петък, 8 ноември 2013 г.

Симеон Радев >> Ранни спомени

В 1954 г. бяха много потиснат и като размишлявах как мога да освободя духа си от това угнетение, намерих, че най-доброто средство ще бъде да опиша спомените си от моите ранни младини, когато, ученик в Македония и Цариград, живеех с гордостта да казвам, че съм българин, и с радостта, че се уча... Симеон Радев

   Моята личност не е достатъчно значителна, за да може едно описание на моето детство и на моето юношество да представлява само по себе си особен интерес. Но като говоря за спомените си от тия години, ще имам случай да дам някои черти от бита, националния живот и обществените отношения за едно време в Македония, което е като продължение на Възраждането. Когато встъпвах в своето юношество, в Македония се начена и революционното движение. Аз влязох в него още невръстен. И тук има нещо да разкажа. Ще говоря също и за петте години, които прекарах в Галатасарайския лицей в Цариград. В него са се учили известен брой българи, между които трима с историческо име: Тодор Каблешков, Стоян Михайловски и Константин Величков. От разказа ми за това училище – останало такова, каквото е било в тяхно време, със същата програма и с някои от същите учители – ще може да се види при какви условия те са се възпитавали.

Издателство Изток-Запад

Ранни спомени в Хеликон


четвъртък, 7 ноември 2013 г.

Мони Алмалех >> Архангелите в Библията

Анализ на ивритските названия на серафими, херувими, офаними и какво се крие зад тях; самите названия са код, който остава непреводим в индоевропейските езици...

Чрез ивритската езикова картина на света имената дават информация за същността, особеностите и функциите на архангелите. Със същия метод са разгледани и падналите ангели. Приведени са и културологични данни – мнения от библеистиката, юдаизма и християнството, илюстрирани с много примери от Стария и Новия завет за участието на ангелските същества в съдбите на пророци, апостоли, царе, племена и народи.

Издателство АИ Проф. Марин Дринов



Албер Камю >> Изгнанието и царството

Бих нарекъл неговия песимизъм „слънчев”, подобно на тъмните петна по слънчевата повърхност. Жан-Пол Сартр

Камю пресъздава красивите, но сурови пустинни пейзажи на родния си Алжир или дивите, загадъчни джунгли на Бразилия.
Французойка на средна възраст постепенно попада под омаята на Северна Африка, осакатен ренегат полудява поради жестокостта на ближните си, бъчвар наблюдава бавния упадък на занаята си, добросърдечен учител трябва да избере между закона и спасяването на един живот, скромен художник се сблъсква с лицемерието в света на изкуството, френски инженер открива ново семейство в далечна страна...

Издателство Фама



Любен Каравелов >> Българи от старо време. Хаджи Ничо

Такава е човеческата натура! Хората заборавят всичко, даже и угризението на своята собствена совест. Любен Каравелов

