събота, 22 февруари 2014 г.

Данило Киш >> Лютня и белези

Литературата все пак служи за нещо. Тя служи на човешката съвест. Данило Киш

   Макар да се кълнях, че кракът ми никога повече няма да стъпи там, една вечер след двегодишно отсъствие от Белград, се отбих в Клуба на писателите. Вече имах възможност да се убедя, че общуването с писатели е мъчително, изпълнено с недоразумения, завист и обиди. Но съзнавах и факта, че този вид духовна борба, еscrime littéraire, горчива и безплодна, е също част от литературната професия, както писането на рецензии или коригирането. Имах предвид и съвета, даден от Чехов на един млад писател, когато го е приканвал да напусне провинцията и да се смеси в големия град с писателската маса, за да може, след като я опознае, да няма такова идеалистично мнение за писателите.
   Беше ранна топла есен и градината още работеше. Чуваше се шум, дрънчене на прибори, кикот на жени. Влизайки, хвърлих един поглед върху гостите и не без изненада открих, че през двете години на моето отсъствие нищо не беше се променило; всички седяха на старите си места и сякаш все още пиеха същата бутилка вино, поръчана вечерта, когато за последен път бях тук. Единствено жените бяха малко понаедрели, а мъжете се бяха прошарили по слепоочията и пуснали коремчета. Торбичките под очите им бяха още по-тъмни, гласът – по-прегракнал от пиенето и тютюна. Обърнах се с гръб към градината и в зрителното ми поле се озова само една маса, онази под чворестото дърво, най-близката до входа. На нея седяха двама мъже на средна възраст, които не познавах, и една жена с кръгло лице, боядисана руса коса, малки живи очички. Жената ми се усмихваше.
   – Не ме ли познахте?
   Поклатих отрицателно глава.
   – Анютка – каза тя. – Срещнахме се някога при господин Никола.
   Тогава си спомних.
   – Не плюй в кладенец, от който ще пиеш – прошепнах полугласно. – Как сте?
   – Ожених се – каза. – Това е мъжът ми.
   Приличаше на старо рунтаво куче. Час по час оправяше косата си, която ѝ падаше на очите, отмяташе кокетно глава, при което отпуснатата кожа на лицето ѝ се тресеше. Беше от жените, които не умеят да остаряват и към неприятностите на възрастта добавят и гротескната маска на фалшивата младост. Лесно пресметнах на колко години е. По времето, когато спях с нея, беше на трийсет и девет, аз – на двайсет и три. Оттогава минаха горе-долу петнайсет години. „Бих могла да ви бъда майка – казваше ми. – Почти.“ Тогава живеех близо до гара Дунав. Искаше да се обръщам към нея на „ви“. „Това не ви дава правото да бъдете с мен на „ти“ – казваше, след което започваше да върти очи и да демонстрира любовна страст. На сутринта я изпратих до трамвая и ѝ казах, че повече няма да се срещаме. Отвърна ми с пословицата „Не плюй в кладенец, от който ще пиеш“. Беше права. След седмица отново я потърсих: „Мислих за вас, Анютка.“ На сутринта осъмнах на нейните майчински гърди...

Издателство Фама

Лютня и белези в Хеликон


Артур Шопенхауер >> Светът като воля и представа

Светът е моя представа

   Шопенхауер изгражда една своя метафизична система, в центъра на която поставя волята, като алтернатива на разума, защото те, според него, имат едно и също развитие, но са различни субекти с различен характер и не могат да съществуват един без друг. Всъщност той се стреми към феноменология и монизъм, доминация на представите и онтология на световната воля. Така, че според него представата е изходната точка, която съдържа и предпоставя субекта и обекта.
   За разлика от представата, чрез която светът ни се представя такъв какъвто е, какъвто го усещаме и възприемаме със сетивата си, съществува и друг свят – светът, който Шопенхаур нарича Воля и този свят съществува сам по себе си. Той постоянно акцентира върху тази идея, като при това определя материята и субекта като нейни необходими части. По този повод той казва: „Това обхващащо двете цяло е светът като представа, или явлението. След тяхното отстраняване остава само чисто метафизичното, нещото само по себе си“. От тази негова мисъл се разбира какво място заема волята в неговата философия. Това нещо „само по себе си“ представлява самата проява на единствената и неделима воля и не само, но и също така целият видим свят. Ирина Петкова

Издателство Захарий Стоянов



петък, 21 февруари 2014 г.

