понеделник, 14 юли 2014 г.

Габриеле Мари Кристен >> Императрица Сиси

Една от най-загадъчните фигури в европейската история

На 24 април 1854 г. 23-годишният австрийски император Франц-Йозеф завежда пред олтара своята 16-годишна избраница и двамата се вричат във вечна вярност пред 70 епископи и прелати. Младият, впечатляващо красив монарх е влюбен до ушите в своята Сиси. Крехката, безгрижна девойка, едва излязла от детството, чиято красота тепърва ще разцъфва, също прелива от любов към своя Франци. Приказна сватба и очаквания за още по-приказен живот.
Но не и в света на двореца Хофбург, където попада малката императрица и където я очакват омразата и интригите на придворните, нетърпящата противоречие, властна свекърва, студът в огромните зали и коридори, един свят, където всичко е вековен протокол и етикет и където няма място за чувства, топлина, простичко човешко щастие, един свят не за Сиси.

Издателство Емас


Джефри Арчър >> Тревата там е по-зелена

Четиринайсет разказа

   Всички гости бяха насядали около масата и закусваха, когато в стаята влезе Мюриъл Арбътнот, стиснала в ръка сутрешната поща. Извади от купчинката дълъг бял плик и го подаде на най-добрата си приятелка.
   Върху лицето на Ана Клермонт се изписа изненада. Кой ли беше разбрал, че в края на седмицата е дошла да погостува на семейство Арбътнот? После видя познатия почерк и се усмихна на изобретателността на подателя. Надяваше се, че мъжът ѝ Робърт, който седеше в другия край на масата, нищо не е забелязал. С облекчение видя, че се е зачел във вестника.
   Без да сваля очи от Робърт, Ана се опита да пъхне палец в ъгълчето на плика, но точно тогава мъжът ѝ внезапно я погледна и се усмихна. Тя също му се усмихна, пусна плика върху коленете си, вдигна вилицата и си боцна от вече изстиналите гъби. Не се и опита да вдигне пак плика, докато мъжът ѝ не се скри зад вестника. Щом той се зачете в икономическите страници, Ана сложи плика отдясно на чинията, взе ножа за масло и го плъзна в подгънатото крайче. Зае се да отваря бавно плика. После върна ножа на място, при чинийката с маслото. Пак погледна към мъжа си, да провери дали още е скрит зад вестника. Четеше си мирно и кротко. Ана вдигна плика с лявата ръка, а с дясната извади предпазливо писмото. Сетне пусна плика в чантата си, оставена отстрани. Погледна познатата скъпа жълтеникава хартия за писма, сгъната на три. Стрелна за кой ли път с очи Робърт, който пак не се виждаше зад вестника, и разгъна двата листа с писмото.
   На първия нямаше дата, нито адрес. „Драга ми, Титания!“. – Тя си спомни премиерата на „Съня“ в Стратфорд, последвана от първия път, когато преспаха. Две премиери за една вечер, както бе отбелязал той. – „Седя в спалнята, нашата спалня, и записвам тези мисли, броени мигове, след като ти си тръгна. Опитвам за трети път и все не намирам думи, с които да изразя чувствата си.“
   Ана се усмихна. Сигурно не му е било никак лесно да си го признае, все пак именно с думи бе натрупал цяло състояние.
   „Снощи ти бе самото въплъщение на всичко, което един мъж може да желае от своята любовница: възбуждаща, нежна, предизвикателна, дръзка и за миг на върховно щастие – последна мръсница. Мина повече от година, откакто се запознахме на вечерята у Селуинови в Норфък, и както често съм ти казвал, оная вечер ми се искаше много да дойдеш с мен у нас. Цяла нощ не мигнах, непрекъснато си представях как лежиш до онзи мухлъо.“
   Ана погледна през масата – Робърт беше стигнал последната страница на вестника.
   „После се срещнахме случайно на оперния фестивал в Глайндборн, ала трябваше да минат още единайсет дни, докато мухльото замина за Брюксел и ти му изневери за пръв път. Онази нощ ми се стори толкова кратка! Не си и представям какво е щял да си помисли мухльото, ако те беше видял отнякъде, издокарана като камериерка. Сигурно щеше да отсъди, че винаги подреждаш всекидневната на авеню „Лонсдейл“ по бяла прозрачна блуза, облечена на голо, по тясна черна кожена пола с цип отпред, с мрежести чорапи и високи токове, а също, да не забравяме, и с яркорозово червило.“
   Ана отново вдигна очи – дали не се беше изчервила? Щом му беше харесало толкова много, сигурно нямаше да е зле веднага като се прибере от провинцията, пак да отскочи до магазините в Сохо.
   Отново зачете писмото.
