Джордж Р. Р. Мартин* >> Светът на огън и лед

Неразказаната история на Вестерос и Игра на тронове

В изданието са събрани познанията, схоластичните догадки и фолклорната мъдрост на майстери, септони, майги и певци.

Хрониката се простира от Епохата на зората до Епохата на героите, от идването на Първите до пристигането на Егон Завоевателя, от създаването на Железния трон до Бунта на Робърт и краха на Лудия крал Ерис Втори Таргариен.

Описани са всички събития, довели до „съвременните“ борби между Старк, Ланистър, Баратеон и Таргариен в поредицата Песен за огън и лед и сериала на HBO, Игра на тронове.

За да систематизира огромното количество информация, Мартин е обединил сили със създателите на известния фен-сайт Westeros.org – Елио М. Гарсия-Младши и Линда Антънсън.
Резултатът е богато илюстровано издание, съдържащо повече от 170 художествени цветни изображения, карти и родословни дървета, което ще ви разкрие пълната история на Седемте кралства, Валирия, Свободните градове, Иб, Летните острови и други земи, които са само споменати в предишните книги на Мартин...

* Автори: Джордж Р. Р. Мартин, Елио М. Гарсия-Младши, Линда Антънсън
Преводач Емануил Томов
Издателство Сиела

Светът на огън и лед в Pimodo

Антоан дьо Сент Екзюпери >> Малкият принц

Двуезично издание

   През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастни хора. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не ме накара да имам по-добро мнение за тях.

   Когато срещнех някой възрастен, който ми се струваше по-прозорлив, аз го проверявах с рисунката си номер 1 – бях я запазил. Исках да знам дали той наистина е способен да раз- бира. Но той всякога ми отговаряше: „Това е шапка“. Тогава аз не му приказвах нито за змии боа, нито за девствени гори, нито за звезди. Приспособявах се към него. Приказвах му за бридж, за голф, за политика и за вратовръзки. И възрастният биваше много доволен, че се е запознал със също такъв разсъдителен човек.
   Живях така сам, без да имам с кого да разговарям истински, докато преди шест години ми се наложи да кацна принудително в Сахарската пустиня. Нещо се бе счупило в мо- тора на самолета ми. И тъй като нямах нито механик, нито пътници, приготвих се да извърша сам една трудна поправка. За мен това беше въпрос на живот или смърт. Имах вода за пиене едва за осем дни.

   И така, първата вечер заспах върху пясъка, на хиляда мили от каквото и да е населено място. Бях откъснат от света повече, отколкото корабокрушенец върху сал сред океана. Представете си моята изненада на заранта, когато едно странно гласче ме събуди.

   То каза:

   – Моля... нарисувай ми една овца!

   – Какво?

   – Нарисувай ми една овца...

Преводач Константин Константинов
Художник Стефан Касъров
Издателство Колибри

Малкият принц в Pimodo

Франц Кафка >> Разкази и новели

Процесът, Присъдата, Преображението, Братоубийство...

   Бе неделна утрин през най-хубавите пролетни дни. Младият търговец Георг Бендеман седеше в стаята си на първия етаж в една от ниските, леки сгради, които в дълга редица се нижеха покрай реката и се различаваха почти само по цвят и височина. Той току-що бе написал писмо до един приятел от юношеските си години, който се намираше в чужбина, повъртя плика в ръце и бавно го запечата, сетне опря лакти на писалището и се загледа през прозореца към реката, моста и раззеленилите се възвишения на отсрещния бряг.

   Премисляше как този приятел, недоволен от положението си в родината, преди години буквално бе избягал в Русия. Сега той въртеше търговия в Петербург, отначало тя бе потръгнала много добре, но вече от дълго време, изглежда, тъпчеше на едно място, както се оплакваше приятелят при все по-редките си гостувания. Така той напразно се съсипваше в чужбина; чудноватата брада, която си бе пуснал, трудно можеше да скрие добре познатото от детинството лице, чийто жълт цвят сякаш подсказваше за някаква напредваща болест. Според собствените му думи той не поддържаше близки отношения с тамошната колония от съотечественици, но също тъй почти не общуваше и с руски семейства, бе се обрекъл окончателно на ергенски живот.