   Чудна и необяснима комедия е нашият живот... Случвало ли ви се е, мои мили братя, да се поразмислите някога защо човек живее и що той търси на тоя свят? Погледайте на това същество, което се нарича човек, погледайте сами на себе си, погледайте на човеческите тежки мъки и страдания, на неговите огнени старания и безумни стремления, на неговата любов и ненавист, на неговите страхове и радости, користолюбие самолюбие, надежди, подлости, низкости, великодушие и пр., и пр. и помислете си, че това същество, ако не днес, то утре ще да умре и не ще да остави после себе си ни спомен, ни уважение, ни добро име. Не е ли чудно, като погледаш на тоя червек, който се нарича човек, как се той надува с богатството си, с колата си, с мустаките си, с облеклото си и как той иска да му се кланят другите смъртни в това също време, когато е и сам нищо повече освен милионно нищожество? Колко борби, колко страсти, колко мъки, колко гладуване и жадност, а защо? – Да спечели повече пари, да глоби сиромасите, да убие няколко сиромашки семейства, а после – да стане нищо и никакво, да се изгуби като пара или като паяжина, която плува в сухо време по въздухът, и да не остави никакъв спомен, а може и проклятие. А какви вселени, какви геометрически пространства, какви големи планове и предмети се отражават в мозъкът на нищожният човек, комуто твърде често нашата планета се струва като едно парче кал; а като разгледаш по-натънко работите, то и човекът е такава съща кал, от която се правят и грънците, подниците и кирпичите. Но ако захване човек да си задава повече въпроси „защо и за какво?“, то той ще да иде твърде далеч, напр. той може да попита: „А защо?... Защо са тия планети и комети, тия неподвижни грамади мъртви звезди и тия слънца и месечини със своите мъртви сили и със своето механическо движение? Не за живите същества ли са тия създани? Не за човека ли са тия скопосани? Не за папа Пия, за султанът, за Наполеона, за джелатите и за кръвопийците ли са измайсторисани? Но за какво са тия живи същества? Защо и за какво са тия папи и Наполеони? За какво са балдьовские и битолските просеци? Защо е французкият народ? Защо са турците, чокоите, чорбаджиите?“ – That is the question, мои братя! В природата, казват философите, няма дума защо и за какво, в нея всичките неща са на мястото си и нищо не стои и не живее без цел. Добро! Но кой е в състояние да ми каже отдека произлази човеческата безцелност, низкост, нищожество, подлост и пр.? Аз ще оставя на римският събор, на цариградският синод и на атинският университет да разрешават тия тежки въпроси, защото тям е назначено от самата природа да носят очила, и ще се завзема да реша едно нефилософическо и некосмополитическо, но свое народно питане:
   – Защо и за какво е на светът хаджи Ничо?
   Но преди да захвана да отговарям на това питане, аз трябва да кажа кой е хаджи Ничо и из кой клас на животните той принадлежи по зоологията.
   Хаджи Ничо е човек благочестиви, намусени, намръждени, величествени, с една дума, човек чорбаджийствени. Лицето му прилича на пълна месечина, каквато се тя показва на смъртните хора на тринайсетият ден после своето рождение: лице светликаво, лъскаво, мазно и червеникаво, а главното достойнство на това лице е да се потее и зиме, и лете. Но да не помислите, че тоя пот се лее от стъкленият образ на хаджи Нича от физически усилия или от тежки работи. - Не, тоя пот се търкаля по Ничовото лице от рахатлък и от мас. Ничовите очета са подпухнали от лой, веждите му са гъсти, боят му е среден, чувството голямо и валчесто, и въобще всичката негова фигура представляла нещо с и то и щастливо, мазно и доволно, гладко и набито. Подобни хора, както и подобни котараци, можете да видите само в твърде богатите къщи, в манастирските готварници и между докторите и селските чорбаджии. Но твърде често се случва, щото и касапите, по някакви си невидими съдби, имат такива същи физиономии. С една дума, физическите негови красоти се определят твърде просто: махнете му главата и ще да остане една квадратна маса, която е съставена из лой и крехчина.
