събота, 8 август 2015 г.

Жан Жьоне >> Дневник на крадеца

Един маргинален свят от първо лице

   Облеклото на затворниците е на розови и бели райета. Ако по волята на сърцето си съм избрал света, който ми харесва, значи, мога и да открия в него каквито си искам значения: да, съществува тясна връзка между цветята и каторжниците. Първите са толкова крехки и нежни, колкото вторите са брутално безчувствени. Наложи ли ми се да нарисувам затворник – или престъпник, – ще го окича с много цветя, така че да изчезне под тях и сам да се превърне в цвете, ново, гигантско. От любов към така нареченото зло се впуснах в приключение, което ме отведе в затвора. Отдадените на злото мъже невинаги са красиви, но притежават всички мъжки добродетели. Сами или по избора на случая те се хвърлят съзнателно и без да се оплакват, в осъдителната, позорна стихия, подобна на онази, в която любовта, ако е дълбока, запраща човешките създания. Еротичните игри откриват една неназовима вселена чрез нощния език на любовниците. Този език не се пише. Той се шепне нощем на ухо с дрезгав глас. Призори вече са го забравили. Като отричат добродетелите на света ви, престъпниците с отчаяние приемат да създадат забранена вселена. Приемат да живеят в нея. Въздухът вътре вони, но те знаят как да го дишат. Те са далеч от вас. Както и в любовта, те се отдалечават и ме отдалечават от света и законите му. Техният свят мирише на пот, сперма и кръв. На прежаднялата ми душа и на тялото ми той предлага всеотдайност. Настървих се да живея в злото тъкмо защото то притежава тези условия за еротика. До ден днешен приключението ми, а то не е обусловено нито от бунт, нито от незадоволени изисквания, е само дълго съешаване, натоварено, усложнено от тежък еротичен церемониал (фигуративни церемонии, които водят до каторгата и я предизвестяват). Ако този церемониал е наказание, а в моите очи и оправдание за най-гнусни престъпления, то той е и знак за най-крайно принизяване. Тази окончателна точка, до която води неодобрението на хората, навярно ми е изглеждала като идеалното място за най-чисто, тоест най-смутно любовно съгласие, където се вдигат знаменити сватби по време на пости. И понеже искам да възпея затворниците, аз употребявам това, което ми предлага най-изящната естествена чувствителност, вече събудена от облеклото им. Освен с цветовете си то напомня с грапавата си тъкан някои цветя, чиито листенца са леко мъхести – подробност, достатъчна, за да свържа с представата за сила и позор онова, което е по природа прекрасно и крехко. Тази съпоставка, която ме осведомява за самия мен, не би се натрапила на друг ум, но моят не може да я избегне. Така че предложих на каторжниците нежността си, пожелах да ги назова с чаровни имена, да обознача престъпленията им – от целомъдрие – с най-изтънчените метафори (под чието було не бих могъл да не забележа разкошните мускули на убиеца, буйния му член). Не предпочитам ли да си ги представям в Гвиана като най-силните, най-надървените, най-безмилостните, прикрити от тюла на мрежата против комари? И всяко цвете отлага в мен такава тежка печал, че всички заедно сигурно означават мъка и смърт. Та значи, потърсих любовта в нейната зависимост от каторгата. Всяка от страстите ми ме караше да я желая, да я предугаждам, предлагаше ми престъпници, предлагаше мен на тях или ме приканваше към престъпление. Докато пиша тази книга, последните каторжници се прибират във Франция. Така съобщават вестниците. Кралският наследник изпитва подобно чувство за празнота, ако републиката го лиши от коронясване. Краят на каторгата ни пречи да навлезем с живо съзнание в митичните подземни области. Отнели са ни най-драматичното пътуване: заминаването, качването на кораба, пътешествието по море, извършвано с наведена глава. Завръщането, същото това пътешествие в обратна посока, вече няма смисъл. Вътре в мен унищожаването на каторгата съответства на нещо като наказание за наказанието: кастрират ме, оперират ме от позора ми. Събуждат ни без време и не ги е грижа, че обезглавяват сънищата ни от славата им. Централните затвори имат власт, но тя не е същата. По-малка е. Те не притежават онази елегантна, леко притъпена грация. Атмосферата в тях е така тежка, че човек едва се влачи. Пълзи. Централните затвори са по-втвърдени, по-черни и строги, докато в тържествената и бавна агония на каторгата низостта достигаше най-съвършената си форма на разцвет. Сега централните са подути от злобни самци, станали са черни от тях като от инжектирана с въглероден двуокис кръв. (Пиша „черни“. Дрехите на задържаните – пленници, пленничество, дори затворници са твърде благородни названия за нас – ми го налагат: те са от кафяв шаяк.) Към тях ще насоча желанието си. Знам, че в каторгата или в затвора мъжете често изглеждат комични. Върху масивния и звучен цокъл на дървените обувки телосложението на наказаните е винаги леко мършаво. Силуетът им глуповато се прекършва над ръчната количка. Пред надзирателя те навеждат глави и държат в ръка голямата си сламена капела – с негово разрешение по-младите я украсяват, ще ми се да е така, с някоя открадната роза – или кафява шаячна барета. Стоят в поза на жалко смирение. Когато ги бият, в тях все пак нещо сигурно се надига: подлецът, мошеникът, подлостта, мошеничеството – поддържани в състояние на най-голяма твърдост, на най-голяма чистота – са втвърдени от „закалката“ (както мекото желязо се втвърдява при закаляване). Все едно, те упорстват в угодничеството си. Без да пренебрегва хромите и недъгавите, нежността ми предпочита най-красивите престъпници.
