пази в пълна тайна, сетивата ѝ се изострят още повече. Тя долавя прокрадващи се стъпки, хлопване на врати, усеща чуждо дихание съвсем близо до себе си. Някой ѝ подхвърля парченца от тайнствен пъзел и я направлява как да ги подреди.

Кой я покровителства и какво се опитва да ѝ открие?

Преводач Ева Кънева
Художник Борис Драголов
Издателство Емас

Агнес Сесилия [ една тайнствена история ] в Pimodo

Чарлс Дикенс >> За Лондон

Градът на Дикенс

   Срещу нас през вятъра долетя далечният, дълбок звън на камбаната на „Сейнт Пол“, докато отброяваше дванайсетия час в полунощ. Бях ходил да видя часовника там само преди няколко дни и не можех да се сдържа да не им разкажа каква идея ми хрумна за него. Платих си входната такса от два пенса на един от касиерите, които седяха вътре в Храма, и след като се повъртях малко насам-натам, се отнесох във върволица от мисли, които само едно такова място може да събуди. Закрачих по отекващите камъни като монах, чийто свят е целият затворен между тези стени. Като погледнах нагоре, във високия купол, не можах да не се запитам, какви са били мислите на онзи, чийто гений е издигнал тази могъща грамада, когато и последният малък дървен клин е бил занитен, и последният пирон е бил забит в гнездото си за векове напред; когато звънът на чуковете и жуженето на оживените гласове са изчезнали, и Великото мълчание, което дългите години дейна шумотевица са помогнали да се създаде, се е възцарило необезпокоявано наоколо? Сигурно си е мислил, както аз сега, за своето творение и се е загубил в неговата необятност. Не можех да реша дали размишленията му са го изпълнили с усещане за величие, или за незначителност; но като се сетих колко дълго време е отнело издигането на сградата, колко малко е пространството дори между най-отдалечените є части, колко кратък срок са имали той или който и да е от онези, които са си дали труд да запомнят името му, да живеят, за да ѝ се наслаждават, или просто да научат за нейното съществуване, си го представих по-скоро меланхоличен, отколкото горд, много меланхоличен човек, който гледа с жал на работата, която е свършил. С тези мисли в главата започнах да се изкачвам, почти несъзнателно, по редицата стъпала, водещи до няколкото чудеса на сградата, и се озовах пред бариера, с друг касиер пред нея, който попита какво точно бих предпочел да видя. Имаше каменна галерия, каза той, и шептяща галерия, и геометрично стълбище, и стая с макети и часовник... Часовникът е съвсем на пътя ми, спрях го точно там аз, и избрах да разгледам именно него от всички останали забележителности.
   Започнах да се изкачвам пипнешком в Кулата, в която се намираше той, и стигнах до някакво таванско помещение, където видях нещо, което приличаше на огромна, старинна дървена преса с летящи врати. Отвори ги един прислужник (който спеше, когато приближих до него, и изглеждаше много сънлив, сякаш близката му дружба с Времето го бе направила съвсем безразличен към него). Зад вратите се разкри сложна плетеница от колелета и вериги от желязо и пиринч – огромни, масивни, тракащи, хъркащи двигатели – чак тръпки да те побият, като си помислиш, че може да ти счупят пръста, ако го поставиш на неправилното място, и да смелят дори целите ти кости на прах. Да, ето! Това беше Часовникът! Самият му пулс, ако мога да използвам тази дума, не приличаше на никой друг часовник. Той не отбелязваше отлитането на всеки миг с лек, деликатен втори удар, за да контролира старото, отминаващо Време и със съчувствие да му даде възможност да запази хода си, а го отмерваше с един удар, като с чук, сякаш работата му бе да троши секундите, докато те минават в строй, и безмилостно да разчиства пътя пред Деня на Страшния съд.
   Седнах срещу него и се заслушах в регулярния му, непроменлив глас, онзи дълбок, постоянен тон, доминиращ над целия шум и тропот в улиците отдолу – и си дадох сметка, че независимо дали тази врява се надига, или стихва, независимо дали е нощ, или пладне, утре или днес, той все така си изпълнява функциите със същото монотонно постоянство и регулира движението на живота наоколо. Ето така ми хрумна идеята, че това е Сърцето на Лондон и че когато то спре да бие, и Града повече няма до го има.

