събота, 23 ноември 2013 г.

Мюриъл Спарк >> Портобело Роуд

Често се питам дали всички ние не сме герои в някой от сънищата на Бог. Мюриъл Спарк

   Героите в разказите на Мюриъл Спарк, понякога самотни, останали с неразбрано чувство за добродетели, друг път обкръжени с голямо внимание, но всички толкова наивни към предизвикателствата, изпречили се на пътя им. Присъстват различни образи: богатата, егоистична жена, беднякът, робите, слугинята, веселият луд и много други, но всеки от тях прави неволни грешки и претърпява драстични последствия. Емоциите преминават от пълно безразличие до прекомерно желание за чувства, любов, авантюри...
   Сюжетите са различни, лаконични, но увлекателни и доставят наслада на всеки, осмелил се да вкуси от тях. Интересна е срещата с човека, който „мете опадалите листа в сърцето на мъглицата“, с младежа, открил непредсказуема формула за тайните на щастието, също така да се проследи как човешки живот може да бъде олицетворен в една птича песен и поуките и удоволствието от други вълнуващи приключения по страниците на книгата...

Издателство Сиела

Портобело Роуд в Хеликон


Гийом Аполинер >> Поезия

Понякога е добре да спреш да преследваш щастието и просто да си щастлив. Гийом Аполинер

Есен

Куц селянин върви в студената мъгла
След своя вол мъгла и тая есен
Потулила бедняшките села

Вървят и селянинът тананика песен
За любовта и за разбитите мечти
За пръстена за изневярата проклета

О есен есен лятото погуби ти
Вървят в студената мъгла два сиви силуета



Издателство Захарий Стоянов



петък, 22 ноември 2013 г.

Андреас Алтман >> Срещнеш ли Буда, убий го!

Всъщност будизмът ме интересува толкова малко, колкото и един мач между Червено-белите на Есен и Пройсен Мюнстер. Ето защо бях купила тази книга за подарък. После поразлистих, зачетох предговора и не можах да спра... Лаура Боден

   Всяка написана днес книга за Индия ще бъде актуална и след сто години. Само цифрите ще трябва да се променят. Вместо един милиард жители през 2110 година ще има 25 милиарда. Краставите кучета ще бъдат 25 пъти повече. И армията свещени крави по улиците ще се е увеличила неимоверно. Както и армията от главоломно множащите се тенекиени крави. 
   Няма нишка на търпението, по-дълга от индийската. Индиецът може да излезе от дома си и да се окаже сред купчина фъшкии. Но да не почувства нищо, никаква ярост, да не долови нищо, никаква воня. Или пък да почувства всичко и да долови всичко. И въпреки това да не се ядоса.
   При наша милост, чуждоземците, онези с по-малките сърца, нещата също са си постарому. И в ХХI век всеки индийски прошляк, който се приближи твърде много до нас, предизвиква прилив на адреналин. Защото все още не сме способни да го подминем хладнокръвно. И се бъркаме за някоя монета. Някои продължават раздразнени по пътя си, други раздразнено подават няколко рупии. Индия е гигантско огледало. Всеки може да надникне в него и да се огледа. Който напусне страната в същото състояние, в което е дошъл, е бил мъртъв още при пристигането си. Защото радикалността на полуострова е шанс. Пътешественикът, осмелил се да се възползва от него, рискува да си тръгне оттук като друг човек. Такъв бих искал да съм и аз. 
   За един писател страната е истинско Ел Дорадо. Тъй като няма народ, който по-безусловно се оставя да бъде подведен от магията на думите. Минавам покрай една съборетина и чета: Палас Хотел. До нея стои един Супер Делукс Хотел, съборетина и той. Думите блестят, това има значение. Не мизерната мазилка, не мебелираната с вехтории рецепция. Ето я тайната на индийците. Тази им способност да се катапултират от действителността. Езикът като вълшебен еликсир, трамплин в един фантастичен свят...

Издателство Аквариус



Андре Жид >> Дневник

Когато престана да се възмущавам, това означава, че остарявам. Андре Жид

Той няма доктрина, която да предложи, но и никога не е искал да предлага такава. Освен едно краткотрайно навлизане в политиката, за което по-късно съжаляваше, той искаше да бъде само човек на изкуството, т. е. човек, чието единствено занимание е да дава съвършена форма на мислите. Ролята на автора е да построи едно жилище, а на читателя – да се настани в него... Андре Мороа


Издателство Албор

Дневник в Хеликон

Дневник в Books.bg

Добри Войников >> Криворазбраната цивилизация

Диалози, Криворазбраната цивилизация, стихотворения, литературна теория и критика, фейлетони и статии от Д. Войников, биография, статии за творчеството на писателя...

