събота, 3 май 2014 г.

У. Съмърсет Моъм >> Натясно в ъгъла

Разказ за любов, ревност и смърт

   Доктор Сондърс се прозина. Беше девет часа cyтpинтa. Предстоеше му цял ден, а нямаше нищо на cвeта, с което трябваше да се занимава. Вече беше прегледал няколко пациенти. На острова нямаше лекар и при пристигането му всички, страдащи от нещо, използуваха възможността да се консултират. Мястото обаче беше здравословно, оплакваха се главно от хронични болести, затова можеше да им помогне с малко; другите имаха дреболии, които се поддаваха лесно на прости лечебни средства. Доктор Сондърс беше практикувал петнадесет години във Фу-чжоу и си беше спечелил гoляма известност сред китайците за умението да се справя с увреждания на очите. Беше дошъл в Tакана именно, за да оперира катаракта на богат китайски търговец. Tакана, остров в Малайския архипелаг, беше доста отдалечен, на такова голямо разстояние от Фу-чжоу, че отначало докторът отказа да отиде. Но самият китаец, на име Kим Чинг, беше родом от Фу-чжоу и двама от синовете му живееха там. Познаваше се добре с доктор Сондърс и при периодичните си посещения във Фу-чжоу се беше консултирал с него за отслабващото си зрение. Беше чувал, че по начин, изглеждащ чудотворен, докторът накарал слепи да прогледнат и когато самият той се озова в състояние, в което можеше да различава единствено деня от нощта, не желаеше да довери на никого другиго операцията, която според него щеше да му възвърне зрението. Доктор Сондърс го беше посъветвал да дойде във Фу-чжоу, когато се появят определени симптоми, но китаецът беше отлагал от страх пред хирургическия нож, а когато вече не можеше да различава предметите, мисълта за дългото пътуване го притесняваше, затова беше помолил синовете си да убедят доктора да замине при него...

Издателство Фама

Натясно в ъгъла в Хеликон


Иван Попйорданов >> Писма до сина ми Чочо

За Чочо и поколението на петдесетгодишните...

Когато над София се спусна Нощта на игуаната, изгря една нова звезда. Звездата на Чочо.
[ Такива неща пишеха медиите преди повече от двайсет години... ]
Такъв беше Чочо – бърз, усмихнат, весел, наивен, добър, понякога объркан, отзивчив, безкрайно талантлив...
Шегувахме се, че вече му дават награди за цялостно творчество.

Сега Чочо е Спомен.
Сега Чочо е Светлина...


Издателство Сиела

Писма до сина ми Чочо в Хеликон

Писма до сина ми Чочо в Books.bg

петък, 2 май 2014 г.

Джеръм К. Джеръм >> Другите и моя милост

По въпроса за лентяйството аз се лаская от мисълта да се считам за специалист. Дж. К. Дж.

   Познавам един човек. Не крия, че той ме ядосва. Твърди, че винаги трябва да ставаш гладен от масата. Както веднъж му обясних, не можеш да станеш от масата, чувствайки се гладен, ако не седнеш на масата гладен; което, разбира се, означава, че си винаги гладен. Той се съгласи с мен. Каза, че такава била идеята – винаги да ти се яде.
   – Повечето хора – обясни – стават, от масата напълно сити. Това е психическа нагласа, вредна за храносмилането.
Да мислиш непрекъснато за ядене – ето правилния начин да се гледа на това.
   – Какво разбираш под „това“? – попитах аз.
   – Ами това, което казвам – поясни той. – Сега аз самият ставам от закуската с голям апетит за обяда. Ставам от обяда, очаквайки с нетърпение вечерята. Лягам си готов за закуската. Бодрото очакване е чудесен помощник на храносмилането. Наричам себе си бодър лакомник.
   – Такъв изглеждаш – рекох аз. – Говориш за себе си като за попова лъжичка. Имаш ли по-широки интереси в живота? Какво ще кажеш за семейството, патриотизма, Шекспир – и други неща от този род? Защо не си позволиш да се наядеш до насита и да накараш глада да се укроти за един-два часа; дай си свобода, за да помислиш за нещо друго.
   – Как можеш да мислиш за нещо – възрази той, – когато стомахът ти не е наред?
   – Как можеш да мислиш за нещо – възразих аз, – когато цялото ти време отива в това да го поддържаш в ред? Ти не си човек; ти си дойка на собствения си стомах...

