събота, 27 декември 2014 г.

Галин Никифоров >> Лисицата

Една жена, един мъж, една митична лисица...

   Ирландия, град К., област Килкени, 1301 година

   От сутринта беше започнал да прехвърча сняг и оловносивото небе приличаше на огромен натежал купол, готов да рухне върху премръзналото градче. Някъде далеч злобно пролайваха кучета, но леденият вятър разнасяше острите накъсани звуци и те утихваха като приглушен звън от сребърни монети.
   Върху малко каменисто възвишение недалеч от градчето чернееше порутена къща с ограда от разкривени от влагата дъски. Наклоненият ѝ комин едва се държеше, а каменните плочи по покрива є бяха напукани като устните на умиращ от жажда човек. В двора пред къщата стоеше конски впряг с „клетка за вещици“, сложена на дървена платформа с колела. По клетката белееха черепи на козли за гонене на демони и котешки опашки за примамване на женски духове, а за двойната капра на впряга бе вързано огромно черно куче, върху чийто нашийник с метални бодли бе изписано „Oderint, dum metuant“.
   Двама мъже с посивели от студа лица стояха до конската кола и намръщено гледаха към къщата. Единият – джудже в черни дрехи и черни ботуши, отдалеч приличаше на дете, облечено като възрастен, а другият бе чудовищно як мъжага с бичи врат и дълга до раменете тъмноруса рунтава коса, облечен в свещеническо расо. Двамата бяха ловци на вещици, на хора – вълци и на убийци, и на разсъмване бяха уловили поредната си жертва. Знаеха, че жената, която преследваха – убийца с легендарна слава, беше бременна, и бяха изкарали късмета да я хванат точно когато започваше да ражда. Изгониха от къщата старицата, която помагаше при раждането, и показаха на стопанина – грубоват мъж, отглеждащ петли за продан, църковните разпореждания, като му казаха кои са те и коя е жената, която бе приютил в дома си. След това го избутаха грубо навън и му забраниха да влиза в къщата, после търпеливо зачакаха в двора раждането да приключи, с тайната надежда проклетницата, лишена от всякаква помощ, да умре и така да си спестят превозването ѝ през почти цялата страна.
   През последния половин час виковете на родилката бяха започнали да се разреждат и да утихват. Гледачът на петли, изпълнен със страх да не му бъдат конфискувани парите, които бе взел от жената срещу гостоприемството си, крачеше безцелно из градината зад къщата и се вкаменяваше всеки път, щом я чуеше да крещи от болка.
   – Започнах да измръзвам – каза по едно време джуджето. – Не трябваше да я чакаме да ражда! Трябваше да я хвърлим в клетката и да тръгнем. Нямаше да издържи дълго по пътя.
   Огромният мъжага се намръщи и се загледа в далечината.
   – Винаги се оплакваш – каза кисело той.
   Джуджето го погледна и поклати недоволно глава.
   – Tá sí ina ollphéist! Съсипала е живота на четирима богати мъже и всеки път е наследявала цялото им имущество, после го е раздавала на дяволските си отрочета, пръснати из цяла Ирландия. Има дузина деца, за които знаем, но съм сигурен, че има поне още толкова, за които не знаем.
   – Е, не може да ѝ се отрече, че е била добра майка... – измърмори едрият мъжага.
