Двама души тръгват на пътешествие - накъде, с каква цел, кои са те? отговорите са си бекетовски...
Издателство Фама
Мерсие и Камие в Хеликон
Мерсие и Камие в Books.bg
събота, 13 април 2013 г.
Самюъл Бекет >> Мерсие и Камие
Бекет е безподобен магьосник. Пред неговата риторика и музика всеки поет би позеленял от завист. Стивън Спендър
"Мерсие и Камие", първият следвоенен роман на Бекет и първият написан на френски, е смятан от литературните историци и критици за един вид предтеча на "В очакване на Годо".
Ангел Каралийчев >> Приказки
Илюстровано издание с най-обичаните приказки на Ангел Каралийчев
Наричан вълшебник, големият писател създава неповторим магически свят, пропит с духа на фолклора. Приказките с мотиви от народното творчество учат малките читатели на изконните нравствени ценности и добродетели.
В тях децата ще се срещнат с храброто петле, житената питка и глупавия вълк. Ще разберат как мързеливата снаха се е научила да се труди, защо трябва да се уважават възрастните хора и колко силна е майчината обич...
Издателство Хермес
Ангел Каралийчев. Приказки в Хеликон
Ангел Каралийчев. Приказки в Books.bg
петък, 12 април 2013 г.
Елена Алексиева >> Синдикатът на домашните любимци
Един опaсен свят, в който зловещото и зaбaвното въpвят pъкa зa pъкa. Посокaтa е неизвестнa...
Пенсиониpaн бpитaнски полковник нaпускa pодинaтa си, зa дa зaживее кaто женa;
гpупa мaскиpaни кaто животни децa, си игpaят нa отвличaния с неяснa идеологическa цел;
мъpтъв геpой от компютъpнa игpa, пътувa към отвъдното;
млaдa женa, в опит дa си въpне любовтa нa съпpугa си, pешaвa дa се снимa в поpнофилм;
тpудовaтa колония нa Кpaнaк, където вечният живот е нaй-стpaшното нaкaзaние...
Издателство Сиела
Синдикатът на домашните любимци в Хеликон
Синдикатът на домашните любимци в Books.bg
четвъртък, 11 април 2013 г.
Владимир Каперски >> Синът на лудата
Апокрифни спомени за едно време и едни хора...
Книгата ми се бунтува срещу философията на забравата: „Дайте да не се ровим в нечистотиите на миналото, да гледаме и вървим напред!”. Но как ще вървим напред, когато не знаем откъде идваме? Как ще намерим пътя, ако изгубим невидимата нишка, която, за добро или зло, е свързвала нашите предшественици? Как ще съзрем коя е спасителната посока, какво да следваме и какво да избягваме, за да не се изгубим и затрием в безвремието на времето? Но от опит зная, че най-лесният начин да се преиначи всяко явление е да го отделиш от корените му, да загърбиш съдбите на потърпевшите или да ги вкараш на едро в безстрастната историческа статистика. В България и на Балканите няма по-манипулирана темата от тази за Македония. Върху нея се е изсипвал и продължава да се трупа огромен товар от пропагандни отпадъци. Вършат го в Сърбия и в Р Македония, не по-различно е положението в Гърция. Не им отстъпваме и ние, в България, с тази разлика, че позицията ни или отсъствието на позиция е бягство от тлеещия въглен... Владимир Каперски
Издателство Факел
Синът на лудата в Хеликон
Синът на лудата в Books.bg
Деси Бошнакова >> 13 истории за W + 2
Историите са 15, но вие можете да си изберете 13-те, които ви харесват най-много. Случките се въртят около дума, която на английски започва с W...
Всякa прилика с действителни лица и събития е случайна. Не е търсена връзка с реални личности и събития, макар че със сигурнoст има такава. Историите напираха да излязат. Може би поради някаква W причина. Със сигурност някои са по-добри от други. Затова и има 2 бонус. Можете да ги прочетете с чаша кафе, вино или друга любима напитка в ръка и да намерите в тях това, което търсите. Нали всеки от нас търси различни неща и различни са нещата, които го правят щастлив. Струва си да подходите към историите с широко отворено съзнание. В тях няма будистка мъдрост, нито поучения. В тях има споделени моменти, мигове и чувства. Да, най-вече чувства. Защото, ако спрем да чувстваме, всичко става безсмислено.
Факт е, че историите са на хартия и са в очакване на срещата си с вас.
Welcome!
Деси Бошнакова
Факт е, че историите са на хартия и са в очакване на срещата си с вас.
Welcome!
Деси Бошнакова
Издателство Рой Комюникейшън
13 истории за W + 2 в Хеликон
13 истории за W + 2 в Books.bg
Иля Гилилов >> Играта Уилиам Шекспир или Тайната на Великия Феникс
Четиридесетгодишно проучване на различни аспекти от знаменития Шекспиров въпрос – загадъчната личност на най-великия драматург на човечеството...
