Робърт Лъдлъм >> Гореща конспирация

Отново Матарезе... вездесъщото зло

   Огромната трапезария с нисък таван наподобяваше моден парижки ресторант, дори импресионистичните картини по стените изобразяваха пейзажи от Сена, Триумфалната арка, Айфеловата кула и други забележителности на френската столица. Около кръглата махагонова маса бяха наредени пет стола, само един от които бе останал незает. Присъстващите бяха четирима мъже, облечени в строги костюми; пред всекиго имаше бутилка „Евиан“, пепелник и кутия цигари „Голоаз“. Само два от пепелниците се използваха, другите бяха решително отместени встрани.
   Крехкият старец влезе в стаята, придружен от своя прислужник, познат на всички присъстващи от предишни подобни срещи. Чуха се думи за поздрав; прислужникът помогна на достолепния „председател“ да се настани, след което се оттегли, но не напусна залата, а зае стола край стената. Никой не възрази срещу неговото присъствие, пък и не би могъл, тъй като такава бе традицията.
   – Тук присъстват всички адвокати. От Париж, Берлин, Рим и, разбира се, нашият корпоративен юридически съветник от столицата Вашингтон. Радвам се да ви видя отново, господа. – Неясни приглушени звуци отвърнаха на приветствието, след което старецът продължи: – Радушният ви прием ме кара да мисля, че не сте във възторг от нашата среща. Което е много жалко, тъй като нарежданията ми ще бъдат изпълнени, независимо дали това ви харесва, или не.
   – Простете, че ви прекъсвам, хер Мушистин – обади се адвокатът от Германия. – Всички получихме кодираното ви съобщение, което е надлежно заключено в хранилищата ни, но, честно казано, ние сме повече от изумени! Та вие възнамерявате не само да продадете компаниите и всички техни активи...
   – Като предварително заделям немалки суми за заплащане на професионалните ви услуги – отсече Рене Мушистин рязко, с нетърпящ възражение тон.
   – Високо ценим щедростта ви, Рене, но не това ни безпокои – взе думата адвокатът от Вашингтон. – Тревожим се за последствията. Определени пазари ще се сгромолясат, цените на някои акции ще нараснат главоломно... Ще завалят купища въпроси... Ще бъдат предприети разследвания... А всички ние ще бъдем компрометирани.
   – Глупости. Всеки от вас е следвал само заповедите на загадъчния Рене Пиер Мушистин, единствен собственик на моите предприятия. Всяко неподчинение би довело до внезапно отстраняване от длъжност. Веднъж поне кажете истината, господа. Когато истината е на ваша страна, вие сте недосегаеми.
   – Но, монсиньор! – възкликна адвокатът от Италия. – Вие продавате активи на цена, далеч по-ниска от пазарната им стойност! С каква цел? Разпращате милиони за благотворителни дела по всички краища на света, поверявате тези пари на разни нищожества, които не могат да различат лирата от германската марка! Вие какво, да не сте се превърнали в социалист, наумил си да промени света, като в същото време унищожи хилядите, които са повярвали във вас, в нас?
   – Ни най-малко, господа. Всички вие сте част от нещо, започнало години преди да се родите, видението на великия падроне, барон Матарезе.
   – Кой? – попита французинът.
   – Смътно си спомням, че съм чувал това име, майн хер – рече адвокатът от Берлин. – Ала то не ми говори нищо.
   – Нима това е необходимо? – Рене Мушистин едва забележимо се извърна и погледна прислужника си. – Всички вие сте само нишки в паяжината, изплетена от първооснователя, наети сте от този първоосновател, за да придадете легитимност на действията му, тъй като вие бяхте легитимни. Казвате, че връщам милиони на онези, които загубиха не една и две игри — а по какъв начин според вас се е натрупало моето богатство? Алчността вече ни тласка към безумие.
   – Не можеш да постъпиш по този начин, Мушистин! – развика се американецът и скочи на крака. – Та аз ще бъда изправен пред Конгреса!
   – Аз също! Бундестагът ще настоява за пълно разследване! – кресна берлинчанинът.
   – Не смятам да отговарям пред Камарата на представителите! – на свой ред викна парижанинът.
   – Мога да накарам съдружниците ни от Палермо да те разубедят – заплашително рече адвокатът от Рим. – Сам ще се убедиш, че не си прав.
   – А защо не опитате още сега? Нима се страхувате от един старец?
   Разгневен, италианецът скочи от стола си и пъхна ръка под добре скроеното сако. По-далеч не успя да стигне. Лицето му бе раздробено от един-единствен куршум, изстрелян от оръжието със заглушител в ръцете на прислужника Антоан. Тялото на адвоката от Рим се строполи, върху паркета плъзна кърваво петно.
   – Трябва да си се побъркал! – изкрещя германецът. – Той просто искаше да ти покаже изрезка от статия, в която се намеква, че няколко от твоите компании са свързани с мафията, което е самата истина. Ти си чудовище!
   – В твоите уста това звучи смешно, ако човек си припомни Аушвиц и Дахау.
   – По това време аз дори не съм бил роден!
   – Прочети какво пише в историята... Какво казваш, Антоан?
   – Самозащита, мосю. Като старши информатор на Френските тайни служби ще представя доклад по въпроса. Господинът посегна за оръжие.
   – Глупости! – кресна адвокатът от Вашингтон. – Ти си ни приготвил капан, кучи сине!
   – Не бих казал. Просто исках да бъда сигурен, че ще изпълните заповедите ми.
   – Невъзможно! За бога, нима не разбираш? Това би означавало край за всички нас…
   – Засега само за едного, но ние ще се отървем от тялото... ще нахраним рибките в морето.
   – Ти наистина си се побъркал!
   – С времето всички ние загубихме здравия си разум. А в началото не бяхме такива... Спрете! Антоан!... Люковете!
   Внезапно зад стъклата на малките кръгли прозорчета се появиха лица, покрити с гумени маски. Един по един те атакуваха стъклата с оръжието си, след което започнаха безразборна стрелба към всяко ъгълче и сянка в помещението. Макар и ранен в рамото, Антоан издърпа господаря си под прикритието на масивен шкаф. Мушистин бе ранен в гърдите, по всяка вероятност смъртоносно.
   – Рене, Рене! – извика прислужникът. – Дишай дълбоко, дишай! Отидоха си! Ще те откарам в болница!
   – Не, Антоан, твърде късно е! – на пресекулки изхриптя Мушистин. – С адвокатите е свършено, а аз не съжалявам за края си. Живях със злото и умирам с готовност да го отрека. Навярно това също ще се окаже от значение.
   – Какво говориш, приятелю, мой най-скъпи приятелю?
   – Намери Беоулф Агът.
   – Кого?
   – Питай във Вашингтон. Там трябва да знаят къде е. Василий Таленков бе убит, но не и Беоулф Агът. Той знае истината.
   – Каква истина, приятелю?
   – Матарезе! Те се завърнаха. Знаели са за срещата, разчели са кодираните ми заповеди, които са неразгадаеми, ако не разполагаш с шифрите. Който от тях е оцелял, е бил длъжен да ме спре, затова ти трябва да го обезвредиш!
   – Как?
   – Бори се с цялото си сърце и душа! Скоро злото ще плъзне навсякъде. Злото, пророкувано от пъкленото чадо, добрия ангел, превърнал се в слуга на Сатаната.
   – Не те разбирам. Та аз не съм духовник!
   – Това не е нужно – шепнеше Мушистин в предсмъртна агония. – Идеите са по-могъщи паметници от катедралите. Те надживяват камъка с хилядолетия.
   – Какво говориш, за Бога?
   – Трябва да откриеш Беоулф Агът. Той е ключът.
   Спазъм сгърчи тялото на Рене Мушистин, след което той падна възнак, главата му намери опора в твърдото дърво. Последните му думи прозвучаха тъй ясно, все едно прошепнати в акустична камера.
   – Матарезе... вездесъщото зло.
   Старецът отнесе тайните в гроба си...