   Джуджето отри няколко снежинки, полепнали по бузите му, и погледна към гледача на петли, който приближаваше с тежки стъпки, прегърбен от тежките си мисли. Със сплъстената си коса и оръфани дрехи той приличаше на продавач на индулгенции, който отдавна не е продал нищо.
   Когато приближи, мъжът закърши ръце и понечи да заговори, но смущението беше прогонило думите му и той започна да пристъпя глуповато от крак на крак. Почеса се по главата, изсумтя шумно няколко пъти и когато отвори уста, неочаквано намерил това, което искаше да каже, протяжно скърцане зад гърба му прекъсна намерението му.
   Тримата мъже едновременно извърнаха глави и с изумление видяха как входната врата на къщата се отвори и отвътре излезе родилката, понесла голям пашкул от завивки, който притискаше към гърдите си. Беше наметнала вълнен шал върху парцаливата си рокля, а дългата ѝ катраненочерна коса се развяваше зад нея на едри кичури, приличащи на дяволски опашки. Лицето є бе бяло като мляко, черните є очи бяха кръвясали от безсъние и умора, а по устните ѝ сивееха топчици съсирена кръв.
   Кучето край клетката се стресна от появата є и силно се разлая, а конете затропаха неспокойно с копита и разтърсиха гриви.
   Жената бавно се приближи, огледа мъжете, след това, без да каже и дума, подаде пашкула на гледача на петли. Той стреснато го взе и я загледа с отворена уста.
   Тя заметна вълнения шал над рамото си, придърпа надолу ръкавите на роклята си и отметна горната завивка на пашкула. Едно бебешко личице се показа отдолу и розовите му устнички се раздвижиха и премляснаха, без то да отвори очи.
   – Ще я наречеш Нора и ще я пазиш като своя дъщеря – каза тя на гледача на петли. – Оставила съм всичко, което имам, на масата в стаята. Ще намериш жена от града и ще ѝ платиш да се грижи за нея.
   Мъжът не смееше да помръдне – черните є очи се бяха впили в неговите и той бе сигурен, че до края на живота си нямаше да забрави този поглед. Тя сякаш бе стиснала сърцето му с ледени пръсти и не искаше да го пусне.
   – Накара ни да чакаме... – каза джуджето и се изплю встрани. Огромният мъж до него сви устни и с досада изсумтя.
   Тя дори не ги погледна – пристъпи напред и изненадващо се притисна към гледача на петли, като че ли го прегръщаше за сбогом. После едва чуто просъска в ухото му:
   – Ако на малката ѝ се случи нещо, ще се върна и от ада, ако трябва, и ти ще умреш така, както никой смъртен досега не е умирал. Cuimhnigh.
   После се отдели от него, погали бебето по челото и се обърна към двамата ловци.
   – Надявахте се да умра, нали? – попита тя и една бледа усмивка пробяга по устните ѝ.
   – Нечестивият винаги помага на такива като теб – почти изписка джуджето. За пръв път бе успял да застане очи в очи с тази жена и незнайно защо, тръпки го побиха от нея.
   – Изглежда добре познаваш Нечестивия, щом знаеш какви ги върши – отвърна тя.
   – Мълчанието е най-доброто, което може да направи една жена, убила мъжете си – изръмжа огромният мъж и разтърси русата си грива.
   – Убих тези, които го заслужаваха – каза тя, без да трепне. – И ако можех, бих ги убила отново. – После изненадващо добави: – По-добре да тръгваме и да не губим време. Чака ни дълъг път...