Издателство Фама


сряда, 30 април 2014 г.

Борис Виан >> Палав и планктон

Шеметен купон

Романът започва и свършва с веселба и танци.
На първата сбирка Майора, обичаен герой на Виан, се запознава с хубавата Заза и решава да се ожени за нея. За целта се налага да издири нейния вуйчо и настойник. Това ни отвежда в едно ведомство, където бюрократичното ежедневие е абсурдно и смехотворно до краен предел. Нещата се уреждат – и следва нов купон, още по-вихрен от първия.
Изобилие от забавни случки, ситуации и герои, описани в безподобната словесна и образна изобретателност на Виан и с неистовия му хумор.


Издателство Фама



Стефан Кисьов >> Воайорът и квартирантката

Беше опасно красива...

   Седеше на едно от високите столчета край плота на „Билката“ на „Шишман“ и като минавах край нея, ме погледна тъй весело, закачливо, че за миг дъхът ми секна.
   Беше опасно красива. Двайсетгодишна, с овално лице, млечнобяла кожа, стройна и гъвкава. С гъста руса коса, големи сини очи, блестящи зеници, плътни червени устни.    Забавляваше се в компанията на Мирослав – брадат, оплешивяващ собственик на магазин на „Витошка“, който по цял ден киснеше из кафенетата и сваляше – но не знам да беше свалил – разни мацки плюс едно момче.
   Бях в добро настроение, имах свободно време. Мадамата ме зяпаше с ония ми ти сини, присмехулни очи... в тоя момент и Мирослав ме видя, поздрави – хем небрежно, хем подигравателно – с едно „Как си?“ Аз, кото се посмутих в първия миг, с най-безгрижния глас на света отвърнах, че съм супер, макар че „малко ме е навалял дъждът.
   Беше лято, юли, неделя. Само преди малко над София се беше излял истински потоп, летен потоп, небето беше черно от облаци, водата се лееше в локви, водосточни тръби, канали, канавки, улици, тротоари, по колите, за миг дори се беше появила градушка, само миг, после всички облаци се бяха разкарали, сега небето беше вече синьо, с остатъци от облаци по него, всичко беше все още мокро, отвсякъде се вдигаше пара, а и на терасата на „Билковата“ нямаше никого освен тия типове с хубавицата, както и по „Шишман“ впрочем, както е обикновено след проливен дъжд, поне в първите десет-петнайсет минути, после всичко си идва на мястото, оживлението и прочие...
   Мирослав – трябва да му се признае заслугата във въвличането ми, макар и неволно, в тази история, ме покани да съм седнел „при тях“, аз – като се посмутих в първия момент, бързо се окопитих, рекох „добре“ и се покатерих на едно от високите дървени столчета в заведението. На милиметри от ухаещото на вода, сапун и цветя тяло на девойката, между която и мен бяха прехвърчали искри...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Ера



Ярослав Хашек >> Така е то в Прага

Разкази, хуморески, фейлетони, полемични статии, научна фантастика...

Обединяваща за книгата е социалната проблематика, острите класови и етнически противоречия в Австроунгарската империя в навечерието на Първата световна война. Много от разказите в сборника разкриват младия Хашек в една неподозирана светлина – като състрадателен и чувствителен към трагизма на бедняците и на „малките хора“ прозаик. В други творби пък вече личи непримиримият критик на църквата, бюрократите, политиците, войнолюбците и еснафите и дори на своите братя по перо, програмно загърбилите реалния живот модернисти. С индивидуалистичния стихиен анархизъм на Хашек от онези години можем да си обясним и нескритата му симпатия към социалните аутсайдери – престъпниците и затворниците. Техните образи в книгата образуват ярка и неповторима галерия, а с някои от тях се срещаме неведнъж и в по-късни творби на ненадминатия хуморист.

Издателство Делакорт



вторник, 29 април 2014 г.

