Цветан Тодоров >> Красотата ще спаси света

Авантюристите на абсолюта  [ Уайлд, Рилке, Цветаева ]

Въпросът, който засяга Цветан Тодоров, гласи: дали е възможно да вземем пример от няколко житейски съдби, за да устроим по-добре своята.

За да отговори, проф. Тодоров сравнява житейските траектории на три повратни за европейската култура на ХХ век личности, по своему свързали съдбата си и с Франция.

Уайлд привилегирова живота за сметка на творчеството, Рилке привилегирова изкуството за сметка на живота, Цветаева се мъчи презглава да балансира между тези две позиции...

Една мъдра и просторечива книга в търсене на изчезващата красота. Марин Бодаков

Издателство Парадокс, УИ Св. Климент Охридски

Красотата ще спаси света в Хеликон

Красотата ще спаси света в Books.bg

Георги Марков >> Задочни репортажи за България

За живота, чийто свидетел бях...

   Две противоположни желания са ме съпровождали през целия ми път, откакто преди шест години видях за последен път слънчевия гръб на Витоша, до тук, където сега прозорецът ми гледа в тиха лондонска улица. Едното е желанието да забравя всичко, което е било преди – и добро, и лошо. Да захвърля миналото като тежък и ненужен товар, да отсека твърдо и с един замах 40 години от живота си, за да започна от някакво ново начало. Не нова глава, а напълно нова книга, на нов език и с ново съдържание. Винаги ме е привличала идеята за пълното прераждане, което може би е присъщо или на много страдалите, или на много грешилите. Това желание ми казва: „Какъв смисъл имаше да напускаш България, ако ще продължаваш да живееш с това, което е останало зад гърба ти, ако ще заселваш бъдещето с призраците от миналото, ако волните ти и неволни сравнения превърнат настоящия ти живот в литургия за предишния? Ако ще се отдаваш на сантиментални преувеличения по отдавна-отдавна отминала красота, ако ще дириш оправдание на всичко сегашно и бъдещо в миналото?“ Това желание ми повтаря Гьотевата мисъл, че моята родина е там, кдето ми е най-добре, и ме тласка да се движа из нови страни, да срещам нови хора, да уча нов език, да се опитвам да мисля и живея по нов начин.
   А другото желание е това на момчето от приказката за цар Траян с козите уши. Това е трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже, да изговори докрай всичко, което годините са натрупали у него, да го излее навън, сякаш то го души, защото принудително е стояло вътре. Желание, което ми казва, че миналото е по-реално от настоящето, защото в него съм се родил и чрез него съм познал себе си, че то е неделима част от тялото и духа, че макар и в друг свят, аз все още непокътнато съм си там – край Витоша, И всичко там е по-живо, по-звучно, по-цветно от това, което е тук, около мен. Желание, което ми заповядва да не отстъпвам моята България на онези случайните хора, които случайно са се родили в нея, случайно живеят там и случайно ще си отидат, защото нито я познават, нито я обичат, нито ги е грижа за нея, защото са слепи и прости слуги на чужда воля и чужда страна. Желание, което ми повелява, че има смисъл да съм тук само ако продължавам да бъда там, че имам привилегията и задължението да разкажа за онзи живот – такъв, какъвто е. Това желание ми сочи умъртвената България, представена от безличието на официалните писания на режима и от отчайващата посредственост на тези, които говорят от нейно име. Както и фалшивата България, представена от неграмотността и пренебрежението на чуждите писания. Всеки път зад нарисуваната картина на безлично съществуване, на лишено от събития съвременно историческо живуркане, зад провинциалното спокойствие на гоголевска заддунайска съветска губерния съзнанието ми протестиращо вижда освен хлестаковци и градоначалници, хора и събития, въплътили по ярък, библейски начин характера на времето, несравнимо по-богати и по-многоцветни от ония, които чуждият господар е поставил на социалистическата витрина.
   Това желание ме заклева да разкажа каквото знам, така както е било, за да знае светът, че България не е само красива курортна страна, износ на домати и грозде, суверенна република без никакъв суверенитет, народна демокрация без никаква демокрация, безличен обществен живот, скован от тежка полицейщина, безлично покорство, пропито от древната мъдрост „Срещу ръжен не се рита“, безлична литература и осакатено изкуство. България, за която аз искам да разкажа, е страна на нестихващо кипене, страна, където жестове и думи са много-измерими, където всичко е съпровождано от своето отрицание, където сила и слабост, любов и омраза, мъдрост и глупост, смелост и страх вървят заедно – отричайки и утвърждавайки се едно друго. Под привидно спокойната повърхност на българското море върви силно и постоянно течение от конфликти, които откликват на най-важните въпроси на нашето време и обхващат всичко – философия, политика, морал, религия. Когато аз неволно сравнявам живота на един обикновен западен гражданин с живота на един обикновен българин, струва ми се, че разликата е толкова голяма, че животът на първия може да се представи с проста детска рисунка, докато животът на българина днес е главозамайваща плетеница от символи, абстракции и натура. Ние сме подложени на въздействието на далеч повече фактори и сили, отколкото западният гражданин може да си въобрази. Ако западният гражданин се стреми да спечели колкото може повече, нашият главен инстинкт е да не загубим и това, което ни е останало.
   Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може. Ние не вярваме нито в хартата на ООН, нито в международната дипломация и политика, нито в хуманните намерения, нито в сантименталните съчувствия. Ние сме примерът на съществуване без право на избор и понякога се учудваме, че и така може, че и така са съществува, въпреки съзнанието, че сме обречените човеци, чиито сенки са зазидани в стените на нашия затвор. Животът под похлупака няма хоризонтално измерение. Всичко е разположено по вертикална стълба с две посоки – нагоре и надолу. По тази стълба се разиграва безспирен карнавал на властта на човека над човека, върви манифестация от катерене, бутане, удряне и блъскане, на стремглаво изкачване и на насилствено слизане. По тази стълба се плетат заговори, водят се сражения, прегрупирват се сили, разпалват се амбиции и първични инстинкти и се гаси всеки пламък на благородство и достойнство. И неспирният лозунг, който милиони високоговорители крещят, е, че всеки се бори за щастието на другите. Всички думи, произнесени под похлупака, непрестанно менят съдържанието си. Лъжа и истина разменят своите стойности с честотата на променливия ток. Ние имаме държавници, които нямат държава, личности, които нямат лица, политици, които нямат политика, магазини, в които не се продава нищо, писатели, които не пишат, избори, в които няма избор, съд, който сам е осъден, кражби, които се наричат привилегии, и привилегии, които се наричат кражби, мачове, за които резултатът се знае, преди да са започнали, и престъпления, които са разкрити, преди да са извършени. Линията на нашето развитие е най-невероятният лабиринт. Ако днес вие сте герой, утре може да сте предател, вдругиден могат да ви обесят, а още по-вдругиден – да ви реабилитират и издигнат паметник. Всеки по стълбата може да върши всичко, което му дойде на ума, без никаква отговорност, но с едно-единствено оправдание – че го е сторил за партията. Под похлупака партията – това е най-реалното и същевременно най-имагинерно понятие. Реално, защото всеки усеща натиска и като силно увеличено атмосферно налягане. Имагинерно, защото никой не е видял лицето ѝ. Затова днес ние сме много повече герои на Кафка, отколкото на дядо Вазов. Макиавели ни е толкова понятен, колкото и Ботев, а театърът на абсурда – това е всекидневният ни живот. Ако за всички хора по света Макбет, крал Лир и Ричард Трети са герои от театралната сцена, у нас, в България, те са гражданите, с които живеем и които взимат най-дейно участие в нашия живот. По софийските улици вие можете да срещнете другаря Калигула, следван на почетно разстояние от другарите Талейран и Фуше, а Остап Бендер наистина командува парада. Ние нямаме настояще, а само минало, което е ужасно, и бъдеще, което е прекрасно. Ако мнозина западни граждани прекарват живота си в продължително общение с кучета и котки, ние живеем в най-тесен контакт с хора, в пълна взаимозависимост, ние съществуваме чрез другите и другите съществуват чрез нас, всеки е срещу всеки и всеки е с всеки, защото така повелява законът на оцеляването. В тази невероятно тясна близост ние чувствуваме топлината на телата си, най-леките тръпки, най-недоловимите движения, свикнахме да четем по лицата си и можем да разговаряме с часове, без да кажем дума. А нашите часове са по-дълги от западните, защото съдържат едно огромно и постоянно очакване. Нашите нощи са по-богати, защото освен с мрак ни даряват и с безсъние. Ако западният гражданин познава множество нюанси на седемте цвята на дъгата, ние познаваме великолепно двата най-конфликтни цвята – черното и бялото – във всичките им преходи.
   И затова, когато западните революционерчета крещят за коренна промяна на света, за бъдещ щастлив живот при социализма или комунизма, ние искаме да им кажем: „Елате при нас, под похлупака, елате и живейте вашия щастлив живот!“ Те не знаят съдържанието на думите, които бръщолевят, и се опияняват от инфантилните си фантазии. Ние знаем това съдържание. Платили сме най-висока цена, за да го научим. Ние сме видели как зад красивите лозунги на революцията вървят гладни за власт големи и малки акули, видели сме как първата линия на идеалистите неизбежно се подменя от банда безогледни властолюбци, алчни диктатори, агенти на чужда държава, които, веднъж докопали властта, създават най-потисническата полицейска държава и връщат духовното развитие на народа си поне с няколко века назад. Видели сме как изчезват личностите, как се унищожава човешката индивидуалност, как се корумпира духовен живот на цял народ, за да се сведе до безропотно стадо. Видели сме много от тези най-унижаващи човешкото достойнство манифестации, където нормални хора трябва да аплодират някакъв жалък нещастник, който се е самообявил за полубог и има маха снизходително от висините на своята полицейска недостъпност. Видели сме, че единствената цел в живота на тези другари е да държат със зъби и нокти властта, единствените им интереси са тези на собственото им грандоманско съществувание, единственото щастие, за което се борят, е тяхното собствено щастие и единствената служба, която имат, е да служат на чуждата държава – собственик на похлупака. Те си спомнят, че са българи, или пък забравят, че са българи според текущите нареждания на чуждото външно министерство, което ги е назначило. Те са толкова големи патриоти, че на няколко пъти, попаднали в хаос и безизходица, молят господарите си официално да присъединят България и да я превърнат в поредната губерния.
   Но не само за тях искам да говоря. Те са едната страна на медала. Другата е тази, заради която трябва да се пише. Взирайки се назад, виждам време, претъпкано от образи и събития. Стотици лица на обикновени българи, с които ме срещна инженерската ми професия и дълговременният ми престой по болници и санаториуми. Стотици лица на писатели, актьори, режисьори, общественици, генерали, министри, висши партийни секретари – горният слой на обществото, където ме заведе писателската ми кариера. Бях облагодетелствуван от съдбата да срещна и да работя с богати и интересни личности, които въпреки разяждащата посредственост на режим и атмосфера успяваха да съхранят себе си. Присъствувах на силни явления, където грозотата на епохата се разсичаше от красиви жестове на отделни хора. Можах да наблюдавам вън от себе си и в себе си сложната двойственост на човешките ни отношения, които диалектиката на времето усложни още повече, като че ли ние сме преходното поколение, след което всичко ще се изясни и на земята ще настъпи или раят, или адът.
   Пред мен са тъжните очи на бай Иван Матричаря, който казваше: „Когато те боли, започни да правиш нещо с ръцете си, опитай се да създаваш нещо – и ще ти мине.“ Още чувам алтовия глас на Юлия, която ми повтаря: „Това, че някой е подлец и отрепка, не е основание и ние да постъпваме така!“ Виждам лицата на студентите от бригадата при Мальовица, когато ме питаха: „Как съчетавате убежденията си с привилегиите, които ползувате?“ И сатиричното лице на Радой:
   „Човек за човека е брат – разбрали бе, гад!“