Издателство Сиела

Лисицата в Pimodo

Маркус Ортс >> Каталина

Тя лъже, мами, заблуждава и убива, за да постигне целта си...

Невероятната история на Каталина де Ераусо, живяла през XVII век и оставила само една кратка автобиография.
Маркус Ортс още веднъж преоткрива и претворява живота ѝ – зашеметяващ, динамичен, изпълнен с изненадващи събития и обрати.
Историята на една жена, която тръгва към Новия свят да търси брат си. Историята на Каталина, която отказва да бъде жена, защото времето, обстоятелствата и преди всичко нейният характер не ѝ позволяват това. Историята на една жена, която внушава що е ужас.

Издателство Летера

Каталина в Pimodo

Данило Киш >> Homo poeticus

Есета

   Претенциозността на това заглавие ще бъде, струва ми се, оправдана, ако още в началото кажа, че всъщност това е дълбинно заглавие на книгата, за която бих искал да говоря. Заглавието привлича вниманието най-малкото с това, че Рид има същите намерения като своите предходници в това поле – първо Шели, а преди него и сър
Филип Сидни. Впрочем всичко, което един поет каже за поезията, в крайна сметка е винаги една и съща Defence of Poetry, защита на поезията. Примерът на Рид само потвърждава това правило.
   Преди да обясня смисъла на защитата на Рид, бих искал, не без връзка с това, да изразя едно недоумение: поетите винаги правят опити да се дистанцират, когато започнат да говорят за поезията, да обясняват поетическите техники и всичко онова, което стихотворението само по себе си не казва и не показва. Дори Бодлер някак неохотно и със смут приема да говори за поезията. Случаят с Рид само ми припомни тази обичайна форма на извинение. Мисля, че обяснението на този феномен, което дава Рид тук, не е достатъчно. Той твърди, в името на собственото си оправдание, че несгодите на критика поет произтичат от факта, че поетът есеист не може да пренебрегне своя собствен поетически опит, а трябва по някакъв начин „да установи хармония между своята теория и своята практика”. По този начин той е лишен от онази обективация, присъща на „същинския” критик, на когото личният поетически опит не му пречи да заеме определена позиция или да се присъедини към някоя вече традиционна школа. Струва ми се, че и това обяснение е недостатъчно. Не бива да се пренебрегва фактът, че поетическата суета е най-постоянният от всички атрибути, които се приписват на поетите, и че тази суета крие в себе си цяла една художествена идея.
   Другояче казано, в самия факт, че е принуден да обяснява стихотворението си, поетът чувства заплаха за своята суета; той чувства дълбока несправедливост от това, че е принизен до коментатор на собствените си текстове, писани в транса на вдъхновението, в божествен екстаз. Защото също така всички поети – тайно – в еднаква степен вярват, че са говорители на някакъв дълбинен порив, на някакво „вдъхновение” – както онези, които твърдят, че писането е занаят и шлифоване, а вдъхновението – измишльотина, така и другите, които твърдят обратното.
   Изследвайки историята на концепцията за вдъхновението и изтъквайки традиционните вече разбирания за понятието – класическо и романтическо, – Рид твърди, че понятието „въображение” трябва да е възникнало в момента, в който човечеството е започнало да прави разлика между дух и материя.
   „Още за всички еврейски пророци се е вярвало, че са били под въздействието на вдъхновението, тоест, че в тях е влязъл духът”, казва Рид. Затова изглежда някак естествено, че по-късно това разбиране е било пренесено и по отношение на поетите, тъй като за хората поетът, като пророк, говори с глас по-възвишен от човешкия... Дори в своите най-рационални проявления класицистичният свят остава верен на идеята за музата, чиито възвишени тонове поетът улавя с чувствителния си слух. И без да бъде прилаган психоаналитичният метод за потиснатите мисли – към който Рид често прибягва, – в посочените случаи може да се види тъкмо личното отношение на Рид към вдъхновението. И не само неговото.
   Затова поетите рядко пишат бележки за поезията си. Те продължават да говорят с глас, по-възвишен от човешкия. Дори когато са най-рационални.
   В споменатите и цитирани мнения се откриват почти всички основни елементи от естетиката и поетиката на Рид. Във вечния дуализъм между класицизма и романтизма – а тази борба според Жид съществува във всяка душа, – Рид се определя за вътрешния романтизъм. Затова неговата естетика не се различава съществено от естетиката на романтиците (Шели и Колридж например), макар да е подкрепена от опита и направленията в модерната наука, на първо място психоанализата.
   Рид основава своята защита на поезията на романтическите принципи и – в това е парадоксът! – успява блестящо в това. Тази негова защита е особено значима тогава, когато отбранява неяснотата в поезията (в едноименното есе) от същите – романтически – позиции, така че здравомислещите критици на поезията (които отхвърлят модерната поезия заради нейната неразбираемост, и то в името на романтическата и за тях уж абсолютно ясна поезия) се налага да свалят оръжие пред неговите аргументи. С други думи, Рид идентифицира поезията с неяснотата:
   „Поезията е в неяснотата – тя по някакъв начин е самата неяснота”...
(Из Защита на поезията, Преводач Людмила Миндова)

Издателство Факел експрес

Homo poeticus в Pimodo

петък, 26 декември 2014 г.

Ан Бронте >> Агнес Грей

Роман, вдъхновен от опита на Ан

Агнес е най-малката дъщеря на пастор, който е изпаднал във финансово затруднение. Единственият път за младото момиче да се измъкне от бедността и да помогне на семейството си е да поеме грижата за разглезените деца на богат аристократ.
Ан Бронте разказва една на пръв поглед обикновена история, изпълнена с много обрати, размисли и неочаквани развръзки. Героинята е мила, деликатна и изискана, но с истинска упоритост и непреклонност следва мечтите си, не се предава и постига истинско щастие и хармония в живота си.

Издателство Шамбала Букс


Лиам Мак Койл >> Писмото

С рапира и плащ

Дъблин, 1612 г.
Английските власти екзекутират католически епископ и тласват ирландския народ към въстание.
Голуей, няколко дни по-късно.
Младият Лукас, талантлив майстор на рапирата, е натоварен със съдбоносна мисия – да занесе важно писмо на предводителя на ирландските въстаници Хю О'Нийл, който живее в изгнание в Рим и не знае за убийството на епископа, обединило всички ирландски вождове против английските поробители.
Лукас попада в един свят на политически интриги, коварни шпиони и дуели на живот и смърт. По петите му е един от най-жестоките и ловки шпиони в редиците на врага, изпратен със заповед да го спре на всяка цена. А от успеха на Лукас зависи съдбата на цял един народ.