Андрей Велков >> Хрониките на звеното

Български психар II

   Иво седна на масата до Рачо и погледна въпросително Варела. През изминалите дни след постановката с Плъха и завземането на територията му пичовете от „Звеното“ се сработваха все повече и повече като добре смазан механизъм и започваха да се разбират само с поглед. Схемата на Петър работеше безупречно, а екшънът само ускоряваше процесите по спойката на колектива. Както се пее в една песен, „Истинският мъж във война се ражда“. Иво и другите капитани спазваха демократичния принцип на Петър да не се афишират като шефчета, а да наблягат на ефективността и затова Варела директно подкара по същество:
   – Оказа се, че Рачо е нещо като касиер на организацията на Плъхчо. Той води сметките, той пише в тези тефтери. Само че досега не беше разбрал, че вече има ново ръководство...
Рачо се опита да каже нещо, но пак си спечели един сериозен задвратник, който почти заби главата му в масата.
   Варела продължи:
   – Tа пичът каза, че всичко му е ясно, цялата схема демек, и спомена за курви, машинки, някакви заеми, някакви лихви...
   Иво погледна въпросително Варела право в очите, пресегна се и запали цигара. Погледът му беше достатъчно красноречив: „Тоя Плъх не се ли занимаваше само с дрога?“ Варела се ухили и вдигна рамене.
   – Айде Рачо, започвай сега от първа страница на тефтер едно да ни обясняваш какво става. Ето, Наталия ще вземе лист и химикалка и ще запише твоите пояснения към тефтера – кой, кое, какво и къде, красиво и четливо. Нали можеш да пишеш четливо, Наталио? По-добре да можеш...
   Наталия закима разбиращо, бръкна в едно чекмедже, извади молив и тетрадка и уплашено заобикаляки Силвестър, който, без да им обръща внимание, съсредоточено набиваше с лъжица някаква манджа от тенджерка (храната беше неговата църква), седна на масата до Иво и се приготви да пише.
   Варела гръмна още един задвратник на Рачо и му каза почти нежно:
   – Започвай да пееш, Симитли.
   И Симитли започна да пее:
   – Ами, начи, тук на първите страници са имената на свободнобръмчащите курви в Квартала и в околността, те ни цакат седмично. Чакай да си зема моя бележник, там пише и адресите...
Рачо говори някъде близо час, а Наталия записваше. Оказа се, че Плъха грам не беше толкова смотан, колкото изглеждаше, а Иво и Варела се сдобиха с имената, адресите и цифрите на всички негови „бизнес партньори“...
   Иво стана и кимна на Варела да отидат в другата стая, която представляваше класическата за маломерните панелки кръстоска между всекидневна и спалня. Беше мърляво и запуснато, смърдеше неприятно на цигари, пот и развалена храна. Иво седна на продънен диван с цвят на бебешко повърнато и запали цигара.
   – Ясене, това се оказа по-дебело, отколкото го мислехме. Ебаси Плъха, ебаси скритата лимонка...
   Варела, когото рядко някой наричаше Ясен, също запали цигара и седна на прашния ръб на библиотеката, на чиито рафтове вместо книги бяха наредени буркани с туршия и кисело зеле.
   – Ами, Ивак, няма лошо, мисля. Трябва да питаме Петър какво ще каже, и да действаме.
   – Няма какво да питаме Петър, ясно е какво ще каже. Нали го знаеш какъв е – щом е казал да се оправяме, значи да се оправяме сами. Сами. Като мислене и организация, много ясно, ако стане напечено някъде и на някой му трябва помощ, той пръв ще дотича, знаеш го. – Огледа се за пепелник, не намери такъв и тръсна в стъклената чаша, която беше оставена на пода до леглото и която, съдейки по миризмата, май беше пълна с ракия. – Аз ще ти кажа как ще действаме. Сега ти хващаш Слай, след малко ще ти пратя и другите двама братя с Митака да ти помагат; та ти вземаш този елемент Рачо и започвате да обикаляте всички обекти и хора от този списък един по един, а тоя миндил да ти сдава цялата им врътка. Схемата да е такава: информиране–респектиране–превземане и по-натам – инспектиране. Чаткаш ли?...