Джон Ъпдайк >> Заека богат

Заека богат е хроника на съдбата на моя герой и нашата страна. Джон Ъпдайк

   Останал без бензин, Заека Енгстръм стои зад прашните прозорци на автосалона на „Спрингър Мотърс“ и размишлява, наблюдавайки движението по шосе 111, което сега е доста по-ненатоварено, отколкото навремето. На целия шибан свят му свършва бензинът. Но те няма да го хванат, все още не, защото на пътя няма друга бричка, която да се движи по-добре от неговата тойота, ползваща преференциални цени за сервиз. Прочетете „Консюмър Репортер“, априлското издание. Само това е нужно да каже на хората, които идват. А те наистина идват, хората започват да се отчайват, съзнават, че великото американско пътуване е към своя край. Бензинът струва деветдесет и девет долара и девет цента за галон и деветдесет процента от бензиностанциите ще бъдат затворени за почивните дни. Губернаторът на щата Пенсилвания призовава за продажби от минимум пет долара, за да спре паническото увеличение. Шофьорите не могат да си набавят дизелово гориво за собствените си камиони, наскоро имаше един инцидент точно в областта Даймънд по „Потсвил Пайк“. Хората обезумяват, доларите им се топят и те харчат, като че ли утре ще се мре. Той ги убеждава, че когато си купят тойота, все едно обръщат парите си в йени. И те му вярват. Сто и дванайсет коли, нови и втора употреба, смениха собственика си през първите пет месеца на 1979 години, заедно с осем короли, пет корони, луксозното комби и онази селика, за която Чарли каза, че изглеждала като кола на сводник – всичките продадени през първите три седмици на юни, със средна печалба от осемстотин долара на продажба.
   Заека е богат...

Издателство Ера

Заека богат в Хеликон


Джеймс Боуен, Гари Дженкинс >> Преди да стана Боб

Преживелиците на Боб, преди да срещне Джеймс

   Невинаги съм бил уличен котарак.
   Отраснах в тих дом с една мила старица.
   Тя се грижеше за мен. Обичаше ме и аз я обичах. Обикновено се сгушвах в най-удобното кресло и слушах красивата музика, която тя свиреше. Мислех си, че съм най-щастливото коте на света.
   Но ето че веднъж старицата се почувства зле. Исках с нещо да облекча нейната болка, затова скочих в скута ѝ и не откъснах очи от нея от сутринта чак до вечерта.
   Но не можех да направя нищо повече, за да ѝ помогна.
   После пристигна линейка и отведоха старицата.
   Стана ми тъжно и се изплаших. Питах се какво ли може да се е случило с нея и затова хукнах по улицата подир тях...

Хартиено издание и е-книга

Илюстрации Джералд Кели

Издателство Книгопис



Реймон Кьоно >> Зази в метрото

Дрънкаш, дрънкаш, за друго не те бива. пЛ [ 19 ]

¿    Doukipudonktan    ?

===================

   Зази е устато и безцеремонно дванадесетгодишно момиченце от провинцията. Нейната майка, Жана Лалошер, иска да прекара известно време с новия си любовник, затова довежда Зази в Париж и от гарата я поверява на грижите на вуйчо ѝ Габриел. Най-голямото желание на Зази е да се повози с метрото, но за нейно огромно разочарование има стачка. Габриел е запазил таксито на своя приятел Шарл, за да се приберат, но надземното пътешествие никак не удовлетворява Зази; двамата възрастни не могат да стигнат до съгласие за това кои са местата край които минават и опитите им да изтъкнат определени забележителности придобиват абсурдно звучене... Уики

Издателство Фама

Зази в метрото в Хеликон


четвъртък, 20 февруари 2014 г.