Сърцето на Лондон

Преводач Жана Тотева
Издателство Труд

За Лондон в Pimodo

Бертолт Брехт >> Едноактни и пиеси уроци

Говориш мъгляво, думите ти не създават яснота. Наблюдавайки поведението ти, твоята цел престава да ме интересува. ББ

Брехтовият поход към голямата епична драматургия, към „научния театър“, може да се разбере правилно само когато се познават не само ранните му творби, в които се очертават важни теми от творчеството му, като „Ваал“, „Мъжът си е мъж“ и др., но и едноактните пиеси, които пише в своята младост, и пиесите уроци, създадени малко по-късно.

   Буржоазните философи правят голяма разлика между действащите хора и наблюдаващите. Един човек, който мисли, обаче не прави тази разлика. Ако се приеме тази разлика, тогава политиката трябва да бъде оставена на действащия, а философията – на наблюдаващия, докато в действителност политиците трябва да са философи, а философите – политици. Между истинската философия и истинската политика не съществува разлика. От това разбиране следва предложението на мислещия човек, младите хора да бъдат възпитани чрез театралните пиеси, тоест да бъдат формирани едновременно и като действащи, и като наблюдаващи. Бертолт Брехт

Издателство Рива

Едноактни и пиеси уроци в Pimodo

Петър Бобев >> Възмездието на Кали; Диадемата на орангутана

Кали е оскърбена. И изисква да измием позора си. Задето сме търпели сред нас такава измет. Повелява само едно: Неумолимото възмездие!

   Карлос Гонсалес бе дошъл в Индия този път не по работа, а за почивка. За развлечение. Туристическата компания, която бе организирала целия му престой тук, му бе осигурила и достъп до този затворен за обикновените посетители клуб.

   Гонсалес обичаше да играе покер. Ала не толкова от хазартна страст. Тя му беше чужда. Като всеки жив човек той имаше много слабости. На туй отгоре разполагаше с достатъчно пари, та да си ги позволява. Първо – да печели пари. Което всъщност не беше слабост, а обратното – силата му, която му даваше възможност да задоволява другите си увлечения.

   Този път бе дошъл тук, воден от една от истинските си страсти – лов на редки животни. По простому за простите хорица наричано бракониерство, а за такива като него – гъделичкащо нервите забавление.

   В пресата се бе появило съобщение, че по тези места се е появил тигър албинос, вече възвеличан от вестникарите като „Призрака на джунглата“. Естествено такъв рядък екземпляр беше включен веднага в списъка на забранения за ловуване дивеч. Но и тази забрана, както навсякъде по света, се отнасяше само за дребните бракониери, които така си изкарват прехраната. Не и за милионери.
   Туристическата компания привличаше заможните си клиенти и с възможността да им осигури всякакви удоволствия, за всеки според предпочитанията му. Имаше всестранни контакти и го бе свързала с реномирана фирма, която под прикритието на обикновено ловно сафари за по-скромните си клиенти устройваше за особено платежоспособните отстрел на всякакъв улов. Разполагаше с верни и сигурни ловци водачи, разполагаше със свои агенти в службите за борба с бракониерството, имаше връзки и със служители от още по-висок ранг, които естествено се намесваха, когато положението се усложнеше повечко.

   Но всичко това и заплащането на експедицията се оказваше само по възможностите на хора с обществено положение от президент на компания нагоре.

   Карлос Гонсалес от вчера очакваше обещаната експедиция. Притежаваше много ловни трофеи: глава на трирог носорог, кожа на почти черен лъв, чучело на синеока бяла мечка. Все още му липсваше тигър албинос. Ала се надяваше скоро да се сдобие и с такъв.

   Сега му предстоеше едно по-дребно развлечение.

   Той се надигна от стола, след като остави на бюрото вестникарската изрезка със заинтригувалата го беседа. По-точно не само заинтригувала, а направо разтревожила. Имаше нужда от забавление...