   Хаджи Ничо се смее само тогава, когато е прилично да се смее, т.е. пред своите подчинени той бива важен и ни една жилища на неговото лице не показва евангелическа кротост; пред равните, т.е. пред ония хора, които имат толкова също пари, колкото и той, хаджи Ничо бива весел и сладкообразен. Неговата усмешка има такова свойство, което успива човека и той (човекът) чувствува такова нещо, което прилича на дрямка, подобно усещане се появява у попа или у калугеринът, който, после дългата черковна служба, се връща во своя си и лопне първата чаша ракия; или у тоя човек, който е получил наследство; или, най-после, у писателят, който е можал да напише колко-годе остроумна статийка и да ухапе своят брат. Пред по-силните и пред по-богатите хаджи Ничо е просто на просто мекере; пред тях е той ням като риба и каквото и да говори силният, то хаджията на всичко се съглашава. Например, ако хаджи Ничо отиде при някой консул и консулът му каже, че българите трябва да се преселят на месечината, то Ничо захваща да накарва народът да пътува над облаците, и тежко томува, който каже: „Не бива“ – него Ничо нарича предател, вагабонтин и безумна глава. С една дума, хаджи Ничо е роб на по-силните и по-умните.
   Хаджи Ничо е търговец човек, но у него има нещо си, което се нарича чокойско, нотабилско, чорбаджийско, аристократическо, военно и сенаторско. За тия Ничови качества и за неговите физически достойнства той е известен на всичките кабинетни хора и затова политиката е най-голямата храна за неговият ум. Ничо е дотолкова уверен в своите политически способности, щото и сам вече се е уверил, че е роден на тоя свят само и само за големи работи, както Атила беше уверен, че той е назначен от бога да развали светът. Ако Наполеон се разболее, то хаджи Ничо му назначава наследник и определява каква политика трябва да държи тоя наследник, за да може да се удържи на тронът си. Ако Прусия или Англия обяви война на Америка или на Франция, то хаджи Ничо пита:
   – А Росията с кого е?
   – С Прусия – му отговарят.
   – Прусия ще да надвие – говори Ничо и така сладко се ухилва, чегато е той сам на Бисмарково място.
   Хаджи Ничо ходи всяка неделя в черкова, но не ходи, защото му се ходи, а да се покаже на светът и да покаже своето величие. Един философ казал: „Аз се не боя от бога, защото не съм направил никакво зло. Молят се богу само ония хора, които са грешни“. Но хаджи Ничо има много грехове, а ако се не моли, то се не моли по други причини.
   Хаджи Ничо обича паричките и затова употребява всичките средства само и само да ги добие. Когато един из консулите му казал, че българите трябва да се преселят на месечината, то хаджи Ничо се съгласил с консулът и обещал се да му помага.
   – Хайде да работим – казал консулът.
   – Пари трябват, ваше високоблагородие!
   – Колко пари трябват?
   – По три жълтици за човек.
   Парите били дадени в ръцете на хаджията, който на всеки човек дал по една жълтица, а двете трети били скрити в касата му за черни дни. Ако някой намисли да прави черкова, то хаджи Ничо казва:
   – Хайде да правиме, ама парите да са у мене... Аз давам триста жълтици.
   Черковата се прави, милостиня се събира, хаджи Ничовото име се чуе, а в касата му капиталът се увеличава от черковните свещи и от процентите на черковните суми.
   – Хайде да направиме училище – говори хаджията, – за да покажеме на светът, че и ние работиме.
   – Хайде – отговарят неговите мекерета и училището се прави повече за хаджийската каса, нежели за народът.
   Да кажем накратко, хаджи Ничо е знаменит човек и затова аз трябва да опиша всичкият негов живот...

