Антология >> Разбойници

21 истории от Джордж Мартин, Джилиан Флин, Джо Абъркромби, Нийл Геймън, Кери Вон, Патрик Ротфус, Скот Линч, Чери Прийст, Гарт Никс, Кони Уилис...

   Всички обичат разбойниците

... макар че понякога съжаляваме за това.

   Мошеници, измамници и негодяи. Нехранимайковци, крадци, изменници и вагабонти. Лоши момчета и момичета. Хитреци, съблазнители, изкусители, използвачи, фалшификатори, позьори, авантюристи, негодници... те са познати с много имена и се появяват отново и отново във всякакви истории, във всички жанрове на земята, в митовете и легендите... както и в историята на човечеството, разбира се. Те са децата на Локи от скандинавските саги и братята на Койота от индианските митове. Понякога са герои. Друг път са злодеи. Но най-често са нещо по средата, в различни нюанси на сивото... а сивото отдавна е любимият ми цвят. Защото е много по-интересно от черното или бялото.
   Предполагам, че винаги съм си падал по разбойниците. Когато бях малко момче през петдесетте, понякога ми се струваше, че половината предавания по телевизията са семейни комедии, а другата половина – уестърни. Баща ми обожаваше уестърни, така че съм ги гледал всичките – безкраен парад от пазители на закона и шерифи от Дивия запад, до един с квадратни челюсти, един от друг по-героични. Шериф Дилън беше като канара, Уайът Ърп беше смел, дързък и безстрашен (буквално – точно това беше текстът на песента по време на началните надписи), а колкото до Самотния рейнджър, Хопалонг Касиди, Джин Отри и Рой Роджърс, те бяха истински герои – благородни, достопочтени, идеални модели за подражание на всяко подрастващо момче... но някак си нито един от тях не ми се струваше истински. Любимите ми герои от уестърните бяха двамата, които разчупваха този калъп: Паладин, който се обличаше в черно (като злодей), когато беше на мисия в прерията, и като женствено конте, когато беше в Сан Франциско, „запознаваше се“ (на това място следва многозначително прокашляне) с различна красива жена всяка седмица и предлагаше услугите си за пари
   (а истинските герои не се интересуваха от пари); и братята Маверик (особено Брет), които бяха очарователни мошеници и предпочитаха комарджийската униформа от черен костюм, тънка вратовръзка и луксозна жилетка пред традиционното шерифско елече, значка и бяла шапка, а освен това беше много по-вероятно да ги видиш на масата за покер, отколкото като участници в престрелка.
   И знаете ли какво, от дистанцията на времето сериалите „Маверик“ и „Револвер под наем“ изглеждат много по-адекватно от повечето традиционни уестърни, създадени по същото време. Може да възразите, че са имали по-добри сценарии, по-добри актьори и по-добри режисьори от повечето останали „конни опери“ в конюшнята на телевизията, и няма да сгрешите... но аз си мисля, че и факторът „разбойници“ има нещо общо с това.
   Но не само почитателите на старите телевизионни уестърни могат да оценят един добър разбойник. Истината е, че разбойникът е архетипен герой, който прекосява границите на всякакви медии и жанрове... Въведение, ДРРМ

Съставители Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа

Преводач Богдан Русев
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела (2015)

Разбойници в Pimodo

Веселина Седларска >> Пасажерите на Ной

Не се чувствай абсолютно отговорен за абсолютно всичко през цялото време. Все пак това е моя работа. Бог

   Беше нощ без прилагателни. Майка ми умираше. Какво значение имаше, че навън студът беше кучешки, а болницата мизерна, какво значение имат прилагателните, когато глаголът е „умира“?

   Бяхме я довели в болницата с дълъг списък лекарства, игли, спринцовки, банки, чаршафи – както го правят всички. Последното, което поиска, беше хапче бусколизин за болки в корема. Точно бусколизин в дългия списък от лекарства нямаше, болестта ѝ беше белодробна. Беше след полунощ, подавах кислород да облекча последните ѝ вдишвания и всичко, за което се молех, беше едно хапче бусколизин. Няма, каза сестрата. В цялото вътрешно отделение на областната болница нямаше едно хапче бусколизин. Два пъти проверих, каза сестрата. Не може, мислех си, не може един човек, който е работил всеки час от живота си, да си отиде с болката и унижението, че няма едно малко хапче.

