събота, 10 август 2013 г.

Георги Господинов >> И всичко стана луна

Деветнайсет разказа, писани в последните години, събрани за първи път в книга

Призраци

   Веднага познах гласа му, като ми звънна. Не бяхме се чували, откакто замина от България, значи точно 14 години. Сигурно имаме отделен център в паметта за гласовете на приятели. Седяхме на един чин, той беше цар на математиката и нула по литература, аз – обратно. После той откри компютрите „Правец“, аз – пишещите машини „Марица“. Малко по-късно, към 1992, каза, че никога няма да се върне в тази държава – и замина за Канада. Доколкото знаех от няколкото мейла, които сме разменяли, сега беше водещ софтуерен специалист в голям немски институт. Така ставаше тогава, отличниците по математика заминаха, а отличниците по литература останаха тук. Особености на международния пазар.
   Та този мой приятел, който наистина не се беше връщал досега, ми звънна по телефона. Каза, че е в София за няколко часа, и трескаво започнахме да уговаряме място за среща. Кино „Одеон“ не му проговори нищо (ами да, сигурно го помнеше като „Дружба“), усетих, че се колебае за още две-три места, които му предложих, и когато накрая той каза да се видим на Мавзолея, аз автоматично приех. Като домакин, комуто е все едно къде, стига да е удобно за госта. В последния миг, преди да затворя, се сетих и чак извиках в
слушалката:
   – Ама Мавзолея го няма, нали знаеш…
   Вече беше затворил. Представих си го как пристига пръв на срещата, оглежда се притеснено, чуди се да не е сбъркал площада или града. Може ли да не забележиш цял мавзолей. Представих си още как в крайна сметка се престрашава и спира някой минувач. Нарочно избира малко по-възрастен, да помни. „Прощавайте, да знаете къде се намира Мавзолеят? Тук някъде трябваше да бъде…“ Минувачът го поглежда подозрително – този луд ли е, чужденец ли е, или пак някаква скрита камера. И възмутено отминава...

Издателство Жанет 45



Жоржи Амаду >> Дона Флор и нейните двама съпрузи

Карнавалът не е само веселие, той неизменно дава и жертви... но животът трябва да продължи...