Издателство Дамян Яков



сряда, 6 ноември 2013 г.

Джон Пониатоф >> Проектът „Манхатън“

В 5.30 сутринта на 16 юли 1945 година, понеделник, започва атомната ера...

Усещането за ужас и разкаяние е особено осезателно в последвалите писания на онези, които присъствали на Тринити. Самият Опенхаймер уподобява себе си на Прометей, наказан от Зевс, за това че е дал на хората огъня и сравнява чувствата си с тези на Алфред Нобел, който се е надявал, че като открива динамита, ще сложи край на всички войни. Опенхаймер цитира древноиндийския епос Бхагавад Гита: Сега моето име е Смърт, Разрушител на света...

Издателство Икон



Мигел де Унамуно >> Дневник

Импресии, фрагментарни текстове, сентенции, съкровени молитви, аналитични разсъждения, критика, есеистични форми...

Успоредно с чисто персоналните елементи, впрочем твърде оскъдни на брой, напомнящи за автобиографчно-мемоаристичния жанр, Дневника изобилства от библейски цитати, откъси от религиозни текстове, препратки към теолози и философи...
Всъщност истински личното в този дневник са разсъжденията на автора върху основните теми, които го вълнуват като човек и които са залегнали в цялостното му творчество...

Издателство Захарий Стоянов

Дневник в Хеликон

Дневник в Books.bg

Антон Стайков >> Кратка история на българския комикс

Деветото изкуство в България от края на XIX до началото на XXI век

От комичните ленти, повлияни от европейската сатирична преса, през детските поучителни кратки истории жанрът преживява първия си разцвет в годините на Втората световна война, когато всеки ден излиза различен вестник с комикси. След 1944 г. България поема по пътя на социализма, а комиксът се превръща в инструмент за идеологическо възпитание и на деца, и на възрастни. Появяват се римуваните назидателни ленти във вестник „Септемврийче” и сатиричните пропагандни комикси във вестник „Стършел”. През 60-те, 70-те и 80-те години около издателство „Български художник” и култовите списания „Космос”, „Дъга” и „Чуден свят” се създава атмосфера на свободни пластични търсения, която стимулира развитието на комиксовия жанр. Освен поредиците в периодични издания, за първи път се появяват т. нар. романи в картини, а няколко фантастични и патриотични комиксa се публикуват като отделни албуми. В списание „Дъга”, утвърдило се като най-успешната комикс медия у нас, изгряват имената на майсторите на рисунката и разказа Стоян Шиндаров, Христо Кърджилов, Петър Станимиров, Евгений Йорданов, Николай Додов, Димитър Стоянов–Димо, Сотир Гелев, Румен Чаушев и много други...

Издателство Кибеа



вторник, 5 ноември 2013 г.

Жан Жьоне >> Негрите

Веднъж един актьор ме помоли да напиша пиеса, която да се играе от чернокожи...

   В „Негрите“ Жьоне отново се занимава с властовите позиции – с доминирането и изначалното неравенство на хората спрямо идентификацията и отношението на обществото спрямо външните белези. Тази драма грешно възприемана като критика на расизма, всъщност представлява трагично разсъждение за същността на човешката природа – групирането и утвърждаването на личностите и групите е нужно, за да могат те да потвърдят знанието за себе си.
   Йерархията се строи върху гърба на „отхвърлените”, които са толкова желани, колкото и мразени – всъщност това е личната тема на Жьоне – за мъчителното, болезнено неприемане от обществото, а по-късно и влюбването в него, защото омразният обект на желания се превръща в любовен. lesbonnes.wordpress.com

Издателство Фама

Негрите в Хеликон

Негрите в Books.bg

Чарлс Дикенс >> Никълъс Никълби

Който някога е бил джентълмен, винаги ще бъде джентълмен. Чарлс Дикенс

   При все че около „Голдън Скуеър“ живеят доста членове на по-улегналите професии, не може да се каже, че някой би минал оттам на отиване или на връщане от някъде. По-скоро е бивш площад – градски квартал, познавал по-добри времена, сега разчитащ предимно на отдаването на квартири под наем. Голяма част от първите и вторите му етажи са дадени, обзаведени, на неженени джентълмени; често приемат и пансионери. Мястото е особено популярно сред чужденците. Мургавите мъже с едрите пръстени, дебелите верижки на часовниците и рунтавите мустаци, които се събират под колонадата на Операта, а през сезона – пред касата й между четири и пет следобед, когато раздават запазените места, до един живеят, ако не на „Голдън Скуеър“, то на някоя от съседните улици. В района живеят и две-три цигулки и един духов инструмент от оперния оркестър. Пансионите му са музикални и звуци от пиана и арфи се носят привечер около главата на печалната статуя – духът – пазител на купчинка неподдържани храсти в центъра на площада. Вечер през лятото всички прозорци зеят, та минувачът може да види групи смугли мустакати мъже да димят страховито, облегнати по первазите. Вечерната тишина се нарушава от груби гласове, репетиращи вокални изпълнения, а въздухът ухае на разни висококачествени тютюни. Там делят царство енфието и пурите, немски лули и флейти, цигулки и виолончела. Това е област на песните и пушека. Уличните оркестри се амбицират, когато свирят на „Голдън Скуеър“, а пътуващите акапела певци неволно потръпват, щом извисят глас в очертанията му.
   На пръв поглед не прилича на подходящо за бизнес сделки място, но независимо от всичко, господин Ралф Никълби бе изкарал там много години, без ни най-малкото оплакване в това отношение. Не познаваше никого от околните, нито него го познаваха, при все че имаше репутацията на човек с огромно богатство. Търговците твърдяха, че бил някакъв си адвокат, а останалите съседи смятаха, че бил нещо като генерален агент – като и двете предположения се отличаваха с точността и категоричността, присъща, а и желателна, за всякакви предположения, отнасящи се до чужди дейности...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Колибри



понеделник, 4 ноември 2013 г.