Издателство Труд

Възмездието на Кали; Диадемата на орангутана в Pimodo

Исабел Алиенде >> Любов

Страници за Любовта – капризно изменчива и неподвластна на времето

   Ключовете към похотта

   Родих се в южния край на света по време на Втората световна война, в еманципирано и интелектуално в някои аспекти (макар и оскъдни на брой) семейство и палеолитно във всички останали. Отраснах в дома на дядо ми и баба ми – причудлива грамадна къща, из която се размотаваха призраците, призовавани от баба ми посредством масата ѝ с лъвски крака, тежка испанска мебел, която, след като обиколи няколко пъти широкия свят, най-сетне се озова като мое владение в Калифорния. В тази къща живееха двама мои чичовци, стари ергени, доста ексцентрични както, кажи-речи, всички членове на семейството ми. Единият беше живял няколко години в Индия, откъдето се върна превърнат във факир, хранеше се с моркови, размотаваше се почти гол, само с един пещемал връз срамотиите си, и скандираше купищата имена на бога на санскритски.
   Другият беше пристрастен към четенето, саможив и щедър и приличаше външно на Карлос Гардел, славеят на тангото. (Двамата послужиха за модели – леко хиперболизирани, признавам – за Хайме и Николас Труеба в Къщата на духовете.) Благодарение на чичото, любител на четенето, къщата беше пълна с книги, които се трупаха навсякъде, растяха като някаква вироглава флора и се възпроизвеждаха в потайните нощи. Никой не ме контролираше какво четях, нито пък ми даваше напътствия по въпроса. Така че прочетох Маркиз дьо Сад на девет години, но текстовете му бяха прекалено авангардни за моята възраст, защото авторът смяташе за всеизвестни неща, за които аз си нямах и най-малка представа, липсваха ми елементарни ориентири, тъй да се каже.
   Единственият мъж, когото бях виждала гол, беше чичо ми факирът, седнал на двора да съзерцава луната в поза лотос, и се разочаровах от този малък израстък, който се мандахерцаше между краката му и можеше да се побере преспокойно в моето калъфче с цветни моливи. Много шум за нищо!
   На единайсет години живеех в Боливия, защото майка ми се беше омъжила за един дипломат, човек с напредничави възгледи, който ме записа в смесено училище. Няколко месеца ми потрябваха, за да свикна да съжителствам с момчета, все гледаха да ме клъвнат, все стоях като на тръни и всеки ден се влюбвах в различно момче. Съучениците ми бяха диваци, чиито занимания по интереси се свеждаха до футбола и боевете в междучасието, докато момичетата бяхме на етапа да си мерим бюстовете и да отбелязваме в тефтерче целувките, които получавахме, като уточнявахме и подробностите – с кого, къде, как. Някои щастливки можеха да напишат „Фелипе, в клозета, с език“. Моят тефтер беше на нула. Правех се, че тия глупости уж не ме интересуват, обличах се по момчешки и се катерех по дърветата, за да не ми личи, че съм почти джудже и че притежавам сексапила на оскубано пиле.
   В часовете по биология ни преподаваха малко анатомия, но бяхме по-добре запознати с размножителната система на мухата, отколкото с нашата. Евфемизмите, с които се описваше процесът на правене на дете, бяха толкова много, че беше невъзможно да си създадем някаква зрителна представа за него. Най-дръзкото нещо, което ни показаха, бе стилизирана илюстрация на майка, кърмеща новородено. За останалото бяхме кръгли невежи и никога не ни казаха и гък за сексуалното удоволствие, така че същината на въпроса ни убягваше. Защо възрастните правеха тая свинщина? Ерекцията беше тайна, строго пазена от момчетата, както менструацията – от момичетата. Аз много четях и понякога намирах някаква плаха податка в книгите, но по онова време нямах на разположение богатата библиотека на чичо, а в порядъчните къщи нямаше еротична литература.
   В това смесено училище в Боливия отношенията с момчетата се състояха в блъскане, разправии и предаване на послания от приятелките – Кенаан вика, че иска да те целуне; кажи му, че да, но със затворени очи; вика, че сега вече не ще; кажи му, че е глупак; вика, че ти си по-голяма глупачка, и така го карахме през цялата учебна година. Най-голямата интимност беше да дъвчем на смени една и съща дъвка. Веднъж успях да проведа ръкопашен бой с прехваления Кенаан, рижо момче с големи уши, в когото всички момичета бяхме влюбени тайно, защото баща му беше богат и имаха басейн. Вярно, този луничав и пъхтящ момчурляк веднъж ме притисна върху камъните на двора и ми разкървави носа, но това е един от най-възбуждащите спомени в живота ми. Друг път, на едно събиране, Кенаан ме покани да танцуваме. Фурорът на рока, който започваше да разтърсва света, не беше стигнал до Ла Пас и още ни гукаха Нат Кинг Кол и Бинг Кросби. (О, боже, това бяха направо предисторически времена! Всички танцуваха прегърнати, понякога с допрени бузи, но аз бях толкова дребна, че моята едва достигаше до токата на колана на което и да е нормално момче. За щастие, Кенаан беше нисък за възрастта си. Попритисна ме и усетих нещо твърдо на височината на джоба на панталона му и на моите ребра. Почуках го лекичко с крайчеца на пръстите си и го помолих да си махне ключовете, защото ми убиват. Кенаан хукна навън и повече не се върна на събирането.
   Сега, когато познавам по-добре мъжката природа, единственото обяснение за поведението му, което ми идва на ума, е, че може би не бяха ключовете. Горкото дете...