Издателство Колибри



Владимир Свинтила >> От Маркс до Христа

Завръщането

   ... Нашето източно православие е селско. Малкото одайче – варосано! – иконата, с китката цвете; ръкойката жито, вързана с червен конец; ритуалните хлябове; софрата на Бъдни вечер; молитвите за хората и за добитъка, молитвите за житото и за нивите; пеперудата за дъжд; хоругвите и рипидите над жадните полета; в дъното безкрайното синьо небе.
   Нашето селско християнство се изповядва на фона на огромната природа.
   Много е странно, че селото е било дълго време отрицател на християнството. Паганус, езичник, произхожда от пагус, село. Така езичниците са селските жители, където наистина още живееха русалките и луперналиите.
   До ХVII век в селата няма черкви, черкви има само в манастирите. От ХVII век насетне започват да се строят селските черкви.
   Никой не ги е изследвал, защото няма какво да се изследва. Те са еднотипни, представляват леки варианти една на друга, нямат дърворезби (освен, ако са поставени по-късно), плод са на едно и също покаяние и обожание.
   Би било интересно да се изследва какво става в селската психика от тази епоха, която обозначаваме като предвъзраждане.
   Това е времето на християнството, което познаваме. Християнството на чаршията, на гергьовските сборове, на селските икони (примитиви) – християнството на цветните хармонии, на тържеството в етнографията на декоративното начало (вече пищно развито).
   Другото християнство назад ни е по-недостъпно. Не бихме могли да си представим схимничеството на свети Иван Рилски, трепетното поклонение на цар Петър пред неговите - на отшелника – върхове.
   И макар много да говорим за патриарх Евтимий, венеца от манастири край Търново, в които той се възпитава, ни е трудно да си представим.
   Нашето християнство е свързано със селската църква без камбанария, с клепалото, което немелодично и рязко кани верующите за вечерня.
   Затова казваме, че сме селски народ и че имаме селска душа.
   Християнинът в града, още повече в модерния град, е лишен от тази семантика. Нищо в околния мир не обозначава и не подкрепя неговата вяра. Той няма символи, няма емблеми. За да ги открие, трябва да отиде в черквата. Там е иконостасът. Но няма хоругви, няма рипиди, няма шествия, той не ги вижда. Само от време на време някой пищен празник, като Цветница, събужда у него възпоменания. И той се връща назад. Става християнин за един ден. Той е християнин на Бъдни вечер, Васильовден, Гергьовден, Цветница, Великден. В останалото време тъне в индиферентност.
   И той е отново християнин, когато се кръщава, когато се жени, особено когато умира. Древните ритуали, несъмнено идещи от предхристиянската литургика на мъртвите, са по-силни.
   Събират се на гробищата и в църквата на панихиди полуверующи, полуатеисти, равнодушни към кръста и Христа. Там за миг се мярват детските видения, огньовете на геената. Душите са трогнати и смутени – може би се проронва една сълза по собственото съществуване. Ето я смъртта! За какво е било всичко?
   Градът има спектаклите и развлеченията. Не напразно Августин Блажени така жарко протестира против театъра. Защо са нужни драматическите зрелища в живота, който и без това е тъжен? Каква по-голяма тъга от тази на кръста? И за отеца на църквата се поставя страшната за времето му дилема: или театър, или християнство. Те, двете, са несъвместими.
   Но градът обича театъра, обича лицедействието. В моето детство и в моето юношество по улиците на София кипяха менипеите на града. Блестяха зевзеци, разказваха се анекдоти, от трамвая, от прозореца на къщата ти отправяха закачки, смехът те плисваше от всеки балкон, от всяка пресечка.
   Градът бе тържество на безгрижието и на греха. Смееха се в лицето на угрижения или на скърбящия. Градът бе сит и градът бе обезпечен.
   Зъбоболът минаваше при зъболекаря и без молитви за здраве. При апендицитни болни (колко много хора страдат от апендицит, днес това ме удивлява!) следва операция. В града има не само грамадни държавни болници, но и множество клиники, достъпни и за дребните съществувания.
   Градът е сигурен при гръмотевиците.
   Това е една малка тържествена страница от историята на науката.
   В ранното ми детство в селата рядко имаше гръмоотводи.
   При всяка буря вкъщи беше треперене. Ние, децата, плачехме. И мама казваше: „Кога най-сетне ще се приберем в София? Там нашата къща има гръмоотвод.”
   Нашата кооперация имаше три гръмоотвода. Сега е смешно, но хората бяха взели всички мерки. В града бе сигурно от гръмотевици. И тук не трябва да се кръстят на свети Илия.
   В града имаше сигурност, ако детето вдигне внезапно висока температура – в селата помагаха само молитвите към Божията Майка. В града имаше вече „Бърза помощ”.
   В града така тържествуваха идеите на прогресизма. Днес е трудно човек да си представи до каква степен бяха уверени в бъдещето. Няма градушки, няма сушави години. Никой не излиза с тревога да види утрото: на суша ли е, или ще има дъжд.
   Градът бе фон на нашето юношество. Бяхме щастливи с киното, с театрите, с картините, с концертите. Аз бях забравил своето детско християнство. Без удивление слушах приказки като тия, че „културата ще замени религията” и че това е нейната „основна роля”.
   От миналото възкръсваха митове. „Залезът на боговете” гърмеше в душите ни. Под влияние на струдиите върху Ренесанса се раждаше убеждението, че ние можем да бъдем отново езичници. Култът към античността ни връщаше назад към Платон. Италианските ренесантисти ни обещаваха, че връзката между античност и модерност не е прекъсната.
   От немските земи идваха към нас митологеми. Немските митове се обединяваха с гръцките. Всичко това ни опияняваше, защото беше ново, защото беше могъщо, защото такава бе свободата на потиснатите духове.
   Християнин в града – това е едно нещастие.
   Защото беше занимателно. Защото ставаха събития, които на село и в полето не стават. Защото нямаше монотонност (още не бе настъпил комунизмът).
   В града срещнах хора с пламенна вяра: Костантин Петканов и Илия Бешков. Но тяхната вяра бе селска, миришеше нещо в нея на здравец и на босилек, на пъстри шевици и на менчета, в които има голяма китка чемшир.
   Предпочитах срещите и разговорите с другите: с Атанас Далчев и Константин Константинов, които си задаваха въпроси върху същността на християнството, които интуитивно се опитваха да свържат формите на модерната култура с християнската вяра. Ние нямахме простотата в себе си, бяхме я отрекли.
   Християнин в града, това бе очакване, това бе съмнение и вяра, сумрачно състояние на духовете, сумрак, в който блясваше ясна луна – това бе дълъг, траещ десетилетия разговор със себе си – за самия себе си, за нашата човешка същност, за човешката ни участ. Размисъл, който свършваше с Разпятието...

