събота, 12 юли 2014 г.

О.Хенри >> Тиктак

Краят винаги е неочакван...

– Ню Йорк в светлината на лагерния огън
– Новини от Кони Айлънд
– Крадецът на Томи
– Невероятна история
– Приключенията на Шамрок Джолнс
– Тиктак
– Мистерията на улица „Пешо“
– Детекторът на детектива
– Бежанци в Аркадия
– Диамантът на богинята Кали
– Затворникът от Зембла
– Проклятието на лорд Оухърст
– Съдба коварна... или как се луташе Гладис
– Кучето и пиеската
– Недовършен коледен разказ
– Питомното зове
– Дуелът
– Приказчица за тълпите
– Как не убих президента
– Ресторантът срещу батака
– Снежният човек
– „Както ви се харесва“
– В страната Бохемия
– Елси в Ню Йорк
– Извинете
– Външната политика на Пожарна команда 99
– Гласът на големия град
– Малко местен колорит
– Правилото на Джорджия
– Фериботът на разочарованието
– Дом мой свиден

Издателство Фама

Тиктак в Pimodo

Хю Лори >> Търговецът на оръжие

Един наемен убиец с добро сърце и...

   Представете си, че трябва да счупите ръката на някого.
   Лявата или дясната – няма значение. Въпросът е, че трябва да я счупите, защото ако не го направите... ами това също няма значение. Нека просто да кажем, че ако не го направите, ще се случат лоши неща.
   Сега въпросът ми е следният: дали ще счупите ръката бързо – щрак, опа, съжалявам, дайте да ви помогна с тази импровизирана шина – или ще протакате цялата работа в продължение на цели осем минути, като от време на време увеличавате съвсем лекичко натиска, докато болката стане пробождаща и силна, ту изгаряща, ту смразяваща и като цяло толкова нетърпима, че жертвата да започне да вие от болка?
   Ами да, точно. Разбира се. Това, което е правилно да направите, единственото, което трябва да направите, е да приключите с всичко възможно най-бързо. Счупвате ръката, наливате брендито и се държите като примерен гражданин. Не може да има друг отговор.
   Освен ако...
   Освен ако, освен ако, освен ако...
   Ами ако мразите човека от другата страна на ръката? Искам да кажа, ако наистина, ама наистина го мразите.
   Това беше нещо, което сега трябваше да взема под внимание.
   Казвам „сега“, имайки предвид тогавашния момент – а с това пък имам предвид момента, който описвам: онзи кратък, о, толкова кратък и толкова кървав момент, преди китката ми да стигне до тила ми и лявата ми раменна кост да се счупи поне на две – а твърде вероятно на повече – хлабаво съединени парчета.
   Виждате ли, ръката, която обсъждахме, е моята. Това не е някаква си там абстрактна, принадлежаща на някакъв философ ръка. Костта, кожата, космите, малкият бял белег на върха на лакътя, с който се сдобих, когато се треснах в ръба на печката в един склад в началното училище „Гейтсхил“ – всички те са моя собственост. И точно сега е моментът, в който трябва да взема предвид възможността човекът, който е застанал зад гърба ми, сграбчил е китката ми и я тласка нагоре по гръбнака ми с почти сексуална наслада, да ме мрази. Имам предвид наистина, ама наистина да ме мрази.
   Това, което върши, му отнема цяла вечност.
   Казваше се Рейнър. Първо име – неизвестно. Поне на мен, във всеки случай, а поради тази причина вероятно и на вас.
   Предполагам, че някой някъде трябва да е знаел първото му име – трябва да го е кръстил с него, да си е служил с него, за да го повика да слезе на закуска, да го е учил как се пише, – а някой друг сигурно го е използвал, провиквайки се през някой бар, за да му предложи питие, или го е промърморвал по време на секс, или го е вписвал в графата на формуляр за застраховка „Живот“. Знам, че трябва да са правили всички тези неща. Просто е трудно да си го представя, това е всичко.
   По моя преценка Рейнър беше десет години по-възрастен от мен. Което беше окей. Нищо лошо нямаше в това. Имам добри, топли, невключващи чупене на ръце отношения с много хора, които са с десет години по-големи от мен. Хората, по-възрастни от мен с десет години, общо взето са прекрасни. Но Рейнър освен това беше с три инча по-висок от мен, с около двайсет и пет килограма по-тежък и поне осем пъти по-жесток – в каквито и мерни единици да се измерва жестокостта. Беше грозен като смъртта, с голям, лишен от коса череп, който се накланяше и издуваше като балон, пълен с винтове и ключове, а сплесканият му като на борец нос, който сякаш някой беше нарисувал на лицето му, служейки си с лявата ръка или може би дори с левия крак, се разпростираше в лъкатушеща, изкривена делта под грубото му плоско чело.
