събота, 13 септември 2014 г.

Херман Кох >> Вечерята

Двама мъже, две жени, двама синове...

   Щяхме да вечеряме в ресторант. Няма да издавам в кой, тъй като следващия път вътре ще гъмжи от хора, дошли да проверят дали не сме и ние там. Серж беше запазил маса. Винаги той се нагърбва с резервациите. Ресторантът е от оня тип заведения, в които трябва да позвъниш три месеца предварително – или шест, или пък осем – междувременно им бях изгубил бройката. Самият аз никога не желая да знам три месеца в аванс къде ще ям еди-коя си вечер, но за други явно това не е проблем. Ако след няколко века историците решат да проверят докъде се е простирало малоумието на човечеството в началото на двайсет и първи век, нека просто хвърлят едно око в компютрите на така наречените „топресторанти“ – понеже по една случайност ми е известно, че тая информация се съхранява дълго. Щом предишния път господин Л. е бил навит да чака три месеца за маса до прозореца, то сега може да почака и пет за маса до вратата на тоалетната – това в подобни ресторанти наричат „управление на клиентски данни“.
   Серж никога не резервира три месеца предварително. Серж резервира на самия ден; твърди, че за него това било спорт. Има ресторанти, които винаги кътат по някоя маса за хора като Серж Ломан, и въпросният ресторант е един от тия. Един от многото, бих казал всъщност. Да се зачуди човек има ли в цялата страна поне едно заведение, което да не изпада в ступор, щом долови по телефона фамилията „Ломан“. Той, естествено, не се обажда сам – секретарката му или някой от най‑близките му служители го правят вместо него. „Не бери грижа – ми рече, докато разговаряхме няколко дни по‑рано, – там ме знаят, ще уредя една маса.“ Просто бях попитал дали да не се чуем, ако се окаже, че няма места, и къде да отидем иначе. В гласа му от другата страна на линията се прокрадна нотка на съчувствие, едва ли не усетих как поклати глава. Спорт било.
   За едно нещо нямах грам желание. Не желаех да присъствам на сцената, в която Серж Ломан ще бъде приветстван от собственика на ресторанта или от дежурния управител като стар познайник, ще бъде отведен от сервитьорката до най‑хубавата маса откъм парка и ще се преструва, че това не е кой знае какво, че от дъното на душата си той винаги си е бил обикновен човек и затова се чувства най на място сред други обикновени хорица. Ето защо му бях рекъл, че ще се видим направо в ресторанта, а не – както предложи той – в кафенето зад ъгъла. В това кафене се събираха немалко простосмъртни. Серж Ломан да пристъпи като обикновен човек, с широка усмивка, която сякаш подканя хората от народа да не прекъсват разговорите си и да се правят, че него го няма – и за това нямах желание тая вечер.

   Тъй като ресторантът се намира едва на няколко преки от нашата къща, тръгнахме пеш. Затова и минахме край кафенето, в което не исках да се срещам със Серж. Бях обвил ръка около талията на жена ми; нейната длан почиваше някъде под сакото ми. На фасадата на кафенето с топла червено-бяла светлина лъщеше рекламата на бирата, която се предлагаше вътре.
   – Подранихме – подхвърлих аз, – или по‑точно казано: ако отидем още сега, ще е ужасно навреме.
   „Жена ми“ – не бива да го използвам повече. Тя се казва Клер. Родителите ѝ я бяха кръстили Мари Клер, но по‑късно Клер отказа да носи името на някакво списание. Понякога, за да я подразня, я наричам Мари. Но рядко ѝ казвам „жена ми“; само от време на време, във формални ситуации, в изречения от рода на „В момента жена ми не може да дойде на телефона“ или „Жена ми е убедена, че е запазила стая с изглед към морето“.
   С Клер ценим краткия миг уединение във вечери като днешната. Сякаш все още всичко е възможно; струва ни се дори, че тази уговорка за вечеря е някаква грешка, че просто сме излезли на разходка заедно. Ако трябва да дам определение за щастие, то ще е следното: „Щастието си е самодостатъчно, няма нужда от свидетели“. „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему“, гласи първото изречение от
Толстоевата „Ана Каренина“. Бих допълнил само, че нещастните семейства – при това най‑вече нещастните съпрузи в тези семейства – никога не биха се справили без външна намеса. Колкото повече свидетели, толкова по‑добре. Нещастието винаги търси компания. Нещастието не понася тишината – не понася най‑вече неловката тишина, която се възцарява, когато остане то само.
   Щом ни сервираха бирите, с Клер си разменихме усмивки, осъзнавайки, че ще прекараме цяла една вечер в обкръжението на семейство Ломан, че това ще е най‑приятният миг от вечерта и че оттук насетне нещата ще поемат надолу.
   Нямах желание да ходя на ресторант. Не си падам по това. Уговорките за недалечното бъдеще са преддверие към ада, вечeрите – самият ад. Започва се още от сутринта пред огледалото: от колебанието какво да облечеш и дали да се обръснеш, или не. Все пак всяко нещо е един вид изявление: дънките, осеяни с прорези и петна – точно толкова, колкото и изгладената риза. Ако оставиш вчерашната брада, значи, те е домързяло да се избръснеш; при двудневната брада неизменно биваш запитан дали тя не е част от някаква промяна във външния вид, а от брада на три или повече дни до пълното занемаряване стъпката е кратка. „Добре ли си? Да не си болен?“ Каквото и да сториш, си подвластен на чуждото мнение. Дори да се избръснеш, пак ще си подвластен. Избръсването ти също е вид изявление. Вече си представяш как останалите си казват, че вечерта ще да е доста важна за теб, щом си си направил труда да се избръснеш. Всъщност обръснеш ли се, ти вече губиш с 0:1.
   А и в дни като този Клер не ми позволява да забравя, че вечерта не е обикновена. Клер е по‑умна от мен. Не го казвам от мекушави феминистки убеждения или за да се понравя на дамите. Никога не бих твърдял, че жените „като цяло“ са по‑умни от мъжете. Нито че са по‑чувствителни или по‑интуитивни, или пък че са „здраво стъпили на земята“ и всякакви подобни небивалици, които – реално погледнато – по‑често биват изричани от престорено съпричастни мъже, отколкото от самите жени.
   Клер просто е по‑умна от мен; признавам си честно, че ми отне време да го приема. През първите години от връзката ни я смятах за интелигентна, но в границите на нормалното; всъщност точно толкова интелигентна, колкото би се очаквало от жената до мен. Та нима бих издържал с някоя глупачка повече от месец? Във всеки случай Клер бе толкова умна, че и след месец продължавах да съм с нея. Та дори и сега – двайсет години по‑късно.
   И така, Клер наистина е по‑умна от мен, но във вечери като тази тя все още търси мнението ми за това, какво да облече, кои обеци да си сложи, дали да си вдигне косата, или не. За жените обеците са нещо като бръсненето за мъжете; колкото по‑пищни са украшенията, толкова по‑важна и тържествена е вечерта. Клер разполага с обеци за всякакви поводи. Човек би казал, че ровенето из гардероба не е признак на висока интелигентност. За мен обаче нещата стоят другояче. Именно глупавата жена би си въобразила, че няма нужда от помощ. „Понеже какво разбират мъжете от тия работи?“, би си помислила глупавата жена, след което би направила грешен избор.
   От време на време си представям как понякога и Бабет пита Серж Ломан дали е сложила подходящата рокля. И дали косата ѝ не е твърде дълга. Какво мисли Серж за еди-кои си обувки. Дали не са твърде ниски. Или пък напротив – прекалено високи.
   И незабавно нещо в картината се разстройва – нещо явно не се връзва. „Не, тая става“, чувам отговора на Серж. Но удоволствието му е половинчато, видът на жена му не го интересува особено, пък и дори да надене Бабет неудачна рокля, мъжете пак ще извиват вратове след нея. Всичко ѝ стои забележително добре. „За какво ми мърмори тогава?“
   Кафенето не беше лъскаво, не се посещаваше от модерни типове. „Не е куул“, би казал Мишел. Преобладаваха обикновените хора. Не непременно млади или стари, по‑скоро смесица, но все пак на първо място обикновени. Такива би трябвало да бъдат всички кафенета.
   Вътре беше пълно. Стояхме притиснати един към друг до вратата на мъжката тоалетна. В едната си ръка Клер държеше бира, а с пръстите на другата стискаше леко китката ми.
   – Не съм сигурна – подхвана тя, – но напоследък имам усещането, че Мишел се държи странно. Или може би не странно, но не както преди. Затворил се е. Не мислиш ли?
   Мишел е синът ни. Следващата седмица той навършва шестнайсет. Не, нямаме други деца. Не сме планирали да останем с едно дете, но в даден момент просто беше твърде късно за второ.
   – Така ли? – отвърнах аз. – Възможно е.
   Не исках да се обръщам към Клер – познавахме се твърде добре, очите ми щяха да ме издадат. Затова се престорих, че оглеждам кафенето, че съм извънредно погълнат от спектакъла на обикновените хора, вплетени в оживени дискусии. Радвах се, че бях наложил своето и че с Ломанови се бяхме уговорили да се срещнем чак в ресторанта; в мислите си виждах как Серж нахлува през летящата врата с усмивка, която насърчаваше обикновените хора да продължат заниманията си и да не му обръщат внимание...

