събота, 22 март 2014 г.

Клайв Къслър и Джак дю Брул >> Мираж

1943 г. – американски разрушител изчезва след опитите на военноморските сили с електромагнитно излъчване...

Носят се слухове за ново оръжие, което скоро ще бъде използвано.
Нещо много опасно за американските интереси.
Слуховете го свързват с великия изобретател Никола Тесла, който работи с военните, когато умира през 1943 г.
Той ли е ръководил експеримента?
Дали бележките му не са попаднали във вражески ръце?


Издателство Бард

Мираж
в Хеликон

Мираж
в Books.bg

Джеймс Патерсън >> Крос

Един психолог по дирите на сериен убиец...

   През по-голямата част от пътуването по междущатската магистрала I-95 до Вашингтон, където следващия ден трябваше да свършат една важна работа, Касапина и Джими Бомбето се превиваха от смях и се надпреварваха да коментират изумените гангстери от частния клуб „Свети Франциск от Асизи“. Г-н Маджоне им бе наредил да спрат в Балтимор и да направят впечатление. Донът подозираше, че двама от местните мафиотски босове крадат от печалбата. Касапина смяташе, че е изпълнил поръчението.
   Това беше част от нарастващата му репутация: не само че бе страховит убиец, но на него можеше и напълно да се разчита.
   Двамата навлязоха в столицата, като триумфално обиколиха с понтиака си монумента на Вашингтон и други важни префърцунени сгради.
   – „Моята родина е непобедима“ – изпя Джими Бомбето с престорено тържествен глас.
   Съливан се изхили.
   – Ама и ти нямаш грешка, Джеймс! Къде, по дяволите, научи това?
   – В енорийското училище „Свети Патрик“ в Бруклин. Там, където се научих да чета, да пиша, да смятам и където се запознах с едно откачено копеле на име Майкъл Шон Съливан.

   Двадесет минути по-късно двамата паркираха раздрънкания понтиак и се присъединиха към младоците, които се шляеха по Ем Стрийт в Джорджтаун. Минаха покрай групичка отегчени или надрусани хлапаци. „Е, кой се справя по-добре в живота, ние или те?“, помисли си с гордост Съливан.
   – Някога смятал ли си да ходиш в колеж? – попита Бомбето.
   – Не можех да си позволя да си губя времето. На осемнадесет вече печелех по седемдесет и пет хилядарки – отвърна Касапина. – Освен това си обичам работата!
   Спряха пред заведението на Чарли Малоун – местна кръчма, много популярна сред колежанчетата във Вашингтон, макар че Съливан така и не успя да проумее защо. Нито той, нито Джими Бомбето бяха завършили гимназия, но щом се озоваха в бара, на бърза ръка завърза разговор с две колежанки, не повече от двайсетгодишни. Касапина четеше много, запомняше по-голяма част от прочетеното и затова можеше да говори на всякакви теми. Репертоарът му тази вечер включваше последните убийства на американски войници в Сомалия, два нови хитови филма и дори романтична поезия – Блейк и Кийтс, което, изглежда, особено се хареса на младите дами.
   И всичко това в допълнение на чара му, защото Майкъл Съливан беше хубавец и го знаеше. Бе слаб и строен, висок метър и осемдесет, с дълга руса коса и ослепителна усмивка, която можеше да омае всеки. Затова не бе някаква изненада, когато двадесетгодишната Мариан Райли от Бъркитсвил започна предизвикателно да му хвърля влюбени погледи и да го докосва по особен момичешки начин.
   Съливан се наведе по-близо към момичето, което ухаеше на диви цветя.
   – „Мариан, Мариан“ – имаше такава песен... Май беше балада, знаеш ли я?
   – Било е, преди да се родя – отвърна закачливо тя, но после му смигна.
   Имаше великолепни зелени очи, чувствени червени устни и малка панделка в косите. Съливан веднага разбра, че е дяволита кокетка, което напълно го устройваше. Той също обичаше игричките.
   – Разбирам. За жалост, господата Кийтс, Блейк и Байрон също са от времето, отпреди да се родиш – подкачи я той и я озари с ослепителната си усмивка.
   После улови ръката ù и нежно я целуна. Дръпна я от високото столче на бара и я завъртя под звуците на „Ролинг Стоунс“, които се лееха от музикалния автомат.
   Малко по-късно момичето попита:
   – Накъде отиваме? Къде си мислите, че отиваме, господине?
   – Не много далеч, госпожице – отвърна Майкъл Съливан.
   – Не много далеч ли? – повтори Мариан. – Какво означава това?
   – Ще видиш. Не се тревожи. Довери ми се.
   Тя се засмя, целуна го по бузата и пак се усмихна.
   – Нима някоя може да устои на убийствените ти очи?...

Издателство Хермес

Крос в Хеликон

Крос в Books.bg

петък, 21 март 2014 г.

>> Любовни тайни. Българска любовна лирика

Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Дамян Дамянов, Владимир Башев, Мара Белчева, Кирил Христов, Блага Димитрова, Христо Фотев и много други

Колко си хубава!...

       На М. К.

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави

Не се измъчвай повече – обичай ме!
Не се щади – обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си – със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги – и никога
ти няма да си глупава – обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество –
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава – повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения – прощавай ми
внезапните пропадания някъде –
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога – откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги –
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.
                                   Христо Фотев


Издателство Дамян Яков



Селина Ангелова >> Пясъчен часовник

За поезията и останалото в нас...