И налудното изражение на бившия старши лейтенант Б., който плачеше пред мен: „Ти убивал ли си вързан човек? Какво знаеш ти!“ И Христо, който казваше, че единственият начин да се противопоставиш е като при всеки повод обявяваш публично позицията си... И срещата с момичетата-проститутки, събрани за морален разговор в Дирекцията на милицията: „Че то тялото, другарю, не е най-важното, нали?“... И среднощната „Шуми Марица“, пята за Вълко Червенков... И разтрепераният глас на бай Косьо Кисимов: „Защо не пишете за майка България, брей!“...
   Преди да напусна България, трябваше да изгоря дневниците си, водени в продължение на 15 години, но много неща са останали в главата ми свежи и ясни, като че ли са се случили вчера. Подчинявайки се на второто си желание, аз ще се опитам да разкажа за всичко това, защото един ден някому може да е нужно моето свидетелствуване...

Издателство Сиела

Задочни репортажи за България в Хеликон

Задочни репортажи за България в Books.bg

Стивън Кинг >> Мъглата

Пристъпете в мрака заедно с автора, хванете ръката му... [ Ако смеете ]

    Нишките на мъглата, бели и нежни като дантела, започнаха да нахлуват навътре. Въздухът бе студен. През цялата сутрин бе по-хладен, особено след лепкавата жега на последните три седмици, но беше летен хлад. А това бе студ. Като през март. Потръпнах.
   Генераторът замлъкна. Джим се показа точно когато Норм се провираше под вратата. Той го видя. И аз. И Оли.
   Иззад ръба на платформата се подаде едно пипало и обви прасеца на Норм. Аз зяпнах. Оли издаде гърлен звук на изненада – ък! Пипалото бе дебело трийсетина сантиметра на мястото, където бе обвило крака на Норм и постепенно се удебеляваше до метър и половина на мястото, където се губеше в мъглата. На повърхността бе сиво, а навътре – розово като плът, а отдолу имаше смукала. Те се движеха и се извиваха като стотици малки, нацупени усти.
   Норм погледна надолу. Видя какво го е уловило. Очите му щяха да изскочат.
   – Махнете го от мен! Хей, махнете го от мен! За бога, махнете това гадно нещо от мен!
   – О, боже! – изхълца Джим.
   Норм се вкопчи в долната част на вратата и успя да се придърпа навътре. Пипалото сякаш се наду, така както се издува мускул, когато човек го стегне. Норм бе издърпан отново към стоманената врата. Пипалото се изду още и тялото и краката на Норм започнаха да се изплъзват навън. Ризата му се закачи за долната част на вратата и излезе от панталоните му. Той се дърпаше яростно и се набираше напред като човек, който прави коремни на лост.
   – Помогнете ми! – хълцаше той. – Помогнете ми; момчета, моля ви, моля ви!
   – Господи, Света Богородице – възкликна Майрън. Той бе излязъл от агрегатното отделение, за да види какво става.
   Аз бях най-близо, хванах Норм през кръста и започнах да го тегля с всичка сила, забивайки пети в пода. За миг направихме крачка назад, но само за миг. Беше като теглене на ластик или на дъвка. Пипалото поддаде, но въобще не охлаби хватката. Тогава от мъглата се подадоха още три пипала и посегнаха към нас. Едното се нави около веещата се червена престилка на Норм и я откъсна. То пак изчезна в мъглата, здраво стиснало червения плат. Сетих се за израза, който майка ми обикновено употребяваше, когато ние с брат ми я молехме да ни даде я сладкиш, я книжка, я някоя играчка. „Това ви трябва толкова, колкото на кокошката є трябва байрак“ – казваше обикновено тя. Сетих се за думите ѝ и за пипалото, което развяваше червената престилка на Норм, и се разсмях. Само дето моят смях и писъците на Норм звучаха по един и същи начин. Може би никой не разбра, че всъщност се смея.
   За миг другите две пипала се плъзгаха безцелно напред-назад по платформата, като издаваха същия стържещ звук, който бях чул по-рано. Тогава едно плясна по левия хълбок на Норм и се плъзна около него. Усетих как докосва ръката ми. Бе топло, пулсиращо и гладко. Сега си мисля, че ако се бе впило в мен със смукалата си, аз също щях да изчезна в мъглата. Но не се впи. Вкопчи се в Норм. А третото пипало обви глезена му.
   Сега усещах как Норм се изтръгва от ръцете ми.
   – Помогнете ми! – крещеше той. – Оли! Хора! Подайте ми ръка!
   Но те не дойдоха. Не зная какво правеха, но не дойдоха.
   Погледнах надолу и видях как смукалата около кръста на Норм започват да се впиват в кожата му. Смукалата започнаха да го ядат там, където ризата бе излязла от панталоните му. Кръв, червена като изчезналата му престилка, започна да се стича от раната, която пипалото си бе отворило.
   Ударих си главата в долния край на вдигнатата донякъде врата.
   Краката на Норм пак бяха навън. Едната му обувка бе паднала. От мъглата се появи още едно пипало, обви върха си около обувката и изчезна с нея. Пръстите на Норм стискаха долния ръб на вратата. Беше се вкопчил в смъртна хватка. Пръстите му бяха посинели. Той вече не пищеше. Вече беше отвъд писъците. Блъскаше главата си напред-назад в едно безкрайно отрицание на всичко, което се случваше, а черната му коса диво се вееше.
   Погледнах през рамото му и видях, че се задават още пипала, десетки, цяла гора. Някои бяха малки, но други бяха гигантски, дебели като онова покрито с мъх дърво, което лежеше повалено на алеята ни същата сутрин. Големите имаха яркорозови смукала с размери на люкове. Едно от тях се удари в бетонната платформа с глухо „туп“ и запълзя към нас като огромен, сляп дъждовен червей. Напрегнах се и дръпнах с всички сили и пипалото, което държеше десния прасец на Норм, леко се отпусна. Но това беше всичко. Преди да го хване здраво, видях, че нещото вече го изяждаше...