   Престъплението, казвам си, наистина е трябвало дълго да се лута, преди да достигне до съвършената сполука, каквато са Пилорж или Анж Солей. Стечение от многобройни случайности е било необходимо, за да ги довърши (какъв жесток термин!): към красотата на лицето, към силата и финеса на тялото е трябвало да се прибавят вкусът им към престъплението, обстоятелствата, които създават престъпника, моралната твърдост, нужна, за да се приеме подобна съдба, наказанието най-сетне, жестокостта му, онова негово вътрешноприсъщо качество, което позволява на престъпника да засияе. Ако героят пребори нощта, ако я победи, нека късове от нея да останат отгоре му. Същото лутане, същата кристализация на щастливи обстоятелства лежат в основата на сполучливия, на чистия полицай. Милея и за единия, и за другия. Но ако обичам престъплението, то е заради съдържащото се в него наказание, „присъда“ (защото не предполагам, че не са я предугаждали. Един от тях, бившият боксьор Льоду, усмихнато отговорил на полицаите: „За моите престъпления бих могъл да съжалявам, преди да ги извърша“), в която искам да придружа извършителите, за да може любовта ми да бъде задоволена по всички начини.
   В този дневник няма да скрия другите причини, които ме накараха да крада – най-простата от тях бе необходимостта да ям; но изборът ми никога не е бил обусловен от протест, горчивина, гняв или друго по-добно чувство. С маниакална грижа, „ревниво“ подготвях приключението си, както приготвяме постелята, стаята за любовта: надървях се при мисълта за престъпление.
   Наричам способност за насилие спокойната дързост, влюбена във всичко пагубно. Можете да я доловите в нечий поглед, в походка, усмивка, а водовъртежът се завихря във вас. Вие сте развълнуван. Способността за насилие е безметежност, която ви разтърсва. Понякога казват за някого: „Лови окото“. Деликатните черти на Пилорж говореха за крайно насилие. В самата им деликатност се четеше насилие. Както и в рисунъка на единствената ръка на Стилитано, неподвижна, просто поставена върху масата, от което самият покой ставаше тревожен и опасен. Работил съм с крадци и сутеньори, чиято властност ме привличаше, но малцина от тях се проявяваха като наистина сърцати, докато най-сърцатият от тях, Ги, бе чужд на насилието. Стилитано, Пилорж, Михаелис бяха страхливци. Ява също. От тях, дори да стояха спокойно, неподвижни и усмихнати, се излъчваше – през очите, ноздрите, устата, през дланта, издутия копчелък, през арогантното хълмче на прасеца под завивката или плата – лъчезарен и мрачен гняв, приел видимата форма на лека мъгла.
   Склонността към насилие почти винаги се познава единствено по липсата на обичайните признаци. Лицето на Рьоне е преди всичко чаровно. Чипата извивка на носа му придава палав вид, само дето оловната бледност на неспокойното му лице тревожи. Очите му са твърди, жестовете – спокойни и сигурни. В кенефите той кротко набива педалите, пребърква ги, обира ги, понякога за последно ги изритва в мутрите. Не го обичам, но съм покорен от спокойствието му. Той действа през най-смутната част на нощта покрай писоарите, край моравите, сред храстите, между дърветата по Шанз-Елизе, в близост до гарите, в района на Порт-Майо, в Булонския лес (винаги нощем) със сериозност, която изключва всякаква романтичност. Когато се прибира към два или три часа призори, усещам, че се е запасил с приключения. Всяка част от нощното му тяло е била замесена – ръцете, краката, тилът. Но той не съзнава тези чудеса и ми ги разправя на делничен език. Вади от джоба си пръстени, венчални халки, часовници, плячката от вечерта. Поставя ги в голяма чаша, която скоро ще се напълни. Педалите не го учудват, нито навиците им – те съществуват само за да го улеснят, когато реши да направи някой обир. Докато седи на леглото ми и говори, ухото ми долавя откъслеци от приключения: офицерът по долни гащи, чийто портфейл отмъква и който с насочен показалец му нарежда: „Излезте!“. Рьоне подигравателно отговаря: „Да не си мислиш, че си в армията“; прекалено силното кроше, което забива в черепа на някакъв дъртофелник; онзи, дето припада, когато разгорещеният Рьоне отваря едно чекмедже, пълно с ампули морфин; ошушкания педал, когото кара да коленичи. Вслушвам се в тези разкази. Животът ми в Анверс укрепва, продължава – вече в едно по-твърдо тяло, готово за по-брутални методи. Насърчавам Рьоне, съветвам го, той ме слуша. Казвам му никога да не говори пръв.
   – Изчакай го, остави го да се поусуче около теб. Направи се на учуден, че ти предлага любов. Научи се пред кого да се правиш на невежа.
   Чутите нощем думи ми носят ново знание. Въображението ми не се спира на думите. Безпокойството ми е по-скоро породено от двойната роля на жертва и престъпник, която в себе си съм приел да играя. Дори всъщност нощем самият аз излъчвам, изхвърлям произлезлите от мен жертва и престъпник, карам ги да се съберат някъде вън, а призори с вълнение научавам, че още малко, и жертвата е щяла да бъде убита, а престъпникът – заточен или гилотиниран. Така тревогата ми се разпростира до онази област от мен, която наричам Гвиана.
   Без да го правят нарочно, действията на тези момчета, съдбите им са бурни. Душата им е понесла насилие, което не е желала. И го е опитомила. Тези, за които насилието е обичаен климат, се отнасят просто със себе си. От поривите, които съставят бързия им и разрушителен живот, всеки е прост, прав, отчетлив, като линия на умел чертожник; когато обаче тези поривисти линии се срещнат, избухва бурята, пада мълнията, която ги убива и ме убива. Но какво е тяхното насилие в сравнение с понесеното от мен, който приех тяхното, усвоих го, пожелах да е мое, да го уловя, да го употребя, да си го наложа, да го опозная, да го запланувам, да различа и поема пагубните му последствия? И какво е понесеното от мен, желано и необходимо за самозащитата ми, за твърдостта ми, за суровостта ми в сравнение с насилието, изтърпяно от тях като проклятие, съградено от вътрешен огън и външна светлина, която ги възпламенява и която ни озарява? Знаем, че в приключенията им има нещо детинско. Че самите те са глупци. Приемат да убият или да бъдат убити заради игра на карти, при която противниците – или самите те – са се опитали да мамят. И все пак благодарение на точно такива момчета трагедиите стават възможни.
Такова определение – чрез толкова противоположни примери – на насилието ви показва, че смятам да употребявам думите не за да обрисуват по-добре дадено събитие или героя му, а за да ви накарат да ме опознаете. За да ме разбере, читателят трябва да ми бъде съучастник. Във всеки случай навреме ще го предупредя, ако от много лирика загубя почва под краката си...