   А, всемогъщи Боже, само какво чело беше това! Павета, ножове, бутилки и убедително изложени аргументи – всеки по времето си – бяха отскачали, без да причинят вреда, от тази масивна лицева плоскост, оставяйки едва забележими вдлъбнатини между дълбоките ѝ, раздалечени пори. По мое мнение това бяха най-дълбоките и най-раздалечени пори, каквито съм виждал в човешка кожа, така че се улових да се сещам за общинското игрище за голф в Далбийти в края на дългото, сухо лято на седемдесет и шеста.
   Продължавайки сега към страничното възвишение, откриваме, че много отдавна ушите на Рейнър са били отхапани и след това обратно изплюти отстрани на главата му, защото лявото определено беше обърнато отгоре надолу или отвън навътре, или по някакъв друг начин, който ви караше да се взирате продължително в него, преди да ви осени мисълта: „о, това е ухо“.
   И като капак на всичко това, в случай че още не сте схванали посланието, Рейнър носеше черно кожено яке върху черно поло.
   Но, разбира се, вие щяхте да схванете посланието. Рейнър можеше да се увие целият в лъскава коприна и да си затъкне по една орхидея зад всяко ухо и нервните минувачи пак щяха първо да му платят пари, а чак след това да се зачудят дали са му дължали нещо.
   По една случайност, аз не му дължах пари. Рейнър принадлежеше към онази подбрана група от хора, на които не дължах каквото и да било, и ако нещата между нас вървяха малко по-добре, можех да предложа той и приятелчетата му да си ушият специални вратовръзки, обозначаващи членството им в тази група. С мотив, изобразяващ кръстосващи се пътища може би.
   Но както казах, нещата между нас не вървяха добре.
   Еднорък инструктор по борба на име Клиф (да, знам – той преподаваше невъоръжена борба, а имаше само една ръка, която да използва като оръжие – в някои случаи животът е такъв) – веднъж ми каза, че болката е нещо, което си причиняваш сам. Другите хора ти причиняват разни неща – удрят те или те намушкват с нож, или се опитват да ти счупят ръката, – но болката я създаваш самият ти. Следователно, каза Клиф, който беше прекарал две седмици в Япония и затова се чувстваше в правото си да сервира подобни тъпотии на любопитните си повереници, винаги е във властта ти да спреш собствената си болка. Клиф загина три месеца по-късно в кръчмарска свада от ръката на петдесет и пет годишна вдовица, затова предполагам, че никога няма да ми се удаде възможност да го поправя в твърдението му.
   Болката е събитие. Тя ти се случва и ти се справяш с нея както можеш.
   Единственото нещо в моя полза бе това, че до този момент не бях издал нито звук.
   Това няма нищо общо с храбростта, нали разбирате. Просто не бях успял да стигна до това. До този момент двамата с Рейнър просто отскачахме от стените и мебелите в наситена с пот, мъжкарска тишина, като само от време на време изсумтявахме, за да покажем, че и двамата все още се съсредоточаваме. Сега обаче, когато оставаха не повече от пет секунди преди да припадна или костта най-сетне да поддаде – тъкмо сега бе идеалният момент да включа в действие нов елемент. И звукът беше единственото, за което се сетих.
   Затова вдишах дълбоко през носа, изправих се, за да се приближа колкото може повече до лицето му, задържах дъха си за момент и после нададох онова, което владеещите японските бойни изкуства наричат киаи – вероятно бихте го нарекли „много силен вик“, и това няма да е много далече от истината, – писък с такава заслепяваща, шокираща, изумителна сила, че самият аз доста се изплаших.
   Ефектът върху Рейнър беше до голяма степен точно като обещания, защото той се измести неволно встрани, отслабвайки хватката върху ръката ми за около една дванайсета от секундата. Отметнах глава назад в лицето му с цялата си сила, усещайки как хрущялът в носа му се намества около очертанията на черепа ми и по скалпа ми се разстила копринена мокрота, после вдигнах петата си към слабините му и одрасках вътрешната част на бедрото му, преди да вляза в контакт с впечатляващо изпъкналите му гениталии. Когато онази дванайсета частица от секундата изтече, Рейнър вече не чупеше ръката ми и аз внезапно осъзнах, че съм подгизнал от пот.
   Отдръпнах се от него, танцувайки на пръсти като престаряло санбернарско куче, и се огледах наоколо за някакво оръжие...