През 1619 г. Бен Джонсън тръгва пеш на пътешествие в Шотландия, по време на което посещава поета Уилиам Драмънд и му гостува няколко дни. В приятелските разговори (на вино, пристрастието на своя гост към което Драмънд отбелязва специално) Джонсън открито изказва мнението си за най-големите писатели, поети и драматурзи, спомня си и много интересни подробности за всеки и за отношението си към тях, а той познава едва ли не всички свои литературни съвременници. След като изпраща госта си да си легне, Драмънд всеки път добросъвестно записва тези разговори. Записките му – не без приключения – са стигнали до нас и ни дават уникална възможност да видим „живи“ много известни елизабетинци и джейкъбианци, а заедно с това допълват представите ни за неукротимия нрав и злия език на самия Бен. В „Разговорите с Драмънд“ срещаме и спомен за жестокото скарване с Марстън, и описание на външността на Филип Сидни (макар че Джонсън едва ли е имал случай да го види лично), както и много неща за Дън, Дрейтън, Даниъл, Чапмън, Бомонт и разбира се – най-вече за самия Бен Джонсън. Но напразно ще търсим каквито и да било конкретни спомени на Джонсън за Уилиам Шекспир, за човека, когото Бен, както става ясно от поемата, написана няколко години по-късно за Великото фолио, познава добре и поставя несравнимо по-високо от всички свои съвременници и дори над корифеите на античния театър. За Шекспир Джонсън казва единствено, че не му достига талант и си спомня, че в една от пиесите му („Зимна приказка“) става корабокрушение в Бохемия, където море изобщо няма. И толкова.
А ето че само след три-четири години Джонсън пише за Великото фолио поема, която ще се превърне в най-знаменитото му поетическо произведение и завинаги ще свърже в очите на потомците името му с името на Великия Бард: „В памет на Автора, обичания от мен мистър Уилиам Шекспир и в името на онова, което той ни остави“...
Издателство Факел
сряда, 10 април 2013 г.
Чудомир >> Жената бе, жената!
Грехът и светостта, красотата и уродливостта, доброто и злото, смехът и мъката са сплетени в неразделимо единство, както винаги е било и както винаги ще бъде в живота човешки...
Не съм от тях
Не обичам, как’Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи, ама има едни жени, като Тана Папучкина, като разчекнат едни уста – като ханджийска порта! Онзи ден, както си седя у дома и наплитам пета на чорапа на наш Груя, гледам я през прозореца, тин-тин-тин, зачупила кръст, накокошинила се с кожи, с плетена чанта с мотив в ръка, и право у доктора влиза. Женена жена ма, сестро, да си седне в къщи и да си гледа работата, а то – фитнало се и не оставя човека на мира! Година и половина я гледам, все зъби поправя. Какви бяха тия зъби, какво беше туй чудо! И по небцето й да бяха никнали, и все с дупки да бяха, пак досега щяха да се поправят. Развали къщата на човека, кучката му с кучка! Гледам булката му, горката – охка, пъшка, караха се, биха се, – па и тя почна май да си покръшнува: все напудрена, я гледам, излиза и шапката й настрана малко килната, като фантазия.
Не ми е работа, как’Сийке, и не съм от тях, ама изпъденото й слугинче разправяло на Бона Кевина, пък тя казала на наша Кица Събчовата. Ама и за него се чува, че не било стока. От два месеца било без работа и все един подофицер, уж от тяхното село, се мъкнел с него. Остава ли ми време, сестро, от пуста работа да разуча отде е, откъде е и дали не е някой модерен братовчед! Пък и работа ли ми е да се меся в хорските маскарлъци! Човек да си гледа къщата, да му е ошетано, преметено и подредено навред, че вчера ходих у Бона Бозаджийкина за квас – пази боже! Нощвите им, как’Сийке, от две години неизстъргани, месалите им загорели от тесто и хвърлени в едно кьоше и отгоре им котката спи. Грехота и срамота! Два пъти в годината си андулира косите и обувки с лачени бомбета носи, а в къщата им – сякаш вторничен ден след пазар. Ама тяхна работа е пак, да ти кажа. Да правят, каквото си щат. Наш Груйо тъй дума: „Във всяка къща – и наредба, всяка коза – за свой крак. Кой както иска, тъй да я кара!“ Я Колчеви пък, никога не си дигат завивките от леглата. Както се измъкнат сутрин, тъй им седят креватите цял ден. Рекох веднъж на госпожата, а тя: „Нарочно – кай – ги оставяме, та да се проветряват.“ Пък то, че я мързи да ги подреди, мързи я, ама защо лъже хората! В една къща, дето пипа работна жена, то си личи. И спалнята им неразтребена, и във всекидневната им на миндера има една възглавница разпрана, и иглинарникът им виси накриво, а пък кърпата им за лице – сякаш цигани са се бърсали с нея!