   Отиде си.

   Това е, каза сестрата. Това е – какво? – животът или смъртта? Защо не плачех, защо стоях вцепенена, от колко време стоях? Мина доста време, каза сестрата, трябва да се обадите на близките си. Моля ви, каза жената от съседното легло, знам, че не ви е до това сега, но моля ви да ми подарите палтото на майка си, сутринта трябва да отида на рентген в съседната сграда, а нямам палто, така и никога не ми стигнаха парите за... Жената приличаше на майка ми отпреди десетина години и имаше същата болест. Сигурно си мислеше, че наблюдава собствената си бъдеща смърт след десетина години. И тя изглеждаше като човек, който е работил всеки ден, а сега стискаше палтото на майка ми и се чудеше дали да благодари, как да благодари. Боже, какъв грях сторих, та ме наказа да не мога да дам едно хапче на умиращ човек, проплака сестрата.

   И тогава ми се стори, че майка ми, медицинската сестра, жената от съседното легло, аз се носехме в тази най-студена нощ на двехилядната година след Христос над някаква дълбока, тъмна, ледена вода. Миналото ни беше потънало, а бряг отсреща не се виждаше. Плавахме си така вече година, две, пет, десет, като след някакъв потоп, който беше залял всичко, всичко освен върха на отсрещното вледенено дърво. Чувствах как корабът се клатушка под краката ми и няма бряг, няма бряг. Мъртвата ми майка, бавно умиращата жена от съседното легло, безпомощната медицинска сестра, вцепенената аз бяхме пасажери на библейския Ной. И санитарката в коридора, и портиерът долу, и целият заспал град, и съседните градове, всички бяхме в кораба, който трябваше да ни пренесе от един удавен под потопа свят до друг живот. Иска ми се да ви кажа нещо успокоително, каза сестрата, майка ви имаше късмет, че прекара последните си дни в това отделение, защото в другото спряха парното. Плавахме, плавахме...

   Тази книга е албум. В него има снимки на случки и портрети на хора. Моите съпасажери от кораба на Ной. Снимките са бързи и нережисирани, щракнати са с едно мигване. Не претендират за художествена фотография. Понякога не са съвсем на фокус, друг път не е улучена отсечката или ракурсът – не че искам да се оправдавам, но нали вече ви казах, корабът ужасно се клатеше...