   Подобен на маловръстно дете, нововъзрождающий са народ има слабостта да са досягва повече до ония неща, които бият повече на очи. Тъй вънкашната лъскавина на работите прави му най-силни впечатления. Следствието е взето вместо самата причина, отражението – вместо самата същност. Повърхните впечатления оставят и повърхни познания: а от такива познания излизат криви разсъждения. От това – и криви убеждения, които представят смешни умове.
   У младите народи почти сичко върви по-скоро по подражание, отколкото по систематично изследувание. Много пътя най-добрите, най-нравственита начала са взети наопаки, разбрани накриво. От това вместо морал или благонравие в тях се вгнездява деморализация, разврат; вместо искреност, братска любов и привязаност – гордост, презрение и ненавист; вместо задружност и съгласие – раздор и разединение; следователно, вместо развитие – затъпление и заблуждение. А заблуждението спира напредъка на душевното развитие и образование.
   Модата е зета вместо цивилизацията.
   Действително, у тия новосвестявани народи облеченият с по модата панталони и герок, с часовник и кордон, на една ръка с преметнатопардесю, а в другата бастунче, с ръкавици и лъскави чепици, ако знае и две-три френцки или немски, минува за образован човек – разбрал света. Тъй и една жена, нагиздена с по модата кокошат костум, перест палтон, с изпърчени по последнята мода коси – кок или букли, – с над вежди или навръх капела, с прещипнати чепички, опънати ръкавички, копринена омбрелка и покачен с дълъг кордон злат часовник, е съща мадама или демоазела. А мъж и жена, заловени подмисца на разход са вече върха на цивилизацията.
   Видиш ли по модата дрехи, по модата къща, покъщнина – там ти е вкарана цяла цивилизацията. Ако при тия чуеш, че са говори френцки или немцки, там ти е цветът на цивилизацията; ако ли има украсен ала франга салон и с клавир, там ти е тронът на цивилизацията. Тъй имали европейците и тъй живеели, затова и ний, за да бъдем като тях хора цивилизовани, тъй тряба да имаме и тъй да живейме. Ама европейците знаяли да правят фабрики и да вадят сякакви хубави, лъскави, красиви работи – нека ги вадят, а ний ще си ги купуваме скъпо-скъпо и с тях ще са красим. Сетне тий знаяли да правят вапори и железни пътища – нека ги правят, а ний ще им плащаме и ще са носим.
   А в душевно отношение тази криворазбрана цивилизация има други хубости, други следствия: уважението към вероизповедните обряди много пътя е заместено с насмешни подигравки; почестта към старите – с презрение; учтивостта към нежния пол – с безочливост; срамът – с необюздана смелост. Гражданска добродетел, човеколюбие, братска любов, състрадание, социална привързаност: сички тия са избърсани из речника на мнимо образования. Криворазбраната свобода на съвестта е изгонила из главата му сяко вероизповедно и морално назидание, а софистическите мъдрования, кривовтълпените убеждения и съзетото твърдоглавие така са укоравили сърцето му, дето не може са откри ни най-малка нежна чувствителност. От това и в него ни най-малка черта от ония благородни чувства, които въздигат душата до истинското образование. Да, мнимоцивилизованият е нещо повече от простотата: той сичко умее, сичко знае; той ти говори за човеколюбие, за гражданска добродетел, за братска любов, за съгласие, за единство, но без да ги сеща той сам, без да ги има на сърцето си и без да ги върши. Сичко, що е вън от неговия собствен интерес, говори го само и само, за да препоръча себе си, че умее да разсъждава, да дава мнения, съвети, че знае, че е учен, образован.
   Днес имаме живи примери пред очите си. Погледнете ония съседни нам народности, които, при сичката си политическа самостоятелност и независима самоуправност, от 30-40 години насам, като са били повечето слепи подражатели на вънкашната политура на цивилизацията, отколкото сериозни изследователи на нейните основни начала, не са направили никакъв успех в индустрията и въобще в промишлеността. Освен това в тях не може са каза, че има положени здрави основи от един морален живот за една благонадеждна бъднина: деморализацията, разпръсната чрез мнимообразовани личности в масата на народа, като заразява сяко благородно чувство, вдъхнато може от народното благочестиво предание, затрива и сяко морално наставление и поучение, което може да става било в училищата, било в черквите.
   Такъва една зараза върлува у някои млади народи, които искат да са мерят с ония от образована Европа.
   При свестяването на нашата народност, от няколко време насам, тази истата зараза не закъсня да посети и нашето младо поколение именно в ония места на отечеството ни, дето са появили някои фалшиви светила от европейското просвещение. Добре е злото овреме да са предвари. А това стои най-много в ръката на нашите разбрани наставници и учители в народните ни училища – единствените ни общи заведения, дето нашите рожби могат са сдоби с добра отхрана и с народно просвещение.
   Но тия наши учители и наставници малко би съдействували, ако техните поучения и наставления не би са отражавали и в самия обществен живот на народа. Нравствените поучения в черквите, назидателните сказки в читалищата, неделните училища и народното вестникарство са извикани на помощ за запазвание народната маса от гореказаната зараза – деморализацията.
   Немалко, мисля, би послужили като припаза за това зло и даваните сегиз-тогиз някои добри театрални представления с морална цел за поучавание и поправяние побърканите нрави. Действително театърът е помогнал немалко за развитието на народите, кога той е бил не само едно просто забавление и наслаждение на страстите (което, напротив, е развратявало народите, а едно общо училище, дето народът, под едно приятно забавление, може действително да намери душевна храна.
   Докато Атина и Рим слушаха героическите трагедии на техните изкусни поети, народното чувство и гражданската добродетел правеха чест на еленина, както и на римлянина. Когато обаче бакхенските комедии зеха да са заместят с разкошни представления, които нямат за цел друго, освен да ласкаят страстите и да запленяват сърцата, тяхната слава зела да помрачава. Когато Корнейл и Расин даваха храна на францушкий театър, народът във Франца чувстваше сладостта на хубавото, доброто и моралното и добиваше повече и повече морална сила за народно развитие; когато обаче поучителните комедии на Молиера зеха да са заместят със сладострастни представления и разкошни балети, моралът зе да губи своето благотворително влияние между народа и деморализацията полека-лека по-свободен вход на по-голям размер в народната маса.
   При започетъка на народното развитие историческата драма и карактеристическата комедия би били в значителна полза. Историческата драма, като има за предмет да изложи на сцена героически, благодетелни, народополезни дела на някои исторически личности, а най-паче от народната история, освен що запознава зрителите с тия доблестни личности, служи още да вдъхнува благородно усещания, добродетелни понятия, човеколюбиви стремления и да покаже още някои слабости или заблуждения както: несъгласие, раздори, интриги какви погубителни сетнини произвеждат във вреда на общото добро. А карактеристичната комедия, като представя на живо образи от слаби и смешни характери, както: глупешки постъпки, несумесани наемания, съзети умове с хвърчащи идеи, фанатически предразсъдъци и проч., има за морална цел да поправи погрешките и недостатъците, вмъкнати в общежитието – на общо или на частно, – като по един весел и смешен начин оставя да говори само поучението, което под образа на схема втълпява най-добри впечатления.
   Такъвато идея е била единствена идея, що ма е подканила да съставя някоя друга исторически драми и ги изложа на сцена пред сънародниците си в Браила, Букурещ и Галац. Същата идея ма е подканила да напиша и настоящата комедия „Криворазбраната цивилизация“.
   В лицето на доктора Маргариди исках да представя като един апостол на мнимата цивилизация, която запленява слабите умове на девицата Анка и на майка ѝ Злата, слепи подражатели на модите. Като помощник негов е додадено лицето Димитраки, Анкин брат, превзет младеж, и с несвестни мъдрувания. А в лицето на Хаджи Коста, Анкин баща, е представен противоположен характер, който предвижда злочестните сетнини на неразбраните глупави последователи на речената цивилизация. Такъв второстепенен характер искал съм да покажа и в лицето на баба Стойна, която играе главна комична роля. А в лицето на Марийка мислил съм да представя скромното българско момиче, което пази почест към майка си и има уважение към българщината. Митю и неговите другари Герги и Пенчю, български младежи, любители на питието, немалко са увличат по проповедта на Маргариди, който ги подканя да презрат народните обичаи и хора́, па да са учат на европейски. Митю, също влюбен в лицето на Анка и подбуден от завист и отмъщение на нейния любовник Маргарида, става най-сетне героят, който заедно с другарите си, още и Димитракя и Злата, дошли вече в съзнание, убива проповедника на мнимата цивилизация, който бе докарал до обезчестение дома на Хаджи Коста. С други думи, деморализацията, която са раздава чрез буйната несвестност на младежите у един народ, може да са изгони със свястната съзнателност тоже на младежите.
   Сполучил ли съм всичко това, или не, остава на благоразумното разсъждение на знающата наша почтена публика. Лаская са само да вярвам, че тая ми пиеса, ако не за друго, да послужи поне като за повод в избирание театрални представления, които би послужили в полза за предпазвание крехките клончета на новоразцъхваното наше народно дърво срещу заразителната буйност на злите ветрове, които завейват в едва пролетното начало на народното ни процветвание...

Издателство Захарий Стоянов



четвъртък, 21 ноември 2013 г.

>> Митология

Митове, легенди и предания от цял свят

Класическа древногръцка и римска, келтска и ирландска, артурова, египетска, африканска, индийска, китайска, австралийска аборигенска, северноамериканска и мезоамериканска митологии, с повече от 750 пълноцветни изображения, предоставени от водещи художествени галерии, музеи и частни колекции от целия свят.

Издателство Елементи

Митология
в Хеликон

Митология
в Books.bg

Йосиф Бродски >> Самотни пътешествия

Писателят е самотен пътешественик и няма кой да му помогне...

Обществото винаги е повече или по-малко негов враг. И когато го отхвърля, и когато го приема...
Човекът е като събирателното – не печели нищо от смяната на местата. Можеш само да замениш една трагедия с друга трагедия. Това е стара истина. Единственото, което превръща трагедията в съвременна, е усещането за абсурд при вида на нейните герои. Както и при вида на зрителите ѝ. Йосиф Бродски

Издателство Факел експрес



Джеръм К. Джеръм >> Шегите на феята Малвина

Голямото нещо е да бъдеш силен

   Доколкото си спомням, за пръв път го видях на вмирисан параход със само един комин, който по онова време се движеше между Лондон и Антверпен. Вървеше по палубата, хванат подръка с една може би твърде ярко облечена, но определено привлекателна млада дама, като двамата говореха и се смееха шумно. Стори ми се странно, че той е мой спътник на този параход. Пътуването продължаваше осемнайсет часа, а билетът за отиване и връщане струваше една лира, дванайсет шилинга и шест пенса, което включваше по три яденета в двете посоки. Както брошурата добросъвестно поясняваше, питиетата се плащаха отделно. Аз печелех по трийсет шилинга седмично като счетоводител във фирма на търговски посредници на Фенчърч Стрийт. Купувахме срещу комисиона различни артикули за нашите клиенти в Индия, тъй че аз бях станал експерт по цените. Поръбеното с боброва кожа палто, което той носеше (защото, макар да беше късно лято, вечерта бе студена), със сигурност струваше няколкостотин лири, а дискретно изложените му украшения спокойно можеха да бъдат заложени за хиляда и повече.
   Бях се вторачил в него и докато двамата минаваха край мен, той отвърна за момент на погледа ми.
   След вечеря, както се бях облегнал с гръб на планшира на десния борд, той излезе от единствената лична каюта, с която корабът можеше да се похвали, и като застана срещу мен с широко разтворени крака и пура между дебелите устни, започна хладно да ме разглежда, сякаш ме оценяваше.
   – Отивате на малка ваканция на Континента? – поинтересува се.
   Не бях съвсем сигурен, преди да заговори, но неговото съскане, макар и съвсем леко доловимо, издаваше, че е евреин. Чертите му бяха груби, почти брутални; но неспокойните му очи така блестяха, цялото му лице до такава степен внушаваше власт и силен характер, че общото чувство, което той извикваше, бе възхищение, примесено с известен страх. Тонът на гласа му излъчваше хладно пренебрежение – тон на човек, който често открива, че превъзхожда останалите и е дотам свикнал с това откритие, че то вече не го прави самомнителен.
   Зад този глас се долавяше нотка на властност, която не ми хрумна да оспорвам.
   – Да – отвърнах аз, като добавих, че никога преди не съм бил в чужбина и съм чувал, че Антверпен е интересен град.
   – Колко дълго ще останете? – попита той.
   – Две седмици – отговорих аз.
   – Но бихте искали да видите нещо повече от Антверпен, ако можете да си го позволите, нали така? – предположи той. – Например очарователната малка страна Холандия. Две седмици са достатъчно време, за да я обиколите цялата. Впрочем аз съм холандец, холандски евреин.
   – Говорите английски като англичанин – казах му аз. Някак си ми се искаше да му се харесам. Трудно бих могъл да обясня защо.
   – И още половин дузина езици не по-зле – засмя се той. – Напуснах Амстердам осемнадесетгодишен като пътник в трета класа на един емигрантски кораб. Оттогава не съм се връщал.
   Той затвори вратата на каютата зад себе си и като пресече палубата, сложи силната си ръка на рамото ми.
   – Ще ви направя едно предложение – каза. – Моят бизнес е такъв, че човек не може да престане да мисли за него дори за няколко дни, а по ред причини – тук той хвърли поглед през рамо към вратата на каютата и се засмя кратко – аз не искам да водя с мен хора от своя персонал. Ако ви интересува една кратка обиколка, при която ще ви бъдат платени всички разноски в първокласни хотели, а накрая добавка и банкнота от десет лири в джоба, можете да го получите срещу два часа работа на ден.
   Предполагам лицето ми е изразявало съгласие, защото той не изчака да отговоря и веднага продължи:
   – Имам само едно условие: да не си бъркате носа и да си държите устата затворена. Пътувате сам, нали?
   – Да – казах аз.
   Той написа нещо на един лист от бележника си, който после откъсна и ми даде.
   – Това е вашият хотел в Антверпен – каза той. – Вие сте секретарят на мистър Хорейшо Джоунс. – Той се подсмихна, докато произнасяше името, което очевидно не му подхождаше. – Почукайте на вратата ми утре в девет часа сутринта. Лека нощ!
   Той прекъсна разговора толкова рязко, колкото го беше и започнал, и се върна в своята каюта... Урокът

Издателство Фама



сряда, 20 ноември 2013 г.