Ахмед Марашлъ >> Настрадин Ходжа накара света да се смее

Настрадин Ходжа осмива лекомислието, мързела и хитруването, знае как да се оправи с опаките хора и да накаже наглите и безочливите нахалници, а понякога се надсмива и над собствената си непохватност и неблагоразумие...

И в българските приказки много често Хитър Петър и Настрадин Ходжа се срещат и надлъгват.
Техните приключения са смешни, забавни, но и поучителни. Никога не е излишно да си извадим поука от хорската глупост, стиснатост, хитрост и лукавство.
А в приказното народно творчество и най-големият умник си намира майстора.

Издателство Унискорп



Орасио Кирога >> Нощ в райската градина

Хора, животни и природа съжителстват в хармония или стълкновение, ала неизменно обречени да съществуват заедно...

   Кученцето Олд излезе през вратата и лениво прекоси двора. Спря се в началото на пасището; присвивайки очи, измери планината, докато ноздрите му потрепваха, и приседна спокойно. Съзерцаваше еднообразната долина Чако, с редуващите се поле и гора, гора и поле, като единствените цветове бяха жълтеникавото на тревата и черното на гората, затваряща хоризонта на близо двеста метра от трите страни на ранчото. На запад полето се разгръщаше – разливаше се в равнина, но неизменната тъмна ивица я преграждаше в далечината.
   В този ранен час околността, заслепяваща със светлината си по пладне, придобиваше равномерна ведрина. Не се забелязваше нито един облак, не се долавяше нито един повей на вятъра. Под покоя на посребреното небе полето излъчваше ободряваща свежест, която вдъхваше меланхолични въжделения за по-добре възнаградена работа, въпреки че несъмнено следваше пореден ден на суша. Милк, бащата на кученцето, на свой ред прекоси двора и клекна до мъничето с вяло изскимтяване на ситост. И двамата стояха неподвижни, тъй като все още нямаше мухи.
   Олд, който от известно време гледаше полите на планината, рече:
   – Утрото е свежо.
   Милк проследи погледа на кученцето и остана втренчен и примигващ разсеяно. След малко каза:
   – На онова дърво има два ястреба.
   Извърнаха безразлични погледи към един минаващ наблизо вол и по навик продължиха да наблюдават наоколо.
   В това време изтокът започваше да поруменява като ветрило, а хоризонтът изгуби утринната си отчетливост. Милк кръстоса предните си лапи и усети лека болка. Погледна ги, без да помръдва, и накрая реши да ги подуши. Предишния ден беше извадил оттам едно пике и припомняйки си какво бе изстрадал, дълго близа болната си лапа.
   – Не можех да вървя!
   Тъй като Олд не разбра за какво става въпрос, Милк допълни:
   – Има много пикета.
   Този път мъничето разбра. И само добави след известно време:
   – Има много пикета.
   И едното, и другото куче убедено замълчаха отново.
   Слънцето се показа; и в обливащите ги първи лъчи пуйките в планината се заиздигаха в чистия въздух със своите възгласи, напомнящи звуци на чаранга. Кучетата, позлатени от надвисналото над хоризонта слънце, извърнаха очи, поглъщайки сладостната му мекота с блажено примигване. Малко по малко двойката прерасна в група с идването на останалите другари: Дик, мрачният любимец; Принс, чиято горна устна беше разцепена от едно коати и откриваше зъбите му; и Исонду, с индианско име. Петте фокстериера заспаха проснати и блаженстващи от ситост.
   Час по-късно надигнаха глави; откъм обратната страна на странното ранчо на два етажа – долният от глина, горният от дърво, с тераси и перила като на вила – бяха доловили стъпките на своя стопанин, който слизаше по стълбата. Преметнал кърпа през рамо, мистър Джоунс се спря за момент на ъгъла на постройката и погледна към слънцето, което вече се бе издигнало нависоко. Все още беше с поглед като на мъртвец и увиснала устна след по-дългата от обичайните безсънна и самотна нощ, прекарана в пиене на уиски.
   Докато се миеше, кучетата се приближиха и подушиха ботушите му, мързеливо поклащайки опашки.
   Както всички опитомени животни, така и те разпознаваха дори най-слабо загатнатия признак на махмурлук у своя стопанин. Отдалечиха се бавно, за да се проснат отново на слънце, но напиращата жега скоро ги накара да напуснат мястото си и да се подслонят на сянка в коридорите на постройката.
   Денят напредваше подобно на другите през този месец; сух, ясен, с четиринайсет часа изпепеляващо слънце, което сякаш разтапяше небето и в миг набраздяваше влажната земя със спечени белезникави улеи.
   Мистър Джоунс пообиколи, огледа свършеното предишния ден и се върна. През цялата сутрин не свърши нищо. Обядва и се качи да подремне.
   Към два часа пеоните дойдоха, за да плевят, независимо от жаркия час, тъй като бурените не оставяха на мира памуковата плантация. След тях се завтекоха и кучетата, особено горещи привърженици на земеделието още от миналата зима, когато се научиха да се съревновават с ястребите за белите червеи, които изникваха по време на оранта. Всяко куче се примъкваше към някой от ратаите, придружавайки с душенето си глухите удари на мотиката.
   А топлината се засилваше. Въздухът вибрираше на всички страни в тихата околност, която блестеше ослепително заради слънцето и нараняваше погледа...

