събота, 25 октомври 2014 г.

Вивиан Шотуел >> Виенско ноктюрно

Ана и Волфганг

Родена в семейството на италиански музикант, преселил се преди двадесет години в Лондон, Ана има шанса да учи оперно пеене при известен педагог. Печели си славата на дете-чудо, след което прави главозамайваща кариера в музикалните столици на Европа през 18 век – Флоренция, Милано и Виена.
Светът є се преобръща, когато се запознава с Моцарт и между двамата пламва любов, която ще скандализира музикалния свят на Виена.


Издателство Сиела


Даян Кийтън >> Някога пак

Дневник на обикновена жена, която ненадейно е станала кинозвезда

   Мама обичаше сентенции, цитати, девизи. На стената на кухнята винаги имаше залепени бележчици. Например думата МИСЛЍ. Намерих МИСЛЍ забодена с кабарче на коркова дъска в тъмната ѝ стаичка. Видях я залепена с тиксо на кутия за моливи, която беше украсила с колаж. Открих дори текст, озаглавен МИСЛЍ, на нощната ѝ масичка. Мама обичаше да МИСЛИ. В една тетрадка беше написала: Чета книгата на Том Робинс „Дори каубойките плачат“. Пасажът за брака е свързан с борбата на жените за реализация. Записвам си това, за да МИСЛЯ върху него... Следваше цитат от Робинс: „... за повечето нещастни тъпи женици с промити мозъци по-върховно преживяване от брака няма. За мъжа бракът е въпрос на чиста логика: яденето, спането, прането, телевизорът (...) поколението и всякакви удобства – всичко му е под един покрив. (...) Но за жената бракът означава тя да се предаде. Бракът означава момичето да се откаже от борбата (...) и оттам нататък да остави наистина важните и интересни неща на мъжа си, с когото се е спазарила да „се грижи“ за нея. (...) Жените живеят по-дълго от мъжете, защото всъщност не са живели“. Мама обичаше да МИСЛИ за живота, особено за преживяването да си жена. Обичаше и да пише за това.
   В средата на 70-те години, при едно прибиране у дома, проявявах в тъмната стаичка на Майка снимки, които бях направила в Атлантик Сити, когато открих нещо, което не бях виждала никога. Беше нещо като – не знам – скицник. На корицата имаше колаж, който тя беше направила от семейни снимки, и думите Важно е пътуването, не пристигането. Взех го и го разлистих. Макар че съдържаше няколко колажа от снимки и изрезки от списания, беше пълен с изписани страници.
   Днес имах ползотворен ден в книжарницата „Хънтърс Букстор“. Пренаредихме секцията за изкуство и открихме множество интересни книги, останали скрити. Минаха две седмици, откакто ме наеха. Изкарвам по три долара и трийсет и пет цента на час. Днес ми платиха общо осемдесет и девет долара.
   Това не беше някой от типичните албуми на Мама с обичайните салфетки от „Клифтънс Кафетерия“, стари черно-бели снимки и немного радостните свидетелства с успеха ми. Това беше дневник.
   Един текст с дата 2 август 1976 г. гласеше: ВНИМАВАЙ НА ТАЗИ СТРАНИЦА. Ти, потенциалният бъдещ читател, знай, че за това е нужна смелост. Говоря за това, което мисля. Ядосана съм. Мишената – Джак – обидни думи, тези, които той изсипа срещу мен – НЕ са забравени и несъмнено това е проблемът – „Проклето копеле“ – всичко изречено – всичко почувствано. Боже, за какъв, по дяволите, се мисли той?
   Това ми стигаше. Беше болезнено, твърде болезнено. Не исках да знам нищо за страна от живота на Майка и Татко, която можеше да смаже представата ми за тяхната любов. Върнах го на мястото му, излязох от тъмната стаичка и не отворих друг от осемдесет и петте ѝ дневника, докато тя не почина трийсетина години по-късно. Но разбира се, колкото и да се опитвах да отричам присъствието им, ги виждах оставени по лавиците или сложени под телефона, или дори зяпащи ме от някое кухненско чекмедже. Веднъж взех да разглеждам новия албум на Мама „Сто цветя“ на Джорджия О’Кийфи върху масичката за кафе и под него открих дневник, озаглавен „Кой казва, че не си имала шанс?“. Все едно заговорничеха: „Вземи ни, Даян. Вземи ни“. И дума да не става. Нямаше да си причиня това отново. Но бях впечатлена от упоритостта на Мама. Как можеше да продължава да пише без публика, дори в лицето на собственото си семейство? Просто го правеше.
   Писала е за връщането си в училище на четиресет години. Писала е за това какво е да си учител. Писала е за всяка бездомна котка, която е спасила. Когато сестра ѝ Марти се разболя от рак на кожата и изгуби по-голямата част от носа си, тя е писала и за това. Писала е за трудностите на остаряването. Когато Татко се разболя през 1990 г., дневникът ѝ се е разбеснял срещу несправедливостта на рака, атакувал мозъка му. Документирането на смъртта му се оказа един от най-нежните репортажи на Мама. Сякаш грижите за Джак са я карали да го обича по начин, помагащ ѝ да се превърне в човека, който винаги е искала да бъде.
   Днес се опитвах да накарам Джак да хапне. Но той не можа. След известно време си свалих очилата. Доближих глава до неговата и му казах, прошепнах му, че ми липсва. Разплаках се. Не исках да вижда, затова извърнах глава. А Джак, с малкото сили, които бяха останали в проклетото му тяло, взе една салфетка от джоба ми и бавно, както правеше всичко, бавно, съвсем бавно, ме погледна с пронизващите си сини очи и изтри сълзите от лицето ми. „Ще преживеем това, Дороти.“
   Той не го преживя. Накрая Мама се грижеше за Татко, както се беше грижила за Ранди, Робин, Дори и за мен – през целия ни живот. Но кой е бил до нея, когато е написала с трепереща ръка: Юни 1993 г. Днес е денят, в който научих, че имам наченки на болестта на Алцхаймер. Страшно? Така е започнала петнайсетгодишна битка срещу загубата на паметта.
   Продължила е да пише. Когато вече не е можела да пише абзаци, е пишела изречения, като: Дали щяхме да се нараняваме по-малко, ако се докосвахме повече? и Почитай себе си. И кратки въпроси и подкани, като: Бързо. Коя е днешната дата? Или странни неща, като: Главата ми се завърта. Когато не е можела да пише изречения, е пишела думи: НАЕМ. ОБАДИ СЕ. ЦВЕТЯ. КОЛА. И дори любимата си дума: МИСЛЍ. Когато думите ѝ са се изчерпали, е започнала да пише цифри, докато в един момент вече не е можела да пише...