Преводач Мария Енчева

Издателство Колибри

Вечерята в Pimodo

Сия Атанасова, д-р Кремена Митева >> Йордан Йовков. Летопис [ Том 2 ]

Живот и творчество

Сътвореното от Йордан Йовков е резултат от колосален труд. И затова то е така съвършено, че сме принудени да се запитаме: Какво още искаме в повече? Но в изкуството няма граници, защото талантът не изчерпва всичко от възможното.
Летопис на неговия живот и творчество. 1880-1937 е цялостен и завършен портрет на писателя, изграден върху съхранилото се в паметта на съвременниците и върху приноса на литературната критика за утвърждаването му като национален и европейски писател.
Цялостното му творчество е съхранило ония качества на българина и българката, които Йовков желаеше да види у тях. Той пое от тях щафетата, защото онова, което завеща, отговаряше на историческите и интелектуални промени, настъпили след Вазов.

Издателство Хермес


Роалд Дал >> Огромният крокодил

Животните решават веднъж завинаги да се отърват от подлия злодей

   В най-голямата, най-кафявата и най-калната река в Африка плуваха два крокодила, едва подали глави над водата. Единият крокодил беше огромен. Другият бе не чак толкова голям.
   − Знаеш ли какво бих хапнал днес за обяд? − попита Огромният крокодил.
   − Не − отвърна Не толкова големият крокодил. − Какво?
   Огромният крокодил се ухили и разкри стотици остри бели зъби.
   − Днес на обяд искам да похапна хубаво, сочно детенце.
   − Аз не ям деца − рече Не толкова големият крокодил. − Само риба.
   − Хо-хо-хо! − извика Огромният крокодил. − Обзалагам се, че ако видиш дебеличко, сочно дете да цапа във водата ей там, ще го излапаш наведнъж!
   − Няма − възрази Не толкова големият крокодил. − Децата са прекалено твърди и жилави. Те са твърди, жилави, гнусни и горчиви.
   - Твърди и жилави! − извика Огромният крокодил. − Гнусни и горчиви! Какви глупости говориш само! Децата са сочни и вкусни!
   − Толкова са горчиви − каза Не толкова големият крокодил, − че стават за ядене само след като ги поръсиш със захар.
   − Децата са по-големи от рибите − заяви Огромният крокодил. − От тях се получават по-големи порции.
   − Много си лаком − отбеляза Не толкова големият крокодил. − Ти си най-лакомият крокодил в цялата река.
   − Аз съм най-смелият крокодил в цялата река. Само аз се осмелявам да изляза от водата, да прекося джунглата и да стигна до града, за да търся деца, които да изям...

Преводач Катя Перчинкова

Дизайнер Куентин Блейк

Издателство Enthusiast


петък, 12 септември 2014 г.

Хенинг Манкел >> Петата жена

Инспектор Валандер

Четири монахини и една шведска туристка са убити жестоко в Африка. Няколко месеца по-късно в Швеция са убити един след друг двама мъже – заможен 80-годишен пенсионер и собственик на цветарски магазин.
Каква е връзката между всички тези смъртни случаи? Това е нелеката задача на инспектор Курт Валандер.
Престъпленията постепенно насочват детектива към заключението, че всички жертви са измъчвали физически жените си, а извършителят на жестоките убийства е жена, която очевидно отмъщава.
Може би отмъщава не за себе си, а за други?
Какво общо има убиецът с жертвите?
И не са ли жестоките убийства начин да насочи вниманието към бруталността и жестокостта на самите жертви?

Издателство Унискорп


Карлос Руис Сафон >> Септемврийски светлини

Свят, изтъкан от светлини и сенки

Франция, 1937 година.
След смъртта на баща си четиринайсетгодишната Ирен Совел напуска Париж, за да заживее в идилично градче на Нормандския бряг, където майка ѝ Симон е приела службата на икономка в имението на Лазарус Жан. Загадъчният майстор на играчки Лазарус живее като отшелник в компанията на механичните си творения. Странни светлини проблясват сред мъглите край малък остров с изоставен фар. Случайно намерен дневник разбулва отдавна погребана тайна... В едно вълшебно лято в Синия залив Ирен и нейният приятел Исмаел ще се изправят пред призрачна сянка от миналото, преди да бъдат разделени от сянката на войната.

Преводач Светла Христова

Издателство Изток-Запад


Дийдра Маден >> Настоящето и миналото време

Тайни и лъжи

Семейство Бъкли са заети със спомените си – налага се да преосмислят миналото и решенията, довели ги дотук в настоящето.

Финтън Бъкли започва да се интересува от старата автохромна фотография и в живота му започват да се случват странни неща.
Той е типичен представител на средната класа в съвременен Дъблин, но променените състояния на съзнанието, в които изпада, и звуковите му халюцинации го карат да излиза извън модела на линейното преживяване на времето.
Мартина, сестрата на Финтън, също се заравя в спомени за миналото.

Преводач Мирела Христова

Издателство Амат-Ах


четвъртък, 11 септември 2014 г.

Блага Димитрова >> Отклонение

Напразните усилия да се върне пропуснатото

   Правя удивителни открития. Сякаш всичко става за първи път в света.
   Двама души откриват не само за себе си, но и за цял свят. По богат става светът. Бих го обеднила, ако потъпча чувставата си.
   Откривам това чудо на природата – мъжа. Искам да изпея един химн на мъжа.
   – Ти си мой творец – твоето обятие ме създава.
   Проникваш в мене, цял от необятност.
   Чрез тебе аз ставам безбройна.
   Сега разбирам. Слепешком съм вървяла към тебе. Все към тебе. Предоставяла съм се на силата да ме влече към тебе, далечния и смътния. Знаех, че рано или късно ще те срещна.
Винаги ти беше в мене една липса, по осезаема от всяко присъствие.
   Осъмвам в твоите очи. Те ме открадват наново и цяла ме измислят. Утрото поруменява. Усещам загадъчната сила на любимия мъж: на ново да ме претвори. Зажаднял, погледът ти извлича най-дълбоко скътани, спящи извори и корени в мене. Причинява ми остра болка, сякаш ме изтръгва от самата мене...

Издателство Хермес


Д. Х. Лорънс >> Повести

Лисугерът. Куклата на капитана. Калинката

Сложен и въздействен свят, колкото психологически, толкова и реален – в повестите се откроява темата за свободата, разбирана не като абстракция, а като съчетаване на телесното с душевното, на съня с будуването, на избора със случайността, съдбата, законите на битието.
В Лисугерът един хищник си избира за мишена две млади жени.
Куклата на капитана описва сложните взaимоотношения между германска графиня и женен шотландски офицер.
В Калинката ранен военнопленник оказва разстройващо въздействие върху съпругата на английски офицер, която го посещава в болницата.
Възвръщането към корените, стремежът към естествена хармония между тялото и духа и сигурността, че осъзнатата сексуалност, призната като равностойна на останалите ни пориви, ще възвърне на човека пълната му сила, са основните теми в творчеството на Д. Х. Лорънс.

O.Хенри >> Весели разкази

От затворник № 30664 до най-популярния разказвач в Америка...