   Умирах от скука по цял ден. Донякъде заради вродената ми самотност, но усамотението така или иначе бе търсено. След трите години в лицея, най-сетне бях решила да следвам в университет. Ландшафтна архитектура. Мечтаех да се занимавам с облагородяване на дворове и балкони, градини и паркове с красиви цветя и дървета – имам голяма слабост към редките растения, но и към тези, обичайните, също съм пристрастена, защото усещам дишането им, а прелестните им цветове ме връщат към живописта.
   Казват ми Лола. Всъщност съм Долорес, но сама съм си дала това име, когато съм била тригодишна. Майка ми ме е кръстила така на любима нейна художничка. Мама също рисуваше. Може би оттам дойде страстта ми към живописта. От малка ходя на уроци и учителите ми по рисуване винаги са казвали, че притежавам талант, но имам и други интереси и погледът ми непрестанно сменя посоката, така че рисувам, после спирам да рисувам, за да се занимавам с друго обсебило мозъка ми. Замислям инсталации, но никога не се захващам сериозно с реализацията им. Сега ме привличат растенията, дърветата и храстите наоколо, названията им, условията за развитие и лечебни им свойства. Затова изпитах любопитство към дървото с розови цветове, което растеше на булеварда. Минавах покрай него всеки ден и подминавах, без да ме интересува името му, докато един ден не видях ефирните розови пухчета, които приличаха на роклята на бразилска танцьорка или ветрило на френска проститутка от миналия век. Албиция. Тя създаваше у мен лекота и хармония, може би и някаква волност. Долавях и нежност, която ме вълнуваше. После научих за маклурата... Плодовете ѝ ме бяха впечатлили, зарових нос в дебелите атласи и открих, че дървесината ѝ в миналото е била използвана за направата на огромни кораби, прекосявали морета и океани. Романтично. Може би заради големите плодове, като на дюля с множество пъпчици, хората от пазара, които ги продаваха като лек, бяха я кръстили китайска черница. Но Maclura pomifera звучеше съвсем различно. Като заклинание. Червените зрънца на офиката пък, надвесили многобройните си главици около листата на клоните, бяха прелестни и наивни като деца, струпали се около някой разказвач на приказки. Sorbus aucuparia. Така наричат дървото на късмета. Мога да прекарам дълго време, ровейки се в имената им, и да ги изговарям, намирам успокоение в това. Понякога усещам трудността да произнеса дадено име, но после го повтарям хиляди пъти като мантра. И то наистина се превръща в мантра.
   Чувствам се доста отпаднала напоследък. Искам да си почивам с часове, да спя с дни.
   След изследванията и разговорите, които ми наложи доктор Сандалов, нашият от години фамилен лекар, се оказа, че страдам от сънна болест. Даже сега, докато мисля за това, заспивам. Помня, че каза: „Лола, трябва да си почиваш. Болна си от хиперсомния“, и ми изписа сънотворни. Мисля, че е пълен кретен, нищо не разбира от лечение и медицина и от години лъже семейството ми...

Издателство Скалино



Николай Грозни >> Вундеркинд

Портрет на юношеската обърканост, даваща ни изящен и трагикомичен поглед за случващото се зад Желязната завеса в самия край на Студената война

   Небето над София е издялано от гранит. Сиво сутрин, тъмносиво следобед, черно през нощта; черно, но с бледо рубинено сияние, грапавата му твърд възпламенена от мигащи светофари, трамваи-светулки, безутешни блокове, изнервени телевизори, неонови реклами, фосфоресциращи руски войници, изваяни от бронз и червени сънища, в които угоени партийни секретари се лутат из събраните съчинения на В. И. Ленин. Тук не летят самолети. Времето не може да избяга от гранитния купол. Следобед миризмата на топли понички подслажда хтоничния дъх на древните софийски канали, на хилядите подземни реки, които обливат византийски руини, тракийски пантеони и противобомбени скривалища и крадат кости от османски гробища. Високо горе комините на порутените жилищни блокове бълват сяра; вплетени в куките на телевизионните антени, облаци-въглени клечат върху опърпаните керемидени покриви. Циганка продава цветя при детелината на „Заимов“, до паметника, издигнат на мястото, където турците са бесели християнски бунтовници. Времето е в нас и ние сме във времето, чете надписът: нерешим парадокс, измислен от монах, обесен за заговор срещу султана.
   Над оградата, покрай тясната пътека, през двора, осеян с фасове и празни бирени бутилки: прескачам високата тухлена стена, промъквам се под телената мрежата и ето ме обратно в училище. Този с анцуга и очилата с дебели лупи е Брадата, учителят по физическо. Той е и изнасилвач. Мъжът, който излиза от главния вход, с военната униформа и медалите, е преподавателят по военно: той ни учи да хвърляме ръчни гранати, да намушкваме империалистически войници на щик и да разглобяваме калашници. Дъхът му е способен да предизвика остра халюцинация за градска тоалетна. Дребната, кокалеста жена на средна възраст с клюнест нос и гарвановочерна коса е математичката. Тя носи точно двайсет и осем медни и месингови гривни на всяка от ръцете си, защото числото двайсет и осем е равно на сбора на своите делители и следователно според питагорейците е съвършено. Да я вземат дяволите.
   Може да се каже, че музикалното училище е моят дом. Попаднах тук още когато бях на седем, след като издържах приемния изпит по пиано и солфеж. Всеки, който дръзне да пристъпи във фоайето, бива пренесен моментално в паралелна вселена: спареният въздух, смачканите граждани и бронзовите идоли изчезват и на тяхно място изниква необятен безплътен град, в който всичко – стените, цветовете, хората – е сътворено от звуци. Десетки гласове на сопрани прерязват тътена на барабани и тимпани, който се надига от отдела за ударни инструменти в мазето. Състезанието между вибрафон, туба и тромпет е като надбягване между щурец, костенурка и заек; пианист на рояла във втора зала репетира прогресия от хроматични акорди, прескача границите на пространството и разкрива ново измерение: в града от звуци човек може да преминава от едно измерение в друго без никаква трудност. Струнна секция препуска през Брамсов концерт, виолончели и контрабаси моделират нови слънца, тъкат черни дупки. Обой и приглушена флейта нарушават законите на относителността: как търкалят града от звуци като стъклено топче! Пространството е безтегловно; гама в сол мажор предизвиква взрив от синьо, бутилково зелено и ярък кехлибар. Ако си ученик в музикалното и обикаляш сумрачните коридори ден и нощ, рано или късно ще се научиш да се осланяш единствено и само на слуха си. Очите тук не са от голяма полза. Улиците и корпусите от звуци са много по-живи от видимите предмети. И когато в междучасията се втурваме към тавана, за да се изчукаме набързо, ние затваряме очи и тренираме абсолютния си слух: буйстващ кларинет удря горно ла диез; вятърът имитира далечни стъпки.
   Вляво от главния вход, в будка от заварена ламарина,седи училищният портиер: плешиво седемдесетгодишно старче в син комбинезон, чиято основна работа е да раздава ключове. Близо петдесет прилежно номерирани ключа висят от дървеното табло в дъното на будката. Необичайно дългият и лъскав сребърен ключ в долния десен ъгъл на таблото е за рояла Стайнуей в Камерна зала № 1. До него виси почти толкова дългият, но не толкова лъскав, златен ключ от рояла Ямаха в Камерна зала № 2. Само най-привилегированите ученици по пиано имат право да се упражняват на концертните рояли.
   Колкото и да не е за вярване, аз съм един от тези ученици.Да различиш двата рояла не е трудно. Звукът на Стайнуей е остър, студен, строг. Всеки акорд излъчва призрачно бяла аура, която придава на Моцарт, Лист и Скрябин безрадостно, отвъдно звучене. Тонът на Ямаха, от друга страна, е топъл и мек, и създава усещане за безпределно пространство, където всеки слънчев лъч се прецежда през кадифени завеси: акордите на Шопен добиват махагонов оттенък, войнстващият дух на Бетовен е удавен във вино, а вихрушките на Дебюси във високия регистър проблясват като черни перли...