Издателство Плеяда

Мъглата в Хеликон

Мъглата в Хеликон

Михаил Вешим >> Когато бях морски капитан

Какво е пржена мешавина на сръбски, мама хуху на китайски и рахунек на полски?...

   Историите, които ще ви разкажа, преди това са разказвани на маса.

   Масата се намираше в едно тясно созополско дворче, под асма с нависнало грозде. Там, в Стария Созопол, редакцията на „Стършел“ имаше къща. Всяка есен ние, компания приятели, окупирахме къщата за седмица-две. През деня ловяхме риба и вадехме миди, а вечер сядахме под асмата и всеки разтваряше собствената си торба с истории. И тихата созополска нощ се огласяше от кикот с високи децибели.
   От кикота страдаше сънят на съседите, дето живееха отсреща, отвореният им прозорец беше почти над нас.
   Към полунощ съседът не издържаше и се провикваше от прозореца:
   – Айде де, стига се смяхте!
   На което отвръщахме:
   – Е, какво, да плачем ли?
   Но в името на добросъседските отношения, снишавахме глас и раздигахме купона, като оставяхме недовършените истории за следващата вечер.
   Една вечер се чудех докъде съм стигнал и откъде да почна:
   – Стигна до китайския влак! – подсказа някой от компанията.
   – Не, разказваше за хотел „Русия“ в Москва... – възрази друг.
   Изведнъж от другата страна на уличката се обади гласът на съседа:
   – За Албания, за Албания разказваше...
   – Не за Албания, а за Македония – включи се гласът на жена му.
   Вдигнах глава – съседът и съседката стояха на отворения прозорец, готови да слушат – като зрители от втори балкон.
   – Заповядайте при нас! – поканих ги.
   – Не, благодаря! – ледено каза съседката.
   Обаче мъжът ѝ сякаш това чакаше:
   – Идвааам!
   След две минути седна при нас, носеше си и бирата.
   И той, човекът, се оказа морски капитан.

Мама Хуху – Мелез между кон и тигър

   Колко е богат китайският език – бедна ви е фантазията! Например изразът „Мама Хуху“ на китайски би могло да означава нещо средно между кон и тигър, може да значи два коня и два тигъра, но най-вече се употребява в смисъла „горе-долу“ или „карай да върви!“...
   И досега, двайсет и пет години след като с колегата Румен Белчев бяхме в Китай, го пробвам тоя израз върху произволни китайци в ресторант, в магазин или в дюкян на Илиянци.
   Щом чуе това мило, родно „Мама Хуху“ – китаецът, бил той сервитьор, готвач или продавач, се ухилва до ушите и ме среща радушно като сънародник... Слага ми допълнително ориз към порцията, винаги прибавя няколко късчета „свинско в кисело-сладък сос“ над грамажа – ей така, от него, или ми прави намаление на памучната фанелка, която ми продава – все едно я продава на свой човек.
   Така че, ако ще ходите нататък, запомнете „Мама Хуху“ – този израз топи ледовете и отваря вратите.
   Чувал съм, че две думи са достатъчни, за да ти се отворят всички врати в Щатите. Думите са „пуш“ (Push) и „пул“ (Pull)... За Китай думите са „Мама Хуху“.
   А ако искате да ви се отворят и бирените бутилки, са ви нужни още две думи – „Ер питьо“...

Издателство Сиела

Когато бях морски капитан в Хеликон

Когато бях морски капитан в Books.bg

Емилиян Станев >> През води и гори

Приключенията на верните приятели – костенурката Повлекана и таралежът Бързоходко

   Всред полето, в една долчинка, обрасла с дребни храсти и тръни, се криеше таралеж – нито много голям, нито много малък. За другар той имаше една костенурка.
   Таралежът се казваше Бързоходко, а костенурката – Повлекана. Двамата бяха неразделни приятели.
   Денем спяха в долчинката, вечер, щом слънцето се закриеше отвъд планината, тръгваха да дирят храна.
   Повлекана обичаше да яде малките бели охлювчета и полуизгнилите плодове, а другарят ѝ Бързоходко налиташе на мишките, на гущерите и на гроздето. Ала най-много обичаше жабешкото месо.
   Вечер той се събуждаше пръв и започваше да подканя Повлекана:
   – Хайде, ставай, време е да хапнем нещичко!
   – Ех, че си припрян! – оплакваше се костенурката, която беше твърде поспалива и много ленива.
   Двамата приятели напущаха долчинката. Тогава свраките, които нощуваха в клоните на дивите круши, започваха да им се присмиват.
   – Бързоходците минават, пазете се – викаха те с дрезгавите си гласове.
   – Дайте път! Дайте път! – обаждаха се пъдпъдъците от близките ниви. А косовете, черни като дяволи, се кискаха в шубраците край долчинката.
   Бързоходко и Повлекана се преструваха, че не чуват подигравките, и с всички сили бързаха да отминат своите закачливи съседи.
   Те скитаха цяла нощ из близките лозя, претърсваха слоговете на нивите или градините край селото. Призори, измокрени от росата, но сити и доволни, се прибираха в долчинката и сладичко заспиваха, затоплени от сутрешното слънце.
   Техният живот беше спокоен и охолен. И може би нашите мързеливци щяха да живеят още много години така, ако един ден селяните не изораха долчинката и не изкорениха от нея тръните. Оттогава Повлекана и Бързоходко бяха сподирени от разни патила и беди, които са описани в тая книга...

Илюстрации Илия Петров

Хартиено издание и е-книга

Издателство Захарий Стоянов

През води и гори в Хеликон

През води и гори в Books.bg

>> Гъливер

Преразказана от Джонатан Коу [ Трета книга от поредицата Запази историята ]

