събота, 5 юли 2014 г.

Джон Скалзи >> Червеноризци

Енергично избягвано назначение...

Мичман Ендрю Дал току-що е бил назначен на флагмана на Общовселенското обединение, капитален кораб Дръзки.
Постът му е престижен и животът не би могъл да бъде по-прекрасен... макар че на борда се случват множество извънредно странни събития...
– всяка изследователска мисия включва смъртоносен сблъсък с извънземни сили
– капитанът на кораба, научният офицер и красавецът лейтенант Керенски винаги преживяват тези сблъсъци
– за съжаление, всеки път загива поне по един от нижестоящите членове на екипажа.

Надали е изненадващо колко енергия влага екипажът за избягване на всяка цена на назначенията в състава на изследователски мисии.

Издателство Изток-Запад

Жан Кокто >> Тома Самозванеца

Жан Кокто е роден на 5 юли (1889-1963)

Аз знам, че изкуството е съвършено необходимо, колкото и да не знам защо. Жан Кокто

Героят от Тома самозванеца си изгражда измислен образ не от суета или жажда за величие, а от желание да надхвърли своето аз и делничността, от стремеж към героизъм.
Но мнимата самоличност го отвежда към реален трагизъм.

Преводач Виктория Кьосовска

Библиотека Хексагон

Издателство Фама

петък, 4 юли 2014 г.

Братислав Иванов >> Японската религия

Тъй като японският будист по рождение е японец, той е също така и шинтоист. Като Генчи

   Някои западни учени лансират идеята, че за шинтоизъм, разбиран като религиозно учение, може да се говори едва за времето след късния ХІІІ в., а преди този период в Япония са съществували само местни култове и концептуалното обобщаване на базови религиозни тенденции е невъзможно
(Теувен, 2003; Бауринг, 2005). Така те се противопоставят на традиционната гледна точка, според която шинто е духовна основа на японската нация и японската цивилизация, религиозна система, съществуваща от древни времена и запазила тясна връзка с ценностната система на японците. Сред представителите на традиционната гледна точка са японски учени като Янагита Кунио, Орикучи Шинобу, Сонода Минору, а от западните – Джон Нелсън (2000). Към нея се придържат и повечето съвременни руски японисти.
   Дж. Китагава (1988), един от най-големите специалисти по история на японската религия, разглежда шинтоизма като автохтонна религиозна традиция, запазила през вековете неизменно вътрешно съдържание, но трансформирала под влияние на континенталните религии външните си форми.
   Тук ще разглеждаме шинтоизма като единен комплекс от идеи и представи, което позволява да говорим за него като за дълбинна структура, запазила във времето своята устойчивост и относителна неизменност. Разбира се, в ретроспекция можем да видим множество различия, които са неизбежни за всяка религиозна система с многовековна история, но тези различия не засягат същността на шинтоизма, основана на вярата в ками.
   Тъй като още през 673 г. е създадено Управление по въпросите на небесните и земните ками (Джингикан) и вече са направени първите стъпки за въвеждане на единна литургична година, цитираната по-горе гледна точка на учени като Ричард Бауринг и Марк Теувен е неприемлива.
   Шинтоизмът е естествено възникнала национална религия и в него няма доктринални елементи, водещи началото си от първоосновател, пророк или от божествени откровения. Що се отнася да свещените книги, някои японски автори виждат известен паралел между Стария завет и митологично-историческите летописи Коджики и Нихонги.
   Шинтоизмът трудно може да бъде описан адекватно в термините на европейските представи за вяра и религия, тъй като в него японците виждат естествения и хармоничен ред на всичко съществуващо от незапомнени времена, виждат Пътя, който трябва да следва всеки един от тях. Шинтоизмът е не просто религия, а парадигма на японската духовност (Сонода, 2001).
   Почитането на ками и предците, участието в ритуалите и спазването на обичаите, свързани с шинтоизма, се възприемат като нещо, произтичащо от естествения ред на нещата, а не като религиозна вяра. В известен смисъл може да се каже, че японците живеят в света на ками и заедно с тях. Разбира се, както и във всички религии, в шинто също се разграничава сакралното от профанното, но разликата между тях невинаги е достатъчно ясна.
   Докато в християнството се смята, че Бог създава човека по свой образ и подобие, според шинтоизма както самите японци, така и островите, обитавани от тях, са богородени.    Прародители на хората са ками и самите хора стават ками след смъртта си. Ето защо отношенията между ками и хората в шинтоизма са принципно различни от отношението Бог–човек в християнството. Идеята за пряка съпричастност със сакралното има изключително важно значение за духовното самосъзнание на японците и за японския етнос в частност.
   С шинтоистките представи за устройството на мирозданието са свързани понятията Небе и Земя (Тенчи), Свещеният небесен стълб (Тен но михашира), Небесната равнина (Такамагахара) и т.н.
   С митологичните представи за историята на страната са свързани термините Ерата на божествата (神代 Камийо/Джиндай) и слизане на Небесния внук на Земята (Тенсонкоорин), а с концепцията за държавното устройство, разработена в Школата Мито (Митогакуха) – труднопреводимият термин кокутай. Един от възможните преводи е държавен организъм.
   Съвременните изследвания на шинто се провеждат по направления на теологията, историята, фолклористиката и антропологията. Може да се каже, че основите на научното изучаване на шинтоизма се поставят от Школата за национална наука (Кокугаку) през периода Едо (1600–1868). Особено внимание на писмените източници и теологията на шинто се отделя през перио да Мейджи (1868–1912), като през 1905 г. е разкрита катедра по теология към Токийския университет. Изключителна роля за изучаването на шинто от гледна точка на народните традиции и фолклористиката изиграват Янагита Кунио и Орикучи Шинобу...