Ооох, каквото, каквото – тяхна работа! Да си мълчи човек и да не се смразява с хората – тъй си зная аз, и кой какво е правил – да си отговаря, ами я да ставам да си вървя, че оставих малката да пържи лук в къщи: ще вземе да го прегори, че ще замирише, като кога минаваш край Парапанкини. Нали пустата им къща е на кьоше! Тя каква е къща, ама прозорци има и надолу да гледат, и нагоре по улицата. На единия постоянно е майката, а на другия – дъщеря й и не пропускат човек да мине, докато не разчовъркат целия му род. И все на изгоряла манджа мирише покрай тях. Дърта жена мари, сестро, а тръгнала по ума на дъщеря си! Все тоя инженер я бил искал, онзи съдия бил питал – чунким хората са полудели цял живот изгорели манджи да ядат! То да не излезе като Деша Коликучкова? Искали я, молили я, щели да я крадат, а и до ден днешен си стои в къщи смутена и сбръчкана, та и Еньо Кантонеринът й се назлъндисва вече. Пък и той какво ли търси? Чунким не помня, като го роди майка му четири месеца по-напред и какъв байрак развяваше на времето из долната махала!…
Снощи по тъмно, като събирах прането из двора, и – тупуррр – се нещо през две-три къщи от нас. Тръснах ризите на дърветата, хукнах се и – какво мислиш? На Пена Цанковичина, вдовицата, на дувара, от лява страна до портата – три керемиди съборени. Тъмно беше и не можах хубаво да разгледам, та сутринта рано още ходих и три мъжки стъпки с гумени токове намерих около мястото. Попитах нея каква беше тая тупурдия снощи, а тя: „Котарак – кай, – госпожа, котарак прескочил дувара и съборил керемиди…“ Мари аз го зная тоя котарак, дето си има и котка, и две котенца в къщи и дето работи във финансовото, ама не обичам да ги разправям!
От друга страна, яд ме е пък, че все на светица се прави, все на черкова ходи и надолу гледа. Ама наш Груйо знаеш ли за такива как дума: „Който гледа надолу – мисли за голо!“ И права приказка е тя, ами не ми трябва да ги разправям! Чунким у дома всичко е потекло по вода, та из чужди къщи ще ровим! Една снаха си доведохме, как’Сийке, господ да те пази до девета рода! Откак се е омъжила, все болна, все чамава. Злъчката й била пукната, стомахът и бил нервен, уж все диета пази, пък на втория ден на Коледа половината рибица от прасето оплюскала, дордето бях на гости! То добре, че като походвам тук-таме, та ме гощават хората, инак де можем надви с ядене в къщи! Не остави ни сладко, сестро, ни захар, ни саздърма! Мислех си, като е на диета, поне туршията няма да бута, а то, га погледнах в голямата делва – тук-там плува някое камбе!
Думах му на наш Пройка: слушай мене бре, майка, аз да ти избера момиче, че ги познавам всичките в града и околията. Какво му не думах! Дигна си един ден дърмите, че чак от Габрово я довлече. Хората и котка си не вземат от Габрово, а той жена домъкна! Малоумен излезе наш Пройко, на баща си се метнал. Не попитва, да се посъветва, да погледне чуждите къщи и наредби, ама тъй, урбулешката! Малко ли съм му думала: да иде у попадиини, да дойде у вас, че да види какво се казва наредба и фамилия! Я бат’Боньо, умен човек излезе, дето се ожени за тебе. Малко ти били редки зъбите и си понакуцнуваш, ама няма да маршируваш из кухнята я! Гледаш си къщата хубавичко и децата ти подредени, и бат’Боньо всяка събота с прана риза, а то у нас – разхвърляно, мръсно, една галимация!… Да започна да ти разправям, как’Сийке!… Ами не ми е по характера…
Не съм от тях!…
Не обичам, как’Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи, ама има едни жени, като Тана Папучкина, като разчекнат едни уста – като ханджийска порта! Онзи ден, както си седя у дома и наплитам пета на чорапа на наш Груя, гледам я през прозореца, тин-тин-тин, зачупила кръст, накокошинила се с кожи, с плетена чанта с мотив в ръка, и право у доктора влиза. Женена жена ма, сестро, да си седне в къщи и да си гледа работата, а то – фитнало се и не оставя човека на мира! Година и половина я гледам, все зъби поправя. Какви бяха тия зъби, какво беше туй чудо! И по небцето й да бяха никнали, и все с дупки да бяха, пак досега щяха да се поправят. Развали къщата на човека, кучката му с кучка! Гледам булката му, горката – охка, пъшка, караха се, биха се, – па и тя почна май да си покръшнува: все напудрена, я гледам, излиза и шапката й настрана малко килната, като фантазия.
Не ми е работа, как’Сийке, и не съм от тях, ама изпъденото й слугинче разправяло на Бона Кевина, пък тя казала на наша Кица Събчовата. Ама и за него се чува, че не било стока. От два месеца било без работа и все един подофицер, уж от тяхното село, се мъкнел с него. Остава ли ми време, сестро, от пуста работа да разуча отде е, откъде е и дали не е някой модерен братовчед! Пък и работа ли ми е да се меся в хорските маскарлъци! Човек да си гледа къщата, да му е ошетано, преметено и подредено навред, че вчера ходих у Бона Бозаджийкина за квас – пази боже! Нощвите им, как’Сийке, от две години неизстъргани, месалите им загорели от тесто и хвърлени в едно кьоше и отгоре им котката спи. Грехота и срамота! Два пъти в годината си андулира косите и обувки с лачени бомбета носи, а в къщата им – сякаш вторничен ден след пазар. Ама тяхна работа е пак, да ти кажа. Да правят, каквото си щат. Наш Груйо тъй дума: „Във всяка къща – и наредба, всяка коза – за свой крак. Кой както иска, тъй да я кара!“ Я Колчеви пък, никога не си дигат завивките от леглата. Както се измъкнат сутрин, тъй им седят креватите цял ден. Рекох веднъж на госпожата, а тя: „Нарочно – кай – ги оставяме, та да се проветряват.“ Пък то, че я мързи да ги подреди, мързи я, ама защо лъже хората! В една къща, дето пипа работна жена, то си личи. И спалнята им неразтребена, и във всекидневната им на миндера има една възглавница разпрана, и иглинарникът им виси накриво, а пък кърпата им за лице – сякаш цигани са се бърсали с нея!