Издателство ProBook

Гореща конспирация в Хеликон

Гореща конспирация в Books.bg

Захари Стоянов >> Записки по българските въстания

Захари Стоянов ни остави записките, за да се възторгваме и червим, да се смеем и плачем над съдбините си. Беше само на тридесет и осем години, когато си отиде. Казват, че са го отровили. Възможно е – от благодарност. Няма го вече Захари Стоянов, няма и подобни нему и никой не знае, дали ще се появят, или ще си останем сираци. Георги Данаилов

   ... А краткото описание на живота на един бунтовник, бил той който и да е, може да бъде приспособено, с изключение на микроскопически подробности, на всеки едного. Левски е бил абаджия, слуга и най-после – дякон; Бенковски така също абаджия, джелепин, прост работник; Колю Ганчев, Кочо Чистеменски, Христо Иванов, Георги Икономов, Никола Обретенов и пр., и пр. кундураджии, абаджийски чираци, халачи и т. н. Ето защо аз дадох малки картинки из живота на овчари и абаджии. Така също и в описанието на апостолските забикалки, в пътуванието на четите и в бяганието на бунтовниците аз допуснах множество подробности. Тая форма аз употребих, като се основавах на следните две съображения: а) че България в петстотингодиишото си съществувание, както казах, само една бунтовническа епоха е имала, па и занапред едва ли е мислимо да има; и б) че когато изнеженият пътешественик, снабден с няколко вараклии паспорти, с препоръчителни писма и пр., описва страната от прозореца на железницата, рисува с мрачни черти как конят на каляската му се подхлъзнал, как арабаджията се напивал, как стунанинът на къщата, в която се спрели, не се отнесъл учтиво и не турил много масло в яйцата и пр. – то кажете ми не съм ли аз в правото си да опиша и съня даже на ония, които не съществуват вече, които са пътували не за променението на въздуха, а за доброто и свободата иа другите, на България? Доколко правдоподобие се заключава в тия мои понятия, разбира се, че не мен остава да определя.
   В язика вардих само едно правило: да ме разбират и най-простите що искам да кажа. Дали съм сполучил в това отношение – пак не е моя работа да оценя. Не се церемоних с фонетиката на еровете; нека тях ги наместят специалистите. Аз пиша по такъв предмет, от който около стотина факти и събития само мен са известни, следователно, ако тук-там се срещнат някои дебели погрешки, вярвам, че читателите ще погледнат на тях със снизходително око. Друг е въпросът, ако пишах граматика, българска история или читанка, предмети, които са достъпни за стотина души.
   Моля убедително да простят всички ония наши съотечественици, на които споменавам имената в книгата си и които съм нападнал неправедно, по криви сведения може би. Тежка е обязаността на оногова, който се придържа у истината. Сърдечно благодаря на господа: П. Горанов, Панайотов, Христо Иванов, Д. Ахмаков, Ив. Ворчо, Кр. Самоходов, Хр. Благоев, Никола Обретенов, С. Заимов, Кр. Стефанов, Ф. Щърбанов и много други, които ми дадоха много сведения.
   Най-после към вас, братя, прости сиромаси, се обръщам. За вас съм се трудил да напиша настоящата книга, за да ви покажа, че най-горещите борци и защитници на нашето отечество са били не горделиви богаташи и надути учени, но прости и неучени ваши братя, които не са знаели повече от вас! Достатъчно ще да бъде да ви напомня само имената на Левски, Бенковски, Кочо Чистеменски, братя Жекови, бай Иван Арабаджията, Иван Ворчо и пр., всичките хора еснафлии и работници. Тия и никой други умиха лицето на България и защитиха нашата опозорена слава; тия направиха да пригърми името българин по четиритех края на света; тия стъпиха презрително на всичко свое частно, гордо и неустрашимо издигнаха глава против силния тирании, за когото учените глави ни тълкуваха, че не трябва да го разсърдяме, с гьделичкане само да гледаме за умилостивяването на неговия поглед. Всичко това тия направиха не че бяха ходили в Париж да си изострят ума, но че бяха честни, имаха воля железна, характер несъкрушим, обичаха горещо своето отечество - свята длъжност за всеки едного; а тия няколко качества всеки от вас може да ги има, стига да пожелае. Нека тия наши народни светила ви служат за пример. Не се бойте от високите шапки на учените и от разкошните къщя на богатите. Не слушайте ония пернати глави, които ви натякват всеки ден, че вие не разбирате от нищо, трябва да си гледате само ралото и да слушате какво ще да ви кажат учените господиновци. Това е прах във вашите очи. На пръсти се броят ония учени, които би се решили да жертвуват своя гечинмек за вашето добро; не благоговейте пред тях, когато ви говорят, че ходили да гният гърди. Гнили тия гърди, но не за вас, а за своя дребнав гечинмек, който така също се печели в ущърб на вашата черга Върнете се няколко години назад, когато вашият врат стоеше на дръвника, и припомнете си имаше ли някой учен или богат да ви се притече на помощ със своето знание и богатство, има ли някъде гроб по окървавеното поле от тия уж ваши благодетели? Тия се криеха из миши дупки по него време; но когато огря и за нас слънце, кокато настана златна епоха, когато дрънчението на ножовете и касатурите се замести с бели рубли и полове, тогава се сипеха на твоето пепелище високите капели и неизвестинте до него време калпави родолюбци. „Махнете се отпредя ни, вие сте прости, от нищо не разбирате“ – говореха тия, при всичко че ако не бяхте вие със своите прости глави, то тяхна милост и до днешен ден щяха да слугуват по Влашко и Богданско за по 20 шиника кукуруз в годината... Но не е само тоя факт, който аз притежавам. Когато се яви повтором борба, когато втори път поискаха да стъпят на твоя многострадален врат, не с турски ятаган в ръката, а с честния кръст напред, когато се изискваше в тая борба не юнашки гърди да стоят срещу пищението на грозния куршум, а тенекиени лица, които да се не червят и като ги плюят, най-после, когато не решителност трябваше, а подлост и мизювюрлюк, то кой излезе на мегдан? Кой рькопляска на новия тиранин? Учените глави и червивите с алтъни богаташи. Прочее, напред, братя! Не се срамувайте от вашата простота... Да не кажете, че учението е лошо нещо. Пази, боже! Учените хора именно са отървали човечеството от клещите на тиранина; но за голяма жалост, че ние нямаме още такива учени. Занапред добър е господ...