Преводач Росица Ташева
Издателство Колибри (2015)

петък, 7 август 2015 г.

Лучан Дан Теодорович >> Нашият цирк ви представя

Какви качества трябва да притежава перфектният самоубиец?

В „цирка“, който сътворява, авторът жонглира с понятията живот и смърт с убийствена лекота, която в началото предизвиква усмивки.
С усмивка читателят е готов да влезе доброволно и в клуба на професионалните самоубийци. Ей тъй нашега, защото и без друго опитите за самоубийство със свръхдоза марково уиски или след съзнателно заразяване със смъртоносна болест, са смехотворни. И то не само, защото заразяването по план трябва да стане след безразборно чукане с възможно най-голям брой проститутки. Точно в кой момент усмивката ви ще замръзне и ще ви побият ледени тръпки, зависи от личното ви ниво на социална чувствителност.
На финала ви очаква смях през сълзи, бурен и агонизиращ едновременно, както и простичкият извод, че ако всичко в живота на един човек е пълен провал, няма как и собственото му самоубийство да не се провали.

Преводач Ванина Божикова
Художник Райна Атанасова
Издателство Paradox

четвъртък, 6 август 2015 г.

Антонио Скармета >> Пощальонът на Неруда

Как се пишат стихове [със строго определена цел]?

   През юни 1969 година две причини, колкото прекрасни, толкова и тривиални, накараха Марио Хименес да смени попрището си. Първо, Марио недолюбваше рибарските занимания, които го изкарваха от леглото преди зазоряване, почти винаги когато сънуваше дръзки любовни авантюри с героини толкова пламенни, колкото онези, които виждаше на екрана в киното на Сан Антонио. Този негов ониричен талант, ведно с упоритата му привързаност към простудите, истински или измислени, с които през ден оправдаваше нежеланието си да приготвя такъмите на бащината си лодка, му позволяваше да се забавлява под дебелите чилски одеяла и да става все по-добър в идиличните си съновидения. Когато рибарят Хосе Хименес се връщаше от открито море, гладен и вир вода, Марио облекчаваше чувството си за вина, като му приготвяше обяд от хрупкав хляб, свежи салати от домати и лук, плюс магданоз и кориандър, а самият той поглъщаше един драматичен аспирин, щом сарказмът на баща му го пронижеше чак до костите.
   – Потърси си работа – беше сухата и сурова фраза, с която мъжът увенчаваше обвинителния си поглед, чиято продължителност можеше да стигне до десет минути и при всички случаи не падаше никога под пет.
   – Да, татко – отвръщаше Марио и си изтриваше носа с ръкава на жилетката.
   И ако това беше тривиалната подбуда, то щастливата бе притежаването на едно весело колело марка „Легнано“, благодарение на което Марио сменяше неизменния незначителен хоризонт на рибарското заливче с малко по-голямото пристанище на Сан Антонио – то, в сравнение с неговото селце, го впечатляваше все едно беше някой пищен Вавилон. Самото съзерцаване на киноафишите с жени със страстни устни и корави мъжаги, стиснали хавански пури между безупречните си зъби, го докарваше до транс, от който излизаше след два часа кинолента, за да подкара безутешно колелото си обратно към обичайното си ежедневие, понякога под крайбрежния дъжд, вдъхновяващ го за епични простуди. Великодушието на баща му не стигаше дотам, че да насърчава мързела му, тъй че в някои дни от седмицата Марио Хименес, останал без пари, трябваше да се примирява с набези из магазините за списания втора употреба, където се задоволяваше да поглажда с ръка снимките на любимите си актриси.
   Беше един от тези дни на безнадеждно скитане, когато видя обява на прозореца на пощенската станция, на която не можа да устои, въпреки че бе написана на ръка и върху скромен лист от тетрадка по математика – предмет, по който не беше блестял дори в началното училище.
   Марио Хименес никога не слагаше вратовръзка, но преди да влезе, нагласи яката на ризата си, все едно имаше такава, и се опита без особен успех с две прекарвания на пръсти вместо гребен да прибере гривата си, наследена от снимките на „Бийтълс“.
   – Идвам за обявата – издекламира той на чиновника с усмивка, която конкурираше усмивката на Бърт Ланкастър.
   – Имаш ли колело? – попита отегчено чиновникът.
   Сърцето и устните му отговориха в един глас:
   – Да.
   – Добре – каза служителят, като почистваше очилата си, – мястото е за пощальон на остров Негра.
   – Какво съвпадение – рече Марио. – Аз живея наблизо, на залива.
   – Много хубаво. Лошото е, че има само един клиент.
   – Един-единствен?
   – Ами да. На залива всички са неграмотни. Не могат да прочетат дори сметките си.
   – И кой е клиентът?
   – Пабло Неруда.
   Марио Хименес преглътна онова, което му се стори, че е цял литър слюнка.
   – Но това е страхотно.
   – Страхотно? Получава цели килограми кореспонденция всеки ден. Да въртиш педалите с чантата на гърба е все едно да носиш слон на раменете си. Пощальонът, който го обслужваше, се пенсионира, изгърбен като камила.
   – Но аз съм само на седемнайсет години.
   – А здрав ли си?
   – Аз ли? Като кремък. В живота си не съм се простудявал.
      Чиновникът плъзна очилата по ръба на носа си и го погледна над рамките.
   – Заплатата е мизерна. Другите пощальони се оправят с бакшишите. Но с един клиент едва ще ти стига за кино веднъж седмично.
   – Искам мястото.
   – Добре. Аз се казвам Косме.
   – Косме.
   – Трябва да ми викаш „дон Косме“.
   – Да, дон Косме.
   – Аз съм твоят шеф.
   – Да, шефе.
   Мъжът вдигна една синя химикалка, духна ѝ, за да стопли мастилото, и попита, без да го погледне:
      – Име?
      – Марио Хименес – отвърна Марио Хименес тържествено.
      И приключил с изговарянето на тази жизненоважна информация, той отиде при прозореца, махна обявата и я напъха възможно най-дълбоко в задния джоб на панталона си...