Преводач Деница Райкова

Хартиено издание и е-книга

Издателство Intense


вторник, 8 юли 2014 г.

Милан Кундера >> Смешни любови

„Хората, които, обединени в едно, си остават за нещастие все така чужди едно на друго небеса“

   – Налей ми още ракия – помоли Клара, а аз нямах нищо против. Поводът да отворим бутилка не беше кой знае какъв, но все пак повод имаше: същия ден бях получил доста голям хонорар за последната глава от едно свое изследване, което беше публикувано на части с продължение в едно специализирано списание по изобразително изкуство.
   Самият факт, че изследването ми беше публикувано, беше знаменателен. Написаното от мен беше твърде критично и остро полемично. Затова и в списание „Изобразителна мисъл“, в чиято редакция работят по-възрастни и по-предпазливи хора, отказаха да напечатат изследването ми и едва по-късно го приеха в едно по-малко, конкурентно издание по въпросите на изобразителното изкуство, където редакторите са по-млади и по-неразумни.
   Пощенският раздавач ми донесе хонорара във факултета. Заедно с него донесе и някакво писмо без значение; аз, новоизлюпеният богоравен, само му хвърлих един поглед сутринта. Но сега у дома, когато наближаваше полунощ и бутилката се изпразваше, го взех от масата, за да се посмеем над неговото съдържание.
   „Уважаеми другарю, и ако ми позволите това обръщение, мой колега! – зачетох аз на Клара. – Моля да ме извините, че аз, човек, с когото никога в живота си не сте говорили, Ви пиша тези редове. Обръщам се към Вас с молба да бъдете така добър и да прочетете приложената статия. Наистина аз не Ви познавам лично, но Ви уважавам като човек, чиито преценки, разсъждения и заключения до такава степен съвпадат с резултатите от моите собствени изследвания, че бях просто смаян. Така например, макар да се прекланям пред Вашите оценки и сравнителен анализ, в който може би ме превъзхождате, все пак искам дебело да подчертая, че мисълта за изконната близост на чешкото изкуство до народа аз изказах още преди да съм прочел Вашето изследване. Бих могъл лесно да го докажа, тъй като впрочем имам и свидетели. Но това само между другото, понеже Вашето изследване...“ Следваха нови възхвали на моята знаменитост и накрая молба: дали бих бил тъй любезен да дам мнение за неговата статия, тоест вътрешна рецензия за редакцията на списание „Изобразителна мисъл“, където вече повече от половин година отхвърлят и отричат неговата статия. В редакцията му казали, че моята рецензия ще бъде решаваща, така че сега аз съм се бил превърнал в единствена надежда за автора, в единствена светлинка сред дълбокия мрак, който го заобикалял.
   Ние си правехме майтап с господин Затурецки, чието благородническо име ни беше очаровало; но, разбира се, майтапът ни беше добродушен, защото хвалебствията, с които ме беше отрупал, особено в комбинация с чудесната сливовица, ме настройваха умилително. Толкова умилително, че в тези незабравими мигове аз обичах целия свят. Разбира се, от целия свят обичах преди всичко Клара, дори само заради това, че седеше срещу мен, докато останалият свят беше скрит от очите ми, отвъд стените на моята мансарда в квартал Вършовице. И понеже в момента нямах с какво да даря света, аз дарявах Клара. Дарявах я поне с обещания.
   Клара беше на двайсет години, от добро семейство. Какво говоря, не от добро, а от прекрасно семейство! Баща ѝ бил някога директор на банка и като представител на едрата буржоазия през петдесета година бил изселен в село Челаковице, доста далеч от Прага. Дъщерята беше с лошо кадрово досие и работеше като шивачка в едно голямо пражко шивашко ателие. Седях срещу нея и се стремях да засиля симпатиите ѝ към мен, като лекомислено ѝ разказвах за предимствата на работата, която бях обещал да ѝ намеря с помощта на свои приятели. Твърдях, че е невъзможно едно толкова хубаво момиче да погребва красотата си над шевната машина, заявих, че тя трябва да стане манекен.
   Клара не ми възразяваше и ние прекарахме нощта в блажено разбирателство...