Издателство Хеликон

Записки по българските въстания в Хеликон

Записки по българските въстания в Books.bg

У. Съмърсет Моъм >> Магьосникът

Няма никакво обяснение на злото. То трябва да се разглежда като неизбежна част от битието. Да го пренебрегваме – ще бъде детинско, да се оплакваме от него – безсмислено. У. Съмърсет Моъм

Магьосникът наистина е твърде необичаен и странен роман, който сякаш не е писан от Съмърсет Моъм. Но не чак толкова, колкото може би изглежда на пръв поглед! В действителност, при малко по-внимателен прочит, ще видите, че всичкият окултизъм вътре e само едно екзотично допълнение към основната тема не само в този роман, но и в цялото творчество на Моъм – необикновената, изумителна, очарователна и ужасяваща (сатанинска?!) човешка природа. Всички нейни нюанси са представени с типична за зрелия Моъм завладяваща откровеност... Александър Арсов

Издателство Фама

Магьосникът в Хеликон

Магьосникът в Books.bg

Хайнрих Хайне >> Пътни картини

Там, където горят книги, по-късно ще горят и хора. Хайнрих Хайне

Със сливането на философското с белетристичното, на политическото с мемоарното, на художественото с публицистичното, в своите пътеписи Хайне разглежда политически, обществени, религиозни и философски въпроси на своето време, рисува хора и страни, бичува недъзите на държавата и църквата, прокламира народна революция.
Обединяващ център на всички описани събития в Германия, Италия, Англия и Франция е великата идея за свобода на народите.

Има сърца, в които смешното и сериозното, лошото и святото, жарът и студът са смесени тъй причудливо, че е трудно да се съди за тях.

Пътни картини, Х. Хайне

Издателство Захарий Стоянов, УИ Св. Климент Охридски

Пътни картини в Хеликон

Пътни картини в Books.bg

Роалд Дал >> Матилда

Матилда е необикновено момиченце и нека, ако обичат, глупостта, грубостта и алчността не ѝ се мяркат...

   Матилда вдигна ръка.
   Госпожица Хъни внимателно погледна слабичкото момиченце с тъмна коса и кръгло, сериозно личице, което седеше на втората редица.

   – Чудесно – каза тя. – Ако обичаш, стани права и кажи докъде знаеш таблицата за умножение.

   Матилда стана и започна с числото две. Когато обаче стигна до „две по дванадесет прави двадесет и четири“, тя не спря, а продължи: „две по четиринадесет прави двадесет и осем...“.
   – Стой! – спря я госпожица Хъни, поучудена от равния и спокоен глас, след което добави:
   – Докъде знаеш таблицата за умножение?
   – Докъде ли? – отговори Матилда. – Ами, честно казано, не знам точно докъде, госпожице Хъни. Мисля, че още много знам.
   – Можеш ли да ми кажеш колко прави две по двадесет и осем?

   – Да, госпожице Хъни.
   – Сигурна ли си?
   – Съвсем сигурна съм, госпожице Хъни.
   Матилда говореше тихо и възпитано, без всякакво желание за самоизтъкване.
   Госпожица Хъни погледна Матилда с огромно възхищение, но когато заговори, тя запази равния си глас.
   – Това наистина е невероятно – каза тя. – Можеш ли да умножаваш и с другите числа?
   – Мисля, че да, госпожице Хъни. Смятам, че ще се справя.
   – А с кои числа можеш да умножаваш, Матилда?
   – Ами аз... аз не зная с точност – каза Матилда. – Не разбирам какво искате да кажете.
   – Искам да кажа дали можеш да умножаваш по три например?
   – Да, госпожице Хъни.
   – А по четири?
   – Да, госпожице Хъни.
   – Добре, и докъде още можеш, Матилда? Можеш ли да умножаваш по дванадесет например?
   – Да, госпожице Хъни.
   Госпожица Хъни замлъкна за известно време, облегната на стола си, който стоеше зад обикновената дървена маса, разположена в средата на стаята срещу класа. Тя беше потресена от това, което чу, но се постара да не го показва. Не и се беше случвало досега да срещне петгодишно дете,че дори и десетгодишно, което с такава лекота да умножава числа...

Издателство Пан

Матилда в Хеликон

Матилда в Books.bg

Памела Травърз >> Мери Попинз

Когато задуха източният вятър...

   Мери Попинз разглеждаше внимателно децата, всяко поотделно, все едно, че решаваше за себе си дали ѝ харесват или не.
   – Бива ли ни? – попита Майкъл.
   – Майкъл, дръж се прилично – смъмри го майка му.
   Мери Попинз продължи да оглежда изпитателно четирите деца. После пое шумн въздух, което, изглежда, означаваше, че е взела решение, и заяви:
   – Вземам мястото.
   – Сякаш ни оказваше особено благоволение – разказваше след това мисис Банкс на съпруга си.
   – Може и така да е – мистър Банкс показа за миг нос иззад вестника, но побърза да се скрие.
   Когато майка им си отиде, Джейн и Майкъл се примъкнаха към Мери Попинз, все още неподвижно изправена като мумия със скръстени ръце.
   – Как пристигнахте? – попита Джейн. – Като че ли вятърът ви довея.
   – Довея ме – отговори кратко Мери Попинз.
   Сетне размота шала от врата си, свали шапката си и я окачи на металната топка на табления креват.
   Мери Попинз явно нямаше да каже нищо повече, за това и Джейн млъкна. Но когато Мери Попинз се наведе да извади вещите от чантата, Майкъл не се стърпя.
   – Каква смешна чанта! – каза той и я заопипва.
   – Килим! – отвърна Мери Попинз, докато я отключваше.
   – Вътре ли е килимът?
   – Не, отвън!
   – А, да, разбирам – промълви Майкъл, макар и нищо да не разбираше.
   Междувременно чантата беше отворена и Джейн и Майкъл с голяма изненада видяха, че е абсолютно празна.
   – Я гледай! – удиви се Джейн. – Та в нея няма нищо.
   – Как така – нищо? – Мери Попинз се изправи с обиден вид. Нищо ли казваш?
   И тя извади от празната чанта колосана бяла престилка и я завърза около кръста си. После взе отвътре голям сапун „Сънлайт“, четка за зъби, пакет фуркети, шише одеколон, малко сгъваемо столче и кутийка с таблетки за гърло.
   Джейн и Майкъл стояха изумени.
   – Ама аз видях... – прошепна Майкъл, – сигурен съм, че беше празна.
   – Шт – каза Джейн, тъй като в същия миг Мери Попинз измъкваше голяма бутилка с надпис „по една чаена лъжичка преди лягане“.
   Към бутилката беше прикрепена лъжичка и Мери Попинз наля в нея някаква тъмночервена течност.
   – Вашето лекарство ли е това? – попита любопитно Майкъл.
   Не, твоето – Мери Попинз поднесе лъжичката към устата му.
   Майкъл я погледна изненадано, сбърчи нос и запротестира:
   – Не го искам. Нямам нужда. Не!
   Мери Попинз не сваляше очи от него и Майкъл изведнъж разбра, че не можеш да гледаш Мери Попинз в лицето и да не ѝ се подчиняваш. В нея имаше нещо необикновено и странно – нещо, което плашеше и в същото време силно вълнуваше. Лъжичката се доближи. Той притаи дъх, замижа и зина. Чудно вкусна течност се вля в устата му. Задържа я върху езика си, бавно преглътна и щастлива усмивка озари лицето му.
   – Ягодов сладолед – извика възторжено момченцето. – Искам още! Още!
   Но Мери Попинз със строго както преди лице наливаше дозата на Джейн. Този път течността беше сребриста, зеленикавожълта. Джейн я вкуси.
   – Лимонов сок със захар – с наслада облиза тя устни. Ала щом Мери Попинз се отправи към близнаците с бутилката, Джейн се втурна към нея.
   – А, не, моля ви се! Много са малки! Не е полезно за тях.
   Мери Попинз ни най-малко не се трогна. Само хвърли предупредителен, вледеняващ поглед към Джейн и поднесе лъжичката към устата на Джон. Той жадно засмука и по няколкото капки по лигавничето му децата разбраха, че този път течността е мляко. След това и Барбара получи своя дял, замляска и два пъти облиза лъжичката.
   Сетне Мери Попинз наля още една доза и тържествено я погълна.
   – Ромов пунш – заяви тя и запуши бутилката.
   Очите на Джейн и Майкъл щяха да изхвръкнат от почуда, но нямаха много време да се маят, защото щом остави бутилката върху камината, Мери Попинз се обърна към тях:
   – А сега моментално в леглата!...