Издателство Изток-Запад

Джералд Даръл >> Срещи с животни

Прошнуровани и пронумеровани по даръловски...

   Винаги съм се изненадвал как по цял свят хората не обръщат и капка внимание на заобикалящата ги фауна. За тях и в тропическия лес, и в саваната, и в планините, сред които живеят, очевидно не съществува никакъв живот. Очите им виждат само някакъв стерилен пейзаж. Този факт ми беше натрапен за сетен път по време на последното ми посещение в Аржентина. В Буенос Айрес се запознах с един англичанин, който беше прекарал целия си живот в тази страна, но не можа да се начуди къде сме тръгнали с жена ми да ловим животни в пампасите.
   – Но там няма нищо, скъпи приятелю! – възкликна.
   – Защо? – озадачих се, понеже ми се беше сторил интелигентен човек.
   – Че то цялата пампа не е нищо друго освен трева и пак трева – заразмахва бойко той ръце в желанието си да ми покаже докъде стигала тревата. – Нищичко няма там, скъпи приятелю, абсолютно нищо, освен трева и тук-там по някоя крава.
   Да, едно такова най-грубо описание на пампасите не е много далеч от истината, ако се няма предвид фактът, че тази огромна равнина се състои не само от крави и гаучоси. Изправен насред пампасите, можеш да се въртиш бавно на триста и шейсет градуса и ще видиш единствено легнала хоризонтално като маса за билярд трева, стигаща чак до хоризонта и прекъсвана само тук-таме от купчини гигантски магарешки бодили, високи около два метра и приличащи на несравними с нищо сюрреалистични свещници. Изпънал се под парещото синьо небе, този пейзаж може наистина да ти се стори мъртъв, но под трептящия плащ на тревата и сред горичките сухи, трошливи стъбла на магарешките тръни съществува един невероятно разнообразен живот. И ако тръгнеш на кон в най-голямата жега през този тревист килим или си запробиваш път през гигантска гора от бодили, при което крехките стъбла пукат и пращят под теб със силата на фойерверки, малко неща би видял, с изключение на птиците. На всеки четирийсет-петдесет метра ще срещнеш по някоя подземна сова, изпъчила се като гвардеец на пост върху туфа трева до дупката си, да те приковава с невярващ смразяващ поглед, а щом се приближиш, подхваща нервен притеснен танц, след което полита безшумно над тревата.
   Движението ти неминуемо попада в полезрението и бива незабавно докладвано от наблюдателите на пампасите – черно-белите маскирани калугерици, които щъкат скришом насам-натам, привеждат глави и не те изпускат от взора си, докато в един момент не се вдигнат на шарените си криле и захванат да кръжат отгоре ти и да пищят тревожно „теро-теро-теро... теро... теро“, известявайки по този начин присъствието ти на всичко живо в радиус от няколко километра. Някъде там, далеч, други калугерици подхващат пронизителния зов, докато в един момент вече имаш чувството, че виковете им огласят цялата пампа. И няма живо същество, което да не е нащрек или да не проявява подозрителност. Пред теб два от привидно умрелите клони от скелета на мъртво дърво изведнъж разперват криле и се издигат към парещото синьо небе – каракари чиманго с внушителни ръждиви и бели пера и дълги стройни крака. А онова нещо, което ти е заприличало на свръхголяма туфа изсушена от слънцето трева, най-неочаквано се изправя на дългите си яки нозе и се понася с огромни плавни крачки и изпънат врат, слаломира изящно между магарешките бодили, а ти едва сега си даваш сметка, че не е било туфа трева, а обикновено нанду, притаило се с надеждата, че ще го подминеш, без да го забележиш. Така че разгласяването на присъствието ти от страна на калугериците си има и хубава страна: създава паника сред останалите обитатели на пампасите и ги кара да се покажат.
От време на време стигаш до някоя лагуана – плитко езерце, заобиколено с тръстика и няколко недорасли дървета. И попадаш на дебелите му зелени жаби, които, когато са разтревожени, скачат върху теб със зейнали уста и издават страховити крясъци. А подир жабите през тревата се плъзгат тънки, дълги змии, украсени в сиво, черно и яркочервено, та приличат на вратовръзките на някое английско частно училище. В шавара почти гарантирано ще намериш гнездо на качулата паламедея – птица, наподобяваща огромна сива пуйка: рожбата клечи в леката вдлъбнатина върху изпечената от слънцето земя, жълтее като лютиче, но не потрепва дори докато копитата на коня ти я прекрачват; в това време родителите крачат тревожно насам-натам и тръбят уплашено, а между крясъците дават, но с по-тих глас, инструкции на отрочето.
   Такава е пампата през деня. А вечерта, докато се прибираш, яздейки, у дома, слънцето залязва сред пламнали цветни облаци, патици долитат да се скупчат из лагуаните и при кацане разпращат вълнички из тихите води. Ятца розови лопатарки се спускат на розови облаци да се хранят из плитчините сред преспите от черношиести лебеди.
   Яздиш през бодилите и колкото по-тъмно става, толкова по-голяма е вероятността да срещнеш някой броненосец, превил се като странна механична играчка, да се прокрадва в търсене на препитание; или пред теб ще се изправи скункс, блещукащ ярко в черно и бяло на фона на падащия здрач, опънал вдървена опашка и потропващ нервно и предупредително с лапи.
   Това бяха първите ми впечатления от пампасите, и то само за няколко дни. А приятелят ми, прекарал целия си живот в Аржентина, така и не беше разбрал за съществуването на този малък птичи и животински свят. За него пампасите си оставаха „нищо, освен трева и тук-там по някоя крава“. Направо да го съжалиш...