Преводач Боряна Дукова
Издателство Колибри


сряда, 5 август 2015 г.

Густав Майринк >> Голем. Белият доминиканец. Разкази

Отношение към литературата и поезията: никакво. ГМ

   – Ето, виждате ли – извика Цвак – Не е ли въпиюща несправедливост това, че едно творение, което съдържа в себе си ключовете за блаженство и за тълкуване на Библията...
   Хилел го прекъсна:
   – Само някои ключове.
   –Добре, да кажем само някои! Че такова едно творение, поради високата си цена и голяма рядкост, е достъпно днес само за богатите. То съществува, слушал съм, в един единствен екземпляр, който се пази досега в Лондонския музей. И при това на халдейски, арамейски, еврейски и не зная още на какъв език? Та нима в живота си аз съм имал възможност да уча тези езици, или да отида в Лондон?
   – Тъй силни ли са били желанията ви за това? – попита Хилел с лек присмех.
   – Да си кажа искрено, не – призна малко смутено Цвак.
   – Тогава не трябва да се оплаквате – промълви сухо Хилел, – който не жадува познанията с всички клетки на тялото си, както задушаващият се без въздух човек – той не може да прозре тайните на господа... Из Голем

Преводач Светослав Минков
Художник Петър Станимиров
Издателство Изток-Запад (2015)


вторник, 4 август 2015 г.

Уилям Текери >> Бари Линдън

Още един панаир на суетата...

Редмънд Бари е темпераментен, красив, обаятелен и харизматичен млад човек, устремил се да спечели много женски сърца и да завоюва високо положение в обществото. Потомък на обеднял благороден род, той се втурва стремглаво по социалната стълбица, извлича дивиденти от благородни каузи, шпионира и мами, усвоява до съвършенство изкуството да съблазнява и да прави кариера.
Когато среща ослепително богатата и красива графиня Хонория Линдън, около която се тълпят поклонници и обожатели, той решава, че това ще е неговата бъдеща съпруга. Тя има още едно качество – стар и болнав съпруг, което прави апетита на пробивния младеж още по-голям...

Преводач Емил Минчев
Издателство Персей (2015)

понеделник, 3 август 2015 г.

Ъруин Шоу >> Спускане от върха

Майкъл Стор е парашутист, сърфист, парапланерист, безразсъден скиор...

   С Дънки Олдридж се видяха съвсем случайно на Пето Авеню в четвъртък след работа. Поздравиха се сърдечно – свързваха ги хубави спомени и огромно количество бира, изпита заедно, но срещата бе белязана със знака на прокобата. В събота сутринта Олдридж щеше да бъде единият от двамата, загинали при нещастния случай.
   – Къде се губиш, Майк? – попита Олдридж. – От месеци не съм те виждал на полигона. Да не си започнал да скачаш тайно?
   – Ожених се преди три месеца – каза Майк. Очевидно, за него това бе достатъчно уважителна причина само по себе си.
   – Честито! – Олдридж го тупна по гърба. Беше плещест здравеняк, някога играл футбол в колежа. С парашутизъм бяха започнали да се занимават по едно и също време и имаха много съвместни скокове. – Как върви? – попита Олдридж.
   – Бомба – отвърна Майк.
   – Дойде времето за пантофи и камина, а? – подхвърли Олдридж. Засмя се, защото и двамата бяха на трийсет години. – Май зарязваш старите опасни навици?
   – Нещо такова.
   – Една чашка със стар приятел ще наруши ли брачната ти клетва за вярност?
   Майкъл си погледна часовника и отвърна:
   – Имам малко време, след половин час започвам дежурство в кухнята.
   Отидоха в бар „Готъм“ и прекараха там повече от трийсет минути, а чашките скоч бяха повече от три.
   – Все още изглеждаш добре – каза Олдридж по едно време. – Всъщност, ако питаш мен, даже си свалил малко килограми.
   – Е, нали си правя лицевите опори.
   – Слушай, в базата имаме две нови момчета, отлични парашутисти. В събота сутринта правим четворен скок, тоест – ако намерим четвърти човек. Като теб, например.
   Майкъл се замисли. От момента, в който се запозна с Трейси, бъдещата си съпруга, не бе правил скокове. Ако не се смятат служебните задължения, не му оставаше почти никакво време извън часовете и минутите, посветени на нея. Но сега приятелят му разбуди стари спомени. Всъщност, близостта му с Олдридж не надхвърляше обичайната дружба между спортисти-съекипници – включително похожденията в близкия бар. Те дори не бяха вечеряли заедно; Майкъл не бе сметнал за необходимо да го покани на сватбеното си тържество. Нямаше представа дали Олдридж е републиканец или демократ, или пък маоист, дали е женен, богат ли е, или беден; дори не знаеше откъде произхожда прякорът му, Дънки. Но винаги се бяха разбирали добре и Майкъл му имаше доверие.
   – Добра идея – каза той.
   – Вземи и булката. Ще ѝ достави истинско удоволствие. Нека да види как благоверният ѝ съпруг се спуска от висините като ангел небесен.
   – Може да я доведа. Стига да я измъкна от леглото. В събота сутрин е по-различно, нали знаеш?
   – Кажи ѝ, че това е нейният шанс да срещне едни чудесни, енергични, истински американски момчета.
   – Ще предам посланието – каза Майкъл. Той си записа служебния номер на Олдридж и обеща да му се обади сутринта.
   Олдридж настоя да плати сметката, като един вид сватбен подарък, и излязоха. Майкъл взе такси и се отправи към дома си, надявайки се, че от него не лъха прекалено силно на уиски.