Мария Груева >> Из „Пътеводител на културологическия стопаджия“

Бродения

   Първо: в един от най-известните си стихове великият Ли Бо споделя как стоял с купичката си вино сред цветята, опивайки се от мигновеността.

   Второ: най-из вестната притча на философа Джуан Дзъ (IV в. пр.Хр.) разказва как той веднъж спял и сънувал, че е пеперуда, и когато се събудил, не бил сигурен дали той, философът Джуан Дзъ, е сънувал, че е пеперуда, или е пеперуда , която сънува, че е Джуан Дзъ.

   Та по този повод един от Десетте гении на епохата Тали (VІІІ век), поетът Пян Ци, пише стихче, посветено на отшелника Цу.


   Пътека с билки, килим от мъх червен.
   Прозорец в планината – прели ва крехка зеленина.
   Завиждам на виното ти сред цветята,
   на пеперудите, летящи в твоя сън.


   Ние не завиждаме. Ние сме тунджъ – съпричастни към висшите цели.

Издателство Жанет 45



Мирча Елиаде >> Шаманизмът и архаичните техники на екстаза

Идеология, техники, символики и митологии

Екстазът, предшестващ магико-религиозните практики, е състоянието, в което древният дух е постигнал знанието за Универсума, където битуват космическите стихии-божества и хтонични създания. По този начин се заражда митопоетическото мислене на света и възникват екзистенциалната, трансцеденталната и есхатологичната символика... Изследването на Елиаде обхваща невероятен по обем материал и ареал: от степите на Централна Азия, през териториите на Тибет, Китай, Корея и Япония, Северна и Южна Америка и достига Австралия и Океания. Една от най-стойностните черти на монографията е, че снема митологичните и религиозни напластявания в структурата на шаманизма, за да достигне до квинт-есенцията - екстаза на медиатора... Михаил Ненов

Издателство Изток-Запад



Ръдиард Киплинг >> Приказки

Защо слонът има дълъг хобот и как камилата се е сдобила с гърбица, а кой, кога и как е написал първото писмо?...