Преводач Венцисав К. Венков

Издателство Колибри

Чарлс Буковски >> Отсъствието на героя

Неиздавани разкази и есета

Темите на Марката Буковски ще открием и в този сборник – секс, пиене, хазарт, – но също и много язвителни коментари и самоанализи върху собственото му писане.

Честно казано, понякога чета моите собствени истории с леко удивление, почти забравяйки кой съм и си мисля: Хммм, одобрявам, този кучи син наистина може да пише. Чарлс Буковски

Отсъствието на героя е десетата книга на Буковски издавана от Фама

Преводач Марин Загорчев

четвъртък, 3 юли 2014 г.

Уолтър Айзаксън >> Айнщайн

Неговият живот и Вселената

„За пореден път Уолтър Айзаксън написа безценна биография на един велик човек, за когото вече е писано много. С негова помощ научаваме за важни нови материали. Той блестящо се справя с предизвикателството да представи героя си като човек и да опише дълбоките идеи във физиката. Тази биография е истинско удоволствие за четене и възкресява великия физик.“ Мъри Гел-Ман, носител на Нобелова награда по физика за 1969 г. и автор на „Кваркът и ягуарът“
„С ненадминати разказвачески умения Айзаксън невероятно успешно запазва достолепния образ на Айнщайн, като в същото време му вдъхва такава жизненост, че очакваме да го видим жив сред нас. Прекрасна творба.“ Дорис Кърнс Гудуин, автор на „Екип от съперници. Политическият гений на Ейбрахам Линкълн“
„Описанието на Айзаксън за научната дейност на Айнщайн е превъзходно: точно, пълно и с най-добрата комбинация от подробности за обикновения читател. Като използва наскоро разкритите исторически материали, той е създал най-лесната за четене биография на Айнщайн, писана досега.“ А. Дъглас Стоун, професор по физика в Йейл
„Това е блестящ интелектуален замисъл и страхотно четиво. Като умело описва научните постижения на Айнщайн, изобилните му политически инициативи, сложния му личен живот и обаятелната му личност, Айзаксън превръща човека, променил двайсети век, в икона за двайсет и първи.“ Мартин Шъруин, съавтор на „Американският прометей. Триумфът и трагедията на Дж. Робърт Опенхаймер“, носител на награда „Пулицър“ за биографична литература през 2006 г.