   Ние със стария Мак Лонсбъри излязохме от тази сляпа игра с една златоносна миничка с по четирийсет хиляди долара на глава. Казвам „стария Мак“, но той не беше стар. Четирийсет и една, не повече. Но винаги си е изглеждал стар.
   – Анди – казва ми Мак, – омръзна ми да блъскам. Ние с тебе поработихме ячко тези три години. Я да си поотпочинем и да се поразтоварим от тия парици, дето ни влязоха в ръцете.
   – Това предложение ми допада – казвам аз. – Нека поживеем известно време като набоби, та да видим как изглежда това. Какво смяташ: да направим едно пътешествие до Ниагара или да го ударим на комар.
   – Години наред съм си мислил – казва Мак, – че ако един ден ми паднат повечко пари, ще наема някъде една двустайна къщурка, ще си взема за готвач някой китаец, ще седя само по чорапи и ще чета „История на цивилизацията“ от Бъкъл.
   – Дааа, това е полезно за стомаха, приятно за душата и скромно, без вулгарна показност – казвам аз. – И не виждам нищо по-добро, в което човек може да вложи парите си. Дай ми само един часовник с кукувица и самоучителя за банджо на Сеп Уинър, и аз съм готов да се присъединя към теб.
   След седмица ние с Мак се изтърсваме в градчето Пиня, на трийсетина мили от Денвър, и намираме една елегантна къщичка с две стаи – точно каквато ни трябва. Внесохме една торба пари в градската банка и се запознахме с всичките триста и четирсет граждани на Пиня. От Денвър докарахме китаеца, часовника с кукувицата, Бъкъл и самоучителя и те веднага внесоха в къщурката ни домашен уют.
   Ако някой ви каже, че богатството не носи щастие, не му вярвайте. Да можехте само да видите как старият Мак седи в люлеещия се стол, вирнал на прозореца краката си в сини плетени чорапи, и как поглъща през очилата плявата на Бъкъл! Това бе картина на доволство, на която и самият Рокфелър би завидял. А аз се учех да свиря на банджото „Старият негър Зип“, кукувицата казваше навреме своите забележки, а пък А-Синг изпълваше въздуха с такъв вълшебен мирис на шунка с яйца, от който би се засрамила и горската теменужка. Когато притъмнееше толкова, че вече не можеше да се различават алабализмите на Бъкъл и нотите на самоучителя, ние с Мак запалвахме лулите и разговаряхме за наука, за лов на бисерни миди, за ишиас, за Египет, за правопис, за риби, за пасати, за кожи, за благодарността, за орли и за още сума неща, за които преди все не ни стигаше време да изкажем разбиранията си.
   Една вечер Мак отвори дума и ме попита дали познавам добре навиците и политиката на женското съсловие.
   – Разбира се – казвам аз самоуверено. – Познавам ги от Алфред до Омаха. Женската природа и тям подобни – казвам – са ми така ясни, както са ясни на катъра Скалистите планини. Надушвам им всички стъпки и зигзаги.
   – Да ти кажа право, Анди – изповяда се Мак и като че въздъхна, – никога не ми се е случвало да се натъкна на тяхното благоразположение. Сигурно и в мен е могла да трепне склонност към тяхната близост, но все не ми е оставало време. От четиринайсетгодишен си вадя сам хляба и моите логически разсъждения не можаха да се обогатят с онези чувства, които съгласно описанията извиква тази секта. И понякога съжалявам за това – казва Мак.
   – Жените са неблагодарен предмет за изучаване – казвам аз, – но всичко зависи от ъгъла на зрение. И въпреки че се различават една от друга рационално, често съм забелязвал, че никак не си приличат и в отсенките на контраста.
   – Струва ми се – продължава Мак, – че човек трябва да проявява интерес към предмета и да се вдъхновява от тази секта, докато е млад и предопределен за това. Аз комай съм вече твърде стар, за да се включа в тази учебна програма.
   – Знам ли – казвам аз, – може би е по-добре да отдадеш предпочитанията си на торба пари и пълно освобождение от всякакви бездоволства. Но аз не съжалявам, че ги познавам така добре – казвам. – Който разбира симптомите и фокусите на женското съсловие, няма да пропадне в живота.
   Ние се задържахме в Пиня, защото градчето ни харесваше. Някои хора предпочитат да харчат парите си с гръм и трясък и в непрекъснато движене, но на нас с Мак ни беше дошло до гуша от шумотевица и хотелски пешкири. Населението на Пиня се държеше добре с нас. А-Синг забъркваше манджите по наш вкус. Мак и Бъкъл бяха неразделни като обирници на гробове, а аз изтръгвах от струните на банджото сърцевъзбудително подобие на „Момичета от Бъфало, излезте тази вечер“.
   Един ден получих телеграма от Спрейт, от Ню Мексико, гдето този човек разработваше мина, в която имах капитал. Налагаше се да замина и аз останах там два месеца. Но изгарях от нетърпение да се върна в Пиня и да се радвам отново на живота.
   Когато стигнах до къщичката ни, за малко не припаднах. Мак стоеше на прага; и ако ангелите плачат, сега в никакъв случай не биха се засмели.
   Това не беше човек, а зрелище. Бога ми! Дори нещо по-страшно – театър, амфитеатър, амфитрион!
   Беше със сюртук, с лъскави чепици, бяла жилетка и цилиндър; а на фасадата му забучен стрък мушкато, голям колкото цяла връзка спанак. И се подсмихва, и се криви като търгаш от пъкъла или дете, кога има колики.
   – Здравей, Анди – казва Мак обезлицял. – Радвам се, че се връщаш. Докато те нямаше, тук станаха някои промени.
   – Виждам – казвам аз – и трябва да ти кажа, че това е кощунствено явление. Бог те е създал не такъв, Мак Лонсбъри. Защо омалоценяваш неговото творение със своята дръзка разпуснатост?
   – Но чакай, Анди – казва той, – след като ти замина, мене ме избраха за мирови съдия.
   Вгледах се отблизо в Мак. Той беше неспокоен и развълнуван. А един миров съдия трябва да бъде мирен и безутешен.
   Точно в този миг по тротоара се зададе младо момиче и аз видях как Мак се усмихна сковано и се изчерви, а после повдигна цилиндъра, ухили се и се поклони, тя също се ухили и поклони и отмина.
   – Ти си безнадеждно загубен – казвам аз, – ако на тези години те е хванала любовна треска. Аз си мислех, че вече не може да те пипне. Та и лачени чепици! И всичко това само за някакви си два месеца.
   – Тази вечер ме чака сватба – казва Мак явно възбуден. – Това е булката.
   – Ей, забравих нещо в пощата – казвам аз и хуквам.
   След стотина крачки настигнах момичето. Свалих шапка и ѝ се представих. Тя беше около деветнайсетгодишна, но младееше за годините си. Тя се изчерви, а после ме изгледа студено, като че представлявах снежната виелица от „Двете сирачета“.
   – Доколкото разбрах, тази вечер ще се венчавате – казах аз.
   – Точно така – каза тя. – Да имате някакви възражения?
   – Слушай, сестро – подхващам аз.
   – Говорите с госпожица Ребоза Ред – докача се тя.
   – Знам – казвам. – Та слушай, Ребоза, аз съм на такива години, че може да съм вземал пари назаем от баща ти. А тази стара, наконтена, натруфена, подправена, страдаща от морска болест мърша, която се дуе като безподобен пуяк и пристъпя важно с лачените си чепици, е по една случайност най-добрият ми приятел. Него ли намери да вложиш в това брачно предприятие?
   – Ами като няма друг – отвръща госпожица Ребоза.
   – Глупости! – казвам аз и хвърлям убийствен поглед на възхищение към тена на лицето и композицията на чертите ѝ. – С твоята красота ти можеш да завъртиш, когото си искаш. Чуй ме, Ребоза, старият Мак не става за тази работа. Той е бил на двадесет и две годни, когато баща ти те е създал, както се изразяват вестниците. Този негов неочакван разцвет няма да трае дълго. Той целият е продухан от старост, целомъдрие и гнилост. Това неговото е злокачествен случай на закъсняло лято. Той пропуснал късмета си, когато е бил млад, а сега иска да измоли от природата лихвите върху полицата, която Купидон му е подписал, вместо да му плати в брой. Ребоза, твърдо ли си решила този брак да се състои?
   – Абсолютно – казва тя и залюлява теменужките на шапката си. – И мисля, че не само аз.
   – В колко часа трябва да стане това? – питам аз.
   – В шест – казва тя.
   Веднага реших как да действувам. Трябваше да направя всичко, за да спася стария Мак. Да позволя такъв добър, отлежал, неподходящ за брак мъж да стане жертва на някакво момиченце, което още не е отвикнало да гризе молива и да закопчава престилката си откъм гърба – не, това надхвърляше границите на моето търпение.
   – Ребоза – казвам аз сериозно, като греба с две ръце от запасите си от познания за женската умствена интуиция, – няма ли в Пиня някой младеж... някой хубав младеж, който да ти харесва.
   – Има – казва Ребоза и кима с теменугите. – Има, разбира се. Що за въпрос, боже мой!
   – А той харесва ли те – питам аз. – Какво е неговото отношение към тебе?
   – Луд е по мен – казва Ребоза. – Мама започна да полива стъпалата пред входа с вода, че той иначе по цял ден там седеше. Но тази вечер ще се свърши с всичко това – довършва тя с въздишка.
   – Ребоза – казвам аз, – ти всъщност не изпитваш към стария Мак това силно обожание, което се нарича любов. Прав ли съм?
   – Само това ми липсваше! – възкликна момичето. – Та той е сух като угаснал вулкан. Как можахте да го измислите!
   – А кой е младежът, когото харесваш? – осведомявам се аз.
   – Еди Бейлз – казва тя. – Работи в бакалницата на Крозби. Но изкарва само трийсет и пет долара на месец. Ела Ноукс беше луда по него.
   – Старият Мак ми съобщи – казвам аз, – че сватбата ще стане в шест часа тази вечер.
   – Точно така – казва тя. – В шест часа в къщи.
   – Ребоза – казвам аз, – изслушай ме. Ако Еди Бейлз имаше хиляда долара – имай пред вид, че за хиляда той може да има собствена бакалница, – та ако на вас с Еди ви падне отнякъде такава сума, ще се съгласиш ли да се бракосъчетаеш с него в пет?
   Момичето ме гледа в очите една минута и аз усещам как безшумно я обземат онези съзерцания, характерни за жените в такива случаи.
   – Хиляда долара? – казва тя. – Ще се съглася, разбира се.
   – Хайде – казвам, – да вървим при Еди.
   Отидохме в бакалницата на Крозби и повикахме Еди навън. Той имаше почтен и луничав вид, но когато му изложих предложението си, треска го разтресе.
   – В пет часа? – казва той. – За хиляда долара? Моля ви, не ме събуждайте. Разбрах, вие сте богатият чичо, натрупал състояние от търговия с подправки в Индия. Аз ще купя бакалницата на Крозби и сам ще си бъда стопанин.
   После влязохме вътре, извикахме Крозби настрана и му обяснихме цялата работа. Аз написах чек за хиляда долара и му го дадох. Условието беше, ако Еди и Ребоза се оженят в пет, Крозби да им предаде чека.
   След това им дадох благословията си и отидох да поскитам на воля из гората. Там седнах на един пън и се отдадох на размишления за живота, за старостта, за зодиака, за характера на жените и за разстройствата, които всекиму е писано да изживее. Потупах се по рамото за това, че очевидно бях спасил стария си приятел Мак от злокачествения пристъп на закъсняло лято. Знаех, че когато оздравее и се отърси от главозамайването и лачените чепици, ще ми бъде благодарен. „За да бъде възпрян Мак от подобни рецидиви – мислех си аз, – си заслужава да се хвърлят и повече от хиляда долара“. Но най-много се радвах за това, че познавах отблизо жените и не можех да бъда измамен от техните въображения и еволюции.
   Когато се прибрах у нас, сигурно беше пет и половина. Влизам и какво виждам: старият Мак се изпружил в стола със старите си дрехи, вирнал сините чорапи на прозореца, а в скута му – „История на цивилизацията“.
   – Нямаш вид на човек, който се готви за сватба в шест – казвам аз, за да си придам по-невинен вид.
   – А – казва Мак и посяга към тютюна, – върнаха я назад, за пет часа. Изпратиха ми бележка, че са променили часа. Всичко се свърши вече. А ти къде изчезна толкова дълго, Анди?
   – Ти чу ли за сватбата? –– питам го аз.
   – Лично аз ги венчах – казва той. – Нали ти обясних, че съм мирови съдия. Свещеникът отишъл някъде на изток да види домашните си и аз съм единственият човек в града, който може да извършва церемонии по бракосъчетанието. Още преди месец обещах на Еди и Ребоза, че ще ги венчая. Момчето е работливо и един ден ще отвори собствена бакалница.
   – Ще отвори – казвам аз.
   – На сватбата имаше сума жени – казва Мак и дърпа лулата. – Но аз като че не можах да получа никакви нови представи за тях. А как ми се ще да познавам като теб структурата на техните ловкости. Ти нали казваше...
   – Това беше преди два месеца – прекъснах го аз и се пресегнах за банджото.
(Откуп, Преводач Тодор Вълчев, 1977)