   Какво можеше да пише на такъв човек, очевидно хлътнал в задънена улица? В състояние бе да му съчувства, ала не и да му помогне. Трябваше ли да го посъветва да се завърне в родината и да устрои живота си тук, да поднови старите връзки – за това нямаше никакви пречки, – а в останалото да се осланя на приятелска помощ? Но то означаваше същевременно да му каже – и колкото по-внимателно, толкова по-оскърбително, – че всички негови досегашни опити са били неуспешни, че най-сетне трябва да ги изостави и да се прибере у дома, където навред ще го сочат с пръст като завърнал се завинаги неудачник, да му каже, че само приятелите му, останали в родината и преуспели, струват нещо, а той просто е едно голямо дете, което трябва да ги слуша за всичко. А при това нима бе сигурно, че болката, която ще му причини, има смисъл? Може би изобщо нямаше да успее да го върне в родината дори за кратко – нали той самият твърдеше, че вече не проумявал тукашните нрави – и така, въпреки всичко, приятелят щеше да си остане в своята чужбина, огорчен от наставленията и още по-отчужден от приятелите. Ако пък действително последваше съвета и бъдеше смазан и тук – естествено, не с умисъл, а от обстоятелствата, – ако не можеше да се оправи с помощта на приятелите си, а също и без нея, ако почнеше да се срамува и да страда, че сега вече наистина няма нито родина, нито приятели – в такъв случай не беше ли по-добре за него да си остане в чужбина, както досега? Нима при подобни условия можеше да се очаква, че тук той действително ще сполучи?
   По тези съображения, ако Георг изобщо искаше да съхрани писмената си връзка с него, не трябваше да му казва нищо съществено, което иначе без всякакъв страх би написал и на най-далечния познат. Приятелят вече над три години не бе стъпвал в родината и го обясняваше доста неубедително с несигурното политическо положение в Русия, което не позволява на един дребен търговец дори за кратко да се отдели от работата си. В същото време обаче стотици хиляди руси спокойно кръстосваха света. А тъкмо през тези три години в живота на Георг бе настъпила голяма промяна. За смъртта на майка му преди около две години, след което Георг и старият му баща живееха в общо домакинство, приятелят наистина бе успял да узнае и в писмо изрази съболезнованията си, но доста сухо, което можеше да се обясни само с едно – в чужбина напълно се загубва представата за скръбта от подобна загуба. Но оттогава Георг бе подхванал с още по-голяма решителност търговските си дела, както и всичко останало. Може би, докато майката бе жива, бащата му пречеше да разгърне истинска собствена дейност, като в работата признаваше единствено своето мнение; може би след смъртта на майката бащата бе станал по-сдържан, макар все още да ходеше в магазина; може би – и това бе най-вероятното – много по-важна роля тук играеха някои щастливи обстоятелства, във всеки случай за тези две години съвсем неочаквано фирмата процъфтя, наложи се да удвоят служителите, търговският оборот се увеличи пет пъти и без съмнение предстоеше по-нататъшен напредък.
   Приятелят обаче не знаеше нищо за тази промяна. По-рано – за последен път може би в онова съболезнователно писмо – той се опитваше да придума Георг да се пресели в Русия, като надълго описваше изгледите за успех в Петербург именно за неговата търговска дейност. Цифрите изглеждаха нищожни в сравнение с размаха, който сега бяха приели делата на Георг. Ала Георг се бе въздържал да пише на приятеля за търговските си успехи и ако го стореше сега, с по-късна дата, то действително би направило странно впечатление. Така Георг се ограничаваше да осведомява приятеля само за незначителни случки, каквито безредно се тълпят в ума, когато човек седи и размисля в спокоен неделен ден. Той желаеше само едно – да не наруши представата за родния град, която приятелят навярно си бе създал по време на дългото отсъствие и с която се бе примирил. И стана тъй, че в три доста отдалечени по време писма Георг извести на приятеля за годежа на някакъв напълно безразличен нему човек с едно също тъй безразлично му момиче, докато накрая, съвсем против намеренията му, приятелят започна да се интересува от това събитие...

Преводачи Димитър Стоевски, Венцеслав Константинов
Художник Петър Станимиров
Издателство Изток-Запад

Франц Кафка. Процесът. Присъдата. Разкази и новели в Pimodo

Зорница Христова >> Сладоледена реторика

За какво служат реториката, логиката и литературата?

Ами например... за да си издействаш сладолед...

Усещал ли си, че си прав, но никой не те разбира?
Че не ти достигат думи?
Че не си съвсем сигурен как да ги подредиш?
Опознай реториката – изкуството да бъдеш убедителен.
Реториката може да накара братчето ти да участва в прибирането на стаята. Да ти помогне в изпитването пред дъската. Да ти подскаже, щом някой иска да те заблуди. Да ти покаже, че можеш да говориш красиво и без да лъжеш.

И дори да ти спечели сладолед.

Как да бъдем по-убедителни, но и как да проверим логиката на собствените си съждения, как да боравим с речници, как да победим противника със собствените му метафори и как да напишем писмо до собственичката на сладоледената фабрика...

Илюстрации Аля Маркова

Издателство Точица

Сладоледена реторика в Pimodo

Алистър Рейнолдс >> Домът на слънцата

Хиляда клонинга, изстреляни в галактиката, натрупат спомени и мъдрост...

   Пъхнах ръка в отворения слот на създателя и затворих пръсти около приклада на енергийния пистолет. Новосътвореното оръжие тежеше така, сякаш е натъпкано със сложни машинарии с ненормална плътност. Да го държа ми позволяваха леватори, но въпреки това беше с масата на малка скала. Адептите, които използваха подобни оръжия, по принцип обличаха и силова броня, с която да преодолеят остатъчната инерция, но не исках да посрещам госта си изглеждаща досущ като друг вид робот.

   Продължавах да си повтарям да не съм толкова нервна, но веднага щом успявах да прогоня един страх, мястото му заемаше друг. Никой машинен човек не бе наранявал човешко същество, тъй че оръжието можеше да бъде сметнато едновременно за прекомерна мярка и за обида. Но пък се канех да освободя затворник, който не само притежаваше свръхчовешка скорост и сила, но и след прекарано под грижите на Атешга време можеше да се окаже с наполовина изгърмяло съзнание.

   Просто се надявах, че ако се стигне до стрелба, оръжието ще бъде в състояние да остави нещо повече от вдлъбнатина в златната броня.

   – Убедени ли сме в това, което правим? – попита Кемпиън.
   – Не – отвърнах. – Изобщо не сме. Но все пак смятам, че така е редно.

   Положих длан на пусковия механизъм, след което бързо отстъпих назад от изправената кутия на клетката на робота.

   Задържащото поле разхлаби постепенно хватката си върху него, така че Хесперъс се спусна на земята като на забавен кадър. Стъпалата му се докоснаха до палубата и ръцете му се отпуснаха покрай хълбоците му. Остана изправен, но в течение на няколко се- кунди липсваха видими признаци, че в действителност е жив, а не просто балансиращ в това положение. После златното му лице, до момента извърнато встрани, се надигна, за да ме погледне в очите.

   Хесперъс беше възхитителна машина.

   Приличаше на човек в костюм от плътно прилепнала броня, макар че беше всъщност твърде строен, за да се побере някой под кожата му. Черепът му бе изграден от елегантни плоскости и блякави криви. Машинният човек беше едновременно студено роботизиран и сърцераздирателно човечен, досущ преувеличена и стилизирана рисунка на поразително красив мъж от древните легенди, скулптиран в злато и хром. Очите му представляваха гъсто осеяни с фасетки механизми, които се меняха от опалено до тюркоазено в зависимост от точния ъгъл на погледа му. Имаше широка брадичка с трапчинка. Скулите му бяха успоредни фланци от хром, щръкнали през кожата, сякаш играеха ролята на охладителни елементи. Имаше нос, който, изглежда, не изпълняваше друга функция, освен да допълва пропорциите на лицето му. Устата му беше пухкава, златните устни – разделени от тесен процеп, зад който се криеха сложните хромирани механизми на системите му за генериране на реч. Черепът беше от злато, като изключим двата панела от закалено стъкло, точно над източените миди на ушите му. Панелите бяха покрити със сложна паяжина от хром. Зад стъклата се вихреха танцуващи пастелни светлинки.