Ооох, каквото, каквото – тяхна работа! Да си мълчи човек и да не се смразява с хората – тъй си зная аз, и кой какво е правил – да си отговаря, ами я да ставам да си вървя, че оставих малката да пържи лук в къщи: ще вземе да го прегори, че ще замирише, като кога минаваш край Парапанкини. Нали пустата им къща е на кьоше! Тя каква е къща, ама прозорци има и надолу да гледат, и нагоре по улицата. На единия постоянно е майката, а на другия – дъщеря й и не пропускат човек да мине, докато не разчовъркат целия му род. И все на изгоряла манджа мирише покрай тях. Дърта жена мари, сестро, а тръгнала по ума на дъщеря си! Все тоя инженер я бил искал, онзи съдия бил питал – чунким хората са полудели цял живот изгорели манджи да ядат! То да не излезе като Деша Коликучкова? Искали я, молили я, щели да я крадат, а и до ден днешен си стои в къщи смутена и сбръчкана, та и Еньо Кантонеринът й се назлъндисва вече. Пък и той какво ли търси? Чунким не помня, като го роди майка му четири месеца по-напред и какъв байрак развяваше на времето из долната махала!…
Снощи по тъмно, като събирах прането из двора, и – тупуррр – се нещо през две-три къщи от нас. Тръснах ризите на дърветата, хукнах се и – какво мислиш? На Пена Цанковичина, вдовицата, на дувара, от лява страна до портата – три керемиди съборени. Тъмно беше и не можах хубаво да разгледам, та сутринта рано още ходих и три мъжки стъпки с гумени токове намерих около мястото. Попитах нея каква беше тая тупурдия снощи, а тя: „Котарак – кай, – госпожа, котарак прескочил дувара и съборил керемиди…“ Мари аз го зная тоя котарак, дето си има и котка, и две котенца в къщи и дето работи във финансовото, ама не обичам да ги разправям!
От друга страна, яд ме е пък, че все на светица се прави, все на черкова ходи и надолу гледа. Ама наш Груйо знаеш ли за такива как дума: „Който гледа надолу – мисли за голо!“ И права приказка е тя, ами не ми трябва да ги разправям! Чунким у дома всичко е потекло по вода, та из чужди къщи ще ровим! Една снаха си доведохме, как’Сийке, господ да те пази до девета рода! Откак се е омъжила, все болна, все чамава. Злъчката й била пукната, стомахът и бил нервен, уж все диета пази, пък на втория ден на Коледа половината рибица от прасето оплюскала, дордето бях на гости! То добре, че като походвам тук-таме, та ме гощават хората, инак де можем надви с ядене в къщи! Не остави ни сладко, сестро, ни захар, ни саздърма! Мислех си, като е на диета, поне туршията няма да бута, а то, га погледнах в голямата делва – тук-там плува някое камбе!
Думах му на наш Пройка: слушай мене бре, майка, аз да ти избера момиче, че ги познавам всичките в града и околията. Какво му не думах! Дигна си един ден дърмите, че чак от Габрово я довлече. Хората и котка си не вземат от Габрово, а той жена домъкна! Малоумен излезе наш Пройко, на баща си се метнал. Не попитва, да се посъветва, да погледне чуждите къщи и наредби, ама тъй, урбулешката! Малко ли съм му думала: да иде у попадиини, да дойде у вас, че да види какво се казва наредба и фамилия! Я бат’Боньо, умен човек излезе, дето се ожени за тебе. Малко ти били редки зъбите и си понакуцнуваш, ама няма да маршируваш из кухнята я! Гледаш си къщата хубавичко и децата ти подредени, и бат’Боньо всяка събота с прана риза, а то у нас – разхвърляно, мръсно, една галимация!… Да започна да ти разправям, как’Сийке!… Ами не ми е по характера…
Не съм от тях!…
Издателство Рамита
Жената бе, жената! в Хеликон
Жената бе, жената! в Books.bg
Ивет Анави >> Съмна се. Сефарадската жива памет
Какъв е фолклорът на евреите? Той не е само съвкупност от устното народно творчество, а обхваща и елементи на традиционната народна култура като вярвания и обичаи...
От края на Средните векове в големите балкански градове на Османската империя са живели общности, говорещи езика на Сервантес (староиспански). Това са били голяма група евреи-сефаради, прокудени от Испания след Инквизицията през 1492 г.
В техния фолклор читателят ще открие чудния изказ на джудео-еспаньол. Обиквах го, влюбих се в силата и красотата на мъдростта, в начина, по който ме кара да мисля, да възприемам света. С наслада слушах и четях малките разкази, наричани еврейски - ясни и самокритични. Ивет Анави
Издателство Светулка 44
Съмна се. Сефарадската жива памет в Хеликон
Съмна се. Сефарадската жива памет в Books.bg
В техния фолклор читателят ще открие чудния изказ на джудео-еспаньол. Обиквах го, влюбих се в силата и красотата на мъдростта, в начина, по който ме кара да мисля, да възприемам света. С наслада слушах и четях малките разкази, наричани еврейски - ясни и самокритични. Ивет Анави
Издателство Светулка 44
Съмна се. Сефарадската жива памет в Хеликон
Съмна се. Сефарадската жива памет в Books.bg
Стивън Кинг >> Всичко е съдбовно
14 мистерии от майстора на съспенса
Ето какво направих.
