Ричард Чайлд >> Ръката на пророка

Един манускрипт от IX век може да разкъса тъканта на Римската църква

   Той поклати глава. Никакви археологически находки не си струваха да търпиш шотландската есен.
   Избърса влагата от очилата си с телени рамки и намести завързаната си на опашка тъмнокестенява коса. Вторачи се в развалините на параклиса „Сейнт Годрик“ оттатък сивото бърдо и се замисли за своя колега Иън Макгрегър, археолог в Глазгоуския университет. Набитият шотландец разкопаваше новия обект вече няколко седмици. Ема Милър, геоложката на екипа, беше забелязала промяна в плътността на почвата около останките на датиращата от ХІІІ век черква и затова Иън реши, че трябва да проверят на това място.
   Том му желаеше успех, но нямаше търпение да напусне този гол, брулен от ветровете остров, за да се върне в Съединените щати.
   Въздъхна, обърна се с гръб към постоянния студен вятър и се приведе над запалката си за поредната „Джон Плеър Спешъл“. Ароматният дим на силната британска цигара го посгря.
   Ръководителката на експедицията се намираше в Единбург и Том я заместваше. Дръпна силно от цигарата. Знаеше, че стига да има достатъчно време, отговорността обикновено носи само неприятности.
   – Том!
   Той се обърна и видя, че Ема Милър му маха да отиде при нея. Леденият вятър развяваше дългата ѝ до раменете червена коса. Иначе светлата ѝ кожа беше поруменяла от студа.
   Том се усмихна.
   – Бързо! – извика Ема. – Иън е открил нещо!
   Той тръгна през ниската трева, изкачи се по склона и прескочи покритата с мъх колона, препречила прага на параклиса. Проправи си път през кръга от развълнувани преподаватели и студенти, застана на ръба на зейналата дупка и се вторачи в мрака.
   – Иън?
   На светлината на фенера различи набитата фигура и рошавата рижа коса на Макгрегър.
   – Иън, какво намери?
   – Слава на Богородица и вси светии! – възкликна Макгрегър с типичния си шотландски акцент. – Май намерих нещо... – Той се прокашля. – Том, тази находка може да се окаже колосална. Направо колосална!

   Светлините на железопътния мост Форт Бридж премигваха, хълмовете Оукъл и Сидлоу тънеха в сенки и Северно море хвърляше черни отблясъци.
   Катлийн Филипс се извърна от прозореца, отпи глътка малцово уиски и плъзна поглед наоколо в тристагодишния Хоз Ин. Горящата с торф камина, грубо изсечените греди на тавана и портретите на кланови вождове я пренесоха във време, което като че ли ѝ липсваше. Когато затвореше очи, почти чуваше заговорническото шушукане срещу краля, цвиленето на коне и смеха на пътниците от дилижанса, радостни, че най-после ще получат топла храна край огъня.
   Вгледа се в пламъка на свещта и се заслуша за шумолене на женска фуста, навярно неуверени откази... Усмихна се... И накрая винаги капитулиращи стонове.
   Откъсна очи от пламъчето на отминалите дни, вдиг­на поглед и видя мъжа си Дейвид, вглъбен както винаги във „Файнаншъл Таймс“. Навярно се дължеше на слабата светлина, но той ѝ се стори остарял. Бръчките на слабото му красиво лице изглеждаха по-дълбоки. Косата му – по-сива, отколкото си я спомняше Катлийн – лъщеше на огъня като метална.
   – Знаеш ли, че тази странноприемница е обезсмъртена от сър Уолтър Скот в „Антикварят“? – попита тя. – И от Робърт Луис Стивънсън в „Отвлеченият“?
   Съпругът ѝ кимна и обърна страницата.
   Катлийн сви рамене и се втренчи в отражението си в тъмния прозорец. Имаше високите скули и светлата кожа на майка си и все още караше младите мъже да зяпат подире ѝ... Някога и мъжът ѝ я зяпаше така. Тя отметна меднорусата си коса от раменете си, въздъхна и отпи нова глътка уиски.
   Той сгъна вестника и я погледна.
   – Какво има?
   – Ти не се откъсваш от вестника си. – Катлийн остави чашата на масата. – Нали тази седмица трябваше да е...
   Дейвид допи мартинито си и лапна маслинката.
   – Дейвид, аз кисна на Йона от близо два месеца, а ти си в Осло – каза Катлийн и хвана ръката му. – И когато се чуваме по телефона, говориш така, все едно... Да нямаш... да нямаш любовница?
   – Какво?! – Той дръпна ръката си като попарен.
   Погледът ѝ отново се насочи към блещукащите светлини на огромния мост.
   – Няма да е за пръв път.
   – Доктор Катлийн Филипс?
   Тя вдигна очи към сервитьора.
   – Да?
   – Търсят ви по телефона, госпожо. Някой си доктор Том О’Брайън.
   – Да, разбира се. Къде...
   – Телефонът е ей там. Минете покрай бара и ще го видите отляво.
   Докато се изправяше, Катлийн се взря в кафявите очи на Дейвид и се опита да си спомни страстта. Въздъхна. Все едно да знаеш името на песента, а да нямаш и най-бегъл спомен за мелодията.
   Съпругът ѝ се извърна, а тя тръгна по тъмния коридор към бара. Докато подминаваше вратата, видя пред пламтящата камина прегърната двойка. Мъжът прошепна нещо в ухото на жената и тя се засмя.
   Катлийн хвърли поглед през рамо към Дейвид, после влезе в нишата с дъбова ламперия и вдигна старомодната слушалка.
   – Томи? Всичко наред ли е?
   – Не... не съм съвсем сигурен.
   – Какво е станало?
   Отговори ѝ дълго мълчание.
   – Том?
   – Чувам те.
   – Добре де, казвай!
   – Преди няколко дни Иън намери нещо в квадрат хаш осем – йот десет.
   – В параклиса „Сейнт Годрик“ ли?
   – Да.
   – Какво по-точно?
   – Не искам да навлизам в подробности по телефона.
   – Защо си толкова потаен? Керамичните фрагменти едва ли...
   – Става дума за кодекс, Кат. И при това... господи... в отлично състояние.
   Сърцето ѝ се разтуптя. Отлично запазен кодекс – това беше фантастична находка!
   – Защо не ми се обади по-рано, по дяволите?
   – Ами... ти каза, че с Дейвид ви трябвало време да...
   – Добре, добре. И кодексът ли е от тринайсети век като самия параклис?
   – Според приписката накрая текстът е започнат през осемстотин и шеста.
   – Годината, през която викингските нашественици избили монасите?!
   – Кат, екипът има нужда от теб. И... аз също.
   – Какво става там, за бога?
   – Не съм сигурен, че това откритие има нещо общо с Божието име. Превели сме само няколко страници, обаче... и те стигат, за да...
   – Какво, Том?
   – За да ни уплашат до смърт...

Издателство Бард

Ръката на пророка в Хеликон

Ръката на пророка в Books.bg

Тома Биков >> Другата история на България

157 модерни апокрифа

* Кой българин посреща в дома си двама султани?
* Какво се случва с жената на Христо Ботев след неговата смърт?
* Кой е първият български олигарх?
* Защо авторът на българския химн не можа да стане известен?
* Кой е най-богатият български министър-председател?
* Коя е първата българска феминистка?
* За какви злоупотреби бяха съдени съпартийците на Стамболийски?
* Кой е първият български футболист играл в чужд футболен отбор?
* Как загина първият български партизанин?
* Българин ли е най-големият фалшификатор на долари в света?
* Защо най-успешният български джаз певец стана метач?
* Как се става милионер по време на социализма?
* Кой управляваше Държавна сигурност?
* Защо воюваха Андрей Луканов и Огнян Дойнов?
* Как един от виновниците за „възродителния процес” смени името си?