Преводачи Десислава Антова, Екатерина Делева, Катя Диманова, Маня Костова, Венцeслав Николов, Людмила Петракиева, Самуел Франсез
Издателство Колибри

Любов в Pimodo

Антоан дьо Сент Екзюпери >> Манон, танцьорката. Авиаторът

Две новели от младия дьо Сент-Екзюпери

   Веднага след написването на „Манон, танцьорката“ и „Авиаторът“ Сент-Екзюпери ги предлага на Жан Прево, редакционен секретар на списание „Сребърният кораб“, издавано от книжарката Адриен Моние. Прево публикува „Авиаторът“ в последния брой на списанието, през април 1926 г., но „Манон“ остава извън него.
   През 1927 г. писателят напомня на своята по-възрастна братовчедка Ивон дьо Летранж, херцогиня Дьо Тревиз, близка с младия „Тонио“ и представила го на Андре Жид и други писатели от нейното обкръжение, че със застъпничеството на Жан Прево „Манон, танцьорката“ е била предвидена за 1926 г. в списание „Европа“, създадено през 1923 г. под патронажа на Ромен Ролан. И наистина, там е обявено, че предстои публикуването на произведение на Сент-Екзюпери, но без да е споменато заглавие. Във всеки случай това свидетелство на самия автор потвърждава, че новелата е била готова и одобрена за печат. Но не излиза и в „Европа“.
   По онова време Сент-Екзюпери има вече тесни връзки и с издателство „Нов френски преглед“, станало по-късно издателство „Галимар“, и предлага „Манон, танцьорката“ и „Авиаторът“ и там.
   Албан Сьоризие пише следното:
   „Гастон Галимар, директор на издателство „Нов френски преглед“, явно се е впечатлил от първите творби на Сент-Екзюпери. След като го е окуражил да довърши „Манон, танцьорката“, вариант на която му е бил представен, издателят му е предложил след 1925 г. да пусне първата му книга, ако успее да добави към „Манон, танцьорката“ и „Авиаторът“ още два текста. Сент-Екзюпери, възхитен и тържествуващ, веднага съобщил на своя другар Жан Еско: „Забравих да ти кажа, че Галимар е наредил да ми предадат да напиша още две новели, и ще ми издаде томче с четирите.“
   Обаче нищо от това не се състоява и обещанията остават само на хартия.“
   Следват още опити „Манон“ да бъде отпечатана, но без резултат, по неясни причини.
   И така до щастливия край. През 2007 г. издателство „Галимар“ публикува малък комплект от четири книжки, в картонен футляр, с автор Антоан дьо Сент-Екзюпери. Наречен е „Манон, танцьорката“ и други неиздавани текстове“, а първата книжка е с общото заглавие: „Манон, танцьорката“, следвана от „Авиаторът“.
   Така „Манон“ най-после стига до читателите.
   „Авиаторът“ няма толкова сложна одисея.
   Първоначално текстът е бил замислен като част от по-голямо произведение, което е трябвало да се казва „Бягството на Жак Бернис“, но е изгубено и е останала настоящата новела. Ала освен като самостоятелна творба, тя е изпълнила и още едно предназначение. Дала е началото на по-нататъшните литературни търсения на Сент-Екзюпери, родили накрая романа „Южна поща“, където ще срещнем същия Жак Бернис от „Авиаторът“.
   Както споменах по-горе, новелата е отпечатана още през 1926 г. в списание „Сребърният кораб“, за втори път е публикувана през 1994 г. в събраните съчинения на Антоан дьо Сент-Екзюпери в луксозната поредица „Библиотека „Плеяда“ на издателство „Галимар“, и за трети и засега последен път заедно с „Манон, танцьорката“ през 2007 година.