Издателство Жануа 98

Франц Кафка >> Избрано

Процесът, Метаморфозата, разкази, цикъл притчи и фрагменти

   Една сутрин Грегор Замза се събуди след неспокойни сънища и откри, че в леглото си е преобразен на огромно насекомо. Лежеше на твърдия си черупчест гръб и като повдигна малко глава, видя кафявия си изпъкнал корем, разделен на дъговидни плътни ивици; одеялото едва се държеше на върха, готово да се смъкне съвсем. Пред очите на Грегор безпомощно мърдаха множество крачка, окаяно тънки в сравнение с едрото тяло.
   „Какво ли се е случило с мене?“ – помисли си той.
   Ала не сънуваше. Стаята му – истинска, само че за човек прекалено малка стая – спокойно се разполагаше между четирите добре познати стени. Над писалището, където бяха разстлани разопаковани мостри от платове, – Замза бе търговски пътник, – висеше картината, която той неотдавна бе изрязал от едно илюстровано списание и бе сложил в хубава, позлатена рамка. Това бе портрет на дама с кожена шапка и кожена боа около шията; тя седеше изправена и протягаше към зрителя тежък кожен маншон, в който бе пъхнала цялата си ръка до лакътя.
   Погледът на Грегор се насочи след това към прозореца и лошото време – чуваше се как по ламарината на прозореца потропват дъждовни капки – го изпълни докрай с униние.
   „Ако поспя още малко, може би ще забравя всички тези глупости“ – помисли си той.
   Ала намерението му бе съвсем неизпълнимо, защото Грегор бе навикнал да спи на дясната си страна, а в сегашното си състояние не можеше да заеме това положение. Колкото и силно да се измяташе надясно, всеки път се люшваше назад и падаше по гръб. Направи навярно стотина опита, като затваряше очи, за да не гледа мърдащите крачка и се отказа едва когато в хълбока си почувствува непозната дотогава лека, тъпа болка.
   „Ох, господи – рече си той, – каква изнурителна професия съм си избрал! Всеки ден на път. Деловите вълнения са много по-големи, отколкото тук, в самата фирма, а освен това трябва да търпя мъките на пътуването, да се грижа за разписанията на влаковете, да понасям нередовната, лоша храна, както и случайното, винаги нетрайно и лишено от сърдечност общуване с хората. Да върви всичко по дяволите!“
   Почувствува лек сърбеж около върха на корема си и бавно се изтегли по гръб към предния край на леглото, за да може по-удобно да вдигне глава; откри мястото на сърбежа, осеяно с малки бели точици от непонятен за него произход; понечи да опипа мястото с едно от крачката, но веднага го дръпна, защото при докосването го побиха ледени тръпки.
   Плъзна се обратно в старото си положение.
   „От това ранно ставане – помисли си той – можеш съвсем да затънееш. А човекът има нужда от сън. Другите търговски пътници си живеят като одалиски. Когато аз например към обяд се завръщам в гостилницата да запиша получените поръчки, тези господа тепърва закусват. А опитам ли аз да сторя същото, шефът незабавно ще ме изхвърли. Кой знае впрочем дали така няма да е по-добре за мене. Ако не се сдържах заради родителите си, отдавна да съм напуснал – ще застана пред шефа и ще му кажа всичко, което ми е на сърцето. Той ще падне от писалището си! Намирам доста странен маниера му да сяда върху писалището и да говори отвисоко със служителя, който на това отгоре трябва да дойде съвсем близо, защото шефът недочува. Е, надеждата още не е напълно загубена; веднъж да събера нужните пари, за да изплатя дълга на родителите си към него – за това ще отидат още пет-шест години, – непременно ще го направя. Тогава ще ударя голямата печалба. Засега обаче трябва да ставам, защото влакът ми тръгва в пет.“
   И погледна към будилника, който цъкаше на скрина.
   „Боже господи!“ – рече си той.
   Бе шест и половина и стрелките спокойно се движеха напред, дори минаваше шест и половина, наближаваше седем без четвърт. Нима будилникът не беше звънил? От леглото се виждаше, че е нагласен правилно на четири часа: сигурно бе звънил. Да, но възможно ли бе Грегор да е спал спокойно при неговото дрънчене, от което мебелите трепереха. Е, чак спокойно не беше спал, затова пък навярно още по-дълбоко. Но какво да прави сега? Следващият влак тръгваше в седем часа; за да го хване, нужно бе да бърза като луд, а мострите още не бяха опаковани, пък и самият той съвсем не се усещаше особено бодър и дееспособен. А дори да хванеше влака, нямаше да го отминат ругатните на шефа, понеже прислужникът от фирмата бе следил на гарата за влака в пет часа и отдавна бе доложил, че Грегор не е заминал. Този прислужник бе креатура на шефа, лишена от гръбнак и мозък. А дали да не кажеше, че е болен? Но това щеше да е крайно неловко и подозрително, защото през петгодишната си служба Грегор нито веднъж не се бе разболявал. Шефът сигурно щеше да доведе лекаря от осигурителната каса, да обсипе родителите с упреци, че синът им е мързеливец и да отхвърли всички възражения, като се позове на лекаря от осигурителната каса, за когото пък изобщо съществуваха на света само напълно здрави, ала нетрудолюбиви хора. А нима в дадения случай нямаше да е съвсем прав? Ако не се смята сънливостта, наистина излишна след продължителния сън, Грегор всъщност се чувствуваше напълно добре и дори изпитваше особено силен глад.
   Когато премисли набързо всичко това, без да се реши да стане от леглото – будилникът тъкмо би седем без четвърт, – на вратата до главата му предпазливо се почука.
   – Грегор! – долетя до него; беше майката. – Седем без четвърт е. Нали щеше да заминаваш?