Издателство Сиела

Вундеркинд в Хеликон


четвъртък, 20 март 2014 г.

Румен Стоичков >> Из стръмнините на България

75 срещи с преданията, легендите, тъжните песни и хипотезите за произхода на едно или друго селище в страната

   В старо планинско селце една от махалите била турска. Наричали я Горната. Веднъж обаче стара кадъна тръгнала по пладне към бунара. За вода. След нея пък през цялото време вървяло черно куче. Стигнала тя. Спряла. Кучето – също. След което турците от махалата взели да умират. Все те, а на българите нищо им няма. Тогава кадъната рекла: Хайде да се изселим от това село, защото, когато ходих за вода, след мен върви чумата... Започнали да се изнасят друговерците, но решили да изгорят черквата на българите, които живеели в Чикорската махала. Влезли няколко от тях в храма, но точно срещу вратата от красив стенопис ги погледнал св. Георги. С обичайните си атрибути, но и с фес на главата! Така бил нарисуван. И един от турците казал: А-а-а, няма да я горим, защото и от нашата вяра има тук, ще я оставим...
   Църквата наистина все още си стои, запазена по този необичаен начин в село Богородица, община Петрич, в пределите на Огражден планина. Тя се казва „Св. Пророк Илия“ и е строена през 1884 г., на етапи, когато този регион все още е бил под турско владичество. Паметник на културата е и в нея няма нито един квадратен сантиметър площ, който да не е изографисан. Над 3000 яйца за смесването на бои са събрани от тогавашните обитатели на планината, както и от Прилеп и Кукуш. И до ден-днешен, благодарение на чудната спойка, отвсякъде греят ликовете на светци, на библейски личности и сцени, в които и въображението на майсторите е казало своята дума. Защото друг от стенописите пък носи името „Исус спи всред Балкана“. А на трети е обграден от два изправени лъва?!
   Преди много години жителите са били около 2000. Сега са 19, предимно възрастни и трудно придвижващи се към общинския си център. Пътят от Петрич към Богородица е 20 километра и минава през село Рибник. Последните 7-8 километра са каменисти и се минават бавно, като костенурка, каквато впрочем често може да се види из този пуст регион. До Дреново, където е кметското наместничество, са още 4 километра, но само по права линия. А оттам 3 пъти седмично, по съвсем друг обиколен път, през с. Кърналово, пристига хляб за оставените на произвола на съдбата жители. Някога пред всяка къща е съществувала и малка фурна. Останала е от погрома на времето само една. А липсват и здравна служба, обществен транспорт, магазини. „Нема откъде да купиш ни млеко, ни месо“, оплаква ми се Евтим, последният продавач в магазина. „Преди 3 години го закриха поради липса на оборот и сега гледам 30-ина овци и кози“. Седнал е до пътя, покрай параклис, един от шестте, построени по върховете около селото и имащи особена заслуга за живота тук.
   В Богородица няма изграден войнишки паметник, макар че по време на Балканската и Междусъюзническата война от селото заминават да воюват 63-ма човека. Но всички се връщат живи, което граничи с чудо във военната история на България! Само двама са ранените – един в дланта, друг в рамото. Смята се, че светиите, на които са кръстени параклисите, са ги закриляли – св. Петка, св. Неделя, св. Атанас, св. Илия, св. Спас. Съществувал е и параклис „Св. Мина“, който вероятно скоро ще бъде възстановен от изселил се родолюбец.
   На чудо е разчитала друга легендарна личност, за която тук се пеят песни. Ильо. Търговец бил, богат, със златен часовник. Усетил той завистта на съселяните и дал на вуйчо си кесия с жълтици, за да го откупи, ако решат да го заловят и изнудват за пари. „От баба ми зная, че е носил алени чорапи. И веднъж тя му рекла: „Е, чедо, къде ли ке се търкалят тия чорапи?“, разказва ми това пророчество Кица Точевска. Така и станало. Хванали го така наречените комити, отвели го към местността Бочвище, близо до с. Яково, на 6 км. Поискали и откуп, иначе – лошо му се пише. Алчният вуйчо обаче не откликнал, замълчал...
   Трагичната случка е истинска и все още се разказва из трите села – Богородица, Дреново и Яково. Те пък и според твърдение на Баба Ванга са създадени от тримата братя Яков, Дрельо и Богород. Всеки от тях си е харесал място по тия баири и върхове, най-високият от които е Маркови кладенци (1523), откъдето извира Рибник, най-близката до село Богородица река.
   Училище „Братя Миладинови“, което е било до 8-и клас, е закрито преди около 40 години. На ръждивата му табелка над фасадата пише село Сестрино. Това е било името му за кратък период от време – от 1951 до 1995 г. През XVI век пък е споменавано в турски регистри като Голяма Богородица.
   Някога на гробьето (гробището) имало стара полурухнала черква. И веднъж отдолу, изпод нея, се чул глас: „Студено ми е. Защо не дойдете да ми направите покрив?!“ Чули го местните хора и откликнали. Съградили каквото трябва, укрепили съборетината. Вярвали, че това бил вопълът на св. Богородица, на която бил кръстен храмът. А това е другата хипотеза за произхода на името на селото. Съчетана с вярата, че Божията майка е една от пазителките на живота тук – сред красивите дъбови, букови и борови гори – в тази част на планината Огражден. Където все още се пее песента за Ильо, наричан комита, но и войвода. „Ние го, бабо, Ильо чекахме. На два друма го чекахме, на трети го хванахме. Ильо не се, бабо, жално молеше. Ах, гиди, жална ле, бабо...“