   Преди почти триста години живял мъж със странно име. Казвал се Лемуел Гъливер. Той работел като лекар на големите кораби, които потегляли от бреговете на Англия и кръстосвали света, за да купуват и продават стоки в другите страни. Това било опасна работа. Понякога имало страховити морски бури, а корабите често отивали на места, непознати за моряците и необозначени на никоя карта.
   У дома в Англия Гъливер имал съпруга и деца. Но трябвало да плава на тези далечни пътешествия, за да печели пари. А освен това страшно oбичал да пътува и изпитвал неудържимо любопитство да вижда нови места.
   Това е историята на пътешествията на Гъливер – пътешествия, които ще го накарат да открие четири изумителни нови страни и завинаги ще променят отношението му към себеподобните.
   Първото пътешествие на Гъливер било през 1699 година. Корабът му тръгнал от Бристол и се отправил към Западните Индии. Било много дълго пътуване. Накрая, след шестмесечно плаване, корабът претърпял ужасна злополука.
   Сблъскал се с огромна скала насред океана и бил напълно унищожен.
   Мнозина от моряците загинали, но Гъливер успял да доплува до брега на един непознат остров. Още щом се измъкнал на сушата, заспал от изтощение.
   След много часове, когато се събудил, открил, че лежи по гръб и не може да помръдне. Бил привързан към земята със стотици здрави конци и дори косата му била прикрепена към пясъка. Слънцето блестяло тъй ярко в очите му, че почти не виждал. После усетил, че нещо лази по гърдите му. Погледнал надолу, очаквайки да види някое насекомо или пък мишка, но с изумление установил, че е нещо съвсем различно. Било миниатюрен мъж, облечен във фини, елегантни дрехи, но изправен, той не бил по-висок от молив! Подире му по гърдите на Гъливер вървели още четирийсетина негови придружители. Щом ги зърнал, Гъливер изревал от страх тъй гласовито, че мнозина от миниатюрните човечета изпопадали от тялото му върху твърдия пясък на плажа и се наранили.
   Гъливер задърпал конците и успял да освободи едната си ръка, а също и да извърне малко главата си. Мъжете веднага извадили оръжията си и изстреляли в лицето му куп миниатюрни стрелички. Забоцкало го, сякаш кожата му била изтръпнала, и той изкрещял от болка. Можел с лекота да убие някого от мъничките мъже, но нямал желание да го стори. Вместо това направил знак, за да им покаже, че не иска да ги нарани. Те разбрали, поставили стълба и дървена платформа близо до ухото му, за да могат да се покатерят и да разговарят с него.
   После техен говорител изнесъл дълга реч на собствения им странен език. Гъливер не разбрал много от нея – всъщност едва го чувал, защото гласът на мъжа бил висок и писклив, но схванал, че смятат да го държат като затворник и да го отнесат в столицата си.
   Той решил, че е най-добре да стори както те искат. Междувременно дал сигнали, за да покаже, че желае да се нахрани. Мъничетата се били подготвили и се раздвижили по гърдите му в посока към устата му, като носели месо, хляб и вино. Донесли най-големите порции, които успели да намерят – цели печени прасенца и агнета, самуни хляб, големи колкото собствените им глави и огромни кофи с вино – но за Гъливер това било все едно да яде трохи и да пие от напръстник.
   След това те прекарали дълги часове, за да измайсторят достатъчно голяма каруца, с която да го откарат. Овързали го в каруцата и над хиляда от най-едрите коне в страната я затеглили към столицата. Отнело им повече от пет часа, макар че тя се намирала само на един километър оттам. Край града имало огромен изоставен храм и те решили, че това е подходящо място за нощуване на Гъливер. Развързали въжетата и захванали единия му крак към земята със здрава верига. После той припълзял в храма, който бил тъкмо толкова голям, колкото да може да се промъкне през вратата и да се излегне с изпънато тяло...

Издателство Сиела

Гъливер в Хеликон

Гъливер в Books.bg

Майкъл Палин >> Около света за 80 дни

Книга, възхваляваща способността на един човек сам да си усложнява живота...

   Когато обърнах гръб на вратите на Реформаторския клуб в Лондон, след като завърших пътешествието си около света през декември 1988 година, не си представях, че вместо край на кариерата ми на пътешественик това ще бъде само началото. „Около света за 80 дни“ щеше да се превърне в „Около света за 20 години“. Бях възнамерявал, след като стигнем до непоклатимите врати на Реформаторския клуб, да спра и да се върна към нормалния живот – да удрям хората с риба, да прегазвам Кевин Клайн с валяк и да пея „Песента на дърваря“ на немски пред подбрана публика. Смятах, че опитът да обиколя света за по-малко от три месеца, без да се отделям от повърхността на Земята, ми е предложил достатъчно приключения, които да ме топлят до края на дните ми. Но нещо се беше случило по време на всички тези дълги пътувания на борда на очуканите товарни кораби и скърцащите контейнеровози, в препълнените индийски влакове и кучешките впрягове в Скалистите планини . Въпреки че бях пътувал на курс от болезнени инжекции и с чанта, пълна с хапчета и сиропи, нищо не ме беше защитило от непреодолимото желание да премина през цялото нещо отново. Сякаш беше отворена врата, през която можех да зърна големия примамващ свят. Успях да видя Северния и Южния полюс, екватора, тропиците, бързеи, вулкани и всичко това беше много по-вълнуващо, отколкото да удряш хора по лицето с риба.
   Успехът на „Около света за 80 дни“, както и толерантната ми съпруга, направиха възможно за мен да мина през тази врата и да открия много нови хора и места и да стана свидетел на гледки и звуци, които бяха отвъд най-смелите ми очаквания. Двайсет години по-късно аз и хората от екипа ми, много от които ме придружиха в това първо пътуване, вече бяхме стъпвали на всеки континент в света, бяхме пропътували стотици хиляди километри през всевъзможен терен – от лед и сняг до изгаряща пустиня, и бяхме споделили тези преживявания в седем книги и в телевизионни поредици. Затова трябва да благодаря на щастливите си звезди, както и лично на Клем Валанс и на Би Би Си, че създадоха за мен роля, която никога не съм очаквал – на екскурзовод из света. Изказвам благодарността си и на всички, които така самоотвержено позволиха на камерата ни да надникне в живота им, тъй като, както съм научил от телевизионните си поредици досега, хората, които срещаш, са тези, които правят предаванията успешни. Като имахме това предвид, ние решихме, че най-добрият начин да отбележим 20-те години на път би бил да направим някакъв вид повторна среща. Изборът беше по-лесен, отколкото очаквах. Поглеждайки назад в годините, няма събитие, което да се е отпечатало толкова силно в паметта ми, колкото пътуването с лодката доу от Дубай до Бомбай. Това беше първият път, когато осъзнах до каква степен успехът или провалът на телевизионните серии зависят от хората, с които пътуваме, в този случай – екипажът от 18 индийски моряци от малко село на север от Бомбай. Въпреки техните обещания, че ще ни отведат до Бомбай за шест дни, делихме лодката с тях в продължение на седмица. Спахме на палубата върху чували с шамфъстък, научихме се да използваме тоалетна, която не беше нищо повече от кутия, окачена от външната страна на кърмата, с благодарност ядяхме кърито, което те изваждаха неизвестно откъде, и опитвахме да не мислим за липсата на спасителни жилетки или за съдбата на брата на капитана, чиято лодка доу била потопена и целият екипаж бил загинал по време на буря една година по-рано. Едва когато в Бомбай дойде време да се разделим, усетих колко близки сме станали всички. Комбинацията от моята признателност и тяхната привързаност направи сбогуването много трудно и изненадващо емоционално, „почти невъзможно е да приема, че няма да ги видя никога повече“. Затова 20 години по-късно реших да проверя доколко съм бил прав и потеглихме в търсене на екипажа на „Ал Шама“. Резултатът от това необикновено пътуване се съдържа в последната глава на тази книга. Начинът, по който направихме „Около света за 80 дни“, никога няма да може да бъде повторен. Сега имаме мобилни телефони, GPS сателити, както и дигитални филмови камери вместо такива с целулоидни ленти. Но как са се променили хората и техният живот не е толкова лесно да се каже. Имаше само един начин да разберем. Преиздаването на книгата и завръщането ни в Индия и Персийския залив бе повече от отпразнуване на цели 20 години на пътя; то е потвърждение, че поне за този пътешественик краят все още не се вижда. Майкъл Палин, Лондон, септември 2008 година

   ДЕН 1: 25 септември.