Издателство Millenium

Другата история на България в Хеликон

Другата история на България в Books.bg

Иво Иванов >> Кривата на щастието

За спорта, Вселената и всичко останало

   Марти Холанд става рано. В 5,30 всяка сутрин се изтръгва насила от уюта на сънищата си и скача на крака, изпреварвайки с едни гърди дори изгрева. Мъжът се движи целенасочено и ефикасно, подпомаган от неприкритата голота на аскетичната си тясна стая. Опъва перфектно одеялото върху спартанското легло, измива бързо зъбите си, хвърля върху раменете си винаги една и съща дреха и закопчава педантично грубите копчета – от първото до последното. Дните му се движат мъчително бавно, в монотонен ритъм, чиято смазваща еднообразност е в състояние постепенно да сдъвче с беззъба уста енергията, самоличността и желанието за живот на всеки нормален човек. Но Марти Холанд няма избор – той е един от милионите американци, чийто живот протича зад решетките. Някъде в миналото му са грешките, а в настоящето са техните последствия. Дни, месеци, години – живот... Това е най-скъпото, което имаме, и тази е безценната валута, с която обществото иска да платим за греховете си. Няма друга страна по света, в която да има толкова затворници, колкото в Съединените щати! Един на всеки 100 американци е лишен от свобода в „Страната на свободата“! Далеч на второ място е Китай с общо 1,5 милиона зад решетките. Не е ли изненадваща тази статистика? Какво кара силни, будни, пълни с потенциал мъже като Марти да обменят дните си срещу безлично съществуване в тясна клетка? При толкова много други възможности, защо му е трябвало на този 30-годишен човек да тъпче закона, да продава кокаин на килограм, да се забърква в гангстерски групировки и в крайна сметка да прекара години зад решетките? Той е просто един от мнoгoто, чиито съдби ми задават невъзможни за отговор въпроси... Винаги съм си мислил, че колкото повече остарявам, толкова по-рядко ще си задавам въпроса „защо?“. Напротив – случва ми се все по-често и естествено, това ме кара да се питам едно нещо – защо? Някои неща обаче просто нямат отговор. Да вземем коренната противоположност на Марти Холанд – един изключителен мъж на име Джо Делейни. Горе-долу на същите години той е постигнал неща, достойни за неподправено възхищение. Може би не толкова заради феноменалните рекорди, които постави като играч по американски футбол още в първия си сезон в „Канзас Сити Чийфс“, колкото заради други, по-обикновени на пръв поглед неща. Вярно е, че името му веднага се покри със слава сред мнoгoбройните любители на този спорт, но това, което прави този мъж особено обичан в нашия район, са безбройните, станали митични разкази за неговата добрина, скромност и отзивчивост. Нека не забравяме в какви времена живеем и какъв е общият разглезен профил на съвременния професионален спортист. Всеки път, когато говоря с човек, който се е срещал с Джо, чувам приблизително същата история за това колко бил добродушен, неподправен и дори срамежлив. Като получил първия си огромен чек от лигата, купил скромна къща за семейството си и обикновен светлосин меркури, който се откроявал с фрапираща невзрачност сред бляскавите мерцедеси и БМВ-та на съотборниците му. Жена му Каролин твърди, че Джо никога не е слагал и един цент в джоба си. „Получи ли заплата, я слага цялата върху телевизора за мен. Питам го: Джо, ти не искаш ли нещо, а той отговаря: Ами дай ми малко джобни пари – друго не ми трябва.“ Само за две години Делейни се прочу в Канзас Сити с безкористна благотворителност и с това, че няма човек, на когото да е отказал автограф или снимка. На терена геройствата му бързо се превърнаха в легенда. Oще като новобранец Джо смачка почти всички отборни рекорди в неговата позиция, бе обявен за най-полезен играч на „Чийфс“ и участва в Мача на звездите на НФЛ! При това, въпреки силата и бързината си, със своите 178 сантиметра Джо е един от най-дребните тичащи бекове в историята на лигата. Най-изумително бе изпълнението му срещу Денвър, в което пробяга 83 метра, промъквайки се през иглени уши, за да отбележи тъчдаун. Казват, че това било нищо в сравнение със слаломите, които правел като ученик в отбора си в Луизиана. Всеки петък целият град се стичал да гледа в захлас геройствата на любимия си син. Знаете ли теорията за „отпечатъците във времето“? Идеята е базирана на наблюденията, че много от т.н. паранормални явления проявяват странно поведение. Защо духовете винаги се появяват на едно и също място? Защо не обръщат внимание на никого? И защо винаги повтарят едно и също действие като на плейбек? Опитвайки се да обяснят хилядите видения, наблюдавани на точно определени места от много хора, някои учени са стигнали до интересна хипотеза. Според тях силно емоционални или травматични събития, свързани с отделяне на огромно количество положителна или отрицателна енергия от хора в миналото, са в състояние да се самозапишат във времето подобно на филмов материал. Тази остатъчна енергия е една от теориите, опитваща се да обясни призраците и техните странни навици. Невероятните изпълнения на Джо Делейни на игрището в Луизиана сигурно могат да бъдат наблюдавани и днес, записани завинаги върху целулоида на времето, благодарение на океана от емоции, оставен от целия град на стадиона. Джо никога не е забравял откъде е тръгнал, така че всяко лято отново става жител на малкото си скромно градче в Луизиана. Въпреки че е милионер, ходи при възрастната си съседка два пъти в седмицата, за да окоси тревата пред дома й. Казват, че често ходел да помага и на самотен старец, който живеел сам, без познати и роднини. Появявал се и в стария си квартал с торби, пълни със скъпи маратонки и дрехи, които раздавал на щастливите хлапаци по улицата. Но този разказ, както вече споменахме, е за въпросите без отговор и моето голямо „защо?“ започва да зрее и пулсира неспокойно в един прелестен и слънчев юнски ден. В град Монро, щата Луизиана, има живописно място, наречено Ченот парк. В центъра му лежи огромна индустриална яма, пълна с вода. Изкуственото „езеро“ е изровено, за да се използва пръстта за друго съоръжение, и впоследствие са го напълнили с естетични цели. Джо се разхождал в парка и забелязал три малки момчета на самия бряг на езерото. Някакво зловещо предчувствие го накарало да им подвикне да не навлизат в него. Но десетгодишните не знаят страх и предпазливост и естествено, малко по-късно нахълтали във водата. Това, което не подозирали, било, че само няколко крачки навътре плиткото дъно пропадало директно надолу в 7-метров леден кладенец. Делейни чул виковете на давещите се деца и се хвърлил във водата, без да се замисли нито за миг. Казват, че няма по-благороден акт от този да спасиш детски живот. Но какво да кажем за Джо Делейни, който не само че знаел прекрасно, че не може да плува, но винаги е изпитвал панически ужас от водата? Силните му ръце успели някак си да изтръгнат едното момче от гладната водна паст на бездънната яма и да го хвърлят на брега. После Джо се втурнал обратно към водата, за да спаси другите две деца. В този ден четиригодишната му дъщеря Кристъл го чакала да се върне на верандата пред къщата. Така както правела всеки ден. Детето било толкова привързано към баща си, че не можело да върши нищо, докато не се върнел татко ѝ. Видела ли светлосиния меркури, Кристъл неизменно се втурвала към него, за да се хвърли щастлива в обятията на баща си още щом отворел вратата. Колата не пристигнала в този топъл юнски ден, но малката Кристъл продължавала да чака. Не искала да повярва дори когато ѝ казали, че баща ѝ повече никога няма да се върне. Че е загинал, опитвайки се да спаси три човешки живота. Момичето просто седяло на прозореца с дни, очите ѝ били вперени навън в очакване на някакво чудо. При всеки шум на двигател се втурвало навън и това продължило със седмици. Накрая се наложило да бъде извадена бавно и мъчително от това състояние с помощта на психиатър, но крехката ѝ детска душа останала наранена завинаги. Смъртта на Джо остави белези върху всеки, свързан с него. Съпругата му Каролин загуби възможността си да контактува с останалия свят в продължение на месеци, потъна в жестока депресия и даде обет да не се омъжва повторно: „Какъв е смисълът? Той беше моят духовен спътник – каза един ден жена му – човек има само един духовен спътник на тоя свят. Никой никога няма да може да бъде като моя Джо“. В Канзас Сити номер 37, с който играеше Джо, е замразен завинаги в негова чест. Докато съществува отборът, никой няма право да играе с него. В родния му град в Луизиана вече има и парк, наречен на негово име, но празнината, оставена от преждевременната му смърт, едва ли някога ще бъде запълнена. Нищо няма да може да обърне хода на времето, да предотврати това, което вече се е случило, и да ни върне живота на един добър човек. Може би в някакво друго пространство и измерение нещата стоят по друг начин, но тук, в нашия хаотичен свят и вселена, въпросите винаги ще бъдат повече от отговорите. Толкова много неща са лишени от логика и поверени на случайното съвпадение. Колко много фактори и обстоятелства е трябвало да се стекат в наша полза, за да може от една-единствена древна клетка да пръхне органичен живот точно на нашата планета? А питали ли сте се колко много произволни съвпадения е трябвало да се сблъскат, за да се срещнат точно вашите родители и те да сътворят живот в точно необходимия момент, за да съществувате точно вие и точно сега да четете точно тази статия, написана от някой, чието присъствие на този свят също е плод на колосално съвпадение... Отпечатък във времето (Подаръкът на Джо)