Вадиньо, първият съпруг на дона Флор, умря по време на карнавала, една неделна утрин, когато в най-приповдигнато настроение, маскиран като баиянка, играеше самба в един блок на площад „Втори юли“, недалеч от къщи. Не беше от блока, току-що се беше присъединил към него в компанията на четирима приятели, всички маскирани като баиянки. Идваха от един бар в Кабеса, където уискито се лееше като река за сметка на някой си Мойзес Алвес, какаов плантатор, богаташ и прахосник.
Начело на блока вървеше чудесен малък оркестър от китари и флейти; на кавакиньо– кльощавият Карлиньос Маскареняс, царят на публичните домове, ах, божествен на кавакиньо! Момчетата бяха облечени като цигани, а момичетата – като унгарки и румънки; никога обаче нито една унгарка или румънка, даже българка или славянка, не е играла като тях, като тези мулатки в разцвета на младостта и красотата.
Вадиньо, най-веселият от всички, щом зърна блока да се задава от ъгъла и като чу ритъма на божественото кавакиньо на скелетоподобния Маскареняс, избърза, застана пред една едра румънка, порядъчно мургава, внушителна като църква – пък си беше същинска църква „Сао Франсишко“, покрита с позлатен воал, – и заяви:
– Ето ме и мен, руокиньо моя от Тороро...
Циганинът Маскареняс, и той целият в дрънкулки и стъкълца, с празнични обеци на ушите, наблегна на кавакиньото, флейтите и китарите изплакаха, Вадиньо се впусна в самбата с онзи великолепен ентусиазъм, характерен за всичко, което вършеше, освен за работата. Въртеше се в средата на блока, отмерваше стъпки пред мулатката, извиваше се към нея с кършения, но изведнъж глухо изхърка, залюля се, рухна на земята, на устата му се появи жълтеникава пяна; полъхът на смъртта обаче не можа да загаси щастливата усмивка на непоправим лудетина, какъвто си беше.
Приятелите му още мислеха, че е от ракията, естествено не от уискито на плантатора; не можеха четири-пет чаши да съборят такъв пияч от класа като Вадиньо; освен цялата ракия, насъбрала се от предишния ден на обяд, когато официално откриха карнавала в бар „Триунфо“ на площад „Мунисипал“, да се е качила в главата му и да го е приспала. Дебелата мулатка обаче не се излъга – тя беше медицинска сестра, свикнала със смъртта, срещаше се с нея всеки ден в болницата. И все пак не чак дотолкова, че да са на „ти“, да и намигва и да и играе самба. Наведе се над Вадиньо, сложи ръка на гърдите му и потрепера, почувства хлад в стомаха и по гърба.
– Боже, та той е мъртъв!
Другите също потупаха тялото, премериха пулса, повдигнаха главата с русите къдри, потърсиха биенето на сърцето. Нищо нямаше смисъл, Вадиньо бе напуснал завинаги карнавала в Баия.
На улицата и сред блока настъпи смут, разтичаха се насам-натам, викове за помощ разтърсиха карнавалното шествие, а на всичкото отгоре и тази скандална Анете, романтична и истерична малка учителка, с пронизителни писъци заплаши, че ще припадне. И цялото това представление – заради надменния Карлиньос Маскареняс, по когото страдаше чувствителната иè душа, или както тя самата казваше, „свръхчуветвителна“, настръхваща като котка, щом той прокараше пръсти по кавакиньото, сега смълчано, увиснало ненужно в ръцете на музиканта, като че ли Вадиньо бе отнесъл със себе си на онзи свят последните му звуци. Притичаха хора отвсякъде, скоро новината обиколи околностите, стигна до Сао Педро, до Авенида Сете, до Кампо Гранде, привличайки любопитни. Около трупа се събра малка тълпа хора, блъскаха се и коментираха. Извикаха един доктор от Содре, а един полицай извади свирката си и я надуваше непрекъснато, като че ли да извести на целия град, на целия карнавал за края на Вадиньо.

Издателство Колибри



петък, 9 август 2013 г.

Туве Янсон >> В края на ноември

Ако нямах щастливо детство, никога нямаше да започна да пиша за деца. Туве Янсон

   Оголени дървета пробиваха ноемврийската мъгла, падаха последните червеникави и жълти листа. Снусмумрик навлезе сред хиляди километри горска тишина. Хемулът бавно се разбуди, осъзна, че това пак е самият той, и му се прииска да бъде някой, когото не познава. Филифьонката загърби страховете и самотата си и извади куфара. Мъничкото хомсче прекъсна приказката за майката и семейството, която само си разказваше, и взе решение още сутринта да тръгне натам. Само Мюмлата се чувстваше добре – от главата до петите, – но и тя се заприготвя.
   И така те поеха право на север към тихата долина и към усещането да се събуждаш сутрин в муминската къща и да се чувстваш щастлив...

Издателство Дамян Яков



Робърт ван Хюлик >> Императорската перла

ДИ Жендзие – съдия на Пуян, окръг в Централен Китай, през който минава Големият канал