Извадих от колодата карти всички пики плюс един жокер От асо до поп = 1 - 13. Жокер = 14.
Разбърках картите и ги раздадох. Порядъкът, в който ги обръщах една след друга, определи подреждането на разказите.
Получи се много сполучлив баланс между „литературните“ и по-комерсиалните…
СЪДБОВНО, не мислите ли?
По моя преценка добавих и обяснителна бележка преди или след всеки разказ. Стивън Кинг
Издателство Плеяда
Всичко е съдбовно в Хеликон
Всичко е съдбовно в Books.bg
вторник, 9 април 2013 г.
Марио Варгас Льоса >> Мечтата на келта
Легендарният деец на ирландското националноосвободително движение сър Роджър Кейсмънт – една наистина героична и горестна съдба...
Когато вратата се отвори, наред с лъча светлина и полъха въздух, в килията нахлу и уличната глъчка, която каменните стени приглушаваха, и Роджър се събуди стреснат. Все още сънен, примигвайки и опитвайки да се успокои, той зърна силуета на надзирателя, подпрян на касата на вратата. Навъсените му очи на отпуснатото лице с руси мустаци го изучаваха с познатата враждебност, която никога не криеше. Ето кой ще съжалява, ако английското правителство одобри молбата му за помилване.
– Посещение – изсумтя надзирателят, без да отмества поглед от него.
Роджър се изправи, разтривайки изтръпналите си ръце. Колко време беше спал? Едно от мъченията в затвора Пентънвил бе, че човек губеше представа за времето. В затвора Брикстън и в лондонския Тауър чуваше часовниците, които биеха на всеки половин и кръгъл час, но тук плътните стени не пропускаха към вътрешността на сградата камбанния звън от църквите на „Каледониън Роуд“ или глъчката от пазара в Айлингтън, а пазачите спазваха стриктно заповедта да не разговарят с него. Тъмничарят му сложи белезниците и му направи знак да върви напред. Да не би адвокатът му да носеше добри вести? Или кабинетът да е заседавал и да е взел решение? Може би погледът на надзирателя, излъчващ повече от всякога омразата, която будеше у него, се дължеше на това, че бяха смекчили присъдата му. Той пое по дългия коридор от червени тухли, потъмнели от нечистотия, покрай металните врати на килиите и олющените стени, на които през всеки двайсет или двайсет и пет крачки имаше висок прозорец с решетки, откъдето успяваше да мерне късче сивкаво небе. Защо му беше толкова студено? Беше юли, разгарът на лятото, и нямаше причина за този мраз, от който беше настръхнал.
Когато влезе в тясната стаичка за свиждане, помръкна. Там го чакаше не личният му адвокат, сър Джордж Гавин Дъфи, а един от неговите помощници, начумерен рус младеж с изпъкнали скули, издокаран като денди, който по време на четиридневния процес разнасяше документи между адвокатите на защитата. Защо, вместо да дойде лично, сър Гавин Дъфи пращаше един от своите помощници?
Младежът го посрещна с хладен поглед. В очите му се четеше гняв и погнуса. Какво му ставаше на този идиот? „Гледа ме като някаква гадина“, помисли си Роджър.
– Някакви новини?
Младежът поклати отрицателно глава. Пое си дъх, преди да заговори.
– Относно искането за амнистия – още не – обяви той сухо, правейки гримаса, от която видът му стана още по-кисел. – Трябва да изчакате заседанието на Министерския съвет.
Роджър се смущаваше от присъствието на надзирателя и другия пазач в малкото помещение. Макар да стояха безмълвно и неподвижно, той знаеше, че следят зорко всичко, което си казваха. Тази мисъл стягаше гърдите и затрудняваше дишането му.
– Но предвид последните събития – добави русият младеж, примигвайки за първи път и кривейки превзето уста, – сега всичко стана много по-трудно...
– Посещение – изсумтя надзирателят, без да отмества поглед от него.
Роджър се изправи, разтривайки изтръпналите си ръце. Колко време беше спал? Едно от мъченията в затвора Пентънвил бе, че човек губеше представа за времето. В затвора Брикстън и в лондонския Тауър чуваше часовниците, които биеха на всеки половин и кръгъл час, но тук плътните стени не пропускаха към вътрешността на сградата камбанния звън от църквите на „Каледониън Роуд“ или глъчката от пазара в Айлингтън, а пазачите спазваха стриктно заповедта да не разговарят с него. Тъмничарят му сложи белезниците и му направи знак да върви напред. Да не би адвокатът му да носеше добри вести? Или кабинетът да е заседавал и да е взел решение? Може би погледът на надзирателя, излъчващ повече от всякога омразата, която будеше у него, се дължеше на това, че бяха смекчили присъдата му. Той пое по дългия коридор от червени тухли, потъмнели от нечистотия, покрай металните врати на килиите и олющените стени, на които през всеки двайсет или двайсет и пет крачки имаше висок прозорец с решетки, откъдето успяваше да мерне късче сивкаво небе. Защо му беше толкова студено? Беше юли, разгарът на лятото, и нямаше причина за този мраз, от който беше настръхнал.