Издателство Вакон

Кривата на щастието в Хеликон

Кривата на щастието в Books.bg

Артър Конан Дойл >> Три романа с Шерлок Холмс

Етюд в червено, Знакът на четиримата и Долината на ужаса

   Срещнахме се на следващия ден съгласно уговорката и разгледахме споменатата квартира на улица „Бейкър“ 221-Б. Тя се състоеше от две удобни спални и голяма просторна всекидневна, приветливо мебелирана и осветена от два прозореца. Жилището толкова ни хареса, а и наемът изглеждаше толкова умерен, когато го разделихме на две, че уредихме въпроса на място и незабавно встъпихме във владение. Същата вечер преместих там нещата си от хотела, а на следващата сутрин Шерлок Холмс ме последва с няколко куфари и сандъци. Един-два дни бяхме заети с разопаковането на багажа си и с подреждането на своята собственост по най-приемливия начин. Когато привършихме, постепенно започнахме да се приспособяваме към новото жилище.
   Холмс в никакъв случай не беше човек, с когото се живееше трудно. Действията му бяха безшумни, а навиците установени. Рядко си лягаше по-късно от десет часа вечер, а сутрин винаги беше вече закусил и излязъл, преди да стана. Понякога прекарваше дните си в химическата лаборатория, понякога – в дисекционната зала, от време на време – в дълги разходки, които, изглежда, го отвеждаха до най-окаяните квартали на града. Нищо не можеше да се сравни с енергичността му, когато го обземаше желание да работи, но понякога го обхващаше странна апатия и тогава се излежаваше по цял ден на канапето във всекидневната, като рядко произнасяше по някоя дума или не помръдваше и мускул от сутрин до вечер.
   В такива случаи погледът му ставаше толкова унесен и безизразен, че с право можех да го заподозра в наркомания, ако трезвеността и чистотата му не изключваха категорично възможността за подобно заключение.
   С течение на времето интересът ми към него и любопитството ми да узная целите му в живота се увеличиха и задълбочиха. Самата му фигура и външният му вид неизменно привличаха вниманието дори на най-случайния наблюдател. На ръст беше над метър и осемдесет, но бе толкова слаб, че изглеждаше значително по-висок. Очите му бяха остри и пронизващи, с изключение на онези периоди на неподвижност, за които вече споменах, а удълженият като клюн на сокол нос придаваше на цялото му изражение буден и решителен вид. Брадичката му бе изпъкнала и четвъртита като на решителните хора. По ръцете неизменно имаше петна от мастило и химикали, но пък пипаше всичко с изключителен финес, както често имах възможност да забележа, когато го наблюдавах да манипулира сръчно с чупливите си инструменти.
   Вероятно читателят ще ме сметне за безнадежден лентяй и клюкар, когато призная колко силно разпалваше любопитството ми този човек и колко често се опитвах да пробия стената от въздържаност, с която се ограждаше винаги когато ставаше дума за самия него. Преди да произнесете такава присъда обаче, не забравяйте колко безцелен беше животът ми и колко малко неща ангажираха вниманието ми. Здравословното ми състояние не ми позволяваше да излизам навън освен при изключително добро време, а нямах и приятели, които да се отбиват и да разчупват монотонността на съществуването ми. При тези обстоятелства приех с искрено удоволствие онази малко загадъчна атмосфера около моя съквартирант и прекарвах значителна част от времето си в опити да я разбуля.
   Шерлок Холмс не следваше медицина. В отговор на едно мое запитване потвърди мнението на Станфорд по този въпрос. А, от друга страна, нямаше вид на човек, който чете систематично, подготвяйки се за получаването на научна степен или за някакъв друг общоприет начин, който би му осигурил достъп в научния свят. При все това усърдието му в някои видове занимания беше забележително и в рамките на някакви ексцентрични граници познанията му бяха така необикновено обширни и подробни, че научните му наблюдения ме изумяваха. Едва ли някой би работил така настойчиво, за да придобие такава точна информация по определени въпроси, без да си е поставил някаква цел. Безсистемните читатели рядко се отличават с точност на получените знания. Никой не обременява паметта си с дреболии, освен ако няма сериозни основания за това.
   Невежеството му беше толкова изумително, колкото и осведомеността му. За съвременната литература, философия и политика, изглежда, не знаеше почти нищо. Когато веднъж му цитирах Карлайл, Холмс най-наивно ме попита кой е и какво е направил. Изненадата ми достигна връхната си точка, когато случайно разбрах, че изобщо не е чувал за теорията на Коперник и за състава на Слънчевата система. Самата мисъл, че в нашия XIX век може да се намери цивилизован човек, който да не знае, че Земята се върти около Слънцето, ми се стори толкова невероятна, че не можах да повярвам на ушите си.
   – Ти сякаш се изненада – каза той усмихнат, забелязвайки изписаното на лицето ми изумление. – Сега, след като научих тази истина, ще направя всичко възможно, за да я забравя час по-скоро.
   – Да я забравиш!
   – Виж – обясни той, – смятам, че човешкият мозък в първоначалния си вид прилича на малко празно таванско помещение и човек трябва да го обзаведе, както реши. Глупакът го тъпче с всички вехтории, които му попаднат, така че дори знанието, което може да му бъде полезно, е така затрупано или поне така объркано с други неща, че с мъка може да се добере до него. А истинският майстор подбира много внимателно онова, което влага в мозъчния си таван. Той не слага там нищо друго освен инструментите, които му служат да си върши работата, но от тях пък притежава богат асортимент и всичко се намира в идеален ред. Погрешно е да се смята, че това малко помещение е с еластични стени, които могат да бъдат разтегляни до безкрайност. Бъди уверен, че настъпва момент, когато за сметка на всяко новодобито знание човек забравя нещо, което е знаел преди. Затова е извънредно важно да не трупа там безполезни факти, които да изблъскват необходимите.
   – Но Слънчевата система! – възразих аз.
   – Какво значение, по дяволите, може да има за мен тя? – прекъсна ме той нетърпеливо. – Ти твърдиш, че се въртим около Слънцето. И около Луната ако се въртяхме, това нямаше да повлияе по никакъв начин нито на мен, нито на работата ми...

Илюстрации Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад

Три романа с Шерлок Холмс в Хеликон

Три романа с Шерлок Холмс в Books.bg

Иван Вазов >> Три разказа за Васил Левски

Из кривините, Апостолът в премеждие и Чистият път

   ... Въображението насяваше с подозрителни симптоми околността. То търсеше и съглеждаше между братясалите стъбла на дърветата и сплетените им клонове ту цевта на една арнаутска пушка, ту гъжвите на злодейци, ту дългите поли на черкези, които се гушеха в гъстълака... Самотията около мене ми тегнеше... Извиках веднаж, дваж, напосока, дано ми се обадят – да чуя поне човешки глас, – но ми отговориха само екове... Аз задупчих енергически търбуха на коня си, но той беше заморен вече. Местността добиваше все повече враждебен вид. Слънцето припече, ветрецът престана, гората заглъхна; само бръмченето на рой мухи се чуваше сега, и то твърде гръмливо сред мъртвешката тишина... Аз вървях вече между две високи стени от дървета. Един разбойник не би нашел по-сгодно място за престъпление. При един завой инстинктивно се обърнах назад и потръпнах: видях двамата италианци, че се мярнаха на пътя и тозчас потънаха в шумака. Разбрах всичко: пътят правеше тука остър лакът; очевидно те нагазиха напреки през гъстълака, за да ми излязат отпреде и пресечат пътя, вярвайки, че не съм ги видял... Тотава аз силно боднах коня. Когато дойдох на точката на пресрещането, видях, че двамата злодейци идеха през една козя пътека – два-три разкрача ни разделяха само! Тогава закарах по един лудешки начин, без да обръщам внимание на урвестите места, ни на дълбоката пропаст, над която пътят се намери. Като за беда той стана по-лош: препречваха го редове озъбени канари, които образуваха някакви неправилни и невъзможни стъпала по стръмнината му. На едно такова стъпало конят се подхлъзна и падна. Краката ми се закачиха във въжените стремена и аз с ужас разбрах, че изплашеното животно в напъванията си да се повдигне се подхлъзваше и наваляше неудържимо към дълбоката пропаст заедно мене. Нададох вик... В същия миг над главата ми се мярнаха и главите на злодейците... Аз видях, че русият извади камата си... Тозчас усетих, че краката ми се освободиха от фаталните примки, и аз се оттеглих бързо настрана. Конят, хванат за поводника и облекчен от товара си, скокна тутакси на краката си, цял разтреперан от чувството за страшното и избягнато премеждие.
   Аз се поокопитих.
   – Грация, синьоре – избъбрах към двамата „злодейци“, които сега играеха ролята на мои спасители, крайно покъртен от страха, от смайване и от благодарност...
   Аз машинално извадих портмонето си и дадох всичко, каквото имаше вътре, тоест ядката на бъдещата си фортуна. Русият италианец не прие и извика:
   – Но, но, но! (Не, не, не!)
   Па и двамата ми помогнаха да се кача.
   – Грация, грация, синьоре... – повтарях им аз идничките италиански думи, които знаех, като потеглих пак.
   Двоицата италианци пак изчезнаха в гората.
   На следния завоя аз срещнах Здравка, кираджия си, който се връщаше да ме дири.
   Дружината, доста безпокойна от замайването ми, ме възчакваше на една полянка горе. Аз бях доста сърдит, но не им загатнах нищо за странното си приключение. Едно от досада, друго от страх да се не загаврят, понеже чувствувах, че още треперех.
   Кога само стигнахме в Троян, аз попитах пак единия другар:
   – Какви бяха тия италианци, дето ги видяхме на Карнарския хан?
   Той ме погледна значително.
   – Аз нали ти казах? Късо...
   И направи знак, че не желае да говори повече за едно опасно нещо.
   – Хайдуци ли? – шепнех аз.
   – Над хайдуците баш хайдуци – каза той.
   – Отде ги знаеш?
   – Едного познах... Късо. Пази боже да се срещнеш с такива хора.
   И видът на тоя предпазлив другар ставаше още по-тайнствен.
   Аз напразно се трудех да изчепкам от устата му нещо по-положително.
   Но за случката си аз не му казах.