   Потеглям от Реформаторския клуб, „Пал Мал“, Лондон, 115 години, 356 дни и 45 минути след Филиас Фог. Влажна и задушна сутрин е. Спал съм три часа и половина и единственото, за което завиждам на Филиас, е, че е литературен герой. Малко сгради биха били по-подходящи за Голямото отпътуване. С високия си 18 метра салон, мраморни колони, аркадни галерии и с внушителните си размери на ренесансов дворец Реформаторският клуб е значимо място, достатъчно видно и внушително, за да добави тежест към всяка авантюра. Тази сутрин мирише на стара риба, а чашите и бутилките от предишната вечер си стоят наоколо. Не виждам никой да хапва от вида закуска, която Фог е ял в деня на заминаването си: „... предястие, варена риба, подправена с първокачествен „сос Рийдинг“; алено говеждо печено, украсено с гъби; сладкиш, пълнен със стръкчета ревен и зелено френско грозде; парче честърско краве сирене и всичко това, съпроводено от няколко чаши от този великолепен чай от билки, специално събрани за Реформаторския клуб“ .
   Опитах да последвам примера на Фог и да пътувам с малко багаж. „Само една пътна чанта – беше инструктирал той своя прислужник Паспарту, – а вътре – две вълнени ризи, три чифта чорапи. Същото и за вас. Ще си купуваме по път. Свалете моя дъждобран и завивката за пътуване. Вземете си здрави обувки. Впрочем ние ще вървим малко или дори изобщо няма да вървим.“ Успях да намеря сносен еквивалент на пътната му чанта и в нея сложих шест ризи, шест чифта чорапи, шест чифта долни гащи, три тениски, хавлия, чифт бански, пуловер с къс ръкав, три светли панталона (с дълги крачоли), два чифта панталони като на Кралските военновъздушни сили (с къси крачоли), чифт спортни къси гащи, чантичка с тоалетни принадлежности, различни лекарства, резервни обувки, сако и вратовръзка, уокмен, шест аудиокасети, малък късовълнов радиоприемник, панамска шапка и една или две тежки и сериозни книги, с които да усъвършенствам ума си по време на дългите пътувания по море. В чанта, преметната през рамо, нося дневника си, малък диктофон за бързи бележки, фотоапарат, арабския разговорник на Би Би Си, роман на Кингсли Еймис, екстра силни ментови бонбони, пакет мокри кърпички, тефтер с адреси и надуваем глобус, на който да мога да проверявам напредъка ни. Филиас Фог без съмнение щеше да сметне всичко това за ненужно, но това пак е по-малко, отколкото бих взел за двуседмична почивка. Премятам тези чанти през рамене, когато часовникът показва 10 часа. Слизам с тях по стълбите, минавам през високия вход и излизам на Пал Мал. Остават ми 80 дни, за да се върна тук. Тук откривам Паспарту, който ще пътува навсякъде с мен. За разлика от този, който е бил с Фог, моят Паспарту всъщност са петима души, които носят 50 куфара и работят за Би Би Си. Роджър Милс е режисьор на първия етап от пътуването и вече се оплаква от факта, че тъкмо сме изпуснали благоприятно време в Ламанша. „Само да се беше случило вчера“. Всмуква унило от лулата си. Ан Холанд е неговият асистент-продукция. Тя ще се занимава с всички детайли по кадрите, които заснемаме, и ще поддържа връзка с базата ни в Лондон. Найджъл Мийкин и Джулиън Чарингтън са операторите зад камера, а Рон Браун е звукооператорът. Филмовото оборудване е в сандъци с различни форми и размери, като в по-голямата си част е много тежко. Докато им помагам на перона, носейки откъсващ ръцете сандък с филмова лента, си мисля за Филиас – „един от онези математически точни хора... никога не бързаше... спокоен, муден, с ясен поглед“ – и колко отчайващо различен съм аз от него. И все пак напускам Лондон по начин, който той несъмнено би одобрил, ако би бил наличен през 1872 година – с влака „Ориент Експрес Венеция – Симплон“. Последни сбогувания и проверка на точното време на отпътуването от двама приятели, изпълняващи ролята на секунданти. Приятелите на Фог са били банкери. Моите – господата Джоунс и Джилиам, са Питони. Тери Джоунс оглежда Паспарту, който вече работи с камерата. „Ще трябва да изглеждаш щастлив в продължение на 80 дни“. „Не – уверявам го аз, – няма да има преструвки“. Тогава се чува свирката, последната врата се затваря и потегляме. Настанен съм в разкошен спален вагон на име „Зина“. Зад мен са „Ибис“, „Лусил“, „Кикън“ и „Айони“. Покривчици на столовете, мраморни умивалници, тапицирани кресла и резбовани орехови ламперии – голям шок за човек, свикнал с „Гетуик Експрес“. Но упорито опитвам да забравя за вината и други такива глупави неща, облягам се назад, помирисвам свежите орхидеи и отпивам глътка шампанско. Ръководителят на първокласен отряд келнери се приближава: ­ Съветваме ви да седнете. Ще минем през влака с гореща супа...

Издателство Вакон

Около света за 80 дни в Хеликон

Около света за 80 дни в Books.bg

Джон Стайнбек >> Зимата на нашето недоволство

В тази зима на недоволството, когато съзира пролука в мрака, Итън е изправен пред дилемата дали да запази своите морални устои, или да предаде всичко, в което е вярвал

   Мери Холи се поразбуди от ясното златисто априлско утро, извърна се и видя, че съпругът ѝ я наблюдава, направил жабешка уста с помощта на двете си кутрета.
   – Голям смешник си – рече му. – Итън, ти си гениален комик.
   – О, госпожице Мишчице, ще се омъжиш ли за мен?
   – Наспа ли се, смешко?
   – Годината е в деня, а денят е в утрото.
   – Наспал си се, май. Нали помниш, че днес е Разпети петък?
   – Гнусните римляни се строяват отсега за Голгота – отвърна той безизразно.
   – Не светотатствай. Маруло ще ти разреши ли да затвориш магазина в единайсет?
   – Скъпо цветенце, Маруло е католик и ’талианец. Може и изобщо да не се вестне. Ще затворя на обяд, докато свърши екзекуцията.
   – Говориш като пилигрим. Не е хубаво така.
   – Глупости, калинчице. Това ми е по майчина линия. Пиратски приказки. Пък и чиста екзекуция си е било, не си ли съгласна?
   – Ама те не са били пирати. Сам ти разправяше, че били китобойци и че имали писмено не знам какво си от Континенталния конгрес.
   – Корабите, по които гърмели, ги смятали за пирати. А и самите римски пехотинци са го възприемали като екзекуция.
   – Ядосах те. Пò ми харесваш, когато се правиш на палячо.
   – Аз съм си палячо. Всички го знаят.
   – Вечно ме объркваш. Имаш пълно право да се гордееш и с двата си рода. Едните – първозаселници, другите – капитани китоловци.
   – А те?
   – Какво те?
   – Щяха ли славните ми предци да се гордеят, ако научеха, че от тях се е пръкнал един проклет продавач в проклет макаронаджийски магазин в града, който навремето са притежавали?
   – Но ти не си продавач. По-скоро си управител – водиш счетоводството, разправяш се с банката и поръчваш стоката.
   – О, да. А покрай това мета, изхвърлям боклука и се кланям на Маруло. Добре, че не съм котарак, иначе и мишки щях да му ловя.
   – Хайде да си правим смешки – обгърна го тя с ръце. – И недей на Разпети петък да ругаеш. Страшно те обичам.
   – Окей – каза той след миг. – Всички така разправят. Но не си мисли, че това ти дава право да се въргаляш гола-голеничка с женен мъж.
   – Исках да ти кажа за децата.
   – Да не са ги опандизили?
   – Пак започна с клоунадата. Май най-добре ще е те сами да ти го кажат.
   – Слушай, защо не вземеш...
   – Марджи Йънг-Хънт и днес ще ми гледа.
   – Ти да не си кино, та да те гледа? И коя е тая Марджи Йънг-Хънт? Каква е, та всички момци...
   – Ако имах намерение да те ревнувам... Нали си чувал, че когато един мъж се прави, че не забелязва някоя хубава девойка...
   – А, за тази Марджи ли става дума? Та каква девойка е тя? Вече два пъти се е омъжвала.
   – Вторият се спомина.
   – Къде ми е закуската? Ти наистина ли вярваш на тия глупости?
   – Е, Марджи все пак позна за брат ми по картите. „Много близък човек“, рече.
   – Някой мой много близък човек ще бъде изритан по задника, ако не си го размърда моментално...
   – Отивам, отивам. Яйца ли?
   – Що не? А защо Разпети петък е празник? Кое му е празничното?
   – Хайде пак – каза тя. – Стига си се втелявал.
   Кафето бе готово, а яйцата чакаха в купичка с препечени филийки до нея Итън Алън Холи да се промуши и седне на малката масичка до прозореца.
   – Много ми е добре – рече. – Та кое му е празничното на Разпети петък, казваш?
   – Пролет е – отвърна тя, застанала до печката.
   – Пролетен петък ли?
   – Сезонът на сенната хрема. Децата да не би да са станали?
   – На кукуво лято. Мързеливи копеленца. Хайде да ги вдигнем и да им хвърлим един як бой.
   – Ужасно говориш, когато се правиш на палячо. Ще си идваш ли между дванайсет и три?
   – Ъ-ъ.
   – Защо?
   – Мацки. Вкарвам си ги тайно. Може и на Марджи да ѝ излезе късмета.
   – Виж какво, Итън, забранявам ти да говориш така. Марджи ни е добра приятелка. И ризата от гърба си е готова да ти даде.
   – Стига, бе. Че откъде има тя тая риза?
   – Пак започна като пилигрим.
   – Бас държа, на каквото си искаш, че сме рода. И у нея сигурно тече пиратска кръв.
   – Престани да се будалкаш. Направила съм ти списък. – Пъхна го във вътрешния му джоб. – Може и множко да ти се стори, но не забравяй, че през Великден има четири неработни дни… И не забравяй двете дузини яйца. Закъсняваш.
   – Знам. Току-виж съм ощетил оборота на Маруло с четвърт долар. Защо са ти две дузини?
   – Ще ги боядисвам. Алън и Мери-Елън специално ме помолиха. Хайде, тръгвай.
   – Окей, цветенце... Но не е ли по-добре да се кача първо и да хвърля един пердах на Алън и Мери-Елън.
   – Знаеш, че точно ти най-много ги глезиш, Ит.
   – Сбогом, тържествен кораб – рече ѝ, затръшна след себе си мрежестата врата и излезе в зелено-златното утро. Извърна се да огледа красивия стар дом – дома на баща му и дядо му от боядисани в бяло талпи с ветрилообразен прозорец над предната врата, корнизи в стил Робърт Адам и наблюдателница на покрива. Приютен бе в зеленееща градина сред буйно напъпили стогодишни люляци с клони, дебели колкото човешка китка. Брястовете по „Елм Стрийт“ бяха сплели върхари, а новопоникналите им листа жълтееха. Слънцето току-що бе надникнало иззад банката и се отразяваше в сребристата газова кула, подгонвайки от старото пристанище към града миризмата на водорасли и сол.
   Единствената жива душа по ранната „Брястова“ – Ред Бейкър, червеният сетер на банкера господин Бейкър, пристъпваше достолепно, като от време на време спираше да подуши автографите на миналите преди него по дънерите на брястовете.
   – Добро утро, сър. Казвам се Итън Алън Холи. Срещал съм ви по време на пикаене.
   Ред Бейкър спря и отвърна на поздрава с бавно поклащане на пухкавата си опашка...