Издателство Пан

Мери Попинз в Хеликон

Мери Попинз в Books.bg

Валери Петров >> Стихове [ 2012-2013 ]

Поезията бие по пръстите, когато гледаш през пръсти на работата си. В. Петров

Коледна приказка

Не бе ми се случвало досега да съм бил

преди Бъдни Вечер така сам и унил,
но този път, както си раздигах книжата,
за да очистя малък кът за елхата,
открих плик неотворен, който – както личеше
от клеймото му – беше
получен през март. Цял препасан със скоч
и с печат „Препоръчано“, той на вид бе точ-в-точ
брат на много подобни без всяко съмнение,
съдържащ поредната „стихосбирка за мнение“...
И така се оказа... Но, зачел се в писмото,
още в него самото
почувствувах някаква интонация, нова
за писмата от този род. И пак нещо такова
още в първите стихове подир миг ми се мярна
една малка подробност удивително вярна,
и след още три – четири находки такива
вече питах по жицата една, явно щастлива,
учителка в пенсия от комплекс „Мусагеница“,
дали всички в комплекса им само музи и гении са,
та така са го кръстили. И за свойта вина
че тъй късно обаждах се, си изпросих една
опрощаваща дума и предрекох ѝ щедро
успехи на едро.
При което със слух
изтрениран я чух
– учителка уж, а като ученичка –
да преглъща, да прави при някоя сричка,
един мъничък стоп,
един трогващ синкоп...
И тъй весело, мило
всичко бе се развило,
че беше отнесло от мен всичко унило –
един квант добринка
бе направил така,
че снегът вън танцуваше, бял и приказно млад,
и разкошна елха беше целият град,
и аз виждах ѝ блока, и апартамента ѝ
беше станал по-празничен... Но и при мен тъй
всичко беше по-коледно... Станал даже по-ярък
поради закъснението, моят скромен подарък
– малка мека пътека
от човек към човека –
ми бе върнат обратно в нежен акт на обмен:
бях го мислил за нея, а той бил и за мен.

Издателство Захарий Стоянов

Стихове [ 2012-2013 ] в Хеликон

Стихове [ 2012-2013 ] в Books.bg

Питър Мейл >> Марсилска афера

Марсилия е много по-провансалски град от, да речем, Кан или Ница. Питър Мейл

Представете си, че гостувате на богат марсилски аристократ с вкус към живота, храната и виното, влюбен в своя град. Настанени сте в едно от именията му, той ви запознава с най-чаровните места на този древен и уникален град, води ви из най-добрите ресторанти, с най-вкусната храна...

А може би главният герой на историята е самата Марсилия – най-древният град във Франция, вечен съперник на Париж, пълен с живот и удоволствия...

Издателство Гурме

Марсилска афера в Хеликон

Марсилска афера в Books.bg

Боян Биолчев >> Летен сняг

Това, което започна Софийският университет, е борбата за установяване на критерия що е ум у нас. Дотук беше да ни се смеят и да ни пръскат с кал с широките гуми на автомобилите си полудостойните хора на България. Боян Биолчев