…………………

   Две години след това аз се завърнах живо и здраво в родното си място, без да успея да стана нито Крез, нито Ротшилд във Влашко. Вместо грамада злато баща ми с ужас видя, че изтърсих пред него куп ръкописи с раздирателни поеми и оди!...
   В първите дни на завръщането си отидох на гости у приятеля К. Там заварих куп младежи. Моето неожидано влазяне ги посмути; те се спогледаха знаменателно и крадешком. Аз разбрах недоумението им и угадих характера на събранието им: от два-три дена се носеше слух, че дякон Левски е в града; това събрание беше свикано или от него, или за него несъмнено.
   – Господин К. – извиках високо и почти в негодувание към домакина, – моля ви, срамота е това шушукане, запознайте ме и мене с българския герой и апостол Левски!...
   При тия мои думи възцари се пълно мълчание.
   Мнозина обърнаха очи към врачката на едно килерче, която скръцна.
   Излезе оттам един господин; той беше облечен селски.
   – Та ние се веке познаваме от старо време – обади се същият весело, като приближаваше към мене.
   – Ах, вие ли сте? – извиках замаян и поразен, като познах в тоя селянин русия италианец в синята блуза при карнарските кривини, същия, който преряза с кама стремената.
   И ние се прегърнахме сърдечно и целунахме пред слисания наскоро съставен комитет, на който и аз станах член.
   Така се аз запознах с Левски.
   Кой беше другият, черният италианец в карнарските кривини, не узнах; но няма съмнение, че и той беше апостол.

Издателство Пан

Три разказа за Васил Левски в Хеликон

Три разказа за Васил Левски в Books.bg

Дъглас Хюлик >> За честта на крадеца

Една книга – реликва, с която искат да се сдобият твърде опасни хора...

   Да виждаш нощем по-добре от всяко друго същество освен може би котките си има и добри, и лоши страни. В тесните улички, по покривите, при дебнене в мрака този дар, който получих от пастрока си Себастиан, беше скъпоценен. Но тази свещ можеше временно да ме заслепи и да ми попречи.
   Не исках и да се издавам. Нямах желание да обяснявам защо разглеждам вещите на Ател на тъмно. Най-доброто предимство е онова, което криеш от останалите. Не бях срещал друг с нощно зрение освен Себастиан, но и той се отказа от дарбата си в нощта, когато извърши ритуала, за да я прехвърли на мен. Оттогава минаха десетилетия, а само трима научиха, че мога да виждам в тъмното. Не бих и помислил да прибавя Трошача към доверениците си.
   Може и да ми беше по-удобно да отида настрана, за да огледам всичко в бледото кехлибарено сияние на дарбата си, но точно тук и сега нямаше да рискувам.
   Преместих свещта до нещата на Ател. Не ги бях разгледал старателно, защото се надявах да чуя от устата на контрабандиста отговорите, които исках. Но научих само едно име, а трупът на Ател вече изстиваше... Изстисках мокрите дрехи и потърсих тайни джобове, проверих ботушите за скривалища в подметките. Нищо. В кесията имаше малко монети – три медни сови и един сребърен ястреб. Имаше и очукан оловен ромб. Разпознах в него старинен поклоннически жетон. Виждаха се трите печата с трите символа на императора, по един за всяко от неговите сменящи се въплъщения. Първият притежател на жетона бе извървял целия имперски път на поклонниците, а това никак не е лесно, защото дължината му е почти хиляда мили. Войните по границите и указ на императора са променили маршрута оттогава, затова тези жетони са рядкост. Пуснах монетите в кесията, за да ги намерят хората на Трошача, и прибрах жетона в джоба си.
   И вещите в торбата на Ател не ми вършеха работа – лула, две счупени тънки свещи, кожена кесия за пушачи и парче мухлясало сирене. За да не пропусна нещо, разглобих лулата и натроших сиренето, изсипах и кесията върху сандъка. В лулата нямаше нищо освен нагар, сиренето беше старо и изсъхнало. А в кесията имаше ситно нарязан тютюн и три дълги усукани фитила от хартия за палене на лулата.
   Обърнах торбата наопаки, опипах я отвътре и разпорих шевовете за всеки случай.
   Нищо.
   По дяволите...
   Опрях лакти на сандъка и се загледах в сумрака на склада. Зад мен хората на Трошача ругаеха, докато местеха непохватно нещо – вероятно трупа на Ател. Някой подвикна името ми – беше Деган.
   – Тук съм – отвърнах.
   Чувах го да върви между бъчвите и сандъците, после видях и местещ се кръг светлина. Явно бе взел един от фенерите на Трошача. Примижах и се обърнах, но въпреки това очите ми засмъдяха от светлината. Оказа се, че в склада е било достатъчно тъмно, за да се появи нощното ми зрение, макар че имаше и свещ наблизо.
   – Какво научи? – попита Деган.
   – Едно име. – Мигах често и след още един огнен пристъп на болка очите ми се нагодиха към нормалното зрение. – Йоклаудия.
   – Старовремско име – отбеляза той.
   Кимнах.
   – Познаваш ли жена с това име?
   – Не.
   Кимнах повторно. Не се бях надявал да чуя друго.
   Деган чакаше, аз си мълчах.
   – Кажи ми, че това не е единственото, което си научил – промърмори той накрая.
   – Само това е.
   Деган остави фенера на сандъка и си потърка носа.
   – Защо винаги е така при тебе? Защо никога не става лесно?
   – Може би такъв ми е късметът. – Свих рамене. Той не се усмихна. Въздъхнах и взех фенера. – Да вървим, миризмата тук е... – Смръзнах се. – Проклет да съм!
   Ръката му помръдна към дръжката на меча.
   – Какво има?
   Върнах фенера на мястото му и се наведох към сандъка. Сред гънките на единия фитил едва се различаваше знак.
   Взех фитила и внимателно развих хартията. Играта на сенките не ме бе заблудила. Сред множество драсканици бе изписан символът пистос – „реликва“. А до него беше ръбестият символ имус – съкращение за „император“.
   Деган също се наведе и надникна над рамото ми. Подсмихна се.
   – Да, такъв ти е късметът...