Издателство Колибри

Зимата на нашето недоволство в Хеликон

Зимата на нашето недоволство в Books.bg

Мишел Уелбек >> Елементарните частици

Какво правехте в деня, когато излезе романът Елементарнитe частици?... Нувел Обсерватьор

   Още през първата година в началното училище в Шарни Мишел беше поразен от жестокостта на своите съученици. Вярно, това бяха селски деца, следователно зверчета, все още твърде близко до природата. Въпреки това за него оставаше непонятна естествената, инстинктивна наслада, с която те бодяха някоя жаба с върха на пергела или с перото на писалката; виолетовото мастило се разпространяваше под кожата на клетото животинче, което бавно умираше от задушаване. В такива моменти всички се струпваха в кръг и с блеснали очи наблюдаваха неговата агония. Друго любимо развлечение за тях бе да режат рогцата на охлювите с ножица. Именно рогцата са единственото чувствително място на охлюва и завършват с малки очички. Лишен от тях, охлювът се превръща в отпуснато, страдащо парче плът. Много скоро Мишел осъзна, че е в негов интерес да стои настрани от тези малки зверове; напротив, не изпитваше никакви опасения с момичетата, които бяха далеч по-кротки. Тази първа негова догадка за устройството на света получи потвърждение от поредицата „Животът на животните“, която даваха по телевизията всяка сряда вечер. След цялата тази гнусна гадост, тази непрестанна касапница, каквато всъщност представляваше животинската природа, единственият лъч на преданост и пожертвователност бе майчината любов или някои прояви на инстинкта за защита, които по един или друг начин бяха свързани с тази любов. Женският калмар, това трогателно дребно създание, дълго не повече от двайсет сантиметра, без колебание се хвърляше срещу леководолаза, приближил до неговите яйца.

   Дори след трийсет години той неизбежно стигаше до същото заключение: без всякакво съмнение жените бяха по-добри от мъжете. Бяха по-ласкави, по-любящи, по-състрадателни и по-нежни; по-малко склонни към насилие, към егоизъм, към самоутвърждаване и към жестокост. Освен това бяха по-благоразумни, по-интелигентни и по-трудолюбиви.

   Всъщност, питаше се Мишел, наблюдавайки движението на слънцето зад завесата на прозореца, за какво служат мъжете? Възможно е в минали времена, когато мечките са били повече, мъжествеността да е играла особена и незаменима роля; от няколко века насам обаче от мъжете очевидно нямаше никаква полза. Те понякога пропъждаха скуката, играейки тенис, но това все още не беше беда; имаше моменти, когато решаваха, че би било полезно да тласнат историята напред, което правеха преди всичко, като предизвикват революции и войни. Освен че нанасяха неизмерими страдания, революциите и войните разрушаваха най- доброто, останало от миналото, което принуждаваше човечеството всеки път да започва всичко отначало. Когато не се вписва в нормалния ход на развитието, човешката еволюция придобива хаотичен, неравномерен, лишен от структура и белязан от насилие облик. За всичко това бяха виновни преди всичко мъжете с тяхното увлечение по риска и хазарта, с нелепото им тщеславие, безотговорност и склонност към насилие. Един свят, съставен само от жени, би бил във всяко отношение безкрайно по-добър; би се развивал по-бавно, но равномерно, без връщане назад и без гибелни преоценки, към състояние на всеобщо щастие.

   Сутринта на 15 август той стана и излезе от къщи с надеждата, че няма да срещне никого на улицата; това се оказа почти вярно. Нахвърли няколко бележки, към които щеше да се върне десетина години по-късно, когато пишеше най-значителния си труд, „Пролегомени към съвършената репликация“...

Издателство Факел експрес

Елементарните частици в Хеликон

Елементарните частици в Books.bg

Иля Велчев >> Божи знак

Любовта на Абдулалмаз бей и София

... В огъня на ХІХ век, четири фигури – четири посоки. Четири човешки знака в историята на Балканския полуостров и все още огромната Османска империя. В лична битка с Времето, Народността, Религията, Насилието, Изкушението. Далечни и близки, непримирими и неразбрани, всеки откърмен със своя Бог, търсещи голямата Божия светлина. Българката София и турчинът Абдулалмаз, Нурие и Ангел – четири ярки съдби, изрязани с остър нож в една архаична азбука на догматични и жестоки, писани и неписани правила и закони.

Чедата на Аллаха срещу чедата на Христа. И едните, и другите са чеда на Бога, с една грижа, с една надежда, с един страх, с едно сърце. С един живот и една смърт. С едно щастие. Само едно.

Над Абдулалмаз и София е Божият знак. За него мечтаят посвоему и мюсюлманката Нурие, и християнинът Ангел. Божият знак е само знак, начало... А после?

Героите, обградени от човешки погледи, думи и сенки, вървят по по тъничкия, люшкащ се мост над пропастите на двата стари свята – християнския и мюсюлманския.

И все пак – в началото бе любовта...

Издателство Жанет 45

Божи знак в Хеликон

Божи знак в Books.bg

Виктор Юго >> 21 стихотворения

Двуезично издание

Единство

На хоризонта, цял в мъгли, над върховете,

на заник слънцето – небесно дивно цвете –

клонеше в тоя час... Върху порутен зид

сред диви макове и бурен упорит

бе маргаритка най-случайно избуяла –

със скромен ореол, невинна, снежнобяла;

и от руините, сред прашните цветя,

във вечния лазур око бе впила тя,

в безсмъртната звезда, огряваща безкрая:

– И аз съм тук с лъчи, и аз в света сияя.

Гранвил, юли 1836

Превод Кирил Кадийски

Издателство Нов Златород

21 стихотворения в Хеликон

21 стихотворения в Books.bg

Дени Дидро >> Монахинята

Фанатизмът е на една стъпка от варварството. Скептицизмът е първата стъпка към истината. Дени Дидро

Разказ за печалната съдба на едно младо момиче, което има свои разбирания за живота, свои мечти и желания, но по чужда воля попада в манастир, в който се сблъсква с такава среда, обкръжена е с такива хора, натъква се на такива неща, които разтърсват цялата ѝ душа.