Летен сняг

В памет на Милан Огнянов

   Бяхме трима приятели.
   Сега жив съм само аз.
   И единствено аз мога да разкажа за тях, тъй като те вече са заедно там, във високото, а аз все още съм тук, долу, където животът е неотложен, понеже само след него смъртта е неотменима.
   Обединяваше ни страстта към отвесната скала.
   Алпинизмът. Тая лудост да усещаш, че висиш на косъм и всеки момент можеш да полетиш надолу.
   Падането в пропаст – адреналин и примирение на алпиниста.
Вечерите – когато си удивен, че си оцелял за следващия риск, сутрините, когато се будиш изненадан, че се будиш.
   Никой от нас не бе подготвен да се прости с живота си, без да падне. Да се отдели от последния си дъх, увиснал неподвижно и безвъзвратно в отвеса.
А това се случи. И на двамата ми приятели.
   Докато аз още дишам в хоризонтала на живот, старателно придържан извън опасност, тъй като с възрастта човек започва истерично да се бои от смъртта и нелепо дълго проточва дните си, претръпнал към безумията и негата на неориентираната младост.
   Руси и Жоро. Жоро и Руси. И накрая аз.
   Белият варовик на планинския връх наподобяваше сняг, навалял през лятото. Двамата в двойка се движеха над нас. Отдолу в двойка катерехме аз и Марта.
   Слезехме ли от скалата, тя и Руси не се разделяха нито за миг. Държаха се за ръка и се гледаха. Но той не се решаваше да направят катераческа двойка. Защото се страхуваше за нея повече, отколкото за себе си. Освен това беше луд и не искаше тя да го забавя в порива към върха.
   Марта беше смела от разсеяност. Макар после винаги да се оказваше, че е забелязала всичко. Пълзяхме по отвеса и Руси и Жоро все повече се отдалечаваха от нас. До мига, когато отгоре долетя дрезгав крясък.
   Чу се тежко чаткане, от което скалата звънко потрепна и край нас с Марта прелетя надолу камък. Беше с големина на човешка глава. Отгоре крещеше Жоро. Под него висеше на въжетата Руси. Неподвижен и отпуснат.
   Исках да тръгнем веднага към него, но долу Марта се впи в скалата, полускрита в една цепнатина. Крещях й да тръгваме, но тя не мърдаше. Дълго и мълчаливо. И чак тогава започна да вие. Сам не можех да се катеря; когато си вързан с някого, си вързан и отдолу нагоре.
В този момент усетих как капки като роса покриват лицето ми. Прокарах ръка по него и я вдигнах към очите си. Беше кръв.
   Тук споменът на всички живи се късаше.
   Просто изпратихме в земята Руси, ковчегът се спускаше в нея и нашият приятел увисна тези последни два метра не на алпинистко, а на грубо конопено въже. После протяжно пихме с Жоро в една кръчма и говорихме за това как той ни е чувал, докато е потъвал бавно в нищото, защото камъкът, съборен от Жоро, бе засегнал сънната му артерия, без да я пререже напълно и краят не идва толкова бързо, колкото човек като Руси заслужава.
   Марта не се появи на погребението. Не се обади и после на никого от нас. Изчезна. Сякаш завинаги.
   Жоро не можеше да се освободи от болката за непоправима вина. Дните ни се влачеха по плитчините, вировете и водовъртежите си, а той, щом се срещнехме, повтаряше едно и също: че никога няма да има прошка за него, че угризенията му са незначителна разплата...
   Аз избягах от алпинизма. Дезертирах от страстта и спомените си и не поглеждах изобщо отвесната скала. А Жоро се устреми напред. Подчини живота си на непрестанен риск. Експедиция след експедиция, покорени за първи път върхове, отчаяни изкачвания без подсигуряване... но смъртта го прескачаше, защото не допускаше човек да изземва универсалната ѝ воля.
   И накрая дойде последната среща. В началото на септември внезапно застудя, небето сиво се сгърчи и в ранния следобед заваля сняг. Снежинките отначало се изпаряваха почти със свистене върху нагорещената земя, но после започнаха да се прикрепват към асфалта, да се притискат една в друга и градът постепенно побеля.
   Минавах покрай черквата до нашето училище, където се роди приятелството ни. Черквата, в градинката на която бягахме от час, градинката, в която усетихме вкуса и горчивината на първата цигара, на първата целувка.
   Няколко здрави мъже стояха по кубетата. Бяха вързани за железните кръстове и усилено човъркаха медното покритие. Един от тях беше с посивели коси. Разгърден и усмихнат. Жоро.
   – Здравей – извика ми той отгоре. – Ако ме изчакаш един час, ще сляза за чашка. Може и за две.
   – Защо стърчиш горе? – попитах аз.
   – Покривът гние. И поканиха за ремонт алпинисти – извика той. – А, естествено, без мене кръстовете не може да се стабилизират...
   – Да бяхте изчакали да се стопи снегът?
   – Започна да вали много, след като се качихме... Да му мисли снегът, ние вече си бяхме тука. Ще ме изчакаш ли?
   Въпросът за пиене е винаги реторичен. Но нишката се прекъсна точно в този миг... думите натежаха като падащ камък в отвеса на живота...
   Той внезапно се присви. И все пак дрезгаво повтори:
   – Ще... ме... изчакаш ли?
   Нямах време нито за замисляне, нито за отговор. Жоро се прегъна още повече, конвулсивно се хвана за кръста, остана вкопчен в него за няколко секунди, после разтвори пръсти и полетя надолу. Увисна край цветните стъкла на прозореца на няколко метра от земята и застина така – сякаш висеше на най-високата скала, която е покорил. Неподвижен, с притворени очи и сянка от усмивка в ъгъла на устните.
   Инфарктът има свое разписание и никога не се интересува къде се намира в този момент човекът.
   Не успяхме да изпием тази чаша, последната чаша.
   На гробищата плачеха двете му деца и жена му. Плачеха приятели и близки. Плачех и аз. От болка и глухо удивление пред неистовия му полет през живота, който го доведе до неговия личен, изстрадан кръст...
   В този миг някой докосна рамото ми. Обърнах се. Лицето на хора, които не си виждал дълги години, остава в паметта ти недокоснато от времето. И когато го срещнеш след въпросните десетилетия, прозираш за миг, че ти е абсолютно познато, но въпреки това панически се мъчиш да си спомниш точно кой беше човекът и, разбира се, най-трудното - как му беше името. А е възможно да си прекарал с него цялата гимназия през един чин, да си се бил с него, ако е съученик, или да си я ухажвал, ако е съученичка.

   Марта се бе така променила, че аз трескаво ровех в паметта си, за да сглобя от бръчките върху изтощената кожа, които виждах, лицето ѝ на момиче, което помнех.
   – Той има две деца, момче и момиче – каза тя. – Ти имаш едно момиче. Аз имам трима синове. Всичко знам. Само Руси остана без деца...
   – Къде се изгуби! Толкова време! – промълвих аз.
   Тя сякаш не ме чу. Очите ѝ пробляснаха с някаква оболяла неприсъственост, сякаш не бе до мен, а до Руси. До Жоро – не този в ковчега, а на скалата. И все пак и до мен – до момчето от тогава, което няма нищо общо с разплакания, поизвехнал мъж.
   – Имам трима синове. Исках да ги кръстя с вашите имена, но мъжът ми не се е качвал никога по-високо от фотьойла пред телевизора. И сега синовете ми носят имената на бащи и чичовци, които никога не са се докосвали до истината...
   – До каква истина, Марта?
   – Истината е проста. Ударът на Руси дойде отвън. Ударът на Жоро – отвътре. Но те бяха готови за тях. А ние сме живи и какво от това...
   Тя присви очи и добави:
   – Знаеш ли къде е въжето, с което бяхме вързани, когато Руси завинаги увисна на своето?
   – Не.
   Тя замълча. После се усмихна и каза:
   – И аз не зная. Но сигурно е някъде... дано да е за детска люлка... дано не го използват за простиране...
   Обърна се и се скри сред хората.
   Излязох от черквата.
   Навън отново се бе върнала топлината на ранния септември.
   Животът бе наоколо и застилаше земята, без която няма нито смърт, нито живот.
   Животът – един внезапен сняг, навалял през лятото.

Издателство Жанет 45

Летен сняг в Хеликон

Летен сняг в Books.bg

Александър Солженицин >> Рекло телето дъба да мушка

   Хич не съм предполагал, че и аз самият през 49-ата година от живота си ще се осмеля да стъкмя ей туй мемоарно нещо. Но две обстоятелства се насложиха и ме подтикнаха.

