Издателство АИ Проф. Марин Дринов
Народната история между устност и писменост в Books.bg
събота, 6 юли 2013 г.
Цветелина Димитрова >> Народната история между устност и писменост
„Народната история“ в светлината на концепцията за колективната памет
Нейното конструиране и функциониране от периода на национално и държавно формиране до наши дни и ролята ѝ на „автентично“, „предавано от поколение на поколение вековно знание“, според романтичната визия на XIX в. за „народния дух“. Основни проблемни кръгове са взаимодействието между устно и писмено, институционално и локално, научен дискурс – популярна книжнина – фолклорна наративизация. Конкретният анализиран материал са „преданията“ или (псевдо) историческите разкази за битките и гибелта на цар Иван Шишман и тези за родното място и гроба на преподобни Паисий Хилендарски в района на Самоковско. Проследен е механизмът на конструиране на „преданията“ от края на XIX в. до днес, чрез непрекъснатия диалог между устно (фолклорно) локално познание и печатно слово – преса, краеведски издания, научна и популярна книжнина.
Борис Христов >> Спомени за хора, камъни и риби
Изданието включва повестите „Сляпото куче“, „Долината на обувките“, „Смъртни петна“ и публикуваната за пръв път „Спомени за хора, камъни и риби“
Лириката на поета бе и остава събитие в съвременната българска литература. Преди да бъде сътворена, тя бе човешка съдба, изстраданост и премисленост, което не се случва често. При поета Борис Христов, дълбоко изповеден и автобиографичен, е налице единството, което наричаме органично. То се дължи на вътрешната позиция, на съзнанието за изключителна отговорност пред словото и живота.
Същото може да се каже и за неговата проза. В пълно съзвучие с основните внушения на поезията му, и тя доказва колко е богат на идеи, образи и чувства и светът на прозаика Борис Христов. Това е въздействащ, приобщаващ ни свят, драматичен и поетичен разказ за живота на човека през тоталитарния режим. Това е изповед за безпокойствата на моралното съзнание, на непокорния и търсещ дух, отстояващ истината за човешката участ в ситуация на терор и безнадеждност. Това е първокласна проза, съдбовно обвързана с проблематика, която не е загубила своята актуалност. Поетична, наситена с философски интонации проза, плод на изповядвания от автора критически хуманизъм, както и на неговия стоицизъм, който ни зарежда с енрегия за живот и творчество въпреки смъртта и спохождащата ни понякога мисъл за безсмислието. Божидар Кунчев
Същото може да се каже и за неговата проза. В пълно съзвучие с основните внушения на поезията му, и тя доказва колко е богат на идеи, образи и чувства и светът на прозаика Борис Христов. Това е въздействащ, приобщаващ ни свят, драматичен и поетичен разказ за живота на човека през тоталитарния режим. Това е изповед за безпокойствата на моралното съзнание, на непокорния и търсещ дух, отстояващ истината за човешката участ в ситуация на терор и безнадеждност. Това е първокласна проза, съдбовно обвързана с проблематика, която не е загубила своята актуалност. Поетична, наситена с философски интонации проза, плод на изповядвания от автора критически хуманизъм, както и на неговия стоицизъм, който ни зарежда с енрегия за живот и творчество въпреки смъртта и спохождащата ни понякога мисъл за безсмислието. Божидар Кунчев
Издателство Рива
Спомени за хора, камъни и риби в Хеликон
Спомени за хора, камъни и риби в Books.bg
петък, 5 юли 2013 г.
Саул Фрамптън >> Монтен и вкусът на живота
Когато си играя с котката, откъде да знам дали тя не си играе с мен?
Прослава на може би най-приятния, но същевременно задълбочен ренесансов писател, чиито есета оказват огромно влияние върху такива различни личности като Шекспир, Емърсън и Орсън Уелс, и чиито мисли дори днес ни дават напътствия и неповторими прозрения за простичкия факт, че живеем. Уошингтън Таймс
Фрамптън подчертава дълбоката хуманност на живота на Монтен... Разбирайки собствената потребност на 21 век от застъпници на жизнеутвърждаваща толерантност, читателите ще прегърнат този проницателен портрет. Буклист
Фрамптън подчертава дълбоката хуманност на живота на Монтен... Разбирайки собствената потребност на 21 век от застъпници на жизнеутвърждаваща толерантност, читателите ще прегърнат този проницателен портрет. Буклист
Айфер Тунч >> Криво-ляво разказаната кратка история на една лудница
Семейни предания, историите на мюсюлмани и християни, турци, гърци, арменци, румънци, българи, преливат в заслепяващо многоцветие от деветнайсети век до наши дни...