Издателство Персей

Писмото в Pimodo

Елизабет Костова >> Крадци на лебеди

Първата любов, внезапната любов и последната любов – вечната

   Обадиха ми се за Робърт Оливър през април 1999 г., по-малко от седмица след като той бе извадил нож в сбирката картини от XIX век на Националната галерия.
   Беше вторник, една от тези ужасни сутрини, които понякога се случват в района на Вашингтон, когато през пролетта вече всичко е разцъфтяло, подухва вятър и дори е горещо – опустошителен град и облачно небе, тътен на гръмотевица във внезапно изстиналия въздух. Беше освен това по случайно съвпадение на обстоятелствата точно седмица след касапницата в гимназията в Колъмбайн (На 21 април 1999 г. двама ученици убиват 12 свои съученици и един учител и раняват 24 души, след което се самоубиват. Това е четвъртото най-масово убийство в американско училище в историята на САЩ – бел. прев.)...
   Когато телефонът ми звънна, гласът от другата страна беше на един приятел и колега, доктор Джон Гарсия. Джон е чудесен човек – и прекрасен психиатър, – с когото преди много време бяхме следвали заедно и който от време на време ме кани на обяд в свой любим ресторант и рядко ми позволява аз да платя сметката. Той работи в спешното отделение на една от най-големите болници във Вашингтон и също като мен има и частен прием.
   Сега Джон ми се обаждаше, за да ми каже колко много искал да ми изпрати един пациент и да ми го остави аз да се погрижа за него, като в гласа му долових някаква страст.
   – Може да се окаже тежък случай. Не знам как ти ще го прецениш, но бих искал да го вземеш при теб в „Голдънгроув“. Оказа се, че е художник, и то доста известен – миналата седмица го арестували и след това го доведоха при нас. Не говори много и не ни обича много тук. Казва се Робърт Оливър.
   – Чувал съм за него, но фактически не познавам работите му – признах аз.    – Пейзажи и портрети... струва ми се, че преди две години за него се появи нещо на обложката на „АРТ Нюз“. Какво е направил, за да го арестуват? – Обърнах се към прозореца и застанах пред него, загледан как градът се сипе като скъп бял дребен чакъл върху оградената ливада и очуканата магнолия. Тревата беше вече наситенозелена и за секунда бледа слънчева светлина заля всичко, преди да последва нов пристъп на градушката.
   – Опитал се да се нахвърли върху една картина в Националната галерия. С нож.
   – Картина ли? Не човек?
   – Ами, изглежда, че в залата не е имало друг човек в този момент, но пазачът влязъл и го видял как нанася удар върху картината.
   – Оказал ли е съпротива? – Наблюдавах как зърната на градушката се посаждат в бляскавата трева.
   – Да. Хвърлил ножа на пода, но след това сграбчил пазача и доста яко го разтърсил. Едър човек е. След това спрял и се оставил да го отведат кой знае защо. От музея се колебаят дали да заведат дело за нападение срещу него. Мисля, че ще се откажат, но той е рискувал много.
   Пак заразглеждах внимателно задния двор.
   – Картините в Националната галерия са собственост на федералното правителство, нали така?
   – Така е.
   – Какъв нож е използвал?
   – Обикновен джобен нож. Нищо кой знае колко драматично, но е можел да причини големи щети. Бил е силно превъзбуден, смятал, че изпълнява героическа мисия, но след това рухнал в участъка, обяснил, че не бил спал дни наред, дори малко поплакал. Доведоха го в спешното отделение на психиатрията и аз го приех. – Чувах как Джон чака да чуе какво ще отговоря.
   – На колко години е?
   – Млад е... всъщност, на четиридесет и три, но на мен това сега ми се вижда малко, нали разбираш? – Когато бяхме станали на петдесет преди две години, и двамата бяхме шокирани и бяхме поприкрили случая, като го отпразнувахме само с неколцина приятели на нашето положение.
   – У себе си носел още две неща – скицник и пачка стари писма. Не позволява на никого да ги докосне.
   – И какво искаш от мен да направя? – Улових се, че съм се подпрял на бюрото да си почина, сутринта се бе проточила, бях гладен.
   – Само да го приемеш – отговори Джон. – Искам ти да се погрижиш за него.
   В нашата професия обаче предпазливостта е здраво вкоренена по навик.
   – Защо? Да не би да се опитваш да ми създаваш излишни главоболия?
   – О, стига де. – Чух как Джон се усмихва. – Не знам ти някога да си върнал някой пациент, доктор Всеотдайност, а този човек си заслужава труда.
   – Защото аз съм художник ли?
   Той се поколеба само миг.
   – Честно казано, да. Аз не претендирам да разбирам хората на изкуството, но си мисля, че ти ще го разбереш.Казах ти, че той не говори много, но когато казвам това, имам предвид, че успях да изтръгна може би само три изречения от него. Той очевидно е започнал да изпада в депресия въпреки лекарствата, които започнахме да му прилагаме. Освен това демонстрира гневливост и има периоди на възбуда. Безпокоя се за него...

Издателство Сиела


сряда, 24 декември 2014 г.