Марк Хелприн >> Зимна приказка в Ню Йорк

Този роман излиза извън границите на съвременната литература. Това е любовна история между един писател и изразните средства. Newsday

   В мига, в който Бевърли отвори вратата към желязното стълбище и в небето проблесна светлина, Питър Лейк хвърли куката си, която се издигна в съвършена дъга и безпрепятствено стигна до покрива. Закачи се с тупване, подобно на звука, издаван от врязваща се в дърво брадва. Бевърли обаче не го чу, тъй като куката се приземи в мига, в който вратата се затвори. С пълната си с инструменти раница на гърба Питър Лейк се изкачи като алпинист по завързаното за куката въже, като през цялото време я умоляваше на глас да не се извади. Бевърли се завъртя около централната колона на витото стълбище сякаш танцуваше надолу по стъпалата на изпълнен с музика палат. Беше четири часът сутринта.
   Градът все още спеше. Няколко тънки струйки дим се издигаха необезпокоени, а в реката тук-таме просветваше сигналната лампа на някой плавателен съд, закотвен здраво или заседнал в леда. Замаяни и обсебени, и Бевърли, и Питър Лейк бяха заети с трескава работа. Тя въртеше пируети на втория етаж и събличаше дрехите си в движение, докато чакаше басейна да се напълни с достатъчно топла вода, в която да се скрие от студа, който щеше да си играе с невидимите въртопчета на повърхността. Бевърли не бе свикнала да се напряга толкова и вероятно щеше да е добре да се въздържи, но въпреки това тя танцуваше както хората често танцуват, когато никой не ги гледа – освободени и лишени от всякаква стеснителност, като дете, което подскача като козле. На покрива Питър Лейк, запъхтян като велосипедист, въртеше тежка ръчна дрелка.
   – Проклетият покрив е дебел поне деветдесет сантиметра – каза той на себе си, докато бургията навлизаше все по-навътре, но не стигаше до другия край. Помисли си, че е попаднал на някоя напречна греда и започна да дълбае нова дупка. След няколко минути патронникът се опря плътно в покрива, а свредлото още не бе пробило.
   – Какво става тук? – попита изключително раздразнен Питър Лейк. Обикновено вече щеше да е обрал къщата и да си е заминал. Той обаче не знаеше, че Айзък Пен (като ексцентричен и червив с пари стар китоловец) бе поръчал къщата му да бъде построена от най-добрите корабостроители в Нова Англия и по-точно покривът да е конструиран като корпуса на полярните китоловни кораби, които оцеляват и сред сковани от ледове води. По неизвестна причина Айзък Пен се страхуваше от метеорити и затова мансардата на дома му бе в общи линии един цял масивен дървен блок. Гредите бяха толкова дебели и плътно наредени, че Питър Лейк нямаше да си пробие път навътре, дори да разполагаше с време чак до юни. Започна да става все по-неспокоен, когато осъзна, че може би ще се наложи да влезе през някой комин. Дори през лятото това бе изключително неприятно, но през зимата обикновено възникваха още по-големи усложнения.
   Докато Питър Лейк ходеше по покрива, Бевърли се приготви да влезе във ваната. Къпалнята на Айзък Пен представляваше резервоар, настлан с черни плочки и бежов мрамор, дълъг три метра, широк два и половина метра и дълбок метър и половина. Водата се вливаше в него по гладък каменен перваз, опасващ целия периметър на басейна, издигаше се на силни бълбукащи струи от дъното и танцуваше по повърхността, след като се изсипеше от широко отворените усти на златни китове. Всичките деца на Пен, най-скоро от тях Уила, се бяха научили да плуват тук. И въпреки заслужената си репутация на стожер на добродетелността Айзък Пен не възразяваше мъже и жени да се къпят заедно голи, стига да проявяват достатъчна свенливост. Той бе научил този обичай в Япония и твърдеше, че е изключително цивилизован. Ако обществото научеше за това, щеше да го прикове на позорния стълб.
   Басейнът бе пълен до половината и приличаше на бурно море заради вихрещите се топли мехурчета. Питър Лейк намери вратата, водеща до осветеното вито стълбище. Мина му през ум, че може да е някакъв капан, но си помисли и че просто може да е извадил късмет. Вратата бе от масивна стомана: някой я бе забравил отключена, след като си бе тръгнал от верандата. Той реши да я изпробва и извади пистолета си. Бевърли вдигна ръце. Не, нямаше температура. Улови отражението си в огледалото. Беше красива, а колко прекрасно бе да си красив, вместо да чезнеш от болест. Питър Лейк надзърна през вратата на покрива и остави очите си да свикнат със светлината. След това пристъпи през прага, а Бевърли скочи с краката напред и цопна със силен вик във водата. Той заслиза по спираловидните стълби, от което му се зави свят. Тя разпери ръце и се остави струите вода да я завъртят. Тъкмо когато той стигна на първия етаж, с пистолет в ръка и очи, озъртащи се във всички посоки, тя се хвана за един от златните китове, опъна крака и започна да рита на място с песен на уста. Бевърли заплете косата си на хлабава плитка, която се разстла в прозрачната вода, плискаща гърба ѝ. Крайниците ѝ, по-гладки и съвършени и от слонова кост, прекрасни примери за изящна форма, красиви в движението си един до друг, бяха опънати и слаби, а ръцете ѝ държаха златния кит сякаш бе лютня. Ако треската се завърнеше, то щеше да почака, докато приключи с банята и отново да зачерви кожата ѝ като поле с червени рози. Но тя не мислеше за това, докато пляскаше с крака и пееше, а водата преливаше от басейна...