Превод Анжелина Пенчева, Иван Павлов, Янко Бъчваров

Издателство Колибри


Йохана Синисало >> Никога преди залез

Човека като животно

   Стои на два крака. Озъбен дявол.
   Чудовище от научнофантастичен филм.
   Косата странична светлина изопачава кокалестата му фигура и конвулсивно потръпващите крайници с дълги нокти. Пристъпва напред, меко като привидение, наближава с поклащане, а предните му лапи се вдигат. Вдигат се на заплашителна височина. До положение за атака.
   Ноктите му се протягат.
   Гротесковото му лице се раздира в отвратителна гримаса, когато от гръкляна му се разнася съскащо сумтене.
   Усещам как по бедрото ми се стича гореща урина.
   – Не! – чувам да крещи Микаел.
   А чудовището скача.

   Чадърът, който Микаел е облегнал на стената, през цялото време ми е бил на една ръка разстояние и някакъв чист рефлекс ме подтиква да го грабна и протегна пред себе си, само дето съм безмилостно бавен в сравнение с пъкления хищник. Противните му скалпели свистят към очите ми, по-бързи от светлината; от вдигнатия пред мен чадър има точно толкова полза, колкото да отнеса само жесток разрез през бузата и слепоочието, а полезрението ми в миг се стеснява до пламнало флуорно жълто, изпъстрено с точици; всичко се върти, гади ми се.
   Някъде ужасно дълбоко в мен се пробужда рефлекс.
   За значително по-кратко време, отколкото би подобавало за измислянето му, в една-единствена координационна буря на синапсите, всички те се намират помежду си: безкрайните часове карате, обезсърченият младеж в търсене на своята мъжественост, кунг фу, Брус Лий, костенурките нинджа – притискам здраво клепачи, извъртам се и едновременно с това приклякам, а чадърът пронизва въздуха като самурайски меч.
   Улучва нещо, което ме кара да очаквам звук, подобен на резонанса от обтегнат лък, но вместо това дочувам пронизителен вой, вик, който би могъл да мине и за крясъка на едра, но непозната на науката птица. Отварям очи.
   Нещо топло, лепкаво и тъмно пада върху рамото и страната на шията ми. Губя самообладание, а антрето на Микаел в моите очи е тясно като фуния, ясно и все пак изпълнено със сипещ се сняг. Някъде в полезрението си през улея виждам черно-червения чадър на пода – пръчките му са начупени от едната страна, а иззад гънките на закачалката се подава чудовището, потърсило прибежище там. Чудовището, останало неподвижно след удара ми – като черна, рогата, зъбата и ноктеста статуя с остри контури. Ангела, който е коленичил до него, изплюва думите:
   – Върви по дяволите, Мартес, чу ли ме, върви по дяволите, и то бързо! – и в гласа му няма капчица предупреждение, призив за бягство или загриженост за мен, просто чиста омраза.
   Вдигам ръка към бузата си, слепоочието; усещам, че кожата е раздрана както по лицето, така и по скалпа ми, шурти кръв, която образува локвички на пода, а предницата на дънките ми мокри и студенее от урината. И насред целия този сюрреализъм Микаел се е втренчил в мен, опрял коляно сред намачканите палта от закачалката, гушнал Лукавия...