Питър Мейл >> Корсиканска афера

Еднопосочен билет към удоволствието в провансалски стил

Милиардерът Франсис Рьобул се наслаждава на гледката от къщата си, когато съзира огромна яхта, чиито пътници са твърде заинтригувани от неговия имот.
Собственикът ѝ е Олег Вронски, руски магнат, който няма да се спре пред нищо в стремежа си да се сдобие с дома на Рьобул.
И ето че Сам Левит отново е на ход, подкрепян от чаровната Елена Моралес. За да се справят с опасния руснак, трябва да навлязат дълбоко в подземния свят на Корсика и да прибягнат до хитрост, защото залогът е животът на техния приятел.
Приключения с неочаквани обрати, живописни сцени и, разбира се, завладяващи описания на насладата от храната и виното.

Преводач Петя Петкова
Издателство Гурме Пи Си Ти И ООД


Иван Вазов >> Разкази за деца

За човещината и родолюбието

   Бъдни вечер.
   Голямата ламба с фаянсов абажур, провесена от потона, озаряваше с весела светлина трапезата, около която беше събрано семейството.
   На трапезата бяха наслагани блюда с постни яденета и закуски: сарми, туршия с пиперки и с турунджави моркови, фасул, сладко, чер хайвер, мед, ябълки; като венец на всичко една дълбока фарфорова паница с армеева чорба, сгъстена със ситно нарязано кисело зеле, поляна изобилно с дървено масло и посипана разкошно с червен пипер – една от най-лакомите гозби тая вечер.
   Освен тях на тая господарска трапеза стоеше още едно необикновено нещо: тучена кадилница с няколко въгленчета вътре.
   Почтената старица, майката, баба Цвета, беше украсила трапезата с тия чудеса, както правеше всеки бъден вечер, за да съхрани за потомството си спомена на един простодушен и мил обичай на старината, а още – за да има през цялата година спор и берекет в къщата. Трябва да кажа, че въпреки силните протести от новото поколение, Цвета победоносно беше настояла този ден да се уважат традициите на старото и беше наложила всеобщ пост в къщата.
   Макар че беше вече седем часът, вечерята се не почваше. Всички чакаха нещо, с лъжици в ръка, нетърпеливо фърляйки погледи към знаменития саламурев нектар, излязъл из армеевата каца на баба Цвета.
   Очакваха още двама членове от семейството: най-стария син и най-младия. Първият се бавеше нейде в града, вторият идеше от Пловдив. Офицерин – подпоручик там, на поканата на майка си той беше отговорил телеграфически, че ще дойде днес. С тая надежда и с тая радост честитата майка беше задържала вечерята чак досега, макар че железницата от Пловдив пристига по-рано.
   И тя на всяка минута се ослушваше, няма ли да чуе гърмежа на някой файтон на пътя...
   Вратата се отвори, влезе един висок, четирийсетгодишен мъж. Най-стария син. По-младите почтително се поподигнаха от столовете си.
   – Какво! Няма ли още Боримира? – попита той зачуден.
   – Чакаме го, Драгое – отговори старата меланхолически; – днес железницата закъсня.
   – Отде знаеш, мамо?
   – Нали той яви, че ще дойде?
   – Напразно. Железницата е пристигнала още кога... Боримир е пропуснал трена и вероятно утре ще дойде – каза Драгой.
   – Ако е така, той би ни явил да му се не надяваме – каза майката, на която мъчно беше да се помири с мисълта, че ще вечерят без Боримира.
   – А! Богата работа, мамо – каза Драгой, като впери алчен поглед в златисточервената чорба.
   – Чакайте! Не пипайте още! Да ида да прикадя по-напред пред иконата, че после и софрата, че тогава...
   И баба Цвета пусна в кадилницата зрънца от смирнев тамян, па излезе с нея да извърши благочестивия си обряд.
   Един път липсал върховния надзор, дисциплината се наруши. Най-големия син пръв даде пример на деморализацията: той загреба от армеевата чорба първа лъжица, втора, третя; посегнаха и други лъжици и след една минута дълбоката паница се презполови.
   Когато баба Цвета се завърна и видя опустошението, тя ги засъди весела.
   – Не можахте да потраете! Като вълци сте изгладнели!
   – Зазъбица ни улови, мамо – смееше се Драгой.
   Майката прикади трапезата и облаци от благовонен дим заплуваха из трапезарията.
   Зафана се вечерята.
   Но баба Цвета нямаше кеф. Боримировото отсъствие отнимаше радостта ѝ, отслабяше охотата ѝ. Тя хем ядеше, хем в ума ѝ се въртеше образа на младия подпоручик, със златните украшения по зеления мундир и цял обкръжен с някакъв ореол от сияние... Ушите не слушаха шумните разговори на трапезата, а очакваха и дебнеха друг шум, който би се задал отвън. Защото, въпреки уверенията на Драгоя, тя неволно още продължаваше да се надява и лъже, че може да пристигне героя ѝ по някое чудо...