   „Скъпа, в леглото си направо неотразима, но да ти призная, най-възбуждащо ми действат местата, които избираш по време на обедната почивка. Помня ги всичките до последното: задната седалка на моя мерцедес в подземния паркинг в Мейфеър; служебният асансьор в магазин „Хародс“; тоалетната на кафене „Каприс“. Ала най-вълнуващо беше в тясната ложа на първия балкон в „Ковънт Гардън“, по време на „Тристан и Изолда“. Веднъж преди първия антракт и после втори път по време на последното действие – е, операта се проточи доста.“
   Ана се изкиска и веднага пусна писмото върху скута си, понеже Робърт надзърна иззад вестника.
   – Защо се смееш, скъпа? – попита той.
   – Смея се на снимката на Джеймс Бонд, приземява се върху купола на Пантеона в Париж – отвърна жена му. Робърт я погледна озадачен. – На първата страница на вестника е.
   – А, да – рече мъжът ѝ и също погледна снимката, но не се усмихна и продължи да си чете икономическите страници.
   Ана вдигна писмото.
   „Ако има нещо, което наистина да ме вбесява покрай това гостуване у Мюриъл и Реджи Арбътнот, е мисълта, че спиш в едно и също легло с мухльото. Опитвам се да си внуша, че Арбътнотови все пак са роднини на кралското семейство и вероятно са ви сложили в отделни стаи.“
   Ана кимна – жалко, нямаше как да му каже, че е познал.
   „Мухльото сигурно хърка по-оглушително и от свирката на кораба „Кралица Елизабет Втора“ на влизане в пристанището на Саутхамптън. Представям си го как седи в другия край на масата. Сако от хариски туид, сиви панталони, карирана риза, връзка с емблемата на Мерилебънския клуб по крикет, каквато сто на сто е била модата някъде през 1966 година.“
   Сега вече Ана не се сдържа и прихна. Добре, че Реджи Арбътнот я спаси, като се изправи в другия край на масата и възкликна:
   – Я да поиграем тенис! Ако се вярва на прогнозата, ще спре да вали много преди обяд.
   – Защо да не поиграем! – отвърна Ана и пак пъхна писмото под масата.
   – Какво ще кажеш, Робърт? – попита Реджи.
   Ана загледа как мъжът ѝ сгъва вестника, слага го отпред на масата и клати глава. „Майко мила! – помисли си тя. – Наистина е в туидено сако и вратовръзка с емблемата на Мерилебънския клуб.“
   – На драго сърце, но за жалост имам да провеждам няколко телефонни разговора – отвърна Робърт.
   – В събота сутринта? – ахна Мюриъл, която бе отишла при бюфета и отново си пълнеше чинията.
   – Какво да се прави! – отвърна Робърт. – Престъпниците нямат петдневна, четиридесетчасова работна седмица и очакват от адвокатите си същото.
   Ана не се засмя. Така де, вече седем години всяка събота бе слушала само това.
   Робърт стана от масата, погледна жена си и каза:
   – Ако ти трябвам, скъпа, ще бъда в стаята.
   Ана кимна и изчака мъжът ѝ да излезе от трапезарията.
   Тъкмо да продължи да си чете писмото, когато забеляза, че Робърт си е забравил очилата на масата. Реши да му ги занесе веднага щом закуси. Сложи писмото пред себе си на масата и отгърна втория лист.
   „Нека ти кажа какво съм намислил за съботата и неделята, когато мухльото ще отиде на онова съвещание в Лийдс, а ние с теб ще си отпразнуваме годишнината. Наех стая отново в „Лайгън Армс“, където прекарахме първата си нощ заедно. Този път купих билети за „Добрият край“. Но смятам да променим обстановката, щом се върнем от Стратфорд и се усамотим в нашата стая в Бродуей. Искам да ме вържеш за таблата на леглото и да застанеш над мен, издокарана с униформа на сержант от полицията: палка, свирка, белезници, пристегната тясна черна куртка със сребърни копчета отпред, които ще разкопчаеш бавно, за да се види черния сутиен отдолу. И, скъпа, не ме пускай, докато не те накарам да крещиш с цяло гърло от удоволствие, както онзи път в подземния гараж в Мейфеър.
   Дотогава, с обич: твой Оберон.“
   Ана вдигна глава и се усмихна – откъде ли щеше да намери полицейска униформа! Тъкмо се канеше да се върне на първата страница и да прочете още веднъж писмото, когато забеляза послеписа.
   „П. П. Какво ли прави точно сега мухльото?“
   Тя отново вдигна глава и забеляза, че очилата на Робърт вече не са на масата.
   – Кой негодник си е позволил да пише подобно възмутително писмо на омъжена жена? – подвикна Робърт и си намести очилата.
   Ана се извърна и ужасена, съгледа отзад мъжа си, който се беше втренчил в писмото – по челото му бяха избили ситни капчици пот.
   – Не питай мен – отвърна спокойно тя. Точно в тоя миг до нея застана Мюриъл, понесла тенис ракетата в ръка. Ана сгъна писмото, подаде го на най-добрата си приятелка, намигна ѝ и каза:
   – Прекрасно е, скъпа, дано само не го намери Реджи. Писмото