   И двата текста в настоящата книга са преведени пълно и точно от тяхното последно френско издание. ЛМ

Издателство Лъчезар Минчев

Манон, танцьорката. Авиаторът в Pimodo

Дейвид Маккий >> Елмър

Весели истории с думи и картини

Елмър не е обикновен слон.

Дори е твърде необикновен слон.

Може би ви прилича на кърпено цветно одеяло с уши и хобот?

Какво от това!

Важното е, че е винаги усмихнат жизнерадостен оптимист...

А и сивотата е толкова скучна...

Преводач Манол Пейков

Художник Дейвид Маккий

Издателство Жанет 45

Елмър в Pimodo

Майкъл Палин >> Нова Европа

22 седмици из Изтока

   Моите впечатления от Източна Европа бяха в черно-бяло, все едно всички хора живееха в бетонни блокове под постоянно сиви небеса. Слънцето грееше през по-голяма част от нашето пътуване. Макар че наистина имаше прекалено много бетонни блокове, видяхме и добре запазени, елегантни, древни и много красиви градове и села, както частици от провинция, в които земята се обработва по традиционните методи, които изчезват бързо от западноевропейския пейзаж. Книгата е написана по бележките в моя дневник, с едно изключение. За пръв път през всичките ми пътувания откраднаха чантата ми. Случи се при пристигането ми в Будапеща и, въпреки че заедно с чантата загубих телефона и парите си, това не бе нищо в сравнение със загубата на малката ми черна тетрадка, съдържаща всичките ми бележки от балтийските страни. Ако ви направи впечатление, че някои дни липсват, това е защото бяха дни за почивка. Майкъл Палин

Преводач Таня Виронова

Издателство Вакон

Нова Европа в Pimodo

Джон Гришам >> Планината Грей

Едноетажна Америка – един опасен свят

   В „Скъли и Пършинг“ двама партньори ръководеха отдела за търговски недвижими имоти. Единият наближаваше възрастта за пенсиониране и вече никой не му обръщаше внимание. Другият, Анди Грабман, на четирийсет и една, беше типичен книжен плъх и не беше стъпвал в съдебна зала. Като партньор имаше хубав кабинет с изглед към Хъдсън в далечината, макар че Анди не бе забелязвал реката от години. На рафта зад бюрото му, точно по средата на неговата „стена на честта“, се мъдреше сбирка от миниатюрни небостъргачи. „Моите сгради“, така ги наричаше. Завършеше ли строежът на някоя, поръчваше на скулптор да изработи умален макет и великодушно раздаваше още по-мънички версии на всеки член на „моя екип“. За трите години, откакто Саманта работеше в „Скъли и Пършинг“, сбирката ѝ вече се състоеше от шест небостъргача, но надали щеше да се увеличи още.
   – Седни – нареди ѝ Анди, докато тя затваряше вратата. Саманта зае стола до Бен, който пък седеше до Изабел. Тримата младши адвокати бяха заболи поглед в краката си и чакаха. Саманта изпита порив да се вкопчи в ръката на Бен като обзет от ужас затворник, изправен пред наказателния взвод. Анди се отпусна тежко на стола си и без да ги поглежда в очите, но изгарящ от нетърпение да приключи, обобщи бъркотията, в която се намираха:

   – Както знаете, „Лийман Брадърс“ приключиха дейността си преди около четиринайсет дни.

   Не думай, Анди! В резултат на финансовата и кредитна криза светът се намираше на прага на катастрофа и всички го знаеха. Но пък на Анди рядко му хрумваше не- що оригинално.

   – В момента в ход са пет наши проекта, до един финансирани от „Лийман“. Разговарях надълго и нашироко със собствениците – и на петте решиха да сложат точка. Предстояха ни още три проекта – два с „Лийман“, един с „Лойд“, но всички кредити са замразени. Банкерите са се изпокрили в миша дупка и се страхуват да отпуснат и един цент назаем.

   Да, Анди, и това ни е известно. Пише го на първа страница по вестниците. Хайде, приключвай, преди да сме скочили.
   – Изпълнителната комисия заседава вчера и направи някои съкращения. Трийсет младши адвокати с една година стаж ще бъдат освободени от работа – някои окончателно, други временно. А нови назначения изобщо няма да има за неопределен период. Освен това, никак не ми е лесно да го кажа, но целият ни отдел е на ешафода. Отрязват ни. Елиминират ни. Един бог знае кога собствениците ще подновят строителството, ако изобщо някога се случи. Фирмата не иска да ви държи на заплата, докато светът чака свободно кредитиране. По дяволите, може да ни предстои дори огромна депресия. Вероятно това са само първите съкращения. Съжалявам, хора, наистина съжалявам.