   Този ласкав глас! Когато в отговор чу собствения си глас. Грегор се изплаши; макар това да бе несъмнено предишният му глас, към него сякаш из дълбините се примесваше някакво непреодолимо, болезнено писукане, от което думите наистина в първия миг прозвучаваха отчетливо, но после отекваха тъй разкривени, че Грегор не знаеше дали слухът му не изневерява. Желаеше да отговори изчерпателно и да обясни всичко, но при тези обстоятелства се ограничи да каже:
   – Да, да, благодаря, мамо, вече ставам.
   Навярно дървената врата пречеше да се долови вън промяната в гласа на Грегор, защото обяснението му успокои майката и тя затътри чехли нанякъде. Но от краткия разговор другите членове на семейството бяха разбрали, че противно на очакваното, Грегор още е у дома и скоро на едната странична врата затропа бащата, слабо, ала с юмрук.
   – Грегор! Грегор! – подвикна той. – Какво става с тебе?
   А след малко го подкани още веднъж с по-дебел глас:
   – Грегор! Грегор!
   На другата странична врата пък тихо проплака сестрата.
   – Грегор! Не ти ли е добре! Имаш ли нужда от нещо?
   – Вече съм готов.
   Помъчи се да изговаря отделните думи най-старателно и да вмъква дълги паузи помежду им, та да отстрани всичко необичайно в гласа си. Бащата също се върна към закуската си, сестрата обаче шепнеше:
   – Грегор, отвори, умолявам те!
   Ала на Грегор и през ум не му минаваше да отвори, а благодари на придобитата от пътуванията привичка дори в къщи предпазливо да заключва нощем всички врати.
   Най-напред искаше спокойно и несмущавано да стане, да се облече, преди всичко да закуси и чак тогава да реши какво да прави и по-нататък, защото — това добре забеляза – размишленията в леглото нямаше да го доведат до нищо разумно. Припомни си, че неведнъж в леглото бе усещал някаква слаба болка, предизвикана навярно от неудобното положение, която сетне, след ставане, се оказваше чиста приумица, и бе любопитен как днешните видения постепенно ще се разпръснат. Ни най-малко не се съмняваше, че промяната в гласа не е нищо друго, а само предвестник на порядъчна простуда – професионално заболяване на търговските пътници.
   Да се махне одеялото бе съвсем просто; наложи се единствено да поиздуе корема си и то се смъкна само. Ала по-нататък стана трудно, най-вече защото той бе извънредно широк. За да се изправи, нужни му бяха ръце и длани; а вместо това имаше само множество крачка, които непрестанно се движеха в безпорядък и той изобщо не можеше да ги овладее. Речеше ли да свие някое от тях, то първо сред другите се изпъваше; а успееше ли най-сетне да изпълни с това краче, каквото желаеше, в същото време всички останали, сякаш пуснати на свобода, се размърдваха в крайна и болезнена възбуда.
   „Само да не оставам без нужда в леглото“ – рече си Грегор.
   Най-напред искаше да измъкне от леглото долната част на тялото си, но тази долна част, която впрочем още не бе видял и не можеше да си я представи добре, се оказа много трудно подвижна; всичко ставаше съвсем бавно; и когато накрая изпадна почти в ярост с все сили се устреми безогледно напред, установи, че е избрал лошо посоката, защото се удари силно в единия заден крак на леглото и острата болка го предупреди, че тъкмо долната част на тялото му е за момента може би най-чувствителна.
   Ето защо се опита най-напред да измъкне горната половина и внимателно извърна глава към ръба на леглото. Това му се удаде лесно и въпреки широчината и тежестта на туловището, накрая то бавно последва движението на главата. Но когато най-сетне главата му увисна свободно извън леглото, обзе го страх, че ако продължи напред по този начин, накрая ще се строполи на пода и трябваше да се случи направо чудо, та да не си нарани главата. А тъкмо сега за нищо на света не биваше да губи съзнание; по-добре да останеше в леглото.
   Но когато след същите усилия облекчено въздъхна и вече заел предишното положение, отново видя крачката си да се борят може би още по-ожесточено едно срещу друго, когато не откри никаква възможност да внесе ред и спокойствие в този произвол, той пак си каза, че по никакъв начин не бива да се излежава и най-разумното е да пожертвува всичко дори при най-слабата надежда да се освободи от леглото. Същевременно обаче не забравяше от време на време да си напомня, че спокойната, най-спокойната разсъдливост струва много повече от отчаяните решения. В подобни мигове той отправяше колкото може по-съсредоточен поглед към прозореца, но за жалост успяваше да почерпи твърде малко упование и бодрост от гледката на утринната мъгла, забулила дори отсрещната страна на тясната улица.
   „Седем часът е вече – каза си той, когато будилникът отново би, – седем часът, а все още такава гъста мъгла.“
   И няколко мига лежа кротко, притаил дъх, сякаш очакваше може би пълната тишина да възстанови истинските и естествени условия.
   Но после си рече:
   „Преди да удари седем и четвърт, трябва непременно да се измъкна окончателно от леглото. Впрочем и дотогава ще дойде някой от фирмата да попита за мене, защото отварят магазина преди седем.“
   И той се захвана да изтласка с клатушкане тялото си от леглото напълно равномерно и в цялата му дължина. Ако по този начин се строполеше на пода, вероятно нямаше да нарани главата си, защото при падането щеше рязко да я извие нагоре. Гърбът изглеждаше достатъчно твърд; навярно нямаше да му стане нищо от удара върху килима. Най-много го безпокоеше мисълта за силния трясък, който щеше да се вдигне и вероятно да причини зад всички врати ако не уплаха, то поне загриженост. Но трябваше да се осмели да го стори... (Откъсът е от превода на Венцеслав Константинов)