Издателство Персей


Жан дьо Лафонтен >> Басни

Какви трябва да бъдем и какви не

   Една изгладняла лисица попадна под лозница с надвиснали червени узрели гроздове.
   – Харесва ми цвета на това грозде – промърмори си лисицата. – Ще се опитам да го стигна с един скок.
   И тя направи един скок, ала гроздето беше много нависоко и колкото и да повтаряше опита, не успя дори да го докосне с муцуната си.
   Тогава, за да се утеши, гдето не е могла да го стигне, каза ядосана:
   – Гроздето е много кисело. Не заслужава вниманието ми.

Издателство Хермес


понеделник, 7 юли 2014 г.

Антон Дончев >> Сказание за времето на Самуила

Сказание за битките на един народ с една империя

Борбата между България и Византия през тревожния Х век понякога губи своите човешки измерения и се превръща в буря от страсти, за да завърши с ослепяването на 15 000 българи-пленници – нещо неслучвало се в световната история. Начело на войските са две огромни личности, които като два полюса събират в себе си силата и противоречията на своите страни и епохи – император Василий Втори – Българоубиеца, и цар Самуил.
Но наред с тях в романа живеят образите на десетки други герои – хора, живели преди нас, – които ни показват как трябва да се обича и да се брани България.

Издателство Захарий Стоянов


неделя, 6 юли 2014 г.

Маркус Вернер >> Цюндел си отива

Трябва да тръгвам, зачеркнете ме от всякакви списъци и картотеки. Пустиня или джунгла, или море, или небе.

До започването на часа Цюндел седя в учителската стая със зареян поглед и с изражение на твърдо решен да не допусне да го заговорят. От всеобщото ръкостискане не успя да се отърве
напълно; осмелеше ли се обаче някой колега да изкоментира прическата му, Цюндел се отвръщаше с каменна физиономия.

   Да не говорим как се подхилкваха учениците. Един попита дали него – Цюндел – не го е газил трамвай. Друг попита дали му се е наложило да изкара отново донаборната школа, или смятал да приеме будизма.
   Все добронамерени закачки.