Издателство Бард


Антоан Компаньон >> Едно лято с Монтен

Да си в света – скромен, естествен, просто и напълно човешки

   Как се държи Монтен в разговора – било с близки, било при по-протоколно обсъждане? Той обяснява това в главата „За изкуството на беседата“ от трета книга на „Опити“. За него беседата е диалог, разискване. Той се представя като човек, готов да приеме идеите на другите, отворен, благоразположен, за разлика от онези с капаци на очите, които се запъват и не отстъпват от мнението си:
   Аз приветствам и целувам истината от която и ръка да ми е подадена тя, предавам ѝ се с готовност и слагам пред нея оръжието си дори и когато я видя да се приближава само. И когато критикуват моите писания, без, разбира се, да вземат прекалено повелителен и наставнически тон, слагам рамене под всеки упрек; и съм променял много неща в тях повече от учтивост, отколкото за да ги подобря; [...] готов да отстъпя на моите критици само и само да подхраня и поощря у тях желанието свободно да изказват мнението си. (III, 8, с. 190)
   Монтен уверява, че уважава истината дори и когато е произнесена от някой антипатичен. Той не е горделив, не усеща противоречието като унижение, обича да бъде поправян, ако греши. Но не цени арогантните събеседници, сигурни в твърденията си, нетолерантни.
   Следователно изглежда е съвършеният почтен човек, либерал, който зачита идеите, без да влага никакво самолюбие, без да се стреми да има последната дума. Накратко, не схваща разговора като битка, в която трябва да победи.
   Ала бърза да добави едно ограничение: ако отстъпва пред онези, които го поправят, то е повече от учтивост, отколкото за да се подобри, най-вече ако има срещу себе си някой, преливащ от самодоволство. Тогава се прекланя, но не прегъва вътрешното си убеждение. Но не е ли това преструвка от негова страна, макар постоянно да хвали своята искреност? На своите нахални противници и дори на другите той се опитва да даде право без съпротива, от учтивост, та – казва – да продължават да разсейват заблудите му и да го просвещават. Трябва да сложите оръжие пред другия, или поне да го накарате да остане с такова впечатление, за да не се колебае той да ви дава мнението си и занапред.
   Но е крайно трудно – продължава той – да увлека моите съвременници в спор; те нямат смелост и да те поправят, както нямат смелост да приемат и бележката за това и си говорят един на друг винаги неискрено. А аз толкова много обичам да бъда съден и опознаван, че ми е все едно на коя от тези две форми ще бъда подложен. Моето въображение толкова често си противоречи и се осъжда само, че ми е безразлично дали това прави то или го прави някой друг; нали главното е, че аз не му придавам значение, по-голямо, отколкото искам. Но аз веднага прекратявам спора си с този, който се държи нависоко; познавам един, който се обиждаше, ако не му повярват, и смяташе за оскърбление, ако се поколебаеш да тръгнеш с него. (III, 8, с. 190)
   Монтен съжалява, че съвременниците му не дръзват да го оспорват достатъчно поради постоянен страх и те да не бъдат оспорени. Понеже са докачливи и не обичат да срещат противоречие, те не влизат в спор и всеки се затваря в своите убеждения.
   Нов и последен обрат: ако Монтен лесно се съгласява с другия, то не е от вежливост, за да насърчи събеседника да му отговори, а и поради несигурност в себе си, защото мненията му са променливи и сам си противоречи. Монтен обича противоречието, но му стига да си противоречи сам. Най-много от всичко мрази високомерните хора, които се обиждат, ако не се съгласиш с мнението им. Ако има нещо, което Монтен осъжда, то е самодоволството, суетността. Разговорът

Преводач Нина Венова

Издателство Изток-Запад


неделя, 13 юли 2014 г.

Франсоаз Саган >> Синини в душата

Остър поглед към лъскавия парижки свят...

Себастиан и Елеонор са брат и сестра, неразделни и безделни. Те са млади и красиви, обичат лукса, удоволствията и лекотата в живота. Пари нямат, но да се трудят, не им е по вкуса – не го и правят, разчитат на очарованието си, благодарение на което все се намират любезни приятели, осигуряващи им подслон, подкрепа и нещо повече...

Успоредно с разказа за премеждията на Себастиaн и Елеонор тече и своеобразна изповед на авторката. Франсоаз Саган се разкрива и анализира с изтънчено съчетание от трезвост и ранимост.

Издателство Фама

Алфонс Доде >> Дребосъчето. Писма от моята мелница

Свят, изпълнен със слънце, смях и мъничко тъга...

„Писма от моята мелница“ разказва за живота на провансалските селяни и е съставена както от реалистични разкази за полупатриархалния бит в Прованс, така и от легенди и местни предания. По мотиви от „Писма от моята мелница“ Доде създава „Арлезианката“, драма в три действия, по която Жорж Бизе пише своята прочута опера.
Автобиографичният му роман „Дребосъчето“ има блестящ успех.
Алфонс Доде е член на академията „Гонкур“ от създаването ѝ. Лиризмът на неговия стил, мекият и крилат хумор, тънкото майсторство при описанията на родния пейзаж слагат особен поетичен отпечатък върху творчеството му. РБ Любен Каравелов

Преводач Пенка Пройкова

Илюстрации Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад

Дребосъчето. Писма от моята мелница в Pimodo