Преводач Теменуга Трифонова

Издателство Колибри


Умберто Еко >> Шест разходки в горите на измислицата

Из дебрите на разказвачеството

Умберто Еко ни повежда в поход през завоите на художествените лесове, през тънкостите на езиковата форма и метод. От детските приказки до Флобер, По и Мики Спилейн, Еко ни разкрива техниките на разказвача и ни прави съпричастни в създаването на нов текст, в изследването на някои от най-основните механизми в литературата.
Как един текст разкрива към какъв читател се стреми? Как разиграва тази постановка пред нас, чрез стила и гласа си? Какъв модел за автор създава? Какво е отношението между „читателя-модел“ и „автора-модел“?

Преводач Ангел Игов

Издателство Сиела


четвъртък, 23 октомври 2014 г.

Емануил Попдимитров >> Приказки за съдбата

Тя винаги е справедлива

Приказните истории в тази книга идват от един вечен свят, където се борят злото и доброто, Дявола и Бога, грозното и красивото. Там живеят мъдри старци и орисници, девици, които омайват с красотата си, окаяни бедняци и жестоки богаташи, принцове, които изоставят царството, за да следват любовта си, господари и крадци, глупаци и всезнайковци. Свързва ги вярата на автора, че никой в този свят не е по-силен от съдбата.
Точно когато ви се струва, че нямате късмет, повярвайте в него и той ще ви споходи – разкрива ни тайната на успеха Емануил Попдимитров в приказки, оцелели повече от век.

Издателство Прес


сряда, 22 октомври 2014 г.

Евгений Тодоров >> Запомнете Пловдив [ Книга 2 ]

212 махленски истории – от Джумаята до Кършияка

Разходката ни продължава – от Джумаята до Аптека Марица, после през Хаджи Хасан махала до Столипиново, след което минаваме отвъд Марица, за да се върнем към миналото на Кършияка и да разкажем по-подробно за Панаира.
Ако сте живели в тези махали, няма как да не си купите тази книга.
Ако пък сте от Понеделник пазара, Кючука или Мараша, трябва да почакате написването на следващите два тома. Пък може и да потърсите автора, за да му разкажете своите истории.

Издателство Хермес


Робърт Галбрейт* >> Копринената буба

Романът е отчасти твърд, донякъде сатиричен, малко язвителен... Останалото е романтика. Уолстрийт Джърнал