Издателство Дамян Яков


сряда, 10 септември 2014 г.

Ървин Ялом >> Палач на любовта

Десет разказа за преображения

Всеки един от описаните случаи отразява неповторима, сложна и наситена с драматизъм човешка история. Тук ще се сблъскаме с някои от най-често срещаните проблеми: самота, себепрезрение, агресивност, сексуална зависимост, затлъстяване, страх от смъртта, разрушителна любовна натрапливост, резки промени в настроението, липса на смисъл, депресия, импотентност...
Тези десет истории са истинско доказателство, че е възможно човек да се изправи лице в лице с жестоките истини на битието и да впрегне това познание в постигането на личностна промяна и израстване.

Издателство Хермес


Велислава Стойкова >> Компютърна морфология на определителния член в българския език

Компютърен модел на словоизменението

В книгата се прилага така нареченият метод на семантичните мрежи за описанието на фрагменти от българската граматика и семантика. Изработен е програмен код на членуването, който включва словоизменението на всички части на речта, които се членуват в българския език. Представен е за пръв път и пространствен модел на програмния код.
Книгата е подходяща за езиковеди, студенти, програмисти, както и за всички, които се интересуват от формалните семантични и граматични теории за представяне на българския език.


Издателство УИ Св. Климент Охридски

Компютърна морфология на определителния член в българския език в Pimodo

Хуан Сънми >> Кокошката беглец

Разпердушинена, но силно одухотворена, тя има съкровена мечта – да измъти свое пиленце

   Току-що снесеното яйце се търкулна; спря го телената мрежа. Ипсак го гледаше тъжно – беше мътно, измацано с кръв.
   Не беше снасяла от два дни. Помисли си дори, че повече няма да може да снася, но ето че сега дребното грозно яйце бе пред нея.
   „Не искам да снасям повече.“
   Господарката дали щеше да вземе и него? Въпреки че постоянно мърмореше, че яйцата стават все по-дребни, тя редовно ги събираше и никога не оставяше яйце, било то и дребно.
   Днес на Ипсак ѝ беше трудно да стои права. Естествено – та тя снесе, без да се е хранила!
   „Още колко яйца останаха в мен? Дано това да е последно...“
   Въздъхвайки, тя се загледа навън. Беше затворена зад телената мрежа на кокошарника, но поне можеше да гледа на воля. Живееше близо до вратата на птицефермата. Тя не се затваряше добре и през процепа ѝ Ипсак можеше да види акацията. Толкова се радваше на тази гледка, че досега бе живяла, без да се оплаква – въпреки студения зимен вятър и капещия вътре летен дъжд.
   Тя беше кокошка за снасяне на яйца, т.е. кокошка, която се отглежда заради яйцата. Повече от година в птицефермата само това бе правила. Никога не беше излизала навън, а и в нея не можеше нито да обикаля свободно, нито да пляска с криле до насита. Но тайно хранеше надежда – беше видяла, че кокошката, която живее в двора, води новоизлюпено пиленце.
   „Само веднъж да мога да измътя! Да видя излюпването на пиленце...“
   Да измъти яйце и да излюпи пиленце... За миг дори не забравяше мечтата си. Подът беше наклонен и яйцата се търкулваха надолу, а телената мрежа ги разделяше от кокошките. Мечтата ѝ нямаше как да се сбъдне.
   Вратата се отвори и влезе господарят, бутайки количка с едно колело.
   – Ко-ко, ето ви закуската!
   – Гладни сме! Давай бързо, ко-ко!
   Изведнъж стана шумно.
   – Лакоми сте, но трябва да заслужите храната си! Фуражът пак поскъпна!
   Той говореше високо, докато гребеше с черпак. Ипсак дори не го слушаше, а се взираше през широко отворената врата.
   От няколко дни бе изгубила апетита си. Нямаше и желание да снася. Винаги когато собственичката взимаше яйцата, сърцето ѝ се свиваше от болка. Радостта ѝ от снасянето се обръщаше в тъга: нито можеше да докосне яйцето си, нито да разбере какво ще стане с него, след като го изнесат в кошницата. Беше изтощена от всичко това.
   А навън светът блестеше. Акацията беше се окичила с бели цветчета. Ароматът им се носеше по вятъра и проникваше чак до сърцето на Ипсак. Изправи се рязко и оголената ѝ червена шия се показа през телената мрежа.
   „Ипсакуи пак е родила цветчета!“
   Кокошката завиждаше на листата на акацията. Преди време те едва се виждаха, но вече бяха пораснали и имаха ароматни цветчета.
   Ипсак видя акацията за първи път, когато я затвориха в птицефермата. Тогава си помисли, че на акациевото дърво няма нищо друго освен цветчета.
   След няколко дни обаче цветчетата, хвърчейки като снежинки, опадаха и останаха само зелени листа. Те се задържаха до късна есен, след това пожълтяха и опадаха тихичко. Ипсак благоговееше, докато гледаше как листата, понесени от силния вятър и свирепия дъжд, пожълтяват и кротко се сипят по земята. През пролетта на следващата година те се възродиха в нежни зелени листенца и тогава душата на Ипсак отново се изпълни с радост.
   Тя вярваше, че в света няма по-хубаво име от „листо“. Листата жадно поемат вятъра и слънцето и, падайки на земята, се превръщат в тор, а след това от нея се раждат ароматни цветчета. На Ипсак ѝ се искаше да направи същото: да създаде живот.
   Тя завиждаше на листата и затова сама се беше кръстила с това име – Ипсак, което означаваше цветна пъпка. Да се казва така беше нещо ново и чудно за нея; тя обичаше името си, въпреки че никой не я наричаше Ипсак и че беше ясно, че не може да живее като листата. Това беше нейната тайна.
   След като се преименува, Ипсак навикна да мисли съсредоточено. Помнеше всичко, което се случваше навън – как луната се запълва и изтънява, как слънцето изгрява, дори как животните в двора се карат.
   – Хайде, яжте! Да снасяте едри яйца!
   Собственикът пак говореше на висок глас. При всяко хранене той повтаряше все едно и също. На Ипсак тези думи отдавна ѝ бяха омръзнали; въобще не го слушаше и продължаваше да гледа към двора.
   Животните на двора бяха заети с това да се хранят. Голямото семейство патици, кълвяха упорито, обградили паницата с вирнати опашки, без да поглеждат настрана дори и за миг. Старото куче също хапваше лакомо. То си имаше отделна паница, но заради петела лапаше колкото се може по-бързо. Кучето се страхуваше от него – преди време петелът бе накълвал муцуната му, защото не му беше отстъпило храната си.
   Паницата на петела и кокошката беше голяма. Те нямаха други членове на семейството и затова закусваха сами и на спокойствие. Въпреки това понякога петелът нарочно се взираше в паницата на старото куче, а то, подвило опашка, ръмжеше. Но петелът не се плашеше и не отстъпваше. По този начин искаше да покаже, че именно той е главата на всички животни в двора.
   Той имаше красива вирната нагоре опашка и яркочервен гребен. Очите му не познаваха страх, а човката му беше много остра. Изглеждаше много смел. Работата му бе да кукурига всяка сутрин и да се разхожда по цял ден с кокошката из полето и по поляната. Това беше единственото му занимание.
   Всеки път, когато гледаше кокошката в двора, Ипсак се задушаваше от яд. Не можеше да я търпи! И тя искаше да се разхожда с петела и да ровят заедно на бунището.
   Патиците, старото куче, петелът и кокошката живееха в двора. Техният свят бе съвсем различен и на Ипсак бе забранено да пристъпва в него. Колкото и да подаваше шията си през мрежата, тя не можеше да излезе от нея – само перата ѝ се оскубваха!
   „Защо аз съм в кокошарник, а онази кокошка не е? Не разбирам. Защо?“
   Ипсак сама се питаше и сама си отговаряше. Тя не знаеше, че петелът и кокошката са от чиста корейска декоративна порода. Не знаеше, че нейните яйца няма да се излюпят, независимо колко дълго ги мъти. Ако знаеше всичко това, тя не би хранила празни надежди да излюпи пиленце...