Котката, която ходеше, където си ще

   Сега слушай, чувай и внимавай, о, мое Безценно съкровище, защото това беше, стана и се случи в онова далечно време, когато питомните животни бяха още диви. И Кучето беше диво, и Конят беше див, и Кравата беше дива, и Овцата беше дива, и Свинята беше дива – всички бяха съвсем диви и си ходеха и бродеха из Дълбоките диви дебри, където им очи видеха. Но най-диво от всички диви животни беше Котката. Тя ходеше-бродеше, където си ще, и където да идеше, ѝ беше добре.
   Разбира се, Човекът също беше див. Той беше ужасно див и навярно не би почнал да се опитомява, ако не беше срещнал Жената. Тя именно му каза, че този див негов начин на живот не ѝ харесва, и веднага се запретна на работа: намери една удобна и суха пещера, в която се спеше много по-приятно, отколкото върху купчина мокра шума; посипа пода ѝ с чист пясък; накладе чудесен огън от дърва в дъното ѝ; закачи на отвора ѝ една изсушена кожа от див кон с опашката надолу и каза:
   – От днес нататък сме Мъж и Жена и имаме свой дом и домакинство. Изтривай си краката, когато влизаш, мили!
   Тази първа вечер, о, мое Безценно съкровище, те ядоха дива овца, печена на горещи камъни и подправена с див чесън и див пипер; после дива патица, пълнена с див ориз и с див кимион, и с див магданоз; след това джолан от див вол; и накрая диви череши и диви портокали. Като се нахрани, Мъжът си легна край огъня и веднага заспа, но Жената остана будна. Тя си разпусна косите, взе една голяма плоска кост ѝ това беше овнешка плешка, ѝ вгледа се в чудните знаци по нея, хвърли съчки в огъня и запя. Това беше първата Песен-магия на света.
   А далече сред Дълбоките диви дебри всички диви животни се скупчиха на едно място, откъдето се виждаше светлинката на огъня, и почнаха да се чудят какво ли ще е това.
   И Дивият кон тропна с дивото си копито и каза:
   – О, мои приятели и мои неприятели, не ще е за добро тази голяма светлина, която Мъжът и Жената са направили в Голямата пещера!
   Но Дивото куче вдигна дивата си муцуна, подуши миризмата на печено овнешко и каза:
   – Аз пък мисля, че ще е за добро. Ще ида, ще видя и след туй ще ви кажа. Хайде, Котано, тръгвай с мен!
   – Мяу! – каза Котката. – Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, ѝ е много добре! Няма да дойда с теб.
   – Тогава отсега нататък не съм ти приятел! – каза Дивото куче и се затича към Пещерата. Но когато то се отдалечи, Котката си каза: „Където да ида, ми е все добре. Защо пък да не ида да видя и да си дойда, когато си ща?“ – И тя тръгна след Дивото куче леко, меко и безшумно и се скри съвсем до Пещерата, на едно място, откъдето можеше да чува всичко.
   А щом стигна до входа на Пещерата, Дивото куче повдигна с муцуна изсушената конска кожа и шумно подуши приятната миризма на печено овнешко. Жената го чу, засмя се и каза:
   – Ей го първото! Диво, дошло от Дивите дебри, какво искаш?
   Дивото куче каза:
   – О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, какво мирише тъй приятно сред Дивите дебри?
   Тогава Жената взе от земята един печен овнешки кокал, хвърли го на Дивото куче и каза:
   – Диво, дошло от Дивите дебри, вкуси и опитай!
   Дивото куче схруска кокала и той беше по-вкусен от всичко, което беше вкусвало дотогава. И то каза:
   – О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, дай ми още малко!
   А Жената каза:
   – Диво, дошло от Дивите дебри, помагай на моя Мъж, когато излиза на лов през деня, и пази Пещерата ни нощем, и аз ще ти давам печени кокали колкото искаш.
   – Хм! – каза си Котката, която ги подслушваше. – Тази Жена е много хитра, но аз съм по-хитра от нея!
   А Дивото куче пропълзя в Пещерата, сложи глава в скута на Жената и каза:
   – О, Приятелко моя и Жено на приятеля ми, ще помагам на твоя Мъж, когато излиза на лов през деня, и ще пазя Пещерата ви през нощта.
   – Фу! – каза си Котката. – Това Куче е ужасно глупаво!
   И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. Но не каза никому ни дума.
   А на сутринта, когато се събуди, Мъжът каза:
   – Какво дири тук Дивото куче?
   И Жената каза:
   – То вече не се казва „Диво куче“, а „Първи приятел“, защото ще ни бъде приятел, дорде свят светува. Вземи го със себе си, като тръгнеш на лов!
   На следната вечер Жената донесе от лъката няколко зелени наръча сочна трева и когато ги сложи да се сушат край огъня, от тях замириса на прясно сено; и тя взе ремъци от конска кожа, седна на входа на Пещерата и първо изплете един оглавник, а после се вгледа в плоската овнешка плешка и запя. И това беше втората Песен-магия на света.
   Далече сред Дълбоките диви дебри Дивите животни се питаха какво ли се беше случило с Дивото куче. И накрая Дивият кон тропна с копито и каза:
   – Ще ида, ще видя и след туй ще ви кажа защо Дивото куче не се е върнало. Хайде, Котано, тръгвай с мен!
   – Мяу! – каза Котката. – Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, ѝ е много добре! Няма да дойда с теб.
   Но когато Дивият кон се запъти към Пещерата, тя тръгна след него леко, меко и безшумно и пак се сгуши на онова местенце, откъдето се чуваше всичко.
   А когато чу Дивият кон да тропа и да се препъва в дългата си грива, Жената се засмя:
   – Ей го и втория! Диво, дошло от Дивите дебри, какво искаш?
   И Дивият кон каза:
   – О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, къде е Дивото куче?
   Жената се засмя, вдигна от земята плоската плешка, вгледа се в нея и каза:
   – О, Диво, дошло от Дивите дебри, ти не си дошло заради Дивото куче, а заради сухото сенце.
   И Дивият кон – като тропаше и застъпваше гривата си – каза:
   – Истина е. Дай ми да си хрупна от него!
   А Жената каза:
   – Диво, дошло от Дивите дебри, наведи си дивата глава и носи отсега нататък това, което ще ти сложа; и тогава ще имаш сухо сено три пъти на ден!
   – Хм! – каза си Котката, която ги подслушваше. – Тази Жена е много хитра, но аз съм по-хитра от нея!
   А Дивият кон наведе дивата си глава и Жената му нахлузи оглавника от ремъци и Дивият кон дъхна в краката ѝ и каза:
   – О, Господарко моя и Жено на господаря ми, ще ви служа честно заради това чудесно сенце.
   – Фу! – каза си Котката. – Този Кон е ужасно глупав!
   И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените ѝ очи видеха. Но не каза никому ни дума.
   А когато Мъжът и Кучето се върнаха от лов, Мъжът каза:
   – Какво дири тук Дивият кон?
   И Жената каза:
   – Той вече не се казва „Див кон“, а „Верен слуга“, защото ще ни пренася от място на място, дорде свят светува. Качи се на гърба му, като тръгнеш на лов!
   На другия ден – като си държеше вирната дивата глава, за да не ѝ се закачат дивите рога о клоните на дивите дървета ѝ пое към Пещерата Дивата крава; и Котката тръгна след нея и се скри както предишните пъти; и всичко се случи, както с Кучето и с Коня; и Котката си каза същите думи и когато чу как Дивата крава обеща да дава на Жената своето мляко в замяна на чудесното сенце, тя пак се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените ѝ очи видеха. И пак не каза никому ни дума. И когато Мъжът и Кучето се върнаха от лов и запитаха за Кравата същото, както преди, Жената каза:
   – Тя вече не се казва „Дива крава“, а „Добра хранителка“, защото ще ни дава топло бяло мляко, дорде свят светува; и аз ще се грижа за нея, докато ти и Първият приятел, и Верният слуга ходите на лов.
   На другия ден Котката почака, повъртя се да види дали някое друго Диво животно няма да тръгне към Пещерата, но всички си стояха в Дълбоките диви дебри; и тя се попита защо пък да не ѝ се доще да походи и поброди сама около Пещерата. Като стигна до нея, видя, че Жената доеше Кравата, съзря огъня в дъното на Пещерата и подуши мириса на топлото бяло мляко.
   И тогава тя каза:
   – О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, къде отиде Кравата?
   А пък Кравата беше там. И Жената се засмя и каза:
   – О, Диво, дошло от Дивите дебри, поемай си обратно към тях! Вече съм си заплела косите и скрила магическата плешка. Не ни трябват други приятели и слуги.
   А Котката каза:
   – Аз не съм приятел и не съм слуга. Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще; а сега ми се ще да вляза във вашата Пещера.
   А Жената каза:
   – Тогава защо не дойде с Първия приятел още на първата нощ?
   Като чу това, Котката се ядоса и каза:
   – Сигурно Дивото куче ти е надрънкало глупости за мен!
   А Жената ѝ каза през смях:
   – Разбрах, че си Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, ѝ е много добре. Сама казваш, че не си нито приятел, нито слуга. Тогава нека ти е добре другаде!
   Тогава Котката се престори на обидена и каза:
   – Нима няма да ме пускаш никога да влизам в Пещерата ви; или да се погрея на огъня; или да си близна от топлото бяло млечице? Вярно е, че аз съм само една бедна Котка, но ти си такава умница, такава хубавица, нима е възможно да бъдеш тъй жестока към мен?
   Като чу тези думи, Жената каза:
   – Знаех, че съм умна, но никой не ми е казвал, че съм хубава. За награда да сключим договор: ако и аз кажа една добра дума за теб, ще можеш да влизаш в Пещерата, когато си щеш.
   – А ако кажеш две думи? – каза Котката.
   – Това едва ли ще се случи – каза Жената. – Но ако кажа две добри думи за теб, ще можеш и да се грееш на огъня.
   – А ако кажеш три? – каза Котката.
   – Това няма да го бъде никога – каза Жената. – Но ако кажа три добри думи за теб, ще имаш и три пъти на ден топло бяло млекце, дорде свят светува.
   И тогава Котката изви гръб и каза:
   – Нека помнят Завесата на входа на Пещерата и Огънят в дъното ѝ, и Гърнето с мляко край него, какво е казала моята Неприятелка и Жената на неприятеля ми!
   И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените ѝ очи видеха.
   Вечерта, когато Мъжът и Конят, и Кучето се върнаха от лов, Жената не им каза за договора, който беше сключила с Котката, защото я беше страх, че те няма да го одобрят. А Котката отиде далече-далече в Дълбоките диви дебри и се кри там, додето Жената съвсем забрави за нея. Само малкият Прилеп, който висеше с главата надолу от тавана на Пещерата, знаеше къде се крие тя и всяка нощ прелиташе до нея и ѝ носеше новини от Пещерата.
   Една нощ той каза:
   – В Пещерата се появи Детенце. То е новичко, мъничко, розовичко и дебеличко и Жената много го обича.
   – А какво обича Детенцето? – каза Котката.
   – То обича нещата, които са пухкави и гъделичкат – каза Прилепът. – Обича да заспива с нещо топличко в ръце. И обича, когато си играят с него.
   – Тогава моят час е дошъл – каза Котката.
   И на следната нощ тя напусна Дълбоките диви дебри, скри се близо до Пещерата и зачака да се съмне. На сутринта Мъжът, Кучето и Конят отидоха на лов и Жената остана сама с Детенцето. Тя имаше да готви, а то плачеше и ѝ пречеше на работата. Тя го изнесе навън и му даде шепа камъчета да си играе, но то продължи да плаче.
   Тогава Котката протегна лапка и с меките ѝ възглавнички погали Детенцето по бузката. И Детенцето загука. Котката се потърка о дебеличките му коленца и погъделичка брадичката му с опашката си. И Детенцето се засмя с глас. И Жената го чу от Пещерата и се усмихна.
   Тогава малкият Прилеп, който беше увиснал с главата надолу при входа на Пещерата, каза:
   – О, Хазайко моя и Жено на моя хазаин, и Майко на сина на хазаина ми, едно Диво е дошло от Дивите дебри и да знаеш как чудесно си играе с Детенцето ти!
   – Благословено да е това Диво, което и да е! – каза Жената, като изправяше уморения си гръб. – Защото имах работа тази сутрин и то ми направи услуга.
   И в същия миг и секунда, о, мое Безценно съкровище, Завесата от изсушена конска кожа, която закриваше входа на Пещерата, се свлече на земята – фшшшшт! – защото помнеше за договора между Жената и Котката; и когато Жената отиде да я закачи – гледай чудо! – Котката вече се разхождаше преспокойно из Пещерата.
   – Здравей! – каза тя. – Ти каза една добра дума за мен и аз мога да влизам в Пещерата, когато си искам. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, ѝ е много добре!
   Жената се ядоса, но стисна устни и седна на чекръка да преде.
   Но Детенцето пак заплака, защото Котката го беше изоставила, и Жената не знаеше как да го усмири – то се дърпаше и риташе, и цяло посиня от плач.
   – О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче – каза Котката, – откъсни от конеца, който предеш, завържи с него глиненото пръстенче от вретеното си, повлачи го малко по пода, и аз ще ти покажа една Магия, от която Детенцето ти ще се засмее така силно, както сега плаче!
   – Ще го сторя – каза Жената, – защото ми дойде до гуша да го слушам. Но няма да ти благодаря, да си знаеш!
   Тя измъкна от вретеното пръстенчето му, върза го с конец и го повлече по пода на Пещерата; и Котката скочи подире му и започна да си играе с него, като го буташе насам-натам с лапи, и го затискаше, и се премяташе презглава, и си го прехвърляше над гърба, и го търкаляше между задните си крака, и го закачаше с нокти, и се преструваше, че го е изпуснала, и отново скачаше отгоре му; и накрая Детенцето се разсмя така силно, както преди беше плакало, и полази след Котката и лудя с нея из Пещерата, докато се умори и легна да спи, без да я изпуска от ръцете си.
   – А сега – каза Котката – ще изпея на Детенцето ти една приспивна песен, каквато още не е чувало.
   И тя замърка ту тихо – ту силно, ту силно – ту тихо, докато Детенцето заспа. Жената се усмихна, като ги гледаше прегърнати край огъня, и каза:
   – Добре го направи. Хитруша си, Котано!
   И в същата минута и секунда, о, мое Безценно съкровище, димът на Огъня се спусна на гъсти кълба от тавана на Пещерата – буххх! – защото помнеше за договора между Жената и Котката – и когато се разсея – гледай чудо! – Котката се беше разположила преспокойно до огъня.
   – Здравей! – каза тя. – Ти каза втора добра дума за мен и аз отсега мога да се грея на огъня, дорде свят светува. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, ѝ е много добре.
   Жената много се ядоса и разпусна косите си, хвърли съчки в огъня, взе плоската плешка и започна да прави една Магия, за да се предпази да не каже трета добра дума за Котката. Но тази Магия беше Мълчалива магия и вътре стана тъй тихо, че едно мишле излезе от дупката си и пресече Пещерата.
   – О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче – каза Котката, – дали това мишле спада към твоята Магия?
   – Ай! Ой! Не, не! – извика Жената и изпусна плешката, скочи върху пънчето и прибра нагоре косите си, за да не полази мишлето по тях.
   – Щом не спада към Магията ти – каза Котката, – нали няма да ми навреди, ако го изям?
   – Няма! Няма! – каза Жената, като сплиташе косите си. – Изяж го веднага и ще ти бъда завинаги благодарна!
   Котката скочи и сграбчи мишлето; и Жената каза:
   – Много ти благодаря! Дори и Първият приятел не лови тъй майсторски мишки. Наистина много те бива, Котано!
   И в същата минута и секунда, о, мое Безценно съкровище – ффффт! – гърнето с млякото край огъня се разпука през средата – защото помнеше за договора между Жената и Котката – и когато Жената скочи от пънчето на земята – гледай чудо! – Котката вече лочеше преспокойно топло бяло млекце от едно от счупените парчета.
   – Здравей! – каза тя. – Ти каза третата добра дума за мен и аз отсега ще мога да лоча топло бяло млекце по три пъти на ден, дорде свят светува. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, ѝ е много добре.
   Тогава Жената се засмя, сложи пред Котката паничка с топло бяло мляко и каза:
   – О, Котко, ти си наистина много хитра, но помни, че Мъжът и Кучето не са сключвали договор с теб и не зная какво ще направят, като се върнат.
   – Няма значение – каза Котката. – Аз да си имам местенце в Пещерата до огъня и млекце три пъти на ден, пък Мъжът и Кучето да правят каквото си щат!
   И вечерта, когато Мъжът и Кучето се върнаха в Пещерата, Жената им разправи за договора си с Котката, а докато тя разправяше, Котката си седеше край огъня и се усмихваше. Тогава Мъжът каза:
   – Да, но тя не е сключвала договор с мен и с всичките истински Мъже след мен!
   И той събу двете си обувки от волска кожа, сложи до тях каменната си брадвичка и станаха три неща (до тях сложи една цепеница и едно друго малко секирче), така че станаха пет неща, и като ги нареди и петте в редица, каза:
   – А сега ще сключваме нашия Мъжки договор. Ако ти, Котко, не ловиш мишки, когато си в Пещерата ни, всеки ден, дорде свят светува, аз, щом те видя, ще хвърлям по теб тези пет неща. И тъй ще правят всички истински Мъже след мен!
   И като чу това, Жената си каза:
   – Тази Котка е хитра, но моят Мъж е по-хитър от нея!
   А Котката преброи наредените неща (бяха пет и доста ръбести) и каза:
   – Добре, ще ловя мишки, когато съм в Пещерата. Но все пак ще си остана Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, ѝ е много добре!
   – Освен там, където съм аз! – каза ядосано Мъжът. – Да не беше казала това последното, щях да оставя тези пет неща на мира, но сега знай, Котано, че щом те зърна, ще хвърлям по теб обувките си и каменната си брадвичка (значи три неща на брой). И тъй ще правят всички истински Мъже след мен.
   Тогава Кучето каза:
   – Чакай малко! Ти не си сключвала договор с мен и с всички истински Кучета след мен!
   И то показа зъбите си и продължи:
   – Ако ти, Котано, не занимаваш Детенцето, когато си в Пещерата ни, всеки ден, дорде свят светува, аз ще те гоня, докато те стигна, а щом те стигна, ще те хапя. И тъй ще правят всички истински Кучета след мен!
   И като чу това, Жената си каза:
   – Тази Котка е хитра, но Кучето е по-хитро от нея!
   А Котката преброи зъбите на Кучето (бяха много и доста остри) и каза:
   – Добре, ще занимавам Детенцето, когато съм в Пещерата, стига то да не ми дърпа прекалено силно опашката. Но все пак ще си остана Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, ѝ е много добре!
   – Освен там, където съм аз! – каза ядосано Кучето. – Да не беше казала това последното, нямаше да използвам зъбите си, но сега знай, Котано, че щом те зърна, ще те карам да се катериш по дърветата. И тъй ще правят всички истински Кучета след мен!
   И тогава Мъжът – без да губи време – хвърли двете си обувки и каменната си брадвичка по Котката и Котката хукна навън от Пещерата, и Кучето я погна и я накара да се изкатери на най-високото дърво.
   И от този ден, о, мое Безценно съкровище, от всички Мъже поне трима – ако са истински мъже, – щом зърнат Котката, хвърлят по нея каквото им е подръка; и всички Кучета я гонят, дордето я накарат да драска по стъблата на дърветата. Но и Котката си знае правата по договора. Тя лови мишки и занимава дечицата, когато си е вкъщи, стига да не ѝ дърпат прекалено силно опашката; но щом свърши работата си или открадне някой миг, и особено когато се стъмни и Луната изгрее, тя си остава пак старата дива Котка, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, ѝ е много добре. И тогава тя се измъква тихо-тихо от къщи и поема към Дълбоките диви дебри или пък към Високите сиви покриви, като маха своята дива опашка и скита, дето зелените ѝ очи видят.