   Едното е нашата жестока и бъзлива потайност, от която идват всички беди на страната ни. Страх ни е не само открито да говорим и пишем и с приятели да споделяме какво мислим и кое как е наистина, но и на хартията не смеем да се доверим, защото секирата продължава да виси над всеки наш врат, току-виж се стоварила. Още колко ще трае тая потайност – кой да предскаже, а дотогава може мнозина от нас да бъдат посечени и да се затрие заедно с нас неизреченото.
   Второто обстоятелство е, че от две години насам примката е нахлузена на врата ми, но не е затегната, а напролет искам да си подръпна малко главата. Примката ли ще се скъса, гръклянът ми ли ще се приклещи – точно не може да се предвиди. Александър Солженицин

   Не е за чудене, когато революционерите стават конспиратори. За чудене е, когато писател изпадне дотам.
   На писателите, които милеят за правдата, животът им никога не е бил, не е (и няма да бъде) лек; едного съсипвали я клевета, втори – с дуел, трети – с разнебитване на семейния му живот, четвърти – с разоряване или с безизходна мизерия от младини до старини, други – с лудница, още някого – със затвор. А при пълно благополучие, като при Лев Толстой, още по-зле – твоята собствена съвест ще ти изподере гърдите отвътре.
   Но все пак: да се завираш в миша дупка и да те е грижа не как да се прочуеш, ами как, не дай си, Боже, да не се прочуеш – тази писателска участ си е само нашенска, чисто руска, чисто руско-съветска! Сега е установено, че през последната част от живота си Радишчев е писал нещо важно и дълбоко и предвидливо го е укривал: толкова дълбоко, че и днес не можем да го издирим и прочетем. И Пушкин остроумно е зашифровал 10-а глава на „Онегин“, това всеки го знае. По-малко хора знаят колко дълго се е занимавал с тайнопис Чаадаев: той скътвал ръкописа си на отделни листчета в различни книги от голямата си библиотека. За лубянски обиск това, разбира се, не е криене, колкото и да са книгите, все ще се съберат достатъчно сътрудници, така че всяка книга да се хване за кранчетата на кориците и да се раздруса хубавичко (недейте кри в книги, приятели!). Но царските жандарми кой знае къде зяпали: умрял Чаадаев, а библиотеката му се запазила до революциите и разпилените, незнайни листове кротували в нея. През 20-те години те били открити, издирени, изучени, а през 30-те най-сетне и подготвени за печат от Д. С. Шаховской – но тъкмо тогава Шаховской го прибрали (не го пуснали до края на живота му), а Чаадаевите ръкописи до ден днешен тайно се пазят в Пушкиновия дом; не разрешават отпечатването им заради... тяхната реакционност! Така Чаадаев поставил рекорда – вече 110 години след смъртта му – в премълчаването на руски писател. Кой знае какво ли е написал?!
   А после времената станали къде по-либерални и руските писатели вече не пишели за чекмеджето, а печатали както си щат (и само критиците и публицистите подбирали Езопови изрази, а скоро вече зарязали и тях). И толкова свободно пишели те и тъй свободно изрисували цялата сграда на държавата, че тъкмо в руската литература израснали всички ония млади, които намразили царя и жандармите, наумили си да направят революция – и я направили.
   Но щом прекрачила прага на породените от самата нея революции, литературата се сепнала, че се била озовала не в бляскавите звездни висини, а под наклонен таван и между сближени, все по-стесняващи се стени. Много бързо разбрали съветските писатели, че не всяка книга може да мине. И след още десетина години разбрали, че хонорар за книгата могат да станат решетката и бодливият тел. И писателите май взели да крият написаното, макар и с някаква надеждица, че един ден ще видят книгите си отпечатани.
   Преди да ме арестуват, много от тия неща не ми бяха ясни. Неосъзнато ме влечеше литературата, без да си давам сметка за какво ми е това и за какво съм аз на литературата. Тормозеше ме само едно – мъчнотията да се открият свежи теми за разкази. Дострашава ме, като си помисля що за писател щях да стана (а щях да стана), ако не бяха ме прибрали.
   Но след арестуването ми, като прекарах една-две години в затворите и лагерите, вече изнемогвайки от купищата теми, осъзнах, както че дишам, проумях като нещо неоспоримо, като всичко, дето го виждат очите ми, че никой не само няма да ме печата, но и че един-едничък ред може да ми струва главата. И без съмнение, без раздвояване си поех орисията да пиша само за да не се забрави всичко това, за да стане известно един ден на потомците. А приживе изобщо не бива да си мисля, да мечтая, че ще ме публикуват.
   Преодолях суетната мечта. И срещу това получих само увереността, че трудът ми няма да отиде нахалост, че главите, срещу които е насочен – ще ги уцели, и че за когото го провеждам на невидими струи – ще го възприеме. С доживотното мълчание се примирих като с доживотната невъзможност да освободя нозете си от земната тежест. И произведение след произведение, привършвайки ги ту в лагера, ту като интерниран, ту вече реабилитиран, отначало стихотворения, после пиеси, после и проза, само за едно ме беше грижа: как да ги овардя в тайна, а с тях и себе си...

Издателство Факел Експрес

Рекло телето дъба да мушка в Хеликон

Рекло телето дъба да мушка в Books.bg

>> Скандинавски приказки

Мечтатели и смели воини, хора с добри сърца и чисти помисли...

Овчарчето Надод, удивено от красотата на залеза, пожелава да полети към небето и звездите. Заради неговия кураж и доброта бог Тор изпълнява молбата му.

Малкият Олаф спасява гнездата на чайките от хищна птица и кралят на елфите го възнаграждава с блестящ диамант.

Тъжната Вила, която живее в самота и иска да има малко братче, се сприятелява с горското джудже, което, освен че успява да я разсмее, изпълнява желанието ѝ...

Издателство Жар – Жанет Аргирова

Скандинавски приказки в Хеликон

Скандинавски приказки в Books.bg

Жозе Сарамаго >> Проглеждане

Прогледналият за политическата реалност човек може да преобърне посоката и да пренареди съдбата на цялото общество