   – Много интересна история, ваше превъзходителство, но съвсем не толкова невероятна. Бабата на тази старица била прислужница в женското отделение на императорския дворец. Когато майка ѝ била едва тригодишна, посланикът на Персия подарил прочутата перла на преславния дядо на настоящия ни император и негово величество я поднесъл на императрицата за рождения ѝ ден. Този наистина императорски дар разбунил невероятно духовете в харема и всички дворцови дами дотичали в покоите на императрицата да я поздравят за поредния знак на императорската любов към нея. Малкото момиченце, което си играело отвън на терасата, чуло гълчавата. Вмъкнало се в спалнята и видяло перлата на тоалетна масичка върху възглавничка от брокат. Взело я, пъхнало я в устата си и излязло да си поиграе с нея в градината. Щом се разбрало, че перлата липсва, императрицата на часа свикала евнусите и охраната на харема. Заключили всички врати и претърсили всекиго. Никой обаче не обърнал внимание на малкото момиченце, което си играело в парка. Четири дворцови дами, които императрицата заподозряла, били изтезавани до смърт, десетки прислужници в двореца били жестоко наложени с камшик, но перлата, както се знае, така и не се намерила. Същата нощ наредили на двама императорски цензори да започнат най-щателно разследване.
   Лицето на Ку беше почервеняло. Развълнуван от старата загадка, той като че ли бе забравил за скръбта си. Отпи набързо глътка чай и продължи:
   – На следващата сутрин прислужницата на нейно величество забелязала, че малката ѝ дъщеричка смуче нещо. Скарала ѝ се, че пак е бъркала в буркана със сладкото, а момиченцето най-невинно показало на майка си перлата. Жената подлудяла. Ако върнела перлата и кажела истината, и тя, и цялото ѝ семейство щели да бъдат екзекутирани като виновни за смъртта на четирима невинни. Затова премълчала и скрила перлата. Разследването продължило четири дни, в него били включени и съдиите от столичния съд. Императорът обещал огромна награда за онзи, който успее да разкрие загадката, и името на престъпника щяло да се разгласи из цялата империя. Какви ли не догадки се правели, но перлата, естествено, не се намерила. Прислужницата пазила перлата, докато усетила, че краят ѝ наближава. Тогава я предала на дъщеря си, майката на старицата, като я зарекла никому да не казва. Тази жена се омъжила за дърводелец, който задлъжнял, и тя прекарала живота си в нищета до последния си час. Представете си живота на тези хора, ваше превъзходителство! Да държат в ръцете си едно легендарно съкровище, без да могат да се възползват от него, защото било невъзможно да се превърне в пари. Та кой търговец ще се осмели дори да се докосне до него, кой не би доложил на часа на властите с всички страшни последици подир това? Освен за смъртта на четири невинни жени семейството носело вина и за обир на императорския дом, а за такова кощунство възмездието тегне и над потомството до трето коляно. От друга страна, сърце не им давало да хвърлят перлата в някой кладенец или другояче да се отърват от нея. Перлата явно е била проклятие за злочестите ѝ притежатели. Съпругът на старицата починал, когато тя била още млада. И макар че едва свързвала двата края като перачка, цял живот не посмяла да сподели с никого за съкровището, което притежавала. Едва когато всичките ѝ роднини измрели до един и дошъл нейният ред, тя извадила перлата и я дала на Тун Май...

Издателство Труд



четвъртък, 8 август 2013 г.

Весела Ляхова >> Бежанци

Сага за времето, когато оцеляването е жизнена философия, но и нищо неструващ сигнал на подсъзнанието, заглушен от повика на кръвта

Романът описва реални исторически събития: Драмското въстание от 1941 г., обезбългаряването на Егейска Македония след Втората световна война, трагичната участ на българското малцинство в Гърция до средата на ХХ век, понесло насилието на всички балкански правителства – турски, гръцки, сръбски, български. Преди по тази тема се мълчеше поради някакви странни разбирания за добросъседски отношения; ала и днес международната обстановка не е престанала да бъде деликатна. И резултатът е един и същ: българската гледна точка към тези събития остава неизказана. А времето си минава… Загиналите гърци в Драмското въстание имат своите паметници, а българските жертви в същите събития са обречени на забвение.

Издателство Жанет 45

Бежанци в Хеликон

Бежанци в Books.bg

Д. Х. Лорънс >> Пернатата змия

Кейт е овдовяла ирландка, която заминава за Мексико да дири нов живот, но е въвлечена в революционно движение, поставило си за цел възраждането на древната религия на ацтеките...

