Той не харесва властта, но харесва атрибутите на властта: злато, замъци, лимузини, яхти, почетна гвардия, Charles Lafitte реколта 1815, бекас в сос от горски плодове, звука на думи като „Корфу“ и „Херкулан“ и сенките на Шрьодер и Берлускони
Тази книга е написана, за да разруши най-устойчивите и най-вредните митове за Владимир Путин. И да покаже Владимир Владимирович такъв, какъвто е всъщност – от глина и прах; от глина и прах, пък макар и от най-добро качество, след изминалите 14 години на огромна власт.
Желая и надявам се, ще мога да ви докажа следното.
• Путин никога не е бил разузнавач (intelligence), за какъвто е прието повсеместно да бъде считан. Нещо повече, въобще не можем да смятаме, че е човек от системата на КГБ на СССР. В тази система той е аутсайдер. В края на 80-те години КГБ почти погубва бъдещия президент на Руската федерация, прекъсвайки неговата кариера, скучна като панелна постройка. Политическата кариера на Путин започва при Анатолий Собчак, председател на Ленинградския градски съвет на народните депутати (1990–1991), кмет на Санкт Петербург (1991–1996), яростен противник на всичко съветско, откровен рушител на чекистката машина.
• Путин е истински, неподправен и верен приемник на Борис Елцин. Той не променя Елциновия стратегически курс, както е склонна да смята руската (и световната) либерална общественост, а точно обратното – води го към предначертания логически завършек. На онзи свят Елцин трябва да е много благодарен на своя приемник, както впрочем му е благодарен и на този свят. Но и Путин има всички основания да бъде особено благодарен на първия президент. Елцин го прибира през лятото на 1996 г. след драматичното поражение на Собчак на изборите за кмет на Санкт Петербург. Тогава новоизбраният кмет на северната столица Владимир Яковлев показва вратата на всички основни членове на тима на Собчак и най-напред на първия измежду тях – на Путин. И тогава изпадналият в паника, в болезнено очакване на края на своята едва стартирала кариера Путин е доведен в Москва от хората на Елцин на незначителна длъжност в администрацията на президента, но напълно подходяща за нов скок в кариерата. През 1996 г. Елцин става за Путин това, което е за него Собчак през 1990 г.
• Путин е бизнесмен и приятел на бизнеса. Ни повече, ни по-малко. Ще обясним това по-нататък. Имай търпение, мой любознателен читателю!
• В.В.П. (така наричат президента в различни части на земното кълбо) не ликвидира Елциновата олигархия и не лишава от влияние едрите бизнесмени, пръкнали се през годините след 1990-а. Точно обратното, именно тази олигархия става още по-силна и по-богата при управлението на Путин. Има няколко изключения, които само потвърждават общото правило.
• Путин никога не е изграждал в Русия легендарната „вертикала на властта“, за която толкова много се говори и пише. При неговото управление възниква хоризонталата на властта, състояща се от безбройно, несметно множество силови центрове. Във всеки от тези силови центрове, където големите пари се съюзяват с бюрокрацията, се ражда, живее и от време на време умира руската власт.За много от решенията, взети в центровете на тази хоризонтала, В.В.П. узнава последен или въобще не узнава. Философите постмодернисти биха нарекли такава власт „ризоматична“. Системните администратори използват друг термин – мрежова. Това в никакъв случай не е твърдо установена йерархия, начело на която стои Путин, както си представя по-голямата част от човечеството.
• Путин никога не е бил империалист и сега не е такъв. Той е бюргер, който се плаши от имперските мащаби, независимо дали става дума за мисли, намерения, действия, противодействия или други големи начинания.
• Никой от руските управници не е направил толкова много за довършването на разпада на Руската империя и за подготвянето на страната да приеме участта на национална държава по европейски образец, в това число и чрез волното или неволно дискредитиране на имперските символи, които са втръснали на руснаците до гуша. Какъв парадокс: запазвайки имперските символи, той освобождава разрушителната енергия на разпада на империята.
• Путин е антисъветски настроен човек. Всичко прашно и страшно, което напомня за Съветския съюз, му пречи. Дори само заради това, че в трагичния СССР той е неудачник, а във водевилната Руска федерация – еталон за успех.
• Путин е русофоб. Класически русофоб, par excellence. Сякаш е излязъл от полубезумните брошури на математика академик Игор Шафаревич, станали толкова популярни през 80-те години на миналия век, малко преди края на СССР (например прочулата се тогава, а сега почти забравена, „Русофобия“, публикувана в антилибералното литературно-публицистично списание „Наш современник“ през 1990). Путин се отнася много критично към руския народ и го смята неспособен за последователен съзидателен труд. (Така мислят доста изследователи на руската история, в частност един от основателите на мейнстрийм историографията Василий Ключевски). За Путин руснаците са мечтатели, а не съзидатели. Той навярно би се съгласил, че руснакът може да е светец, но не може да бъде честен. (Това твърди Константин Леонтиев, руски мислител от ХІХ век.). Съвременният капитализъм не може да бъде построен без най-баналната, скучна буржоазна честност. Според Путин властта в Русия, както и философията, трябва да бъде от немски тип. Само че как може да се постигне това?...