Издателство Бард

За честта на крадеца в Хеликон

За честта на крадеца в Books.bg

Неда Антонова >> Вино и молитви

Кое е реално и кое - не,
знаех това, но съм го забравил.
Е. Л. Доктороу

   Изглеждаше мъртва, но беше заспала. Продълговатото ѝ слабо лице излъчваше монотонното сияние на мръсен сняг. Дългата ѝ коса - сенчесто руса и сплъстена от пот - мътно блестеше. Живи дишаха само устните ѝ - пухкави, топли и леко поуотворени, като че току-що бе произнесла звука "ъ".
   – Къде съм?
   – В ада.
   – Най-после... Знаех си, че само в ада ще ми бъде добре...
   Надигна се от леглото, опряла лакет о възглавницата и сухите ѝ твърди зеници се залепиха за лицето ми като вендузи.
   – Ти кой си?
   – Аз ли? Аз съм слугата на дявола.
   Така и изглеждах. Повече от месец не бях се бръснал, а гъстата ми грива бе толкова дълга, че се налагаше да я връзвам на опашка с парче оголен кабел.
   – Малкият Сатана значи. А къде е Шефът?
   – На работа.
   – И кога ще се върне?
   Погледнах часовника.
   – След шестотин двайсет и седем години.
   – Много бе!
   – Така е. В ада, както впрочем и в рая, времето тече космически бавно. Един тукашен ден се равнява на хиляда земни години. А сега по моя часовник е едва единайсет и осем минути. Още не е минала половината на деня.
   – На щат ли сте или на хонорар?
   – Ние ли? На повикване.
   – С какво се предвижвате?
   – Шефът – с личния си хеликоптер, а аз – както дойде.
   – И кой ви плаща?
   – Ние работим за удоволствие.
   – Виж ти!
   С трескав замах отметна завивката и пред очите ми блесна тялото ѝ в цялата си гола документалност: острите ребра напираха да бъдат преброени, разлетите ѝ гърди приличаха на мишена с черните си кръгчета в средата, а кожата й мъгливо се сивееше, сякаш кръвоносната ѝ система се състоеше само от вени.
   Бикините ѝ – някога бели – сега плавно преливаха от телесно бежово до землисто кафяво, а около ластика направо се сливаха с няколкото тъмни петна – следи от изгаряне с цигара.
   – И сигурно не разполагате с тоалетна. Искам да кажа, че сигурно се храните с амброзия и дефекирате чрез потене.
   – Разполагаме с тоалетна, но я използваме за драйфане. И двамата с началството имаме чувствителни стомаси.
   – Така е. Самотата изостря чувствителността. А от какво най-често ви се повдига?
   И пусна на пода дългите си кльощави крака с мъчителни за окото ръбести колене и неподрязани кални нокти.
   „От тебе.“

   Това горе-долу си спомням от първия ми разговор с Веста...

Издателство Леге Артис

Вино и молитви в Хеликон

Вино и молитви в Books.bg

Висенте Бласко Ибанес >> Четиримата конници на Апокалипсиса

Те носят само смърт и разруха и вещаят края на света...

   Все още тук-там понякога избухваха военни стълкновения, но се подчиняваха на правилата на прогреса. Животът на пленниците се считаше за свещен, достойнството на народите трябваше да бъде зачитано, съществуваше законодателен орган за международни правила, определящи начините, по които хората могат да бъдат избивани и нациите да се сражават, понасяйки възможно най-малко щети... Беше току-що видял реалността на съвременната война. Същата като преди хиляди години!
   Мъжете с каски действаха по същия начин, както парфюмираните и жестоки сатрапи със сини митри и къдрави бради. Макар и невъоръжен, противникът биваше мигом разстрелван, пленникът умъртвяван с удари на приклад, цивилното населени отвеждано в Германия – също както робите преди много векове. За какво беше послужил споменатият прогрес? Къде бе останала цивилизацията?... Събуди се от светлината на запалена свещ. Жената на портиера беше дошла за пореден път да го попита има ли нужда от нещо.
   – Каква нощ!... Чуйте ги само как викат и пеят. А колко бутилки изпиха!... В столовата са. По-добре е да не ги виждате... Сега се развличат с чупене на мебели. Дори и графът е пиян, пиян е и онзи началник, с когото вие говорехте, всички са пияни. Някои танцуват полуголи.
   Искаше да премълчи някои подробности, но женската ѝ словоохотливост не пожела да се съобрази с намерението ѝ за дискретност. Някои от младите офицери се били облекли в тоалетите на господарките, танцували и пеели с преправени женски гласове. Един от тях бил посрещнат с ентусиазирано ръмжене, когато се появил без нищо друго, освен с комплект бельо на госпожица Чичи... Други се забавлявали да оставят изпражнения по килимите или в чекмеджетата на шкафовете, избърсвайки след това ръцете си с финото дамско бельо, което намирали подръка.
   Господин Марсел я накара да млъкне. Защо трябваше да му съобщава всичко това?
   – А ние сме принудени да им прислужваме!... – проплака жената. – Полудели са. Не приличат на предишните мъже. Войниците разправят, че утре на разсъмване си тръгват. Водела се голяма битка, щели да я спечелят, но затова всички трябвало да вземат участие в нея... Бедният ми съпруг не издържа повече. Не може да понесе цялото това унижение... Ами дъщеря ми?... Дъщеря ми!...
   Тя била най-голямата ѝ грижа. Скрила я, но с тревога следяла непрекъснатото сноване насам-натам на тези побеснели от алкохола мъже. Най-опасен от всички бил онзи началник, който бащински галел Жоржет по бузите.
   Страхът за сигурността на дъщеря ѝ я накара да си тръгне след няколко дълбоки въздишки.
   – Господ е забравил за света... Какво ще стане с нас?...

Издателство Персей

Четиримата конници на Апокалипсиса в Хеликон

Четиримата конници на Апокалипсиса в Books.bg

Модест Мусоргски >> Детска стая

Музика в книга

През пролетта на 1868 г. руският композитор Модест Мусоргски, вдъхновен от общуването си с децата на своя близък приятел – музикалния критик Владимир Василиевич Стасов, – започва работа върху нов проект. Акцентът е необятният и невидим на пръв поглед вътрешен свят на малките деца, които възприемат света на възрастните и заобикалящата ги среда по свой неповторим начин. След като завършва първата песен от цикъла „Детска стая“, „С бавачката“ („С няней“), Мусоргски я посвещава на великия учител по „музикална истина“ Александър Сергеевич Даргомижски. Няколко години по-късно Мусоргски добавя към цикъла още четири песни – „Марш в ъгъла“ („В углу“), „Бръмбарът“ („Жук“), „С куклата“ („С куклой“) и „Молитва преди сън“ („На сон грядущий“). Последните две пиеси, „Котаракът Матрос“ („Кот Матрос“) и „Дий, дий, конче“ („На палочке“), Модест Мусоргски създава чак през 1872 година.

Създадохме този проект, за да изразим радостта си от децата! Децата, които са вече сред нас и тези, които призоваваме в най-съкровените си молитви да дойдат в нашия свят! КП

Издателство Културни перспективи

Детска стая в Хеликон

Детска стая в Books.bg

Палми Ранчев >> Боксьори и случайни минувачи

Животът, през очите на тия луди момчета, които се качват на ринга...

Героите танцуват върху ринга на живота, за да ни покажат, че когато човекът е човек, няма значение дали е с боксови ръкавици или не – той винаги ще остане човек. И в това е страстта на тези живи разкази на Палми Ранчев – в тяхната сурова човечност. Прочетете ги, защото освен че ще ви вдъхновят, ще ви направят и по-силни. Човешки по-силни... Митко Новков

Издателство Жанет 45

Боксьори и случайни минувачи в Хеликон

Боксьори и случайни минувачи в Books.bg

Плутарх >> Успоредни животописи

Дела и характер. А случаят и човекът определят формата...

   В град Анциум живеел мъж на име Тул Амфидий. Богатството, храбростта и знатният произход му отреждали царско положение сред всички волски. Марций знаел, че е мразен от него повече от всеки друг римлянин. В битките често си разменяли заплахи, предизвикателства и ежби, към каквито младите бойци прибягват от честолюбие и боен хъс. За Марций и Тул междуплеменните вражди били прераснали в лични. Знаейки, че Тул притежава силен дух и най-много от всички волски чака удобен случай, за да накърни целостта на Рим, Марций потвърдил правотата на този, който е изрекъл думите: „Трудно е да се бориш с гнева. Пожелае ли нещо, купува го дори с цената на живота.“ Облякъл дрехи, в които трудно можел да бъде разпознат, и досущ като Одисей

... във вражески град проникнал.