Преводач Со Йънг Ким

Художник Ким Хуанйон

Издателство Изток-Запад


вторник, 9 септември 2014 г.

Лиза Марклунд >> Червения вълк

Една година по-късно...

   Андерс Шюман, главният редактор, разгръща графика с диаграма на тиражите върху заседателната маса пред себе си. Запотените му ръце потръпват. Вече знае съдържанието на колонките с цифри, но заключенията и анализите го карат да поруменее.
   Наистина се получава. Всичко е наред.
   Поема дълбоко дъх, отпуска длани върху плота, надвесва се напред и чака да попие цялата информация. Новият подход, наложен в новинарския отдел, несъмнено показва резултати – както по отношение на тиражите, така и на финансовите резултати. Ето го тук, черно на бяло. Работата върви, горчилката от последните съкращения е отмита. Реорганизацията е завършена, хората са мотивирани и работят за общата цел независимо от всичко.
   Тръгва покрай облата орехова маса, а пръстите му поглаждат дървената повърхност. Красива маса. Той я заслужава. Авторитарното отношение към персонала се оказва най-правилният подход.
   Чудя се дали някой друг щеше да го постигне, мисли си той, макар да му е ясно, че такъв няма. Най-накрая успя да се докаже.
   Договорът му с печатницата съкращава производствените разходи с осем на сто. Така спестява на собствениците милиони всяка година. А рецесията означава по-ниски цени на хартията, което не е негова заслуга, разбира се, но си е пак плюс за бизнеса. Новият шеф на пласмента привлича още рекламодатели и за последните три тримесечия са отнели пазарен дял не само от сутрешните издания, но и от електронните медии.
   А кой уволни дъртото копеле, дето продаваше рекламна площ така, сякаш става дума за някой селски седмичник?
   Шюман се усмихва вътрешно.
   Най-важна май се оказа последователната му политика да продава рекламна площ на първа страница и в приложенията. Още е твърде рано да брои пилците, но, да не чуе дяволът, изглежда, ще догонят конкуренцията ако не тази финансова година, то през следващата.
   Главният редактор се протяга и разтрива кръста си. За пръв път, откакто е дошъл във Вечерна поща, изпитва чувство на истинско удовлетворение. Точно такава си е представял новата работа.
   Но е малко гадничко, че му трябваха цели десет години.
   – Мога ли да вляза? – пита по интеркома Аника Бенгтзон.
   Сърцето му трепва, магията се изпарява. Вдишва и издишва дълбоко няколко пъти, преди да приближи бюрото, за да натисне бутона и каже „разбира се“. Вторачва поглед в руското посолство, докато изчаква нервните стъпки на репортерката към вратата. Нарастващият успех на вестника означава, че най-накрая новинарите започват да му засвидетелстват известно уважение. Най-силно впечатление прави ограниченият трафик през вратата на кабинета му. Това се дължи отчасти на вътрешната реорганизация: четиримата всемогъщи редактори сега работят на смени, като надзирават различните отдели, и всичко става така както го е замислил. Разпределил е отговорностите надолу по йерархията и вече не трябва непрекъснато да се разправя с целия персонал, а налага властта си с помощта на своите заместници. Вместо да го направи по-слаб, това делегиране на права укрепва неговите собствени.
   Аника Бенгтзон, бивш началник на криминалния отдел, е поканена да бъде сред четиримата избрани. Тя отказва и двамата се поскарват. Шюман е разкрил вече плановете си за нея: вижда я като един от тримата възможни кандидати за собствения си пост и показва желание да я включи в реализирането на една още по-мащабна програма. Повишаването ѝ като един от четиримата редактори ще е първата стъпка, но тя отхвърля предложението.
   – Не знам как да те накажа – заявява той, не вярвайки на ушите си.
   – Разбира се, че знаеш – отвръща тя, вперила в очите му непроницаем поглед изпод пърхащите си клепки. – Просто го направи.
   Бенгтзон е сред малцината, които си въобразяват, че могат да влизат при него когато поискат, а той се дразни от факта, че не прави нищо по въпроса. По-специалното отношение към нея се дължи отчасти на колосалната медийна буря от миналата Коледа, когато някакъв смахнат сериен убиец я взе за заложник в един тунел. Ако се вярва на маркетинговите проучвания, именно това прекъсва устремното плъзгане на тиражите по низходящата спирала. Читателският интерес към Вечерна поща се събужда отново, след като в него излиза историята за майката на две деца, прекарала цяла нощ с Бомбаджията. Така че има доста основателна причина да гали Бенгтзон с перце още известно време. Начинът, по който се държа тя тогава, както и вниманието, последвало нейното освобождаване, правят впечатление даже на управителния съвет – особено фактът, че по нейно настояване пресконференцията се провежда в общата зала на вестника. Всъщност всичко тръгна от председателя на съвета, Херман Венергрен, след като вижда логото на Вечерна поща да се върти на живо по Си Ен Ен. Впечатленията на Шюман от тази пресконференция са по-други, отчасти защото е застанал точно зад Аника, под прожекторите, по време на предаването и отчасти заради безкрайните повторения, излъчени по всички канали. Вижда рошавата ѝ коса, напрегнатите очертания на раменете. На екрана Бенгтзон изглежда пребледняла и леко замаяна, отговаря на въпросите ясно и отривисто на приличен гимназиален английски.
   – Слава Богу, мина без емоционални изцепки – съобщава на един от собствениците след това Венергрен по мобилния си от офиса на Шюман.
   Ясно си спомня страха, който закиселява в устата му пред устието на онзи тунел, когато проехтява изстрелът. Само без убит репортер, казва си той, каквото и да е, само без убит репортер, моля те, Господи. Отмества поглед от бункера на посолството и се отпуска в креслото.
   – Всичко тук ще се разпадне някой ден – отбелязва тя, докато затваря вратата.
   Той не си прави труда да се усмихне.
   – Мога да си позволя нови мебели. Вестникът върви на пета скорост.
   Репортерката хвърля бегъл, почти скришен поглед към диаграмите върху масата. Шюман я изучава внимателно с очи, докато тя предпазливо присяда в едно от тежките кресла.
   – Искам да пусна нова серия статии– съобщава Аника, вперила поглед в бележките си. – Идната седмица има годишнина от атаката във въздушната база F 21 в Люлео, така че е логично да се започне с това. Мисля, че вече е дошло време да се направи свястно обобщение на случилото се, на всички известни факти. Те не са кой знае колко, ако трябва да сме честни, но бих могла да се поровя още малко. Вече са минали повече от трийсет години, но все са останали стари служители в базата. Може би е дошло време някой да проговори. Няма как да разбереш отговора, ако първо не попиташ...
   Шюман кимва, скръствайки ръце на корема си. След като цялата дандания от миналата Коледа приключва, Аника си остава три месеца у дома. Наричат го служебен отпуск. Когато се връща на работа в началото на април, държи да си остане независим разследващ репортер. И оттогава съсредоточава цялото си внимание върху тероризма, неговата история и последици. Нищо забележително, никакви апокалиптични разкрития – рутинни репортажи от мястото на събитието, атаките над Световния търговски център, няколко статии за взрива в онзи финландски мол, интервюта с оцелели от бомбените атентати в Бали.
   Истината е, че напоследък не прави нищо особено. А сега иска да задълбае още повече в стари терористични актове. Но дали някой се интересува все още от такива неща и дали си струва тъкмо сега да изтупват прахта от тази тема?
   – Добре – промълвя бавно той, – би могло да излезе нещо. Да разчовъркаме старите национални рани, отвличането на летище Бултофта, обсадата на западногерманското посолство, заложниците от Нормалмсторг...
   – И убийството на Палме. Знам. Както знам, че за нападението над F 21 не е писано отдавна.
   Тя оставя записките в скута си и се навежда напред.
   – Министерството на отбраната държи това под плътен похлупак с помощта на цял кодекс нормативи за секретност. По онова време базата не е разполагала с опитни пиари, така че бедният нещастник, който отговаря за нея, е бил принуден да крещи на репортерите да съблюдават правилата за национална сигурност.
   Нека посвири още малко на тая струна, казва си той.
   – Добре де, с какво разполагаме? – обажда се шефът. – Ама наистина?
   Аника свежда прилежно поглед към листовете в скута си, но той е убеден, че знае съдържанието им наизуст.
   – Вечерта на седемнайсети ноември хиляда деветстотин шейсет и девета година един изтребител тип „Дракен“ избухва насред базата F 21 в местността Калакс, близо до Люлео – казва бързо репортерката. – Един човек е обгорен до такава степен, че умира от раните си.
   – От войниците, нали?
   – Това се разбра чак по-късно. Да. Закаран е с медицински хеликоптер до Университетската болница в Упсала, а после цяла седмица е между живота и смъртта. Предупредили са роднините да мълчат. Едва няколко години след това надигат страхотен вой, понеже не получават никакво обезщетение от военните.
   – И няма задържани по случая?
   – Полицията разпитала към хиляда души, а онези от сигурността – вероятно много повече. Привиквали всяка групировка с дори намек за леви убеждения от района на Норботен, до последния човек – и нищо. Но работата не е толкова проста. Истинската левица съумява да се покрие и да остане сплотена – никой не ги познава по име, всички са с псевдоними.
   Андерс Шюман пуска носталгична усмивка. Той самият за известно време се подвизава под името „Пер“...