Издателство Фама

сряда, 2 юли 2014 г.

Хуан Пабло Вилялобос >> Пир в бърлогата

Една кошмарно изкривена Алиса в страната на чудесата, където абсурдните желания биват изпълнени, мънички пистолетчета стрелят с истински патрони, а гигантски котки се хранят с човешки тела. The Independent

Пир в бърлогата е разсъждение над Мексико от дистанция. Искрено съм убеден, че нямаше да го напиша, ако не бях напуснал страната си – вероятно нямаше да ми се занимава с наркотиците и насилието, които са редовни теми в медиите и ежедневния живот там. А и фокусът ми сигурно щеше да е твърде различен, може би по-подчинен на политическата коректност. Започнах през 2006-а, когато напрежението, свързано с наркотрафика в Мексико, взе да ескалира. Спомням си, че всяка сутрин, преди да седна да пиша, изчитах първите страници на два или три мексикански вестника онлайн и те неизменно бяха пълни с трупове и отрязани глави...

Толкова пъти са ни казвали, че Мексико е магично и сюрреалистично място, че го повярвахме и престанахме да се опълчваме на нещата, които просто не са наред. Когато в една страна по улиците се търкалят глави, това не е сюрреализъм, а ужас. Хуан Пабло Вилялобос, La razón