   Било по вечерно време. Срещнал мнозина, но никой не го разпознал. Стигнал до дома на Тул, влязъл вътре ненадейно и седнал край огнището, без да каже нито дума. Покрил главата си и не помръдвал. Хората в къщата били озадачени, но не посмели да го изгонят, понеже и в осанката, и в мълчанието му имало нещо величествено. Съобщили на Тул, който вечерял, за странното събитие. Той станал от масата, отишъл при непознатия и го попитал кой е и защо е дошъл. Тогава Марций открил главата си и след кратко мълчание рекъл: „Ако не можеш да ме познаеш или не вярваш на очите си, Туле, налага се сам да си стана обвинител. Аз съм Гай Марций. Причинил съм много злини на волските, за което свидетелства и прозвището ми Кориолан. За всичките мъки и опасности, които преживях, не получих никаква друга награда освен това име, този знак за враждата ми към твоя народ. И единствено то ми остана. Всичко друго ми беше отнето поради завистта и наглостта на римския народ и мекушавото предателство на властниците и хората от моето съсловие. Осъдиха ме на изгнание. Дойдох като молител при твоето огнище не за да търся неприкосновеност и спасение (та бих ли дошъл, ако се страхувах от смъртта?), а за да отмъстя на тези, които ме изгониха, което ще се случи, щом се поставя на твое разположение. Ако гориш от желание да нападнеш враговете си, то съумей да се възползваш от моята беда, храбри човече, и превърни нещастието ми в щастие за всички волски. Във ваша полза ще воювам много по-добре, отколкото воювах срещу вас, защото познаващите врага воюват по-добре от тези, които не го познават. Ако пък нямаш такива намерения, то нито аз ще пожелая да остана жив, нито за теб би било добре да пощадиш живота на човек, който някога ти беше враг и неприятел, а сега е безполезен и ненужен.“
      Щом чул това, Тул се зарадвал невъобразимо много и му подал десницата си. „Стани, Марцие, и не се страхувай – казал. – Идването ти тук за нас е голям подарък. Очаквай да ти го върнем многократно.“ Поканил Марций на трапезата си прелюбезно, а в следващите дни започнали да обмислят заедно предстоящата война. Из „Кориолан“

Издателство Ерго

Успоредни животописи в Хеликон

Успоредни животописи в Books.bg

Карлос Руис Сафон >> Среднощният дворец

Из града на дворците броди неуморният Джавахал – дух-отмъстител, роден от огъня...

   Пороят бе превърнал в мочурище тъмния лъкатушен път, който пресичаше Майдан и се виеше край крепостта. Пийк смътно си спомняше, че е минавал през тази част на града по време на уличните сражения под командването на полковник луелин – само че посред бял ден и на кон, в състава на жаден за кръв ескадрон. По прищявка на съдбата сега се налагаше да прекоси обширното открито пространство, изравнено по заповед на лорд Клайв през 1758 г., за да могат оръдията на форт „Уилям“ да стрелят безпрепятствено във всички посоки. Ала този път самият Пийк бе мишената.
   Лейтенантът се затича отчаяно към една алея, усещайки тайните погледи на скритите в мрака нощни обитатели на Майдан. Знаеше, че никой не би дръзнал да го нападне, за да се опита да му отнеме пелерината или децата, които плачеха в прегръдките му. Невидимите жители на това място надушваха миризмата на смърт, която го следваше по петите, и нито една жива душа не би се осмелила да застане на пътя на преследвача му.
   Пийк прескочи оградата, която отделяше Майдан от Чоуринги Роуд, и се озова на главната артерия на Калкута. Величественият булевард бе прокаран по протежение на стария път, който само преди триста години бе пресичал бенгалската джунгла в южна посока към Калигат, храма на богинята Кали, дал името на града.

   Дъждът бе прогонил обичайния рояк, който бродеше из улиците на Калкута нощно време, и градът изглеждаше като огромен базар, изоставен и мръсен. Пийк знаеше, че водната завеса, която намаляваше видимостта и му осигуряваше прикритие в дълбоката нощ, можеше да се разнесе така внезапно, както се бе появила. Бурите, които нахлуваха в делтата на Ганг откъм океана, бързо се отдалечаваха на север или запад, щом излееха очистителния си порой над Бенгалския полуостров. След тях оставаше диря от мъгла и наводнени улици, където децата си играеха, нагазили до пояс в зловонни локви, а товарните колички се валяха в калта като дрейфуващи кораби.
   Лейтенантът тичаше с всички сили по Чоуринги Роуд, докато не почувства, че мускулите на краката му отказват. Отмалелите му ръце едва удържаха бебетата. Светлините в северната част примигваха недалече под кадифената завеса на дъжда, но до къщата на Ариами Бозе оставаше доста път, а Пийк си даваше сметка, че не ще може да поддържа тази скорост още дълго време. Имаше нужда от почивка.
   Спря да си поеме дъх под стълбището на стар склад за платове, чиито стени бяха облепени с официални съобщения за предстоящото му събаряне. Пийк смътно си спомни, че преди години бе правил обиск на това място заради донос на богат търговец, който твърдеше, че складът служел за прикритие на небезизвестна пушалня за опиум.
   Сега мръсна вода се процеждаше между разнебитените стъпала като черна кръв, избила от дълбока рана. Сградата изглеждаше изоставена и пуста. лейтенантът вдигна децата към лицето си и се взря в очите им, които го гледаха слисано. Бебетата вече не плачеха, само трепереха от студ. Одеялото, в което бяха увити, бе прогизнало. Пийк взе малките им ръчици в своите с надеждата да ги стопли, докато наблюдаваше през процепите на стълбището улиците, които водеха началото си от Майдан. Не помнеше колко убийци бе наел преследвачът му, но знаеше, че има в револвера си два куршума – само два, и трябваше да ги използва по най-разумния начин; бе изстрелял останалите в тунелите на гарата. Зави отново децата с този край на одеялото, който не бе толкова мокър, и ги остави за малко върху късче суха земя, което забеляза под една ниша в стената на склада.
   Сетне измъкна револвера си и предпазливо надникна иззад стъпалата. На юг пустата Чоуринги Роуд напомняше призрачна сцена преди началото на спектакъла. Напрегнал очи, лейтенантът огледа линията от далечни светлини на отсрещния бряг на Хугли. По наводнената настилка отекнаха забързани стъпки и той, сепнат, отново се скри в сенките.
   От мрака на Майдан – смътно подобие на Хайд Парк в сърцето на тропическата джунгла – изникнаха трима души. Остриетата на ножовете им проблясваха в тъмното като разтопено сребро...