Издателство Intense



Йеросхимонах Спиридон >> История во кратце о болгарском народе славенском

Сочини ся и списася въ лѣто 1792

За написването на историята Спиридон Габровски използва История славянобългарска на Паисий Хилендарски, Зографската история, руския превод на Църковни и граждански деяния от Цезар Бароний, Световна хроника от Йоан Зонара, произведения на руския писател Д. Ростовски, на Черноризец Храбър, житието на Григорий Синаит от Калист І.

Воден от родолюбиви чувства, Спиридон Габровски изтъква древния произход на българите, подвизите на техните царе. Проследява историческата съдба на народа на фона на политическата история на другите балкански народи до 1789 година. За първи път в новобългарската книжнина описва народните празници и обичаи. Историята съдържа богат фактически материал, използван свободно от отец Спиридон.

Издателство Огледало



сряда, 19 февруари 2014 г.

Фил Рикман >> Костите от Авалон

Исторически трилър с малка доза романтика и немалка намеса на магия... Таймс

Елизабет – младата кралица на Англия – е призвана да обедини страната, но спомените за клади, кръв и опустошения са живи и тя е преследвана от непресъхваща ненавист.
Гластънбъри е съкровищница, съхранила безброй тайни. Легендите говорят дори, че самият Христос е идвал там. Гластънбъри е извор на надежда. Но се говори и че на това място е входът към отвъдния свят.
Елизабет и най-близките ѝ довереници, доктор Джон Дий,неин личен астролог и съветник (а според някои неин магьосник), и Робърт Дъдли, графът на Лестър, който според мълвата е далеч по-близък с кралицата, отколкото подобава на един придворен, заминават за Гластънбъри с особена мисия. Те трябва да открият изчезналите тленни останки на крал Артур, чиято свята сила да вдъхне увереност на кралицата. Кроткият учен и блестящият придворен, въвлечени във вихър от насилие и магия, се опитват да разкъсат примката на заговора, която се затяга около кралицата...

Издателство Еднорог



>> Световна приказна класика

Класическите истории на Андерсен, Братя Грим и Шарл Перо

Дивите лебеди, Снежната кралица, Снежанка, Хензел и Гретел, Вълкът и седемте козлета, Грозното патенце, Червената шапчица, Бременските музиканти, Трите прасенца, Пепеляшка, Принцесата жаба

   В далечни, далечни земи – там, където лястовичките зимуват, живеел един крал, който имал единайсет сина и една дъщеря на име Елиза. Макар да нямали майка, кралските деца живеели щастливо и безгрижно, закриляни от баща си и глезени от слугите на замъка.
   Един ден обаче кралят решил да се ожени. Новата кралица била зла и проклета и още от първия ден намразила принцовете и малката им сестричка.
   Не минала и седмица от сватбата и кралицата изпратила малката Елиза далече, далече в едно бедно село, а на принцовете казала:
   – От днес вече няма да сте принцове и няма да имате глас!
   Силна била магията на злата кралица, но добротата на младите принцове надделяла. Макар да се превърнали в единайсет красиви бели лебеда, те връщали човешкия си облик, щом слънцето се скриело.