Издателство Анубис, Булвест 2000



Христина Панджаридис >> Ничия

Модерен западен роман, съчинен от славянка. Янко Енчев

Ето ти днес – денят ѝ се пресече с нов Фернандо. Работеше и как работеше. Фурия! Едно запознанство с някакъв господин и тръпката на неизвестното изпъна ставите ѝ, изтри преумората от крайниците, гърбът можеше да издържи километри напрягане и гребане. Дали да отиде довечера или да си вземе автобуса като разумна и неочакваща нищо от ситуацията жена? Едва ли ще я преследва по някакъв начин. Не вярва другият вторник или някой ден да я покани отново, ако я види. Не ѝ изглеждаше на тъпанар или неразбиращ. Вероятно си търсеше компания или изследваше приумиците на жени, ударени от мъжете си неочаквано рано сутрин и непомъдрели въпреки заплахите. Каквото и да е, по-приятно е да се прибереш с лека кола, отколкото в парещия автобус, където развеселените мъже и жени носят банските си и спотаилата се страст в гънките на порозовялата кожа едва удържа мъркането си, а ти – престилката за пране и големите портокалови ръкавици...

Издателство Жанет 45

Ничия в Хеликон

Ничия в Books.bg

Симеон Радев >> Лица и събития от моето време [ Том 1 ]

Из архива на Симеон Радев

Спомените на Симеон Радев, обемащи десетки хиляди страници, го разкриват като един от най-сладкодумните разказвачи в българската литература, която съвсем не е бедна откъм мемоари. Той ги определя като поредица от книги, носещи общото заглавие „Лица и събития от моето време“.
В тези своеобразни мемоари той не е в центъра на вниманието, а се изявява като изключително внимателен, но същевременно емоционален наблюдател и хронист на събитията и личностите от своето време.

Симеон Радевият архив е неизчерпаема съкровищница на българския дух, на политическата история на народа ни и на развитието и разцвета на българската журналистика и публицистика. Неговите „Строители на съвременна България“ и „Македония и Българското възраждане“ в продължение на един век остават ненадминати и заемат водещо място в историята на българската книжнина.

Издателство Захарий Стоянов



сряда, 19 март 2014 г.

>> Крикор Азарян – алхимия на играта

В памет на Азарян – Режисьора и Азарян – Учителя

Десет Кокови заповеди:

1. Бъди в мир със себе си.
2. На сцената не излизай, ако нямаш какво да кажеш.
3. Да си на сцената, не трябва да е задължение, нито пък само възможност за изява, а преди всичко вътрешна духовна потребност.
4. На сцената трябва да сме почтени спрямо зрителя и да не лъжем, още повече че всичко, което правим, е „на ужким“. В тази игра ние сме пратеници на въображението в търсене на нещата отвъд видимото и живеем на сцената донякъде от детско любопитство, но най-вече примамени от неясния и будещ тревога и страх силует на истината. Всичко това не търпи претенциозност и лъжа.
5. Тази игра става с взаимна любов и вяра. Колкото повече любов и вяра, толкова повече творческа лудост и радост от процеса. А за това са нужни артисти емоционално възбудими и заразителни. Актьорството не е за темерути и дебелокожи.
6. Не забравяй, че не знаеш нищо от онова, което предстои да се случи.
7. На сцената се мисли и действа, а чувствата идват сами – стига да имаш душа на артист.
8. Не ти си важен, важно е това, което правиш.
9. Да си съвременен – това значи да си необичаен и неочакван в постъпките и в реакциите си. Но това не значи да не си мотивиран и да липсва логика. И тук е разковничето: да вдигаш летвата на неочакваното до невероятност въпреки съществуващите закони на гравитацията.
9а. Не се престаравай с живота и играта си на сцената да бъдеш разбран и ясен на всички в залата. Това ще те доведе до дребнавост и буквалност, а нали винаги трябва да има и някаква тайна...
10. Това, което респектира и възторгва зрителя, е лекотата и простотата, с която артистът прави нещата. Точно тези умения го извисяват в неговите очи, защото на зрителя му е пределно ясно, че той това никога не би могъл да го постигне. Смъртта настъпва тогава, когато публиката престане да реагира и ръкопляска, защото си мисли: „Че това и аз го мога!“