Издателство Изток-Запад

Среднощният дворец в Хеликон

Среднощният дворец в Books.bg

Хуанг Сок-йонг >> Пътят на лотоса

Историята на една млада куртизанка от XIX век

   Потъваше в бездната. Носеше се върху полюляващ се копринен воал към най-големия мрак на морските дълбини. Някаква стена се простираше пред очите ѝ, струваше ѝ се, че пропада в шеметната паст на кладенец.
   − Помощ! Спасете ме!
   Викът на Чонг не излезе от гърлото ѝ. Беше отекнал само в главата ѝ. Изведнъж тя усети, че с оглушителен шум пробива леденото дъно на бездната. И същият копринен воал, който я носеше към нея, я оттласна нагоре. Чонг леко се устреми към отвора – сега вече каменната стена се плъзгаше в обратна посока. Кръстът и главата ѝ се извиха назад така, че брадичката ѝ първа докосна небето. Внезапно изхвърлена от кладенеца, тя бе грубо запратена в някакъв ъгъл.
   Полуотворила клепачи, Чонг зърна малка дървена кабина. Опипа около себе си и разбра, че лежи на груба бамбукова рогозка. Подът се наклони и я запрати към противоположната стена. Точно срещу себе си забеляза врата с решетка в горната част, през която идваше въздух. Като се опря на наклонената стена, успя да се доближи до вратата и да сграбчи дръжката – здраво закрепена дървена топка. Блъсна вратата, но тя само се открехна: вероятно отвън бе затворена с голям катинар. Когато кабината се наклони в обратната посока, девойката отново се улови за дръжката, а другата ѝ ръка се вкопчи в решетката.
   През нея успя да различи предната част на кораб. Видя как вълната се разбива и пяната се разлива по палубата. Беше тъмно. В покритото с черни облаци небе забеляза няколко по-светли петна. Дали беше утро, или привечер? Килията ѝ гледаше към коридор, отвеждащ към палубата. Виждаха се част от борда и една стена, но никакъв човек. Разбиващите се по дъските вълни оформяха пенливи струи, които достигаха до вратата. В края на коридора се появиха два силуета. Те се придвижваха, като неуверено се облягаха на фалшборда. Чонг пусна решетката и топката на вратата, свлече се на пода и се сви в ъгъла. Вратата шумно се отвори. Морският бриз нахлу в тясното помещение. Единият от мъжете вдигна лампа пред лицето си и заговори с другия на непознат език. Двамата влязоха в кабината, затвориха вратата след себе си и клекнаха. Единият носеше кръгла шапка и синя риза с отворена яка, а другият, с коси, събрани на кок, беше опасал челото си с бяла памучна кърпа. Той тихо попита Чонг:
   − Дойде ли на себе си?
   Сгушена в ъгъла, Чонг не отговори.
   − Не ме ли позна? Аз те доведох тук.
   Тя разгледа лицето му на светлината на лампата. Наистина това беше корейският търговец, когото беше забелязала на пазара в Хуанджу. След като китаецът със синята риза му пошушна нещо, той продължи:
   − Мокра си. Ето, сложи си това.
   Хвърли в краката ѝ пакет и добави:
   − Ще излезем за малко, докато се преоблечеш.
   Двамата мъже се измъкнаха, след като закачиха лампата на дръжката на вратата. Чонг погледна тялото си – беше облечена в бяло, все едно бе в траур; дрехите ѝ бяха съвсем мокри. Развърза връзките на късата риза и на полата. Останала по фуста, сви колене до брадичката си, за да скрие гърдите си, после отвори пакета. Нахлузи черен панталон, който напомняше корейски долни гащи, и го върза на кръста си; после широка копринена риза с платнени копчета, чиято яка стигаше до ушите ѝ. Лицето на корееца се показа зад решетката.
   − Още ли се мотаеш? Я по-живо...
   Тя грижливо сгъна корейската риза и полата, които беше съблякла. Старателно оформяше съвършен квадрат, когато вратата отново се отвори. Китаецът се наведе и припряно грабна пакета. Преди да я пусне да излезе, кореецът я попита:
   − Как ти беше името?
   − Чонг – отговори тя съвсем тихо.
   − А фамилното ти име?
   − Шим.
   − На колко си години?
   − На петнайсет.
   − Не забравяй, че вече няма да си Шим Чонг.
   Тя не попита как ще се казва. Търговецът огледа мълчаливото момиче.
   − Като свършиш с обличането, последвай този господин.
   Вратата отново се отвори и вятърът нахлу яростно в кабината. Когато се затвори, тишина и сумрак изпълниха помещението. Лампата си бе отишла с посетителите. През решетката Чонг видя как светлината се отдалечава и изчезва. Забеляза метална кука на вратата, завъртя я след кратко колебание и пред решетката падна капак. Сега вече настъпи пълен мрак. Седнала на рогозката, Чонг опипваше пода около себе си. Преди беше забелязала някои предмети: ето тези две плетени бамбукови възглавки. Продължи проучването и напипа плетен кош, в който имаше метален съд с капак. Чонг прошепна: „Нощното гърне“. Развърза панталона си и седна на гърнето. Много дълго се беше сдържала и се облекчи с обилна и мощна струя, сякаш се изпразваше от цялата течност в себе си. Когато беше с пола, задните ѝ части не се виждаха, но с този панталон оставаха оголени. Макар че никой не можеше да я види, тя ги прикри с двете си ръце.
   Коприната проскърцваше при всяко движение. Първоначалното ѝ смущение изчезна; започваше да свиква и да се чувства по-добре.
   „Щом не съм Шим Чонг, коя съм тогава?“
   Не след дълго дойде кореецът и я отведе към предната част на кораба по страничен коридор. Вървяха неуверено поради бордовото клатене. Влязоха в доста голяма кабина, осветена от няколко закачени на тавана лампи с платнени абажури. Беше светло като в салон, където се подготвят за тържество. Посрещнаха ги двама китайски търговци, облечени в коприна, с шапчици, изпод които се спускаха дълги плитки, както и трима матроси с къси блузи. До стената, гледаща към носа, беше поставен малък олтар; от двете му страни имаше по един меден свещник със запалена червена свещ. Пред олтара на ниска масичка бяха подредени дървени чинии с прости ястия. Имаше и купа с ориз, порцеланова гарафа с извито гърло и няколко чаши. Всеки от присъстващите вършеше безмълвно работата си. Явно всички знаеха какво се очаква от тях. Китаецът, който беше дошъл с корейския търговец, подаде мокрите дрехи на момичето. Един моряк ги разстла на пода и постави върху тях голямата кукла, която беше облегната на стената. Сламените крака и ръце на чучелото бяха прикрепени здраво за тялото; главата беше направена от голяма кратуна с нарисувани очи, нос и уста. За да се вижда, че куклата е момиче, бяха боядисали бузите ѝ с червена боя и оформили съвсем малка алена уста. Морякът пъхна сламените ръце в блузата на Чонг, после прикрепи полата. Прекалено късите крака стигаха до средата ѝ. Облечена по този начин, куклата наподобяваше човешка фигура. Корейският търговец взе четчица за рисуване и написа на дрехата: „Това е душата на Шим Чонг, родена в този час и на този ден в Хуанджу, кралство Хедон“. Спътникът му също се приближи и залепи на главата от кратуна лист жълта хартия, украсена с дракон и надпис с китайски йероглифи: „Дано кралят на Жълто море благоволи да приеме този дар“. Двамата свиха куклата и я поставиха да седне пред олтара. Церемонията можеше да започне.
   Капитанът направи три дълбоки поклона. Запали ароматните пръчици и ги вдигна над главата си, преди да ги сложи в дървената поставка. После постави на олтара чаша, в която един моряк сипа алкохол. Поклони се още три пъти. Един след друг търговците сториха същото, а моряците се събраха, за да отдадат почит на краля на морето. След като церемонията приключи, всички се качиха на палубата и застанаха на носа на кораба. Морякът, който носеше куклата в ръка, я вдигна над главата си. Останалите сведоха глави и започнаха да се молят със събрани отпред ръце. Ето че морякът хвърли сламеното чучело в тъмната вода. То се заби в ръмжащата стихия, която веднага го погълна. Изкукурига петел и Чонг се събуди. Беше тъмно.
   „Дали този кораб не ме е отвел обратно на село?“
   Но не се осмели да отвори вратата, за да види, и помисли, че вероятно се е заблудила. Сега вече корабът се полюляваше едва-едва, вятърът беше утихнал. Още ѝ се спеше. „Само преди три дни напуснах дома си и нашето село с прасковите. Защо всичко вече ми се струва така далечно и неясно?“...

Издателство Колибри

Пътят на лотоса в Хеликон

Пътят на лотоса в Books.bg

Джордж Стайнър >> Моите ненаписани книги

За безсилието на думите...

   Въпреки някои интригуващи изключения, митовете за сътворението и философската антропология почти единодушно виждат границата между човек и животно в езика. Човекът е „езиковото животно“ (zoon phonanta). Птици, китове, примати, насекоми са развили средства за комуникация, някои от които явно са изключително усъвършенствани (например семиотичният танц на пчелите или песенните сигнали на китовете). Но само човекът говори по един нов и всеобхватен начин. Още от най-ранна античност произходът на тази съдбовна уникалност е повод за теологически, епистемологически, поетически и социологически спекулации. Днес фокусът на аргументите и хипотезите се е преместил върху сравнителната анатомия (развитието на ларинкса), информационната теория, невропсихологията и проучването на кората на главния мозък. Компютърни симулации, модели, базиращи се на електрохимията на синапси в мозъка, генеративни трансформационни граматики – от всичко това се родиха извънредно оригинални хипотези. Нечестно ли ще бъде да кажем, че на получените резултати им липсва фундаментална дълбочина? Твърде често тези позитивистични алгоритми предпоставят онова, което трябва да се докаже. Класическото убеждение, че човешкото слово е дар и вдъхновение от бога, е поне откровено (тази теза е грандиозно развита от Хаман). Концепцията за вродеността му, постулирана от генеративната граматика, е лишена от всякаква неврофизиологическа основа и заобикаля проблема за произхода. Спорът по въпроса възможно ли е съставянето на понятия без или преди езика остава без отговор. Обща е констатацията, че способностите на езика за класифициране, абстрахиране и метафоризиране на действителността – ако изобщо може да има „външен“ език – съставляват не само човешката същност, но маркират и първичната разграничителна линия от животинския свят. (Примерът с глухонемите е отново емблематичен за един може би загадъчен проблем.) Ние говорим, следователно мислим, мислим, следователно говорим – една динамична циркулярност, която дефинира човека. „Словото“, което беше в началото, дори изчистено от неговите теологически и мистични импликации, дава старта на човечеството. То маркира също сбогуването на човека с неговите животински съперници, другари и тъй да се каже съвременници. Бъдещето на жените и мъжете ще бъде различно от бъдещето на животните. Ние сме неспособни да осмислим вътрешното или външното си състояние, знанието или въображението си, история или общество, спомен или бъдещност, без езика/езиците. Поради тази аксиоматична зависимост ние сме склонни да забравяме онези първични функции, които не изискват езиков дискурс. Вече обърнах внимание на многозначителните отношения между слово и сексуалност. Гладът и жаждата имат свои собствени безсловесни императиви – също и омразата. Бойните викове нямат нужда от синтаксис. Но като цяло благодарение на способността ни да артикулираме и концептуализираме този извод, ние сме повече от всяко животно, или по-точно, ние се различаваме от всяко животно, дори от онези примати, с които споделяме около деветдесет процента от нашия геном. Животните не могат да отговарят. Само шепа митични същества сред нас – Зигфрид, когато слуша предупреждението на птицата, св. Франциск, когато проповядва на рибите – са способни да пресекат граничната линия към езика, който не е език на животни. Само на себе си и на ближните си говори човекът...