Издателство Кибеа



Елисавета Багряна >> Стихотворения за деца

Вечната и святата...

Всички цвете ме наричат,
затова, че ме обичат,
ама аз съм си момиче –
вижте колко съм голяма!

Дето все ми казва мама:
– двете незабравки сини –
то не са цветя в градини,
а са моите очички!

– Ето имам и ръчички:
дето бутнат, пакост правят
и на мира не оставят
нито Шаро, ни котака,
ни тетрадките на кака…

А краченцата ми двечки
не признават нийде пречки, –
там ще стъпят, де не трябва, –
затова ги гони баба...

Всички Цвете ме наричат,
затова, че ме обичат,
но самички вий кажете:
има ли такова цвете –
със ръчички и крачета?

Издателство Бриз



понеделник, 28 април 2014 г.

Сергей Герджиков >> Алпийски дневник

Спомени за живи и останали завинаги в планините, за победни мигове и мъчителни нощи

За върха мечта, чието сияние изтръгва от рутината, за вечери край лагерни огньове, за тръпки на страх и радост. За еуфория и изнемога, за това да си пришълец в чужди земи. Авторът води читателя от обичайната градска среда към света на планината, приключението, пътешествията и риска. Целта тук е не да се отчетат спортни постижения, а да се предаде тръпката над бездната на онези, които не са я изпитвали.

Какво е да катериш по отвеси на стотици и хиляди метри над равнините? Какво е да пътешестваш в далечни страни, за да се изкачваш по върхове над облаците?