   Останалата част от Хесперъс не бе по-малко красива; практически нямаше участък от него, който да не е естетически балансиран спрямо цялото. Имаше изваяна гръдна плоча, стегнат хромиран стомах, тънки бедра и дълги, мускулести крайници. Единствената му странност и нещо, което не изглеждаше напълно пропорционално, беше лявата му ръка – под лакътя беше по-дебела от дясната, а и лявата му длан бе по-масивна, сякаш носи метална ръкавица, надяната върху собствената му броня.

   Това беше и единствената набиваща се в очите част от него, всичко останало бе хармонично. Машинните хора се показваха като мъже и жени, понякога като деца и от време на време като асексуални, лъскави метални същества. Лицето и телосложението на Хесперъс не оставяха място за съмнение, че се представя за мъж. Имаше дори намек за гениталии, оформени в изискан златен релеф. Но във вида му нямаше нищо зловещо или заплашително. Той беше изключителен – предмет, на който да се възхищават и прекланят.

   Беше също така и жив. Освен това – силен и бърз, и потенциално най-смъртоносната и умна твар, стъпвала някога на „Дребен флирт“.

   – Коя си ти? – попита той, устните му се движеха, макар лицето му до този момент да бе изглеждало като скована златна маска. Гласът му бе изумителен, звучеше като плавна имитация на птича песен, оркестрирана в звуци на човешка реч. Беше най-прелестното нещо, което някога съм чувала.

   – Аз съм Пърслейн, дяловек от линията Джентиан, част от Гражданството – посочих спътника си. – Това е Кемпиън, мой другар дяловек от същата линия. Сега си на борда на неговия кораб. Бил си държан в плен от същество, което се нарича Атешга. Току-що се договорих за освобождаването ти.

   – Боите ли се от мен, дяловеци?

   – Вероятно – казах.
   – Няма причина за това. На твое място бих оставил оръжието. Интелектът ми е разпределен из тялото, така че ще ти е необходим повече от един изстрел, за да ме убиеш. Можеш да ме нараниш, разбира се, но не и преди пренасочените енергии да са нанесли значителни щети на превозното ти средство... – Хесперъс се огледа полека, вратът му се въртеше със странната гладкост на оръдейна кула. Преминавайки без усилие на Транс, той попита: – Ще помогне ли за привикването ви, ако говоря на езика на Гражданството? Не смятам, че ще ми причини непреодолими затрудения.

   Ние, джентианците, обичаме да си мислим, че никой във Вселената не разбира Транс по-добре от самите нас. Но с едно изречение Хесперъс беше разбил цялата ми увереност.

   – Добър е – прошепна Кемпиън. – Много е добър!

   – Много добре говориш Транс – похвалих го.

   – За машина.

   – За всеки един, комуто не е майчин. Моля – не съм имала предвид да те обидя!

   Хесперъс ме огледа с блесналите си опалови очи. Наклони микроскопично глава и те просияха в тюркоазено.

   – Не съм се обидил, дяловек. Дали ще си така любезна да ми обясниш какво се е случило? Спомена някой на име Атешга и името пробужда спомен в паметта ми, но все още не съм в състояние да разбера как съм се озовал тук.

   – Значи не помниш как са те заловили?

   – Спомням си подробности, но не и цялото събитие. Струва ми се, че пътувах... – той допря длан до гърдите си, разперил пръсти. – За нещастие нещо се случи с кораба ми – техническа повреда.

   – Предполагам мога да се досетя какво става по-нататък. Поровил си в съкровищницата на борда и си научил за съществуването на продавач на кораби, намиращ се в тази система. Атешга те е примамил и после е решил, че може да изкара по-голяма печалба, ако открадне кораба ти, вместо да вземе парите ти.

   – Това ли се случи с теб?

   – Атешга не осъзнаваше, че е хванал в мрежата си двойка джентианци. Обяснихме му, че ако не ни пусне, може да очаква отмъщение от останалите от линията.

   – Забележителна заплаха – съгласи се Хесперъс. – Как успяхте да го убедите да пусне и мен?

   – Веднъж освободил ни, нямаше избор – щеше да нагази още по-дълбоко в блатото, ако станеше известно, че държи в плен машинен човек.

   – В такъв случай ти дължа благодарността си! И все пак съжалявам, че си счела за нужно да донесеш оръжие.

– Притеснявах се, че може да си дезориентиран.

   – Тогава загрижеността ти е разбираема. Паметта ми е увредена. Може ли да запитам коя е днешната дата?

   – Стандартно време по Рака – шест милиона трийсет и три хиляди четиристотин осемдесет и пета година. Намираш се в ръкава Щит-Кръст, в системата Нелюмбий.

   – Бил съм пленник на Атешга значителен брой години. Последната ясна дата, която си спомням, в човешката система, започва с петица...

Преводач Елена Павлова

Издателство Изток-Запад

Домът на слънцата в Pimodo

Марио Варгас Льоса >> Герой по неволя

Никога не се оставяй да те тъпчат

   Фелисито Янаке, собственик на транспортна фирма „Нариуала“, излезе от дома си онази сутрин точно в седем и половина – както всеки делничен ден след редовния половин час упражнения чи конг, студен душ и обичайната закуска от кафе с малко козе мляко и препечени филийки с масло и няколко капки сироп от меласа. Живееше в центъра на Пиура и на улица „Арекипа“ вече кипеше всекидневната глъчка – високите тротоари бяха изпълнени с хора, тръгнали на работа, на пазар или да заведат децата на училище. Няколко набожни жени се бяха упътили към катедралата за литургията в осем. Уличните продавачи се надвикваха да предлагат захарни пръчки, близалки, пържени банани, банички и какви ли не дреболии, а на ъгъла под стряхата на старата къща в колониален стил вече седеше слепият Лусиндо с канчето за милостиня в краката си. Всичко както всеки друг ден от незапомнени времена.
   С едно изключение. Тази сутрин на обкованата дървена врата до бронзовото чукче някой беше залепил син плик, на който, написано с печатни букви, ясно се четеше името на стопанина: ДОН ФЕЛИСИТО ЯНАКЕ. Не помнеше досега да са му оставяли писмо по този начин – закачено като съдебна призовка или съобщение за глоба. Обикновено раздавачът го пускаше вътре през процепа във вратата. Разлепи плика, отвори го и с леко мърдане на устни прочете писмото:

   Господин Янаке,
   Успехите на вашата транспортна фирма „Нариуала“ са гордост за Пиура и нейната общественост. Това обаче крие известен риск, тъй като всяко процъфтяващо предприятие е изложено на посегателства и злодеяния от страна на обидени, завистливи и злонамерени хора, а такива, както добре знаете, тук не липсват. Но не се тревожете. Нашата организация е готова да осигури безопасност на „Нариуала“, семейството ви и на вас лично срещу евентуални нападки, неприятности или заплахи от страна на злосторниците. Възнаграждението за тази дейност е 500 долара на месец (скромна сума, както виждате, в сравнение с растящото ви благосъстояние). Своевременно ще се свържем с вас, за да уточним начина на заплащане.
   Не е нужно да ви изтъкваме колко важно е да запазите пълно мълчание по този въпрос. Всичко трябва да си остане между нас.
   Господ да ви пази.

   Вместо подпис имаше нескопосна рисунка, която напомняше паяче. Дон Фелисито прочете още няколко пъти писмото, написано с неравни букви и изпъстрено с петна от мастило. Изненадан и дори развеселен, изпита смътното усещане, че е някаква лоша шега. Смачка писмото заедно с плика и понечи да го хвърли в кошчето на ъгъла до слепия Лусиндо. После се отказа и след като го поизглади, го прибра в джоба си.
   Имаше десетина преки от дома му на улица „Арекипа“ до офиса на фирмата на булевард „Санчес Серо“. Този път не си преговори наум задачите за деня, както правеше винаги, защото в главата му се въртеше писмото с паячето. Трябваше ли да го приеме сериозно?
   Дали да не подаде жалба в полицията? Изнудвачите му пишеха, че ще се свържат с него, за да уточнят „начина на заплащане“. Нямаше ли да е по-добре да изчака да се обадят и след това да иде в участъка? Може просто някой негодник да си прави дебелашка шега. От друга страна, престъпността в Пиура напоследък наистина се бе увеличила – обири на къщи, улични кражби, дори отвличания, които, според слуховете, семействата на белите от богаташките квартали Ел Чипе и Лос Ехидос тихомълком уреждаха без много шум. Макар че се чувстваше объркан и нерешителен, в едно беше сигурен – в никакъв случай и при никакви обстоятелства нямаше да плати и сентаво на тези бандити. И както толкова пъти в живота, Фелисито си спомни последните думи на баща си, преди да умре: „Никога не се оставяй да те тъпчат, синко. Този мой съвет е единственото ти наследство“. Беше го послушал и никога не се бе оставил да го тъпчат. А след повече от половин век зад гърба си беше твърде стар, за да променя навиците си. Вървеше толкова погълнат от мислите си, че едва кимна на поета Хоакин Рамос и бързо го отмина, въпреки че друг път се спираше да размени няколко думи с този закоравял бохем. Навярно пак беше прекарал нощта в някое барче и едва сега се прибираше, с изцъклен поглед и вечния си монокъл, като дърпаше козата, която наричаше своята газела...

Преводач Емилия Юлзари

Издателство Колибри

Герой по неволя в Pimodo

Ан Файн >> Мадам Даутфайър

Звучи ви познато, нали?

Лидия, Кристофър и Натали са свикнали с напрежението вкъщи. А разводът на родителите им определено не е спомогнал за по-спокоен живот. Децата се лутат между майка си Миранда, обхваната от непостоянни настроения и избухливост, и баща си Даниел, актьор, който често остава безработен. Двамата са в открита война и не подбират средства, за да я спечелят. Миранда е зарината с работа и решава да наеме детегледачка, но на обявата отговаря Даниел, предрешен като милата, възрастна и малко ексцентрична мадам Даутфайър...

Преводач Емилия Ничева-Карастойчева
Художник Борис Драголов
Издателство Емас

Мадам Даутфайър в Pimodo

Никита Лалвани >> Селото

В суровата красота на едно село затвор...

   – Много е просто да накарате някого да плаче пред камерата – разсъждава филмовият режисьор от последния роман на Никита Лалвани. – Просто изразявайте съчувствие след всяка негова реплика. Кажете нещо от рода на „трябва да ви е било много трудно“ след някой от отговорите му или „сигурно е било много тежко“ след следващия. Продължавайте в същия дух и в края на краищата човекът рухва. В медийния балон на Лондон подобен журналистически трик едва ли би ви изправил пред съда, но приложен в най-болната и уязвима част на Индия, придобива доста по-мрачно значение.

А анализът на този вид отношения издига Селото от обикновен трилър за пътуване на екип документалисти в чужбина до ранга на произведение на Джоузеф Конрад, в което се излагат на показ остатъците от колониалните предразсъдъци и катастрофалният ефект, нанасян от тръгналите на изток западняци с определена мисия. The Independent

Преводач Надежда Розова
Оформление Райчо Станев и Пенка Динчева-Стоянова

Издателство Жанет 45

Селото в Pimodo

Антология >> Старият Марс

15 нови разказа от Даниел Ейбрахам, Майкъл Муркок, Джо Р. Лансдейл, Джеймс С. А. Кори, Филис Айзенстайн, Алън М. Стийл...

   Най-опасният човек на Марс бе Омар Ал-Баз, а когато го видях за първи път, той повръщаше на космодрума Рио Зефирия.