Разговорът беше кратък, На телефона е председателят на комисията в избирателна секция номер четиринайсет, силно съм обезпокоен, нещо откровено странно се случва при нас, до този момент не се е появил, за да гласува, нито един избирател, отворили сме преди повече от час, а жив човек няма, да, господине, разбира се, пороят не спира, дъжд, вятър, наводнения, да, господине, ще продължим търпеливо и решително, разбира се, за това сме дошли, няма нужда да ни се припомня. От този момент нататък председателят не допринесе за диалога с повече от няколко кимвания с глава, всички в знак на съгласие, няколко приглушени възклицания и три-четири наченки на реплики, които не можа да довърши. Когато постави обратно слушалката, погледна колегите от комисията, но всъщност не ги виждаше, сякаш срещу му се простираше пейзаж от празни помещения, непокътнати избирателни списъци, председатели и секретари, които чакаха, представители на партии, които се гледаха недоверчиво един друг и пресмятаха кой може да спечели и кой може да изгуби от положението, а в далечината някакъв измокрен и услужлив член на комисията се връща от входа и съобщава, че никой не се задава. Какво отговориха от министерството, попита представителят на п. в ц., Не знаят какво да мислят, нормално е лошото време да задържа много хора по домовете им, но в целия град да се случва на практика същото като при нас, за този факт не намират обяснение, Защо казвате на практика, попита представителят на п. вд., В някои избирателни секции, малко на брой, разбира се, са се появили избиратели, но притокът е оскъден, както никога не е било, А в останалата част от страната, попита представителят на п. вл., не само в столицата вали, Именно това е смущаващото, на места вали също като при нас, но въпреки това хората гласуват, както е логично, по-многобройни са в областите, където времето е хубаво, и като заговорихме за това, казват, че метеорологичните служби очакват времето да се подобри към обед, Но може да се случи и да се влоши, да не забравяме приказката от трън, та на глог, предупреди вторият член на комисията, който досега все още нищо не беше казал. Настъпи тишина. Тогава секретарят пъхна ръка в един от външните джобове на сакото си, извади оттам мобилен телефон и набра някакъв номер. Докато чакаше от другата страна да вдигнат, каза, Нещо подобно се случва като в приказката за планината и за мохамед, щом не можем да питаме избирателите, които не познаваме, защо не идват да гласуват, да отправим въпроса към семействата си, които познаваме, здравей, привет, аз съм, да, там ли си още, защо още не си дошла да гласуваш, това, че вали, на мен ми е известно, крачолите на панталоните ми още не са изсъхнали, да, вярно, извинявай, забравих, че ми беше казала, че ще дойдеш следобед, разбира се, обаждам ти се, защото тук при нас положението е сложно, няма да повярваш, ако ти кажа, че досега никой не се е появил да даде гласа си, няма да повярваш, е, добре, тогава чакам те тук, целувам те. Затвори телефона и направи ироничния коментар, Поне един глас е гарантиран, жена ми ще дойде следобед. Председателят и останалите членове на комисията се спогледаха, повече от очевидно беше, че трябва да последват примера, но никой от тях не искаше да бъде пръв, защото означаваше да признаят, че по бързина на ума и съобразителност този, който оглавява избирателната секция, е секретарят. Членът на комисията, който беше отишъл до вратата да види дали вали, без затруднение разбра, че много хляб и много сол има да изяде, преди да стигне до висотата на такъв секретар, какъвто имаше сред тях сега, способен с най-голямата непринуденост на света да измъкне един изборен глас от мобилен телефон, също както един фокусник би извадил заек от цилиндър. След като видя как председателят се оттегля в един от ъглите, за да говори по мобилния си с домашните, и как и други, използвайки собствените си апарати, дискретно, шепнешком правеха същото, членът на комисията от вратата оцени честността на колегите, които не използваха стационарния телефон, поставен там по принцип за служебни нужди, и така благородно спестяваха пари на държавата. Единственият сред присъстващите, който, тъй като нямаше мобилен телефон, трябваше да се примири с това, да изчака новини от другите, беше представителят на п. вл., като впрочем следва да добавим, че тъй като живееше сам в столицата, а семейството му беше в провинцията, горкият мъж нямаше на кого да се обади. Един след друг разговорите приключиха, най-много продължи разговорът на председателя, очевидно настояваше човекът, с когото говори, да дойде веднага, да видим как ще свърши всичко това, както и да е, той трябваше да се обади пръв, щом като секретарят бе решил да го изпревари, нека добре да се възползва от положението, вече видяхме, че секретарят принадлежи към кастата на оправните, но поне да уважаваше йерархията, както я уважаваме ние, и просто да беше споделил идеята със своя висшестоящ. Председателят изпусна въздишката, която му беше заседнала в гърдите, пъхна телефона в джоба си и попита, Е, и, разбрахте ли нещо...

Издателство Колибри

Проглеждане в Хеликон

Проглеждане в Books.bg

Емили Дикинсън >> Поезия

Животът е сам по себе си толкова удивителен, че остава малко място за други занимания. Емили Дикинсън

Пих питие, каквото няма
дори във бисерните бъчви.
Подобен алкохол не точат
и в рейнските прочути кръчми.

Аз от роса съм развратена –
и въздух смуча вместо вино.
Люлея се през дните летни
край изби от стопено синьо.

Кръчмарят там пчели пияни
маха от бурето с ракия
и пеперудите се сепват –
но още, още аз ще пия –

доде светците с бели шапки
се втурнат горе от небето –
да гледат малката пияница
как се люлее по полето.

* Двуезично издание

Превод Цветан Стоянов

Издателство Агата-А

Поезия в Хеликон

Поезия в Books.bg

Ричард Шеридан >> Училище за сплетни

Колко абсурдно смешна е комедията на живота, когато маските паднат...

Кажете ми, надути вий злосторници,
обучени в сплетните заговорници,
които по правило ругаете
и как човек да унижите знаете,
има ли характер друг, така изпитан,
така познат и от вашия различен,
че изяществото му ви чак смущава
и вий спомагате за неговата слава:
Хвалебствие е вашето мълчание,
а завистта – безпомощно признание!
Внимание, деца на клеветата,
ще бъдете привлечени от красотата!
Вие ще решите портрет ли е това
или творение на Музата и Любовта.
Внимавайте, критици, хитруващи с охота,
цензори мъдри на детинска епоха;
гледате на младостта със зло око,
пред хубостта невинна бърчите чело.
Лукавството е ваший щит,
духът ви е от равнодушие изпит,
в моминска лудост подивели,
зараза носите със крачки смели!
Внимавайте! Вий, вещи във сплетните,
които доказателства творите,
щом намеците нагли не достигат
да се получи злостната интрига.
Вашта памет нещо не пропуска,
само истината не допуска.
Внимание, вие, млади или стари,
с езици остри в злобна надпревара!
Така далече сте от мойто вдъхновение
като псувните от черковно пение.
Ела, ти нежна Аморет
(възпявана във по-добър куплет
с туй име е твойта красота);
Ти, който търсиш Музата, ела
и с плаха нежност и поглед несмел
аз ще ти разкрия съвършения модел,
докле Зорница сдържа усмивката си знаеща.
Суетна Музо! Как образа ѝ ще изваеш?
Достъпни ли са тази красота и чар
за твоя земен поетичен дар?
Можеш ли с вълшебни цветове
да обрисуваш приказното ѝ лице?
Безсмъртния ѝ силует поетът изучава
и нейното изкуство за висше той признава.
Изкуство, каращо да блесне
по-силно прелестта небесна
и най-доброто на земята.
Нелесно е да хвалиш красотата,
която се надсмива на тълпата
ласкатели, във почит преклонени.
Но ако с нашто възхищение
дарим ли Аморет, не ще сгрешим.
Не можем да я поласкаем, нито надценим.
Но по превратностите на съдбата
не вярва Аморет самата
на наште думи украсени –
изпълват я те със съмнение!
Със красотата си тя модата създава
и не добавят дрехите ѝ слава.
Тя семпла е, но не небрежна,
с характер благ и в жестовете нежна.
Благоразумие не я сковава,
нито разюзданост я обладава...