* * *

   Писана край огъня мърка добра,
   но само на вид е такава;
   тя прави цял цирк със една макара,
   но щом ѝ омръзне, престава.
   А Бинки ме лиже със радостен лай,
   ушите си дълги разклатил;
   той за мене готов е да играе без край
   и затуй ми е Първи Приятел!

   Писана във Робинзон играе Петкан,
   но съгласна е само, додето
   поставя ѝ лапките под водния кран
   (за да прави следи край морето);
   после фуфка и драска, и аз неведнъж
   от нейните нокти съм патил.
   А Бинки под крана търпи като мъж
   и затуй ми е Първи Приятел!

   Писана се търка и гали във знак,
   че ужким ме много обича,
   но вечер, щом легна, и ето я пак
   навънка по стълбите тича;
   и ходи по гости във нощния хлад,
   дето никой не я е изпратил.
   А Бинки си хърка под моя креват
   и затуй ми е Първи Приятел!

Издателство Златното пате

Приказки в Хеликон

Приказки в Books.bg

вторник, 19 ноември 2013 г.

Петър Делчев >> Трънски разкази. Балканска сюита

Приказка за едно село и три легендарни новели

   Изкачих Трънските планини в края на септември. За първи път през живота си. От Кървав камък – самотна, живописна скала – се ширна вълшебна, омагьосваща гледка. Земята на вълците – една неразказана приказка! Но приказката изчезна за мигове. Непрогледна, космата като чудовище мъгла захапа слънчево-засмяната планина, налапа я и я погълна. Изкатери се на небето, настигна белите рунтави облачета и ги схруска. Слънцето ужасено угасна. Земята на вълците – стана страшна!
   Трънските села умират. В буренясалите дворове цъфтят единствено белите цветя на некролозите. Граничната бразда се покрива с трева. Там, където България граничи със себе си… Без хора планината е пустиня, земя на вълци, смърт... Но в природата, вечността и литературата смъртта ражда живот. Роди се силна, сурова, неподправена поетична проза със свирепа художествена мощ... Земята на вълците