Съставител Валентина Радинска

Издателство Захарий Стоянов



Ерих Мария Ремарк >> Врагът

Шест военни разказа, публикувани през 1930 и 1931 г.

В обширната студия на Модрис Екщайнс за раждането на модернизма и Първата световна война, озаглавена „Танцът над гробовете“, в която цяла глава е посветена на книгата на Ремарк „На Западния фронт нищо ново“, е публикувана и снимка от Първата световна война, която показва германски и английски офицери и редници, които спокойно си разговарят насред гола равнина на Западния фронт. Текстът под фотографията посочва, че това не е снимка, направена след примирието:

„Цари мир. На Коледа 1914 г. британски и германски войници се срещат на ничия земя. На фронта фотоапаратите са забранени, но въпреки това снимката е направена тайно“.

Снимката, която е част от колекцията на Имперския военен музей в Лондон, документира историческия фон, на който се развива първият публикуван в тази книга разказ на Ремарк – „Врагът“.

Описаното в разказа побратимяване с войниците, считани за врагове от отсрещната страна, което е в противоречие с всички закони и предписания на войната, тази „почти младежка дързост, когато човек копнее да стори нещо забранено, прелива от желанието да погази нечия заповед, да измами висшестоящия“, така жестоко прекратено от един престараващ се германски майор, не е пресъздадено от Ремарк като непосредствен свидетел на случващото се. Разказвачът от първо лице разпитва своя съученик Лудвиг Брайер, комуто по-късно ще отреди важна роля и в романа си „Обратният път“ от 1931 г., за най-силно впечатлилото го преживяване по време на войната. И противно на очакванията Брайер не разказва за тежки сражения с много жертви и за геройства на фронта, а историята за побратимяването с противника, дълбоко заровена в паметта на Брайер:

„Видях мнозина да умират, самият аз убих не един и двама, станах коравосърдечен и безчувствен. Годините летяха. Но така и през цялото време не смеех да си спомня за онзи тънък писък в дъжда“.

Събраните в това томче шест военни разказа на Ремарк, публикувани през 1930 и 1931 г. в американското списание „Колиърс“, разказват за Първата световна война от перспективата на следвоенното време. На преден план са изведени не същинските бойни действия, а последствията от войната, щетите и разрушенията, които е нанесла на земята („Мълчание около Вердюн“) и най-вече на хората както на фронта, така и в родината. С тези разкази Ремарк следва линията на романа си „На Западния фронт нищо ново“. За автора това е по-скоро следвоенна, отколкото военна книга:

„Успехът на „На Западния фронт нищо ново“ според мен беше успех на следвоенна книга – книга, в която се пита: „Какво се случи с тези хора?“. За пръв път там се задава въпросът: „Пострадаха ли хората, отнесоха ли със себе си нещо от войната и от факта, че им се наложи да погазят всичките си така наречени морални норми? Първо им казваха: Не убивай! А после им втълпяваха: Трябва добре да се прицелиш, за да улучиш.“

Ремарк пише „На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“, както и тези разкази, в края на 20-те години на миналия век като антиспомен на господстващите тогава описания, възхваляващи войната от гледната точка на офицери и националисти. Като антиспомен за „поколение, опустошено от войната, макар и оцеляло от нейните снаряди“. Ремарк не е имал за цел да напише „военна книга“, за каквато и до ден днешен се смята „На Западния фронт нищо ново“. Той се е стремил да анализира „чисто човешкия аспект на военните преживявания“.

„Външното преживяване (на Първата световна война) вероятно не е било еднакво за всички, но решаващият фактор без съмнение е, че книгата описва част от вътрешното изживяване – животът, изправен пред смъртта и борещ се срещу нея.“

Разказите, публикувани тук за първи път след 60 години, са непосредствено продължение именно на тази цел... Томас Шнайдер

Издателство Сиела

Врагът в Хеликон

Врагът в Books.bg

Владимир Набоков >> Отчаяние

Отчаяние е екзалтираща творба – разтърсваща, жизнена и невероятно колоритна. Мартин Еймис

Под повърхността на криминалната интрига Набоков ни пренася в умопомрачителния свят на двойствеността и илюзиите, където нищо не е такова, каквото изглежда.

Един ден Герман Карлович, руски търговец в изгнание, се натъква в Прага на скитник, у когото с изумление открива поразителна прилика със самия себе си. И не след дълго в ума му назрява план да убие скитника и така да инсценира собственото си убийство, жена му да получи неговата застраховка и после двамата под чуждо име да живеят благополучно и богато в чужбина.
Освен облагата, той се ласкае от мисълта, че е замислил перфектното престъпление.


Издателство Фама

Отчаяние в Хеликон

Отчаяние в Books.bg

вторник, 18 март 2014 г.

Кол Бюканън >> Чуждоземецът

Вече 50 години Свещената империя на Ман завладява един след друг околните народи...