Издателство Изток-Запад

Моите ненаписани книги в Хеликон

Моите ненаписани книги в Books.bg

Ивайло Петров >> Леля се годява

Ивайло Петров е от най-чистото коляно български разказвачи... Тончо Жечев

Имаше такова чувство за хумор и самоирония, че ни караше да се задушаваме от смях. Умееше да вижда и себе си, и другите от най-смешната им страна. Разказваше как са го оженили „още невръстно дете“, колко смешен е бил като младоженец, в каква груба и нечистоплътна среда са преминали детството и младостта му... Баща ми бе първият човек, който ми създаде до нейде комплекс за малоценност,но който ме научи или поне ме направи склонен да недоволствам често от себе си и от работата си, да се съмнявам в своите начинания. Ивайло Петров за баща си

Издателство Захарий Стоянов; УИ Св. Климент Охридски

Леля се годява в Хеликон

Леля се годява в Books.bg

Юлисес Мур >> Островът на маските

Приключенията на Джейсън, Рик и Джулия във Венеция от XVIII век

   Сандъкът разполагаше с три отделения, във всяко едно от които имаше по един стар медальон и няколко маски от бяло папиемаше.
   – Венециански маски! – възкликна Джулия, вземайки с изключително внимание една от тях.
   Запрехвърля я между пръстите си: беше лице с дупки вместо очи и две златни сълзи под тях, със заострен нос и черна шапка, застопорена над челото. Имаше три такива маски, положени върху три черни като нощта мантии, които се закопчаваха на врата с две лакирани брошки.
   Под любопитния поглед на Нестор децата мълчаливо подредиха в редица маските и наметалата по пода на мансардата. В отделенията откриха и няколко кърпички с инициалите Ю.М. и П.М., чифт дантелени ръкавици, много дълъг вълнен шал, брошка с формата на хрътка, театрален монокъл, бастун с месингова дръжка и карта на Венеция от XVIII век с избелели надписи и цветове.
   Картата беше толкова изтъняла, че опитвайки се да я отвори, Джейсън почти я скъса. Накрая се показаха и либретата на някаква комедия, както и няколко покани във вече пожълтели пликове, върху които се виждаше надписът Театър „Сант’Анджело“.
   Децата започнаха да си подават един по един предметите, като се опитваха да си представят за какво ли е можело да са служили. Нестор им разказа малкото, което знаеше за празниците и за живота в древна Венеция и което беше научил благодарение на разказите на стария собственик и неговата съпруга. И така почти цял час, вместо на потъналия в прах таван с покритите с чаршафи мебели, Джейсън и Джулия си представяха, че се намират сред вълшебните тайни на града на каналите, във въртящите се негови бални зали, сред маски, музика и смях.
   След това сънят започна да разрушава мечтите им и при поредната прозявка Нестор се изкашля и направи следното умозаключение:
   – Мисля, че е време да отивате да спите, деца. Утре сте на училище.
   Джейсън взе една от маските и я сложи върху лицето си, след това се обърна внезапно към сестра си и направи някакво движение, за да я уплаши.
   – Аааа! – изпищя Джулия. – Престани! Изобщо не е смешно!

   Заплашителна мъгла се издигаше от каналите на града и танцуваше между сградите, като ги караше за нейно удоволствие ту да се появяват, ту да изчезват. Гондолиерите си почиваха в черупките на лодките си, под вълнени одеяла, придърпани чак до над носовете им.
   Опитът им ги беше научил да не обръщат внимание на никакъв шум.
   През нощта из Венеция се движеха само маските. Една от тях – лилава, слаба и призрачна – напредваше с предпазливи стъпки покрай каналите на старото гето. Носеше много високи обувки, които правеха походката є тромава, подобна на тази на дългокрака птица. Изядените от мухъла табели с имената на улиците се виждаха все по-нарядко, но тя не забавяше темпото.

Имаше среща, на която не можеше да не присъства...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Егмонт България

Островът на маските в Хеликон

Островът на маските в Books.bg

>> Дон Жуан

Преразказана от Алесандро Барико

   Всичко се случва преди много години в един красив и слънчев град в южна Испания. Били времена, в които мъжете ходят с шпаги,хората се придвижват на кон, а къщите се осветяват със свещи. Никакви самолети,никакви компютри, да сме наясно. Дните минават бързо, бедните работят упорито, богатите гледат да се забавляват. Всички имат желание за живот и градът, който е прекрасен, допринася за щастието им –отдалеч долита мирисът на морето, а улиците са изпъстрени с отрупани с портокали дървета.

   И така, трябва да знаете, че във въпросния град израсла красива и богата девойка, която се казва Дона Анна. Живее с баща си – влиятелен и много строг мъж – дон Гонсало де Улоа – Командор на Калатрава. Името му е толкова дълго, затова за по-кратко всички го наричат Командора. В онези времена бащите са тези,които определят съпруга на дъщерите си. И Командора избира за дъщеря си един добър и благосърдечен човек, който Дона Анна накрая започва да обича – казва се Дон Отавио.
   Несъмнено щели да се оженят и навярно да бъдат щастливи, но една нощ става нещо, което променя живота им завинаги.За да бъдем точни, това се случва през една лятна нощ, през една гореща и приказна нощ.Дона Анна е в стаята си и се приготвя за сън.Прозорците са отворени и лек ветрец полюшва листата на дърветата в градината. „Всичко е безупречно“, мисли си Дона Анна. Изгася свещите и ляга в леглото. Но ненадейно чува шум,идващ отвън, и когато се обръща,вижда на лунната светлина някакъв мъж, скрит в широко наметало, да влиза през прозореца с финес, който тя веднага разпознава. „Дон Отавио – мисли си – идва да ме види и скришом да ми даде целувка за лека нощ. Явно не е толкова скучен,колкото твърдят.“ И много доволна, става,отива към него и се прегръщат. Мъжът я целува страстно и любопитното е, че в прегръдките му Дона Анна почувствала трепет, какъвто никога не била изпитвала преди. Не е ясно защо, но тези целувки са толкова различни, толкова нови, толкова хубави, че Дона Анна се изплашила,отваря очи и търси погледа на Дон Отавио и неговата нежност. Но не го открива. Мъжът носи тъмна маска на лицето си. А на главата си качулка, която го скрива.
   – Дон Отавио! – казва Дона Анна.
   Но мъжът не отвръща нищо, опитва се единствено да я притисне отново до себе си и да я целуне. Тогава Дона Анна се вцепенява и повторя с по-висок глас:
   – Дон Отавио!
   Но мъжът отново не отговаря. Изплашена, Дона Анна се отскубва от обятията му и се развиква:
   – Кой сте вие? Аз не ви познавам. Кой сте?
   Мъжът се оглежда наоколо, смотолевя нещо тихо и се опитва да избяга. Тогава Дона Анна се нахвърля разгневена върху него и с едната си ръка посяга да свали маската му.
   – Кой сте вие? – продължава да крещи.
   – Кой съм аз, няма никога да научите – отвръща ѝ мъжът с глас, който тя не познава.
   Дона Анна застива изумена. Помисля за онези целувки, за онези силни ръце и за устните на онзи мъж, които толкова ѝ били харесали, и почувствала, че умира от срам и от гняв.
   – Защо го направихте? – пита го тя.
   – Защото сте тъй красива, моя Дона Анна – отговаря мъжът.
   Изрича го с такава усмивка, с такава арогантност, че Дона Анна в този момент побеснява от гняв.
   – Негодник! – започва да крещи, сграбчвайки мъжа като обезумяла, в опит да изтръгне наметалото му и да свали проклетата му маска.
   Мъжът се старае да я отблъсне, но тя се съпротивлява, остава вкопчена в него дори когато той излиза от стаята, като реди ругатни, и хуква надолу по стълбището в търсене на изход, през който да избяга.
   – Вие сте обезумяла – казва ѝ с тих глас, – млъкнете или ще разбудите цялата къща.
   Но тя не престава да вика през сълзи, да се вкопчва в него и да се опитва да го спре.
   – Няма да избягате така, не може да се измъкнете така! – нарежда тя и никак не се притеснява за скандала и за прислугата, която щяла да излезе от стаите си, и за хората, които ще я заварят така, разплакана и вкопчена в някакъв мъж, когото дори не познава. Не я вълнува нищо, интересува я единствено да научи кой е този мъж. Затова, с последни усилия и с последен вик, се хвърля с ръце към лицето му, успява да докосне маската и почти да я изтръгне, когато от пустото и тъмно стълбище чува ясен, дълбок и решителен глас да казва:
   – Оставете незабавно дъщеря ми!
   Баща ѝ. Командорът.
   Стои изправен в долния край на стълбището и стиска шпага в ръка...

Издателство Сиела

Дон Жуан в Хеликон

Дон Жуан в Books.bg