   Движението по Чаринг Крос Роуд вече бе станало натоварено, когато Страйк излезе от метрото. Настъпваше ноемврийското утро, сиво и унило, пълно с блуждаещи сенки. Зави по Денмарк Стрийт напълно изцеден и грохнал, с надеждата за кратка дрямка преди появата на следващия му клиент в девет и половина. Помаха на момичето от магазина за китари, с което често изпушваха заедно по цигара на улицата, и си отвори черната входна врата до „Бар кафе 12“, след което заизкачва металното стълбище, виещо се около клетката на повредения асансьор. Мина покрай вратата на графичния дизайнер на първия етаж, покрай стъклената врата на собствения си офис на втория етаж и стигна до третия с най-малката площадка, където сега бе домът му.
   Предишният обитател, управител на бара долу, се бе преместил в по-здравословно жилище и Страйк, който бе спал в офиса си в продължение на няколко месеца, бе подскочил при възможността да наеме апартаментчето, благодарен, че проблемът с неговата бездомност бе намерил тъй лесно решение. Пространството под стрехите беше малко по които и да било стандарти, а още повече за мъж с ръст сто и деветдесет сантиметра и половина. Едва имаше място да се обърне под душа; кухнята и дневната бяха неудобно свързани, а спалнята бе почти изцяло запълнена от двойното легло. Част от вещите на Страйк още си бяха по кашони на площадката въпреки протестите на хазаина. Малките прозорци гледаха над покриви, а Денмарк Стрийт бе далеч долу. Постоянното вибриране на басите от бара на партера бе приглушено и собствената музика на Страйк често напълно го удавяше.
   Вроденото чувство на Страйк за ред си проличаваше навсякъде: леглото беше оправено, съдовете чисти, всичко бе на мястото си. Имаше нужда от бръснене и душ, но това можеше да почака; след като окачи палтото си и нагласи алармата за девет и двайсет, опъна се на леглото, както си беше с дрехите.
   Заспа за секунди, а след още няколко – или така му се стори поне – беше отново буден.    Някой чукаше на вратата му.
   – Прощавай, Корморан, много съжалявам...
   Сътрудничката му, висока, млада жена с дълга червеникаворуса коса, го погледна с молба за извинение, но при вида му изражението ѝ премина в ужасено.
   – Добре ли си?
   – Заспал бях. Не съм мигвал цяла нощ... две нощи.
   – Ужасно съжалявам – повтори Робин, – ала е девет и четирийсет, Уилям Бейкър вече е тук и започва да става...
   – По дяволите – измърмори Страйк. – Явно не съм нагласил алармата както трябва. Дай ми пет минути...
   – И това не е всичко – додаде Робин. – Дошла е и една жена. Казва, че няма назначена среща. Обясних ѝ, че не разполагаш със свободно време за друг клиент, но тя отказва да си тръгне.
   Страйк се прозя и потърка очи.
   – Пет минути. Виж там, поднеси им чай.
   След шест минути с чиста риза и миришещ на паста за зъби и дезодорант, но все така небръснат, Страйк влезе в предния кабинет, където завари Робин седнала пред компютъра си.
   – Е, по-добре късно, отколкото никога – подхвърли Уилям Бейкър със суха усмивка. – Късмет имате с тази хубавичка секретарка, иначе щях да се отегча и да си тръгна.
   Страйк видя как Робин пламна от гняв, след което се извърна и преднамерено задълбочено се зае да сортира пощата.
   Имаше нещо обидно в начина, по който Бейкър бе произнесъл думата „секретарка“. Безупречен в костюма си на тънко райе, директорът на компания бе наел Страйк да разследва двама от членовете на борда ѝ.
   – Добро утро, Уилям – каза Страйк.
   – А извинение няма ли? – избъбри Бейкър с очи, вперени към тавана.
   – Здравейте, коя сте вие? – попита Страйк, като го игнорира и се обърна към слабичката жена на средна възраст в старо кафяво палто, която седеше на канапето.
   – Лионора Куин – отвърна тя с изговор, който прозвуча в тренираното ухо на Страйк като от западните райони.
   – Предстои ми много натоварен предобед, Страйк – обади се Бейкър.
   Без покана, той премина във вътрешния кабинет. Когато Страйк не го последва, част от привидната му приветливост се стопи.
   – Надали ви се е разминавало при закъснения в армията, господин Страйк. Идвайте, ако обичате.
   Страйк сякаш изобщо не го чу.
   – Какво точно искате от мен да направя за вас, госпожо Куин? – попита той неугледно облечената жена на канапето.
   – Става дума за съпруга ми...
   – Господин Страйк, имам среща след малко повече от час – заяви Уилям Бейкър вече по-високо.
   – ... вашата секретарка каза, че нямате свободни часове за срещи, но аз ѝ отговорих, че ще почакам.
   – Страйк! – изръмжа Уилям Бейкър, сякаш викаше куче.
   – Робин – простена изтощеният Страйк, най-после изпуснал нервите си. – Приготви сметката на господин Бейкър и му дай досието по случая, приготвено е.
   – Какво? – заекна стъписан Уилям Бейкър.
   Отново се върна в предния кабинет.
   – Отпраща ви – уведоми го със задоволство Лионора Куин.
   – Но вие не сте довършили работата – подхвана Бейкър. – Казахте, че има още...
   – Работата може да ви я довърши друг. Някой, който не възразява срещу неприятни клиенти.
Атмосферата в офиса стана ледена. С каменно лице, Робин извади папката на Бейкър от кантонерката и я подаде на Страйк.
   – Как смеете...
   – В това досие има достатъчно факти, които ще издържат в съда – съобщи Страйк и го връчи на директора. – Струва си парите.
   – Не сте приключили...
   – С вас обаче приключи – намеси се Лионора Куин.
   – Ще млъкнеш ли, глупава жено... – подзе Уилям Бейкър, после внезапно отстъпи назад в мига, когато Страйк направи крачка напред.