Преводач Нева Мичева

Издателство Жанет 45

Херман Хесе >> Степния вълк

Мъчителен е пътят към хуманността

   Живееше някога човек на име Хари, наричан Степния вълк. Ходеше на два крака, носеше дрехи и беше човек. Но всъщност бе тъкмо степен вълк. Изучил много от достъпното за хората, надарен с добър ум, той бе сравнително мъдър човек. Не бе успял да се научи само на следното: да бъде доволен от себе си и от своя живот. Това не му се удаваше, беше недоволен човек. Вероятно се дължеше на обстоятелството, че в действителност, по всяко време, със сърцето си знаеше (или мислеше, че знае) – съвсем не е човек, а вълк от степта. Умните хора могат и да спорят дали сега той наистина беше вълк, или някога. Навярно още преди да се роди, е бил омагьосан от вълк в човек, или роден като човек, е бил надарен с душа на степен вълк и обладан от нея; и дали пък убеждението, че всъщност е вълк, не бе просто една приумица или негова болест. Възможно беше примерно в детството си този човек да е бил див, необуздан и разпуснат, а неговите възпитатели, като са се опитвали да убият звяра в душата му, тъкмо чрез това са му втълпили приумицата и убеждението, че всъщност той е звяр само с една тънка обвивка на възпитание и човещина върху си. За това би могло да се говори дълго и забавно, дори да се напише книга, но то нищо не би допринесло за Степния вълк, защото му беше съвсем безразлично дали вълкът в него се е явил вследствие на магия или измъчване, или само си го е въобразил. Каквото и да биха знаели другите за това, каквото и той лично да мислеше, за него нямаше стойност – то не можеше да изтръгне вълка от сърцето му.
   И тъй, Степния вълк имаше две натури: една човешка и една вълча – такава му беше съдбата, навярно подобна участ не бе толкова особена и рядка. Случвало се е вече и се срещат много хора, които имат у себе си много от кучето или лисицата, от рибата или змията, без това да им е създавало особени трудности. Именно при тези хора човекът и лисицата, човекът и рибата живеят редом и не си причиняват болка един другиму, дори единият помага на втория; има и люде, отишли далече напред, на които завиждат, а те дължат своето щастие повече на лисицата или маймуната в себе си, отколкото на човека. Това естествено е известно на всеки. При Хари, напротив, беше другояче – при него човек и вълк не вървяха един до друг и още по-малко си помагаха, те бяха постоянно във взаимна смъртна вражда и единият живееше само за зло на другия; а когато двама в една кръв и душа са си смъртни врагове, животът е тежък. Е, но всеки носи своя жребий, а лек не е никой.
   При нашия степен вълк беше така, че в душата си той наистина живееше ту като вълк, ту като човек, както става с всички разнородни същества. Само че щом се почувстваше вълк, човекът в него непрестанно дебнеше, не изпускаше от очи, съдеше и присъждаше, а във времената, когато биваше човек, вълкът правеше същото. Например, ако Хари като човек биваше наведен на някаква хубава мисъл или изпитваше нежно, благородно чувство, или извършваше някакво така наречено добро дело, тогава вълкът в него се озъбваше, хилеше се и с кървав присмех му показваше колко жалък изглежда и как целият този благороден театър не отива на едно степно животно, на вълк, който, разбира се, в сърцето си съвсем точно знае какво му допада и прилича, а именно — да върви самотен през степта, от време на време да смуче кръв или да гони някоя вълчица, но погледнато от страна на вълка, всяко човешко действие изглеждаше също така ужасно комично и неловко, глупаво и суетно. Съвсем същото биваше и когато Хари се чувствуваше като вълк и се държеше така: показваше на другите зъбите си, изпитваше омраза и смъртна вражда към всички хора и техните престорени, покварени маниери и нрави. Тогава именно човешкото в него биваше нащрек, дебнеше вълка, наричаше го животно и звяр, разваляше и му отравяше всички радости в неговото просто, здраво и диво вълче същество... (Откъсът е от превода на Недялка Попова)

Издателство Рива

вторник, 1 юли 2014 г.

Стоян Райчевски >> Момчил юнак

Само три исторически персонажа от XIV век имат привилегията да влязат освен в историческите съчинения, и в историческата памет на българите – Момчил, Крали Марко и цар Йоан Шишман