Издателство Колибри



неделя, 3 ноември 2013 г.

Габриел Хамилтън >> Кръв, кости и масло

Едно необичайно пътешествие на Габриел Хамилтън през различните кухни в живота ѝ: селската кухня на детство ѝ; френската, гръцката и турската; бездушието на кетъринга; собствената ѝ кухня в Prune; кухнята на италианската ѝ свекърва...

   Баща ми изобщо не можеше да готви. Тогава той беше сценограф на театрални и търговски представления и имаше ателие за „дизайн и строителство“ в Ламбъртвил – града, където бе израснал и където баща му бил местният лекар. Ние, децата, винаги се натъквахме на хора, които казваха: „Дядо ви изроди и тримата ми синове!“ или „Дядо ви караше кадилак! Една от малкото коли по онова време в Ламбъртвил!“.
   След детството си в този малък провинциален град баща ми, най-малкият син, отишъл в колеж и след това – във висше училище за изкуства. Върнал се с мустаци, зелен форд „Мустанг“ и тъмносив костюм и се установил там, в родния си град. През 1964 г. купил старата пързалка за кънки с огромния куполовиден покрив и гигантския дървен под в края на Саут Юниън Стрийт. В тази сграда той основал ателието си, открита работна площ, където можеше да бъде построен, издигнат и боядисан декор, голям колкото носа на кораб, след което да бъде разглобен и откаран в града за товарене. Всяка година, когато му възлагаха да построи декорите за „Ринглинг Брос“, „Барнъм“ и цирк „Бейли“, ние ходехме в ателието след училище, профучавахме покрай платформите на колелца, блъскахме се в краката на пушещите дърводелци и сценични работници от профсъюза, които работеха с триони, платна и бои. Качвахме се и се спускахме по камари от навит черен и син плюш, подредени като в магазин за килими, и топяхме ръцете си във варели, пълни с блестяща боя. Да надникнеш под капака на сто и деветдесет литров варел със сребърна блестяща боя – варел, който двама мъже вкарваха с ръчна количка в стаята за бояджийски материали – и след това да потопиш ръцете си до лакти в него е преживяване, което със сигурност доживот съхранява в сърцето ти представата, че баща ти е най-забавният човек на света.
   Правехме костюмите си за Вси светии от светещ гел, черни театрални плюшени завеси, ленен плат и полиестер. Когато отидохме с татко да видим цирка на „Мадисън Скуеър Гардън“, прекарахме почти цялото време зад кулисите, където се запознахме с Мишу, най-ниския човек в света, и галихме дългите кадифени хоботи на слоновете с накичени глави. Запознахме се с Гюнтер, укротителя на лъвове, възхищавахме се на русата му коса и на силния му загар и се кикотехме като хлапета, каквито всъщност бяхме, на удивителния му задник в електриковосиньото му трико – висок, заоблен и стегнат, като две парчета великденска шунка.
   С печенето на агнетата свързвам предимно баща си, защото той можеше да си го представи и да създаде нужния декор за събитието. Баща ми имаше око за нещата. Можеше да погледне обгърнатите от скеле каменни развалини на Акропола например и без усилие да завърши картината до последния детайл – с какво са облечени хората, какво казват и правят. При вида на рушаща се дорийска колона той си представяше целия град, неговите жители и миризми, плана за сглобяването му и растенията в саксии. Там, където всички останали виждахме единствено пустата, обрасла поляна зад къщата, осеяна с дупки на катерици, през която тече кален плитък поток, и нацепената дървена количка, която почти бях надрастнала, той виждаше своите приятели: художници, учители и касапи, сценографи и руски осветители, капитани на кораби и търговци на железария, всички с чаши в ръка, представяше си как смехът им се извисява над главите ни и след това го поглъща балдахинът от кленови листа; виждаше плачещите върби, ронещи листата си като сълзи над брега на потока; светулки и гайдари, които пристигат през лепкавата лятна влага; огромната яма, в която горят въглища от ябълково дърво, а над тях се пекат четири агнета; миризмата на пушек от изгоряло дърво, която се носи във влажния летен нощен въздух. Наистина. Татко си представяше всичко така романтично.