   В селския дом Елиза растяла и ставала все по-голяма хубавица. Красотата ѝ била ненадмината, но на устните ѝ рядко се явявала усмивка, защото момичето не спирало да тъгува за своите братя.
   Лебедите минавали над селската къща, пляскали с криле и протягали шии, но Елиза не можела да ги види. Затова те отлетели в непознати земи отвъд морето. Само слънчевите лъчи напомняли на Елиза за милувките на братята ѝ и тя обичала да стои в градината на слънце.
   Така изминали ден след ден, година след година и когато девойката навършила петнайсет години, дошъл пратеник и я отвел обратно в двореца. О, колко щастлива била Елиза да види стария си баща. Кралят също се радвал да прегърне отново детето си. Двамата заживели щастливо, но злата кралица не можела да се примири, че Елиза е толкова красива, и решила да я погуби...

Издателство СофтПрес



Андре Брьотон >> По-скоро животът

Думите правят любов помежду си. Андре Брьотон

Прекратяване на следствие

Изкуството на дни изкуството на нощи
Везни от оскърбления които се наричат извинение
Червени и чувствителни везни с теглилка полета на птица
Когато всички циркови ездачки с белоснежни шии
С ръце избутват свойте парни колесници по ливадите
Аз виждам подлуделите везни
Съзирам ибиса с изтънчени обноски
Да се завръща пак от езерото в моето сърце
И колелата на съня омайват бляскавите коловози
Които се издигат чак над раковините на роклите
И удивлението скача тук-там по морето
Тръгни си скъпа утринна зора и не забравяй нищо от живота ми
Вземи и тези виещи се рози стигащи до кладенците на огледалата
Вземи трептенето на всички мигли
Вземи дори и жицата поддържаща внимателните стъпки
               на въжеиграчите и капките вода
Изкуството на дни изкуството на нощи
Аз съм застанал на прозореца в един далечен
               и изпълнен с ужас град
И виждам как мъже с цилиндри крачат
               на еднакво разстояние един от друг
Като онези дъждове които толкова обичах
Когато съм се чувствал много хубаво
„Господен гняв“ е името на бара в който влязох вчера
Написано е с бледи букви върху бялата витрина
Ала девойките-матроси преминаващи отвъд стъклото
Са толкова щастливи за да са страхливи
Тук няма трупове убийствата са винаги без доказателства
Тук няма никога небе а само тишина
Тук няма свобода освен зарад самата свобода

Превод Иван Бориславов

Издателство Хемус



вторник, 18 февруари 2014 г.

Васил Гюзелев >> Апология на Средновековието. Покръстване и християнизация на българите

Търпението – това е великото качество на Средновековието. Илия Бешков

Написах Апология на Средновековието с ясната концепция за стойността на това отдалечено минало, през което Европа и нейните народи и държави преминават, за да докажат правото на своето дълговечно съществуване, смисъл на своето историческо битие, и се калят в търпеливо очакване на Апокалипсиса, или по-точно – във възтържествуването на Божието царство на земята. Средновековието бе детството на съвременна Европа, което остави много белези и характерни черти на нейното развитие. Неговото внимателно изучаване е задължително за онези, които търсят корените на съвременните проблеми, но не заради откриването на някакъв универсален лек за разрешението им, а от любопитство и от стремеж за навлизане в дълбините на времето. Академик Васил Гюзелев

Издателство Захарий Стоянов



Дейвид Хюм >> Политически есета

Нищо не е свободно така, както човешката мисъл. Дейвид Хюм

Името на Хюм се превръща в емблема на философския скептицизъм, а самият той бива оценяван като философ, който „е разрушил повече, отколкото е построил“. Атакувайки едновременно теологическите и рационалистките идеи на своето време, Хюм винаги е защитавал възможността за „нова наука за човешката природа“.

Дейвид Хюм определя партиите като тип фракция, която е „необходимо зло“, защото „подкопава системата на управление, води до обезсилване на законите и предизвиква най-ожесточена вражда между хората от една нация“. Паралелно с това обаче, Хюм изготвя типология на партиите (фракциите) според която, те се делят на личностни и истински. Първите отразяват приятелства и вражди, докато вторите – различия във възгледи и интереси. Л. Стефанов

Издателство Сиела



Димитър Т. Страшимиров >> Васил Левски – живот, дела, извори. Том I: Извори

Васил Левски... – този необикновен, велик син на нашата земя – умееше да наднича далеч в бъдещето на своя народ, да бъде навеки негов съвременник

Васил Левски – този „нечут характер“, както го характеризира Ботев, този „син на нощта, на пустинята, на премеждията“, както ни говори за него Вазов...