Издателство Сиела



Алеко Константинов >> Бай Ганьо

Илюстрации – Борис Ангелушев

   ... Един ден, в най-големия разгар на trenta una, когато аржентинецът беше изгубил около стотина франка, влезе в кафенето едно лице с накривен калпак, с тояга под мишница и дисаги в ръка.
   – О-о! Бай Ганьо! Добре дошъл! – извика цялата компания.
   – Добре заварил! Как сте? – отговори новодошлият и като се отказа великодушно от любезните предложения да му направят място около техните маси, дойде и седна при моята маса и със сядането си прекатури чашата с кафето ми. Бабаитска натура!
   – Пърдон!
   – Нищо, не се безпокойте – побързах аз да кажа, при всичко че не забелязах той да се безпокои твърде много.
   – А-а! Вий българин ли сте? Е добър ден, кога е тъй! Ганьо Балкански! Отде бяхте, ваша милост?
   Казах му. Запознахме се.
   – С туй пусто гюлово масло обикалям света – заяви ми с отчаян глас бай Ганьо.
   – Как, не върви ли тази търговия?
   – Е, че правичката да ти кажа, господине, не върви!
   – Защо така ?
   – Защо! От главите си теглим. Де едно време – като кажеш българско масло, като оси на мед тичаха, а сега, тая вяра! Влезеш в някоя сапунджийница, доде зинеш да кажеш, че си българин, казал-неказал „бонжур“, току те попита „Есанс-дероз“? – и хем пита, хем се подсмива. Па кой гледа подсмиването, току алъш-вериш да има, ама не щат! Дай ми, каже, един грам за проба. Подиграва те! Как ще му дадеш един грам ? Един грам ще налееш – два ще разлееш. „Ама, приятелю – кажа му, – туй масло не е таквоз, каквото го мислиш, туй е чисто масло.“ – „Ехе – каже, – и вий всички тъй говорите, все тази песен пеете.“ – Каже ти така, в очите, хич не ще да те знае. Ама все туй терше пусто да опустее макар!... Анадоллука ни изяде главата! Е че то, брате, не е един, не са двама: като плъзнали из Европа на сюрии: анадоллии, арменци, турци, гърци, па лъжат, па мамят света, па тогоз изгорили, па оногоз закърпили – бактисали хората! Като им замиришеш на гюл – яката си търсят!...
   Невинният Възток изпъкна отпреде ми с всичките му прелести. За допълнение на картината по всичките маси около нас тракаха табли, пляскаха карти – шум и дим до небеса!
   – Много ми се харесват нашите момчета – каза ми бай Ганьо, като изгледа играещите. – Маладци! Има между тях таквиз сербез, че на професорите пей дават! Ето например, да речем, онова момче, по-дъртото, видите ли го? Дето играе на отуз-бир. Вий знаете ли, че той има три медала!... За сръбската война, за заслуга и не знам още за какво. Съдебен следовател е бил, знае законите на пръсти. То що му е трябвало още да се учи, де-де – бодат го паричките! Три месеца, откакто е дошло тук, ама да го чуеш, френските ги говори като разпрано! Да не му е уроки, сече му главата! Досега да е станал веке доктор, ама инат хора тукашните. Ректора, кай, не го остава. Не може, кай, казал му, за три месеца, да станеш доктор, кай. А бе как да не може, когато момчето знае; сегичка да го изправиш, ще ти каже всичките закони, наизуст ги знае. Казал му ректора, не може, кай, за три месеца само да прочетеш, а камо ли да го изучиш. Нашият сербез – йок, за три месеца доктор ще стана. Онзи – йок, не бива. – Не бива ли? – Не бива! Че като пламва един ден нашият, че като го нацапва, мати-маскара го направил... Наистина, на, питай го, ако щеш...
   Аз повярвах на бай Ганя и не отидох да питам обладателя на трите медала. Той продължи:
   – И знаеш ли как е станала тая работа ? Не стига, дето ректора се заинатил и не ще да остави момчето да стане доктор, ами и дойена, кай, и той. Твоя милост, знаеш какво е „дойен“... таквоз, дето там у тях... туйнаке... сещаш се... Нашият им представил сума свидетелства – от градски съвет ли не щеш, от прокурор ли не щеш, и послужен списък, и какво не щеш. Ама инат човек разбира ли ти? И не е, да кайш, някое какво да е хлапе, ами то съдебен следовател! И с три медала на гърдите, моля ти се!... Ректора почнал да му дрънка, че за да бъдел полезен за себе си и за народа си – нему какво му влязва в работата! – трябвало да прекара редовно цял курс, че и повечкото живот в странство ще му бъде за полза – диване! – и много таквиз бабини деветини. Па остави ректора, ами – барабар Петко с мъжете – и дойена се обажда:
   „Да, кай, и аз ви препоръчвам да послушате съвета на ректора!“ Ей! Че като кипва келя на нашия, че като зинал: „Ами вий – кай – бе защо се обаждате, вий адвокатин ли на ректора ще ставате!...“ Туй на дойена го изтърсил! – Свили си опашките ония ми ти хора, гък не могат да кажат!... Хей, гърсон! Юн каве!... Не, каквото щеш, твоя милост, ама отворени момчета имаме. Ашколсун!...
   – Гърсон бе, хей! Юн каве – извика бай Ганьо.
   – Monsieur! – отзова се пъргавият гарсон.
   – Юн каве е апорт газет булгар – поръча бай Ганьо и сетне, като се обърна към мене, добави: – Не съм ги забравил тия ваджии френските.
   Гарсонът му донесе кафе и едни зацапани корици, в които бяха прикачени няколко български, издрани по краищата газети.
   – Чакай да видим какви новини има, какво става по света – каза бай Ганьо, като разгърна кориците и се задълбочи в политиката. Аз наблюдавах отстрана как той жадно, с наслаждение поглъщаше антрефилетата, усмихваше се и със светнали очи пущаше сегиз-тогиз по едно „браво!“ По едно време, препълнен, види се, с възхищение, обърна се към мене:
   – Ех, че ги нацапали! Я слушай да ти прочета...
   – Извинете, господин Балкански, поне тука искам да успокоя ушите си от тази политика – казах аз и станах от стола си, – сбогом!
   – Ама ти чуй само това: „Онази разбойническа сган от сводници, крадци и мръсници, които си въвират муцуните в нечистотиите...“ Чакайте, по-нататък е още по-хубаво!...
   – Не, не! Сбогом, господин Балкански – извиках аз решително и излязох.

Издателство Фама

Бай Ганьо в Хеликон

Бай Ганьо в Books.bg

Джон Алин >> Историята на 47-те ронини

Дори самураят има праг на търпимост

   – Преди поне получавахме малко месо и риба с ориза, нали, Хара? Какво пък, може някой ден отново да им се насладим, ако законите на шогуна бъдат отменени. Животните може и да печелят от тях, но за нас, хората, не са от никаква полза. – Той остави купата си на земята и отново въздъхна. – Като че ли повечето закони са измислени само за да ни измъчват. А дворцовият етикет е напълно неразбираем за мен. Защо трябва да завися изцяло от указанията на човек като Кира!
   Името на сановника прозвуча като проклятие и Хара и Катаока отново се спогледаха разтревожено. Двамата знаеха, че господарят им няма да навлезе в подробности – под достойнството му бе да обсъжда личните си проблеми с тях, – но от онова, което бяха подочули, знаеха, че главният церемониалмайстор Кира прави всичко възможно да злепостави Асано.Освен това знаеха, че не могат да направят нищо по въпроса.
   Името на Кира заседна в мислите на господаря Асано като кост в гърлото. За пръв път престоят му в столицата беше толкова отвратителен, а и без това не обичаше да идва тук. Но този път, вместо просто да гледа отстрани, той трябваше да участва в официалните церемонии, в резултат на което бе принуден да общува по-отблизо със служителите на шогуна.
   Кира нямаше нито ранг на даймио, нито свое феодално владение и не управляваше нищо. Но фактът, че няколко години по-рано бе изпратен в Киото, за да изучава церемониалния протокол в императорския дворец, му осигуряваше престиж и власт, които той успешно използваше, за да изнудва поставените под негово попечителство. Предишната вечер господарят Асано беше писал за Кира в писмото си до своя началник на самураите Оиши. Макар Оиши да беше малко по-възрастен, опитът му в дворцовите порядки на Едо беше далеч по-малък от този на господаря му и Асано успя да изрази отношението си към Кира под маската на съвети за това какво трябва да е държанието в столицата.
   „Кира е от хората, с които трябва да се внимава”, беше написал Асано. „Той се ползва с доверието на шогуна и изглежда като предан служител, но в действителност е безскрупулен рушветчия и използва поста си само за собствена облага. Като че ли единственият начин човек да се разбере с тези хора е да играе по тяхната свирка, но аз отказах да го направя. В резултат на това Кира не спира да ми създава проблеми, макар до края на престоя ми да остава само един ден. Но независимо от случващото се аз няма да платя за услугите му, които би трябвало да са осигурени от двореца. Може и да се инатя, но според мен това е единственият почтен начин на действие за един самурай. Не мога да очаквам сам да променя упадъчните настроения, които като че ли са обсебили двореца, но поне мога да се опитам да задържа главата си над мръсната вода дотогава, докато все още мога да дишам.”
   Той се чудеше дали Оиши ще го разбере. В Ако нямаше нищо, което да може да се сравни с двореца на шогуна, и самият той не вярваше, че подобна корупция може да съществува, докато не се убеди със собствените си очи. Но пък Оиши мислеше като истински самурай и щеше да оцени чувствата му. Асано се съмняваше, че думите му ще бъдат възприети като практически съвет, но пък се почувства добре, след като сподели тревогите си с някого.
   Приключи с храненето и се надигна с въздишка.
   – Време е да облека клоунския си костюм – каза той на Катаока и двамата излязоха заедно от стаята, оставяйки намръщения Хара да размишлява над проблемите, тревожещи господаря му...

Издателство Колибри



понеделник, 18 ноември 2013 г.