   Никой не казваше нищо. Бившият армейски офицер сякаш изведнъж заемаше два пъти повече пространство, отколкото няколко секунди по-рано.
   – Идете да седнете в моя кабинет, госпожо Куин – тихо каза Страйк.
   Тя стори каквото ѝ поръча.
   – Мислите ли, че ѝ е по джоба да ви плати? – изрече подигравателно оттеглящият се Уилям Бейкър, вече с ръка на дръжката на вратата.
   – Хонорарът ми подлежи на договаряне – поясни Страйк и допълни: – Ако харесам клиента.
Той последва Лионора Куин в кабинета си и тръшна вратата зад себе си.
   – Той е с десни убеждения, нали? – коментира Лионора, когато се настани на стола пред бюрото на Страйк.
   – Да – потвърди Страйк и се отпусна тежко насреща ѝ. – Така е.
   Въпреки почти лишеното ѝ от бръчки с хубав тен лице и бистри бледосини очи, тя изглеждаше около петдесетгодишна. Тънката ѝ прошарена коса беше прибрана с две пластмасови гребенчета и тя примигваше към него през старомодни очила с прекалено големи пластмасови рамки. Палтото ѝ, макар и чисто, трябва да бе купено през осемдесетте години. Беше с подплънки и големи пластмасови копчета.
   – Значи, сте тук по повод съпруга си, госпожо Куин?
   – Да – потвърди Лионора. – Той изчезна.
   – От колко време го няма? – попита Страйк и механично се пресегна за бележник.
   – От десет дни – отвърна Лионора.
   – Бяхте ли в полицията?
   – Не ми трябва полицията – отвърна нетърпеливо, сякаш ѝ беше дошло до гуша да го обяснява на хората. – Веднъж преди им се обадих и всички ми бяха ядосани, защото той бил у приятел. Оуен просто се отплесва понякога. Той е писател – добави, сякаш това обясняваше всичко.
   – И преди ли е изчезвал?
   – Емоционален е – каза тя с унило изражение. – Вечно зачезва, но все пак минаха десет дни. Знам, че е разстроен, ала имам нужда от него у дома. И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и...
   – Орландо? – повтори Страйк и умореното му съзнание се насочи към курортния град във Флорида.
   Не разполагаше с време да пътува до Америка, а и Лионора Куин с античното ѝ палто нямаше вид да може да му купи билет до там.
   – Орландо, дъщеря ни – поясни Лионора. – Нужно е някой да я наглежда. Оставих една съседка при нея, докато съм тук.
   На вратата се почука и се показа яркозлатистата глава на Робин.
   – Желаете ли кафе, господин Страйк? А вие, госпожо Куин?
   След като дадоха поръчките си на Робин и тя се оттегли, Лионора каза:
   – Няма да ви отнеме много време, защото мисля, че знам къде е, само не мога да се сдобия с адреса, а никой не отговаря на обажданията ми. Минаха десет дни – повтори тя – и той ни е нужен у дома.
   На Страйк му се видя голямо разточителство да се прибягва до частен детектив при такива обстоятелства, особено с оглед на бедността им, която външността ѝ подсказваше.
   – Ако опира до едно телефонно обаждане – внимателно рече той, – нямате ли приятелка, или...
   – Една не може да свърши това – отсече тя и той се усети някак прекомерно разчувстван (изтощението понякога го правеше уязвим емоционално) от косвеното ѝ признание, че има едничка приятелка на света. – Оуен им е поръчал да не казват къде е. Нужен ми е мъж да го свърши – изрече простичко. – Да ги накара да кажат.
   – Името на съпруга ви е Оуен, така ли?
   – Да – отвърна тя. – Оуен Куин. Авторът на „Грехът на Хобарт“.
   Нито името, нито заглавието говореха нещо на Страйк.
   – И мислите, че знаете къде е той?
   – Да. Бяхме на една забава с много издатели и хора от тези среди. Той не искаше да ме води, но му казах: „Намерила съм детегледачка. Идвам и толкоз“. Там чух Крисчън Фишър да разправя на Оуен за това място, където писателите отивали за отдих. После попитах Оуен: „Какво е това място, за което ти говореше?“. А Оуен отвърна: „Няма да ти кажа, нали тъкмо в това е смисълът, да се откъснеш от жена и деца“.
   Тя едва ли не подканваше Страйк да се присъедини към съпруга ѝ в присмеха над нея, горда, каквито биваха понякога майките, с наглостта на детето си.
   – Кой е Крисчън Фишър? – осведоми се Страйк, като правеше усилия да се съсредоточи.
   – Издател. Млад, модерен мъж.
   – Не се ли опитахте да позвъните на Фишър и да го попитате за адреса на мястото за писателски отдих?
   – Да, опитах се. Обаждах му се всеки ден в продължение на цяла седмица. Твърдяха, че му предали съобщението ми и щял да ми се обади, но не го направи. Според мен Оуен му е поръчал да не казва къде е. Но вие ще успеете да получите адреса от Фишър. Знам, че си разбирате от работата – каза тя. – Вие разрешихте случая с Лула Ландри, а полицията никога нямаше да се справи.
   Само осем месеца по-рано Страйк бе имал един-единствен клиент, бизнесът му не вървеше и перспективите му бяха отчайващи. И тогава бе доказал удовлетворително за Кралската прокуратура, че млада жена, ползваща се с голяма известност, не се е самоубила, а е била блъсната от балкона си на четвъртия етаж, което бе довело до смъртта ѝ. Последвалата публичност му доведе поток от клиенти; в продължение на няколко седмици той беше най-прочутият частен детектив в метрополиса. Джони Рокъби се беше смалил до бележка под линия в личната му история; самият Страйк на свой ред си беше спечелил име в обществото, впрочем име, което повечето хора бъркаха...
   – Аз ви прекъснах – заговори той, като се мъчеше с всички сили да се залови за нишката на мислите си.
   – Така ли?
   – Да – потвърди Страйк. – Казахте: „И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и...“.
   – О, да – кимна тя. – Случва се нещо странно, откакто го няма...