Преводач Павел Главусанов

Издателство Колибри


Станислав Стратиев >> Избрано [ Белетристика ]

Самотните вятърни мелници, Дива патица между дърветата, Кратко слънце, Диви пчели, хумористични разкази, миниатюри...

   Преди години, когато бях малък, на нашата улица живееше един Човек, който никога не лъжеше.
   Неговата къща беше малка, боядисана в зелено, и в нея живееше само той.
   В двора имаше череша, която цъфтеше с бели цветове и единствена от всички череши в квартала оставаше непокътната, когато зрееше.
   Човекът имаше и голям червен петел. Той спеше на черешата и през пролетта изглеждаше, че отрупаната с бял цвят череша има голямо алено сърце.
   Цялата улица познаваше този Човек, който кръщаваше децата на всички и на сватбите седеше винаги в средата на трапезата.
   Единствената стая на къщата му беше пълна с картини – бели скали и жълти цветове, сребристи риби, мълчаливи лодки, изтеглени далече на брега, лицето на Атанас Лудия...
   Улицата много го уважаваше, а ние, децата, защо не отиде в цирка да се показва като онзи, който тежи триста килограма и от панталоните му може да се направи корабно платно.
   – Насам, народе! Големият атракцион, невиждан номер, единствен по рода си – Човек, който н и к о г а не лъже!!!
   Вечер, когато слънцето си отиваше и всичко ставаше неясно в червената мъгла, той сядаше в двора и говореше с петела. За какво говореха двамата, никой не знаеше. Само веднъж чухме как той попита петела:
   – Е, какво ще кажеш? Какво ще кажеш на това?
   Един ден петелът изчезна. Когато човекът се прибра вечерта и го потърси, на черешата го нямаше. Човекът, който никога не лъжеше, претърси двора, но не го откри. Тогава седна пак на старото си място и се загледа в звездите.
   Когато хората от улицата разбраха, че петела го няма, започнаха да мислят кой ли го е откраднал. Ясно беше, че не е човек от нашата улица. Но пък можеше да бъде и от нашата и това най-много тревожеше хората.
   – Просто се е изгубил някъде – казваше им Човекът. – Не се безпокойте толкова за един петел.
   Но улицата непривично стихна и от различните ѝ краища ревнаха деца. Бащите, които ги биеха, не знаеха защо го правят, но чувстваха, че нещо трябва да се направи.
   Нощта, която настъпи после, беше тъмна, нямаше ни месец, ни звезди, сигурно някой ги беше откраднал и тях.
   Не се чуваха виковете на децата, които всяка вечер играеха на „стражари и апаши“ или прикрепяха котки към тенекии.
   Братята чехлари не пуснаха грамофона с циганските песни, а Кольо Бръснаря не излезе пак на средата на улицата по пижама и по чехли, направени от двамата братя, и не ги руга както винаги, че по цяла нощ въртят грамофона. Той постоя малко на улицата до вратата, погледна към двора на братята, ослуша се и като въздъхна със съжаление, се прибра вкъщи. Той обичаше циганските песни.
   На другия ден съседите отляво занесоха на Човека един червен петел и казаха, че са го намерили в техния двор при кокошките.
   Човекът каза, че не е неговият петел, но те го уверявах, че е неговият, само бил малко изменен, защото бил престоял една нощ сред кокошки.
   – И ти да престоиш една нощ при кокошки – казаха те, – после няма да можем да те познаем.
   Оставиха петела и тъкмо си тръгваха, съседите отдясно донесоха още един червен петел и казаха, че бил се качил на тяхната черница.
   – Стои на черницата и яде черници – обясняваха те. – Но когато се наяде, много натежа и ние го хванахме.
   – Бягаше, бягаше – викаха още от вратата двамата братя, които правеха чехли, – ама не може да избяга! На нас заек не може да ни избяга, та твоят петел ли!…
   До вечерта в двора на Човека, който никога не лъжеше, където имаше само една череша, се събраха единайсет петела.
   Големи, червени и важни.
   Хората ги качиха всичките на черешата и черешата стана с единайсет големи алени сърца.
   Вечерта мъжете отидоха да пият бира при бай Милан по случай завръщането на петела и всеки претендираше, че истинския петел е именно този, който е отнесъл той.
   А на другата вечер петелът на Човека, който никога не лъжеше, се върна. Щастлив, Човекът стоеше на двора и връщаше обратно петлите на хората от улицата.
   Всички се радваха, че петелът се е намерил.
   Само аз не знаех какво да мисля за Човека, който никога не лъжеше, защото сутринта го бях видял да купува от пазара един голям червен петел.
   Но не мислих дълго, защото трябваше да вървим да берем череши от двора на железничаря.
   Когато се връщахме с виолетови лица от черешите, Човекът седеше на двора и говореше с петела, на улицата гърмяха цигански песни, а Кольо Бръснаря беше излязъл на средата на улицата по пижама и чехли и ругаеше двамата братя чехлари, които по цяла нощ въртят грамофона. Череша с алени сърца