Романът е личната изповед на монахинята Сюзан Симонен. Животът ѝ съвсем не е лек. От малка, отритната от своите родители и сестри, тя живее в неведение за причините за поведението на роднините си. След постъпването си в манастира майка ѝ и разкрива ужасната тайна белязала младините ѝ. Сюзан разбира че е плод на изневярата на майка си, а баща ѝ е категоричен в решението си да я изпрати в манастир, за да не отнема от зестрата на сестрите си. Майка ѝ я обвинява, а баща ѝ я мрази.

Сочена като нежелана и необичана грешка, тя попада в манастира Сент-Мари. Там Сюзан непрекъснато се бунтува и иска да излезе. Накрая успява, но не за дълго. След броени дни тя пак е пратена в манастир, но този път в Лоншан. Оказва се,че манастирът – привидно най-религиозното място – е институция, в която се потулват престъпления и срамни тайни, институция, основана на диктат и насилие, в която младата монахиня се сблъсква с проблеми, които подлагат на изпитание не само моралната ѝ устойчивост, но и разбиранията ѝ за морал и почтеност.

Издателство Фама

Монахинята в Хеликон

Монахинята в Books.bg

Карл Май >> Винету [ II ]

Отново с Винету и неговият кръвен брат Олд Шетърхенд

   Обстоятелствата ми наложиха да се разделя с Винету, защото той трябваше да преследва убиеца Сантър, но дори не подозирах, че ще изминат месеци, докато отново видя моя червенокож приятел и кръвен брат. Ние – Сам Хокинс, Дик Стоун, Уил Паркър и аз – стигнахме след продължителна и изморителна езда устието на южния приток на Ред Ривър, който Винету наричаше Рио Боксо де Начиточес. Тук очаквахме да заварим някого от апахите, но за съжаление тази надежда остана напразна. Вместо очаквания пратеник на уговореното място намерихме труповете на двамата търговци, които ни бяха дали сведения за селото на кайовите. По-късно научих, че ги е бил застрелял Сантър. Тъй като не открихме никакъв знак от апаха, не можехме да го последваме. Отправихме се към Арканзас, за да се доберем по най-краткия път до Сейнт Луис. Искрено съжалявах, че нямаше да се видя с приятеля си, но по никакъв начин не можех да променя нещата...

   След дълго пътуване една вечер се озовахме в Сейнт Луис. Първата ми работа беше да посетя моя стар познат господин Хенри.

   Когато прекрачих прага на работилницата му, той седеше до лампата край струга си и не чу, че вратата се отваря.

    – Добър вечер, господин Хенри! – поздравих аз, като че ли се бяхме разделили едва вчера. – Скоро ли ще е готова новата карабина?

   При тези думи седнах на края на струга, както често бях правил и преди. Старият Хенри скочи от стола, втренчи се в мен като замаян и след малко извика радостно:

   – Ти... ти... ти ли си? Ти си тук? Учителят... земе... земемерът? Дя... дя... дяволският Олд Шетърхенд?!

   После ме сграбчи в обятията си и така ме притисна към гърдите си, че дъхът ми секна.

   – Олд Шетърхенд? Откъде знаеш това име? – попитах, след като се поуспокоих.

   – Откъде ли? И питаш още? Навсякъде се говори за теб. Обесник такъв! Станал си уестман и половина! Господин Уайт, инженерът от съседната до вас група, пръв донесе новини за теб; трябва да ти кажа, че само те хвалеше. Но Винету ти създаде ореола.

   – Как така?

   – Просто ми разказа всичко, всичко!

   – Разказал ти е! Та нима Винету е бил тук?

   – Разбира се!

   – Но кога?

   – Преди три дни. Разказвал си му за мен, за мен и за стария мечкоубиец и като минавал през Сейнт Луис, не можел да не ми се обади. Описа ми всичко, което сте преживели и извършили. Знам за стария бизон, за гризли и така нататък! Дори си получил правата и властта на вожд.

   Хенри продължи доста време в този дух и аз на няколко пъти се опитах да го прекъсна, но напразно. Той не спираше да ме прегръща, радвайки се страшно много, че бе станал причина да замина за Дивия запад. Най-сетне успях да чуя какво му бе разказал Винету за преследването на Сантър.

   Престъпникът се бил движил с кануто толкова бързо, че успял да стигне до устието на южния приток едновременно с търговците, въпреки че те бяха напуснали селото на Тангуа много по-рано. Понеже бил принуден да се откаже от златото на Винету, се стремял на всяка цена да се сдобие с пари. Със стоките си търговците му дошли добре. Вероятно бил застрелял нищо неподозиращите хора от засада. После си плюл на петите заедно с мулетата им. Всичко това Винету бил разбрал от следите, които били останали на онова място.

   Убиецът се е бил нагърбил с нелека задача, защото не е проста работа да преведеш сам толкова товарни животни през прерията. Подобно нещо е свързано с големи трудности. Освен това е трябвало да бърза, защото е знаел, че го преследват.

   За нещастие на апаха няколко дни валял дъжд и всички следи били заличени, така че Винету не можел да се осланя на очите си, а разчитал само на предположения и изчисления. Вероятно било Сантър да посети някое от околните поселища, за да продаде заграбената плячка, и на апаха не му оставало нищо друго, освен да обиколи всички тези поселища едно след друго.

   Едва след няколко дни безплодно търсене отново попаднал на следите му във факторията на Гейтър. Там Сантър бил продал всичко, купил хубав кон и се отправил по тогавашния път край Ред Ривър на Изток. Винету върнал придружаващите го апахи в родните им земи, защото само щели да му пречат, и продължил преследването сам. Имал достатъчно златни зърна, за да може да живее по-дълго време на Изток...

   От факторията вождът проследил дирите на Сантър в усилена езда чак до Сейнт Луис. От тук Сантър се бил отправил за Ню Орлиънс. Поради бързината, с която се е движел, Винету е пристигнал преди мен в Сейнт Луис. Бе заръчал на Хенри да ми каже да го последвам, ако желая, към Ню Орлиънс, но не ме съветвал да предприемам това пътуване поради нарастващата несигурност в Юга. Америка се намираше пред прага на Гражданската война.

   Винету бе добавил още, че по-късно във всички случаи щял да остави известие при господин Хенри за мястото, където бих могъл да го намеря...

Издателство Труд

Май Винету [ II ] в Хеликон

Май Винету [ II ] в Books.bg

Мирела Иванова >> Всички разкази са за теб

Тези истории са се случили, само хората са други или другаде

Разказите на Мирела Иванова казват по един или друг начин: „Това е животът ни, той е болезнено разпънат между страхове, смърти, колебания, надежди – но това е той, разговаряме с родителите си на други, чужди езици, единствено децата ни крепят като паяжинки към стената на дните, любовите ни се раждат с възторг и се разкъсват, нямаме молитва, а само усещане за нея… Гергина Кръстева, Литературен вестник

Издателство Прозорец

Всички разкази са за теб в Хеликон

Всички разкази са за теб в Books.bg

Васил Гюзелев >> Княз Борис I

Княз Борис Първи (852-889) | Кавханите и ичиргу боилите на българското ханство-царство (VII-XI в.)

Академик Васил Гюзелев е световен авторитет в медиевистиката (по-конкретно Българското и Европейското Средновековие).  Научните му занимания в тази област продължават повече от шейсет години. Отличителна негова черта като учен е, че го проучва главно чрез изворите – тези залостващи врати на всяко историческо познание, чието отваряне не почти винаги е трудно и съпроводено с големи усилия.

   Понякога изпитвам съмнение, че не съм успял да установя, проумея и изтълкувам всичко извлечено от изворите. Ала и в такива случаи рядко съм прибягвал до предположението, защото то не е решение на който и да е въпрос или проблем. Академик Васил Гюзелев

Издателство Захарий Стоянов

Княз Борис I в Хеликон

Княз Борис I в Books.bg

Фернан Бродел >> Граматика на цивилизациите

Да се обясни съвремието си остава претенция...