Преводач Надя Баева

Издателство Колибри


_______
* Дж. К. Роулинг

Дорис Лесинг >> Златната тетрадка

Златната тетрадка е най-точното отражение на женското съзнание. Илейн Рапинг

Златната тетрадка установява приемственост с утвърдените реалистични традиции в английската литература и същевременно е смело новаторска по дух. Сбито са предадени всички най-важни исторически събития в глобален план, всички катаклизми, разтърсили света през миналия век. Творбата маркира двете световни войни, улавя във фокуса си сталинските чистки, издигането на Желязната завеса, създаването на атомната бомба, периода на маккартизма в САЩ, идеологическата поляризация по време на Студената война и т.н. Романът има и пророчески характер, защото от позицията на лявоориентирания интелектуалец героинята предрича краха на социализма. Нещо повече, в пророчески сън тя вижда обединението на Европа цели три десетилетия преди епохалните събития през 1989 г.
Най-характерната особеност на Златната тетрадка е подчертаната фрагментарност на тематично и структурно ниво. За да запази своя разсъдък в изпълнения с трусове съвременен свят, героинята Анна Улф, писателка и общественичка, пише за различни страни от живота си в четири разноцветни тетрадки. В черната описва преживяванията си в Африка по време на Втората световна война. В червената представя разочарованията си от комунистическото движение след разкритията за зверствата на Сталин. В жълтата пише роман, който отразява интимния ѝ живот, а синята е неин дневник. Накрая тя обединява разпокъсаната си същност в златната тетрадка. Общата картина се откроява едва когато отделните елементи се сглобят подобно мозайка. За рамка на цялата картина служи традиционният роман Свободни жени. Поради изключителната многопластовост на творбата е трудно да се определи какъв точно роман е Златната тетрадка – той е едновременно политически, социален, философски, психологически, а също и феминистичен. И не на последно място е и Kunstlerroman, защото очертава трудния път на съвременния творец.

Издателство Летера


вторник, 21 октомври 2014 г.

Гери Йо >> Наследницата [ Книга 1 от Кралицата на здрача ]

Граф Цепеш остави върху рода си едно страшно проклятие и две дъщери...

   Сега след жестока борба, тронът беше на дъщерята на Дракула. Тя управляваше техния свят, тя го делеше от този на смъртните. Спечелила бе кървав трон с кървави битки и кървави сълзи. Тя със железния си юмрук и горд поглед беше най-силната сред доста безсмъртни. Защото беше прокълната и най-вече – беше му дъщеря. Кръвта вода не става, но и водата не ставаше силна кръв...

   Защо целувките ѝ още изгаряха устните му? Защо ароматът ѝ още витаеше около него? Защо мислите му не искаха да я изгонят в някое далечно кътче на паметта му. Омагьосан ли е? Да, трябваше да е омагьосан. Но дали това не беше магията на любовта? Той се бе пречистил от тъмни сили в потока до Двореца на самодивите и въпреки това, пак виждаше лицето ѝ. Но нали тя беше най-силната от всички тях. Родната дъщеря на граф Дракула...