Ренета Божанкова >> Хоризонти на дигиталната литература

За прехода от книжна към дигитална форма на съществуване на изкуството на словото

   На основата на теоретико-емпирични изследвания са определени специфичните черти на „дигитални” жанрови формации с различна „разделителна способност”. Предложен е теоретичен модел за идентифициране и изучаване на жанровете на дигиталната текстуалност.
   Определянето на характеристиките на дигиталните литературни жанрове става в точката на пресичане на две множества от характеристики – тези на литературните и тези на интернет жанровете. Собственият сюжет на изследването търси жанровите рамки, но предпочита да намира жанрови хоризонти.
   Разгледани са две двойки дигитални жанрови формации, като участниците в първата – литературните проекти в Интернет и дигиталните литературни карти – нямат отчетливи граници и представляват по-скоро повторително „сгъстяване” на признаци, отколкото жанров модел.
   Идентифицираният от нас жанров модел е приложен успешно по отношение на другата жанрова двойка - два от най-репрезентативните жанрови феномена в дигиталната литература, каквито са кибер поезията и блога (онлайн дневника).
   За първи път в български изследвания литературните блогове се разглеждат систематично от литературоведска позиция при прилагане на изследователски инструменти както на литературната жанрология, така и на литературната социология, обединени от интердисциплинарните подходи на дигиталната хуманитаристика.

Издателство УИ Св. Климент Охридски



Панко Анчев >> Работа на ума

Търсенето на истини е работа на ума...

Тя не може да не е търпелива и усърдна, но и вдъхновена, предшествана от продължителни подготовка и проучвания на фактите, изпълнена с уважение към предходниците и към тяхната „работа на ума“.

Книгата е опит да се уловят историческите промени чрез идеите, анализите и обобщенията на трима български и трима руски писатели, литературоведи и мислители: българите Захарий Стоянов, Иван Хаджийски, Цветан Стоянов и руснаците Константин Леонтиев, Александър Панарин и Вадим Кожинов. Те живеят в различни страни и времена, но между тях има много общо и сродно...

Издателство Жанет 45

Работа на ума в Хеликон


Шарлот Бронте >> Джейн Еър

Едно английско момиче с непримирим дух и силно чувство за достойнство не спира да се стреми към свободата...

   ... Книгата, която разглеждах, бе „Птиците в Англия“ от Биуик. Текстът не ме интересуваше много, но въпреки това имаше няколко встъпителни страници, които, въпреки че бях дете, не можех да отмина с безразличие. В тях се говореше за свърталищата на морските птици, за „усамотените скалисти острови и носове“, обитавани единствено от тях; за брега на Норвегия, осеян с острови още от южния му край, от Линеснес до Нуркап:

   Там, дето Северният океан кипи
   край островите на далечна Туле
   и сините води на Атлантика
   се леят между бурните Хебриди...


   Не можех да отмина и краткото описание за неприветливите брегове на Лапландия, Сибир, Шпицберген, Нова Земя, Исландия, Гренландия, „необятния арктически район: затънтени, мрачни области – хранилища на сняг и мраз, където вечни ледници, натрупвани един връз друг в течение на векове от зими, блестят като верига алпийски върхове и обграждат полюса, събрал в себе си най-лютия студ“. За тези мъртвешки бели простори аз си създадох своя собствена представа, неясна както всички смътни представи, които витаят в детското съзнание, но необикновено силна. В съзнанието ми текстът на тези встъпителни страници се осмисляше с редуващите се след това илюстрации: скалата, стърчаща самотно сред море от вълни и пръски, разбитата лодка, изхвърлена на пустинния бряг, студената и призрачна луна, надничаща иззад ефирния облак към един потъващ кораб.
   Не зная какво чувство внушаваха самотният черковен двор с надписания надгробен камък, вратата, двете дървета, ниският хоризонт над този двор, очертан от порутената стена, и току-що изгрелият полумесец, който показваше, че е вечер.
   Двата кораба, притихнали в безжизненото море, ми приличаха на морски духове.
   Картината, на която сатаната отмъква вързопа на крадеца зад гърба му, отминах бързо – тя беше ужасна.
   Такава бе и картината, на която рогат черен дявол седеше на една скала и наблюдаваше далечната тълпа, наобиколила една бесилка.
   Всяка картина разкриваше по нещо, често пъти непонятно за още неразвития ми ум и неоформените ми разбирания, което все пак будеше дълбок интерес – като този, който будеха приказките на Беси в зимните вечери, когато тя биваше в добро настроение. Тогава тя пренасяше масата за гладене до камината в детската стая, позволяваше ни да насядаме около тази маса и докато гладеше роклите на мисис Рийд с дантелените волани и диплеше краищата на нощната й шапка, задоволяваше нашето напрегнато внимание с любовни приключенски епизоди, взети от стари вълшебни приказки и още по-стари балади или (както разбрах по-късно) от страниците на „Памела“ и „Хенри, граф Морландски“.
   С книгата на Биуик на колене аз бях тогава щастлива – щастлива поне по мой начин. Страхувах се само да не ме обезпокои някой и ето че това се случи твърде скоро. Вратата на трапезарията се отвори.
   – Хей, скуко! – викна Джон Рийд, сетне млъкна видя, че в стаята няма никой. – Къде, по дяволите, е тя? – продължи той. – Лизи! Джорджи (това бяха сестрите му), Джейн не е тук! Кажете на мама, че това мръсно животно е излязло на дъжда!
   „Добре, че дръпнах завесата“ – помислих си аз и горещо пожелах да не открие скривалището ми. Джон Рийд никога не би сторил това сам – той не бе особено досетлив и съобразителен; но Илайза само подаде глава през вратата и каза начаса:
   – Тя е в прозоречната ниша, Джони, сигурна съм.
   Излязох веднага, защото ме побиха тръпки при мисълта, че въпросният Джони ще ме извлече от скривалището ми.
   – Какво обичаш? – попитах плахо аз.
   – Кажи: „Какво обичате, господарю Рийд?“ – сопна се той, – Искам да дойдеш тук! – И като седна в едно кресло, Джон ми направи знак да се приближа и да застана пред него.
   Джон Рийд беше четиринадесетгодишен ученик – четири години по-голям от мен (аз бях десетгодишна), едър и силен за годините си, с мръсна, нездрава кожа, с едри черти и широко лице, с големи ръце и крака. На масата той винаги преяждаше, което го правеше злъчен, с подпухнали мътни очи и увиснали бузи. Сега би трябвало да е на училище, но майка му го бе прибрала в къщи за месец-два „поради крехкото му здраве“. Мистър Майлз, учителят му, твърдеше, че Джон ще се чувствува много добре, ако от къщи му изпращат по-малко кейкове и сладкиши; но майчиното сърце не можеше да се съгласи с подобна груба мисъл и бе по-склонно да възприеме по-деликатната идея, че болнавостта на Джон се дължи на претовареност и може би на тъга по дома.
   Джон не бе много привързан към майка си и сестрите си, а мене мразеше. Той ме тормозеше и биеше – не два-три пъти в седмицата, не и два-три пъти на ден, а непрестанно. Аз се боех от него с всеки нерв на тялото си и всяка моя клетка потръпваше, когато той ме приближеше. Имаше моменти, в които се обърквах от ужас, защото не намирах спасение нито от неговите заплахи, нито от неговите юмруци. Слугите не искаха да обидят младия си господар, като вземат моя страна, а мисис Рийд бе сляпа и глуха за всичко това. Тя все не забелязваше как той ме удря или обижда, въпреки че синът ѝ често вършеше това и пред очите ѝ, но по-често, разбира се, зад гърба ѝ.
   Както винаги покорна на Джон, аз се приближих до стола му. Около три минути той ми се плези така, че ако изтеглеше езика си още малко, би го изтръгнал из корен. Знаех, че не след дълго ще ме удари, и докато очаквах плахо удара, мислех си за отвратителния и гаден вид на този, който ей сега щеше да го нанесе. Не зная дали Джон прочете това на лицето ми, но изведнъж, без да каже нещо, ме удари неочаквано и силно. Аз политнах, но успях да запазя равновесие и се отдръпнах на една-две крачки от стола му.
   – На ти, задето одеве отговаряше на мама така нахално и задето се криеше зад завесите, и задето ме гледаше тъй преди малко, глупачко!
   Свикнала с обидите на Джон Рийд, аз никога не помислях да му отвръщам; гледах само да издържа удара, който щеше да последва обидата.
   – Какво правеше зад завесата? – попита той.
   – Четях.
   – Покажи ми книгата.
   Отидох до прозореца и я взех.
   – Няма да пипаш нашите книги; мама казва, че ти си зависима от нас; нямаш пари, баща ти не ти е оставил нищо; трябва да просиш, а не да живееш тук сред деца на благородници, да ядеш, каквото ядем ние, и да носиш дрехи, за които мама плаща. Сега ще те науча как се рови в мойта библиотека; тя е моя; цялата къща е моя или ще бъде моя след няколко години. Върви до вратата, но далеч от огледалото и прозорците!
   Подчиних се, без да разбера отначало какво цели Джон с това; но когато го видях, че вдига книгата, готов да я хвърли по мен, инстинктивно се дръпнах встрани с тревожен вик, ала беше вече късно – книгата летеше към мене; тя ме улучи и аз паднах, ударих главата си във вратата и я спуках. От раната потече кръв, болката беше силна, но страхът ми понамаля, последван от други чувства.
   – Зло, жестоко момче! – викнах аз. – Ти приличаш на убиец... на надзирател на роби... на римски император!
   Бях чела „Историята на Рим“ от Голдсмит и си бях създала собствено мнение за Нерон, Калигула и др. Правила си бях някои сравнения наум, но съвсем не мислех, че някога ще ги изразявам гласно.
   – Какво, какво? – извика той. – Чухте ли как ме нарече тя? Чухте ли я, Илайза и Джорджиана? Ще кажа на мама! Но първо...
   Джон се спусна стремглаво към мене; усетих, че ме хваща за косата и рамото. Но той се бе приближил до едно отчаяно същество. За мене Джон беше действително тиранин, убиец. Усетих как една-две капки кръв се стекоха по врата ми, изпитах непоносимо терзание. В момента то надделя страха и аз посрещнах тиранина с настървение. Не си спомням много добре какво направих, но той извика:
   „Глупачка! Глупачка!“ и силно зарева. Помощта беше наблизо – Илайза и Джорджиана се завтекоха да намерят мисис Рийд, която бе отишла на горния етаж; ето че тя се появи, следвана от Беси и камериерката си Абът. Разтърваха ни и чух думите:
   – Божичко! С каква ярост се нахвърли на господаря Джон!
   – Едва ли някой е виждал подобно настървение!
   А мисис Рийд добави:
   – Отведете я в червената стая и я заключете!
   Четири ръце тутакси се протегнаха към мен и ме помъкнаха нагоре...