Издателство Труд

Карън Мак, Дженифър Кауфман >> Любовницата на Фройд

Мина, по-малката сестра

   Мина стоеше на заледения мръсен тротоар и трепереше в палтото си. Пръстите ѝ пареха от студ, когато помаха да спре наемния кабриолет, но духът ѝ бе приповдигнат от мисълта, че има къде да се установи.
   – Ела веднага у дома, скъпа моя Мина – настоятелно я бе поканила сестра ѝ. – Децата ужасно са се затъжили за теб. Ще те очакваме за обяд.
   В небето бяха надвиснали облаци, откъм реката духаше вятър и ноемврийската сутрин бе смразяващо студена, когато Мина пое към срещата със сестра си.
   Върлинестият кочияш отначало бе любезен, но я изгледа остро, когато тя отстъпи настрана и му показа струпания си на тротоара багаж като на някоя насилствено изхвърлена от дома ѝ. С мърморене качи чантите ѝ в багажното отделение на файтона и сега, докато се возеха по празните улици, той цъкаше с език почти толкова шумно, колкото тропаха копитата на конете.
   – Колко още остава? – беше попитала.
   Той очевидно бе избрал „панорамния маршрут“ около Ринга и при отминаване на всяка сграда, образец на неокласицизъм, ренесанс и барок, изтъкваше отличителните ѝ качества.
   – Хофбургтеатер е основан от императора през 1874 година... Хофопер е открита от Негово Величество скоро след това, а Хофмузеум...
   Може би се домогва към по‑голям бакшиш, реши тя, докато наблюдаваше контура на Виена, подобен на сватбена торта със заснежените заострени кулички и готически орнаменти.
   Вярно, думите на Марта бяха окуражителни, но Мина вече осъзнаваше неприятния факт, че това е спасителна операция, а не покана. Не по своя воля се натрапваше на сестра си, която нямаше как да ѝ откаже. Колко обезсърчително бе да е в подобна позиция на този етап от живота си. От друга страна, за момента този дом бе убежище за падналия ѝ дух.
   Мина притеснено погледна златния часовник, висящ от майчината ѝ брошка. Знаеше как сестра ѝ приема закъсненията. Обядът (супа, месо, зеленчуци и десерт) винаги бе сервиран точно в един и нито минута по‑късно. В трапезарията на Марта хората не влизаха и излизаха, когато им скимнеше. Всички домашни задължения бяха изпълнявани с военна прецизност. По правилата на Марта. Тя щеше да живее по правилата на Марта. Така бе и редно. Това бе домът на Марта. Съпругът на Марта. Децата на Марта.
   Семейство Фройд живееха в Девети район на стръмна непривлекателна улица. Единият ѝ край опираше в изискан жилищен квартал, а ниският граничеше с безпорядъка на пазара Танделмаркт, сгушен край канал на Дунав.
   Кочияшът дръпна юздите на конете и на езика си и файтонът намали ход. Още едно описание на Хоф двореца, Хоф театъра или Хоф каквото ще, и Мина щеше да го стисне за Хоф врата. Когато най‑после спря пред Берггасе, тя му плати и му даде щедър бакшиш – човекът мръзнеше здраво на капрата – с последните пари от спестяванията си. Пристигна в дома на сестра си без средства и без план.
   Винаги бе намирала фасадата на сградата, в която живееше сестра ѝ, много достолепна – високи орнаментирани прозорци, барокова и класическа украса и като цяло с величествено излъчване, стига човек да не поглеждаше към магазините на партера. Вляво от входа имаше еврейска месарница, а вдясно – кооперативна бакалница. Децата на Фройд, облечени в палта, се бяха скупчили на предните стълби в очакване да я посрещнат.
   – Колко дълго ще оштанеш при наш, лельо Мина? – попита четиригодишната Софи, розовобузо и къдраво херувимче, което фъфлеше и никога не се усмихваше. Останалите деца наобиколиха Мина, когато слезе от файтона, като някои подсмърчаха и триеха очи. Преди Мина да успее да отговори, чу как седемгодишният Оливер се провикна към майка си:
   – Мамо, къде ще спи тя? Нали татко каза, че нямаме място?
   Марта се показа на входа и разпъди децата като гълъби.
   – Скъпата ми Мина. Ето те и теб – каза Марта, повдигна се на пръсти и целуна сестра си по двете бузи.
   – Марта, не знам как да ти...
   – Спри. Нито дума повече, мила моя. Ние сме щастливците.
   Мина прегърна сестра си, а после се отдръпна и я огледа. Не беше виждала Марта от раждането на Ана и беше малко смутена от вида ѝ. Безжизнената ѝ коса бе разделена на път по средата и опъната назад в строг кок, а изражението ѝ беше напрегнато и нервно. Изглеждаше като човек, току-що измъкнал се от скривалище – подпухнали зачервени очи с лилави торбички под тях, обикновено безупречното ѝ облекло – смачкано и застанало някак накриво. Марта открай време беше „хубавичката сестра“, благословена с нежен овал на бледото лице и извита като лъка на Купидон горна устна, която й придаваше тъкмо нужната степен на съблазнителност. Ала сега, след шест бременности, изглеждаше подпухнала и обезформена, а общото впечатление, което създаваше, беше за умора.
   – Толкова се тревожех за теб – каза Марта, като хвана здраво ръката на Мина и я поведе в апартамента...

Преводач Надя Баева

Издателство Колибри (2015)

Любовницата на Фройд в Pimodo

Дафни дю Морие >> Ребека

Нощес сънувах, че съм се върнала в Мандърли...