   — Всички останали правят костите на скелета и се грижат конструкцията да не се разпадне. Аз се занимавам с романтиката – казваше той за цялата си работа.
   Майка ми беше готвачката в кухнята с шестте котлона и мивката с две отделения, където правеше салата от зелен фасул, винегрет от аспержи и маслени сладкиши и броеше купчините картонени чинии с помощта на по-голямата ми сестра – двете правеха „скелета“, както го наричаше баща ми. Обаче той – с дългите бакенбарди и авиаторските слънчеви очила, кутиите цигари „Кемъл“ без филтър и акварелните бои (и заплата на художник) – ни научи да създаваме красота там, където я няма, да бъдем неразумно щедри, да променим поне частичка от света, като просто приготвим малка вечеря за приятелите си. От него научихме как да организираме бляскави събирания.
   Спомням си, че имаше Зимен руски бал, за който баща ми получи кашони, големи колкото хладилници, пълни с изкуствен сняг, доставен от Тексас, и машина за сух лед, която да заскрежи стаите, та обстановката да наподобява сцена от „Доктор Живаго“. На една вечеря за Деня на влюбените той достави стотици еклерови лебеди с малки тестени крила и с шии и човки от резенчета бадем, които при изпичане ставаха черни. Татко ги пусна да плуват по двойки върху „езеро“ от плексиглас с размера на огромно съпружеско легло и със снежни натрупвания от сладкарска захар по бреговете.
   — Лебедите избират партньора си за цял живот – отбеляза той.
   За едно събиране на мароканска тема, което родителите ми организираха, баща ми построи миндери от парчета шперплат и ги покри с огромни вълнени одеяла и оранжев велур от ателието. В момента, в който свещите бяха запалени, а електрическите лампи – загасени, цялата къща вече изглеждаше като място, където уважаемите ханъми от харема на велик паша биха се събрали, за да предложат на мъжа си нарове, шамфъстък, а може би и други плътски наслади. Имаше гоблени и килими, натрупани на купчина, висока колкото мен, където възрастните, пийнали вино с подправки и хапнали пай с гълъбово месо, можеха да се излегнат. Помня, че в разгара на купона обикалях оскъдно осветените стаи и наистина усещах духа на епохата – началото на седемдесетте години на двайсети век, – като че ли и тя се бе изтегнала на бутафорното канапе с дълга коса и рокля от макраме, без да забелязва колко е късно и че аз все още съм будна.
   Но печенето на агнешко не беше тематично, нито сложно организирано. Беше обикновено семейно събиране, организирано всяка година, за което беше необходим единствено огън и парче шперплат върху магаре за рязане на дърва, за да се разфасоват агнетата. Палехме огън в нашата плитка яма с дължина около два метра и половина и ширина около метър и осемдесет. Възможно е баща ми да я е изкопавал сам, но ако наоколо се е навъртал шестнайсетгодишен младеж като сина му, най-големия ми брат Джефри, най-вероятно двамата са я изкопавали заедно. Във всеки край на ямата правеха малка стена от блокчета от бетон и пепел, отгоре слагаха тежка дъска и всичко изглеждаше като таблите на огромно легло, върху което ще бъдат поставени дървените пръти с набучените агнета. Агънцата, с кривите им зъби и млечни очи, бяха заклани и приготвени в месарница „Мареска“, а после нанизани на триметровите пръти от ясен, тъй като клоните на ясена са толкова прави, че можеш много лесно да прободеш с тях агне...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Гурме ООД