Когато влезе в тясната стаичка за свиждане, помръкна. Там го чакаше не личният му адвокат, сър Джордж Гавин Дъфи, а един от неговите помощници, начумерен рус младеж с изпъкнали скули, издокаран като денди, който по време на четиридневния процес разнасяше документи между адвокатите на защитата. Защо, вместо да дойде лично, сър Гавин Дъфи пращаше един от своите помощници?
Младежът го посрещна с хладен поглед. В очите му се четеше гняв и погнуса. Какво му ставаше на този идиот? „Гледа ме като някаква гадина“, помисли си Роджър.
– Някакви новини?
Младежът поклати отрицателно глава. Пое си дъх, преди да заговори.
– Относно искането за амнистия – още не – обяви той сухо, правейки гримаса, от която видът му стана още по-кисел. – Трябва да изчакате заседанието на Министерския съвет.
Роджър се смущаваше от присъствието на надзирателя и другия пазач в малкото помещение. Макар да стояха безмълвно и неподвижно, той знаеше, че следят зорко всичко, което си казваха. Тази мисъл стягаше гърдите и затрудняваше дишането му.
– Но предвид последните събития – добави русият младеж, примигвайки за първи път и кривейки превзето уста, – сега всичко стана много по-трудно...
Издателство Колибри
Мечтата на келта в Хеликон
Мечтата на келта в Books.bg
Георги Илиев >> Лятото на 1913 г.
През лятото на 1913 година българското население от стотици села, разположени между Черно море, Мраморно море, Бяло море, Егейско море, Дойранското и Охридското езеро, са били подложени на етническо прочистване и са станали жертва на престъпление...
Душите на стотиците хиляди българи, станали жертва на жесток геноцид през 1913 г., не могат да намерят покой, докато не получат признание. Те заслужават и ни задължават да пазим светла паметта им, за да не допускаме грешките от миналото, каквито направиха нашите политици и държавници – грешки, дали повод България да изживее най-страшната национална катастрофа само месеци след блестящите победи на българската войска по време на Балканската война, донесла освобождението на българите в Тракия и Македония и очертала с Лондонския мирен договор по-обширни граници на държавата от тези с договора от Сан Стефано.
Паметта на жертвите все още чака признание от поколенията...
 |
Паметта на жертвите все още чака признание от поколенията...
Издателство Изток-Запад
Лятото на 1913 г. в Хеликон
Лятото на 1913 г. в Books.bg
понеделник, 8 април 2013 г.
Зигмунд Фройд >> Тотем и Табу
Фройд за пръв път се обръща към обществото и културата. Вместо анализ на индивидуалната душа - на сцената излизат фантазмите на колективната. Защо?
Книгата дава един отговор, който днес вече е станал легендарен. Въпросът обаче продължава да стои пред всеки от нас.
Наистина ли тотемизмът и табутата се коренят в едиповия комплекс? Той ли е в основата на всяка невроза, в която и епоха да се проявява тя? Това ли е първоначалото на религия, морал, изкуство, закон и общество? Доколко си помагат едно на друго изучаването на неврозите и на културните образувания? Еднакъв ли е генезисът на социалното въображаемо и на индивидуалното несъзнавано?
Наистина ли тотемизмът и табутата се коренят в едиповия комплекс? Той ли е в основата на всяка невроза, в която и епоха да се проявява тя? Това ли е първоначалото на религия, морал, изкуство, закон и общество? Доколко си помагат едно на друго изучаването на неврозите и на културните образувания? Еднакъв ли е генезисът на социалното въображаемо и на индивидуалното несъзнавано?
Издателство Критика и хуманизъм
Тотем и Табу в Хеликон
Тотем и Табу в Books.bg
Йонко Кунчев >> Криминалистика от А до Я
Повече от 1000 статии, обясняващи съдържанието на категории, понятия и термини, използвани в криминалистическата наука...
Пособието съдържа и информация относно исторически факти, свързани с криминалистиката, както и методически указания за извършване на действия по разследването.
Ето защо това не е само справочник на използваната в криминалистиката терминология, но може да изпълнява и функцията на практическо пособие за разследване.
От тази гледна точка книгата може да бъде полезна за органите на досъдебното производство и съда, както и за граждани, участващи в наказателния процес в едно или друго процесуално качество.
Издателство Сиела
Криминалистика от А до Я в Хеликон
Криминалистика от А до Я в Books.bg
>> Горски приказки
Приказките "Горска приказка" от Лъчезар Станчев, "Весела забава в горската дъбрава" от Лила Захариева и "В горския ЦУМ" от Емилия Захариева. С илюстрациите на Никола Мирчев
Имаше отдавна стар, белобрад воденичар. Беше той любим на всички: на бедняците в селата, на животните в гората и на мъничките птички. В зимна вечер студ ли свие, идваше да се прикрие в неговата воденичка изпомръзналата птичка, катеричката игрива и сърната боязлива, пък и Зайо дългоух със дебелия кожух. Знаеха, че там ще сварят мил човек – воденичаря. Той ги срещна и погали, па лулата си запали. И край огъня тогава слушат всички до забрава приказките му чудесни, хубавите стари песни.
Но веднъж воденичарят тръгна с конче за пазара.