   Би било приятно да дефинираме думата „цивилизация“ ясно и просто, ако е възможно, както се дефинира права линия, триъгълник, химическо тяло...
   За съжаление речникът на науките за човека изобщо не позволява категоричните дефиниции. Без всичко в тях да е несигурно или в развитие, повечето термини, които далеч не са фиксирани веднъж завинаги, варират при различните автори и не престават да се развиват пред очите ни. „Думите – казва Леви-Строс – са инструменти, които всеки един от нас е свободен да употребява според желаната от него употреба, при условие, че обясни намеренията си.“ Това означава, че в секторите на науките за човека (както и в сектора на философията) най-простите думи често и задължително променят смисъла си в зависимост от мисълта, която ги оживява и използва.

Думата „цивилизация“ – неологизъм – се появява

късно във Франция, през ХVІІІ в., и то рядко.

   Била е създадена въз основа на „огражданен“, „огражданявам“, които отдавна съществуват и се употребяват редовно през ХVІ в. „Цивилизация“ все още е (около 1732 г.) само юридически термин, който обозначава юридически акт или присъда, която прави граждански даден криминален процес. модерният израз в смисъла на „преминаване към цивилизовано състояние“ идва по-късно, през 1752 г. изпод перото на Тюрго, който по онова време пише един труд по всеобща история, но самият той няма да го публикува. Официалното навлизане на думата в печатен текст несъмнено е отбелязано с публикуването на Трактат за населението (1756) от мирабо – бащата на революционния трибун: става въпрос за „движещите сили на цивилизацията“ и дори „за лукса на една фалшива цивилизация“.

   Като казвам това, нека се позабавляваме, като установим, че самият Волтер не е използвал удобната дума „цивилизация“, „при положение, че именно той е човек, създал понятието... в своето Есе върху Нравите и върху Духа на Нациите (1756) и е направил първото очертаване на една всеобща история на цивилизацията“ (Й. Хьойзинха).
   С новия си смисъл „цивилизация“ най-общо се противопоставя на „варварство“. От една страна са цивилизованите народи, от друга – дивите, примитивните или варварските народи. Дори „добрите диваци“, скъпи на мнозина през ХVІІІ в., не са наречени „цивилизовани“. Няма никакво съмнение, че в новата дума „цивилизация“ френското общество от края на царуването на Луи ХV вижда със задоволство собствения си портрет, който, впрочем, и днес още може да ни очарова от дистанцията на времето. Във всеки случай думата се появява, защото от нея е имало нужда. До този момент „учтив“, „възпитан“, „граждански“, „огражданен“ (употребявани за човек, който има добри маниери и светско поведение) не съответстват на никакво съществително. Думата „възпитание“ е имала по-скоро значение, отнасящо се до обществения порядък, което го отдалечава доста от прилагателното „учтив“, което Всеобщият речник на Фюретиер дефинира по следния начин: „Казва се преносно за морал и означава цивилизован. Цивилизоване, оглаждане на нравите, да станеш граждански и социален... Нищо не е по-способно да цивилизова и да оглади един млад мъж от разговора с дамите.“

Цивилизация и култура. Тръгнала от Франция, 

думата „цивилизация“ бързо обикаля Европа.

Думата „култура“ върви заедно с нея.

   Думата е в Англия от 1772 г. насетне, а несъмнено и по-рано, под формата civilization, която надделява над civility, установена несъмнено отдавна. Zivilisation се настанява без трудности в Германия, противопоставяйки се на старата дума Bilding. В Холандия обаче се сблъсква със съществителното beschaving, образувано от глагола beschaven: изтънчвам, облагородявам, цивилизовам. Тъй като има почти същия смисъл, beschaving с лекота ще се натовари с понятието „цивилизация“ и по такъв начин ще окаже съпротива на новата дума, която въпреки всичко се появява: civilisacie. Същата съпротива отвъд Алпите и поради същите причини: италианският език притежава и бързо ще започне да използва в същия смисъл като цивилизация старата и хубава дума civiltà, с която още Данте си служи. Тъй като е съвсем на място, civiltà ще попречи на вмъкването на новата дума, но не и на разгорещените спорове, които тя донася. През 1853 г. Романьоси напразно ще се опита да лансира incivilmento, която за него означава преминаване към цивилизованост, както и самата цивилизация.
   Всъщност понятието „цивилизация“ е най-малкото двойно.
   То обозначава едновременно моралните ценности и материалните ценности. Така Карл Маркс ще разграничава (материалните) инфраструктури от (духовните) свръхструктури, като вторите зависят напълно от първите. Шарл Сеньобос казваше на шега: „Цивилизацията, това са пътищата, пристанищата и кейовете“, своеобразен начин да каже: това не е само духът. „Това е всичко, постигнато от човека“, твърдеше марсел мос, а историкът Йожен Кавеняк: „Това е минимум от наука, изкуство, порядък и морални ценности...“
   Следователно цивилизацията има поне два етажа. Оттук произтича изкушението, изпитано от мнозина автори, да разграничат двете думи: „култура“ и „цивилизация“, така че едната да поеме достолепието на духовното, а другата – тривиалността на материалното. За жалост, никъде няма съгласие относно това оразличаване: то ще варира в зависимост от страните или в една и съща страна – в зависимост от епохите, от авторите...
   В Германия след известно колебание разграничението ще доведе до известно превъзходство, дадено на „култура“ (Kultur) и на съзнателно обезценяване на „цивилизация“. За А. Тьониес (1922) и Алфред Вебер (1935) „цивилизация“ е само съвкупност от технически и практически познания, сбор от средства, с които да се действа върху природата; „култура“, напротив, са нормативните принципи, ценностите, идеалите, с една дума – духът.
   Тези позиции обясняват разсъждението, на пръв поглед странно за един французин, на немския историк Вилхелм момсен: „Днес (1951) е дълг на човека цивилизацията да не разрушава културата, нито техниката – човешкото същество.“ Това изречение ни учудва, защото у нас думата „цивилизация“ остава доминираща, както е в Англия или в Съединените щати, докато в Полша и в Русия „култура“ надделява, както в Германия (и по причина на Германия). Във Франция думата „култура“ запазва силата си само когато трябва да се обозначи „всяка лична форма в живота на духа“ (Анри мару): ние ще говорим за културата, а не за цивилизацията на Пол Валери; като „цивилизация“ обозначава по-скоро колективните ценности.
   Ето вече доста усложнения, да добавим и последното, най-важното. Англосаксонските антрополози, като се започне с Е. Б. Тейлър (Примитивната култура, 1874 г.), са търсили, за да я приложат към примитивните общества, които изследвали, дума, различна от „цивилизация“, която на английски обикновено се използва по отношение на модерните общества. Те ще кажат, и почти всички антрополози в крайна сметка ще кажат след тях, примитивните „култури“, противопоставено на „цивилизациите“ на развитите общества. И именно с тази двойна употреба ще се сблъскваме често в този труд, като всеки път ще противопоставяме „цивилизация“ и „култура“.
   За щастие за прилагателното „културен“, създадено в Германия около 1850 г., чиято употреба е толкова удобна, не съществува нито едно от тези усложнения. Всъщност то обозначава съвкупността на съдържанието, което покриват едновременно „цивилизация“ и „култура“. При тези условия ще кажем за дадена цивилизация (или за дадена култура), че тя е съвкупност от културни блага, че нейното географско местоположение е културен ареал, нейната история е културна история, че заемките от една цивилизация в друга са културни заемки или преноси, като те могат да бъдат както материални, така и духовни. Това твърде удобно прилагателно предизвиква доста раздразнения; обвиняват го, че е варварско, зле формулирано. Но докато не му се намери съперник, бъдещето му ще остане сигурно. То е единственото, което осигурява службата си.

Около 1819 г. думата „цивилизация“, която до

този момент се употребява в единствено чисто,

преминава в множествено.

   От този момент нататък тя „проявява тенденция да придобие нов смисъл, съвсем различен: съвкупността на характеристиките, които проявява колективният живот на дадена група или на дадена епоха“. Ще кажем: цивилизацията на Атина през V в. или френската цивилизация по времето на Луи ХІV. Да се постави ясно проблемът за цивилизацията и цивилизациите означава да срещнем още едно усложнение и то не е малко...

Издателство Изток-Запад

Граматика на цивилизациите в Хеликон

Граматика на цивилизациите в Books.bg