   Това се случва по-често,отколкото бихте предположили. Пристигащите на това място за пръв път дори не подозират колко рядка е околната атмосфера. Студът е друга голяма изненада за тях, но съм чувал, че атмосферното налягане е сходно с това във високите части на Хималаите. И ето, те слизаха в колона по рампата на локалната совалка, пристигнала от междинната станция на Деймос, и ако спускането дотук не ги бе накарало да драйфат, то недостигът на кислород, главоболието и гаденето, които вървят с височинната болест, сто на сто щяха да го сторят.
   Не можех да зная със сигурност, че сгънатият на две господин на средна възраст, който се бе заел така усърдно с повръщане, е доктор Ал-Баз, но имах подобно предчувствие; единствен той сред пътниците в совалката имаше ориенталски черти. С нищо не можех да му помогна, така че търпеливо изчаках отвъд ограничителната верига, докато към него се насочи една от бордовите стюардеси. Д-р Ал-Баз я отпъди с ръка – „не ми трябва никаква помощ, благодаря“. Изправи се, извади кърпичка от джоба на палтото си и обърса уста, след което отново хвана дръжката на чантата с колелца, която бе пуснал на земята при стомашния бунт. Добре, че не беше напълно безпомощен.
   Влезе в чакалнята с последните пътници. Премина чертата, спря, огледа се и забеляза картончето, което държах. Мимолетна усмивка на облекчение и докторът ме приближи.
   – Казвам се Омар ал-Баз – съобщи той с протегната ръка. – А вие трябва да сте господин Рамзи.
   – Да, вашият гид. Наричайте ме Джим. – Не бях въодушевен от идеята да стисна ръка, която току-що е бърсала уста, оляла с бълвоч чистия като в аптека бетон на пода. Затова посегнах да поема сака му.
   – Мога дасе справя и сам – заяви гостът и не даде да го освободя от чантата. – Но ще съм благодарен, ако се погрижите за останалия ми багаж.
   – Разбира се, бъдете спокоен. – Не ми плащаше да му слугувам и ако бе някой от тъпите туристи, каквито се бяха оказвали предишни мои клиенти, щях да го оставя сам да си мъкне нещата. Само че вече започвах да харесвам този тип: едва подкарал петдесетте, суховат, но с намек за коремче, с чорлава черна коса и сребро около слепоочията. Носеше кръгли очила и леко напомняше арабски вариант на Граучо Маркс с гъстите мустаци под орлов нос. Омар Ал-Баз не можеше да бъде нищо друго, освен онова, което бе в действителност: американски професор с египетски произход от Аризонския университет.
   Поведох го през огромната чакалня, като заобикалях туристи и бизнесмени, също слезли от следобедната совалка в три часа.
   – Сам ли пътувате, или има някой с вас?
   – За съжаление идвам сам. Университетът отпусна командировъчни само за един човек, макар да поисках помощник от последния курс. – Смръщи чело. – Това може да затрудни работата ми, но се надявам задачата да се окаже достатъчно лесна, за да я изпълня самостоятелно.
   Имах съвършено бегла представа относно мотивите му да ме наеме за свой водач, само че данданията и блъсканицата в терминала бяха толкова непоносими, че всякакъв разговор ставаше немислим. Транспортната лента започна да бълва багажа на пътниците, но доктор Ал-Баз не си направи труда да търси куфари и сакове заедно с чакащата тълпа. Той решително се насочи право към багажното гише на ПанМарс, където представи шепа багажни отрязъци. Започнах да съжалявам за великодушното си предложение, когато от една странична врата се показа транспортна количка. Върху нея бяха натрупани пет-шест алуминиеви кутии; дори при марсианската гравитация никоя от тях не бе достатъчно малка, за да я нося едновременно с друга.
   – Не може да е истина – измърморих аз.
   – Много съжалявам, но за работата, която предстои, ми трябва специално оборудване. – Подписа някакъв формуляр и пак се обърна към мен: – Ами... дали разполагате с превозно средство, за да стигне всичко това до хотела, или ще трябва да взема такси?
   Огледах алуминиевата камара и прецених, че не е чак дотам огромна, та да не мога да я натикам в задната част на джипа. Двамата подкарахме количката към мястото, където бях паркирал, точно пред централния вход, и съумяхме да завържем здраво целия багаж с помощта на еластични колани. Д-р Ал-Баз зае мястото на пътника и остави сака на пода между краката си.
   – Най-напред в хотела, нали? – попитах аз, щом седнах зад волана.
   – Да, ако обичате... а след това не бих отказал едно питие. – Забелязал изпитателния ми поглед, той се усмихна с разбиране, преди да отговори: – Не, не съм предан последовател на Пророка.
   – Радвам се да го чуя. – Все повече ми харесваше; нямам никакво доверие на хора, които не са склонни да изпият една бира с мен. Запалих и отлепих гумите от бордюра. – Значи искате да посетите туземно селище – така пише в имейла ви. Все още ли имате подобно желание?
   – Да, имам. – Поколеба се. – Но след като вече се познаваме, мисля, че почтеността налага да съобщя още нещо: с това моите намерения не се изчерпват. Задачата ми тук включва нещо повече от запознаване с местното население.
   – Тоест? Какво още желаете?
   Той впери поглед в очите ми над рамките на очилата.
   – Кръв от марсианец...

Алън М. Стийл, Марсианска кръв, Martian Blood

Редактори Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа
Предговор Джордж Р. Р. Мартин

Преводач Павел Главусанов
Корица Дамян Дамянов
Издателство Сиела

Старият Марс в Pimodo

Емил Конрад >> Нещата, на които не ни учат в училище

Винаги има вариант. ЕК

12 смешно-сериозни, комично-трагични истории.

Лъжата, страхът, щастието и очакванията са само част от темите в дебютната книга на влогъра Емил Конрад, в която той споделя лични размишления и преживявания в типичния си шеговит и прям стил.

Броят на историите кореспондира с дванадесетте класа в училище и всяка от тях засяга тема, близка не само до тийнейджърите.

Тринадесетата глава принадлежи на читателите...

Издателство Егмонт

Нещата, на които не ни учат в училище в Pimodo

Панко Анчев >> Българският ум. Непрочетеният Цветан Стоянов

Общението свърши, но красотата... остава, Вселената е пълна с нея. ЦС

Цветан Стоянов има огромни заслуги за популяризиране творчеството в блестящи преводи на Гьоте, Байрон, Емили Дикинсън, Шели Колридж, Б. Шоу, Стайнбек, Киплинг, Гамзатов, Суифт, Шекспир, Колдуел, Брейн, Харпър. Автор е на четири романа и повести.