Сърцето на света е разкъсвана от междуособици земя, където над огромните градове с блестящи кули се носят въздушни кораби, а в пристанищата кипи оживена търговия.
Водачът на Империята Светият матриарх Сашийн, безмилостно налага властта си с помощта на жреци, обучени в изкуството да убиват.
Аш е член на орден от убийци, рьошуните, които предлагат защита на своите клиенти, заплашвайки враговете им с отмъщение. Принуден от лошото си здраве да си вземе ученик, той избира Нико – гладен и отчаян младеж от обсадения град Бар-Кхос.
Когато синът на Светия матриарх убива жена, намираща се под защитата на рьошуните, орденът е принуден да изпрати хора със задачата да отнемат живота му. С тази мисия се заемат Аш и неговият ученик, които се впускат в опасно приключение.

Издателство Прозорец

Чуждоземецът в Хеликон


Евгения Завадска >> Шътао и неговите беседи за живописта

За Беседи за живописта на монаха Горчива тиква

В най-дълбоката древност не е имало Правила. Висшата простота още не е била разделена. Но щом тази висша простота се раздели, установява се Правилото. А на какво се основава Правилото? На Единната черта.

Единната черта е източник на цялото съществуване и корен на всички явления. Нейното действие е явно за духа [на Природата] и скрито в човека, ала профанът не разбира това. Ето защо трябва най-напред да установиш Правилото за единната черта в самия себе си.

Основанието на Правилото за единната черта е в липсата на правила, която поражда правилата, и това Правило пронизва множеството от правила.

Джон Лескроарт >> Щети

Те са богати и могъщи. Те винаги са над закона...

Когато Роу се връща в града с мисълта за мъст, никой не изглежда заинтересован да го върне в затвора; нещо повече – той открива тайнствен съюзник. Срещу него се изправят три колоритни личности, всяка от които има свои свои собствени разбирания за закона – избухливият лейтенант Глицки от отдел Убийства, новият окръжен прокурор Уес Фаръл, вятърничав и склонен към изяви в светлината на прожекторите, и неговата заместничка – амбициозната, но нетърпелива Аманда Дженкинс. Ще успее ли това импровизирано трио да надиграе своите интелигентни, методични и решени на всичко противници?

Роман за закона под обсада, за тъмната съблазън на отмъщението...

Издателство Весела Люцканова

Щети в Хеликон

Щети в Books.bg

понеделник, 17 март 2014 г.

Джон Гришам >> Сянката на чинара

Джон Гришам ни връща в съдебната зала на Клантън, в която Джейк Бриганс отново е въвлечен в ожесточен процес

Той е бял, богат, самотен и не вярва на никого. Сет Хъбард умира от рак.
Преди да се обеси на стария чинар близо до дома си, Сет написва собственоръчно последното си завещание. Лишава децата и внуците си от наследство, оставя почти всичко – всъщност повече от двайсет милиона, – на чернокожата си прислужница и създава съдебен конфликт, сравним единствено с процеса за убийство, воден от Джейк преди три години.
Защо? Каква мрачна тайна се крие зад това привидно ирационално решение?

Гришам се връща към типичния си стил и показва, че все още е един от най-добрите автори на съдебни трилъри. USA Today

Издателство Обсидиан





Станислав Белковски >> Путин: Цялата истина за стопанина на Кремъл

Той не харесва властта, но харесва атрибутите на властта: злато, замъци, лимузини, яхти, почетна гвардия, Charles Lafitte реколта 1815, бекас в сос от горски плодове, звука на думи като „Корфу“ и „Херкулан“ и сенките на Шрьодер и Берлускони

Тази книга е написана, за да разруши най-устойчивите и най-вредните митове за Владимир Путин. И да покаже Владимир Владимирович такъв, какъвто е всъщност – от глина и прах; от глина и прах, пък макар и от най-добро качество, след изминалите 14 години на огромна власт.

Желая и надявам се, ще мога да ви докажа следното.

• Путин никога не е бил разузнавач (intelligence), за какъвто е прието повсеместно да бъде считан. Нещо повече, въобще не можем да смятаме, че е човек от системата на КГБ на СССР. В тази система той е аутсайдер. В края на 80-те години КГБ почти погубва бъдещия президент на Руската федерация, прекъсвайки неговата кариера, скучна като панелна постройка. Политическата кариера на Путин започва при Анатолий Собчак, председател на Ленинградския градски съвет на народните депутати (1990–1991), кмет на Санкт Петербург (1991–1996), яростен противник на всичко съветско, откровен рушител на чекистката машина.

• Путин е истински, неподправен и верен приемник на Борис Елцин. Той не променя Елциновия стратегически курс, както е склонна да смята руската (и световната) либерална общественост, а точно обратното – води го към предначертания логически завършек. На онзи свят Елцин трябва да е много благодарен на своя приемник, както впрочем му е благодарен и на този свят. Но и Путин има всички основания да бъде особено благодарен на първия президент. Елцин го прибира през лятото на 1996 г. след драматичното поражение на Собчак на изборите за кмет на Санкт Петербург. Тогава новоизбраният кмет на северната столица Владимир Яковлев показва вратата на всички основни членове на тима на Собчак и най-напред на първия измежду тях – на Путин. И тогава изпадналият в паника, в болезнено очакване на края на своята едва стартирала кариера Путин е доведен в Москва от хората на Елцин на незначителна длъжност в администрацията на президента, но напълно подходяща за нов скок в кариерата. През 1996 г. Елцин става за Путин това, което е за него Собчак през 1990 г.

• Путин е бизнесмен и приятел на бизнеса. Ни повече, ни по-малко. Ще обясним това по-нататък. Имай търпение, мой любознателен читателю!