Издателство Хермес

Джейн Еър в Хеликон

Джейн Еър в Books.bg

неделя, 17 ноември 2013 г.

Иля Илф и Евгений Петров >> Дванайсетте стола

„Чистена“ в продължение на трийсет години, сега книгата увеличава своя обем почти с една трета в пълното си издание, възстановено по архивни материали

   ... Пазарлъкът продължаваше. Остап отстъпи още малко. От уважение към личността на Воробянинов се съгласи да работи за четирийсет на сто.
   – Шейсет хиляди! – крещеше Воробянинов.
   – Ама вие сте много долен човек – протестираше Бендер, – обичате парите повече, отколкото трябва.
   – А вие не ги ли обичате? – писна Иполит Матвеевич с глас на флейта.
   – Не ги обичам.
   – Тогава за какво са ви шейсет хиляди?
   – Заради принципа!
   Иполит Матвеевич направо хлъцна.
   – Е, ледът пропука ли се? – добави Остап.
   – Воробянинов изпъшка и смирено каза:
   – Пропука се.
   – Значи, споразумяхме се, околийски предводителю на команчите! Ледът се пропука! Ледът се пропука, господа съдебни заседатели!
   Иполит Матвеевич се обиди, че го наричат „предводител на команчите“ и настоя за извинение, тогава, в извинителното си слово, Остап го нарече фелдмаршал и двамата се заеха с разработването на диспозицията.
   През това време портиерът Тихон пропиваше в бирария „Фаза“ рублата, която се бе озовала в ръката му по най-чудодеен начин. Петима слепи акордеонисти, насядали един до друг върху миниатюрния дървен подиум, се мръщеха на връхлитащите ги пръски от бирения прибой. Портиерът беше трогнат до дъното на душата си от появата на своя господар и на трите бутилки бира. Всичко му се струваше превъзходно – и господарят, и бирата, и дори предупредителният плакат: „Умоляваме не употребявайте непристойни думи.“ Думата „не“ отдавна бе изтръгната от някой зевзек и тази особеност страшно разсмиваше портиера Тихон. Той въртеше глава и мърмореше:
   – Ама че са го измислили тия гяволи!
   След като се насмя до насита, той си взе последната бутилка и отиде на съседната маса, където седяха двама напълно непознати цивилни младежи.
   – Какво става, войничета? – попита Тихон и седна. – Вярно ли е, че щели да връщат земята на помешчиците?
   Младежите прихнаха. Единият попита:
   – Ти да не си помешчик?
   – Аз съм портиер – отговори Тихон, – но, да ви кажа, ами ако помешчикът си дойде? Няма ли да му върнат земята?
   – Разбира се, че няма да му я върнат, глупако.
   Тихон много се изненада, допи си бирата, главата му още повече се замая и той продължи да дрънка врели-некипели за върналия се господар. Младежите едва успяха да го изтикат от масата.
   – Господарят ще ми даде медал – мърмореше Тихон. – Моят господар си дойде.
   – Ама че глупак! – заключиха младежите. – Къде е портиер тоя?
   – В старческия дом. Дето беше и Воробянинов.
   – Щял да се върне, как не! Да не му е зле в чужбина?
   – Може пък да се е върнал и да се кани да става консултант.
   Портиерът Тихон се вкопчваше във всяка ограда, прегръщаше стълбовете по пътя си и в полунощ най-сетне се дотътри до своята пещера. За зла участ беше новолуние.
   – А! Пролетарият на умствения труд, работникът на метлата! – възкликна Остап, щом съзря превития одве портиер.
   Тихон замуча с нисък и страстен глас, с какъвто понякога в среднощната тишина изведнъж яростно и припряно започва да мучи някое клозетно казанче.
   – Това е конгениално – заяви Остап на Иполит Матвеевич. – Вашият портиер бил голям дръвник! Може ли човек така да се напие за една рубла?
   – М-може – рече ненадейно прозрелият портиер.
   – Я ми кажи, Тихон – подхвана Иполит Матвеевич, – знаеш би какво стана с моите мебели, приятелче?
   Остап внимателно придържаше Тихон, та словото му да се лее свободно от широко отворената уста. Иполит Матвеевич чакаше напрегнато. Но от устата на портиера, в която зъбите бяха никнали не подред, а през един, изригна оглушителен вик:
   – Ах, нявга, в д-дни на младини...
   Портиерната се изпълни с гръм и трясък. Тихон трудолюбиво и старателно изпълняваше песента, без да пропуска нито дума. Той се движеше с рев из стаята и ту несъзнателно се гмурваше под масата, ту удряше нахлупения на главата си каскет в медния цилиндричен топуз на стенния часовник, ту коленичеше на един крак. Страшно весело му беше.
   Иполит Матвеевич се видя в чудо.
   – Ще трябва да отложим разпита на свидетелите за утре сутринта – каза Остап. – Хайде да си лягаме.
   Двамата пренесоха заспалия и натежал като скрин портиер върху пейката.
   Воробянинов и Остап преспаха заедно на портиерския креват. Под сакото си Остап носеше каубойска риза на червени и черни карета. Отдолу нямаше нищо друго. Затова пък Иполит Матвеевич под известната на читателите лъскава жилетка имаше още една – вълнена, яркосиня.
   – Жилетката ви е само за продан – зевистливо каза Бендер, – тъкмо ще ми е по мярка. Продайте ми я.
   На Иполит Матвеевич му беше неудобно да откаже на новия си съдружник и пряк участник в концесията и той, навъсен, се съгласи да му я продаде по своя цена – за осем рубли.
   – Парите – след реализиране на нашето съкровище – заяви Бендер, докато поемаше от Воробянинов още топлата му жилетка.
   – Не, така не мога – каза Иполит Матвеевич и се изчерви. – Върнете ми я, ако обичате.
Деликатната природа на Остап беше скандализирана.
   – Но това са бакалски пазарлъци! – извика той. – Да захващаме съвместна дейност за сто и петдесет хиляди и да се препираме за осем рубли! Научете се да живеете нашироко!
   Иполит Матвеевич се изчерви още повече, извади малък бележник и с калиграфски почерк си записа:

   25.IV.27 г.
   Дадени на др. Бендер
   8 р.

   Остап надникна в тефтерчето.
   – Охо! Щом вече сте ми отворили сметка, поне я водете както трябва. Откррийте дебит, открийте и кредит. В дебита не забравяйте да впишете шейсетте хиляди рубли, които ми дължите, а в кредита – жилетката. Салдото е в моя полза. Петдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и две рубли. Засега е доста добре.
   След което Остап потъна в тих детски сън. А Иполит Матвеевич свали вълнените си ръкавели и баронските ботуши, остана по кърпено егерово бельо, засумтя и се мушна под завивките. Чувстваше се много неудобно. От външната страна, където юрганът не достигаше, му беше студено, а от другата му пареше младото, изпълнено с трепетни идеи идеи тяло на великия комбинатор.
   И тримата сънуваха.
   Воробянинов сънуваше ужасни неща: микроби, криминална милиция, кадифени рубашки и майстора на ковчези Безенчук в смокинг, но небръснат.
   Остап сънуваше вулкана Фуджияма, началника на обединение „Маслодобив“ и Тарас Булба да продава картички с изгледи от Днепрострой.
   А портиерът сънуваше, че от конюшната е избягал един кон. Търси го чак до сутринта и като не го намери, се събуди мрачен и разнебитен. Дълго и с почуда гледа двамата заспали в леглото му. Ала нищо не можа да разбере, грабна метлата и излезе навън да изпълнява преките си задължения: да премита фъшкии и да се кара на бабичките от старческия дом...

Издателство Дамян Яков