Този ден морето изглеждаше изключително пленително. Натрупалите се тъмни облаци бяха променили цвета му до тъмносиньо със зелен оттенък. Върховете на нежните вълнички се пенеха в бяло. Гюлназмие не можеше да откъсне очи от морето, но в същото време се питаше защо по цялата стена на гърба на болницата няма нито един прозорец. Щом видя Баръш Бакъш да идва към нея, съвсем се обърка от вълнение. Сърцето ù туптеше лудо, не знаеше какво да прави, къде да си държи ръцете.
Красивият мъж я погледна в очите със светлозелените си очи и с дълбоко уважение ù каза:
– Аз седнах, но дали не ви безпокоя...
С което разговорът всъщност започна, но тя запомни особено последната част на разговора.
– Има два вида нарцисизъм, Гюл ханъм – беше казал Баръш Бакъш, след като беше научил името и длъжността ù в болницата.
Гюлназмие въобще не помнеше защо е станало дума за нарцисизма, макар обяснението да беше много просто. Баръш Бакъш се беше оплаквал надълго от доктор Алим Кяхкеджи, беше казал, че лекарят му не благоволява дори да изслуша човека насреща си, защото е нарцистична личност. При това беше говорил ту с изключително гладки и правилни, ту с много сложни и объркани изречения, като прескачаше от тема на тема.
Макар понякога да го считаше за заплаха, Баръш въобще не обръщаше внимание на Алим Кяхкеджи. Беше доволен, че е в тази болница, където можеше да чете книгата си както иска, да си води дневника, да обикаля когато и където иска, да прави каквото си иска, освен да напуска болницата. Искаше само от време на време да разговаря с някого. Но винаги, когато седнеха един срещу друг и започнеха някакъв разговор, което беше неизбежно заради лечението му, Алим Кяхкеджи не слушаше какво му говори младият мъж за книгите, насочваше разговора непременно към въображаемата съпруга на Баръш, изнервяше го и го караше хиляди пъти да съжалява, че е споделил с него своята тайна.
На фона на червената висока облегалка на старата седалка, светлозелените очи на младежа изглеждаха още по-светли. Гюлназмие, която допреди малко не можеше да откъсне очи от морето, сега не можеше да откъсне поглед от неговите очи.
– Първият вид нарцисисти си въобразяват, че целият свят е влюбен в тях! – каза Баръш след кратка пауза. Щом чу думата любов в това изречение, Гюлназмие си помисли, че ще заговорят за любов, и цялата настръхна. Но когато мъжът със светлозелените очи продължи, нещо я жегна в сърцето.
– За да не пострада егото им, общуват само с хора, чието ниво е по-ниско от тяхното – беше казал той.
Веда Алкан, кокетната, наперена майка на Баръш Бакъш беше минала през болницата като вятър, но бе оставила след себе си не само тежката миризма на своя парфюм, но и силната миризма на своята висша класа.
Разтапящата се в светлозелените очи Гюлназмие се почувства много обикновена и нищожна. Но Баръш продължи.
– А вторият вид нарцисисти считат cебе си за много ценни. Според тях няма на света ръка, заслужила да докосне ценната им кожа, няма устни, заслужили да целунат ценните им устни и няма очи, които заслужават да гледат техните дълбоки очи! – каза той на един дъх, при което Гюлназмие се срина съвсем и сведе очи натъжена.
„Аз съм един зеленоок нарцисист, нямаш право да ме гледаш в очите! Това ли иска да ми каже този младеж, за когото съм готова да умра?“, помисли си тя неволно.
Но реши да не се оттегля от тази любовна война без бой.
– Вие от кой вид сте? От първия или от втория? – попита тя и се стресна от собствената си смелост.
Мигът, в който блеснаха снежнобелите зъби на Баръш Бакъш, се превърна и в миг, в който Гюлназмие потъна в едно особено небитие. Де да можеше старата седалка-четворка с високите облегалки да говори, та да разкаже как изпотените ръце на момичето се вкопчваха в червената изкуствена кожа, как тя едва не се задавяше от любов.
Баръш Бакъш не беше напълно луд, но не беше и съвсем умен. И без това умен не беше противоположното на луд. Луд или не, за Гюлназмие това не беше пречка да се влюби в Баръш. Всъщност, ако погледнем на нещата реално, както казва най-сладката хулителка на света, сестра Зеррин, така или иначе не се знае кой е умен и кой е луд на този скапан свят...
Красивият мъж я погледна в очите със светлозелените си очи и с дълбоко уважение ù каза:
– Аз седнах, но дали не ви безпокоя...
С което разговорът всъщност започна, но тя запомни особено последната част на разговора.
– Има два вида нарцисизъм, Гюл ханъм – беше казал Баръш Бакъш, след като беше научил името и длъжността ù в болницата.
Гюлназмие въобще не помнеше защо е станало дума за нарцисизма, макар обяснението да беше много просто. Баръш Бакъш се беше оплаквал надълго от доктор Алим Кяхкеджи, беше казал, че лекарят му не благоволява дори да изслуша човека насреща си, защото е нарцистична личност. При това беше говорил ту с изключително гладки и правилни, ту с много сложни и объркани изречения, като прескачаше от тема на тема.
