Арто Паасилина >> Мелничарят, който виеше срещу Луната

Когато е обзет от много силни чувства, когато е ядосан или радостен, бесен или щастлив...

   Скоро след войните в енорията се засели длъгнест пришълец от юг, който се казваше Гунар Хутунен. Той не поиска от властите да му дадат някоя черна работа, както обикновено правеха преселниците южняци, а купи старата мелница Суукоски, разположена на река Кемийоки, и заживя в нея. Местните сметнаха постъпката му за безумна, защото мелницата не работеше още от трийсетте години и бе полуразрушена. Енорийските първенци и най-вече членовете на мелничарската кооперация се смяха до сълзи. Шушукаха, че глупаците на този свят не са се свършили, въпреки че войните бяха намалили броя им.
   През първото лято Хутунен ремонтира дъскорезницата за производство на шинди. После публикува обява в местния вестник „Северни вести“, съобщавайки, че приема поръчки. Оттогава цялата енория покриваше къщите си с произведени от него дървени плоскости. Те бяха седем пъти по-евтини от заводските, които на всичко отгоре бяха дефицитни, защото германците при оттеглянето си бяха опожарили цяла Лапландия и търсенето на строителни материали беше огромно. Селският търговец искаше понякога шест килограма домашно масло, за да пренесе с каруцата си едно руло покривна мушама. Знаеше цената на стоката Тервола.
Гунар Хутунен бе висок почти метър и деветдесет, имаше непокорна кафява коса, ъгловата глава, масивна брада, дълъг нос, високо чело и хлътнали очи. Лицето му бе издължено и с изпъкнали скули. Ушите му бяха огромни, но не стърчаха, а прилепваха плътно към главата. Очевидно в бебешката му възраст майка му бе полагала необходимите грижи и не му бе позволявала да се обръща сам в люлката. Така постъпваха с младенците с големи уши, иначе като пораснеха, ставаха клепоухи.
   Гунар Хутунен беше слаб и дългоног. Когато вървеше, крачката му бе един път и половина по-дълга от тази на останалите мъже. Но в сняг се придвижваше като мъж с нормален ръст. През зимата Хутунен си издяла ски, които бяха толкова дълги, че ако се изправеха, достигаха до стрехата на обикновена къща. Оставените от тях следи бяха широки и прави, а тъй като не тежеше много, той почти винаги се оттласкваше с щеките равномерно. По кръглите им дупчици, разположени на еднакви разстояния една от друга, се виждаше веднага, че е минал той.
   Всъщност никому не стана ясно откъде точно е родом Хутунен. Говореше се, че май е от Илмайоки, но неколцина твърдяха, че се е преселил в крайния север от Сатакунта, Лайтила или Кийконен. Някакъв човек беше попитал Хутунен какво го е накарало да се премести тук. Мелничарят му отговорил, че в родното си място притежавал мелница, която изгоряла, докато вътре била съпругата му. Застрахователната компания не платила нищо.
   – Изгоряха едновременно – обяснил Гунар Хутунен, хвърляйки на събеседника си странно леден поглед.
   Хутунен изчегъртал тленните останки на жена си от руините на опожарената постройка и ги погребал. После продал земята под мелницата, която му била опротивяла, както и правата си над водата, и заминал оттам. За негов късмет тук на север попаднал на прилична мелница, която още не работеше, но пък с доходите от дъскорезницата самотен мъж като него успяваше да преживява.
   Енорийският чиновник обаче разказваше, че според църковния регистър Гунар Хутунен бил ерген. Как тогава би могъл да има жена, която да е загинала в пожара? Тази загадка бе дълго време предмет на обсъждане. В крайна сметка истината за миналото на мелничаря така и не излезе наяве и постепенно хората загубиха интерес към темата. Казваха си, че и по-рано там на Юг са палили и изгаряли жените си, от което те не бяха станали дефицитни.
   От време на време Гунар Хутунен изпадаше в продължителна депресия. Тогава имаше навика да прекъсва работата си и без видима причина да се вторачва в далечината. Тъмните му очи проблясваха тревожно – едновременно гневни и печални.
   Когато бе в такова мрачно настроение, изгарящият му поглед пораждаше у събеседника му тъга, примесена с ужас. Но мелничарят невинаги бе потиснат. Имаше моменти, когато без видима причина се развеселяваше, шегуваше се, смееше се радостно, комично подскачаше на дългите си крака, пукаше с кокалчетата на пръстите си, размахваше ръце, протегнал врат, нещо обясняваше и жестикулираше. Разказваше разни небивалици без начало и без край, подиграваше се с хората, тупаше ги по раменете, безпричинно ги хвалеше, смееше се в лицата им, намигаше и им ръкопляскаше.
   Когато Хутунен изпадаше в подобно настроение, селските младежи се събираха в мелницата, за да се забавляват с буйните му изпълнения. Сядаха вътре, подмятаха шеги, разказваха вицове. В приятния и весел сумрак на изпълнената с аромати стара мелница се чувстваха радостни и щастливи.
   Понякога Гунар, или както на диалект го наричаха Кунари, запалваше на двора огън от сухи шинди и заедно с гостите си печеше на жарта сиговете, уловени в река Кемийоки. Мелничарят притежаваше изумителен талант да имитира поведението на какви ли не горски животни и селските младежи се надпреварваха да отгатват кое изобразява в момента. Понякога подражаваше на заек, на леминг или на мечка. Друг път размахваше дългите си ръце подобно на нощна сова, или изпъваше шия, вдигаше лице нагоре и по вълчи виеше срещу луната така жално и сърцераздирателно, че младежите уплашено се притискаха един в друг.
   Хутунен често имитираше и съселяните си. Тогава зрителите веднага разпознаваха кой кой е. Когато се правеше на нисък и закръглен, което изискваше изключително вживяване в ролята, всички знаеха, че има предвид дебелия си съсед Витаваара.
   Това бяха забележителни вечери и нощи и хората ги чакаха понякога със седмици, защото обикновено Хутунен бе мълчалив и мрачен. Никой не смееше да отиде в мелницата без основателна причина и работата се вършеше бързо, без излишни приказки, защото намръщената физиономия на мелничаря прогонваше клиентите.
   С течение на времето периодите на депресия ставаха все по-дълги. Тогава нервите му се опъваха до скъсване, държеше се грубо, без причина крещеше на хората. Понякога бе толкова потиснат и гневен, че отказваше да даде на клиента поръчаните от него шинди и ядосано крясваше:
   – Няма да ти ги дам. Още не са готови.
   Посетителят си тръгваше с празни ръце, въпреки че край моста се виждаха подредени нови-новенички купчини шинди.
   Но когато бе в добро настроение, Хутунен се превръщаше в съвсем различен човек, в талантлив цирков артист, умът му сечеше като бръснач, жестовете му бяха плавни и овладени, триковете толкова изненадващи и забавни, че хората го гледаха като омагьосани. Но той бе в състояние дори в самия разгар на веселбата внезапно да замръзне, да издаде неистов вик и да търти да бяга с всички сили по моста зад мелницата, след което да изчезне бързо в гората далеч от хорските очи. Докато се луташе сред дърветата, се чуваше шум от счупени клони и тежки стъпки. След около час или час и половина се връщаше в мелницата тежко задъхан, уморен и селските младежи се прибираха по домовете си, където уплашено обявяваха, че Кунари пак е изпаднал в депресия.
   Започнаха да смятат Гунар Хутунен за луд.
   В църквата съседите му разказваха, че имал навика нощем да вие като горски звяр, особено зиме в ясна нощ и при силен мраз. Кунари можеше да вие от настъпването на тъмнината до полунощ и при тихо време безутешният му вой караше селските кучета да му отвръщат. В такива нощи хората в селцата по бреговете на голямата река не можеха да заспят и заключаваха, че горкият човечец трябва наистина да е луд, щом така предизвиква кучетата.
   – Някой трябва да отиде и да му каже да престане с този вой, голям човек е все пак. Не му прилича да вие като кръвожаден вълк.
   Но никой не събра смелост да разговаря с него, съседите му се надяваха сам да се вразуми. Някои се бояха да не го приеме зле и да не реши да свърши със себе си.
   – Абе постепенно свикваш с тази шумотевица – казваха онези, на които им трябваха шинди.
   – Луд е, ама произвежда качествени плоскости и не взима скъпо.
   – Обеща да поправи мелницата, така че по-добре да не го ядосваме, защото иначе, току-виж, пак се запилял на юг – казваха стопаните, които имаха намерение да засеят зърно по стръмните брегове на река Кемийоки...