– Зайо, нямам син, ни внук, ти ще ме заместваш тук. Ще ми смелиш пет чувала, ще омесиш питка бяла.
Тръгна дядо. И в гората се разнесе новината. Ежко чу, дотича тука и на прагчето почука:
– Зайо късоопашатко, идвам да помагам, братко. Ти си тук воденичар, искаш ли ме за другар?
– Влизай, Еженце бодливо, само да си работливо.
– Аз ли, Зайо? Много знам да работя! Гледай сам! – Грабна пъргаво метлата и помете той земята. Пък и Зайо се разрипа, жито в трите коша сипа. Пуснаха вода и тя колелата завъртя. Вижте: камъните бели хубаво брашно са смлели. Зайо меси. За дърва Ежко тича презглава. И под връшник с буйна жар в подница за дядо стар бързо се изпече пита. Ето я – стои увита.
А от горската поляна Вълчо, Меца и Лисана дружно тръгват към реката. Там към края на гората малка воденица трака, Зайо в нея гости чака…
– Хайде… – И със стъпка тиха те натам се приближиха. Ала птици бързокрили бяха вече съобщили.
– Ежко, как да се спасим?
– С хитрина ще победим! Скрий се, Зайо! – И веднага, спрял водата, сам на прага Ежко храбро се изстъпи:
– Влезте, влезте, гости скъпи! Лисо, я кажете, кой господар ще стане мой?
– Аз! На мене за награда воденицата се пада!
– Не на теб! На мен! – Мецана с Лиса, с Вълчо спор захвана.
– Чуйте – рече Ежко, – има, има камъни за трима. Върху тях се покачете и по даден знак скочете. Който скочи най-далече, той е господарят вече.
– Тъй да бъде, Ежко драг, тук сме всички! Давай знак!
Ежко викна през вратата:
– Зайо, хей, пусни водата!
Щом потече и засъска, колелата тя заблъска; камъните – хопа-троп – завъртяха се в галоп, а след тях, това и чакаха, кречеталата затракаха. Някой на хоро ли хвана Меца, Вълчо и Лисана?
Край кошовете в уплаха тримата се завъртяха. „Олеле! Дано е сън!“ Ето бухнаха в кошовете, после рипнаха отново те и побягнаха навън. Клатеха се вляво, вдясно… Мостчето им беше тясно, та цамбурнаха в реката. И отнесе ги водата…
Зайо викна:
– Ежко мой, ти си бил голям герой!
И във тихата гора почна весела игра. Скоро дядо се завърна. Зайо, Ежко той прегърна. Сирене и топла пита хапнаха си до насита.
Горска приказка
Но веднъж воденичарят тръгна с конче за пазара.
– Зайо, нямам син, ни внук, ти ще ме заместваш тук. Ще ми смелиш пет чувала, ще омесиш питка бяла.
Тръгна дядо. И в гората се разнесе новината. Ежко чу, дотича тука и на прагчето почука:
– Зайо късоопашатко, идвам да помагам, братко. Ти си тук воденичар, искаш ли ме за другар?
– Влизай, Еженце бодливо, само да си работливо.
– Аз ли, Зайо? Много знам да работя! Гледай сам! – Грабна пъргаво метлата и помете той земята. Пък и Зайо се разрипа, жито в трите коша сипа. Пуснаха вода и тя колелата завъртя. Вижте: камъните бели хубаво брашно са смлели. Зайо меси. За дърва Ежко тича презглава. И под връшник с буйна жар в подница за дядо стар бързо се изпече пита. Ето я – стои увита.
А от горската поляна Вълчо, Меца и Лисана дружно тръгват към реката. Там към края на гората малка воденица трака, Зайо в нея гости чака…
– Хайде… – И със стъпка тиха те натам се приближиха. Ала птици бързокрили бяха вече съобщили.
– Ежко, как да се спасим?
– С хитрина ще победим! Скрий се, Зайо! – И веднага, спрял водата, сам на прага Ежко храбро се изстъпи:
– Влезте, влезте, гости скъпи! Лисо, я кажете, кой господар ще стане мой?
– Аз! На мене за награда воденицата се пада!
– Не на теб! На мен! – Мецана с Лиса, с Вълчо спор захвана.
– Чуйте – рече Ежко, – има, има камъни за трима. Върху тях се покачете и по даден знак скочете. Който скочи най-далече, той е господарят вече.
– Тъй да бъде, Ежко драг, тук сме всички! Давай знак!
Ежко викна през вратата:
– Зайо, хей, пусни водата!
Щом потече и засъска, колелата тя заблъска; камъните – хопа-троп – завъртяха се в галоп, а след тях, това и чакаха, кречеталата затракаха. Някой на хоро ли хвана Меца, Вълчо и Лисана?
Край кошовете в уплаха тримата се завъртяха. „Олеле! Дано е сън!“ Ето бухнаха в кошовете, после рипнаха отново те и побягнаха навън. Клатеха се вляво, вдясно… Мостчето им беше тясно, та цамбурнаха в реката. И отнесе ги водата…
Зайо викна:
– Ежко мой, ти си бил голям герой!
И във тихата гора почна весела игра. Скоро дядо се завърна. Зайо, Ежко той прегърна. Сирене и топла пита хапнаха си до насита.
Издателство Захарий Стоянов
Горски приказки в Хеликон
Горски приказки в Books.bg
неделя, 7 април 2013 г.