• В.В.П. (така наричат президента в различни части на земното кълбо) не ликвидира Елциновата олигархия и не лишава от влияние едрите бизнесмени, пръкнали се през годините след 1990-а. Точно обратното, именно тази олигархия става още по-силна и по-богата при управлението на Путин. Има няколко изключения, които само потвърждават общото правило.

• Путин никога не е изграждал в Русия легендарната „вертикала на властта“, за която толкова много се говори и пише. При неговото управление възниква хоризонталата на властта, състояща се от безбройно, несметно множество силови центрове. Във всеки от тези силови центрове, където големите пари се съюзяват с бюрокрацията, се ражда, живее и от време на време умира руската власт.За много от решенията, взети в центровете на тази хоризонтала, В.В.П. узнава последен или въобще не узнава. Философите постмодернисти биха нарекли такава власт „ризоматична“. Системните администратори използват друг термин – мрежова. Това в никакъв случай не е твърдо установена йерархия, начело на която стои Путин, както си представя по-голямата част от човечеството.

• Путин никога не е бил империалист и сега не е такъв. Той е бюргер, който се плаши от имперските мащаби, независимо дали става дума за мисли, намерения, действия, противодействия или други големи начинания.

• Никой от руските управници не е направил толкова много за довършването на разпада на Руската империя и за подготвянето на страната да приеме участта на национална държава по европейски образец, в това число и чрез волното или неволно дискредитиране на имперските символи, които са втръснали на руснаците до гуша. Какъв парадокс: запазвайки имперските символи, той освобождава разрушителната енергия на разпада на империята.

• Путин е антисъветски настроен човек. Всичко прашно и страшно, което напомня за Съветския съюз, му пречи. Дори само заради това, че в трагичния СССР той е неудачник, а във водевилната Руска федерация – еталон за успех.

• Путин е русофоб. Класически русофоб, par excellence. Сякаш е излязъл от полубезумните брошури на математика академик Игор Шафаревич, станали толкова популярни през 80-те години на миналия век, малко преди края на СССР (например прочулата се тогава, а сега почти забравена, „Русофобия“, публикувана в антилибералното литературно-публицистично списание „Наш современник“ през 1990). Путин се отнася много критично към руския народ и го смята неспособен за последователен съзидателен труд. (Така мислят доста изследователи на руската история, в частност един от основателите на мейнстрийм историографията Василий Ключевски). За Путин руснаците са мечтатели, а не съзидатели. Той навярно би се съгласил, че руснакът може да е светец, но не може да бъде честен. (Това твърди Константин Леонтиев, руски мислител от ХІХ век.). Съвременният капитализъм не може да бъде построен без най-баналната, скучна буржоазна честност. Според Путин властта в Русия, както и философията, трябва да бъде от немски тип. Само че как може да се постигне това?...

Карън Мари Монинг >> Тайната на забранената книга

Забранена книга, древна тайна, нежелана истина...

   Бях сънувала фантастичен сън. С Алина играехме волейбол край един от многото язовири, изградени от енергийната компания „Джорджа Пауър“ и пръснати из целия щат. Имаше три близо до Ашфорд и ние ходехме на някой от тях почти всеки уикенд през лятото – забавлявахме се, събирахме тен и гледахме момчетата. Сънят беше толкова жив, че все още можех да усетя вкуса на бирата „Корона“ с лайм, да помириша слънцезащитното масло с кокос и да усетя коприната на пясъка под краката си.
   Погледнах часовника. Беше два сутринта. Бях сънена и кисела и не се опитах да го прикрия.
   – Кой е?
   – Джерико Баронс.
   Не бих могла да бъда събудена по-рязко, дори ако бях ударена по главата с чугунения тиган на мама. Какво правеше той тук? Как ме беше открил? Скочих и посегнах към телефона, готова във всеки момент да се обадя на рецепцията, за да повикам полиция.
   – Какво искате?
   – Имаме информация за размяна. вие искате да знаете какво е. Аз искам да знам какво знаете за нея.
   Не бях готова да разкрия колко уплашена бях, че ме беше открил.
   – Умник сте, нали? Осъзнах го още в магазина. Какво ви забави толкова?
   Последва толкова проточена тишина, че започнах да се чудя дали не си е отишъл.
   – Не съм свикнал да моля за това, което искам. Нито да разменям нещо с жена – каза той накрая.
   – Е, свиквай с това с мен, приятел, защото не приемам заповеди от никого. И не давам нищо безплатно.
   „Празни, празни, празни заплахи, Мак.“ Но той не знаеше това.
   – Възнамерявате ли да отворите тази врата, госпожице Лейн, или ще разговаряме там, където всеки може да се бърка в работата ни?
   – Наистина ли възнамерявате да разменим информация? – парирах аз.
   – Да...

Издателство Егмонт България



неделя, 16 март 2014 г.

