Вярно, че на пръв поглед времената не бяха много добри. В повечето къщи все още се отглеждаха домашни животни, сламените покриви течаха и човек не можеше да пропусне белезите от шарката, охтичавата кашлица и хилядите други следи от гнетящите местните жители болести. Камбаните биеха на умряло час по час, тъй като в Стокхолм смъртта се чувстваше у дома си повече, отколкото във всеки друг европейски град. Вонята на отходните ями, примесена с мирис на гнилоч и немити тела, тегнеше във въздуха. На този мрачен фон обаче се мяркаше светлосиньо копринено палто, избродирано с жълти птички, чуваха се шумолене на тафтена рокля и стихове на френски, долавяше се аромат на розова вода и одеколон, разнасян от лекия ветрец наред с музиката на Бах, Белман и Краус: истинските постижения на епохата на Густав. И аз си мечтаех тази златна епоха никога да не свършва.
Впоследствие краят й щеше да настъпи пред очите ни, но никой не забеляза овреме началото му. И това е съвсем разбираемо, хората очакваха насилие и революция по примера на случващото се в Америка, Холандия и Франция. Ала в онази февруарска нощ, когато беше зачената нашата тиха революция, градът беше спокоен, улиците бяха опустели, а аз играех карти в дома на мадам Врабц.
Подобно на повечето си съграждани, и аз обичах картите. Те бяха гвоздеят в програмата на всички събирания и ако някой откажеше да участва, щяха да го сметнат не за невъзпитан, а направо за мъртъв. Играеха се най-различни игри, като най-разпространен беше бостънският вист. Картоиграчеството си беше истинска професия, подобно на проституцията, само дето си нямаше своя гилдия и знак, ала въпреки това се приемаше за един от стълбовете на обществото. То предлагаше някакво общо пространство; хора, които иначе никога не би срещнал, сядаха срещу теб на масата за игра, особено ако си от изкусните майстори, допускани в дома на мадам Врабц.
Достъпът до нейните зали се ценеше високо, тъй като, макар компанията да беше смесена – дами и господа, благородници и пробиващи си път парвенюта, – за да влезеш там, беше нужна препоръка, а родената във Франция собственичка преценяваше новите посетители по някаква си своя схема, която все още никой не беше разгадал напълно, но в която основните критерии бяха картоиграческите умения, чарът, политическите възгледи и наред с тях нашепванията на окултните ѝ способности. Който не отговаряше на изискванията ѝ, не беше допускан отново. Аз бях поканен там от един полицейски агент, с когото поддържахме взаимноизгодни отношения, изразяващи се в обмяна на информация и стоки, до които имах достъп благодарение на работата ми в Митническата управа. Целта ми беше да се превърна в редовен посетител в дома на мадам Врабц и да изиграя добре картите си не само в буквален, но и в преносен смисъл. Воден от примера на нашия владетел, крал Густав ІІІ, който беше превърнал скованото от ледовете изостанало градче в края на картата в образец на културата и изяществото, аз възнамерявах да се изкатеря по стълбицата от най-обикновено момче за всичко до уважаван секретар с червен плащ.
Залите за игра се намираха на втория етаж на стара къща на улица „Сивото братство“ № 35, боядисана в обичайния за града ни жълт цвят. Влязохме през увенчан с арка портал с издълбано в камъка бдително лице. Говореше се, че очите на това каменно лице внимателно следят гостите, ала аз нито веднъж не долових някакво движение там, като изключим преминаването на определени суми от едни джобове в други. Няма да скрия, че в онази първа вечер стомахът ми се беше свил на топка, но след като се изкачихме по витото каменно стълбище и пристъпихме в салона, притеснението ми напълно изчезна. Атмосферата беше дружеска и топла, имаше предостатъчно свещи и удобни кресла. Агентът ме представи на мадам Врабц и една слугиня ми поднесе чаша бренди. Плътните гоблени по стените поглъщаха шума, прозорците бяха скрити с черни завеси, заради които винаги цареше полумрак. Това устройваше не само играчите по масите, но и дошлите да потърсят напътствие от мадам Врабц, която в усамотена стаичка на последния етаж заработваше допълнително и като гледачка; твърдеше се, че до нея се допитва дори и кралят. Така или иначе, двойните ѝ умения с картите ѝ носеха добри доходи и придаваха допълнителна приятна тръпка на отбрания кръг от посетители.
Агентът намери една свободна маса и трети човек за нашата игра, а докато се оглеждах за четвърти, към нас се приближи един ухилен до ушите мъж с потъмнели венци и прошепна нещо в ухото на агента, което предизвика усмивка на иначе непроницаемото му лице. Седнах, извадих тесте от кутията, в която имаше две, и подхвърлих:
– Добри новини, а?
– Зависи кого питате – отвърна той.
Агентът също се настани и потупа стола до себе си.
– Тук сме само приятели на краля, нали, господин Ларсон?
Кимнах. Смятах се за отявлен роялист, каквато беше и мадам Врабц, ако се съдеше по окачените в салона портрети на крал Густав и на Луи XVІ.
Мъжът протегна ръка към мен и се представи – забравих името му на мига, – след което придърпа стола си към масата.
– Камарата на благородниците се е вдигнала на бунт. Крал Густав е заповядал да арестуват двайсетима от водачите на патриотичната фракция. Сред тях и генерал Пехлин, старият Фон Ферзен и Хенрик Узан.
– Значи, най-сетне са се наканили да направят нещо и са прекрачили границата – отвърнах аз, разбърквайки картите.
– Проблемът е в това, което не са направили, господин Ларсон. – Мъжът с грозната усмивка се приведе напред и вдигна ръка, за да призове за тишина. – Благородниците са отказали да подпишат Закона за защита на единството и сигурността. Намерението на краля да даде на буржоазията някои от правата и привилегиите на аристократите е преляло чашата. Превратът на Густав ги спря, преди недоволството им да се разпространи и да предотврати приемането на реформаторския закон. Другите три съсловия вече са го подписали. Густав също го е подписал. И законът ще влезе в сила.
Продължих да размесвам картите, докато другите трима се опитваха да си представят как ще изглежда тази нова Швеция...