Издателство Хермес


Труман Капоти >> Хладнокръвно

В непознатите дълбини на престъпния ум

   Селището Холкъм е разположено сред високите житни поля на Западен Канзас, самотна област, която другите канзасци наричат „ей там“. Тя се намира на около седемдесет мили източно от колорадската граница и с металносиньото си небе, с чистия си пустинен въздух напомня повече на Далечния, отколкото на Средния запад.
   Местният говор е наситен с акцента на прерията, с носовия говор на работника от фермите. Много от мъжете носят тесни каубойски панталони, широки каубойски шапки, ботуши с високи токове и заострени носове. Земята е равнина и пътникът отдалече вижда необятния простор с коне, стада, бяла редица от житни хранилища, издигнати изящно като гръцки храмове.
   Холкъм също се вижда отдалече. Всъщност той не представлява нищо особено – просто едно безразборно натрупване на къщи, разделено по средата от железопътната линия за Санта Фе. Обикновено селище, граничещо на юг с една кафява лента – реката Арканзас, на север с шосе номер 50, а на изток и запад с прерия и житни поля. След дъжд или когато се топи снегът, по безименните, голи, непавирани улици дълбокият прах се обръща в непроходима кал. В единия край на селището стърчи гола постройка. На покрива й има електрически рекламен надпис „Танци“, но там отдавна не се танцува и рекламата е тъмна от няколко години. Наблизо има друга сграда със странен надпис от избелял бронз върху мръсен прозорец – „Холкъмска банка“. Банката е затворена от 1933 година и предишните канцеларии са обърнати на апартаменти. Това е една от двете жилищни кооперации на Холкъм; втората е едно старомодно здание, наречено „учителската“, защото голяма част от учителите живеят в него. Останалите къщи в Холкъм са едноетажни, дървени, с веранди отпред.
   Долу, до гарата, полуразрушената пощенска станция се управлява от началника на пощата – висока, суха жена, която носи яке от нещавена кожа, каубойски панталони и ботуши. Самата гара с нейната сярножълта боя, която се лющи, също прави унило впечатление. Бързият, експресът и Ел Капитан минават през селището всеки ден, но тези известни влакове никога не спират тук. Не спират и пътническите – само товарни... понякога. Горе по шосето има две бензиностанции. В едната от тях е уредена и мизерно снабдявана бакалница, а в другата – кафене. Това е кафене „Хартман“, където собственицата, мисис Хартман, предлага сандвичи, кафе, безалкохолни напитки и бира три градуса. Холкъм и целият останал Канзас спазват „сухия режим“.
   И това всъщност е всичко. Не бива, разбира се, да се забравя и училището в Холкъм – голяма модерна постройка. То изтъква едно обстоятелство, което не личи от общия вид на селището: че родителите, които пращат децата си в това модерно, единно училище (от забавачница до гимназия включително, с добри преподаватели, с автобуси за превозване на ученици – около 360 на брой – някои от тях живеят на шестнадесет мили далеч), са, общо взето, заможни хора. Повечето от тях са фермери от най‑различен произход – германци, ирландци, норвежци, мексиканци, японци. Те отглеждат едър рогат добитък, овце, сеят жито, сорго и захарно цвекло. Фермерството винаги е свързано с риск, но в Западен Канзас хората, които го практикуват, смятат себе си за „родени комарджии“, защото трябва да се справят със сушата (валежите средно годишно са не повече от 46 куб. см) и с отчайващи напоителни проблеми. Но последните седем години бяха години на благоденствие, фермерите от окръга Фини, към който принадлежи и Холкъм, забогатяха. Парите бяха спечелени не само от фермерство, но и от експлоатацията на обилни източници на естествен газ и придобивката личеше от новото училище, от удобната вътрешна уредба на фермерските къщи, от високите, пълни със зърно силози.
   Малцина американци, фактически и малко канзасци, бяха чували за Холкъм до сутринта на 14 ноември 1959 година. Както водите на реката, мотористите по шосето, летящите жълти влакове по релсите на Санта Фе, така и драматичното – във формата на изключително събитие – не бе спирало тук. Жителите на селището, 270 на брой, бяха доволни, че животът им протича в кръга на обикновеното: да работят, да ходят на лов, да гледат телевизия, да присъстват на училищни и селски забави, на хорови репетиции и събрания на местния клуб. Но в онази ноемврийска неделна утрин, призори, обикновеният нощен шум в Холкъм – острите истерични писъци на койотите, сухото драскане на подгонените от вятъра степни бурени, бързо заглъхващите в далечината писъци на локомотивните свирки – се сблъска с някакви необичайни звуци. По това време нито един човек в заспалия Холкъм не ги чу – четири изстрела от ловджийска пушка, които в крайна сметка съкратиха живота на шест души. Но по-късно холкъмци, които до този момент не си правеха труда да се заключват, защото не се страхуваха един от друг, откриха, че въображението им постоянно пресъздава тези зловещи експлозии, които почнаха да подклаждат пламъци на взаимно недоверие, в чиято светлина дългогодишни съседи се гледаха накриво и като непознати...