Димитър Стайков >> Човешкият цирк и Крикор Азарян

„На маестро Крикор Азарян с преклонение“

   Скъпи приятелю,

   Видя ли, че не е никак страшно човек да е на 50 години! Какво ти страшно, напротив, опасно е!... Бъди жив и здрав и все така и занапред бъди Крикор Азарян! За да можем да ти се възхищаваме и за да можем също така да те упрекваме. Твоята възраст е извънредно красива, в тази възраст човешкото сърце е пълно с нежност, тиха печал, с мълчаливи радости и с една безкрайна, лепкава, но топла и приятна, изключително човешка тъга, която като тънка пара опасва цялата ни земя, целия твой живот опасва, дими леко, сякаш е жива и диша, и там някъде, сред тази подвижна пара нещо шава, нещо бърбори, откъслечен смях се чува, човешки стон също така отеква тихо и пропада, без да остави следа подир себе си.
   И ето че това, подвижното, скъпи приятелю, се оказва твоят Театър! Това е театърът на Човека, твоят свят и твоят живот едновременно. А около шаващото, подвижното, възклицаващото или стенещото се трупат хора, кога повече, кога по-малко (аз също се струпвам в тая навалица), за да видят именно твоя театър...
   Съдбата е била щедра към теб, но като е проявила щедрост към таланта ти, то тя те е натоварила допълнително с тежък товар и сега, от върха на твоите 50 години сам виждаш, че ако по невнимание си оставял част от това по пътя си, то сега ще трябва да се върнеш назад (и много пъти да се връщаш назад), за да събираш всичко разпиляно или изоставено по пътя. Този товар няма кой друг да изнесе, сам ти ще трябва пренесеш всичко това на плещите си и в сърцето си...
   Аз отсъствах известно време и когато се върнах, помежду писмата, получени у дома, заварих едно писмо от непознат арменец. Между другото, този човек ме запитваше ето така: „Абе, другарю Радичков, не се ли намери в тоя див северозапад поне един арменец!“ Аз дълго мислих над това запитване и накрая си казах: „Ама, разбира се, че има такъв, само че не съумях досега да го разположа епически посред моите бедни орници, посред добитъка и дивотията на моя беден северозапад, но ако ми стигнат силите, скъпи приятелю, то обещавам ти в бъдеще време, че в една от пиесите ми ще има арменец именно от дивия северозапад, каменна отломка от Арарат, звук или музикален тон от Комитас, старозаветен човек, който е толкова стар (много по-стар от грузинците), че помни кога Ной е пристигнал в края на потопа на планината Арарат." Йордан Радичков, 1984

Хартиено издание и е-книга

Издателство Intense



Симон Урбан >> План D

ГДР през 2011 г...

   Източен Берлин, есента на 2011 година: обединението на двете Германии не е успяло, Егон Кренц е на власт вече двайсет и две години, а Германската демократична република - пред фалит. Столицата ѝ прилича на грохнало чудовище, задръстено и вмирисано от милионите мотори на автомобилите Фобос, наследили някогашния Трабант. За да оцелее, социализмът има един-единствен шанс: да преговаря с ФРГ и нейния федерален канцлер Оскар Лафонтен за икономически облекчения.
   Но ето че един бивш съветник на Кренц е намерен обесен и всички следи водят към Щази. Когато за убийството информира и седмичникът Шпигел, става ясно: ако невинността на Щази не се докаже, с ГДР е свършено.
   В сивочерния, занемарен Източен Берлин Мартин Вегенер от Народата милиция и западногерманският му колега Рихард Брендел се опитват да открият убийците – и откриват причините за катастрофата на ГДР.

Издателство Атлантис - КЛ

План D в Хеликон

План D в Books.bg

Петя Александрова >> Смокиново момиче

Приключенията на Фира и нейните приятели

   Случи ми се! Случи ми се! Толкова бях замаяна от щастие, че на улицата срещнах проклетата комшийка Гена и я поздравих. И тя, представяте ли си, даже ми се усмихна и рече: „Много си се разхубавила и пораснала. Яяя, каква хубава коса имаш.“ и посегна да ме погали. Да, и неприятните хора понякога са добрички. Веднага влязох в къщи, отидох до огледалото и се погледнах. Наистина съм пораснала и изглеждам... различно, сякаш за един ден съм се променила. Никога не съм забелязвала, че очите ми така блестят, сякаш вътре има лампички. И имам такова сладко малко носле, не е такава чушка като на Яна от нашия клас. За косата няма две мнения – като на самодива е, особено като е на плитка, а после я разреша. Днес така бях направила и може би датова ми се случи. Не смея да го кажа на глас от страх, че може някой да ме чуе. ЦЕЛУНА МЕ! ЦЕЛУНА МЕ! ТОЙ МЕ ЦЕЛУНА! Пипам си устните с пръсти, сякаш по тях има някаква следа – ама че съм смешна! Дали да кажа веднага на Васка или да си мълча известно време? Поне до утре боже би ще изтрая. Всъщност няма кой знае какво за казване, даже е малко глупаво като се разкаже. В часа по ръчен труд момчетата и момичетата се разделяме – те отиват долу в работилниците, а ние си седим в стаята и бродираме разни кърпички и карета. По едно време нашата учителка реши да прати бележка на тяхната учителка и аз трябваше да я занеса. В коридора към работилниците е полутъмно и отначало не го познах – Колето! И той беше тръгнал към нашата стая с бележка от тяхната учителка. Голям майтап! Посмяхме се малко в тъмното на стълбите и изведнъж усещам – той ме хваща за ръката. Чакам да видя какво ще се случи, но нищо... Просто седим и мълчим, а сърцето ми така бумти... После той ми каза: „Искаш ли да дойдеш с мене в неделя да гледаме „Трима мъже в снега“, май че е криминален. – В кое кино? – попитах аз, сякаш в нашия град има сто кина и това е най-важното. – в „Балкан“ – казва Колето и веднага след това се наведе и... Аз, като не знаех, че ще ме целува, се дръпнах и си ударих главата в стената. Нищо не разбрах от целувката, но съм сигурна ,че беше много хубаво, защото главата изобщо не ме заболя. Забелязала съм, че винаги е така: когато веднаж си изкълчих крака, защото скочих от автобуса в движение, много ме болеше, но, когато вечерта мама ми направи бухти с яйчен крем, забравих за болката и изядох дванайсет.
   Ох, Много съм щастлива...

Издателство Слово

Смокиново момиче в Хеликон

Смокиново момиче в Books.bg