Издателство Скорпио


Джеймс Хадли Чейс >> Е, хубавице моя...

Твърде много хора имат планове за тези два и половина милиона долара

Казиното на Парадайз Сити всяка вечер събира в трезора си главозамайваща сума.
Всички големи играчи са там...
Серж Майски, изпечен обирджия, е хвърлил око на тази „лесна плячка“. За целта събира екип от виртуозни крадци и съставя почти гениален план.
Милионите попадат в ръцете му.
Но това е най-лесната част от историята...
Ще ги задържи ли за дълго, или ще попадне в капаните на полицията?

Издателство Труд


вторник, 23 декември 2014 г.

Михаил Вешим >> Заведи ме вкъщи

За всички, непревърнали се в теле-зрители

   Всяка вечер децата от дом „Щастие“, макар и на различна възраст – между 7 и 14 години, гледаха „Голдън шоу“ като най-запалени зрители. Смееха се на вицовете, въпреки че по-често те не бяха детски, припяваха на песните хитове, а момичетата се опитваха да танцуват като балерините от екрана. Някои малчугани искаха да станат музиканти и да свирят в бенда на шоуто, други – да са известни като гостите му. И един ден, когато пораснат, да седнат на бежовото диванче – там Бати Злати разполага своите гости за интервю.
   Пешко-Ежко, който е истински цар на математиката, една нощ бе сънувал, че печели златен медал на международна олимпиада. Става толкова известен, че дори Бати Злати го кани в шоуто си.
   – Сядам аз на диванчето – разказа той съня си на Ян, с когото бяха съседи по легла и най-добри приятели – и Бати Злати почва да ме интервюира... Пък аз изведнъж се спичам – от прожекторите, от камерите, от микрофоните – и не мога да отговоря на нито един негов въпрос. От устата ми не излиза звук. Колко е две по две? – пита ме Бати Злати, а аз даже и това не знам... Срам, Ян, голям срам... Много се изложих!
   – Изложил си се, но само насън – успокои го Ян.
   – Ами ако се случи наистина?
   – Ти първо спечели златото на олимпиадата по математика, пък тогава мисли за интервюта! – усмихна се Ян.
   – Ще спечеля! – отвърна уверено Пешко. – И ще стана велик математик! Ами ти какъв ще станеш?
   –Аз...

Илюстрации Дамян Дамянов
Издателство Сиела


Анти Туомайнен >> Лечителя

Отчаяно време, отчаяни мерки

   Кое можеше да е по-страшно – абсолютната сигурност, че най-лошото се е случило, или страхът, който се трупа бавно и постепенно? Неочакваното внезапно срутване или бавното постепенно разпадане?
   С усилие на волята се отърсих от разпокъсаните си мисли и вдигнах поглед.
   Жълто-черни пламъци от катастрофирал камион
лазеха безмилостно по стълбовете край брега на пeшеходния мост Сьорнейнен. Камионът бе прекършен на две и обгръщаше стълба като влюбен. Никоя от преминаващите коли не намаляваше, да не говорим да спре – просто отбиваха в съседната лента, за да са на възможно най-безопасно разстояние.
   Същото направи и автобусът, в който пътувах.
   Извадих от джоба на подгизналото си от дъжда яке пакет хартиени кърпички и със сковани от студа пръсти измъкнах една, за да попия влагата от лицето и косата си. Хартията се намокри мигновено. Свих я на топка и я пъхнах в джоба. Изтръсках капките от подгъва на якето и извадих мобилния си телефон от дънките. Пореден опит да се свържа с Йохана.
   Както и преди нямаше връзка с нейния номер.
   Тунелът на метрото от Сьорнейнен до Кейланиеми бе наводнен и затворен. Ето защо на Каласатама се наложи да сляза и да изчакам автобус и аз останах под дъжда почти двайсет минути.
   В отражението на екрана, закрепен на бронираното стъкло, около кабината на шофьора, виждах как горящият камион остава далеч зад нас. Южните райони на Испания и Италия официално бяха оставени сами да се справят. В Бангладеш, който потъваше постепенно в морето, бе избухнала епидемия от холера, заплашваща да обхване цяла Азия. Споровете между Китай и Индия за водоизточниците в Хималаите бяха довели до война между двете държави. Наркокартелите в Мексико отговориха на затварянето на границата със САЩ с ракетни атаки към Лос Анджелис и Сан Диего. Пожарите в горите по поречието на Амазонка не бяха овладени въпреки опитите да бъдат ограничени с пренасочване на водите.
   Продължаваха военните конфликти по границите на вече тринайсет държави на Европейския съюз.
   Приблизителният брой на бежанците от климатичните промени възлизаше от 650 до 800 милиона души по цялата планета.
   Непрестанно чувахме предупреждения за тежки епидемии като малария, туберкулоза, ебола, холера и грип.
   В края на новините на екрана се появи наскоро избраната мис Финландия, която заяви, че напролет се очаква положението да бъде много по-оптимистично.
   Погледнах към дъжда навън, който продължаваше вече месеци, на практика от септември, и бе спирал само няколко пъти, и то за малко. Поне пет от крайбрежните квартали Яткесаари, Каласатама, Руохолахти, Хертониеменранта, Маряниеми непрестанно се наводняваха и това накара мнозина от жителите да напуснат домовете си...

Преводач Теодора Давидова
Художник Тони Ганчев
Издателство Enthusiast

Лечителя в Pimodo

Марк Чадборн >> Мечът на Албион

Залогът е оцеляването – на Кралицата и Англия...

1588: Докато испанската армада се приготвя да отплава, се разпростират изобилни слухове за апокалиптично оръжие, което, ако се озове във вражески ръце, е в състояние да унищожи Англия и кралица Елизабет веднъж завинаги. Уил Суифт е част от новата, увеличаваща се група шпиони на Уолсингъм, а авантюристичните му подвизи са го направили известен из цяла Европа. Но как е възможно един така прославен човек да бъде ефективен таен агент? Всъщност образът на Суифт за пред обществото е внимателно поддържана фасада, която има за цел да даде на хората на Англия героя, от когото се нуждаят, и да отклони вниманието от същинската му роля. Защото Уил заема челно място в скритата война с неприятел, който е безкрайно по-страховит от Испания...
Векове наред този невидим Враг, Мрачният двор, измъчва човечеството, като преследва за забавление почтените хора, отвлича ги и ги изтезава. Но сега Англия отвръща на удара...

Издателство Артлайн Студиос


понеделник, 22 декември 2014 г.

Джулия Стаг >> Оберж – Ресторантът при двете долини

Ще надхитрят ли кмета или „Оберж“ ще претърпи провал?

Многопочитаният „Оберж – Ресторантът при двете долини“ попада в ръцете на английска двойка и това предвещава края на гастрономическата цивилизация за малкото общество на Фогас във Френските Пиренеи.
Кметът е ядосан: намеренията му са братът на неговата съпруга да поеме контрола. Той решава да отстрани натрапниците с всички възможни средства и преди да имат възможността да сервират първия си пастис, Пол и Лорна се изправят пред Френската бюрокрация. Кметът не мисли за жителите на малкото градче, които имат своите причини да искат „Оберж“ да успее и посрещат младите заселници с отворени обятия.

Издателство Арт Етърнал Дистрибушън


Ники Пелегрино >> Италианска сватба

Две враждуващи семейства, две любовни истории и... италианска храна...

Сестрата на Пиета Мартинели се омъжва.
Като сватбен дизайнер, на нея е отредено да направи булчинската рокля. Но Пиета е объркана от поредица въпроси без отговор. Защо баща ѝ е в семейна вражда с друг италианец в съседство? Защо майка ѝ е толкова унила и тъжна? И наистина ли мъжът, на когото винаги е държала, ще се ожени за друга?
Докато Пиета шие и слага мъниста по сватбената рокля на сестра си, тя разкрива тайните, които са довели семейството ѝ до тук и това застава между нея и щастието.

Издателство Арт Етърнал Дистрибушън


Илай Браун >> Канела и барут

Много повече от изискана кухня в открито море

Оуен Уеджууд е великолепният, но малко превзет готвач на корабния магнат лорд Рамзи, докато капитанката на корсарски кораб Лудата Хана Мабът не гръмва Рамзи в упор и не пленява Уеджууд.
Той трябва да се бори за живота си, като ѝ приготвя по едно великолепно ядене всяка седмица с наличните продукти на борда на „Летящата роза“.
А провизиите на пиратския кораб не са никак обнадеждаващи: царевично брашно, чесън, сланина, оцет, зелени лимони, ром и противна пастърма с неясен произход, която моряците наричат „Сладката Мери“.
Капитан Хана Мабът настоява и той да сяда на масата с нея всяка неделя и да споделят вкусните корабни блюда, а разговорите им по време на вечеря често придобиват мистичен привкус.

Издателство Smart Books




неделя, 21 декември 2014 г.

Филип Флориан >> Кутрета

Някой ги краде...

   Онези възрастни господа, измъчвани и също толкова очаровани от миналото, колкото и младите вестникари, закъснели антикомунисти, не приемаха, че множеството тленни останки може да са друго, освен последица от бърза екзекуция, извършена до масов гроб през 50-те години.
   Мнението на историците не ги интересуваше, колебанието на съдебния лекар им се струваше подозрително, плод на малодушие, а фактът, че прокурорите не бяха открили нито един куршум, се смяташе за знак за десетилетно съучастничество с извършителите на зверството. Оставаха верни на своята теория, която пораждаше коментари и безапелационни статии във вестниците. Липсата на някои зъби, според тях свидетелство за изтезанията преди разстрела, разбитите черепи се смятаха за доказателство, че са използвани пистолети и бухалки, разположението на крайниците на известно разстояние от ключиците и тазовите кости показвало, че не става въпрос за християнско погребение, а за безразборно захвърляне от високо на безжизнените тела...

Преводач Ванина Божикова
Издателство Сиела

Кутрета в Pimodo

Саша Аранго >> Истината и други лъжи

Злото е въпрос на гледна точка...

Хенри Хейдън – известен автор на бестселъри – е изключително обаятелен човек, приятен за общуване, достъпен и скромен. Един любящ, посветен на съпругата си мъж, въпреки че може да има всяка жена, която би поискал. Щедър приятел. Отзивчив колега. Талантлив творец, посветен на писането, който не ламти за слава и пари. Достоен за възхищение. Или поне така изглежда... Но този Хенри Хейдън е конструкция, маска. Миналото му е тайна, методите му – още по-голяма тайна. Никой освен него и съпругата му не знае какво се случва нощем в богатия дом край брега на морето, в стаята със старомодната пишеща машина.
Досега житейските проблеми сякаш щастливо заобикалят живия класик Хенри Хейдън. Но... един ден той прави ужасна грешка. И вече не само полицията преследва Хенри, но и неговото старателно скривано минало заплашва да го настигне. Хенри е гениален мъж и разработва гениален план. Той сплита лъжи, истини и полуистини в една история, която трябва да му помогне да оцелее, дори когато е застанал на ръба на пропастта. Но само една стъпка напред ще е фатална...

Издателство Ергон


Робърт Браунинг >> Славният хамлински свирец

Класическа детска приказна поема

Град Хамлин е във Брунсвик,
до Хановер в съседство,
и Везер плиска там вълни
и мие южните стени.
Такъв брилянт ще търсиш с дни,
но в ранното си детство,
преди петстотинте лета,
когато почвам песента,
завъди гад туй кметство.
Що плъх бе! Почерняло чак.
За псета, котки – смъртен враг.
Децата хапеха до кръв,
чорбата лочеха с черпак,
ядяха сирене със стръв,
гризяха бъчва и капак,
гнездяха в мъжкия калпак,
жените стряскаха по мрак,
надвиквайки ги дене
с пищене и квичене
в минор, в мажор,
през вряк и грак.
Накрая майстор и чирак
превзеха общината.
„Изглежда кметът е глупак!
Позор за занаята!
Облекли сме го като цар
във хермелин, а няма цяр
за него срещу тая твар.
Понеже стар си и си тлъст
ли даже не помръдваш пръст?
Ум напрегнете, господа,
от напаст да спасим града,
че инак чака ни беда.“
И уплах, ужас и вина
разтресе кмет и община.
Така в диспути час измина.
Накрая кметът рече:
„За гулден давам хермелина
да съм оттук далече.
„Напрягай ум“ се казва лесно.
Главата заболя ме, честно,
да се почесвам неуместно.
Капан, капан ни трябва тук!“
При тези думи чу се звук
на портата отвън: „Чук-чук!“
О, боже, що ли е това?
И кметът наклони глава
като прасенце във тава,
с очи от леност помътнели,
същински стриди престарели.
Търбухът даваше им цвят,
щом зърнат гълъб за обяд.
„Кой шушка по килима? Въх!
Напомни ли ми нещо плъх,
изгубвам дума, ум и дъх.“
Но викна кметът „Влез!“ сърцато
и влезе същество чудато,
в одежда дълга пременено,
по равно в жълто и в червено,
върлина съща със очички
две сини, като две иглички,
смугло, с провиснали косички,
и със брадичка без космѝчки,
но пък с усмивка до ушички,
и доста стреснаха се всички,
и се зачудиха какво
е туй палто и същество.
И някой рече: „Пришество
на прапрадядо е, тръбата
последна чул изпод земята.“...

На български и английски език

Преводач Евгения Панчева
Илюстрации Том и Уенди Крейг
Издателство Изток-Запад

Славният хамлински свирец
в Pimodo