Преводач Максим Стоев

Издателство Колибри

Мелничарят, който виеше срещу Луната в Pimodo

Джъд Морган >> Вкусът на тъгата

Шарлот, Ан и Емили...

Всичко започва със смъртта на майка им, сключила договор с Дявола за бъдещето на своите деца. После те преживяват загубата на двете си сестри, брат си и леля си. Въпреки това запазват сърцата си живи...

Единственото желание на Емили е да се оттегли в света на въображението си.

Ан се задушава от работата си като гувернантка.

Шарлот копнее за независимост и любов.

Всяка поема по свой творчески път.

Това е вкусът на тъгата: необходимото камъче в устата ти, което смучеш, за да не пресъхне.

Те са Сестрите Бронте.

Издателство Унискорп

Вкусът на тъгата в Pimodo

Илия Троянов >> Щурият глобус

Текстове за пристигания и заминавания

Добре дошли в Клинтъннагар или

пристигането на президента

Бомбай. Април 2001 г.

   Още по пътя от летището към хотела обикновеният посетител на мегаграда Бомбай се сблъсква с грубата действителност. Заради горещината той веднага смъква страничното стъкло на колата, но заради вонята на клоака най-късно в Бандра отново го вдига нагоре. Ако отклони очи от ширналия се слъм вляво, погледът му се сблъсква с работниците, които се облекчават в дупките по улиците. В същото това време таксито засяда в ров с големината на кратер, при спирането посетителят удря главата си и с бучащи слепоочия се взира в дрипав мъж, който с разкривено лице проси милостиня. Някои от посетителите още по време на това първо пътуване губят желание повече да разглеждат Бомбай.
   Но това не може да се каже за президента на Съединените американски щати Уилям Джеферсън Клинтън. От няколко дена улиците, които той ще удостои с моторизираната си кавалкада, се асфалтират отново, боядисват се (осовата линия, страничните линии, стълбовете на уличното осветление), дърветата получават нови червени-бели-червени ивици, на запуснатите къщи им се удря по една нова боя. А жителите, които поради липсва на тоалетни използват за целта уличните ровове, биват превъзпитавани с бой. Уличните търговци биват прогонвани, съмнителните лица – на бърза ръка вкарвани в затвора. За прочистващата населението акция са ангажирани 37 000 полицаи. Няколко дена подред градът прилича на склад за дърва. Първо на всеки сто метра стовариха от камиони дънери и клони, после по-дебелите клони бяха забити в асфалта, свързани с тънките и закрепени с нишки от кокосов орех. Заграждението се разпростря на повече от двайсет километра от летището до суперскъпия хотел „Оберой“. Но когато вече всичко изглеждаше добре завързано и защитено, стана така, че служителите на градската управа подложиха динени кори на началника си. Дни преди пристигането на високия гост те взеха, че организираха стачка. Вонята от неприбрания боклук се разнесе из въздуха така мощно, че като нищо можеше да предизвика турбуленции при кацането на Еър Форс 1. Обаче и този проблем бе отстранен – в нощта преди великия ден командосите разчистиха купчините боклуци от местата, където евентуално би могъл да попадне чуждият поглед. Тъй като до последния миг не бе ясно дали Клинтън изобщо ще тръгне да пътува по улицата или ще се качи на хеликоптер.
   Общината не съобщи нищо за разходите си: не защото ги запази в тайна, а защото не знаеше как се постъпва в такива случаи. Финансите бяха разпръснати из много пера; от бизнесмените се изискваше да направят съответните жестове, частните фирми бяха подложени на натиск. Като цяло в никакъв случай разходите не са по-малко от десет милиона долара, изчисли един от посветените служители. Разбира се, без разноските по разчистването. Те ще се разпределят за месеци напред. По някое време дори и дупките, които бяха издълбани в асфалта, за да се забият клоните за загражденията, ще бъдат запълнени. Десет милиона долара за посещение от двайсет часа. Половин милион на час. Почти сто и четиридесет долара на секунда.
   Но пък е напълно възможно индийските власти да не са преценили съвсем точно вкуса на Клинтън. С оглед на предпочитанията му към трилърите, филмите на ужасите и фастфуд вероятно е трябвало да му се предложи алтернативна програма: първо пътуване с Уестърн Рейлуей Лайн, най-добре в късния следобед, когато поради липса на място части от телата на пътниците висят от отворените врати, а пък това, което е вътре, се мачка като тесто в ръцете на някой гневен хлебар. Също така може да се включи и посещение на градската морга, където заради стачката труповете залежават там от дни. Накрая трябва да има Paobhajiот първата барачка, картофено-зеленчуково пюре върху хлебче, приготвено с чешмяна вода в края на пътя и бързо сервирано. Това ще е спомен, който американският президент ще запази завинаги.
   Вместо това навсякъде из Индия Клинтън посети само потемкински села. В Делхи по протежението на цели улици бяха свалени рекламните пана, в Агра за първи път в своята 347годишна история Тадж Махал бе основно ремонтиран, в Националния парк Рантхамборе бяха примамени два тигъра, в Хидерабад 3000 просяци бяха прогонени. Явно към международния бонтон спада взаимната измама. След посещението на село недалеч от Джайпур, което скоропостижно бе снабдено с три площадки за кацане на хеликоптер, Клинтън на висок глас обяви: „Изумен съм от това как Индия използва демократичните си институции, за да разрешава проблеми, които парализират останалата част от света.“ Индия като авангард на човечеството? Този мъж струва повече от 140 долара на секунда.
   Неограничените възможности на взаимната потемкинизация все пак се дължи на един индийски местен политик. Той разказал на високия гост за селище в неговата провинция, наречено Картърпури и предложил да кръстят някое село на американския президент. Клинтън изглежда се учудил как така след два мандата не му предлагат поне някое градче. Клинтъннагар, така да се каже. Тъй като в Америка няма липса на политици, а пък в Индия на села, занапред дори загубилите президентските избори могат да се надяват да получат някое селище в Раджастан: Намасте в Маккейнпури. Салаам в Брадлибад.