   Докато вървях през моравата към терасата, погледът ми беше привлечен от слънцето, пробляснало върху нещо метално, което се показваше през зелените листа на рододендрона при завоя на алеята. Затулих с длан очите си – да видя какво е. Приличаше на радиатор на автомобил. Дали някой не беше дошъл на гости. Но ако бяха посетители, щяха да оставят колата пред къщата, а не да я крият при завоя, в шубрака. Приближих се още малко. Да, наистина беше автомобил. Сега вече виждах калниците и капака. Странно! Гостите обикновено не постъпваха така. А търговците минаваха отзад, покрай старите конюшни и гаража. Не беше автомобилът марка „Морис“ на Франк. Познавах го добре. Тази кола тук беше дълга и ниска, спортна. Запитах се как ли да постъпя. Ако беше посетител, Робърт сигурно вече го беше поканил в библиотеката или всекидневната. От всекидневната той щеше да ме види през прозорците към моравата. Не исках да посрещам гости в тези дрехи. Беше редно да ги поканя на чай. Подвоумих се, както стоях в края на моравата. Ей така, без причина, може би защото слънцето проблесна за миг по стъклото, вдигнах очи към къщата и изумена, забелязах, че един от прозорците в западното крило е отворен. До него стоеше някой. Мъж. После явно ме видя, защото се отдръпна рязко, а някой зад него се пресегна и затвори капаците.
   Ръката беше на госпожа Данвърс. Познах я по черния ръкав. За миг се запитах дали не е ден за посещения и тя не показва стаите. Но едва ли, винаги го правеше Фрит, а него днес го нямаше. Пък и не показваха на никого стаите в западното крило. Дори аз още не ги бях виждала. Не, знаех, че днес не е ден за посещения. Хората никога не идваха да разглеждат къщата във вторник. Дали не ремонтираха някоя от стаите? Но беше странно, че мъжът е гледал навън и веднага щом ме видя, се дръпна светкавично вътре и капаците бяха затворени. И автомобилът, спрян зад рододендроните, за да не се вижда от къщата. Но тези неща ги решаваше госпожа Данвърс. Мен не ме засягаше. Не ми влизаше в работата, и да беше завела в западното крило някакви свои приятели. Ала не знаех да се е случвало някога досега. Странно съвпадение – точно в деня, когато Максим го нямаше у дома.
   Тръгнах доста притеснена през моравата към къщата, знаех, че не е изключено и досега да ме наблюдават през процепите в капаците.
Качих се по стълбището и влязох през голямата входна врата във вестибюла. Нямаше и следа от чужди шапки и бастуни, на подноса нямаше визитни картички. Не личеше да има официален посетител. Е, какво ме засягаше мен! Отидох в зимната градина и за да избегна качването горе, се измих на мивката там. Щеше да се получи неловко, ако ги срещнех на стълбището или другаде. Спомних си, че преди обяда съм оставила в малкия салон плетката, и отидох през всекидневната да я взема, а верният Джаспър ме последва по петите. Вратата в малкия салон беше отворена. Освен това забелязах, че торбата с преждата и плетката е пъхната зад една възглавница. Виждаше се, че на дивана, там, където я бях оставила, е седял някой. И то съвсем наскоро и е махнал плетката, защото му пречи. Столът при писалището също беше преместен. Когато нас с Максим ни нямаше у дома, госпожа Данвърс явно посрещаше гостите си именно в малкия салон. Притесних се. Предпочитах да не зная. Джаспър душеше под дивана и въртеше опашка. При всички положения не се беше усъмнил в посетителя. Взех торбата с преждата и плетката и излязох. Точно тогава се отвори вратата в голямата всекидневна, която водеше към каменния коридор и помещенията отзад, и аз чух гласове. Пъхнах се отново в малкия салон – точно навреме. Не ме видяха. Зачаках зад вратата, като се въсех на Джаспър, който стоеше на прага, въртеше опашка и ме гледаше с изплезен език. Малкият негодник щеше да ме издаде. Стоях като препарирана, затаила дъх.
   Точно тогава чух как госпожа Данвърс казва:
   - Предполагам, че е отишла в библиотеката – рече тя. – Кой знае защо, се прибра рано. Ако е в библиотеката, ще успееш да се измъкнеш незабелязано през вестибюла. Чакай тук, ще отида да проверя...