Издателство Монт



Педро Алмодовар >> Пати Дифуза

Каталог на травми и пороци

   Най-трудното за човек като МЕН, който има толкова много за разправяне, е да започне. Казвам се ПАТИ ДИФУЗА и принадлежа към този тип жени, които определят епохата, в която живеят. Професията ми? Международен секссимвол или международна порнозвезда, както искате го наречете. Моите фоторомани и някои филми на супер осем милиметра се продаваха много добре в Африка, Португалия, Токио, в Сохо и на Растро. Моите еротични изпълнения, според специализираната критика, притежават нещо неопределимо, нещо, което ме прави уникална и което не е обичайно за този тип субпродукти. Алфонсо Санчес ми каза нещо много хубаво. Когато АЗ правя минет, зрителят гледа само изражението на очите и устата ми. Защото АЗ, каквото и да правя, преди всичко съм актриса. Защо да го крия? Ще кажа още нещо. Аз не само притежавам тяло, което влудява мъжете, а имам и мозък. Но това последното го показвам само от време на време. Не е проява на добър вкус да им се показва на господата, че зад външността на съвършена кукла Барби Суперстар се крие изключителен ум. Макар че от време на време си струва да се покажеш фрашкан с интелект. Например оня ден, на един купон срещнах главния редактор на едно списание.
   – Аз съм главният редактор на „Ла Луна“, едно ново списание.
   – Много е яко – отговорих гръмко.
   – Как е възможно? Първият брой още не е излязъл.
   – Все едно. Ако нещо ми харесва, харесва ми веднага.
   Говорех му толкова убедено, че му се наложи и той да ме поласкае малко.
   – Много ти се възхищавам, Пати. Последният ти фотороман „Свини близначки“ е прелест от остроумие и лош вкус. Не искаш ли да пишеш за нас? Страната много се промени напоследък. Никой няма да се учуди, че някоя си жена Х излага възгледите си в месечно издание.
   Приех, естествено. Това е едно от най-прелестните предложения, които някога съм получавала. АЗ, като почти всички жени от моята порода, макар и да не съм написала нито ред, винаги съм се чувствала писателка. С тази особеност, че когато момиче като мен започне да пише, все му идват разни философски идеи, като на Лорелай на Анита Лус. Чиста проба философия. Няма значение, че темата съм АЗ САМАТА. Въпреки младата си възраст, АЗ познавам много хора, но ако познавам някого наистина добре, това съм АЗ САМАТА. Смятам, че е проява на лоялност към читателите да говоря за това, което познавам. Главният редактор на това списание във всеки случай уточни: „Пиши за каквото и да е, но да е актуално.“ И АЗ си помислих: актуалността предполага способността да се действа. А АЗ притежавам голяма доза от тази способност. Аз съм самата действеност. Искам да кажа, тутакси се убедих, че най-доброто и най-интересното нещо съм АЗ САМАТА. И бях очарована от себе си, че ми хрумна, защото го смятам не само за актуална, но и за доста оригинална тема, тъй като до този момент никой не се бе сещал да пише за МЕН.
   Но ще пиша също така и за СВЕТА или за ЖИВОТА – както предпочитате. С други думи, ще разказвам и за приятелките си Мери Фон Етика и Ади Поса. Те са много незначителни, по-точно чудовищни, но тъй като прекарват цяла нощ на улицата, от тях можеш много да научиш...

Издателство Бард


Рената Щулцова >> Шифърът на крал Карл

Старинни книги, магьосници, духове, митични дракони...

През XIV век чешките земи процъфтяват под вещото управление на могъщия крал Карл IV. Кралският син Вацлав, младият пекар Матей и техните другари прекарват времето си в труд и забавления, изучават тънкостите на архитектурното изкуство при прочутия майстор Парлер, изживяват първите си любовни трепети.
Но ето че зловеща угроза надвисва над кралството. В двореца и околностите му започват да се случват странни и опасни неща – необяснимо сияние излиза от катедралата „Свети Вит“, река Вълтава тече противно на природните закони, безглав рицар препуска по пражките мостове, манастирски библиотекар е зловещо убит...
Принцът, храбрите му приятели и техните любими девойки се впускат в куп главоломни приключения, за да разкрият пазена от векове тайна и да спасят Чешкото кралство от гибел.

Преводач Анжелина Пенчева

Художник Борис Драголов

Издателство Емас

Шифърът на крал Карл
в Pimodo

понеделник, 20 октомври 2014 г.

Джон Уилямс >> Август

„Само човек, презрял властта, би могъл да я прилага добре“

Октавиан Август, племенник на Юлий Цезар, който го осиновява, след покушението срещу него успява да потуши междуособиците, да прогони от своите земи варварите, да надделее над смятания за непобедим Марк Антоний, съюзил се с могъщата източна владетелка Клеопатра, и да създаде една от най-силните държави.

Най-добрият исторически роман, писан някога от американец. Washington Post


Издателство Лабиринт

Август в Pimodo

М. Р. Кери >> Момиченцето с всички дарби

Eдин свят, залят със зомбита

Мелани е много специално момиченце.
Доктор Колдуел я нарича „нашия малък гений“.
Всяка сутрин Мелани чака да бъде изведена от своята килия за началото на учебните часове. Когато дойдат за нея, сержант Паркс я държи на прицел с оръжието си, докато двама от хората му я привързват към инвалидната количка. Тя смята, че те не я харесват. Шегува се, че няма да ги ухапе, но те не се смеят. Мелани обича училището. Тя обича да учи граматика, математика, за света извън класната стая и за килиите на останалите деца. Казва на любимата си учителка всички неща, които ще направи, когато порасне голяма. Мелани не разбира защо това натъжава толкова много мис Жустиню.


Издателство Артлайн студиос


Елфриде Йелинек >> Драми

За абсурда на клишетата и тяхната поробваща сила

Странно е най-меката дума, която може да се каже нейното писане, но пък мислех си, че да четеш Йелинек е като да слушаш атонална музика... В началото нищо не разбираш, след което те увлича и колкото повече навлизаш в нейния синтаксис, толкова по-трудно е да оставиш книгата. Така че Йелинек е предизвикателна – ако започнете тази книга ще видите, че текстът от един момент нататък вече ви държи и си ви води по своите пътища.
Георги Господинов

Преводач Владко Мурдаров

Издателство Рива

Елфриде Йелинек, Драми
в Pimodo

неделя, 19 октомври 2014 г.