Издателство Сиела

Щурият глобус в Pimodo

Михаил Лермонтов >> Герой на нашето време

Взех от масата, както сега помня, асо купа и я хвърлих нагоре: всички затаиха дъх...

   Тази книга неотдавна изпита върху себе си нещастната доверчивост на някои читатели и дори списания към буквалното значение на думата. Някои ужасно се обидиха, и то не на шега, че им дават за пример такъв безнравствен човек като Герой на Нашето Време; други пък твърде тънко забелязваха, че съчинителят е нарисувал своя портрет и портретите на своите познати... Стара и жалка шега! Но явно е, Русия така е сътворена, че всичко в нея се обновява, с изключение на подобни нелепости. И най-вълшебната от вълшебните приказки у нас едва ли ще избегне упрека в опит за оскърбяване на личността.
   Герой на Нашето Време, уважаеми господа, е наистина портрет, но не на един човек: това е портрет, съставен от пороците на цялото наше поколение в пълното им развитие. Вие пак ще ми кажете, че човек не може да бъде толкова лош, а аз ще ви кажа: щом вярвате във възможността да съществуват всички трагични и романтични злодеи, защо тогава не вярвате в действителността на Печорин? Щом се любувате на измислици, много по-ужасни и уродливи, защо тогава този характер, дори като измислица, не намира у вас пощада? Може би затова, че в него има много повече истина, отколкото бихте желали?
   Ще кажете, че нравствеността не печели от това. Извинявайте. Твърде много хранихме хората със сладкиши; стомахът им се развали от това: трябват горчиви лекарства, остри истини. Но да не си помислите, че авторът на тази книга е имал някога гордата мечта да унищожи хорските пороци. Избави го, боже, от такова невежество! Нему просто беше весело да рисува съвременния човек, както той го разбира, и за негово и ваше нещастие твърде често го е срещал. Достатъчно е, че болестта е открита, а как ще се излекува – това вече господ знае.

Михаил Лермонтов (по превода на Христо Радевски)

Преводач Здравка Петрова

Художник Борис Праматаров

Издателство Сонм

Герой на нашето време в Pimodo

Грегор фон Рецори >> Магребински истории

Чесънът е лотосът на Магребиния

Първа глава. – Осведомява читателя за голямата и славна страна Магребиния – за нейното точно разположение и население – по-специално за нравите на нейните жители – както и в бележка под линия съобщава за патриарха на Метрополск*.

   Ще Ви разкажа тук за голямата и славна страна Магребиния. Напразно ще я търсите на географската карта. Тя не е отбелязана в никой атлас и на никой глобус. Някои твърдят, че се намирала на югоизток – или дори че била самият Югоизток. Но какво, моля Ви се, е Югоизток? Ако си послужим с покварения език на Запада: едно крайно относително понятие в коперниковата вселена.

   Педантите биха могли естествено да се опитат да очертаят приблизителните граници на Магребиния. Но точно педантите много биха сбъркали в тоя случай. Защото истинските граници на Магребиния се намират в сърцата и душите на нейните хора. А педантите нищо не разбират от човешки сърца и души.

   Магребиния е голяма. Когато бият камбаните от луковидните камбанарии на нейните църкви (но в действителност те не са луковидни, а чесновидни, понеже чесънът за Магребиния е онова, което за Индия е лотосът) – та многогласният звън на камбаните от чесновидните камбанарии на църквите в северните и западните провинции се сблъсква с провлачените викове на ходжите от островърхите минарета на безбройните джамии в южните и източните провинции и те се сливат в сърцето на Магребиния в едно всеобщо ликуване в прослава на Бога за Неговото Творение, такова каквото то е: с любов и смърт, със смях и сълзи, красиво и грозно; с богаташи,потънали до гуша в имането си, и със сиромаси, съсипани от недоимъка; с морнооки газели из росната свежест на светлото утро и с досадни, люти въшки във вечния мрак на потурите ти.