Преводач Емилия Л. Масларова
Издателство Лабиринт (2015)

 Ребека в Pimodo

Антъни Бурдейн >> A Cook's Tour. Приключенията на готвача

Гонзо гастрономия... NYT

   Скъпа Нанси,

   Никога не съм бил толкова далече от теб досега – заврян съм в единствения хотел в Пайлин, мизерен обор колкото за един кон в северозападна Камбоджа – родината на онези крайно несимпатични разбойници червените кхмери. Представи си стаята ми – единично легло, кошмар за гърба, счупен телевизор с картина на снежинки, който предава само тайландски кикбокс, под от фаянсови плочки, продължаващи до половината на стената, с канал по средата – сякаш за да бъде стаята набързо измивана с маркуч. Една крушка на тавана, паянтово нощно шкафче и пластмасов гребен, наследство от хотела, с нечии чужди косми в него. Въпреки че мирише на препарат за почистване, по стените има подозрителни и смущаващи петна. На едната, малко под тавана, се мъдрят подобия на кървави отпечатъци от стъпки и нещо като... как му казваха – артериално кръвотечение? Как са се озовали толкова нависоко мога само да гадая. Лекетата по отсрещната стена са не по-малко зловещи – гъста субстанция, навяваща предположения за повръщано. След като видях банята, няма как да виня извършителя.
   В този град няма усмивки, само остри, нескрито враждебни погледи. Предпочитаното облекло е оръфани остатъци от военни униформи. Във фоайето има кабина за караоке точно до плакат с автомат АК-47, зачертан косо с червена линия (в смисъл „Без оръжия във фоайето“). „Караоке“ най-вероятно ще рече, че жените с размери на бизони, дето се мотаят около рецепцията с децата си, са налични за сексуални развлечения. Най-привлекателната от всичките досущ прилича на онзи японски бейзболист Хидеки Ирабу. (Този го продадохме на Торонто, нали? Или беше на Монреал?) Моят местен преводач, почти не е отварял уста, откакто влязохме в територията на червените кхмери, изтърси, че при отсядането си тук по време на последния преврат получил ужасен кожен обрив. Заяви ми, че възнамерява да спи прав. Сега намери да ми го каже...
   Би ли ми записала час за лекар, като се върна? За всеки случай нека да е за пълен преглед. Джапах във вода – и я пих, – а беше от най-гадните, за които предупреждават в туристическите справочници. Няма какво да ти разправям за храната, която ядох... Да речем, че поднасянето ѝ предизвикваше съмнения, най-меко казано. Заразата с чернодробен метил дали е лечима? Май не ме ваксинираха срещу това. Липсваш ми. Липсва ми котката. Липсва ми моето си легло, „Семейство Симпсън“ в 7:00 и в 11:00. Умирам за една студена бира. За пица. За малко кълцан черен дроб от „Барни Грийнграс“. За тоалетна, която не действа по съвместителство и като душ. Ще ти се обадя, когато се върна в Пном Пен или в Батамбанг.

   С обич
   Тони

Издателство Smart Books (2015)

Томас Щангл >> Правилата на танца

Хипнотична медитация за нашето днес и ролята на изкуството в него

Една млада жена придобива различно екзистенциално усещане като демонстрантка срещу политическите действия на новото дясно правителство във Виена през февруари 2000 год.
В същото време сестра ѝ Мона върви по съвсем различен път, който завършва по шокиращо освобождаващ начин. А 15 години по-късно някакъв д-р Валтер Щайнер изпада в екзистенциална криза, тъй като жена му го напуска. Той случайно намира стари снимки с двете жени и открива нови взаимовръзки.
Трите персонажа в този роман прекосяват Виена по различно време, с различни мотиви и се опитват по различен начин да пристигнат в реалността – посредством политически ангажимент, посредством изкуството и посредством прекратяването на всякакъв екзистенциален натиск.