   Небето беше облачно, в очакване на дъждовния сезон. Наближаваше три следобед и народът полека прииждаше, но все още запълваше само отделни петна по голия бетон. Тъй като най­долните редове бяха със запазени места, повечето хора сядаха на средните и постепенно изолираха нашите трима приятели и останалите от по-­висшата класа.
   По някое време публиката прерасна в тълпа, състояща се предимно от дебели граждани в тесни черни костюми и сламени шапчици, с примес от почернели от слънцето работници с широкополи капели. Мъжете в черните костюми бяха вероятно хора на заплата, чиновници и фабрични надничари. Някои от тях водеха и жените си в небесносини шифонени рокли и кафяви шифонени капели, с лица, напудрени така, че да приличат на бели ружи. Сред тях имаше и семейства с по две­-три деца.
   И веселбата започна. Целта на играта бе да грабнеш твърдата сламена шапка от нечия глава и да я хвърлиш да се плъзга над човешкия склон, докато я хванеше някой по-­сръчен от долните редове, след което я запращаше да се носи в съвсем друга посока. От време на време масите надаваха подигравателни възгласи, които почти прераснаха в аплаузи, когато седем сламени шапки полетяха едновременно като метеори над хорския склон.
   – Гледай какво веселие настана! – провикна се Оуън.
   – Не! – възрази Кейт, оставила веднъж, въпреки волята ѝ за щастие, да се обади нейното друго „аз“. – Никак не ми е приятно. Много мразя простолюдието.
   Изказване, което Оуън, бидейки социалист, не одобряваше, но и от което, в качеството си на щастлив човек – се притесняваше. Понеже неговото истинско „аз“, доколкото му беше останало, ненавиждаше с не по-­малка сила от Кейт грубостта на простолюдието.
   – Много хитро са го измислили обаче! – каза и направи опит да се засмее със съчувствие към тълпата. – Видя ли онзи какво направи?
   – Крайно умело беше, но се радвам, че все пак не е моята шапка – рече Вилиърс.
   – Е, всичко това е част от играта – заключи великодушно Оуън...

Издателство Колибри

Пернатата змия в Хеликон


сряда, 7 август 2013 г.

Хулио Кортасар >> Тайните оръжия

Пет прочути филмирани истории: новелата „Преследвачът“, разказът „Лигите на дявола“, „Писма от мама“, „Добрите услуги“ и „Тайните оръжия“

Разказът „Лигите на дявола“ сякаш израства от нищото. Главният герой Роберто Мишел казва: „Сред многото начини да се воюва срещу нищото, един от най-добрите е да се правят снимки.”/Кортасар 1981:167/ Текстът се опитва да ни убеди, че историята е продукт на потока на съзнанието, опериращ с видимия свят и подреждащ го според визията на фотографа.
За разлика от текста поради самата си, ако можем така да се изразим, „генеалогична структура“ филмът не разчита на свободните инвенции. Случващото се на главния герой някак не е така фриволно предизвикано от него, а е част от неговата макар и свободна програма на деня, която не е нищо друго освен лов на интересни ракурси за погледа, просто добър материал за снимки, за победа над скуката и надмогване на баналното именно през самото банално.
Макар да смята, че в разказите му „няма грам литературна заслуга и старание“, Кортасар все пак говори за “известна вещина, благодарение на която не фалшифицирам мистерията, а я запазвам възможно най-близо до извора, с все изначалния й трепет, с архетипното й бръщолевене.”/Факел 2007:136/ В „Лигите на дявола” в подобна „веща” позиция е фотографът. Той е действително не само фотоувеличение за външния свят, но и негов досътворител, продължител на заложения в него смисъл. Доказателство за това е гореспоменатият цитат за снимането като лек срещу празнотата и скуката. Кортасар обаче подсилва въздействието на снимката със свободата на слово си. А и поради самото си естество текстът по принцип е по-свободен, предполага множество пукнатини, в които се излива предполагаемият смисъл... Васил Василев

Издателство Агата-А

Тайните оръжия в Хеликон


Том Холанд >> Вампирът [ Тайната история на лорд Байрон ]

Ако бяха станали обществено достояние, „Мемоарите“ биха обрекли лорд Б. на вечен позор. Джон Кам Хобхаус, „Дневници“

От елегантните салони на Лондон до дивата пустош на епирските планини един изтерзан дух се лута в търсене на безсмъртието...
Потресаващ животопис на една от най-привлекателните и скандални личности в английската и световната литература – блестяща смесица от факти и фантазия. Ужас и еротика, истина и измислица се смесват в елегантен кървав коктейл...