Издателство Труд


Лев Толстой >> Война и мир

„Война и мир – това е нещо като Илиадата на Омир“ Лев Толстой

   ... Откак законът на Коперник е открит и доказан, само установяването, че не слънцето, а земята се движи, унищожи цялата космография на древните народи. Можеше, като се опровергае законът, да се запази старото гледище за движението на телата, но без да се опровергае то, не можеше сякаш да продължи изучаването на Птоломеевите светове. Но и след откриването закона на Коперник Птоломеевите светове дълго още се изучаваха.
   Откак първият човек е казал и доказал, че броят на ражданията или на престъпленията се подчинява на математически закони и че известни географски и политико-икономически условия определят един или друг начин на управление, че известни отношения на населението към земята пораждат движенията на народите, оттогава бяха унищожени в същината си основите, върху които се градеше историята.
   Можеше, като се опровергаят новите закони, да се запази старото гледище за историята, но без да се опровергаят, не можеше сякаш да продължи изучаването на историческите събития като дело на свободната воля на хората. Защото, ако се е установил еди-какъв начин на управление или е станало еди-какво движение на народа поради еди-какви си географски, етнографски или икономически условия, волята на хората, които ние смятаме, че са установили начина на управлението или възбудили движението на народа, вече не може да се разглежда като причина.
   А всъщност изучаването на предишната история продължава заедно със законите на статистиката, географията, политическата икономия, сравнителната филология и геологията, които направо противоречат на нейните положения.
   Във физическата философия дълго и упорито се води борба между старото и новото гледище. Богословието бе на стража в защита на старото гледище и обвиняваше новото в разрушаване на откровението. Но когато истината победи, богословието се изгради също тъй здраво и на новата почва.
   Също тъй дълго и упорито се води в сегашно време борба между старото и новото гледище за историята и също тъй богословието стои на стража в защита на старото гледище и обвинява новото в разрушаване на откровението.
   Както в единия, така и в другия случай борбата предизвиква и в двете страни страсти и заглушава истината. От една страна се явява борбата на страха и жалостта за цялото издигнато от вековете здание; от друга – борбата на страстта към разрушение.
   На хората, които се бореха с раждащата се истина на физическата философия, им се струваше, че признаят ли тая истина – разрушава се вярата в Бога, в сътворението на твърдта, в чудото на Исус Навин. На защитниците на Коперниковите и Нютоновите закони, като например на Волтер, им се струваше, че законите на астрономията разрушават религията; и като средство срещу религията Волтер употребяваше законите за земното привличане.
   Точно същото изглежда и сега: достатъчно е само да се признае законът на необходимостта и ще се разруши понятието за душа, за добро и зло и всичките издигнати върху това понятие държавни и църковни учреждения.
   Точно така и сега, както на времето си Волтер, неканените защитници на закона на необходимостта употребяват закона на необходимостта като средство срещу религията; а пък също както законът на Коперник в астрономията законът на необходимостта в историята не само не унищожава, но дори затвърдява почвата, върху която се градят държавните и църковни учреждения.

   Както тогава във въпроса за астрономията, така и сега във въпроса за историята цялата разлика в гледищата се основава върху признаването или непризнаването на абсолютната единица, която служи за мерило на видимите явления. В астрономията това беше неподвижността на земята; в историята – независимостта на личността – свободата.
   Както за астрономията мъчнотията да се признае движението на земята се състоеше в отказване от непосредното чувство за неподвижност на земята и също такова чувство за движението на планетите, така и за историята мъчнотията да се признае подчинението на личността на законите на пространството, времето и причините е в отказване от непосредното чувство за независимостта на своята личност. Но както в астрономията новото гледище казваше: „Наистина ние не усещаме движението на земята, но като допуснем, че е неподвижна, стигаме до безсмислица; а като допуснем движението, което не усещаме, стигаме до закони“, така и в историята новото гледище казва: „Наистина ние не усещаме нашата зависимост, но като допуснем, че сме свободни, стигаме до безсмислица; а като допуснем зависимостта си от външния свят, от времето и причините, стигаме до закони.“
   В първия случай трябваше да се откажем от съзнанието за несъществуващата неподвижност в пространството и да признаем неусещаното от нас движение; в настоящия случай – също тъй е необходимо да се откажем от несъществуващата свобода и да признаем неусещаната от нас зависимост.

Преводач Константин Константинов

Издателство Труд


понеделник, 8 септември 2014 г.

Буел Вестин >> Туве Янсон

Думи, образи, живот

Дългът и желанието са дълга история в моя живот, непрекъснато на дневен ред, и постепенно постигнах необичаен и изцяло личен резултат. Почтеност има само в желанието – страстта, отдадеността – и нищо, направено по принуда, никога не е било извор на радост за обкръжението ми. Туве Янсон

Произведенията ѝ – от рисунките, които представя пред обществеността през 1928 г., до последната книга – сборникът с разкази „Съобщение“ седемдесет години по-късно (1998) – включват натюрморти, пейзажи, портрети, карикатури, илюстрации, комикси, пиеси и оперни либрета, стихотворения и песни, разкази и романи, стенописи, олтарни картини и декоративна живопис, стъклописи, корици на книги, рисувани картички, афиши, реклами и други. Репертоарът, както и продуктивността ѝ, далеч надхвърлят границите на възможното.
Характерът на Туве Янсон беше своеобразна смесица от откритост и потайност, близост и дистанция, и ако не се ползвах с доверието ѝ, нямаше да мога да напиша тази биография. Буел Вестин

Преводач Анелия Петрунова

Издателство Жанет 45


Стивън Ледър >> Подземието

Докато смъртта ви раздели

   Ню Йорк винаги събужда убиеца в мен. Страхотен град да убиваш. Най-страхотният. Тук живеят петнайсет милиона души, натъпкани като сардели, и повечето от тях пет пари не дават за другите. Никой не иска да се забърква в неприятности. На никой не му пука за другите. Перфектно. Обожавам Америка. Достатъчно е да не се набивам на очи, за да се разхождам по цял ден със зареден пистолет. Номерът е да не си прекалено алчен. Ако действаш като побъркан маниак и изпозастреляш няколко тийнейджъра, ще е въпрос на време да те тикнат зад решетките. Не, успешният сериен убиец е търпелив и никога не прибързва, подбира внимателно жертвите си и гледа да е по-нисък от тревата...

Издателство Плеяда


Любомир Николов >> Натюрморт с мъже

Истории за тъмното, иронично-смешно и необяснимо човешко

   Долу, в отразеното небе

   Онзи ден се случи едно събитие, което бе отразено във Фейсбука, но не и в цялото му великолепие. Ако позволите, ще разкажа. Закъснях и залата бе пълна. Литературният критик бе получил страшна уртикария от въздуха в помещението или от някое случайно ръкостискане и бързаше да приключи с представянето на книгата. Лицето му бе на червени петна. Малко е да се каже, че редеше хвалебствени думи. Той подреждаше мислите си в една спираловидна логика, която можеше да бъде разбрана само от най-начетените в залата, и успяваше при всяко възкачване на спиралата да намери още по-изискани похвали за авторката. Тя мигаше приветливо. Бе облечена модно елегантно и неспасяемо бедно. Лицето ѝ стоически грееше под напора на смесени чувства.
   В публиката имаше младежи, които приемаха всяка дума за истина. Имаше обикновени хорица, които по навик потропваха от крак на крак. Имаше представител на Културата, на когото речта на критика се стори прекалено дълга. Всъщност той не беше от Културата, а от Образованието. Бе дошъл да замести един колега. Неговата тясна специалност не бе литературата, а програмата за предучилищните паралелки. Тъй като тази програма в същината си не се променяше, всеки нов на този пост в министерството се занимаваше да състави ново и по-изчерпателно название на иначе простото „седмична програма“. Експертът бе съставил следното название: „Седмично разпределение на задължителните регламентирани и нерегламентирани в дните на седмицата ситуации по образователни направления при полудневна организация на взаимодействието“*
   Сами разбирате, че след като експертът бе успял да създаде такъв шедьовър, то думите на критика му звучаха постно.
   Другите все още слушаха внимателно представянето на книгата.
   – Каква е тази безпардонна измислица? Къде са доказателствата? – извика един от залата. Критикът продължи, без да го удостои с внимание.
   – Истината е, че този текст е празен – извика пак онзи. Гласът му не търпеше възражения.
   – Млък да чуем! – каза му някой.
   – Какво още искате да чуете?! – извика натрапникът.
   – Добре, ще отговоря – каза критикът помирително. – Този текст е многопластов. При внимателен прочит се вижда, че произведението крие много; наративът е приютил алюзии, скрити метафори...
   – Да бе, да, знам ги тия – каза нарушителят на спокойствието.
   – Я млък! – скараха му се пак.
   Грубиянът не смяташе да млъкне. Разпори публиката, излезе пред микрофона, замълча, за да събере погледите, и започна:
   – Знам ги тия трикове. Говорите напразно, всеки може тъй. При четене, ще кажете, пинеалната жлеза на автора се забива в очите на четящите, пробожда ги до място със смисъл и оттам потичат фабули. Читателите започват да разбират извисеното в иначе простичките думи. Така, така, тук има смисъл, казват си те, и дузина измамни неща възникват едновременно в света. Авторът тях нито ги е мислил, нито ги е казал. Та кой може да предвиди свободните асоциации, които думите пораждат? Писателят? Какво да кажем за него? – Говорещият погледна авторката. – Дългите пипала на изкривено възприятие са полазили тази жена, писател или компонист на думи, и тя мисли, че е гений или поне слуга на някой мъдър бог. Но има отплата за тази заблуда, скъпа. Писателят прилича донякъде на пияница, който си мисли, че като си върне бутилките, ще забогатее. Но не става тъй. Пишещият работи в девалвирала валута. Винаги получава старите пари.
   – Аз те познавам – обърна се една жена от залата към говорещия, – ти си този, който се самоуби.
   – Да, обаче съм тук с минимални телесни загуби и запазен ум. Имам петдесет шева, но съм същият, че и отгоре – викна човекът пред микрофона. – Аз съм псевдоним на предишния си Аз. Под псевдоним лесно се казват всякакви неприлични и неудобни работи и затова съм тук. Искам като мен всички автори да се самоубият веднъж завинаги и после, като оживеят, да не се държат така супериорно като олигофрени сред пълни идиоти. Всичко е относително, казвате вие, ама не е! Хората напоследък деградират осезаемо. Я се вижте всички. Кога преди залите са миришели на мърша и клозет, а?! Откога стана така, че всяко културно събитие смърди на обор?
   В залата доста от посетителите бяха изклошарясали, не бяха яли като хората от дни и мисли за самоубийство им бяха минали набързо през главите, та почувстваха говорещия близък. Загледаха го уважително, с универсалното изражение на слепци, слушащи Вагнер.
   – Знаете ли – продължи човекът, – че когато Дикенс е чел пред публика, дамите са припадали, а мъжете са получавали конвулсии. Кой е обяснявал на събралите се скритото в текста, когато думите са ги удряли като докерски юмрук? Наивници, ще кажете. Припадничави, селски хора, ама не, не са били такива. Думите едно време са имали смисъл и са звучали едно към едно. Кой тогава е работил другите с евфемизми? Никой. Долу евфемизмите – каза човекът, слезе от подиума и си тръгна.
   – Остани за коктейла поне – каза му една сродна душа.
   – Какви коктейли, бе?! – отвърна онзи. – Тук няма коктейли, има само вино.
   Експертът от Образованието също си тръгна. Той проиграваше в ума си многопластовите значения на измисления от него термин „полудневно взаимодействие“. Ето например, сети се той, ако шестгодишното дете срещне на улицата първата си учителка и ѝ каже весело „Здравейте, госпожо!“, то тя с пълно право може да му отвърне: „Детенце, сега сме извън полудневния цикъл на взаимодействие, така че я се пръждосвай“.