Книгата на Панко Анчев идва да ни събуди от упойката на чуждопоклонството. Да ни подкани към себевглеждане от редица исторически ъгли върху плоскостта на народопсихологията. В този смисъл книгата е разсъдъчно послание към хората от различни възрасти. Целящо възраждането на естетическата ни и духовна идентичност чрез вече споделеното от Цветан Стоянов, пренесено в измеренията на днешния ден. История, настояще и бъдеще си дават среща в знакови страници на творбата. Георги Н. Николов

Издателство Захарий Стоянов

Българският ум. Непрочетеният Цветан Стоянов в Pimodo

Георги Граматиков >> Узунджовският панаир

По римския път...

През 1719 год. анонимен австрийски пътепис за първи път споменава за тържището в Узунджово. Френският дипломат Шарл дьо Пейсонел отбелязва за широко известните пазари в Сливен и Узунджово, за развитата търговия в Одрин. А през 1841 год. френският учен Ами Буе пише: „В равнината Узунджава става един от най-големите панаири в Тракия. Той е през лятото и понякога там има до 100 000 души. Узунджово е паланка от 2 000 души, която се намира на еднакво разстояние от Дунава, Бяло и Черно море. Улиците са препълнени с множество дървени бараки. Театри под открито небе, фокусници, зъбовадачи, менажери заемат част от местата и извършват същите упражнения като нашите. Обаче самият панаир се отличава от панаирите в европейските страни. Никаква обществена сила, никаква полиция не се вижда, а владее голям ред. Гърци и българи, молдовани и власи, турци и перси, руси и австрийци, евреи и християни са събрани тук и живееха в пълно съгласие, въодушевени само от желанието да направят по-добри сделки и да спечелят пари. Аз бях поразен от блясъка на някои търговци. Един от тях, родом от Влашко, имаше дюкян с кожи, който по богатство и избор стоеше по-високо от най-хубавите подобни заведения в Париж и Лондон. Стоката му, на стойност повече от милион и половина франка, беше надиплена в широки кожени чанти. Наблизо персийски търговцли излагаха кашмирски шалове с хиляди светли шарки; фабриканти от Мала Азия разстилаха кадифени персийски килими от най-различна големина, както и повече от 20 души търговци на скъпоценни камъни. Около всичи се трупаха купувачи. Колониалните стоки, материалите за боядисване, желязо на прътове, ориз, кожи, тънки и груби сукна и памучни платове се търсеха много. Стъклария, порцелан, оръжие, вълна, коприна се излагаха в големи количества. Ясно се виждаше, че купувачите се снабдяваха със стоки за цяла година, което и обясняваше голямато движение на тая навалица. Разменната монета на панаира беше златно и сребърно ключе, което всеки можеше да опита на разменния си камък. Начинът, по който тия търговци можеха да преживеят цели 15 дена на такова тясно място, беше наистина за учудване. На едни служеха за жилище колите, други разпъваха палатки на полето и постилаха вътре килими, възглавници и се чувстваха като у дома си. Няколко кафеничета и едно медниче попълваха готварските потребности, които са много прости на Изток. Месарите колят на полето, от близката гора докарват дърва, а чешмите доставят вода. Не се усеща дори и неприятна миризма – толкова много всеки се грижеше за честотата около дюкяна си от страх да не отблъсне купувачите с неприятни впечатления.”

В 12 дюкяна на панаира се продавали произведения на муфтачийския занаят – торби, дисаги, чулове, постелки, чували, върви, колани и др. От табашкия занаят предпочитаните стоки били обущарски кожи, гьон, сахтаяни и мешини (кози и овчи кожи, обработени за лица и хастар на обувки).

На узунджовския панаир се продавали изключително много железарски изделия, съдове от бакър (мед), произведения на папукчийския занаят, щамповани кърпи, златарски изделия, сапун, тахан и много други.

На панаира активно участие вземат и хасковските търговци. През 1860 год. те са 48 души и са на четвърто място сред търговците от Стара Загора, Калофер и Сливен. От тях най-известен е Добри Генев, който бива включен в специалната категория на привилегированите търговци в империята, търгуващи изключително с чужбина. Удостояването му е станало през 1834 год. със султански берет, подновен през 1840 год., в който били вписани всички права и привилегии, присвоени му като член на султанската корпорация „Европа Туджаларъ”. Влиятелен търговец бил и Христодул Вълчев Шишманов, ръководител на българската община в града. Други известни хасковски търговци били Георги Петров, Георги Урумов, хаджи Тоню Вълков, и др.

Австрия е една от страните, които редовно участвали на панаира и е държала винаги първо място по внос на произведения на австрийската промишленост. Вносът на австрийски стоки у нас включвал преди всичко манифактурни стоки. Австрия се наложила главно във вноса на брашно, кибрит, захар, желязо и железни изделия, газени лампи и др. На второ място по значимост на участие на панаира от западноевропейските страни е била Англия. Само през 1857 год. английските търговци с реализирали стокооборот за повече от 78 000 000 пиастра. По-слабо е участието на Франция на панаира. Нейните търговци внасяли оръжие, хартия, индиго, различни видове вълнени, памучни и копринени тъкани, готови храни, фесове, добре обработени кожи, стъклария, бижутерия, часовници, ножове, кинкалерия, пасмантерия, захар, фини вина, колониални стоки: кафе, чер пипер, фармацевтични и химически препарати.

Прегледът на страните-участнички няма да е пълен, ако не се споменат и другите страни, които съобразно с икономическите си възможности вземали участие в него, като Саксония, Германия, Сърбия, Гърция, Влашко, Молдова, страни от Мала Азия.

Узунджовският панаир има и своето историческо значение. Посещаван е от много български революционери за закупуване на оръжия и боеприпаси. Георги Сава Раковски – идеологът на национално-освободително движение е митничар на узунджовския панаир. В качеството си на такъв, той установява безброй контакти и привлича много хора в народната борба. Васил Левски Апостола също посещава панаира за покупка на оръжие. През 1872 год. основава хасковския революционен комитет.