А това е българинът, който в писмото си до Панайот Хитов разкрива себе си, смисъла и съдържанието на своя живот, като казва: „Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само себе си.“

За Левски се писаха много книги. Много повече, отколкото за всяка друга величина от миналото. Всички тези книги обаче почиват де повече, де по-малко върху смътно запазени спомени от онова време. Аз разделих моята работа на две части: извори и биография. Биографията ще почива върху тези писмени документи, които давам сега. Димитър Страшимиров

понеделник, 17 февруари 2014 г.

Милан Кундера >> Книга за смеха и забравата

Роман за смеха и за забравата, за забравата и за Прага, за Прага и за ангелите

   Мирек поглежда в огледалото за обратно виждане и установява, че зад него кара все същата лека кола. Никога не се е съмнявал, че го следят, но досега са действали с похвална дискретност. Днес е настъпила коренна промяна: искат да забележи присъствието им.
   На двайсетина километра от Прага, насред полето, зад голяма дървена ограда, има бензиностанция с автосервиз. Там работи негов добър приятел, който трябва да смени дефектния му стартер.
   Мирек спря колата пред входа, препречен с набраздена в червено и бяло бариера. До нея стоеше дебела жена. Почака я да вдигне бариерата, но тя само продължително го изгледа, без да се помръдне. Натисна клаксона, ала напразно. Подаде глава през вратата.
   – Още ли не са ви арестували? – попита жената.
   – Не, още не са ме арестували – отговори Мирек. – Бихте ли вдигнали бариерата?
   Тя продължаваше да го гледа втренчено, с отсъстващ вид, после се прозя и се върна в будката си. Настани се зад някаква маса и повече не му обърна внимание.
   Тогава той слезе от колата, заобиколи бариерата и отиде в сервиза да потърси познатия си техник. Техникът се върна с него и сам вдигна бариерата (дебелата жена продължаваше да седи в будката с все същия отсъстващ поглед), за да може Мирек да влезе с колата в двора.
   – Ами това е, защото много се показваше по телевизията – каза техникът. – Всички тези женоря те разпознават.
   – Коя е тя? – попита Мирек.
   И научи, че нахлуването в Чехия на руската армия, която бе окупирала страната и навсякъде упражняваше влиянието си, било за нея сигнал, че започва друг живот, различен от обичайния. Тя виждала как заради най-незначителни изказвания хора, стоящи по-високо от нея (а целият свят стоял по-високо от нея), били лишавани от властта си, от положението си, от работата и хляба си и това я възбуждало. Тогава доброволно започнала да доносничи.
   – Но защо все още е пазач? Защо не са я повишили?
   Техникът се усмихна.
   – Защото дори не знае да брои. Не могат да ѝ намерят друга работа. Могат само да признаят правото й да доносничи. Това е то нейното повишение!
   Той вдигна предния капак и погледна мотора.
   Изведнъж Мирек усети, че до него стои някакъв мъж. Обърна се: мъжът носеше сиво сако, бяла риза с вратовръзка и кафяв панталон. Над дебелия врат и подпухналото лице се спускаше накъдрена на маша сива коса. Мъжът стоеше неподвижно и наблюдаваше техника, наведен под вдигнатия капак.
   След малко техникът също забеляза присъствието му, изправи се и каза:
   – Търсите ли някого?
   Мъжът с дебелия врат и подпухналото лице отговори:
   – Не, никого не търся.
   Техникът отново се наведе над мотора и заразказва:
   – На Вацлавския площад в Прага някакъв тип повръща. Друг минава покрай него, поглежда го тъжно и поклаща глава: „Да знаете само как ви разбирам…“...

Издателство Колибри



Стоян Авджиев >> Манифестът на един бог

Нима не ме познахте? Не съм аз нищо повече от човек и ни по-малко съм от бог.

Младият Доминик Кейн не е обикновен колежанин – той има изумително мащабни идеи, които – подобно на всеки млад учен – мечтае един ден да превърне в реалност. В една знакова сутрин той е изненадващо посетен от двама военни, които му предлагат възможността и ресурсите да реализира брилянтния си проект – специална свръхтехнологична броня, която ще превърне притежателя си в полубог. Този проект е замислен да промени света, да спре войните, да даде огромно преимущество на американската военна машина. Но най-вече – той е замислен да бъде големият триумф на Доминик.