Самият лорд Байрон е твърдял, че действителността е много по-невероятна от измислицата.

Издателство Еднорог




Стефан Цанев >> Анини приказки. Янини притчи

Приказки за малки, притчи – за големи...

Как маймуните произлезли от човека и как после човекът произлязъл от маймуната

Живяло едно време
бедно африканско племе.
Лежало
под Килиманджаро
сред блата, гъмжащи
от жаби и змии гърмящи
и още хиляди гадини.
Вече хиляда години
хляб какво е – не помнели хората стари.
Посееш жито – никнат комари!
Посадиш круша, а се ражда
крокодил и те изяжда!

И така, живяло
едно време...
не живяло, а мряло
африканското племе.
Лежало
под Килиманджаро,
гледало горещите небеса
и чакало чудеса.
Старият вожд
ден и нощ
седял под дебелата сянка
на един боабаб
и бъркал в черна гаванка
думи –
за да получи хляб.
Наоколо хората клечали и чакали,
гладни като чакали,
клечали година, чакали век...
Един се обърнал –
гледа:
какво става със съседа?
Човек ли е това или не е човек?
Нещо се окосмява,
челото му намалява,
зъбите му растат и тракат,
ходи на четири крака...

Съседа
също
го гледа
и му отвръща:
- Братко,
май няма разлика помежду ни...

Накратко:
хората започнали да се превръщат
в маймуни!

Настанала тъмна нощ.
Събрали се старите старейшини
и взели решение:
- Да бъде сменен старият вожд!
(Който все си
седял под стария боабаб
и продължавал да меси
от думите хляб.)

- Нов вожд трябва да изберем:
смел и умен,
който да спре
процеса маймунен!

Кой ще бъде новия?
Условия:
1. Който се качи най-високо в планината.
2. Който донесе най-чудното от чудесата.
3. Който ни направи отново хора
с помощта на чудото от точка втора.

Сутринта младо и старо
хукнало към Килиманджаро...

Издателство Труд



вторник, 6 август 2013 г.

Христо Милков >> Клубът на месиите

Мусолини, Хитлер, Чърчил, Рузвелт, Сталин – за тези хора десетте Божии заповеди не важат. Те имат свои собствени Божии заповеди...

Драмата на ХХ век, пречупена през образите на световните водачи в европейската радиопропаганда на български език...
„Клубът на месиите“ се основава на малко известни документи от българското разузнаване и контраразузнаване, Дирекция на полицията, архиви на вътрешно и външно министерство. Съзнанието на българина е „облъчено“ старателно от радиостанции от различни точки на Европа, Азия и Африка. Но всичко това не отлита безследно в ефир, то е запечатано в бюлетините на Радио София. Това е книга за радиото – най-мощното за онова време средство, което създава кумири... Не са много хората, които толкова са възхвалявани и толкова заклеймявани. Обявяването на тяхна вещ или излязъл изпод перото им ръкопис за продажба на търг предизвиква вълнение, сякаш са открити мощи на светец или парче от Христовия кръст. Това са те - членовете от "Клуба на Месиите", белязали ХХ-ия и ХХІ-ия век.

Издателство Прес



Хулио Кортасар >> Игра на дама

Дамата се играе с камъче, което трябва да подритваш с върха на обувката. Съставки: тротоар, камъче, обувка, красива рисунка с тебешир, за предпочитане цветен. Отгоре е Небето, отдолу – Земята.