Дейността на узунджовския панаир трае близо два века. Началото му е някъде през първата половина на XVIII в., а краят му е 1876 г. Със започването на освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. панаирът прекъсва своя живот. Разбира се, това е само поводът, а причините за постепенния упадък на панаира и неговия залез са резултат от икономическото състояние на българските земи непосредствено преди войната, което е последствие от развитието на различни социално-икономически процеси, чието начало датира от по-рано. haskovo-bulgaria.com

Издателство АИ Проф. Марин Дринов

Узунджовският панаир в Pimodo

Милена Нейова >> Гласове от изгубената България: Жана Стоянович и Жени Божилова

Изповеди

   Дядо ми едно време казваше така: Много е страшен глупакът, много е страшен скъперникът, много е страшен завистливият човек, пазете се, пазете се, пазете се! Най-много внимавайте и най-много се пазете от простака. Няма нищо по-страшно от простака! Така казваше дядо ми. И аз съм убедена в това. Жана Стоянович

   Напоследък злината е основното, което завладя българина. Помисли за тези вълчи отношения, които са навсякъде. Погледни вестниците, пусни си телевизора, виж ги онези в Народното събрание – погледни всички! А животът има смисъл, ако правиш добрини. Или когато срещнеш добър човек, да си измиеш душата и да продължиш да се блъскаш. Това разбрах. Николай беше добър човек. Моите най-близки са добри хора. Може би затова съм се съхранила. Може би. Жени Божилова

Издателство Гласове

Гласове от изгубената България: Жана Стоянович и Жени Божилова в Pimodo

Дора Габе, Елисавета Багряна, Боян Пенев >> Обич безумна и свята

Поетичната история на едно любовно съперничество

Вечни съперници в литературата и живота – такива са големите български поетеси Елисавета Багряна и Дора Габе.

И двете преживяват шеметни авантюри, гибелни раздели и блестящи успехи, като любовните им истории имат по-голям размах и от най-бурните Шекспирови драми.
Като поет Дора израства под крилото не на друг, а на гениалния Яворов, с който има интимна връзка, обвита в мистерии и тайни. Но тя открива мъжа на живота си в лицето на младия литературен критик Боян Пенев и се омъжва за него. Любим университетски преподавател и харизматичен мъж, той обаче привлича студентките и често се поддава на изкушенията, които му се предлагат. Отношенията между съпрузите охладняват и двамата се разделят. Междувременно в полезрението на Боян Пенев се появява Елисавета Багряна. Тя напуска своя съпруг, но месец преди бракоразводното дело с Дора Габе, Боян Пенев неочаквано умира.

Още няколко знаменити мъже се раздвояват в чувствата си към Габе и Багряна, като тези емоционални и житейски драми намират своето отражение в творчеството на двете поетеси.

Книгата не само разказва тези любовни истории от първо лице чрез стихове, писма, мемоарни записки и признания, но и разкрива най-съкровена същност на тези две забележителни жени и поетеси, дръзнали да преследват мечтите си и разрушили предразсъдъци, властвали столетия наред.

Съставител Людмила Габровска
Художник Ралица Денчева
Издателство Персей

Дора Габе, Елисавета Багряна, Боян Пенев. Обич безумна и свята в Pimodo

Назъм Хикмет >> Животът е хубав

Завещанието на Назъм Хикмет

Турция, 1925 година.

Младите идеалисти Ахмед и Исмаил се крият в малка къщичка в покрайнините на Измир. Те са получили заповед от партията да създадат нелегална печатница. Когато по време на кратка екскурзия Ахмед е ухапан от бясно куче, съдбата му изглежда предрешена. От страх да не бъдат арестувани с приятеля му, посещение при лекар е немислимо и така не му остава нищо друго, освен да брои дните под карантина и да чака симптомите на бяс да се появят. Живеейки в постоянен ужас от преследване, в своето уединение Ахмед позволява на миналото да изплува отново пред очите му със спомените за всички страхове и трудности, но и за многото прекрасни и затрогващи моменти. То го води обратно към студентските години в Москва през 1920 година, злополучната му любов към рускинята Анушка, до опасното бягство от Истанбул, за да се присъедини към силите на съпротивата в турската война за независимост през 1921 година. До Ахмед е неговият другар по оръжие – Исмаил, измъчван и държан в единична килия в строг тъмничен затвор за политическите си възгледи.

Издателство Слънце

Животът е хубав в Pimodo

Боян Биолчев >> Държавата Урария

Човек и добре да живее, няма време да търси смисъл в живота...

   ... Като живее лошо, пък не е убеден, че в това има някакъв смисъл. В общи линии, ако сме живи, си живеем ей така.

   Собственият ми живот е кълбо от спомени без всякаква връзка, купчина амбиции, лишени от елементарен порядък и методичност, тълпа въображаеми любови, в която истинските си правят място с лакти, порой от излишни думи, небрежна глухота и безпочвено ококорен поглед.

   И накрая винаги една малка гроздова.

Издателство Захарий Стоянов

Държавата Урария в Pimodo

Луси Даймънд >> Една нощ в Италия

Три жени и страстта им към езика, храната и атмосферата на Италия

   Една нощ в Италия проследява три основни героини, които се срещат на вечерен курс по италиански език. Катрин страда от симптома на „празното гнездо“ – децата ѝ са заминали за колежа, а после се случва и по-лошото – мъжът ѝ я напуска. Имаме Анна, която отчаяно се посвещава на всякакви неща, свързани с Италия, защото току-що е открила, че баща ѝ може би е италианец. И накрая Софи – учителката по италиански, която се връща по принуда във Великобритания, защото баща ѝ е получил инфаркт, но сърцето я тегли обратно към слънчевия Соренто. На пръв поглед тези три жени нямат нищо общо, но в течение на курса се опознават помежду си, както и с останалите курсисти, започват да си вярват, създават се силни приятелства и дори романтични връзки... Луси Даймънд

Издателство Кръгозор

Една нощ в Италия в Pimodo

Карл Хайасън >> Лошата маймуна

Карл Хайасън е не само най-остроумният сатирик на Флорида – той е един от малкото смешни писатели, останали в цяла Америка... Нюзуик

   В най-горещия юлски ден, докато ловеше риба с въдица в мъртво спокойните води на Кий Уест, един турист на име Джеймс Мейбъри извади човешка ръка. Жена му изхвърча до носа на лодката и повърна закуската си.