Преводач Екатерина Джутева
Издателство Black Flamingo (2015)

Оливер Пьоч >> Дъщерята на палача

Вещици към кладата...

   Палачът мина през каменната арка между разтворените крила на портата, унило увиснали на пантите си, и влезе в замъка. Караулещите войници му кимнаха уморено и го пуснаха да мине. Якоб Куизъл огледа тесния мръсен двор. След последното нашествие на шведите преди десетина години резиденцията бе западнала още повече. Кулата отдясно се издигаше като опушена руина, покривите на конюшните и хамбарите бяха покрити с мъх и пропускаха вода. Счупени карети и всякакви вехтории се подаваха измежду разбитите дъсчени стени.
   Куизъл се изкачи по изтърканите стъпала, прекоси един тъмен коридор и се спря пред ниска дървена врата. Тъкмо смяташе да почука на нея, когато отвътре се чу глас.
   – Влизай!
   Секретарят явно имаше уши на рис.
   Палачът отвори вратата и влезе в тясната стая. Йохан Лехнер седеше на писалище, почти скрит зад купчини книги и пергаменти. С дясната си ръка той не спираше да пише с перо в един бележник, а с лявата посочи на Куизъл да седне. Макар че първите слънчеви лъчи се промъкваха през прозореца, в стаята беше здрачно. Потрепваше само светлината от няколко свещи. Палачът се отпусна на неудобния нисък стол и зачака, докато секретарят вдигне глава от своите документи.
   – Знаеш защо те повиках, нали?
   Йохан Лехнер впери пронизващ поглед в палача. Съдебният секретар бе наследил черната брада от своя баща, който също бе служил като секретар в Шонгау. Същото бледо лице, същите черни, пронизващи очи. Лехнер бяха влиятелен род в този град и секретарят не пропускаше възможност да го припомни на своите събеседници.
   Куизъл кимна и започна да пълни с тютюн лулата си.
   – Остави това! Знаеш, че не търпя дима.
   Палачът прибра лулата и изгледа предизвикателно Лехнер. Мина известно време, преди да проговори:
   – Заради Щехлин, предполагам.
   Йохан Лехнер кимна.
   – Народът негодува. Още отсега. А се случи едва вчера. Хората говорят...
   – Какво общо имам аз с това?
   Лехнер се приведе над масата и се опита да се усмихне. Удаде му се само наполовина.
   – Ти я познаваш. Разбирате се. Децата ти са се родили с нейна помощ. Искам да говориш с нея.
   – За какво да говоря с нея?
   – Накарай я да си признае.
   – Какво да направи?
   Лехнер наклони тялото си още малко над масата. Сега лицата им бяха на една ръка разстояние.
   – Разбра ме правилно. Да си признае.
   – Но още нищо не е доказано! До този момент само няколко жени злословят. Момчето е било няколко пъти при нея. Това е всичко.
   – Проблемът трябва да се реши. – Йохан Лехнер се облегна на стола си. Пръстите му барабаняха по облегалката. – Твърде много се говори. Ако протакаме, ще стане както по времето на дядо ти. Тогава ще имаш много работа.
   Палачът кимна, знаеше за какво говори Лехнер. Бяха изминали седемдесет години, откакто в прочутия процес срещу вещиците в Шонгау няколко десетки жени бяха отишли на кладата. Онова, което бе започнало с лошо време и няколко неизяснени смъртни случая, бе завършило с масово безумие, в което всеки обвиняваше всекиго. Тогава неговият дядо Йорг Абриел бе обезглавил около шестдесет жени. След това бяха изгорили телата им. Майстор Йорг се беше прочул и бе забогатял от това. Тогава по телата на някои от заподозрените бяха открили така наречените магьоснически белези – родилни петна, които бяха решили съдбата на бедните жени.