Народът го наричал Момчил, Момчило, Момчил войвода, цар Момчил, Момчил храбра войвода, Момчил добър юнак. Императори даряват с високите санове „деспот“ и „севастократор“ този „българин по род“, потомък на „неуки хора от незнатен род“. Момчил Юнак е имал рядкото историческо щастие да стане герой в епоса на южните славяни. Българите според проф. Христо Матанов възпяват само онези исторически фигури, които чувстват близо до себе си и в чиято съдба виждат да се отразява собственото им битие.
Къде се крие обаянието на тази необикновена историческа личност, живяла в кръстопътна епоха, когато над Балканския полуостров се е надвесил ятаганът на османлиите? Когато малоазиатските пълчища „чукат“ на Балканските порти, когато царе и императори в късогледството си не виждат по-далече от своето благополучие и хвърлят народите си в безсмислени и губителни войни, вместо да се изправят единни срещу зловещия враг, единствен синът на Родопа Момчил съзира прозорливо пагубната опасност.
Наричат го „разбойник“. Момчил пък е бог, цар и господар на Родопа. Неговата столица Ксанти и днес зоват Царево. Момчил не е войвода и хайдутин като другите. Той е и пълководец, и държавник, и дипломат. Той е съвременник на византийския император Йоан Кантакузин, на българския цар Иван Александър и на сръбския крал Стефан Душан, но макар и от незнатен род, стои не по-ниско от тях. Обвиняват го, че често се отмята от дадената дума, че нарушава договореното. Но не славолюбието кара Момчил да приема императорски санове и да мени приятелствата си, а желанието да спаси родната земя от нашествениците, да промени съдбата на планинците.
Момчил е знаменит пълководец. Във войските на крал Душан след него върви отбрана двехилядна дружина от „отчаяни бедни сърби и българи“. Момчиловият отряд връхлита като светкавица върху турската флотилия, предвождана от емир Умур. Йоан Кантакузин по чудо избягва гнева на Момчиловия меч. И когато през пролетта на 1344 г. войводата „закръгля“ своето княжество, присъединявайки към Меропа и големи области от Мора (Момчилградско и Кърджалийско), войската му наброява пет хиляди конници – сила гръмотевична, „все видни и отбор юнаци“.
И не най-сетне: Момчил е нечуван юнак. Този родопски богатир, този храбрец, този „неуморим в гнева си и суров“ българин се изправя дръзко срещу превишаващите го шест пъти войски на Кантакузин и Умур паша. И загива като герой на 7 юни 1345 г. А е могъл да приеме предлаганата му милост или просто да изчезне в непроходимите гори на Родопа. Загива така, че дори враговете се прекланят пред юначнината му: „Всички, които го виждаха, оставаха изумени, /всички се удивляваха на неговия величествен вид. /Той бе висок колкото двама души, /гледан, наподобяваше минаре.“ Тези думи са изписани от ръката на турския поет Енвери, летописец на османските победи.
Ако имах син, бих го кръстил Момчил, но не би. Антон Дончев неслучайно във „Време разделно“ е нарекъл Момчил своя знаменит герой, дал главата си курбан за българщината, а и село Момчилово има в трагичния епос. Тодор Коруев

Двуезично издание – на български и английски

Издателство Тангра ТанНакРа

Жорж Санд >> Патилата на Перко

Писател, почти неповторим по силата на ума и дарбата си. Достоевски

   Живеели някога мъж и жена, които си имали синче. Синчето било много добро, но му викали Перко – по-нататък ще разберем защо. Майката се наричала Драка, а бащата Дърльо. Те имали още шест деца, три момчета и три момичета, значи общо седем рожби заедно с Перко, който бил най-малкият.
   Татко Дърльо бил лесничей на царя и благодарение на това си живеел живота. Имал хубава къщичка, сгушена сред дърветата, с хубава градинка посред хубава полянка край хубаво поточе, което се виело през гората. Ползвал се с правото да ходи на лов и риболов, да сече дърва за огрев, да си обработва късче плодородна земя, а и получавал от царя заплата, за да пази от бракониери дивеча и фазаните...

Преводач Елка Лазарова

Илюстрации Морис Санд

Издателство Фама

понеделник, 30 юни 2014 г.

Чеслав Милош >> Долината на Иса

Метафизичен трактат за злото

Лишен от ясно откроена фабула, романът е своеобразно поетично пътуване в страната на детството. В него се срещат и действителни, и приказни персонажи. Фабулната логика разчита на емоциите, свързани с места, събития и преживявания, извикани от далечното минало.
В Долината на Иса Милош пише за приспаните в света и в самите нас „зърна“, зърната, които тайно работят: покълват и дават плодове в историята и същевременно в нашата частна, лична история. Литературен вестник

Преводач Галина Белинска

Издателство Балкани

неделя, 29 юни 2014 г.

Антоан дьо Сент Екзюпери >> Цитадела

Защото ти си, Господи, общата мярка на единия и на другия. Ти си възелът от същността на различни дела.

   Защото се нагледах на заблуди в милосърдието. Но ние, които властваме над хората, трябва да умеем да проникваме в сърцата им, за да даряваме с нашето благоволение само оня, който е достоен за уважение. И аз отказвам милосърдие към излаганите на показ рани, които терзаят женските сърца, отказвам го и на умиращите, и на мъртвите. И зная защо...

   ... Завършил делото си, аз разхубавих душата на моя народ. Завършил делото си, той разхубави душата на своя народ. И аз, който мисля за него, и той, който мисли за мен, макар че никакъв език не ни е даден за нашите срещи, когато отсъждахме или диктувахме церемониала, или наказвахме, или опрощавахме, ние можем да кажем – той за мен, както и аз за него: „Тази сутрин аз подрязах моите розови храсти“.

Преводач Росица Василева (от пълното френско издание)

Издателство Лъчезар Минчев