   – Какво чакаш? – излая Джеймс Мейбъри на помощник-капитана. – Махни това нещо от въдицата ми!

   Момчето дърпаше и усукваше, но кукичката се беше забила в костта. Накрая дойде капитанът от мостика и използва извити клещи, за да откачи разлагащия се крайник, който постави в натрошен лед в кутията на дека.

   – Сега къде по дяволите ще слагаме рибата? – попита Джеймс Мейбъри.

   – Ще измислим нещо, когато действително хванем такава.

   Екскурзията на борда на „Мисти Мама IV” протичаше доста напрегнато. Джеймс Мейбъри три пъти провали добър улов, защото беше неспособен да възприема инструкции. Да се хвърля въдица в океана беше различно от ловене на щуки в езерата на родния му Уисконсин.

   – Не трябва ли да съобщим някъде? – попита той капитана.

   – Трябва, да.

   Косматата лява ръка беше подпухнала и почерняла до цвета на патладжан. На мястото на отрязването при раменната кост имаше връхче. Плътта около раната изглеждаше разкъсана и безкръвна.
   – Ей, виж това! – каза помощник-капитана.
   – Сега пък какво? – попита Джеймс Мейбъри.
   – Виж гадния му пръст, пич.
   Джеймс Мейбъри надникна под капака на кутията за риба.
   Ръката на мъртвеца беше свита в юмрук с изключение на средния пръст.
   – Е, това вече е откачено! Той ни показва среден пръст – каза помощник-капитанът.

   Капитанът му нареди да сложи нова стръв на въдицата на клиента.

   – Случвало ли ви се е такова нещо преди? – попита Джеймс Мейбъри. – Кажете истината.

   – Трябва да отидете да видите как е жена ви.

   – Господи! Постоянно ще ми натяква за това. Луиза искаше да отидем на обиколка на Кий Уест с атракционното влакче. Не искаше да ходи на риба.

   – Е, синко, в нашия бизнес ние това правим, създаваме спомени – каза капитанът.

   Той се качи обратно на мостика, свърза се по радиото с бреговата охрана и им съобщи координатите на мрачния улов по GPS. Отговориха му да остане в района и да търси още части от тялото.

   – Но аз съм с клиент – отговори той.

   – Върши си работата – отговори диспечерът от бреговата охрана, – но си отваряй очите.

   След като се успокои, Луиза Мейбъри съобщи на съпруга си, че желае да се върне в Кий Уест незабавно.

   – Моля ти се, сладурче. Прекрасна сутрин е. – Джеймс Мейбъри не искаше да се върне в пристанището, без да е закачил нещо на въдицата си – не и след като се беше ръсил хиляда долара за лодката.
   – Първият ден от медения ни месец и виж какво се случи! Не е ли ужасно?

   Джеймс Мейбъри погледна под капака на кутията за риба.

   – Ти непрекъснато гледаш „От местопрестъплението”. Това тук е същата работа.

   Жена му направи гримаса, но не обърна поглед. Тя отбеляза, че крайникът не изглежда истински.

   – Истински е – каза Джеймс Мейбъри, сякаш се извиняваше. – Само помириши. – От изкуствена ръка не би излязла интересна история.

   Докато истинската ръка беше чисто злато, много пляскане на длани с всичките си приятели в Мадисън. Хванал си какво? Не може да бъде, братко!

   Луиза Мейбъри беше вперила поглед в крайника.

   – Какво ли се е случило? – попита тя.

   – Тигрова акула – отговори делово мъжът ѝ.

   – Това на ръката венчален пръстен ли е? Каква тъжна история.

   – Да ловим риба – извика помощник-капитана. – Кой е на ред?...

Преводач Неза Михайлова

Издателство Екслибрис

Лошата маймуна в Pimodo

Матиас Енар >> Улицата на крадците

Борец без кауза, тръгнал наникъде...

Млад мароканец от Танжер – момче без история, що-годе усърден мюсюлманин, прекалено жаден за свобода и реализация в едно недотам свободно общество. Животът му на възрастен започва, когато „съгрешава“ с братовчедка си Мерием, след което е изгонен на улицата. Това слага началото на премеждия, които го отвеждат до неочаквани срещи, до сблъсъци с най-страшните му кошмари, срещи с любовта и планове за емиграция.

Времето на Арабската пролет и бунтовете на Възмутените. Докато Северна Африка бушува в пламъци, Европа е нестабилна. Младежът от Танжер има нужда от цялата си младост, наивност и енергия, за да извърви докрай пътя на изпитанията.

Роман за борец без кауза, тръгнал към предварително конфискувано бъдеще, озарено от компанията на книгите, любовта към писаното слово и утвърждаването на арабския хуманизъм.

Преводач Магдалена Куцарова-Леви

Издателство Прозорец

Улицата на крадците в Pimodo

Съмърсет Моъм >> Цветният воал

В любовта Винаги има един, който обича, и друг – който позволява да бъде обичан. УСМ

Повърхностната красавица Кити се омъжва прибързано и без любов за суховатия, но страстно влюбен в нея Уолтьр Фейн – лекар-бактериолог.

Малко след сватбата съпрузите заминават за Хонконг, тогава британска колония, където Уолтьр е назначен. Скоро се случва логичното – Кити се впуска в любовна връзка с обаятелния помощник-губернатор Чарли Таунзенд, също семеен.

Когато Уолтьр открива изневярата, той пристъпва към необикновено отмъщение – издейства си да бъде преместен на работа в област, където върлува холерна епидемия, и заставя Кити да замине с него.

И тук, в сянката на смъртта, започва същинската драма...

Цветният воал е екранизиран цели три пъти. В първия филм, от 1934-а, главната роля се изпълнява от Грета Гарбо, а в последния, от 2007 година, участват Наоми Уотс и Едуард Нортън.

Издателство Фама

Цветният воал в Pimodo