   В сегашния случай също ставаше въпрос за еретичен знак и дори Куизъл не можеше да отрече неговата връзка с магьосничеството. Секретарят имаше право. Хората щяха да продължат да търсят знаци. И дори ако убийствата се прекратят, подозренията нямаше да спрат. Този огън можеше да прерасне в пожар и да обхване целия Шонгау. Освен ако някой не признаеше и не поемеше цялата вина върху себе си.
   Марта Щехлин...
   Якоб Куизъл поклати глава.
   – Не мисля, че Щехлин има нещо общо с убийството. Може да е бил всеки, може да е бил външен човек. Момчето се носеше по водата. Един дявол знае къде са го намушкали. Може би са били мародерстващи войници.
   – А знакът? Бащата на момчето ми го описа. Не е ли изглеждал така? – Йохан Лехнер му подаде една рисунка. На нея се мъдреше кръгът с обърнатия кръст. – Знаеш какво е това – просъска секретарят. – Магия.
Палачът кимна.
   – Но това не означава, че Щехлин...
   – Акушерките са наясно с тези неща! – Лехнер беше повишил глас, което не бе обичайно за него. – Винаги съм предупреждавал, че не бива да приемаме такива жени в града. Те са пазителки на тайни знания и могат да погубят нашите жени и деца! В последно време децата непрекъснато бяха покрай нея. И Петер в това число. А ето, че го намериха мъртъв в реката.
   Якоб Куизъл копнееше за лулата си. С удоволствие би прогонил с дима лошите мисли от стаята. Твърде добре познаваше предразсъдъците на Съвета по отношение на акушерките. Марта Щехлин беше първата акушерка, която градът бе приел официално. Открай време тези жени будеха подозрения у мъжете със своите забранени знания. Те познаваха отварите и билките, докосваха жените на неприлични места и знаеха как да премахнат плода в утробата – този подарък от бог. Много акушерки бяха изгорени като вещици от мъжете.
   Якоб Куизъл познаваше отварите и също бе смятан за магьосник. Но той бе мъж. И палач.
   – Искам да отидеш при Щехлин и да я накараш да си признае – каза Йохан Лехнер. Той отново се бе отдал на бележките си и пишеше нещо. Погледът му беше насочен към книжата. Разговорът беше приключил.
   – А ако не признае? – попита Куизъл.
   – Тогава ѝ покажи инструментите. Достатъчно е да види пръстотрошачката и ще омекне.
   – За това ще е нужно решението на съвета – прошепна палачът. – Аз не мога да го направя по свое желание. Вие също.
   Лехнер се усмихна.
   – Както знаеш, днес има събрание на Съвета. Сигурен съм, че Първият бургмистър и другите височайши особи ще одобрят предложението ми.
Якоб Куизъл размишляваше. Ако Съветът одобреше днес началото на разпита, процесът щеше да се задвижи като часовников мехазнизъм. А това означаваше изтезания и най-вероятно смърт на кладата. И за двете отговаряше палачът.
   – Кажи ѝ, че утре ще започнем разпита – каза Лехнер, без да вдига глава от книжата на масата. – Ще има време да си помисли. Ако реши да се инати... е, тогава ще имаме нужда от твоята помощ.
   Перото продължаваше да драска по хартията. Откъм главния площад долетя звънът на църковната камбана. Беше осем часът. Йохан Лехнер вдигна поглед.
   – Това беше. Можеш да си вървиш.
   Палачът стана и отиде до вратата. Когато натисна дръжката, зад гърба му още веднъж прозвуча гласът на съдебния секретар:
   – Ей, Куизъл!
   Той се обърна. Секретарят заговори, без да го поглежда. – Знам, че я познаваш добре. Накарай я да говори. Това ще спести и на двама ви ненужни страдания.
   Якоб Куизъл поклати глава.
   – Не е била тя. Повярвай ми.
   Сега Йохан Лехнер отново вдигна поглед и го загледа право в очите.
   – Аз също не мисля, че е била тя. Но това е най-доброто за града. Можеш да ми вярваш за това.
   Палачът не отговори. Приведе се, за да не удари главата си в ниския горен праг, и затвори вратата след себе си...

Преводач Ивана Нешева

Издателство Хермес (2015)

Дъщерята на палача в Pimodo