Макар понякога да го считаше за заплаха, Баръш въобще не обръщаше внимание на Алим Кяхкеджи. Беше доволен, че е в тази болница, където можеше да чете книгата си както иска, да си води дневника, да обикаля когато и където иска, да прави каквото си иска, освен да напуска болницата. Искаше само от време на време да разговаря с някого. Но винаги, когато седнеха един срещу друг и започнеха някакъв разговор, което беше неизбежно заради лечението му, Алим Кяхкеджи не слушаше какво му говори младият мъж за книгите, насочваше разговора непременно към въображаемата съпруга на Баръш, изнервяше го и го караше хиляди пъти да съжалява, че е споделил с него своята тайна.
На фона на червената висока облегалка на старата седалка, светлозелените очи на младежа изглеждаха още по-светли. Гюлназмие, която допреди малко не можеше да откъсне очи от морето, сега не можеше да откъсне поглед от неговите очи.
– Първият вид нарцисисти си въобразяват, че целият свят е влюбен в тях! – каза Баръш след кратка пауза. Щом чу думата любов в това изречение, Гюлназмие си помисли, че ще заговорят за любов, и цялата настръхна. Но когато мъжът със светлозелените очи продължи, нещо я жегна в сърцето.
– За да не пострада егото им, общуват само с хора, чието ниво е по-ниско от тяхното – беше казал той.
Веда Алкан, кокетната, наперена майка на Баръш Бакъш беше минала през болницата като вятър, но бе оставила след себе си не само тежката миризма на своя парфюм, но и силната миризма на своята висша класа.
Разтапящата се в светлозелените очи Гюлназмие се почувства много обикновена и нищожна. Но Баръш продължи.
– А вторият вид нарцисисти считат cебе си за много ценни. Според тях няма на света ръка, заслужила да докосне ценната им кожа, няма устни, заслужили да целунат ценните им устни и няма очи, които заслужават да гледат техните дълбоки очи! – каза той на един дъх, при което Гюлназмие се срина съвсем и сведе очи натъжена.
„Аз съм един зеленоок нарцисист, нямаш право да ме гледаш в очите! Това ли иска да ми каже този младеж, за когото съм готова да умра?“, помисли си тя неволно.
Но реши да не се оттегля от тази любовна война без бой.
– Вие от кой вид сте? От първия или от втория? – попита тя и се стресна от собствената си смелост.
Мигът, в който блеснаха снежнобелите зъби на Баръш Бакъш, се превърна и в миг, в който Гюлназмие потъна в едно особено небитие. Де да можеше старата седалка-четворка с високите облегалки да говори, та да разкаже как изпотените ръце на момичето се вкопчваха в червената изкуствена кожа, как тя едва не се задавяше от любов.
Баръш Бакъш не беше напълно луд, но не беше и съвсем умен. И без това умен не беше противоположното на луд. Луд или не, за Гюлназмие това не беше пречка да се влюби в Баръш. Всъщност, ако погледнем на нещата реално, както казва най-сладката хулителка на света, сестра Зеррин, така или иначе не се знае кой е умен и кой е луд на този скапан свят...
Издателство Еднорог
четвъртък, 4 юли 2013 г.
Никола Баро >> Жената на моя живот
Неповторимият бохемски дух на Париж и артистичният му живот са вълнуващият фон на една философска и сюрреалистична притча за лудостта на любовта
Никола Баро завърта Колелото на съдбата и хвърля героя си в шеметно набиране на телефонни комбинации, мобилизиране на всичките му приятели, преобръщане града с „главата надолу“ и втурването през глава в лабиринта на любовта „от пръв поглед“.
Там някъде, измежду десетките разговори и все по-засилващата се носталгия към това да бъдеш обичан, Антоан ще осъзнае, че много често това, което търсиш, е пред очите ти, стига да успееш да се справиш със собствената си житейска неудовлетвореност и да видиш живота си от друг ъгъл.
Там някъде, измежду десетките разговори и все по-засилващата се носталгия към това да бъдеш обичан, Антоан ще осъзнае, че много често това, което търсиш, е пред очите ти, стига да успееш да се справиш със собствената си житейска неудовлетвореност и да видиш живота си от друг ъгъл.
Задъхано го следваме по петите и заедно с него се боим дали начинанието му ще успее. Надяваме се на щастлив край и въпреки това ни се иска книгата да не свършва...
Издателство Enthusiast
Жената на моя живот в Хеликон
Жената на моя живот в Books.bg
Грета Дерменджиева >> Онлайн журналистика: Медиите в дигиталния свят
За историята, същността, отличителните черти и еволюционните стадии на уеб журналистиката...
Онлайн журналистиката е привилегирована да съчетава най-добрите практики на „старите“ и „новите“ медии в конвергентни електронни форми.