   Бен се обади пръв:

   – Окончателно ли ни отрязаха?

   – Не. Борих се за вас, така да знаете. Отначало смятаха да приложат номера с розовото листче. Надали се налага да ви напомням, че отделът за търговски недвижими имоти е най-малкият във фирмата и сигурно в момента е най-силно пострадалият. Убедих ги да ви пуснат в неплатен отпуск. Сега напускате, но по-късно вероятно ще стане възможно да се върнете.

   – Вероятно ли? – попита Саманта.

   Изабел изтри сълзата от лицето си, но запази самообладание.

   – Да, твърде вероятно. В момента нищо не е сигурно, Саманта, ясно ли е? Всички се въртим в порочен кръг. Току-виж след шест месеца до един сме се наредили на опашката в кухнята за бедни. Виждали сте стари снимки от двайсет и девета година.
   Стига де, Анди, кухня за бедни? През последната година си получил 2,8 милиона долара, средното възнаграждение за партньор във фирмата, което е четвъртото по големина в бранша. Е, да си четвърти не беше достатъчно, поне докато „Лийман“ не предаде богу дух, „Беър Стърнс“ не се срина и не се спука балонът на безразборно раздаваните ипотеки. Тогава изведнъж четвъртото място започна да изглежда доста привлекателно, поне в очите на някои.

   – Какъв е този „неплатен отпуск“? – попита Бен.

   – Ето как стоят нещата. Фирмата запазва договора си с вас за следващите дванайсет месеца, но не получавате заплата.

   – Страхотно – промърмори Изабел.

   Анди продължи, без да ѝ обърне внимание:

   – Запазвате здравните си застраховки, но само ако започнете стаж в официално лицензирана неправителствена организация. От „Човешки ресурси“ изготвят списък на подходящите. Заминавате, вършите малко добри дела, спасявате света, стискате бясно палци икономиката да се съвземе и след около година се връщате във фирмата, без да сте изгубили позицията си в йерархията. Няма да бъдете в отдела за търговски недвижими имоти, но фирмата ще ви намери място.

   – Гарантирана ли ни е работата след отпуска? – попита Саманта.

   – Не, нищо не е гарантирано. Честно казано, никой не е толкова умен, че да предскаже къде ще се намираме следващата година. Ние сме в средата на предизборна кампания, Европа отива по дяволите, китайците са полудели от страх, пазарите се сриват, никой не строи и не купува. Наближава краят на света.

   Четиримата поседяха в мрачно мълчание в кабинета на Анди, смазани от напълно осезаемия свършек на света. Накрая Бен попита:

   – И ти ли, Анди?

   – Не, мен ме местят в данъчния отдел. Можете ли да повярвате? Мразя данъците, но иначе ще трябва да карам такси. Имам обаче магистратура по данъчно право, затова решиха да ме пощадят.

   – Поздравления – каза Бен.

   – Съжалявам, хора.

   – Не, искрено се радвам за теб.
   – Може всичко да приключи за месец. Кой знае?

   – Кога си тръгваме? – попита Изабел.

   – Веднага. Подписвате споразумението, събирате си нещата, разчиствате бюрата си и дим да ви няма. От „Човешки ресурси“ ще ви изпратят списък с неправителствените организации и цялата необходима документация. Съжалявам, хора.

   – Моля те, престани да го повтаряш – обади се Саманта. – Няма да ни помогнеш, каквото и да говориш.
   – Така е, но можеше да бъде и по-зле. Повечето във вашето положение не получават предложение за отпуск. Просто ги уволняват.

   – Извинявай, Анди, но в момента бушуват силни чувства – каза Саманта.

   – Естествено. Разбирам. Имате основание да бъдете ядосани и разстроени. Вижте се – и тримата сте завършили право в университети от Бръшляновата лига, а охраната ще ви изведе от сградата като крадци. Изхвърлят ви като заводски работници. Ужасно е, просто е ужасно. Някои от партньорите предложиха да намалят заплатите си наполовина, за да го предотвратят.

   – Обзалагам се, че са били съвсем малко – обади се Бен.

   – Да, така е. Съвсем малка група, опасявам се. Решението вече е взето...

Издателство Обсидиан

Планината Грей в Pimodo