Но тъй като на този свят нищо не е даром, Кейн трябва да плати прескъпо за мечтата си. В желанието си да наложи своята безпределна мощ над всеки, героят губи всичко човешко у себе си, а жаждата му за власт застрашава най-близките му...

Издателство Изток-Запад



Микеланджело Буонароти >> Копие, захвърлено с любов

Микеланджело, чрез своите стихове, писма, скулптури и фрески

Когато стъпваш радостна и увенчана
с коси от злато под венеца от цветя,
протягат те сами коронки и уста,
за да целунат твоето чело желано.

Цял ден доволна е коприната тъкана –
ту ще пристегне, ту ще поразкрий гръдта,
а мрежата, златотъканата, и тя
погалва се о шията ти кадифена.

Но най-щастлива е превръзката, която –
със златния си ръб проправила межда,
гръдта ти топла стяга и прегръща здраво,


и поясът ти чист, обхванал кръговрата
на твоя стан, ти казва: „Тук ще си седя.“
Какво да правят двете ми ръце тогава?

Превод Драгомир Петров

Издателство Персей



неделя, 16 февруари 2014 г.

Мирча Елиаде >> Йога. Безсмъртие и свобода

карма, мая, нирвана, йога

1. Законът на универсалната причинност, свързващ човека с Космоса и осъждащ го на безкраен низ от прераждания – законът на кармата.

2. Загадъчният процес, пораждащ и поддържащ Космоса и по този начин обуславящ „безкрайното въртене“ на колелото на съществуванията: това е мая, космическата илюзия, с която човек неохотно трябва да се примирява, докато не се освободи от заслепението на невежеството (авидя).

3. Абсолютната реалност, разположена някъде отвъд пределите на изтъкнатата мая – илюзия, както и отвъд пределите на обусловения от кармата човешки опит; чистото битие, абсолютът, може да бъде наричано с много имена – Азът (Атман), Брахман, необусловено, трансцендентно, безсмъртно, неразрушимо, Нирвана и прочие.

4. Действените техники и методи, чиято цел е освобождението (мокша, мукти), постигането на Божественото, всъщност са именно Йога.

Освен към Запада непременно трябва да се обърнем и към Изтока и най-вече към древна Индия, за да открием корените на нашия дух. Да асимилираме древните култури, за да можем да обясним нашето духовно наследство. Мирча Елиаде

Издателство Изток-Запад



Даина Чавиано >> Мъжът, жената и гладът

Психологически портрет на кубинското общество през деветдесетте – поколението, изгубено в търсене на себе си, – поколение, което се мъчи да оцелява...

   Тя не го знае, но съвсем скоро животът й ще се промени, като в онези телевизионни сериали, в които случайностите сякаш се съюзяват против героинята. С тази разлика, че тя не е действащо лице от телевизионен сериал и не е сигурно, че в края провидението ще се намеси под формата на Deus ex machina*и ще промени съдбата ѝ.

   Върви, погълната от спомена за нещо, което се е случило преди няколко дни. Смята, че това събитие е променило живота ѝ, но се лъже. Това, което наистина ще го промени, предстои да се случи. Сега крачи по булеварда, наслаждавайки се на бриза, който гали бедрата ѝ и прониква през коприненото ѝ бельо. Тропическият вятър е демон, който преследва жените в Карибите, и на нея това мълчаливо задиряне ѝ харесва. Върви, полюшвайки ханша си и примира от удоволствие, възбудена от дръзкия полъх на пасатите.

   Коприненото бельо е един от подаръците, които е събирала с цената на всичко; разкошно парче тъкан, която би предизвикала завистта на всяка жена, защото в родината ѝ никоя не може да мечтае за подобен лукс, освен ако не ѝ го изпрати роднина от чужбина или не го получи от някой приятел турист... Тя няма роднини в чужбина, но сега не мисли за това. Щастлива е от усещането, че е добре облечена и най-вече добре нахранена – истинско разточителство в един беден и съсипан град.

   В момента не изпитва тревога. Може би ако предполагаше какво ще се случи, щеше да се върне обратно. Знае, че вече е близо до мястото и ускорява крачка, когато си спомня кой я чака. Приближава се – доверчива и ухаеща – към единственото място в града, което би трябвало да отбягва....

Издателство Сиела