Николай Овчаров >> В Африка сред лъвове и сенки на предците

Пътепис

В новата си книга Николай Овчаров  – археолог по професия и пътешественик по призвание – ни повежда из диви и непознати земи, и ни помага да усетим истинската Африка – такава, каквато я знаем от научнопопулярните филми.
Пътеписът е изпълнен с много вълнуващи, но и опасни моменти. Професорът описва съприкосновението си с Черния континент, детайлно обрисува природата, условията на живот, местната фауна, хората, техните обичаи и нрави. Повежда ни и на едно пътешествие в древното минало на човечеството – каньона Олдувай. Целият разказ звучи като мит, като легенда. Николай Овчаров успява да потопи читателя в омагьосващата атмосфера на Африка и да го накара да се влюби в нея.

Издателство Хермес


Дж. Р. Р. Толкин >> Недовършени предания

Времената от сътворяването на Средната земя до Войната за Пръстена

   За Туор и неговото пристигане в Гондолин

   Риан, съпругата на Хуор, живеела при Хадоровия род, ала когато до Дор-ломин стигнала мълвата за Нирнает Арноедиад, а още нямало вести за нейния съпруг, тя обезумяла от скръб и се залутала самотна из пущинака. Там щяла да загине, ако не ѝ се били притекли на помощ Сивите елфи. Защото едно тяхно племе обитавало планините на запад от Митримското езеро; натам я отвели и там родила син в края на Скръбната година.
   И рекла Риан на елфите:
   – Нека го наречем Туор, понеже туй име избра баща му, преди войната да ни раздели. Моля ви от сърце, укрийте го и се грижете за него; защото предчувствам, че велико добро ще донесе това дете както за елфи, тъй и за хора. А аз тръгвам да диря съпруга си Хуор.
   Жал обзела елфите; а един от тях на име Анаел, който единствен от цялото племе се бил завърнал подир Нирнает, рекъл на Риан:
   – Уви, лейди, знайно е вече, че Хуор е загинал заедно с брат си Хурин; и според мен костите му лежат в огромната могила от мъртъвци, що орките струпаха насред бойното поле.
Щом чула туй, Риан станала и напуснала домовете на елфите, прекосила земите на Митрим, стигнала най-подир до Хауд-ен-Нденгин сред пустинята Анфауглит и легнала там, за да издъхне. А елфите наистина се погрижили за мъжката рожба на Хуор и малкият Туор израснал между тях; и бил той красив и златокос като бащиния си род, станал силен, снажен и храбър, а елфите го научили на толкоз умения и премъдрости, че не отстъпвал дори на Едаинските принцове от блажените времена, преди злото да дойде на север.

   Ала с всяка отминала година животът на някогашните хитлумски обитатели – и елфи, и хора – ставал все по-опасен и тежък. Защото, както е казано другаде, Моргот нарушил дадената дума пред източните пришълци и им отказал тучните земи на Белерианд, за които копнеели, а вместо туй прокудил тия зли люде към Хитлум и там повелил да живеят. Макар повече да не обичали Моргот, те продължавали да му служат от страх и ненавиждали елфите; презирали оцелелите от Хадоровия род (най-вече старци, жени и невръстни деца), потискали ги, взимали насила жените им, заграбвали земи и имоти, а юношите поробвали. Орките бродели на воля по ония земи, преследвали последните елфи из техните планински укрития и мнозина пленници откарвали на робски труд в мините под Ангбанд.
   Тогаз Анаел отвел оредялото си племе към Андротските пещери и там живели сред опасности и несгоди, додето Туор навършил шестнайсетата си година, та станал силен и умел в боя с топор и лък по обичая на Сивите елфи; и понеже пламтяло сърцето му от разказите за страданията на неговия народ, възжелал мъст срещу орките и пришълците. Но Анаел го възпрял.
   – Усещам, че далече оттук е твоята съдба, сине Хуоров – рекъл той. – А тия земи не ще се изтръгнат от сянката Морготова, додето не рухне самият Тангородрим. Затуй решихме най-сетне да ги напуснем и да поемем към Юга; с нас ще дойдеш и ти.
   – Но как да се изтръгнем от вражеската мрежа? – запитал Туор. – Мнозина сме и сигурно ще ни забележат.
   – Не ще пресечем страната открито – казал Анаел – и ако съдбата ни се усмихне, ще стигнем до тайния път, наричан Анон-ин-Гелид, сиреч Нолдорската порта; защото именно онзи народ я е изградил в древните времена на Тургон.
   Чувайки това име, Туор изтръпнал, без да знае защо; и взел да разпитва за Тургон.
   – Той е син на Финголфин – рекъл Анаел – и днес всички го смятат за Върховен крал на Нолдорите подир гибелта на Фингон. Защото той още е жив и всява страх сред Морготовите слуги – успя да се спаси от пагубната сеч на Нирнает, докато баща ти Хуор и Хурин от Дор-ломин бранеха Сирионските проходи зад гърба му.
   – Тогава ще тръгна да диря Тургон – отвърнал Туор, – защото той сигурно ще ми помогне в името на старата дружба.
   – Невъзможно – възразил Анаел. – Укрита е неговата крепост от очите на елфи и люде, та дори ние не знаем где се намира. Сред Нолдорите може би някои знаят пътя натам, ала никому не биха го разкрили. И все пак, ако желаеш да поговориш с тях, стори каквото ти предлагам; защото в далечните южни заливи може да срещнеш странници от Потайното кралство.
   Тъй елфите напуснали Андротските пещери и Туор тръгнал с тях. Ала враговете дебнели наоколо и скоро забелязали похода им; още преди да навлязат навътре в равнината, връхлетяла многобройна войска от орки и източни пришълци, та ги разпръснала надлъж и шир в падащия здрач. Но войнствен огън лумнал в сърцето на Туор и макар още да бил момче, не пожелал да побегне, а завъртял топора, както някога сторил баща му, и дълго се борил, съсичайки мнозина от нападателите; накрая обаче цялата сган се струпала върху него, та го пленили и отвели пред пришълеца Лорган. А този Лорган бил вожд на източните племена и претендирал за власт над Дор-ломин като Морготов васал; и взел Туор за свой роб. Горчив и тежък бил животът в неволя; защото Лорган с превелика наслада тормозел Туор като потомък на древни владетели и се мъчел да прекърши гордостта на Хадоровия род. Но Туор намерил в душата си мъдрост – търпеливо понасял всички несгоди и подигравки, дебнейки своя час; тъй подир време участта му поолекнала малко и поне не гладувал като мнозина други несретници сред робите на Лорган. Защото бил силен и сръчен, а Лорган хранел добитъка си добре, додето е млад и може да работи.
   Но подир тригодишно робуване Туор най-сетне зърнал надежда за бягство. Вече бил израсъл почти напълно – по-едър и пъргав от когото и да било сред източните пришълци; и когато веднъж го пратили заедно с други роби на работа из горите, той ненадейно се хвърлил върху стражите, съсякъл ги с брадвата и избягал към хълмовете. Напразно го преследвали с хрътки пришълците; защото всички кучета на Лорган му били приятели и колчем го срещнели, почвали да се умилкват, а сетне по негова заповед хуквали обратно към къщи. Тъй се завърнал най-сетне в Андротските пещери и заживял там самичък. Мрачен и без дружина, четири години се крил като разбойник по бащините си земи; а името му всявало страх, понеже често бродел надалеч и посичал всеки източен пришълец, когото срещнел. Тогаз обявили за главата му голяма награда; обаче дори с многоброен отряд не дръзвали да припарят до неговото убежище, тъй като се бояли от елфите, та дори и от пустите пещери, където били живели. Ала въпреки туй разказват, че пътешествията му не били за отмъщение; Туор неуморно дирел Нолдорската порта, за която някога му разказал Анаел. Не я намерил, защото не знаел къде да търси, а малобройните елфи, що още се скитали из планините, не били чували за нея...