* Хартиено издание и е-книга

Издателство Персей

Училище за сплетни в Хеликон

Училище за сплетни в Books.bg

Жоел Дикер >> Истината за случая „Хари Куебърт“

Кой...? Какво...? и Как се пише бестселър?...

Никой не схващаше залога на ситуацията – задължително ми бе необходима нова книга, ако не за друго, то за да спазя договора с издателя. През януари 2008-а Рой Барнаски, могъщият директор на „Шмид и Хансън“, ме привика в кабинета си на 51-вия етаж на една кула на Лексингтън Авеню, за да ме прикани сериозно към ред. „Е, Голдман, кога ще получа новия ви ръкопис? – излая той. – Имате договор за пет книги. Залавяйте се за работа, и то бързо! Трябва ми резултат, трябва ми печалба! Изпуснали сте срока! Изпуснали сте всичко! Видяхте ли го онзи тип, дето издаде книга преди Коледа? Той зае мястото ви сред публиката! Агентът му казва, че следващият му роман е почти завършен. А вие? Заради вас губим пари! Така че стегнете се и обърнете ситуацията. Направете голям удар, напишете ми хубава книга, за да спасите кожата си. Давам ви шест месеца, до юни.“ Шест месеца, за да напиша книга, след като бях блокирал от почти година и половина. Невъзможно. На всичкото отгоре, като ми налагаше този срок, Барнаски не ме информираше за последствията от неспазването му. Дъглас се нагърби с тази задача две седмици по-късно, по време на поредния ни разговор в апартамента ми. Каза ми: „Ще трябва да пишеш, приятелю, не можеш повече да манкираш. Подписал си за пет книги! Пет книги! Барнаски е бесен и не иска да чака... Каза ми, че ти дава срок до юни. И знаеш ли какво ще стане, ако не го спазиш? Ще анулират договора ти, ще те дадат под съд и ще те докарат до просешка тояга. Ще ти вземат и последния петак и ще ти се наложи да зачертаеш хубавия си живот, хубавия си апартамент, италианските си патъци, голямата си лимузина – нищо няма да ти остане. Ще ти изпият кръвчицата“. Така аз, който година по-рано бях смятан за новата литературна звезда на тази страна, се превръщах в голямото отчаяние, в тежката гемия на северноамериканското книгоиздаване. Урок номер две: освен че е мимолетна, славата не остава и без последствия...

Издателство Колибри

Истината за случая „Хари Куебърт“ в Хеликон

Истината за случая „Хари Куебърт“ в Books.bg

Уди Алън >> Ако импресионистите бяха зъболекари

Когато слушам продължително Вагнер, ме обзема желание да превзема Полша. Уди Алън

   ... Няма никакво съмнение, че Метерлинг е имал задни мисли спрямо Козима Вагнер. Известно е, че веднъж в Лайпциг той взел ръката є в своята, а четири години по-късно в Рурската долина сторил същото. По време на буря в Данциг направил непочтена забележка относно прасците є и тогава тя решила, че е по-добре да не го вижда повече. Метерлинг се прибрал у дома покрусен и седнал, та написал “Мислите на едно пиленце”. Оригиналния ръкопис подарил на Вагнерови с посвещение. Когато разбрал, че те използват труда му, за да си подпират крака на кухненската маса, Метерлинг съвсем оклюмал и минал на черни чорапи. Хазайката му как ли не го умолявала да се върне към любимия си син цвят или поне да опита с кафяв, ала той я наругал: „Млък ма, курво! Да не искаш да нахлузя калцуни на разноцветни ромбчета?“...

   ... През 1884 г. Метерлинг срещнал Лу Андреас-Саломе и изведнъж, както виждаме, е започнал да се пере всеки ден. Запознал ги Ницше, който казал на Лу, че Метерлинг е или гений, или идиот, и я помолил, ако може, да разбере кое от двете. По онова време специалните 12-часови поръчки за пране ставали все по-популярни на континента, особено сред интелектуалците, и Метерлинг приветствал нововъведението. Ако не друго, услугата поне се извършвала в срок, а Метерлинг просто бил влюбен в точността. На срещи винаги отивал по-рано – понякога с дни преди уречения час, та се налагало да му търсят стая и да го настаняват. Лу също обичала всеки ден да получава чисто пране. Радвала се на пратките като малко дете и често извеждала Метерлинг на разходка в гората, където заедно
разопаковали току-що пристигналия вързоп. Тя обожавала неговите юнашки фланелки и носни кърпи, а шортите му направо боготворяла. Веднъж писала на Ницше, че шортите на Метерлинг са най-върховното нещо, което някога била виждала, по-върховно дори от „Тъй рече Заратустра“. Ницше реагирал на това като истински джентълмен, но винаги завиждал на Метерлинг заради бельото му и казвал пред приятели, че го намирал „крайно хегелианско“. Лу Саломе и Метерлинг скъсали след Големия петмезен глад през 1886 г. и докато той не ѝ простил, тя никога не пропускала да отбележи, че в „неговия мозък има места, по-гладки и от изопнат болничен чаршаф“...

Издателство Труд

Ако импресионистите бяха зъболекари в Хеликон

Ако импресионистите бяха зъболекари в Books.bg

Александър Панов >> Литературният образ отвъд пространството на книгата

Словото – вселена на сигурност, свобода и разум...

Словото помага на човека да си изгради това, което антрополозите наричат „практически усет“, или система от убеждения, емоции, нагласи и ценности, свързани с цялостното устройство на света. Именно на ролята, която словесността играе при изграждането на човешкия свят, е посветена тази книга. Тя се стреми да отговори на редица методологически въпроси – какви са задачите на едно антропологически ориентирано литературознание, кой е неговият основен обект на изследване, какви са взаимоотношенията между културата и изкуството и т. н. Но също така и да предложи анализ на конкретни изследователски казуси – отношенията между словесен и визуален принцип при изграждане на художествения текст, ролята на различните жанрови модели за формиране смисъла и въздействието на литературното произведение, връзката между идеология и художествен образ и други подобни.

Издателство Диоген

Литературният образ отвъд пространството на книгата в Хеликон

Литературният образ отвъд пространството на книгата в Books.bg

Ги дьо Мопасан >> Силна като смъртта

Любовта е силна като смъртта, но и чуплива като стъкло. Ги дьо Мопасан

   Природата на страстта – от нейното зараждане до трагичната развръзка.
   Бертен среща подрастващата дъщеря на своята любовница графиня Дьо Гилроа – Анет – след дългото ѝ отсъствие от Париж. Разцъфващата красота на момичето привлича неудържимо художника и заставя любовниците да разберат, че илюзията не може да бъде вечна, че животът безмилостно разрушава пясъчните кули на чувствата...

Издателство Фама

Силна като смъртта в Хеликон

Силна като смъртта в Books.bg