Треванян >> Санкцията Айгер

Джонатан Хемлок е професор по история на изкуството, алпинист и наемник, извършващ „санкции“ за пари, за да попълва колекцията си от картини, купени на черния пазар...

   Уличните лампи от ковано желязо на „Сен Доминик” още не бяха станали жертва на загрозяващите града живачни лампи и Уърмуд се забавляваше, като наблюдаваше как сянката му се изплъзва изпод краката и се удължава напред, докато следващата лампа не превземеше властта и не хвърлеше скъсената му сянка зад гърба му. Докато гледаше през рамо, възхитен от този оптичен феномен, се блъсна в поредния стълб.
   Когато се свести, се огледа гневно по улицата, мислено предизвиквайки всеки, който го е видял.
   Някой наистина го беше видял, но Уърмуд не знаеше това, затова хвърли разярен поглед на виновния стълб, изпъна рамене, обръщайки дланите си напред, и пресече улицата към
хотела си.
   Коридорът миришеше успокоително на онази смесица от мухъл, дезинфектант и урина, типична за долнопробните хотели. Според докладите по-късно Уърмуд трябва да бе влязъл между 11:55 и 11:57. Независимо от точното време, можем да бъдем сигурни, че той бе погледнал колко е часът, наслаждавайки се, както винаги, на светещия циферблат на часовника си. Беше чувал, че фосфоресцентният материал, от който са изработени тези циферблати, може да причини рак на кожата, но той смяташе, че компенсира риска, като не пуши. Беше развил навика да поглежда колко е часът винаги, когато се озове на тъмно. Иначе каква би била ползата от светещ циферблат? Може би времето, което отдели да размишлява над това, съставляваше и разликата между 11:55 и 11:57.
   Докато се качваше по мъждиво осветеното стълбище, застлано с влажен, протъркан мокет, той си напомни, че „победителите побеждават”. Духът му обаче спадна, като чу кашлянето от съседната стая. Беше мъчителна, давеща, болезнена кашлица, която се разнасяше цяла нощ. Никога не бе виждал стареца в тази стая, но мразеше кашлицата, от която не можеше да заспи.
   Застанал пред вратата, той извади дъвката от джоба си и я разгледа. „Вероятно микрофилм. И най-вероятно е скрит между дъвката и хартийката. Където обикновено има смешни картинки.”
   Ключът му завъртя разхлабената ключалка. Когато затвори вратата след себе си, си отдъхна с облекчение. „Няма съмнение – призна той, – победителите...”
   Но мисълта му беше прекъсната в зародиш. Не беше сам в стаята.
   С реакция, която Центърът за обучение би аплодирал, той пъхна дъвката в устата си заедно с хартийката и я преглътна точно в мига, в който тилът му беше размазан. Болката беше наистина много остра, но звукът беше по-ужасен. Нещо като да счупиш стъбло на целина с ръце над ушите си, само че по интимно.
   Чу звука от втория удар съвсем ясно – течно изхрущяване – но за негово учудване не го заболя.
   Заболя го после. Не виждаше, но знаеше, че прерязват гърлото му. От представата за това потрепери. Надяваше се да не повърне. След това се заловиха със стомаха. Нещо студено влизаше и излизаше от корема му. Старецът в съседната стая кашляше и се давеше. Съзнанието на Уърмуд подгони мисълта, която бе прекъсната от първоначалния му страх.
   „Победителите побеждават”, помисли си той и после умря...

Издателство Екслибрис

Санкцията Айгер в Хеликон

Санкцията Айгер в Books.bg