Аристотел >> За поетическото изкуство
Омир най-добре е научил другите поети да говорят лъжа, така както трябва... Аристотел
Изглежда, че две, и то естествени причини са породили изобщо поезията. Първо, склонността към подражание е вродена на хората още от детска възраст и те се отличават от другите живи същества по това, че са най-способни да подражават и че първите си знания добиват чрез подражание. Второ, всички хора изпитват удоволствие от изобразеното, а доказателство за това е практиката: ние с удоволствие разглеждаме най-точното изображение на неща, които сами по себе си са неприятни за окото, например изображения на най-противни животни и на трупове. Причина за това е още фактът, че познанието е във висша степен приятно не само за философите, но и за останалите хора, с тази разлика, че последните се приобщават за кратко време към него. Хората изпитват радост, когато гледат картини, защото, като ги съзерцават, могат да се учат и умозаключават какво представя всяко нещо – например че това е този и този човек. Ако гледащият не го е виждал по-рано, творбата ще му достави удоволствие не с това, че е подражание, а с изпълнението си, с багрите си или с друга подобна причина...
Издателство Захарий Стоянов
За поетическото изкуство в Хеликон
За поетическото изкуство в Books.bg
Боримир Дончев – Борей >> Самира
1683. В битката за Европа османците включват своето тайно, неподозирано от никого в тези времена оръжие – корпус от красиви и смъртоносни еничарки, водени от безмилостната Самира...
Вратата с трясък се отвори и в стаичката нахлуха въоръжени мъже. Този най-отпред, вероятно предводителят им – едър мъж, с тъмносиня чалма и лице, украсено с продълговат червеникав белег, властно се изправи пред масата. Огледа тримата и тихо рече:
– Къде е момчето?
Мъжът и жената бавно се изправиха.
– Ние... такова... нямаме мъжко чедо, ага. Само... тя ни е.
– Как така нямате, бре? Казаха ми, че имате две деца. Къде е другото? Момчето?
– Другото... – спогледаха се двамата. – То се спомина... Отиде си от този свят още миналата есен.
– Така ли? – ухили се той. – Да не ме лъжете, ей, че одма ви подпалвам чергата?
– Кащяло да лъжем, ага. Самата истина ти казвам.
– Я проверете из къщата – обърна се той към спътниците си. –
Изтарашувайте всичко! До последната шумка.
И докато от съседните стаи долиташе шум и трясък от усърдното издирване, жената и мъжът стояха прави пред човека с белега с каменни лица. Ни най-малко притеснение или уплаха не личеше в държанието им.
– Няма, ага! – влезе в одаята единият от войниците. – Май наистина им е само това момиченце.
– Казахме ти, ага – един през друг заговориха мъжът и жената, свалили огромния товар напрежение. – Истината ти рекохме. Ние сме верни поданици на Падишаха.
– Верни, ба! – сопна им се той. – Само гледате как да излъжете, нещо...
После приближи до масата и с два пръста отчупи парче от сиренето. Примлясна със задоволство и ги огледа. И тук изглежда някаква мисъл го осени, защото се приближи до момиченцето. То дори не го погледна, а стоеше сякаш вкаменено.
– Я, каква си ми хубавица – погали я по косите мъжът. Неочаквано даде знак на войниците. – Щом нямате мъжко, ще вземем нея. Таман, като поотрасне, да краси харема на султана. Хванете я!
Войниците хищно се спуснаха и начаса грабнаха момиченцето...
– Къде е момчето?
Мъжът и жената бавно се изправиха.
– Ние... такова... нямаме мъжко чедо, ага. Само... тя ни е.
– Как така нямате, бре? Казаха ми, че имате две деца. Къде е другото? Момчето?
– Другото... – спогледаха се двамата. – То се спомина... Отиде си от този свят още миналата есен.
– Така ли? – ухили се той. – Да не ме лъжете, ей, че одма ви подпалвам чергата?
– Кащяло да лъжем, ага. Самата истина ти казвам.
– Я проверете из къщата – обърна се той към спътниците си. –
Изтарашувайте всичко! До последната шумка.
И докато от съседните стаи долиташе шум и трясък от усърдното издирване, жената и мъжът стояха прави пред човека с белега с каменни лица. Ни най-малко притеснение или уплаха не личеше в държанието им.
– Няма, ага! – влезе в одаята единият от войниците. – Май наистина им е само това момиченце.
– Казахме ти, ага – един през друг заговориха мъжът и жената, свалили огромния товар напрежение. – Истината ти рекохме. Ние сме верни поданици на Падишаха.
– Верни, ба! – сопна им се той. – Само гледате как да излъжете, нещо...
После приближи до масата и с два пръста отчупи парче от сиренето. Примлясна със задоволство и ги огледа. И тук изглежда някаква мисъл го осени, защото се приближи до момиченцето. То дори не го погледна, а стоеше сякаш вкаменено.
– Я, каква си ми хубавица – погали я по косите мъжът. Неочаквано даде знак на войниците. – Щом нямате мъжко, ще вземем нея. Таман, като поотрасне, да краси харема на султана. Хванете я!
Войниците хищно се спуснаха и начаса грабнаха момиченцето...
Издателство Изток-Запад
Самира в Хеликон
Самира в Books.bg
Абонамент за:
Публикации (Atom)