Издателство Колибри

Хладнокръвно в Хеликон


Тери Пратчет >> Жътварят

Смърт го няма... смятат го за... хм... изчезнал...

   Чува се тиктакане като от часовник. И наистина в небето има часовник, цъкането на прясно изсечените секунди се излива от него.
   Поне прилича на часовник. Всъщност обаче е пълната противоположност на часовник, а най-голямата стрелка прави само една обиколка на циферблата.
   Под мътното небе се е разположила една равнина. Покриват я меки заоблени форми, които биха могли да ви напомнят за нещо друго, ако ги видите отдалеч. А видите ли ги отдалеч, много ще се радвате, че не сте по-наблизо.
   Три сиви силуета се рееха над формите. Не е възможно да се опише с нормален език точно какво представляваха те. Някои хора биха ги нарекли херувими, макар че нямаха и помен от закръглени розови бузки. Допустимо е да причислим силуетите към онези, които се грижат гравитацията да действа, а времето да си остане нещо отделно от пространството. Нека бъдат ревизори, ако предпочитате. Ревизори на действителността.
   Те беседваха, без да говорят. Не се нуждаеха от приказки. Просто променяха действителността така, сякаш са беседвали.
   Един рече: „Никога не се е случвало. Осъществимо ли е?“
   Един рече: „Наложително е да бъде сторено. В случая имаме личност. А за всяка личност настъпва и край. Само силите се съхраняват.“
   Това бе казано с доловимо самодоволство.
   Един рече: „Освен това… имаше нередности. Има ли личност, има и нередности. Всеизвестен факт.“
   Един рече: „Нима си е вършил работата неумело?“
   Един рече: „Не. В това не можем да го упрекнем.“
   Един рече: „Ето ви разковничето. Превръщането в личност води до неефективност. Не бива да допуснем да се разпространява. Представете си, че и гравитацията се сдобие с личност. Ами ако реши и да харесва хората?“
   Един рече: „Да изпитва влечение към тях, така ли?“
   Един рече с глас, който би изстинал още повече, ако вече не беше на абсолютната емоционална нула: „Не.“
   Един рече: „Съжалявам. Аз само се пошегувах.“
   Един рече: „Освен това той понякога размишлява за работата си. Такова умуване е опасно.“
   Един рече: „Безспорно.“
   Един, който май се замисли за нещо, рече: „Момент, моля. Не си ли послужи с местоимението в единствено число «аз»? Да не би и у теб да се развива личност?“
   Един рече гузно: „У кого? У нас ли?“
   Един рече: „Където има личности, има и разногласия.“
   Един рече: „Да, да, самата истина.“
   Един рече: „Добре, но внимавай в бъдеще.“
   Един рече: „Значи решихме?“
   Озърнаха се нагоре към лика на Азраел, изпъкващ на фона на небето. Всъщност той беше небето.
   Азраел кимна бавно.
   Един рече: „Чудесно. Къде се намира онова място?“
   Един рече: „В Света на Диска. Носи се в пространството върху корубата на гигантска костенурка.“
   Един рече: „А, значи е от онези места. Аз ги мразя.“
   Един рече: „Пак го направи. Ти каза «аз».“
   Един рече: „Не! Не! Не съм го казал! Аз изобщо не съм казвал «аз»!... Ох, мамка му...“
   Силуетът пламна и изгоря, както малко облаче изпарения се разтваря във въздуха – бързо и без остатъчна мръсотия. Почти незабавно се появи друг, абсолютно неразличим от изчезналия си събрат.
   Един рече: „Нека си извлечем поука. Превръщането в личност носи край. А сега... да вървим.“
   Азраел ги наблюдаваше как се отдалечават плавно.
   Трудно е да вникнеш в мислите на толкова голямо създание, че в действителното пространство размерите му щяха да са измерими само със скоростта на светлината. Но той обърна неимоверното си туловище и с очи, в които можеха да потънат безследно звезди, потърси един от безбройните светове. Плосък.
   Върху корубата на костенурка. Дискът – свят и огледало на светове.
   Това му се стори интересно. А в своя милиардолетен затвор Азраел скучаеше...

Издателство Вузев

Жътварят в Хеликон

Жътварят в Books.bg