   Докато вечеряха на масата пред камината, той съзерцаваше жена си прехласнат, представяйки си как очите на Олдридж и на другите момчета от базата ще светнат, когато я видят. Разказа ѝ за плановете си за събота. Тя леко се намръщи и каза:
   – Скокове от самолет? Това не е ли за деца?
   – Всички са мъже на моя възраст.
   – Защо го правите?
   – За удоволствие – отвърна той. Познаваше я вече от пет месеца, но нито веднъж не бе говорил за любимите си занимания, преди да се оженят. „Време е да започвам“, помисли си той. – Никога ли не си изпитвала желание да летиш?
   – Не, доколкото си спомням.
   – Един от митичните копнежи на човешката раса – каза той. – Спомни си за Икар.
   – Примерът ти не е много сполучлив – засмя се Трейси.
   – Няма значение, и ти би могла да опиташ. На първо време няма да е свободно падане. Ще бъдеш прикрепена към спасително въже, което автоматично разтваря парашута. Никога друг път земята няма да ти се стори толкова красива. Пък и толкова момичета го правят.
   – Без мен – решително заяви Трейси.
   – Но поне ще дойдеш, нали?
   – Защо не? – Тя вдигна рамене. – Щом мъжът ми е луд, трябва да разбера причината за това. Пък и в събота сутринта съм свободна.

   Денят беше ясен и слънчев, когато тръгнаха с колата си от Ню Йорк за базата в Ню Джърси. Както винаги при излизане от града, Майкъл се чувстваше опиянен. До него Трейси, с широко вълнено палто и шал, сияеше в свежата есенна утрин, самата тя свежа и възбудена като студентка, която нейното любимо момче е повело на футболен мач, и тя предвкусва удоволствието от веселието вечерта.
   – Недалеч от базата има великолепно ресторантче – каза Майкъл, завивайки на север, покрай реката, в посока към Джърси. Дърветата от двете страни на пътя бяха обагрени в меки ръждивокафяви и златисти тонове. – Там ще обядваме. Има чудесно дайкири и омари.
   – Мм. – Тя го погледна с любопитство. – Не се ли страхуваш?
   – Разбира се – каза той. – Страх ме е приятелите ми да не помислят, че съм се оженил за рошав пудел.
   Тя се наведе и го целуна.
   – Следващия път ще бъда с прическа.
   Маккейн, ръководителят на центъра за скокове, който бе учил Майкъл да скача, чакаше при навеса заедно с другите двама парашутисти, а самолетът със запален двигател бе изведен на пистата. Върху тревата, леко влажна след нощния скреж, Маккейн бе очертал кръга за приземяване. Очевидно впечатлени от Трейси, мъжете се държаха подчертано галантно и вежливо. Дори Маккейн, на когото бяха по-присъщи грубоватите маниери на нисш офицер, се обърна и каза:
   – Госпожо Стор, ако желаете, заповядайте с нас – има място. Вие ще ръководите скоковете.
   – Предпочитам да остана на земята, където са моите корени, господин Маккейн – отвърна Трейси. – Една птица в семейството стига.
   Маккейн се засмя и каза, че на котлона в навеса има кафе, в случай че ѝ стане студено.
   Мъжете се отправиха към самолета и Олдридж прошепна:
   – Боже мой, Майк!
   – Не разбирам за какво говориш – каза Майкъл невинно.
   – Най-подходящата публика за нашето умение и кураж – ето какво искам да кажа, потайно копеле.
   Тогава Маккейн започна да обяснява как да извършат съвместната работа, както наричаха комбинираните скокове. Определи реда, по който да излязат, като им напомни да се разделят на 1000 метра височина, независимо колко добре са направили фигурата, за да имат необходимите пет секунди за раздалечаване, преди да разтворят парашутите на 750 метра. Всичко това бе добре познато и на четиримата, но те слушаха внимателно. Ако Маккейн само заподозре, че някой се е разсеял, бе способен да отмени целия полет.

   Качиха се в самолета. Маккейн зае пилотското място. Вратите бяха широко разтворени и вятърът нахлу, студен и неприятен. Набраха скорост и се издигнаха. Майкъл погледна през прозореца и видя дребната фигурка със синьо палто, застанала до навеса, да му маха. Някой ден, помисли си той, може би ще я склоня да се качи тук и да погледне отгоре.
   Скочиха един след друг на височина 2000 метра. На 1000 направиха хубава фигура, планираха и се събраха, докоснали ръце в кръг, а след това се отделиха един от друг. Олдридж остана последен. Бяха се разделили точно според указанията – и тогава, кой знае защо, третият отвори парашута си, без да изчака. Олдридж връхлетя върху него с около 200 километра в час. Сблъсъкът между двамата беше страхотен, а парашутът веднага излезе от строя. По-късно лекарят каза, че са загинали моментално и по този начин им е бил спестен ужасът да изживеят собственото си падане, докато Майкъл и четвъртият, люлеейки се на парашутите си, и Маккейн, който пилотираше самолета, наблюдаваха безпомощно.
   Добре, че поне не плака, мислеше си Майкъл за Трейси, докато пътуваха обратно за Ню Йорк, когато сенките на следобеда вече бяха започнали да се спускат по пътя. Той протегна ръка и докосна нейната, отпусната безжизнено. Извърнала лице, тя гледаше през прозореца.
   – Съжалявам – промълви той.
   – Моля те, не говори – каза тя. – Остави ме.