–––––––
* Название на седмичната програма на предучилищна паралелка. Текстът е взет от реално съществуващ документ, циркулиращ из предучилищни класове и спуснат от по-висш разум. Блестящата мъдрост на този текст дори и след сто години, ще е недостижима за умовете на шестгодишните, камо ли пък на техните родители, свикнали да търсят логика във всичко

Издателство Сиела


неделя, 7 септември 2014 г.

Георги Димитров >> Княжество България в историческо, географско и етнографско отношение [ Част 2 ]

От падането на българското царство под османско владичество до Руско-турската война

   За смъртта на Индже войвода, за когото са запазени много песни и разкази, Раковски е писал в „Горский пътник“ следующото:
   Кара Феиз, Дели Кадир и Индже войвода, от които всякой един командвал по 500 души, разположили лагера си в с. Гюмлии, при полите на Балкана. В навечерието на Света Троица Индже обявил чрез глашатая: „Който се надее на коня си и на ятагана си, да дойде подир мене за плячка.“ Кара Феиз и Дели Кадир го съветвали да не ходи: „Не ходи утре да грабиш, защото е голям празникът ви и лесно може да ти се случи нещо лошо.“ Индже отговорил: „Толкова време аз живея по планините и никога нищо не ми се е случило.“ Той отишъл в с. Урум Ени кьой при Айтос. Когато влязъл там, народът бил в черквата. Заобиколили черквата, взели в плен населението и разбойниците почнали да обират къщите. Индже намерил в една къща едно малко свинарче с развалена пушка в ръце. Той се засмял и поискал пушката, но и свинарчето тоже със смях отговорило, че оръжието си никому не дава. Индже го подгонил. а то с бягането си из двора, гръмнало и ударило Индже в гърдите, който паднал от коня си. Кърджалиите погнали момчето, но Индже заповядал да го заведат при него и му казал: „Аз много майки съм разплакал, но ти разплака моята. Живей със здраве...

Издателство Изток-Запад


Илиян Димитров >> Българска традиционна кухня

Над 1500 рецепти

От свежи салати и пикантни разядки, през ястия с месо и постни деликатеси, до пухкави домашни печива, десерти, традиционна зимнина и ароматни ликьори;
– практични кулинарни техники и хитрини, които ще превърнат готвенето в удоволствие дори за начинаещите в кухнята;
– любопитни факти за българските обичаи и подбрани ястия, които се приготвят за най-популярните български празници – Богоявление, Ивановден, Великден, Гергьовден, Никулден, Коледа и много други.

Издателство СофтПрес

Българска традиционна кухня в Pimodo

Дженет Тажиян >> Историите на Дерек

Животът ми като таен агент

Помощ!

   – НЕ ИСКАМ ДА ЧЕТА ТАЗИ КНИГА!
   Откакто учителката ми заяви, че „чета с нежелание“, прекарвам всяка минута в опити да избегна майка ми и нейната най-нова идея за това как да употребявам свободното си време. Не употребявам, а ПРОПИЛЯВАМ, ако питате мен.
   – Библиотекарката каза, че много ще харесаш тази книга!
   Майка ми прескача коша за пране, но аз съм прекалено бърз за нея. Излизам през прозореца на стаята си и се покатервам на покрива на гаража.
   – По един шоколадов бонбон на страница! – провиква се тя.
   – Това беше по стария курс. Тарифата се покачи.
   Мама започва да се катери след мен и аз бързо се шмугвам през таванския прозорец. Няколко минути по-късно я чувам от стълбите към тавана.
   – Два шоколадови бонбона на страница, но това е максимумът, Дерек!
   Докато тя се опитва да ме подкупи с шоколад, аз тършувам из кашоните, за да открия пръчка, с която да си проправя път навън. Вместо пръчка, намирам куп писма, които баща ми е писал на майка ми, докато са били гаджета – гадост! – и някакви стари вестници. Разгръщам един от тях и виждам заглавието:
   МЕСТНО МОМИЧЕ ОТКРИТO МЪРТВО НА ПЛАЖА.
   Вестникът е от остров Мартас Винярд, Масачузетс, а датата е отпреди десет години. (Пресмятам го, като пиша с показалец в натрупания по пода прах.)
   Отварям капака, през който се влиза на тавана, и увисвам надолу, като се придържам с крака. Поглеждам майка ми с главата надолу, точно както Питър Паркър и Мери Джейн в първия филм за Спайдърмен, само че не се целуваме – OЧЕВИДНО. Питам мама за мъртво седемнайсетгодишно момиче на някакъв остров, на който никога не сме ходили, но тя не разбира за какво говоря. Затова ѝ хвърлям вестника. Когато го вдига, изражението ѝ мигновено се променя.
   – Това няма нищо общо с теб – казва тя.
   – Без майтап? – отговарям. – Просто искам да знам защо го пазим.
   Тя ме издърпва надолу за дънките и ме хваща, преди да се ударя в пода.
   – Вместо да си измисляш истории, ще прочетеш някоя вече написана.
   Прибира вестника в задния си джоб и ми пъха в ръцете книгата от библиотеката.
   Работата е там, че аз обичам да чета. Стига някой да ме остави, мога да чета комикси по цял ден. Любимият ми е за едно момче на име Калвин и най-добрия му приятел – плюшения тигър Хобс. Но да принуждаваш едно дете за нещо толкова лично като четенето?! Тази година класната, майка ми и учителката по БЕЛ – една мила женица на име ДЯВОЛ – измислиха нова система за четене. Карат ме да си правя речник с всички думи, които са ми непознати или не съм сигурен как се пишат. Обичам да рисувам – баща ми е илюстратор, затова направих от идеята им нещо свое. Вместо да пиша думите, реших да ги рисувам. Готов съм на всичко, за да се измъкна от четенето.
   Нашите нaстояват да използвам тази система през цялото време, затова обикновено се преструвам на таен агент, измъчван от суперзлодеи, които ме принуждават да се упражнявам в четене с разбиране или ще бъда застрелян от наемен убиец. Въпреки това, ако някой си мисли, че ще прекарам лятото в подобни занимания ГРЕШИ, ГРЕШИ, ГРЕШИ.
   Ако животът ми беше книга, щях да си имам свои приключения, вместо да чета за приключенията на някой друг.
   Ако наистина бях таен агент в някоя вълнуваща история вместо хлапе, което трябва да седи и да ЧЕТЕ по цял ден, щях да прекарам лятото, разследвайки защо онова момиче от вестника е умряло...

Илюстрации Джейк Тажиян

Издателство СофтПрес