   Докосвам устата ти, с пръст докосвам ръба на устата ти, рисувам я, като че ли излиза изпод ръката ми, като че ли за първи път устата ти се отваря леко, достатъчно е да затворя очи, за да разваля всичко и да започна отново, всеки път правя така, че да се роди устата, която желая, устата, която ръката ми избира и рисува върху лицето ти, една уста, избрана измежду всички, съвършено свободно избрана от мен, за да я нарисувам с моята ръка върху твоето лице и която по някаква случайност – не се опитвам да я проумея – съвпада точно с твоята уста, усмихваща се изпод ръката ми, която те рисува.
   Гледаш ме, гледаш ме отблизо, все по-отблизо и тогава играем на циклопи, гледаме се все по-отблизо и очите стават все по-големи, доближават се едно до друго, наслагват се едно върху друго и циклопите се гледат, дишат объркани, устите се срещат и сборичкват лекичко, хапят се с устни, едва опрели език в зъбите, играят в своите селения, откъдето влиза и излиза тежък въздух - древен мирис, тишина. Тогава ръцете ми се устремяват да проникнат в косите ти, галят бавно дълбините на косите ти, докато се целуваме, устите ни сякаш са пълни с цветя или риби, с живи движения, с тъмен аромат. И ако се захапем, болката е сладка, и ако се задушим в едно кратко и едновременно изпиване на дъха, тази мигновена смърт е красива. И има една-единствена слюнка и един-единствен вкус на зрял плод, и аз те усещам да потрепваш до мен като луна във водата.

Издателство Агата-А

Игра на дама в Хеликон


Майкъл Джордан >> Митове от цял свят

Думата мит произлиза от гръцкото mythos, но се появява в Западна Европа сравнително наскоро – в началото на деветнайстия век – и в най-широк смисъл означава градиво за устната традиция. В митовете обаче има много повече материал от мелодраматични измишльотини; в тях се съдържат проникновени мисли за свръхестественото и за човешкия живот, легенди, в които се обяснява поведението на боговете в различните им дела, взаимодействието между боговете и останалите категории същества.

От най-обичаните древногръцки митове до малките и непознати бисерни фрагменти от далечни сибирски племена...

ОДИН И ИКДРАСИДЪЛ

ПРОИЗХОД: тевтонски – скандинавски (Исландия).

ИЗТОЧНИЦИ: „Еда в проза“ (Кодекс Вормианус), съставени от исландския учен Снори Стурлусон (1178-1241) и изпратен през XVII в от историка Арнгримур Йонсон на датския му колега Оле Ворм.

Съдържанието фактически е учебник, първата част от който е озаглавена „Гилфагининг“ (Измаменият Гилфи) и представлява сбит преглед на скандинавската митология. Нещастният случай, при който Один загубва окото си при търсене на потайни знания, е само загатнат в „Поетичната Еда“, а по-пълният извор, използван от Снори, е неизвестен.

В центъра на света се издига масивното ясеново дърво Икдрасидъл, чиито корени опасват небето и земята, а корените му се простират в различни царства. Единият стига до Аусгардьор, царството на боговете ауса, втори се простира до земята на ледените великани, трети прониква до земята на мъртвите Хел. По този начин дървото свързва различните светове. Под Икдрасидъл се намира кладенецът на Урд, където боговете всеки ден се събират да разискват делата си. Дървото се поддържа от норните, сестри на съдбата, а се напоява от свещения извор на бог Мимир. Тези води са наситени с мъдрост и познания и тъкмо кладенеца на Мимир се посещава от върховния бог Один, когато иска да разбере каква е съдбата и бъдещето на света. Той се разбира с Мимир двамата да споделят водите от извора, а в замяна за този дар на познанието Один се съгласява да извади дясното си око.

Издателство Плеяда



понеделник, 5 август 2013 г.

Нийл Геймън >> Океанът в края на пътя

Вълшебен и страховит разказ за тайни и оцеляване, за спомени и магия. Невъзможното се превръща в реалност... Книга на месеца на „Амазон“, юни 2013 г.

   Никой не дойде на рождения ми ден.

   Имаше маса със сладкиши и лакомства, с картонени шапки на всяко място и празнична торта със седем свещи в центъра на масата. На тортата беше нарисувана книга от захарна глазура. Майка ми, която бе организирала празненството, ми каза, че според госпожата в пекарната никога преди не бяха поставяли книга на торта за рожден ден и че за момчета били футболни топки или космически кораби. Моята книга им беше първата.

   Когато стана ясно, че никой няма да дойде, мама запали седемте свещи на тортата и аз ги духнах. Изядох парче торта, както и малката ми сестра и една от приятелките ѝ (двете присъстваха на празненството като наблюдателки, не като гости), преди да избягат с кикот в градината.

   Мама беше приготвила празнични игри, но тъй като нямаше никой, дори сестра ми, не играхме игри и аз сам развих вестника, с който бе увит подаръкът, и намерих вътре синя пластмасова фигурка на Батман. Бях тъжен, че никой не бе дошъл на празника ми, но щастлив, че си имах фигурка на Батман, а и подаръкът за рождения ми ден чакаше да го прочета – комплект от книгите „Нарния“, който си взех в стаята на горния етаж. Легнах на леглото и се увлякох в историите.

   Обичах да чета. Книгите тъй или иначе бяха по-безопасни от хората...

Издателство Бард



Джон Стайнбек >> Улица „Консервна“

Те може да са „проститутки, сводници, комарджии и негодници“, но са и „светци и ангели, благочестивци и мъченици“...

Фабриките боботят и тракат, и скърцат, докато изчистят, нарежат, мариноват и консервират и последната риба. И тогава свирките отново запищяват – вир-вода мокри, вмирисани и уморени италианци, китайци и поляци, мъже и жени, се пръсват и поемат по хълма към града, всеки по своя път, а Улицата на консервните фабрики става отново такава, каквато е: тиха и вълшебна. Връща се нейният нормален живот. Безделниците, които от погнуса са се оттеглили под черния кипарис, се появяват и насядват върху ръждясалите тръби в запустелия двор. Момичетата на Дора излизат за малко на слънце, ако има слънце.
Док тръгва от Западната биологична лаборатория, прекосява улицата и влиза в бакалницата на Ли Чун за две кварти бира. Анри, художникът, рие като куче из боклуците в обраслото с трева празно място за някоя и друга част, къс дърво или метал за лодката, която си строи. Тогава настъпва тъмнината и пред вратата на Дора светва уличният фенер – фенерът, който дава постоянна лунна светлина на улица „Консервна“. В Западната биологична при Док идват гости и той пресича улицата до Ли Чун за още пет кварти бира.
Как е възможно да се опишат такива, каквито са, и поемата, и смрадта, и проскърцващите звуци, особената светлина и песента, навикът и мечтата?
Когато човек събира морски животинки, среща едни плоски червейчета, толкова нежни, че е почти невъзможно да ги хванеш цели – докоснеш ли ги, разкапват се на парченца. Трябва да ги оставиш сами да се източат и по своя воля да пропълзят върху острието на ножа и чак тогава предпазливо да ги пуснеш в стъкленицата с морска вода. И може би точно така трябва да се напише и тази книга – да се отворят страниците и да се оставят различните истории сами да изпълзят по тях...

Издателство Колибри



неделя, 4 август 2013 г.

Кнут Хамсун >> Мистерии

Първия модерен роман в европейската литература...

Нагел подхвана с усмивка:
- С удоволствие ще поплещя още. И без друго съм в такова настроение тази вечер, един господ знае какво ме е прихванало... Е, въпросният сън не беше впрочем от някакво особено значение. И така, пред мен се простираше блатиста местност, без дървета, но с много коренища, разпръснати наоколо като причудливо извити змии. Сред всички тези криви коренища се тътрузеше някакъв луд. Още го виждам пред очите си, блед, с тъмна брада, но неголяма и рядка, та кожата на лицето му прозираше изпод космите й. Той се взираше с широко разтворени очи наоколо и в погледа им се четеше страдание. Бях се притулил зад един камък и му извиках. Тогава той веднага извръща очи към камъка, без да е изненадан от това, че го викат, сякаш вече знаеше, че именно там съм се спотаил, макар да бях добре прикрит. През цялото време не сваляше поглед от камъка. Помислих си: все едно, не ще ме намери, а в най-лошия случай ще успея да избягам оттук, ако се приближи. И макар да не ми харесваше, че стои там, вторачен в мен, аз пак извиках, за да го подразня. Той направи две крачки в посока към укритието ми, оголи зъби, готов да хапе, но не стигна доникъде, грамадите от корени му пречеха да върви, притискаха го към земята и не му позволяваха дори да помръдне. Пак извиках, после пак и пак, много пъти подред, за да го ядосам истински и той се зае да разчиства корените, за да може да се придвижва, разхвърляше настрана цели наръчи от тях и полагаше огромни усилия да се добере до мен, но напразно. До камъка, зад който се бях прислонил, стигаха неговите вопли и аз виждах непоносимата болка, застинала в очите му. Щом обаче се уверих, че съм в пълна безопасност, станах, замахах с шапката си и му се показах в целия си ръст, дразнейки го непрекъснато с приветствени викове, тропайки с крака и крещейки „Хей!“. Дори го приближих, за да го раздразня още повече, разперих пръсти като го сочех и язвително крещях „Хей ти там!“ досами ухото му, за да го изкарам докрай от равновесие, а после поотстъпих назад и го оставих да стои там, за да разбере колко близко съм бил до него. Но той още не се предаваше, продължаваше да се бъхти с коренищата, мъчеше се, обезумял от болка да ги премахва от пътя си, нарани се до кръв, издра лицето си, повдигна се на пръсти и зарева. Да, да, представете си, той се бе повдигнал на пръсти, и също ми закрещя в отговор! По лицето му се стичаше пот, то бе изкривено от безумно страдание, загдето не можеше да ме докопа. Исках още повече да го разяря, отидох по-близо до него, щракнах с пръсти току под носа му и ухилено рекох „гъди, гъди, гъди“ с цялото презрение, на което бях способен. Метнах върху му корен, уцелих го по устата, насмалко да го съборя, но той изплю кръвта, избърса се и отново се зае да разчиства коренищата. Реших, че бих могъл да дръзна и още нещо, протегнах ръка, за да го докосна, исках да пипна с пръст челото му и пак да се отдръпна. В този миг обаче той ме хвана. Господи, какъв ужас бе, когато ме докопа! Стисна ме в яростна хватка и се вкопчи в ръката ми. Нададох вик, но той не ме пускаше и продължаваше да се влачи подире ми. Излязохме от тресавището, дървесните корени вече не представляваха пречка за него, след като ме държеше в хватката си и така стигнахме до камъка, зад който отпървом се бях скрил. Когато се добрахме дотам, мъжът се просна ничком пред мен, целувайки земята, по която бях стъпвал; коленичил пред мен, окървавен и изтерзан, той сипеше благодарности, загдето съм бил толкова добър с него, благослови ме и се обърна с молба към Бог също да ме благослови. Широко отворените му очи бяха изпълнени с горещи молби към Бог заради мен и той целуна не ръката ми, не и обувката ми, а земята, по която бях вървял. Попитах го: „Защо целуваш земята, откъдето съм минал?“ Отговори: „Защото устата ми е окървавена, а аз не желая да изцапам обувките ти“. Не искал да изцапа обувките ми! Попитах го пак: „Но за какво ми благодариш, когато всъщност ти причиних болка и те накарах да страдаш?“ „"Благодаря ти – отвърна той, – защото не ми причини още страдание, загдето си добър към мен и не ме измъчи повече“. „Добре – попитах го тогава, – но защо ми крещеше и оголваше зъби, за да ги впиеш в мен?“ „Не исках да те хапя – каза той, – отварях уста, за да те моля за помощ, но не бях в състояние да говоря, а ти не разбираше това. Ето защо заревах от наистина голяма болка.“ „Затова ли викаше?“ – попитах го пак. „Да, затова!...“ Вгледах се в безумеца, той още плюеше кръв, но въпреки това се молеше Богу за мен, видях, че съм го виждал и преди, че дори познавам този човек на средна възраст, прошарен и с жалка рядка брадица – това беше Минута...

Издателство Унискорп

Мистерии в Хеликон

Мистерии в Books.bg