   Много голяма е Магребиния. Ако се разтегне всичкият рахат локум (това е: една лепкава сладост, създаваща наслада за езика на дамите в Магребиния, както поезията е наслада за мъжете там) - та ако се разтегне всичкият рахат локум, който любимките от харема на моя млечен брат Акиф Задък Заде Сиктирбей са успели сред тигрово-петнистата сенчеста и тиха леност на кефа да натикат между каносаните си устнички – всичките ония недостъпно горди цирцейки и дългокраки, абаносови нубийки; нежните, дюлово жълти девойки от Ципангу и накрай трътлестите коптки (защото жените са като крушите: най-сладки са там, където са най-дебели); та ако се разтегнат тези хекатомби от рахат локум и се източат в тънки като паяжина нишки; и ако се навържат всички косми от копринената брада на пророка и от сплъстената боброва шуба на Распутин с девическите коси на Ана Чилаг (за която най-старите магребинци имат все още много жив спомен) и накрая с всеки косъм на чудотвореца-равин на Задагура, Рави Шалом Мардохай: та ако всички те се навържат, заедно с тънката като паяжина нишка от рахат локум, биха се получили две нишки, които биха имали достатъчна дължина, за да обхванат Магребиния надлъж и нашир.

   Магребиния е красива. Небето и е обсипано с безброй искрящи съзвездия и напоено с уханията на рози и овча лой. Лазурът ѝ е изпълнен с вечно цвърчене на циганските цигулки и ритмично шибане на пръчки по гърба на инатящи се магарета и жени. Това е страна, в която се говорят хиляди наречия и един-единствен език: здравомислещият език на мъдри, утолени с чесън сърца.

   Така разнородните народности и народи на Магребиния живеят заедно и в разбирателство, не на последно място защото мъдрото държавно управление оставя вентилите на чести погроми, отворени за евентуални етнически напрежения. Начело на държавата доскоро, когато последният монарх, Никифор ХIV, бе прогонен, стоеше династията Каракриминалович. Многобройни господари и каймакани (това са: наместниците на краля) направляваха в отделните провинции правителствените дела. Междувременно и в Магребиния бе избрана прогресивната държавна форма на демокрацията. Към правителствените дела се устреми рояк от политици като котило от слепи прасенца към цицките на свинемайка. Тъй като често се сменят, те допринасят по тоя начин освен за собственото си и за всеобщото благоденствие.

   Културата на страната е древна. Преди няколко години например се взе решение да се павира най-важната транспортна артерия на столицата Метрополск, наречена Kalea Pungaschilor (това ще рече: улицата на джебчиите). Колони от работници разчистваха калта, докато се оказа, че тази улица в миналото вече е бивала павирана.

   Подобно е положението и с конституцията и законите, които почиват на древни традиции. Те, от своя страна, се опират на два стълба, на които се крепят нравите и обичаите от дълбока древност до днес, а именно: на безметежността на душата и на бакшиша.

   Какво означава безметежност на душата, не може да се каже с две думи. Това е загадъчният нрав на истинския магребинец, легитимация за поданиците на тази страна, и винаги, когато разказваме за Магребиния, ще се натъкваме на нея. Бакшишът обаче е просто рушвет, или, ако предпочитате - подкуп или плàтата на Юда. Но същевременно той е смазка за машинарията на живота, ключ към сърцето на ближния и към небесните двери също така.

   Трябва накрая да се споменат и магребинските разказвачи. Те седят на всеки ъгъл, доколкото има такъв из градовете и селата на Магребиния, и разказват истории: за мъдро поучение на ония, които имат уши да слушат, и за извисяване и наслаждение на собствената душа. А всъщност, разберете ме правилно, същността на голямата и славна земя Магребиния се състои от истории, от тях тя е направена от край до край. И ако някой случайно реши да занесе в Магребиния някаква история, това би означавало да занесе сови в Атина; или самовари в Тула; или рози в долината на Казанлък; или овче сирене в планината Пентелео; или евреи в Задагура; или въшки на главата на магребинския патриарх.

–––––––
* Що се отнася до този свят мъж, а именно Патриарха на Метрополск, говори се, че веднъж, по случай тържественото отваряне и показване на съкровищницата на Метрополската катедрала (церемония, изпълнявана всяка година в присъствието на краля и с голяма пищност, за да се даде на народа възможност да се увери в честността на свещеничеството), че тогава, така се говори, Патриархът изпаднал в много неудобно положение: защото липсвал златният ключ от същата тази съкровищница. Но провидението спасило главата на църквата от публичен позор: Монархът, Негово Величество Никифор ХIV, от династията Каракриминалович, имал у себе си шперц.

(Откъсът е от сайта LiterNet, преводач Ана Димова)

Издателство Black Flamingo

Магребински истории в Pimodo

Рей Бредбъри >> Сбогом, Лято

Лято, което не иска да свърши...

   Има и такива дни, които сякаш си поемат дъх, задържат го и цялата земя замира в очакване. Някои лета не искат да свършат.
   А покрай пътя избуяват цветя и щом ги докоснеш, поръсват облачета от ръждивокафяв прашец. Навсякъде изглежда, че е минал съвсем овехтял пътуващ цирк и с всяко завъртане на колелата е оставял следа от прастаро желязо. Прашецът се е разстлал под дървета, по речни брегове, има го и при релсите, по които някога минаваше локомотив. Тъй изронените цветчета и релсите се преобразяваха заедно в изронения ръб на есента.
   – Погледни, Дъг – каза дядото, докато пътуваха от фермата към града. Зад тях в пикапа „Кисъл Кар“ бяха наредени шест големи тикви от бостана. – Виждаш ли тези цветя?
   – Да, сър.
   – „Сбогом, лято“, Дъг. Така се казват. Усещаш ли във въздуха? Август се е върнал. Сбогом, лято...
   – Ама че тъжно име – промълви Дъг.

   Бабата влезе в кухнята и усети вятъра от запад. Замесеното тесто бухваше в купата като кръгла глава – глава на извънземен, надигаща се от реколтата на отминали години. Тя докосна издутината под тензуха. Това беше земята в утрото след идването на Адам. Това беше утрото, след като Ева се събрала с онзи непознат на ложето от цветя.
   Бабата погледа през прозореца как слънчевата светлина огрява двора, как изпълва ябълковата градина със злато, и изрече като ехо същите думи:
   – Сбогом, лято. Ето ти го и първи октомври. Двайсет и седем градуса. Сезонът просто не иска да си иде. Кучетата се излежават под дърветата. Листата все не пожълтяват. На човек му се приплаква, а пък се смее. Дъг, я се качи на тавана и пусни лудата си леля стара мома от тайната стаичка.
   – А има ли луда леля стара мома на тавана? – попита Дъг.
   – Няма, но би трябвало да има.
   Облаци минаха над моравата. И когато слънцето се показа, в кухнята бабата почти прошепна: „Лято, сбогом“.
   На верандата отпред Дъг стоеше до дядо си, надяваше се да прихване малко от неговата зоркост, достигаща отвъд хълмовете, от желанието да заплачеш, от древното веселие. Ароматът на тютюн за лула и лосион след бръснене „Тигър“ май стигаха. В гърдите му се завъртя пумпал – ту светъл, ту тъмен, в един миг побутваше езика му към смях, в друг пълнеше очите му със солена вода.
   Плъзна поглед по езерото от трева – глухарчетата вече ги нямаше, по дърветата тук-там се показваше кафяво, а вятърът носеше от далечния изток миризмата на Египет.
   – Я да си хапна поничка и да подремна – каза Дъг.

   Завит на леглото в съседната къща с мустаче от пудра захар на горната устна, Дъг се отпусна в съня, който се спотайваше в главата му и полека го обгърна в тъма.
   В далечината оркестър свиреше странна бавна мелодия, преливаща от приглушени духови инструменти и отмерено удряни барабани.
   Дъг се заслуша.
   Струваше му се, че далечният оркестър е излязъл от пещера на слънце. Някъде цял рояк сприхави косове изпърхаха нагоре, за да се превърнат във флейти-пиколо.
   – Парад! – прошепна Дъг и скочи от леглото и се отърси от съня и захарта.
   Музиката се засилваше, по-бавна и по-звучна, заприлича на огромен буреносен облак, препълнен с мълнии и тъмнеещ над покривите.
   Дъглас примига зад прозореца.
   Защото на моравата с тромбон в ръце беше Чарли Удман, най-добрият му приятел от училище, Уил Арно, приятелче на Чарли, надигаше тромпет, а градският бръснар господин Уинески бе обвит от цугтромбон като от боа удушвач и... я почакай!
   Дъг се обърна и претича през къщата.
   Излезе на верандата.
   Насред оркестъра стояха дядо му с валдхорна, баба му с дайре, брат му Том с бръмчило.
   Всички крещяха, всички се смееха.
   – Ей – извика Дъг, – какъв ден е днес?
   – Как какъв – провикна се бабата. – Твоят ден, Дъг! Довечера ще има фойерверки. Туристическото корабче чака!
   – За пикник ли?
   – По-скоро пътешествие. – Господин Уинески нахлупи сламената си шапка с цвят на зърнени люспици. – Чуй!
   Звукът от далечен кораб долетя плачливо откъм брега на езерото.
   – Напред!
   Баба разтърси дайрето, Том наду бръмчилото и пъстрата тълпа помъкна Дъг по улицата, а цяла сюрия кучета джафкаха по петите им. В центъра на града някой метна накъсан телефонен указател от покрива на хотел „Грийн Таун“. И щом конфетите докоснаха тухлите, парадът изчезна.
   Край брега мъгла се стелеше над водата.
   Навътре в езерото се чуваше печалният вопъл на сирена за мъгла.
   Чисто бял кораб се подаде внушително от мъглата и се отърка в пристана.
   Свирката изпищя. Тълпата се струпа и избута Дъглас по подвижното мостче.
   – Първо ти, Дъг!
   Оркестърът изсипа цял тон медни звуци и десетина фунта гръм на чинели в мелодията на „Той е мил, чудесен човек“, докато го тикаха към палубата, после всички скочиха обратно на пристана.
   Бам!
   Подвижното мостче падна.
   Хората не бяха изоставени на брега. О, не.
   Той беше изоставен във водата.
   Параходът се отдели с писък от пристана. Оркестърът засвири „Кълъмбия“, океанската перла“.
   – Довиждане, Дъг – провикнаха се градските библиотекари.
   – Сбогом – шептеше всеки.
   Дъглас се озърташе към кошниците с лакомства за пикник, наредени по палубата, и си спомни музея, където веднъж бе видял египетска гробница с играчки и купчинки спаружени плодове около малка ладия, издялана от дърво. Пред очите му сякаш припламна барут.
   – Сбогом, Дъг, сбогом...
   Жените вдигаха кърпички над главите си, мъжете махаха със сламени шапки.
   Скоро корабът се озова сред студената вода и мъглата го обви, а оркестърът избледня.
   – Приятно пътуване, момчето ми.
   Той вече знаеше, че потърси ли, няма да намери капитан, нито екипаж, но двигателите боботеха под палубата.
   Долови изтръпнал, че ако се пресегне надолу да опипа носа на кораба, ще открие името му прясно боядисано – „Сбогом, лято“.
   – Дъг... – стигаха до него гласовете. – О, довиждане... о, сбогом...
   После пристанът опустя, шествието вече го нямаше, корабът наду сирената за последен път и му разкъса сърцето, то се изля на сълзи през очите му, докато той викаше имената на всички обични хора, останали на брега.
   – Бабо, дядо, Том, помощ!
   Дъг падна от леглото сгорещен, премръзнал и разплакан...

Издателство Бард

Сбогом, Лято в Pimodo

Сюзън Вриланд >> Картините на Лизет

Една жена и двама мъже...

   – Той стоеше като издялан от дърво, като истукан и очакваше да му кажа повече. Можех да подуша как страда, измъчван от очакване, така че казах нещо от рода на „Знаеш ли, картината, която ми подари, с жълто-охрения път? Благодарение на нея забелязах диапазона, цялата гама на охрата във всички картини. Помислих си, че когато продавам бои и пигменти, правя нещо добро. А светът, който ти рисуваш, е единственият, който познавам. Не е просто красив. Той е истински. Светът на земята, провинцията, селото. Светлината.“ Това изглежда му хареса. Искаше ми се да му хареса, Лизет.
   – Сигурна съм, че си му доставил удоволствие.
   – Бях затрупан, чувствах се преситен от толкова много картини наоколо и му казах. Той изръмжа нещо и обясни, че някога имал хиляда и петстотин. Когато се върнал в Лувисиен след Пруската война, открил, че в къщата му са живели пруски войници. Те използвали рамките за дърва за огъня и си направили пътека от картините му, за да не цапат ботушите си с кал. Представяш ли си, Лизет? През зимата държали конете си в стаите на долния етаж и спели на горния.
   Използвали студиото му да колят овце, а картините му за престилки. Трябвало да изрови от пода дебел слой кал, животински тор и кръв, които покривали още платна. Двадесет години работа, а успял да спаси едва четиридесет платна – целият треперещ от ярост, Паскал изрева. – Варвари!
   Аз подскочих и изтървах купата с грах на земята.
   – Тази картина с момичето и козата? Ти каза, че е рисувана в Лувисиен.
   Той кимна.
   – Значи трябва да е една от четиридесетте.
   Неочакваното осъзнаване за нейното критично спасяване я направи още по-ценна в очите ми и ме накара да искам още повече да съм в Париж, за да мога да потърся всички останали картини на Писаро от периода му в Лувисиен.
   За миг Паскал остана замислен, преди да продължи.
   – Камий просто стоеше, този едър голям човек, наблюдаваше ме как ломотя, мен – един прост работник, който не знаеше нищо, но който харесваше онова, което прави. Разбираш ли, Лизет? Той беше герой! Да продължи след всичко това! Непонятно, непоносимо героично. Години след това дузини жени носели платната от неговите плячкосани картини като престилки, докато перяли по бреговете на Сена.
   – Каква прекрасна гледка трябва да е било! Всички наредени по брега на реката, с престилки от картини!
   – Ти не разбираш! Това е било престъпление! Те са ги откраднали! А в същото време, когато се върнал в Лувисиен, го гледали презрително и гневно, защото бил прекарал цялата война в безопасност, рисувайки в Англия.
   Може би са били загубили синовете или съпрузите си в тази война, помислих си, но това оправдание не ме задоволи. Можех само да си мечтая, че един ден ще имам шанса да разказвам тази история на посетителите в някоя богата галерия в Париж. Исках те да почувстват гнева и обидата, които чувствахме аз и Паскал. В този миг за пръв път зърнах целта си тук.
   Свърших да беля граха и станах, за да го внеса вътре.
   – Седни! Има още много, което искам да ти кажа.
   Не обърнах внимание на грубостта му. Причината бе само желанието да има някой, който да чуе историята му.
   – Има още много?
   – Камий ми каза за един живописец от тяхната група, който окуражавал всички останали. Името му бе Фредерик Базил. Идеалист, но упорит, така го определи. Не го приели в армията, защото отказал да обръсне брадата си, така че се присъединил към зуавите, при които нямало подобни ограничения. Те участвали в най-яростните сражения. Бил убит край Бон ла Ролан, една маловажна битка. „Всички скърбяхме за загубата на този добър човек – рече ми Камий, – така че какъв смисъл има да скърбя за загубата на картина или платно?“
   За мен мисълта за великите картини, които можеха да съществуват, тези на Писаро и тези, които щеше да нарисува този човек Базил, бе достатъчна причина да страдам. Паскал би могъл да събира картини и на Базил, а аз щях да мога да ги видя как висят на стената тук заедно с другите.
   – Камий ме изведе навън, за да видя гледката от къщата му. Онова, което ми каза, беше важно, така че си го записах – започна да чете бавно от листа, сякаш обмисляше всяка мисъл. – Той каза: „Когато един човек намери място, което обича, той може да издържи и най-непоносимите неща. Понтуаз бе създаден специално за мен. Случайно пръснатите обработени ниви и диви поляни, овощните градини, които раждаха круши поколения наред, богатият, истински мирис на земя, вятърните мелници, и водните колела, и комините, и каменните къщи, всички изкривени, дори гълъбите, накацали по покривите – всичко тук ме вълнува. Принадлежа на това място толкова, колкото и този поток край къщата ми, който се стича в Оаз, сетне в Сена и най-накрая в морето. Този поток е утолявал жаждата на римляните, а преди тях дори на келтите. Когато го рисувам, аз също съм част от тях. Когато вървя по тази земя, зад всеки завой ме очаква картина. Не съществува ли във всеки човек желанието да намери онова място на света, което ще му даде толкова много, че да иска да му се отблагодари, като върне нещо в замяна?
   Паскал спря да говори и сгъна хартията. Исках да му кажа, че съм съгласна с Писаро, но трябваше да дам пример с Париж, а това сигурно щеше да нарани чувствата му.
   – Така че и аз искам да дам нещо на Русийон – завърши той.
   Кимнах с разбиране. Онова, което бе Русийон за него, не се отнасяше за мен. Но по принцип беше прав, а с принципа не можех да не се съглася...

Издателство Кръгозор

Картините на Лизет в Pimodo

Иваничка Георгиева >> Българска народна митология

Митологичните образи и представи в българския народен светоглед

   Според традиционните народни възгледи небето е отражение на земния живот. Съзерцанието на ясното или облачното, или обсипаното със звезди нощно небе събуждало най-различни чувства, фантастични образи и пораждало философски размисли. Наблюдавайки небесните тела, човек се ориентира за годишните времена, за времето през денонощието, за сезонната си трудова дейност. В съзнанието на хората небето отразява земни събития. П. Лафарг много образно отбелязва, че на небето човек отново разиграва драмите и комедиите от земята.
   Според представата на българите до средата на XIX в. небето е твърда кора от седем дипли. То е връшник, който похлупва земята. Смята се, че било направено от някакво вещество (стъкло, пръст, тенекия) или че е опъната биволска кожа, меден ток (меден харман) „риза неткаена". На най-долната му дипла са слънцето, луната, звездите, които са закачени като кандила. Според други представи само звездите са окачени на небето, а луната и слънцето обикалят свободно; според трети и звездите не са закачени за небето, а обикалят под него. Мястото, където небето и земята се допират, се нарича край-земля, край-свет, усвет и там не може да отиде никой смъртен.
   Според някои легенди небето някога било много ниско, достигало се с ръка и тогава господ ходел между хората. Причините то да се вдигне са най-различни. Тъй като било ниско, орачът го пробождал с копралята си, друг, като правил купа сено – с вилата си, жена с хурката си. Небето се вдигнало и като наказание на хората заради грешните им постъпки.
   В легенда се разказва, че когато небето било ниско, една жена избърсала детето си с житни класове и посегнала да се отрие о небето. Възмутено, небето се вдигнало нагоре и понесло класовете на житото, което дотогава имало много класове на едно стъбло; в този момент кучето скочило и откъснало половин клас. Затова сега житните класове са така малки като прекъснати и са само по един на стъбло, а хората ядат кучешкия късмет.
   Особено близка до българската митологема е грузинската. Някога небето било ниско и селяните при работа го закачали с остен или с ръка. Една жена пекла хляб и с него обърсала детето си, с което осквернила хляба и разсърдила бога.Тогава той изпратил гръм и вдигнал небето.
   Тези български народни представи са запазили следи от по-стари космогонични митове, които обясняват установяването на сегашния космически ред. Един от широко разпространените митове е за разделянето на земята и небето, в резултат на което се получава тричленното вертикално устройство на Вселената.
   Според представите на много народи земята и небето се мислят за женско и мъжко начало, от чиято връзка се раждат свръхестествени същества и богове. Съединени във вечна прегръдка, те и техните деца били обгърнати в мрак. Затова едно от първите деяния на културния герой е да раздели тази двойка.
   Върху представите за космоса се пренася познанието за обществото. Затова взаимоотношенията на космическите елементи и божества се схващат и като актове на съвкупление и размножение. Тази представа е запазена и в митологемата за брака на небето и земята, срещана в Западна България. Дълго време преди женитбата им било страшна суша, а щом се оженили, завалял дъжд и настъпило голямо плодородие. От връзката им се родила луната. Когато небето се вдигнало високо, бракът му със земята се разтрогнал.
   Дъждът и слънчевите лъчи осъществяват връзката между земята и небето и осигуряват плодородието, тъй необходимо за живота. В брамански сватбен ритуал откриваме интересен паралел. Женихът казва на невестата: „Аз съм небе, а ти земя. Стани ми жена".
   Широко разпространено е вярването, че на определен ден (Богоявление/Преображение) небето се отваря и се явява господ. Каквото се пожелае в този момент се сбъдва.
   Съществува вярване, че на небето има също такъв свят, както на земята, само че там хората се опасват около шията на земята, която е на средата на света около кръста, а под земята в долния свят – през коленете. Тази митологема отразява уподобяване на човека с космическия модел. Поясът като свързващо звено между частите на тялото и между частите на световете отбелязва средното пространство.
   Според вярване в Самоковско на небето живеят и „небесните жители", които са като земните, със същите привички и поведение.
   Подобна представа се среща и сред някои сибирски народи, според които на небето живеят хора и богове. Според алтайци и тувинци хората, които живеят на небето, са по-ниски и се опасват около шията, за земните хора те са зли духове и обратно. Под земята живеят хора, които се опасват ниско през коленете, а хората на земята около кръста.
   Поедстава за небесните жители, тенгрии, е характерна за много тюркски народи. Прабългарите почитали обожественото небе, за което съдим по названието за небе и за върховния бог – Тангра, Тенгри. На небето живеят върховните божества – славянският Перун, гръцкият Зевс, староиндийският Индра. Там обитават и християнският бог, и светците. Исус като богочовек е син на небесен отец и земна майка. Според апокрифитс бог стои на седмото небе, което се запазило и в представата за седемте дипли на небето. Богомилите твърдели, че господар на небесната твърд, на видимото небе е дяволът и това,което става на небето, отразява онова, което става на земята – вечната борба на доброто и злото.
   В народната вяра владетел на небето и гръмотевицата е св. Илия, вероятно наследил древно езическо божество със същата функция. В евразийската и индоевропейската религия бог и небе са неразделни понятия. Небето общува с хората посредством мълнията, едно от най-важните негови свойства.
   В народната поезия е разработен мотивът за подялбата на света между отделни светци.

Ка делиа четири светии
ка делиа делба разделна
разделна делба на небеси.
Дел се падна на свети Никола:
падна му се по море да оди
да си оди по море, по Дунав,
да си оди гемии да крепи.
Дел се падна на свети Йована:
падна му се кметство, богомолство.
Дел се падна на светия Петар:
падна му се райните ключове,
да си стои на райните порти,
да си стои рай да си отвара
да отвара и па да затвара.
Дел се падна на свети Илия:
падна му се летни гръмотеви
падна му се летни трескавици
да си лети изпод ясно небе,
да си лети по темни облаци.

...

Издателство АИ Проф. Марин Дринов

Българска народна митология в Pimodo

Ангел Каралийчев >> Приказен свят

Ангел Каралийчев не разказва приказки – той е от сътворителите на приказни светове. Проф. Светлана Стойчева

   Един едър, охранен бивол отиваше към реката да пие вода. Като минаваше покрай циганския катун накрай село, от катуна изскочи една зелена муха, забръмча пред очите на бивола и кацна на гърба му. Погъделичкан от дългите немирни крака на мухата, биволът изви глава назад и замахна с опашката си, но не можа да стигне мухата.
   – Ако ти тежа – обади се мухата, – да сляза!
   Биволът се усмихна:
   – Хич нямаше да те усетя, ако не ме беше погъделичкала.
   – Толкова ли съм лека! – въздъхна мухата и отлетя оскърбена.
   Дигна се нагоре, спусна се надолу, стигна до стария дъб, където пладнуват свинете. В туй време двамина дървари сечаха грамадното дърво.Дъбът се беше силно наклонил и чакаше последния удар, за да рухне. Случи се тъй, че тъкмо когато мухата кацна на едно клонче, отсеченият гигант се строполяса на земята.
   Уплашена, мухата се дигна нагоре и си рече:
   – Брей, какво грамадно дърво съборих, щом кацнах отгоре му! Добре, че не стоях още върху гърба на бивола – щях да го смажа. Мухата и биволът

Издателство Пан

 Приказен свят в Pimodo

Сун Дзъ >> Изкуството да побеждаваш

Силен дух и опитно командване – Изкуството да побеждаваш

Ако познаваш силата на врага и своята собствена, не трябва да се страхуваш от стотиците сражения.

Ако познаваш своята сила, а не познаваш силата на врага, след всяка твоя победа ще следва и по едно поражение.

Ако не познаваш нито своята сила, нито тази на врага си, то си обречен винаги на поражение.

Сун Дзъ

Издателство Хомо Футурус

Изкуството да побеждаваш в Pimodo

Майкъл Добс >> Къща от карти

Лондон, където всичко има дълга и цветна история...

   Истината е като бутилка добро вино. Често я намираш забутана в най-тъмния ъгъл на избата. От време на време трябва да я обръщаш. После малко да я избършеш от прахта, преди да я извадиш на светло и да я използваш.
   Очуканото БМВ стоеше пред къщата на Кеймбридж Стрийт, Пимлико, почти петнадесет минути. Свободните се­далки бяха засипани с такъв хаос от стари вестници и обвив­ки от шоколадови десерти, какъвто само една истински заета с работа необвързана жена може да създаде, а в средата му Мати Сторин хапеше устни. Късно следобед съобщението, че няма да има партийни размествания, беше предизвикало тре­скава дискусия дали министър-председателят е възхитителен и дързък, или просто си е изпуснал нервите. На нея ѝ трябваше гледната точка на хората, помогнали в оформянето на решение­то. Уилямс беше убедителен и уверен, както винаги, но Ъркарт упорито не вдигаше телефона.
   Без съвсем да е наясно защо, след като приключи работ­ния ден във вестник „Кроникъл“, Мати беше решила да мине покрай дома на Ъркарт, който беше само на десет минути от Камарата на общините в една от елегантните странични улици, които кичат по-хубавите части на Пимлико. Очакваше да на­мери къщата празна и тъмна, но вместо това лампите светеха и се виждаше, че вътре има движение. Набра номера още веднъж, но пак нямаше отговор.
   Светът на Уестминстър е клуб с много неписани правила и се пази ревниво както от политиците, така и от журналисти­те – особено, така нареченото „лоби“ от кореспонденти, които тихо и дискретно направляваха медийната дейност в двореца Уестминстър. Допуска се например брифинги и интервюта да бъдат провеждани при ясното условие, че източникът на ин­формация ще остане неразкрит, без намек дори, изцяло в сянка. Това дава смелост на политиците да си развържат езиците и да споделят конфиденциална информация; от друга страна, по­зволява на кулоарните кореспонденти да спазят сроковете на публикациите си и да се прочуят със забележителни заглавия. „Омертата“* е пропускът на журналиста; без него той или тя ще види как всички врати и усти се затварят пред него. Разкрива­нето на анонимен източник се наказва с обесване, тропането по вратата на дома на министър е само малко по-долу в списъка с осъдително поведение, който има за цел да отреже всички фор­ми на полезен контакт. Политическите кореспонденти не пре­следват с въпросите си по домовете, това е проява на лош вкус, който докарва черни точки и псувни.
   Мати още веднъж прехапа бузата си. Беше нервна. Не би нарушила правилата с лека ръка, но защо проклетникът не вди­гаше телефона? Какво ли, за Бога, правеше?
   Дебел глас със северен акцент шепнеше в ухото ѝ, глас, който толкова често є липсваше, откакто напусна вестник „Йоркшир поуст“ и мъдрия стар редактор, който беше дал на Мати първата є сериозна работа. Какво казваше той? „Пра­вилата, моето момиче, не са нищо повече от меко одеяло за старците, да се пазят от студа. Те са инструментът на мъдрите за обезсилване на глупавите. Да не си посмяла да идваш в офи­са ми и да ми казваш, че си изпуснала добрата история заради нечии чужди скапани правила.“
   „Добре де, добре, стар досадник такъв, остави ме на мира“, каза си Мати на глас. Погледна косата си в огледалото, про­кара ръка през нея, за да ѝ върне малко живот, отвори вратата на колата, стъпи на паважа и веднага ѝ се прииска да е някъде другаде. След двайсет секунди къщата проехтя от ударите на орнаментираното медно чукало по входната врата.
   Ъркарт отвори вратата. Беше сам, облечен неофициално, неочакващ посетители. Съпругата му беше отишла в провин­цията, а прислужничката не работеше през уикендите. Когато погледът му се спря върху Мати, очите му бяха пълни с не­доволство; в тъмнината на улицата не беше разпознал веднага кой го безпокои.
   – Г-н Ъркарт, опитвам се да се свържа с вас цял следобед. Надявам се, че не ви притеснявам.
   – В десет и трийсет през нощта? Дали ме притеснявате? – недоволството му се беше превърнало в раздразнение.
   – Простете ми, но имам нужда от малко помощ. Никакви промени в Кабинета, нито една. Това е невероятно. Опитвам се да разбера каква логика стои зад това.
   – Логиката зад това? – гласът на Ъркарт потъна в още по-дълбок сарказъм. – Съжалявам, но нямам какво да кажа.
   Той се опита да затвори вратата, но нежеланата посетител­ка направи упорита крачка напред. Нали това глупаво момиче няма да вземе да сложи крак на вратата, би било твърде комич­но. Но Мати заговори спокойно и тихо.
   – Г-н Ъркарт, това е страхотна реплика. Но не мисля, че ис­кате да публикувам точно нея.
   Ъркарт се замисли, заинтригуван. Какво, за Бога, има пред­вид тя? Мати усети колебанието му и хвърли още малко стръв.
   – В статията ще пише: „Има сигнали за сериозно разеди­нение в Кабинета относно липсата на промени. Камшикът, за когото отдавна се смята, че храни амбиции за нов пост, отка­за да защити решението на министър-председателя“. Как ви се струва това?
   Чак сега, когато очите му свикнаха със сенките отвъд прага му, Ъркарт разпозна новата репортерка на „Кроникъл“. Позна­ваше я бегло, но беше виждал и чел достатъчно, за да подозира, че тя не е глупава. Затова още повече се учуди, че е готова да лагерува на прага му, опитвайки се да го притисне.
   – