събота, 21 юни 2014 г.

Джани Родари >> Приказки колкото усмивка

49 миниатюри и 4 дълги разказа

   Господин Боемондо

   Господин Боемондо е забавен човек. Какво ли не измис­ля, за да развесели децата!
   Вижте го във влака: децата сядат срещу него и започват да се карат, защото всички искат да са до прозореца.
   – Тишина, спокойствие – възкликва господин Боемондо. – Хайде да играем на нещо хубаво!
   Децата се успокояват в очакване.
   – Обърнете се за малко, ще погледнете, когато аз ви кажа!
   Децата се обръщат и гледат: баща им го няма. На не­говото място е седнала възрастна дама с папагал на ра­мото. Птицата има зелени и жълти пера и крещи: „Ис­кам да седя до прозореца, искам до прозореца.“
   Децата се разсмиват, смеят се със сълзи и така не за­белязват, че възрастната госпожа е изчезнала, а на ней­ното място седи монах с брада доземи, която поглажда с ръка. Той гледа децата със строг поглед и те веднага се смълчават като риби.
   – Ех, ех... – въздиша старият монах.
   Децата седят мълчаливи.
   – Ех, ех... – отново въздиша монахът.
   Децата са готови да се разплачат, гледат върховете на обувките си и не забелязват как изчезва и монахът. Когато вдигат поглед, едно миниатюрно човече скача върху седалката и се смее като лудо.
   Децата също се засмиват.
   – Как се казваш, мъничко човече?

Преводач Велимира Костова-Върлакова

Художник Дамян Дамянов

Издателство Сиела

Жан-Пол Сартр >> Пиеси

Мухите, Мъртви без гроб, Достойна за уважение, Дяволът и Господ Бог и Затворниците от Алтона

Винаги съм мечтал да правя театър. Когато бях дете, на осем години, отивах в Люксембургската градина и играех там пред минувачите с марионетки, от онези, дето се движат с конци.

Когато бях ученик в Екол Нормал, написах едноактна пиеса за училищния живот. В нея изпълних ролята на директора. После съчиних драма, озаглавена Епиметей. Боговете влизат в едно гръцко село с намерението да накажат неговите непокорни жители. А те са: художници, поети, артисти, драматурзи (?!). Там е и Прометей, който прогонва боговете, след което трябва да бъде наказан... Но още тогава реших, че театърът всъщност е нисък жанр. Да, такава бе моята „концепция“ за него тогава

Издателство Фама

четвъртък, 19 юни 2014 г.

Бил О’Райли, Мартин Дъгард >> Да убиеш Линкълн

Разказ за жестоката война, разбила съдбите на цяло поколение американци

Два дни след края на Гражданската война в Съединените щати президентът Линкълн е убит. Оказва се, че войната всъщност не е завършила. Не приключват и досега нито научните изследвания, нито волните тълкования на това трагично събитие.

Автентичните снимки и илюстрации допълват документалната сила на книгата, която не случайно става основа на един от най-успешните филми за президента Линкълн.

Преводач Веселина Бакалова

Издателство Книгопис

Богомил Райнов >> Лека ни пръст. Мир на праха ни

Кой уби Жендов

Александър Жендов стана жертва на същите антихуманни порядки, порядките на насилието, в които бе възпитан и в които възпитаваше другите. Жендов бе ликвидиран от същата партия – закрилница и убийца, която го бе отгледала. Ликвидиран бе просто така – между другото, мимоходом, – просто защото бе изникнал като пречка по пътя на онзи човек с масивната фигура и с тежката мечешка стъпка, „хазяинът", от когото всички трепереха – Вълко Червенков. Богомил Райнов

Издателство Захарий Стоянов

сряда, 18 юни 2014 г.

Варлам Шаламов >> Лилав мед

Стихотворения. Двуезично издание

Ще опада моята тъга
като шипка зряла
от тъничката клонка на стиха
едва заледеняла.

По снега кристално твърд
капки сок ще плиснат,
а човекът сам на път
в миг ще се усмихне.

И размесващ мръсна пот
със сълзите чисти,
ще сбере грижливо в ход
шарени мъниста.

Той ще смуче лилав мед
със стипчива сладост,
жадно разкривил уста
в спазъм сляп на радост.

Преводач Владимир Стоянов

Издателство Славена

вторник, 17 юни 2014 г.

>> Български народни приказки

Най-доброто от приказния ни фолклор

   Един гладен вълк шетал из гората. От глад едва гледал. Отдалеч го видяла лисицата и се усмихнала. Тя познала, че вълкът е гладен, няма много сили, едва върви, и тозчас решила да му отмъсти и за голямата сила, която имал, и за смелостта му, и най-много за здравите му зъби. Тя само с хитринка се опитвала да преживява и винаги, когато могла, показвала на вълка, че тя е по-умна и по-хитра от него и по тоя начин отмъщавала за силата му. И сега, като го видяла такъв гладен и уморен, помислила си да го направи за присмех на другите. Отишла при него и заподскачала, подсмивала се радостно, търкаляла се.
   Кумчо-вълчо я погледнал сърдито и рекъл:
   – Що има, кумице? Що си толкова весела и радостна?
   – Как няма да съм радостна, кумче? – рекла лисицата. – Весела съм, сита съм, сега ми е паднало сърце на място.
   – Какво се е случило, кумице, че най-после и твоето сърце е легнало на мястото си? – попитал вълкът учудено.
   – Ох, кумче, кумче, да знаеш каква сватба са вдигнали в селото, що ядене има, що пиене, ум да загубиш. Па мен ме поканиха и аз сгризах набързо две-три печени кокошчици, пък се сетих за тебе: какво ли прави кумът, рекох си, та и той не дойде на тая богата сватба, да си хапне от сготвените агънца и от печеното теле.
   – Кума-лисо! – надигнал се изгладнелият вълк. – Веднага ме заведи на сватбата, че както съм изпосталял, и теб ще изям.
   – Да вървим, кумчо, да вървим! – забързала Кума-лиса. – Ще те заведа на тази богата сватба, та цял живот да помниш и разказваш.
   Тръгнали. Вървели, вървели и стигнали в селото. А тогава къщите били малки, ниски, покрити със слама. Вълкът и лисицата скочили на покрива на една къща, дето имало сватба, и Кума-лиса погледнала през комина. По едно време рекла:
   – Уууу, силна ракия, брей, изгори ми устата!
   – Кумице, ама дават ли ти да пиеш? – попитал Кумчо-вълчо.
   – Дават, кумче, дават! – рекла Кума-лиса и пак мушнала главата си в комина. – Ууу, колко хубаво е изпечено това пиле и с масло е полято. Е, тия хора знаят как да приготвят вкусни пиленцата.
   Кумчо-вълчо облизал устата си и побутнал лисицата:
   – Кума-лисо, чакай сега и аз да похапна малко. Гладен съм!
   – Ела, кумчо, ела! Ето, застани тук на моето място и пъхни главата си в дупката.
   Кумчо-вълчо пъхнал главата си през комина и лисицата, като го бутнала, той паднал право на сватбарската софра. Развикали се сватбарите, разтичали се, грабнали кой дърво, кой вила и погнали вълка. Той, горкият, едва избягал в гората, пребит от бой.
   Докато сватбарите гонели Кумчо-вълчо, лисана слязла през комина в стаята. Там до огнището стояла само невестата. Лисана залапала бързо яденето, дето било на масата. После видяла едно гърне с кисело мляко и пъхнала главата си в млякото. Невестата я видяла, грабнала машата и тупнала лисицата по гърба:
   – Шшшът, червена котано, какво си нападнала млякото?
   Кума-лиса се измъкнала и беж да я няма. Ама в бързането цялата ѝ глава била омацана с мляко. Като стигнала в гората, излегнала се и помислила: какво ли стана с Кумчо-вълчо? Дали го пребиха? И както си мислела така, изведнъж видяла вълка, едвам пристъпвал от болки. Тя започнала да пищи и да нарежда:
   – Олеле, майчице, пребиха ме тия лоши хора. Олеле, майчице, само по главата ме биха, та мозъкът ми изтече.
   Вълкът се ослушал и познал гласа на лисицата. Полека, полека стигнал при нея:
   – Олеле, кумице, пребиха ме! – оплакал се той.
   – Ох, кумче, кумче, мене ме пребиха. Костите ми счупиха, мозъка ми изкараха. Я погледни ми главата, целият мозък е разсипан. Не мога да се отмъкна до къщи, да си умра при децата, да ме не разнасят тук орлите и враните.
   Кумчо-вълчо, като я слушал как рони сълзи и как нарежда, дожаляло му и рекъл:
   – Ще ти помогна, Кума-лисо, да си отидеш до къщи. И аз съм пребит, ама мозъкът не ми е изтекъл. Ти съвсем си съсипана.
   Навел се Кумчо-вълчо, Кума-лиса скочила на гърба му и се усмихнала. Повървели малко, вълкът едва пристъпвал от болки, а Кума-лиса не могла да се сдържи от радост, че болният я носи, та си рекла:
   – Болен здрав носи, болен здрав носи!
   – Какво казваш, кумице? – позапрял се Кумчо-вълчо.
   – Нищо, нищо, кумчо! Бая си на болната глава, дано ми пооздравее, та да си видя къщата.
   Пак тръгнал Кумчо-вълчо и Кума-лиса занареждала:
   – Болен здрав носи, болен здрав носи!
   – Потърпи, кумичке, потърпи, сестричке! – замолил я Кумчо-вълчо. – Скоро ще стигнем у вас, потърпи още малко!
   А Кума-лиса примирала от смях и пак думала тихо:
   – Болен здрав носи, болен здрав носи!
   Кумчо-вълчо се поослушал добре и разбрал приказките на лисана. Ядосал се люто и я изхвърлил от гърба си:
   – Чакай сега да видя кой е болен и кой здрав! – И като се пусне след нея...
   Бягала Кума-лиса, бягала, колкото сили имала, ама вьлкът здраво напирал с всички сили, та не усещал болките си. Лисицата се вмъкнала в дупката си, ама Кумчо-вълчо я сграбил за едната нога. Тя приплакала от болка, но завикала високо:
   – Дръж, вълчо, корен, дръж, вълчо, корен!
   И вълкът, нали си е глупав, пуснал ногата на лисицата и захапал един корен. Лисицата изпищяла:
   – Олеле, майчице, ногицата ми отиде! Олеле, майчице, ногицата ми изяде!
   Кумчо-вълчо, като чул това, настървил се още повече и дърпал с всички сили, докато изкъртил зъбите си.
   Лисицата, доволна от това, че е отмъстила на Кумчо-вълчо, и сега ходи сама и напада селските курници. А Кумчо-вълчо, когато си спомни за хитрината на Кума-лиса, притъмнява му пред очите и изяжда всичко, каквото му падне.

Ново издание, 2014, твърди корици

Издателство Пан

Андрей Германов >> Оживелият от Термопилите

Стихотворения и четиристишия, биография и статии посветени на А. Германов

Изсичането на Лонгоза

През осени, прекрасни в свойта старост,
с туптящи ноздри,
сини от дима,
секачите настъпваха със ярост,
че беше глад,
а нямаше земя!

Ечаха крясъци, пращяха оси,
остени светкаха като стрели,
прорязваха дълбоки коловози
със трупи претоварени коли...
Със трупи?
Не!
Със трупове!
Мъзгата
от всеки пън димя като мъгла
и рухваха замлъкнали гнездата
и птиците с опърлени крила!
       Лесът велик
       умираше
       полека.

И срязана от пътища накръст,
от огъня все още топла, мека -
оголваше се плодородна пръст.
Пъстрееха като престилки ниви,
препускаха бразди през пън и трап,
валяха като дъжд зърната живи
с мечти за хляб
              за хляб,
              за хляб!

И само тук-там осени вековни,
окастрени без жалост и сърце,
изправени над ямите гробовни,
молитвено издигаха ръце.

Не бе могла секирата всеяда
да прогризе коравата им плът...
Стърчаха те –
недогоряла клада, –
стърчаха те –
за да узнай светът,
че в дни на бедствия и мъка свята,
че на глада под удара корав
човек посяга и на красотата -
със страшната измама,
че е прав!

Издателство Захарий Стоянов

понеделник, 16 юни 2014 г.

Рафаел Надал, Джон Карлин >> Рафа. Моята история

От дома му на остров Майорка до централния корт на Уимбълдън

   Тишината, това е най-осезаемото усещане, когато играеш на Централния корт на Уимбълдън. Тупкаш топката беззвучно върху меката трева; подхвърляш я за сервис; удряш я и чуваш екота от собствения си удар. И от всеки удар след това. Туп-туп; туп-туп. Подрязаната трева, богатата история, старинният стадион; облечените в бяло играчи; почтителната публика, вековната традиция – наоколо никъде не се вижда нито един рекламен билборд – се сливат и те изолират от външния свят. Усещането ми харесва; притихналият като катедрала Централен корт е много подходящ за начина ми на игра. Защото по време на мач ми е най-трудно да заглуша гласовете в главата си, да изолирам съзнанието си от всичко, освен от самия двубой, и да съсредоточа всяка клетка от тялото си върху точката, която се разиграва в момента – ако съм допуснал грешка при предишното разиграване, да я забравя; ако през ума ми мине мисълта за победа, да я изтикам веднага от съзнанието си.
   Тишината на Централния корт изчезва веднага след края на точката, ако разиграването е било добро, защото публиката на Уимбълдън разбира разликата – сред оглушителен шум, аплодисменти, викове; хората крещят името ти. Чувам ги, но сякаш някъде в далечината. Съзнанието ми не регистрира факта, че около корта петнайсет хиляди души седят приведени напред и следят всяко движение, което аз и опонентът ми правим. Толкова съм съсредоточен, че изобщо не осъзнавам как милиони хора по целия свят ме гледат, както сега, когато си спомням за финала на Уимбълдън през 2008 г. срещу Роджър Федерер.
   Открай време мечтаех да играя на Уимбълдън. Чичо ми Тони, мой треньор от самото начало, ми бе втълпил от ранна възраст, че това е най-важният от всички турнири. На четиринайсет години вече споделях с приятелите си мечтата един ден да играя там и да спечеля. До този момент обаче бях играл и загубил два пъти от Федерер – на финала, през последните две години. Загубата през 2006 г. не понесох толкова тежко. Тогава излязох на корта просто доволен и благодарен, че съм успял да стигна толкова далеч, едва навършил двайсет години. Федерер ме победи доста лесно, много по-лесно, отколкото ако бях излязъл на терена с повече увереност. Но загубата в пет сета през 2007 г. ме сломи. Знаех, че можех да се представя по-добре, че не се бях провалил заради уменията си или качеството на играта ми, а заради психологическата си нагласа. И след тази загуба плаках. Плаках неутешимо в съблекалнята в продължение на половин час. Плаках от разочарование и изпълнен с обвинения към себе си. Загубите винаги болят, но много повече боли, когато си имал шанс и си го пропилял. Сам се бях победил също толкова, колкото и Федерер ме бе победил; бях разочарован от себе си и изпълнен с ненавист. Бях се пропукал психически, допуснах да се разсея; отклоних се от игровия си план. Загубих толкова глупаво и безсмислено – направих онова, което в никакъв случай не бива да се допуска в голямата игра.
   Чичо ми Тони, най-строгият треньор по тенис, обикновено е последният човек на света, който би ме утешил; той ме критикува дори когато печеля. Показателно е колко съкрушен трябва да съм изглеждал, след като той наруши дългогодишния си навик и ми каза, че няма защо да плача, че ме очакват още много мачове и финали на Уимбълдън. Аз отвърнах, че нищо не разбира, че това вероятно е бил последният ми мач тук и последният шанс да спечеля турнира.
   Изключително ясно съзнавам колко кратък е състезателният живот на професионалния спортист и ми е трудно да понеса мисълта, че съм пропилял възможност, която може никога повече да не ми се предостави. Знам, че никак няма да съм щастлив, когато състезателната ми кариера приключи, и искам да оползотворя по възможно най-добрия начин времето, с което разполагам. Всеки миг е важен – затова и винаги тренирам много усърдно, – но някои мигове са по-важни от други, а аз пропилях един изключително важен през 2007 г.
   Пропуснах възможност, която можеше да не ми се предостави отново; само две-три точки тук и там щяха да доведат до съвсем различен изход от мача, ако бях по-концентриран. Защото в тениса победата често се печели на косъм.
   Изгубих петия сет срещу Федерер с 6-2, но ако бях малко по-съсредоточен при 4-2 и дори при 5-2, ако се бях възползвал от четирите си шанса да пробия сервиса му в началото на сета (вместо да блокирам, както се случи) или ако бях играл все едно е първият, а не последният сет в мача, можех да спечеля.
   Тони не успя да ме утеши. Но в крайна сметка се оказа прав. Получих нов шанс. Отново се намирах тук, на Централния корт, една година по-късно. Сега бях уверен, че съм си взел поука от загубата преди дванайсет месеца и че дори нещо да се пропукаше този път, то нямаше да е психиката ми. Най-ясният знак, че сега нагласата ми е правилна, бе пълното ми убеждение, че ще победя...

Преводач Катя Перчинкова

Издателство Enthusiast

неделя, 15 юни 2014 г.

Стивън Кинг >> Доктор Сън

Хотел Панорама отдавна е изравнен със земята...

Малкият Дани Торънс, който вижда оживели мъртъвци, вече е пораснал. Уви, кошмарът от миналото е загнезден в главата му и Дан пие, за да го забрави. И без да се усети, тръгва по стъпките на баща си: бавно, но сигурно се плъзга по наклонената плоскост на пълната деградация. Докато провидението (дали само то?) го отвежда в градче в Ню Хемпшир. Той започва да посещава сбирките на Анонимните алкохолици и си намира работа в местния хоспис. Там необичайната му дарба – озарението, доскоро потискана от алкохола, се връща: Дан помага на възрастните пациенти спокойно да прекрачат в отвъдното и скоро всички започват да го наричат доктор Сън. Същевременно той получава телепатични съобщения от Абра – момиче, чието озарение е дори по-силно от неговото. Абра е набелязана от „Верни на възела“ – зли свръхестествени същества, гладни дяволи, които се хранят с еманацията на жертвите си. От съвсем малка тя несъзнателно търси контакт с Дан, сякаш интуитивно осъзнава, че само той ще ѝ помогне да оцелее, когато настъпи моментът да се противопостави на гладните дяволи.

Доктор Сън [ откъс ]

Преводач Весела Прошкова

Издателство Плеяда

Доктор Сън в Хеликон

Доктор Сън в Books.bg

Ю Несбьо >> Леопардът

Несбьо е поетът-лауреат на северната психопатия. Къркъс ривюс

   Събуди се. Премига срещу гъстия мрак. Вдиша през носа. Устата ѝ зееше широко отворена. Стисна очи и пак ги отвори. По бузата ѝ потече сълза и отми солта от засъхналите предишни сълзи. Слюнката бе престанала да се стича в гърлото ѝ. Усещаше лигавицата суха и корава. Бузите ѝ се издуваха от натиска отвътре. Чуждото тяло в устата ѝ заплашваше да избухне и да разбие черепа ѝ на парчета. Но какво, какво за бога беше това нещо в устата ѝ? Събуди се с неистовото желание отново да потъне, да се потопи в тъмната, топла глъбина, обгръщала я допреди малко. Все още се намираше под въздействието на транквиланта, който той ѝ бе инжектирал, но тъпото пулсиране в слепоочията ѝ при поетапния приток на кръв към мозъка предвещаваше скорошното завръщане на болката. Къде е той? Дали не стои зад гърба ѝ? Притаи дъх и се ослуша. Не чуваше нищо, но усещаше присъствието му. Дебнеше я като леопард. Някой ѝ беше казал, че леопардът се движи съвсем безшумно и промъквайки се към плячката си в мрака, синхронизира дишането си с дишането на жертвата. Притаява дъх, когато тя притаи дъх.
   Струваше ѝ се, че усеща топлината на тялото му. Какво чака той? Тя пак възобнови нормалното си дишане и на мига нечий дъх лъхна тила ѝ. Тя се обърна рязко, размаха слепешком ръце, но напипа единствено нематериалния мрак. Сви се в опит да се смали максимално, да се скрие. Оказа се напълно безсмислено.
   Колко време бе прекарала в безсъзнание?
   Наркотикът се изпари от кръвта ѝ. Това усещане продължи едва частица от секундата, ала за този кратък миг жената успя да предвкуси, да предугади какво я очаква.
   Чуждото тяло, което той бе поставил върху масата пред нея, приличаше по големина на билярдна топка, изработена от лъскав метал, чиято повърхност бе осеяна с малки дупчици, фигурки и знаци. От една дупчица излизаше червена жица с примка. Тази жица веднага събуди спомена за коледното дръвче в дома на родителите ѝ: след седмица предстоеше да го украсят с лъскави топки, фигурки, кошнички, свещи и норвежки знаменца, а ден по-късно – да изпеят „Колко прекрасна е земята“ и тя да се вгледа в сияещите очи на племенниците си, докато отварят подаръците ѝ. Да можеше, колко неща би променила! Би изживяла дните си много по-пълноценно, по-истински, би ги наситила с радост, дихание и любов; би се спряла на местата, откъдето само е минавала; би променила крайната точка на пътуванията си; би се отнасяла различно с мъжете, с които се бе запознавала, и с мъжа, когото още не бе срещнала; би преосмислила аборта преди седемнайсет години и нежеланието си да ражда деца; би наситила със смисъл дните, прекарани в безсмислие и в очакване на бъдещето. После спря да мисли за друго освен за ножа пред лицето си. В съзнанието ѝ се вряза мек глас и ѝ заповяда да вкара топчето в устата си. Тя се подчини, разбира се. С лудешки биещо сърце отвори широко уста и набута топчето вътре така, че жицата да остане навън. Металът имаше горчиво-соления вкус на сълзи. После той наведе със сила главата ѝ назад и долепи стоманеното острие до шията ѝ. Фенер, опрян о бетонната стена в ъгъла, пръскаше светлина в сивото голо помещение. Вътре имаше бяла пластмасова маса, два стола, две празни бирени бутилки и двама души: той и тя. Тя усети миризмата на кожена ръкавица, когато той леко по­дръпна червената жица, висяща от устата ѝ. В следващия миг главата ѝ се изду до пръсване. Топчето набъбна и опъна вътрешността на бузите ѝ. Колкото и да се опитваше да отвори устата си още по-широко, напорът не от­слабваше. Той огледа разчекнатата ѝ уста със съсредоточен и загрижен вид на зъболекар, който проверява дали зъбната шина е закрепена правилно. Лека усмивка издаде задоволството му. Тя плъзна език по топчето и установи, че от него стърчат шипове. Явно те се впиваха в небцето, в меката тъкан под езика ѝ, във венците, в мъжеца. Помъчи се да каже нещо, а той изслуша търпеливо неразбираемите звуци, излизащи от устата ѝ. Тя се отказа, той кимна и извади спринцовка. На върха на иглата проблесна капчица.
   – Не пипай жицата – прошепна той в ухото ѝ и заби иглата странично в шията ѝ.
   Тя мигом изгуби съзнание.
   Сега се заслуша в дишането си, учестено от паниката, и премига няколко пъти в мрака.
   Трябваше да предприеме нещо. Опря длани о седалката на стола, овлажняла от потта ѝ, и се изправи. Никой не я спря. Направи няколко ситни крачки и се озова пред стена. Опипом стигна до гладка студена повърхност: метална врата. Дръпна резето. То не помръдна. Беше заключено, разбира се. Нима бе очаквала друго? Смях ли чу, или изтерзаното ѝ въображение ѝ погаждаше подли номера? Къде се намира той? Защо я побърква по този начин?
   Трябва да действа, да мисли. За целта обаче се налага да се отърве от това метално топче, преди да е откачила от болка. Разтегли с палец и показалец двете ъгълчета на устата си и опипа шиповете. Напразно се мъчеше да пъхне пръсти под тях. Задави се и започна да се задушава. Обзе я паника. Ами ако шиповете са предизвикали оток на трахейната лигавица и той блокира притока на въздух, изплаши се тя. Ритна металната врата и се помъчи да извика, но топчето заглуши звука. Не направи втори опит. Облегна се на стената и се ослуша. Какво беше това? Прокрадващи се стъпки? Нима той се движи безшумно из помещението и играе с нея на „сляпа баба“? Какво тупти в ушите ѝ? Кръвта ѝ или нещо друго? Събра сили, настрои се психически да изтърпи предстоящата болка и стисна челюсти. Успя за малко да натисне шиповете обратно в дупките, но те тутакси издуха бузите ѝ. Топчето започна да пулсира като желязно сърце, част от нейния организъм.
   Трябва да направи нещо, да мисли.
   Пружини. Явно пружинен механизъм контролираше шиповете, защото те изскочиха, когато той дръпна жицата.
   – Не пипай жицата – беше я предупредил той.
   Защо? Какво ще се случи, ако го направи?
   Опряна на стената, тя бавно се свлече върху бетонния под. През дрехите ѝ се просмука влажен студ. Идеше ѝ да се развика, ала не ѝ бяха останали сили. Тишина. Мълчание...

Издателство Емас

Леопардът в Хеликон

Леопардът в Books.bg