   Когато се прибраха в апартамента, Майкъл извади две чаши и наля скоч. Предложи и на нея, но тя само поклати глава, прибра се в спалнята и си легна, без да се съблича, както си беше с палтото. Изглеждаше измръзнала до мозъка на костите.
   Той вероятно бе задрямал в креслото, оставил празната чаша на масата до себе си, когато тя влезе. Все още беше с палто и шал. Майкъл никога не я бе виждал така пребледняла.
   – Повече няма да правиш това, нали?
   – Не знам – каза той. – Може би другата седмица. Може би догодина.
   – Другата седмица? – повтори тя, стъписана. – Що за човек си ти?
   – Особен.
   – Не ме ли обичаш?
   – Обичам те. Но не искам да бъда мъж, който се страхува заради любовта си към теб.
   – Какво искаш да кажеш?
   – Нищо и всичко. Ще разбера това по-късно.
   – Досега не си ми казвал нищо.
   – Не сме говорили на тази тема.
   – Сега говорим.
   – Съжалявам, мила. Честна дума, нищо не мога да ти обещая.
   – Мислех, че сте приятели.
   – Бяхме. Ако това беше се случило с мен, той щеше да скача още следващата седмица.
   – Мания за мъжественост – процеди тя презрително.
   – И това не е.
   – А какво е тогава?
   Той вдигна рамене.
   – Когато разбера – когато наистина проумея, ще ти кажа.
   Тя бе седнала срещу него. Само една лампа светеше, и то в другия край на стаята. Лицето ѝ бе в сянка, само очите ѝ блестяха. С усилия на волята се сдържаше да не заплаче. Силна жена.
   – Майкъл – започна тя. – Искам да ти кажа нещо. – Тонът ѝ беше равен, безизразен и смущаващ.
   Докато спеше в креслото, му се бе присънило, че Трейси го е напуснала и той отчаяно я търси, най-напред в празния апартамент, после из притъмнелите улици, почти виждайки как частица от палтото ѝ се мярва за миг, преди да изчезне зад ъгъла.
   – Няма да ми кажеш, че ме напускаш, нали?
   – He – отвърна тя със същия равен, безизразен глас. – Тъкмо обратното. Това, което искам да ти кажа, е, че от утре спирам противозачатъчните таблетки. Искам дете.
   Той се изправи, бавно закрачи към прозореца и погледна навън. Там долу, на светлината на уличната лампа, помагаха на една старица с бастун да се измъкне от таксито. Неуместна гледка в този момент, помисли си Майкъл – когато се обсъжда началото на един нов живот, да виждаш неизбежната разруха и приближаването на смъртта.
   – Е? – каза Трейси.
   Той се обърна и се опита да се усмихне.
   – Добре де, дай ми възможност да си помисля. – Приближи се до нея, наведе се и я целуна по косата. Тя стоеше неподвижно. – Трябва да признаеш, че се случи съвсем внезапно.
   – Какво му е внезапното? Ти може да изчезнеш ей така. – Тя щракна с пръсти. Звукът бе като пукот на лед в тихата стая. – Не искам да остана без нищо – съвсем сама. Женени сме вече три месеца. Аз съм на двайсет и девет, ти – на трийсет. Както разбирам, може така и да не доживееш до трийсет и една. На колко години е била майка ти, когато си се родил?
   – Какво значение има?
   – На колко?
   – На двайсет и три.
   – Е?
   – Тогава е било друго време.
   – Всяка секунда е друго време. Това не пречи на хората да продължават да се раждат. – Тя седна на дивана. – Ела тук, до мен.
   Той седна до нея. Усети как я побиват тръпки под палтото. Не бива, помисли си, да отстъпвам пред нейната мъка.
   – Аз съсипах майка си – каза той мрачно. – Мисля, че аз съм истинската причина тя да си отиде толкова рано. Тя никога не го е признавала, дори и пред себе си, но знаеше, че я мразя.
   – Това е част от риска..
   – Не – възрази той. – Не ми е известен закон в Америка, който да казва „Длъжен си да създадеш потомство“. – Той въздъхна. – А аз бях най-нещастното и най-невзрачното хлапе, което можеш да си представиш. На дванайсет години бях намислил да се самоубия.
   – Остави това, вече не си дванайсетгодишен. Ти си възрастен човек с добра работа и с бъдеще, и със съпруга, която, доколкото знам, те обича.
   – Ще ти кажа нещо за работата си – ако трябва да бъда откровен, сега е моментът на истината: аз я презирам. Ако знаех, че ще трябва да я върша до края на живота си, да си бях останал дванайсетгодишното хлапе, мислещо за самоубийство.
   – Мелодрама – произнесе тя с остри нотки в гласа.
   – Наречи го както искаш – каза той. – С деца човек се обвързва завинаги. Веригите са трайни.
   – Вероятно аз съм само една от тях.
   – Знаеш, че не мисля така.
   – Не знам какво мислиш. – Тя се изправи. – Излизам да се разходя. Не ми се говори повече за това тази вечер.
   Майкъл я проследи с поглед до вратата. Тя излезе и я хлопна зад себе си. Той седна на масата пред камината и си наля уиски.
   Полупразната бутилка беше все още пред него, когато тя се върна и без да каже нито дума, се отправи към спалнята.
   Два часа по-късно, когато той се прибра с несигурни крачки, светлината бе изгасена и тя бе заспала, или се преструваше, че спи. Мушна се в завивките, но Трейси не се обърна към него, както обикновено, и за първи път, откакто бяха женени, не се любиха.
   Той не можа да заспи. Стана и се върна във всекидневната, при втората половина от уискито.
   Спомням си мама, мислеше си той полупиян. Заглавие на стара пиеса. Изправи се, загледан в полумрака

Издателство Бард (17 август)

неделя, 2 август 2015 г.

Катарина Ингелман-Сундбер >> Дребната старица, която наруши всички правила

Петима старци-бунтовници и техният коварен план

   Дребната старица стисна ръкохватките на проходилката си, окачи бастуна до пазарската кошница и направи всичко по силите си, за да изглежда непоклатима. В крайна сметка една жена на седемдесет и девет години, която се кани да извърши първия банков обир в живота си, би трябвало да излъчва авторитет. Тя изправи гръб, дръпна периферията на шапката си по-ниско върху челото и бутна вратата, за да се отвори. После бавно и решително влезе в банката, като се подпираше на проходилката. До края на работното време оставаха пет минути и на опашката чакаха трима клиенти. Проходилката проскърцваше. Беше я смазала със зехтин, но едно от колелцата се въртеше накриво, откакто се беше сблъскала с количката на чистачката в старческия дом. Но това не беше важно. Най-важното беше, че на проходилката беше монтирана голяма кошница, в която щяха да се съберат много пари.
   Марта Андерсон от район „Сьодермалм“ в Стокхолм ходеше леко приведена. Беше облечена с обикновено палто в неопределен цвят, избрано специално да не привлича внимание. Възрастната жена беше под среден ръст и набита, но не и дебела. Носеше удобни тъмни обувки, идеални за бързо бягство, ако се наложи. Ако изобщо все още беше в състояние да се затича. Не го беше правила от години, така че може би трябваше да се задоволи с енергичен тръс. Ръцете ѝ с изпъкнали вени бяха скрити в кожени ръкавици, износени от употреба, а късата ѝ бяла коса беше покрита от кафява шапка с широка периферия. Беше сложила на врата си шал в искрящ цвят, за да може, ако я снимат със светкавица, яркият нюанс да накара фотоапарата да освети всичко на снимката и лицето ѝ да не си личи. Шалът беше допълнителна мярка за безопасност, защото устата и носът ѝ, така или иначе, попадаха в сянката на шапката. Но щом се налагаше да е стара, поне можеше да бъде и мъдра.
   Малкият клон на банката на улица „Гьотгатан“ приличаше на повечето банки в Швеция в днешно време. Имаше само една касиерка, застанала зад единственото гише за обслужване на клиенти; безлични и скучни стени; идеално лъснат под и масичка, отрупана с рекламни брошури за изгодни кредити и инвестиционни посредници. „Скъпи автори на брошури – помисли си Марта. – Аз знам много по-добри начини да се спечелят купища пари!“ Марта беше твърдо решена да се смее не само по целия път до банката, но както се казваше, и по целия път обратно.
   Тя седна на кушетката за клиенти и се престори, че разглежда плакатите с реклами за спестовни влогове, но забеляза, че ръцете ѝ треперят. Дискретно мушна едната в джоба, за да си вземе плодово драже. Беше от нездравословните сладки неща, които лекарите ѝ забраняваха, а зъболекарите тайно обожаваха. Опитваше се да бъде послушна, стремеше се да не се поддава на сладките изкушения. Но ако имаше ден, в който да бъде бунтарка, той беше днешният. Със сигурност ѝ се полагаше поне едно вредно удоволствие, нали така?
   Електронното табло, на което се изписваха номерата на клиентите, избръмча, цифрите се смениха и един мъж на четиресет и няколко бързо пристъпи до гишето. Служителката скоро се справи с него, а после почти толкова бързо обслужи и една тийнейджърка. Последен на опашката обаче беше един възрастен господин, който се забави доста повече, като си мърмореше и тромаво разлистваше някакви хартийки. Нетърпението на Марта нарастваше. Не биваше да остава в банката твърде дълго. Някой можеше да забележи езика на тялото ѝ или някаква друга подробност, която да я издаде. Затова се опита да направи всичко възможно, за да изглежда като поредната възрастна жена, която иска да изтегли малко пари от банката. По ирония на съдбата тя планираше да направи точно това – но касиерката щеше да остане шокирана както от сумата, така и от факта, че парите не бяха точно нейни. А като стана дума за подробностите... Марта бръкна в джоба на палтото си, за да извади изрезката от вестника. Беше запазила една статия за разходите, които банковите обири носеха на банките. Заглавието гласеше: „Това е обир“. Всъщност именно тези думи я бяха вдъхновили да го направи.
   Възрастният мъж на гишето вече приключваше, затова Марта се зае да се надигне от кушетката и да застане толкова изправена, колкото ѝ беше възможно. Беше прекарала целия си живот като честен, разумен човек, на когото всички могат да разчитат, дори беше отряден председател в училище. А сега се канеше да стане престъпник. Но реално погледнато, как иначе щеше да посрещне старостта? Имаше нужда от пари, за да си намери прилично място за живеене – както за себе си, така и за приятелите си. Вече нямаше как да се откаже. Заедно със старите си другари от хора тя щеше да прекара една чудесна „трета възраст“. Казано по-просто, в есента на живота им щеше да има и малко забавление. Лично тя щеше да се погрижи за това.
Възрастният господин на гишето очевидно не бързаше за никъде, но най-сетне таблото избръмча и над главата на касиерката се появи номерът на Марта. Тя се приближи до гишето бавно, но с достойнство. Канеше се за един миг да унищожи добрата репутация, която си беше изграждала цял живот. Но какъв друг избор имаше в съвременното общество, което се отнасяше толкова зле с по-възрастните? Човек или трябваше да се предаде, или да се адаптира. А тя беше от хората, които се адаптират.
   Докато правеше последните няколко крачки към гишето, внимателно огледа цялото помещение. После спря и дружелюбно кимна на касиерката, преди да ѝ подаде изрезката от вестника:
   „ТОВА Е ОБИР!“.
   Касиерката прочете заглавието, вдигна очи към нея и се усмихна:
   – С какво мога да ви помогна?
   – Три милиона и по-бързо! – провикна се Марта.
   Усмивката на касиерката се разшири.
   – Желаете да изтеглите пари в брой, така ли?
   – Не, ти ще ги изтеглиш за мен – веднага!
   – Ясно. Но парите за пенсиите все още не са преведени. Нали разбирате, мила госпожо – те пристигат едва към средата на месеца.
   Марта беше изгубила инерция. Ситуацията не се развиваше така, както си беше представяла. Най-добре да действа незабавно. Тя вдигна бастуна си и го пъхна през прозорчето на гишето, като се опита да го размаха.
   – По-бързо! Дай ми трите милиона – веднага!
   – Но пенсиите все още не са...
   – Прави, каквото ти казвам! Три милиона! В кошницата – веднага!
Към този момент на момичето зад гишето вече му омръзна. Беше дошъл краят на работното време и искаше да си ходи вкъщи. Марта го проследи с поглед, докато се изправяше и отиваше да доведе двама колеги. И двамата бяха еднакво симпатични и се усмихваха вежливо. По-близкият приличаше на Грегъри Пек. Или може би на Кари Грант?
   – Ние ще оправим всичко с вашата пенсия, не се тревожете – каза той. – А моят колега с удоволствие ще ви повика такси, за да се приберете у дома.
   Марта надникна през стъклото на гишето. Момичето беше в офиса зад него и вече вдигаше телефона.
   – Е, добре тогава – каза тя. – Явно ще трябва да ви обера някой друг път.
   Възрастната жена реши да отстъпи. Бързо издърпа бастуна си обратно и скри изрезката от вестника в ръка. Служителите от банката ѝ помогнаха да излезе и да се качи в таксито, като не спираха да се усмихват. Дори сгънаха проходилката ѝ, за да я приберат в багажника.
   – Старчески дом „Диамант“ – каза Марта на шофьора на таксито. – По тарифата за пенсионери.
   После махна за довиждане на банковите служители и внимателно прибра изрезката от вестника в джоба си. Всичко беше минало точно по план. Една бабичка с проходилка беше в състояние да направи много неща, които другите хора не можеха. Тя пъхна ръка в джоба си, за да си вземе още един бонбон, и доволно се зае да си тананика под нос. Сега ѝ оставаше само да накара приятелите си от хора да ѝ помогнат, за да може планът ѝ да сработи. А те бяха най-близките, най-скъпите ѝ приятели – хората, с които се беше събирала и беше пяла в продължение на повече от двайсет години. Естествено, нямаше как да ги попита направо дали искат да станат престъпници. Щеше да се наложи да ги убеди по-дискретно. Но после – и тя изобщо не се съмняваше в това – те щяха да ѝ благодарят, че е променила живота им за добро.

   Марта се събуди от далечно бръмчене, последвано от отчетлив звън. Тя отвори очи и се опита да се ориентира. А, да, беше в старческия дом, разбира се. И да, разбира се, че я беше събудил Греблото, както всички наричаха нейния добър приятел Бертил Енгстрьом. Той имаше навика да става посред нощ, за да похапва. И винаги слагаше нещо в микровълновата фурна, а после съвсем забравяше за него. Марта стана от леглото и се отправи към кухнята, като си помагаше с проходилката. Отвори микровълновата фурна, като си мърмореше под нос, и извади една порция спагети с кюфтенца в доматен сос, покрита с пластмасово фолио. Сетне замечтано се загледа в къщите от другата страна на улицата. Няколко светлини меко сияеха в нощта. Тя си помисли, че в отсрещните къщи със сигурност имаше истински кухни. Тук, в старческия дом, преди също имаха оборудвана кухня, но новите собственици бяха съкратили кухненските работници, за да спестят персонал и пари. Преди компанията „Диамант“ да поеме управлението на дома, времето за хранене беше събитието на деня, а в трапезарията се носеше уханието на вкусна храна. А сега? Марта се прозя и се подпря на умивалника. Общо взето, всичко беше станало по-зле и тя често намираше утеха единствено в сънищата си. Колко хубав беше сънят, от който се беше събудила току-що... все едно наистина беше ходила до банката, все едно собственото ѝ подсъзнание беше поело контрол върху нея, за да ѝ каже нещо. В училище винаги беше протестирала срещу нещата, които смяташе за несправедливи. Дори през годините си като учителка беше продължила да се бори срещу неприемливите правила и глупавите нововъведения. Но странно защо тук, в старческия дом, просто се беше предала пред всичко. Как се беше оставила да потъне в такова послушание и летаргия? Хората, които не харесваха управлението на своите държавници, вдигаха революции. Като нищо можеха да направят същото и тук – само трябваше да накара приятелите си да я подкрепят. Но банков обир – беше малко прекалено, нали? Тя притеснено се разсмя. Защото точно това беше страшничкото – нейните сънища почти винаги се сбъдваха...

Преводач Богдан Русев
Издателство Колибри (2015)