Издателство Бард


Платон >> Държавата

Дали справедливият човек е по-щастлив от несправедливия

   – Кажи ми обаче – продължих аз, – щом това е съвсем така, какво смяташ за висше благо, от което може да се наслади притежателят на голямо богатство?
   Той ми отговори:
   – Вероятно моят отговор няма да бъде убедителен за мнозина. Знай все пак, Сократе, че щом някой започне да мисли за смъртта, у него се появява страх и грижа за неща, за които по-рано дори не му е идвало наум. Разказваните митове за преизподнята, където порочните люде трябва да получават наказания, биват осмивани от тях, а в душата им се промъква мисъл, че може митовете да са верни. Това е или поради присъщата на старите хора слабост, или е защото приближава вече краят на живота и затова повече се замислят за задгробния живот. Изпълнен със съмнение и страх, старецът започва да размишлява и да обмисля дали не е оскърбил някого. Той открива в живота си много неправди и неочаквано пробуден от сън, подобно на децата бързо скача, трепери от страх и живее с лоши очаквания. А този, който няма и мисъл за свои несправедливи постъпки, винаги живее с приятна надежда - тая добра кърмилница на старостта, както я нарича Пиндар. Твърде хубаво, Сократе, той говори за онзи човек, който прекарва живота си справедливо и благочестиво:
   Сладка надежда сърцето му топли, тая кърмилница на старостта, и съпътствува живота му. Тая надежда управлява ума на смъртните, които мислят лукаво.
   Това е казано удивително силно. Затова аз мисля, че припечелването на пари е твърде важно не за всеки човек, а само за разумния и справедливия. Притежаването на пари довежда до голяма степен до положение, та някой преднамерено мами и лъже, когато дължи някакви жертви за бог или пари на човек, и да не се плаши никак. Богатството носи и много други изгоди. Особено бих подчертал, Сократе, че за разумния човек богатството е много полезно.
   – Прекрасно разсъждаваш, Кефале – казах аз. – Самото това, справедливостта, дали ще я наречем просто истина или пък връщане на това, което някой е получил от друг, или пък едни и същи неща един път са справедливи, а друг път са несправедливи? Да си послужа с пример: Всеки би казал, че ако някой вземе оръжие от свой приятел, който е със здрав разум, не би трябвало да му върне оръжието, ако онзи си го поиска, когато вече е загубил разума си. Ако му го върне, той няма да е прав, понеже би го дал и би казал цялата истина на така повреден човек.
   – Правилно разсъждаваш – рече той.
   – Следователно не е вярно определението на справедливостта, че тя е говорене на истината и връщане на взетото...

Преводач Александър Милев

Издателство Изток-Запад