В книгата е поставен акцент и върху начините, по които традиционните журналистически умения се прилагат в онлайн среда за създаване на стойностно уеб съдържание.
За целта са изложени подробно особеностите на:
- онлайн методите за намиране на информация – стратегии и средства за търсене;
- хипертекстовото писане и редактиране за уеб медия;
- елементите и принципите за изграждане на Интернет новина;
- работата с изображения, аудио- и видеоматериали;
- създаването на визуален разказ.
В книгата е поставен акцент и върху начините, по които традиционните журналистически умения се прилагат в онлайн среда за създаване на стойностно уеб съдържание.
За целта са изложени подробно особеностите на:
- онлайн методите за намиране на информация – стратегии и средства за търсене;
- хипертекстовото писане и редактиране за уеб медия;
- елементите и принципите за изграждане на Интернет новина;
- работата с изображения, аудио- и видеоматериали;
- създаването на визуален разказ.
Издателство УИ Св. Климент Охридски
Стивън Кинг >> Град Отчаяние
Кой иска да открие истинското значение на думата отчаяние...
Около камиона лежаха мъртви птици и животни – предимно лешояди и койоти, но Стив не им обърна внимание. Желанието да се махне от това място го гризеше и искаше да го погълне. Стръмните склонове на китайската мина го притискаха от всички страни, все едно се намираше в отворен гроб. Стигна до камиона преди другите (Синтия и Мери вървяха от двете страни на Дейвид, всяка го беше хванала за ръка, макар че той не се олюляваше) и рязко отвори предната дясна врата.
- Стив… какво… – подхвана Синтия.
- Качвай се! После ще говорим! – Блъсна я на седалката и извика: - Мръдни встрани! Направи място!
Синтия се подчини. Той се обърна към Дейвид:
- Ще ми правиш ли въртели?
Момчето поклати глава. Очите му бяха помътнели и погледът му беше апатичен, обаче Стив не беше сигурен какво може да очаква: момчето беше доказало, че е необичайно изобретателно още преди двамата със Синтия да се запознаят с него.
Натика го в камиона, после погледна Мери:
- Качвай се! Ще ни е тесничко, но нали вече сме приятели…
Тя се тръсна на седалката и затвори вратата, а Стив заобиколи камиона, прегазвайки поредния мъртъв лешояд. Все едно настъпи възглавница, натъпкана с кости.
Откога го нямаше шефът? Минута? Две? Не знаеше. Напълно беше загубил представа за времето. Седна зад волана и си позволи секунда да се запита какво ще се случи, ако двигателят не запали. Отговорът: „Нищо!” дойде мигновено. Той кимна, завъртя ключа и моторът изръмжа. Поне в това отношение нямаше проблем… слава Богу. След миг камионът потегли.
Стив плавно зави край багерите, всъдеходите, барутния склад и ламаринената постройка. Между нея и склада стоеше прашната патрулка, предната лява врата беше отворена, седалката на шофьора беше напоена с кръвта на Коли Ентрейджиън. Стив почувства как от гледката кръвта му се смразява, внезапно му се повдигна, както се беше почувствал веднъж, когато погледна надолу от покрива на висока сграда.
- Майната ти! – промълви Мери и се обърна да погледне патрулката. – Майната ти! И дано ме чуеш!
Камионът мина през голям камък и каросерията се разтресе. Стив подскочи на седалката, бедрата му се забиха във волана, главата му се удари в тавана. Отзад се разнесе силно тракане – такъмите на „шефа” се бяха разхвърчали.
- Хей! – обади се Синтия. – По-леко с газта по тези камънаци, младежо.
- Я не ме учи! – сопна се той. Загледа се в страничното огледалце, когато камионът се закатери по посипания с чакъл път – търсеше с поглед широката пролука в насипа, но не можеше да я види, защото беше от другата страна.
На половината път нагоре попаднаха на друг скален отломък – този път много по голям – и за няколко секунди камионът излезе от пътя. Задницата се повдигна, фаровете осветиха небето, после машината тежко се тръсна на амортисьорите. Мери и Синтия изпищяха. Не и Дейвид – беше се свил между тях като кукла с човешки размери, седяща наполовина на седалката, наполовина на скута на Мери.
- Намали! – изкрещя Мери. - Ако излезеш от пътя, ще камионът ще се върне обратно! НАМАЛИ, КРЕТЕН ТАКЪВ!
- Няма! – озъби ѝ се той, без да си направи труда да обясни, че отклоняването от пътя, широк колкото калифорнийска магистрала, е най-малкото му притеснение. Напред се мержелееше ръбът на ямата. Небето над него вече не беше черно, а изсветляващо тъмновиолетово.
Надникна в дясното странично огледалце, надявайки се да зърне тунела, извеждащ от Китайската мина, но след миг се случи нещо, което го накара да забрави всичко. Бяла мълния – толкова ослепителна, че сякаш изгяраше очите, внезапно озари дъното на грамадната яма. Изскочи от рудника като пламтящ юмрук и изпълни кабината на камиона с жестока светлина.
- Майчице, какво е това? – изпищя Мери и вдигна ръка да закрие очите си.
- Шефът – промълви Стив...
- Стив… какво… – подхвана Синтия.
- Качвай се! После ще говорим! – Блъсна я на седалката и извика: - Мръдни встрани! Направи място!
Синтия се подчини. Той се обърна към Дейвид:
- Ще ми правиш ли въртели?
Момчето поклати глава. Очите му бяха помътнели и погледът му беше апатичен, обаче Стив не беше сигурен какво може да очаква: момчето беше доказало, че е необичайно изобретателно още преди двамата със Синтия да се запознаят с него.
Натика го в камиона, после погледна Мери:
- Качвай се! Ще ни е тесничко, но нали вече сме приятели…
Тя се тръсна на седалката и затвори вратата, а Стив заобиколи камиона, прегазвайки поредния мъртъв лешояд. Все едно настъпи възглавница, натъпкана с кости.
Откога го нямаше шефът? Минута? Две? Не знаеше. Напълно беше загубил представа за времето. Седна зад волана и си позволи секунда да се запита какво ще се случи, ако двигателят не запали. Отговорът: „Нищо!” дойде мигновено. Той кимна, завъртя ключа и моторът изръмжа. Поне в това отношение нямаше проблем… слава Богу. След миг камионът потегли.
Стив плавно зави край багерите, всъдеходите, барутния склад и ламаринената постройка. Между нея и склада стоеше прашната патрулка, предната лява врата беше отворена, седалката на шофьора беше напоена с кръвта на Коли Ентрейджиън. Стив почувства как от гледката кръвта му се смразява, внезапно му се повдигна, както се беше почувствал веднъж, когато погледна надолу от покрива на висока сграда.
- Майната ти! – промълви Мери и се обърна да погледне патрулката. – Майната ти! И дано ме чуеш!
Камионът мина през голям камък и каросерията се разтресе. Стив подскочи на седалката, бедрата му се забиха във волана, главата му се удари в тавана. Отзад се разнесе силно тракане – такъмите на „шефа” се бяха разхвърчали.
- Хей! – обади се Синтия. – По-леко с газта по тези камънаци, младежо.
- Я не ме учи! – сопна се той. Загледа се в страничното огледалце, когато камионът се закатери по посипания с чакъл път – търсеше с поглед широката пролука в насипа, но не можеше да я види, защото беше от другата страна.
На половината път нагоре попаднаха на друг скален отломък – този път много по голям – и за няколко секунди камионът излезе от пътя. Задницата се повдигна, фаровете осветиха небето, после машината тежко се тръсна на амортисьорите. Мери и Синтия изпищяха. Не и Дейвид – беше се свил между тях като кукла с човешки размери, седяща наполовина на седалката, наполовина на скута на Мери.
- Намали! – изкрещя Мери. - Ако излезеш от пътя, ще камионът ще се върне обратно! НАМАЛИ, КРЕТЕН ТАКЪВ!
- Няма! – озъби ѝ се той, без да си направи труда да обясни, че отклоняването от пътя, широк колкото калифорнийска магистрала, е най-малкото му притеснение. Напред се мержелееше ръбът на ямата. Небето над него вече не беше черно, а изсветляващо тъмновиолетово.
Надникна в дясното странично огледалце, надявайки се да зърне тунела, извеждащ от Китайската мина, но след миг се случи нещо, което го накара да забрави всичко. Бяла мълния – толкова ослепителна, че сякаш изгяраше очите, внезапно озари дъното на грамадната яма. Изскочи от рудника като пламтящ юмрук и изпълни кабината на камиона с жестока светлина.
- Майчице, какво е това? – изпищя Мери и вдигна ръка да закрие очите си.
- Шефът – промълви Стив...
Издателство Плеяда
Град Отчаяние в Хеликон
Град Отчаяние в Books.bg
сряда, 3 юли 2013 г.
Николо Макиавели >> Владетелят
За механизмите на политическата власт: завладяване, укрепване, задържане на властта...
Като се имат предвид трудностите, с които е съпроводено запазването на новозавоюваната държава, някой би могъл да изрази учудването си от това, че Азия, която Александър Велики завоювал за няколко години и наскоро след това умрял, не се разбунтувала след смъртта му. Тя е останала под властта на приемниците му и те не срещнали никакви други трудности при запазването й освен тези, които възникнали между самите тях и то единствено поради амбициите им.
Ще кажа, че всички държави, известни от историята, са управлявани по два начина: или от един пълновластен владетел, заобиколен от слуги, които го подпомагат по негово благоволение и милост в управлението на държавата, или от владетел и благородници, които дължат своя сан не на благоволението на владетеля, а на произхода си. Благородниците имат свои управители и собствени поданици, които ги признават за господари, хранят естествена привързаност към тях.
В държави, управлявани от владетел и слуги, владетелят има по-голяма власт, защото в цялата държава го признават за най-високо поставената личност и ако поданиците му се подчиняват на други, подчиняват им се като на негови служители и административни представители, без да проявяват към тях някаква особена почит.
Примери за двата вида управление в наше време са Турция и Франция. Цялата турска монархия се управлява от един владетел, на когото всички останали са слуги. Неговата империя е разделена на санджаци. Султанът назначава на тези санджаци управители и ги сменя както намери за добре. Френският крал управлява сред множество благородници, които са признати и обичани от поданиците си. Благородниците имат и права, които кралят не може да им отнеме, без да се изложи на опасност.
Всеки, който проучи тези две държави, ще разбере, че за да се завладее турската държава, трябва да се преодолеят големи трудности, но веднъж завладяна, няма нищо по-лесно от това да бъде запазена. Трудностите при завладяването на турската държава се състоят в това, че завоевателят не може да бъде повикан от владетелите в империята, нито да разчита на бунта на приближените на султана. Те са негови слуги и са му задължени, по-мъчно могат да бъдат подкупени и, ако се подкупят, малко може да се разчита на тях, защото по гореизложените причини, не могат да поведат след себе си народа. Затова този, който напада Турция, трябва да знае, че ще я намери единна и да се надява повече на собствената си сила, отколкото на безредици вътре в страната. Но щом бъде победена и войската й сразена дотолкова, че да не може да се съвземе, единственият източник на опасения остава султанският род. Когато завоевателят премахне и него, няма вече от кого да се бои, защото останалите не се ползват с доверието на народа и както преди победата завоевателят не би могъл да се надява на народа, така и след победата не трябва да се бои от него.
Точно обратното се случва в кралства, управлявани като френското. Можеш лесно да влезеш в тях като спечелиш някой от благородниците, между които винаги има недоволни и жадни за промени. Те могат, по вече изложените причини, да ти отворят вратите на кралството и да те улеснят в победата. Но поискаш ли да запазиш властта си над завоюваната страна, ще срещнеш безбройни спънки, както от тези, които са те подпомогнали, така и от подтиснатите. Тук не е достатъчно да премахнеш кралския род. В кралството остават благородници, които застават начело на нови бунтове и движения и понеже не можеш нито да ги покориш, нито да ги избиеш, изгубваш завоюваното при първата опасност...
Ще кажа, че всички държави, известни от историята, са управлявани по два начина: или от един пълновластен владетел, заобиколен от слуги, които го подпомагат по негово благоволение и милост в управлението на държавата, или от владетел и благородници, които дължат своя сан не на благоволението на владетеля, а на произхода си. Благородниците имат свои управители и собствени поданици, които ги признават за господари, хранят естествена привързаност към тях.
В държави, управлявани от владетел и слуги, владетелят има по-голяма власт, защото в цялата държава го признават за най-високо поставената личност и ако поданиците му се подчиняват на други, подчиняват им се като на негови служители и административни представители, без да проявяват към тях някаква особена почит.
Примери за двата вида управление в наше време са Турция и Франция. Цялата турска монархия се управлява от един владетел, на когото всички останали са слуги. Неговата империя е разделена на санджаци. Султанът назначава на тези санджаци управители и ги сменя както намери за добре. Френският крал управлява сред множество благородници, които са признати и обичани от поданиците си. Благородниците имат и права, които кралят не може да им отнеме, без да се изложи на опасност.
Всеки, който проучи тези две държави, ще разбере, че за да се завладее турската държава, трябва да се преодолеят големи трудности, но веднъж завладяна, няма нищо по-лесно от това да бъде запазена. Трудностите при завладяването на турската държава се състоят в това, че завоевателят не може да бъде повикан от владетелите в империята, нито да разчита на бунта на приближените на султана. Те са негови слуги и са му задължени, по-мъчно могат да бъдат подкупени и, ако се подкупят, малко може да се разчита на тях, защото по гореизложените причини, не могат да поведат след себе си народа. Затова този, който напада Турция, трябва да знае, че ще я намери единна и да се надява повече на собствената си сила, отколкото на безредици вътре в страната. Но щом бъде победена и войската й сразена дотолкова, че да не може да се съвземе, единственият източник на опасения остава султанският род. Когато завоевателят премахне и него, няма вече от кого да се бои, защото останалите не се ползват с доверието на народа и както преди победата завоевателят не би могъл да се надява на народа, така и след победата не трябва да се бои от него.
Точно обратното се случва в кралства, управлявани като френското. Можеш лесно да влезеш в тях като спечелиш някой от благородниците, между които винаги има недоволни и жадни за промени. Те могат, по вече изложените причини, да ти отворят вратите на кралството и да те улеснят в победата. Но поискаш ли да запазиш властта си над завоюваната страна, ще срещнеш безбройни спънки, както от тези, които са те подпомогнали, така и от подтиснатите. Тук не е достатъчно да премахнеш кралския род. В кралството остават благородници, които застават начело на нови бунтове и движения и понеже не можеш нито да ги покориш, нито да ги избиеш, изгубваш завоюваното при първата опасност...
Издателство Труд
Владетелят в Хеликон
Владетелят в Books.bg
Симо Андонов >> Анапеста
Една случайна среща ще разнообрази празното ежедневие на едно младо момиче и ще го накара да се замисли за себе си...
Част от раззеленен парк. Дърво.
Безмълвното дневно дихание се е промушило през прозорците на душата на Анапеста и се е настанило в съзнанието ѝ, което започва да преобразява всички образи и предмети. Дърветата, сградите, алеите и всичко, което минава през очните й призми, се къпе под лъчите на слънцето. Анапеста вижда благоуханен парк. Сяда и опира мекия си гръб на близкото дърво. Безплътният вятър блудства с русите ѝ коси, които блестят на слънцето като злато. Шумящите листа на старото дърво заливат тревата с бистра сянка и, сякаш прозрели съществуването си, блажено танцуват под звуците на игривите птичи трели, огласящи тази живописна сцена. Тук зеленото и бледожълтото са основните цветове. Водносиньото е фонът. Анапеста вкусва от тръпчивия аромат на корени и дървесна кора. Вдишва дълбоко и издишва въглероден двуокис, който е троха от необятната закуска на дървото. Топчесто врабченце припка пред маратонките ѝ. Оглежда се живо насам-натам, клъвва нещо незримо и мята опашчица. Анапеста протяга ръка, сякаш проси. Врабчето на подскоци приближава и застава пред нея.
– Ела! – нежно му шепне Анапеста. То вдига очички по-малки от зрънца черен пипер и я поглежда. – Колко си мъничко! – говори тя. – Ела, ела! Не се страхувай!...
Врабченцето се завърта валсово. Отваря човчицата си и – хоп! – скоква в шепата ѝ. Анапеста нежно го гали, а то пърха немирно в рьката ѝ, сякаш ей сега ще отлети...
– Колко щастливо си ти! – продължава с възхищение Анапеста, докосвайки с пръст човчицата на врабчето. – Как всичко в твоята крехка главица е непорочно! Ти си свободно. Нямаш мисли, тревоги и страсти. Всичко у теб е прекрасно! Ти чувствуваш живота по-силно от мен, по-истински и от най-добрия човек!...
Врабченцето хрипва на рамото ѝ. Гушва се в топлата ѝ бяла шия, сякаш я целува. Върти главица в умиление и още миг и отлита. Две перушинки се отскубват от телцето му и много бавно падат на тревата . То се извисява сред водносиньото, рисува пируети, спуска се бързо надолу и светкавично извива нагоре, докато се изгубва от примижалия ѝ поглед. Всеки удар на сърцето ѝ кьнти в топлото ѝ тяло. Анапеста долавя далечни шумове: стъпки, лай на куче, плач на бебе, сирената на пожарната кола през два квартала; всяка половин нота от разгръщащата се градска симфония. Здрачава се. Тя тръгва от парка безцелно. Чува виола, там флейта, отзад обой; ето го и пианото, застилащо килима на водоравния оранжев залез. Звуците се изливат върху ѝ и следват плавния ѝ ход, приличен на чувствен летеж. Анапеста стига до жълта сграда и вдига очи към прозорец сьс саксии по него. Прозореца се отваря и оттам се подава усмихнато лице.
– Обичаш ли ме? – пита тя, вдигнала очи нагоре.
– Повече от всичко на света! – отговаря лицето отвисоко.
– Ебаваш ме! Празни думи...
– О, не! – клати убедително глава лицето. – Това са думи, изписани по душата ми сьс струните на сърцето!...
– Докажи ми! – настоява Анапеста.
– Предизвикай ме с каквото пожелаеш и ще ти докажа!
– Би ли го направил за мен?
– Стига да посмееш да го поискаш...
– Лъжеш, копеле недно! – извиква Анапеста.
– Кажи го! – извиква ѝ лицето.
– Направи го! – заповядва тя.
– Ще те чакам!... – казва лицето и се кътурва от прозореца. И точно в онази върховна точка, когато тялото се слива сьс земята, а духът – с небето, отваря очи. Навън все още е мокро от снощния дьжд и само едва видими изпарения се вдигат от земята. Анапеста натиска копчето на дистанционното и звукът от телевизора оглушава стаята, придружен от екранен образ...
Безмълвното дневно дихание се е промушило през прозорците на душата на Анапеста и се е настанило в съзнанието ѝ, което започва да преобразява всички образи и предмети. Дърветата, сградите, алеите и всичко, което минава през очните й призми, се къпе под лъчите на слънцето. Анапеста вижда благоуханен парк. Сяда и опира мекия си гръб на близкото дърво. Безплътният вятър блудства с русите ѝ коси, които блестят на слънцето като злато. Шумящите листа на старото дърво заливат тревата с бистра сянка и, сякаш прозрели съществуването си, блажено танцуват под звуците на игривите птичи трели, огласящи тази живописна сцена. Тук зеленото и бледожълтото са основните цветове. Водносиньото е фонът. Анапеста вкусва от тръпчивия аромат на корени и дървесна кора. Вдишва дълбоко и издишва въглероден двуокис, който е троха от необятната закуска на дървото. Топчесто врабченце припка пред маратонките ѝ. Оглежда се живо насам-натам, клъвва нещо незримо и мята опашчица. Анапеста протяга ръка, сякаш проси. Врабчето на подскоци приближава и застава пред нея.
– Ела! – нежно му шепне Анапеста. То вдига очички по-малки от зрънца черен пипер и я поглежда. – Колко си мъничко! – говори тя. – Ела, ела! Не се страхувай!...
Врабченцето се завърта валсово. Отваря човчицата си и – хоп! – скоква в шепата ѝ. Анапеста нежно го гали, а то пърха немирно в рьката ѝ, сякаш ей сега ще отлети...
– Колко щастливо си ти! – продължава с възхищение Анапеста, докосвайки с пръст човчицата на врабчето. – Как всичко в твоята крехка главица е непорочно! Ти си свободно. Нямаш мисли, тревоги и страсти. Всичко у теб е прекрасно! Ти чувствуваш живота по-силно от мен, по-истински и от най-добрия човек!...
Врабченцето хрипва на рамото ѝ. Гушва се в топлата ѝ бяла шия, сякаш я целува. Върти главица в умиление и още миг и отлита. Две перушинки се отскубват от телцето му и много бавно падат на тревата . То се извисява сред водносиньото, рисува пируети, спуска се бързо надолу и светкавично извива нагоре, докато се изгубва от примижалия ѝ поглед. Всеки удар на сърцето ѝ кьнти в топлото ѝ тяло. Анапеста долавя далечни шумове: стъпки, лай на куче, плач на бебе, сирената на пожарната кола през два квартала; всяка половин нота от разгръщащата се градска симфония. Здрачава се. Тя тръгва от парка безцелно. Чува виола, там флейта, отзад обой; ето го и пианото, застилащо килима на водоравния оранжев залез. Звуците се изливат върху ѝ и следват плавния ѝ ход, приличен на чувствен летеж. Анапеста стига до жълта сграда и вдига очи към прозорец сьс саксии по него. Прозореца се отваря и оттам се подава усмихнато лице.
– Обичаш ли ме? – пита тя, вдигнала очи нагоре.
– Повече от всичко на света! – отговаря лицето отвисоко.
– Ебаваш ме! Празни думи...
– О, не! – клати убедително глава лицето. – Това са думи, изписани по душата ми сьс струните на сърцето!...
– Докажи ми! – настоява Анапеста.
– Предизвикай ме с каквото пожелаеш и ще ти докажа!
– Би ли го направил за мен?
– Стига да посмееш да го поискаш...
– Лъжеш, копеле недно! – извиква Анапеста.
– Кажи го! – извиква ѝ лицето.
– Направи го! – заповядва тя.
– Ще те чакам!... – казва лицето и се кътурва от прозореца. И точно в онази върховна точка, когато тялото се слива сьс земята, а духът – с небето, отваря очи. Навън все още е мокро от снощния дьжд и само едва видими изпарения се вдигат от земята. Анапеста натиска копчето на дистанционното и звукът от телевизора оглушава стаята, придружен от екранен образ...
Издателство Сиела
Анапеста в Хеликон
Анапеста в Books.bg
Франц Кафка >> Процесът
В „Процесът“ ние сме отведени до границите на човешката мисъл... абсурдът в неговата цялост и пълнота. Албер Камю
„Единственото, което мога да сторя сега – рече си той и мислите му бяха потвърдени от равномерността на неговите крачки и на крачките на другите двама, – единственото, което мога да сторя сега, е да запазя до края умственото си равновесие. Аз винаги по-рано протягах двайсет ръце към живота, и то не с някаква похвална цел. Това беше неправилно. Нужно ли е сега да разкривам, че дори едногодишният процес не ме е поучил? Нужно ли е да си отида окончателно като човек, който не може да се вразуми? Нужно ли е после с право да приказват, че в началото съм искал да сложа край на процеса, а сега, в неговия край, искам да го започна отново? Не желая да приказват така. Благодарен съм, че ми отредиха за придружители по този път тия двама полунеми, безчувствени господа и че предоставиха на мене да си кажа сам необходимото.“...
Издателство Фама
Абонамент за:
Публикации (Atom)