   Но и тук ни следа от усмивка! Цюндел мълча, докато се умълча целият клас, докато и последният усети, че човекът, застанал пред тях като стълб, не става за шегички. 
   Накрая Цюндел едва чуто каза: Само внимавайте, само внимавайте, никой днес не е миропомазан още от майчината утроба и всяка глава ще мине един ден през бръснач.
   После седна и извади от чантата си две книги.
   – Искам да се пренесете, каза той, сега искам да се пренесете в седемнайсти век. Свежи и отпочинали, и с кафяв загар да се захванем с Трийсетгодишната война. Но по-напред искам да ви запозная с чувството за живота на една страдалческа, тоест изчезнала епоха, епоха, която е финална, защото е била последната, която не е позволила животът да я заблуждава, последната, която е счела за недостойно да се въргаля доволно в калта от фалшив оптимизъм. Вярно, ужаси е имало и през следващите епохи! Два световни пожара само през нашето столетие! А пред вратата нервно чака третият! Но човечеството е по-благоразположено откогато и да било, прекланя се пред позитивното, боготвори наперени старци и полустарци, които в качеството си на политици направляват съдбините ни и които настъпват с гръм и трясък, и размахват саби само за да пропъждат баба Смърт. Живи са, докато са силни!
Подобно чувство се забелязва и у човечеството, и то е влюбено до полуда в мускули, почита рудата, стоманата, бетона и всичко, що е твърдо и трайно, и не тъй преходно като него. – Знаете ли за неутронната бомба? Да? Известно ли ви е, че тя е продукт на модерната любов? Продукт на онова преклонение, за което току-що говорих. Известно ли ви е, че то – това абсолютно чисто оръжие – гальовно щади многоетажните сгради и бункерите, магистралите и самолетните писти и се ограничава с унищожението на неугледната майка природа? – С две думи, имаше времена, когато човекът не се срамуваше от своите слабости, не гледаше да замаже своята нищожност с бодибилдинг, с небостъргачи или с програми за крилати ракети, когато човекът не се боеше да се види в цялата си мизерна недъгавост. – Та за тези времена дайте да поговорим днес. Нека изслушаме двама очевидци от това време!...

Издателство Аквариус

Тончо Жечев >> Историята и теориите на един Пигмалион. Смъртта на Лебеда

Ние не сме отпразнували докрай нито един свой празник, както не сме допили докрай нито една от горчивите чаши на трагедията си. Тончо Жечев

„Пигмалион“ е добре композиран, успява да поддържа интригата на своя сюжет, разказва в овладян и равен стил, умело вплита три паралелни истории – тези за Пигмалион, за Молиер и за възрастния професор-археолог – в целостта на едно упорито, страстно-приглушено, изстрадано внушение за „безсмъртната същност на човека“, която става възможна в любовта чрез „сливането и безсмъртното единение“ на мъжа и жената. Може би най-необичайни за литературната култура на българския писател и днес продължават да бъдат философската задълбоченост, културната широта и теоретичната ерудираност на Тончо Жечев. Неприключилата странност на неговия роман идва от удивителната способност за сливане на бита с теорията, за вчувствуване в сантименталното през моделите на абстрактното мислене и чрез опита на необозримо древните времена.
Сдвояването на „Пигмалион“ със „Смъртта на лебеда“ в едно книжно тяло позволява да направим по-ясно някои заключения. Вторият текст (него вече трудно бих нарекла „роман“) представлява послеслов към първия, в някакъв смисъл „изпуснат“ до неговия размер. Тук не успяват да се случат точно онези качества, които изграждат „странността“, за която говорих. Напуснала образа на героя/мъжа-прототип, „страстта“ не успява да проговори с гласа (и още по-малко с душата) на една (литературна) жена. Мария-Радостина изразява само неспособността на този тип мислене да се вживява извън границите на себе си. Ерудицията и любовта към философията, от друга страна, се прибират на обичайното си разсъдително място и не се случват като художествен текст. „Пигмалион“ в никакъв случай не печели от своя дълъг „послеслов“, написан две години след него.
На фона на неслучилия се втори роман обаче по много симптоматичен начин стоят статиите на Тончо Жечев. Те са истинското продължение (и истинската среда) на неговото художествено битие, на способността му да пише литература. Лични, преживени, философски развълнувани, исторически компетентни: Тончо Жечев е един от много малкото „писатели“ в българската литературна критика. Ако можех да надникна в бъдещето, щях да се опитам да разбера как по-точно ще се измерват неговите заслуги и място. Като критик в литературата? Като писател в критиката? Но по-скоро си мисля, че тази граница тогава вече изобщо няма да съществува. Милена Кирова

Издателство Слово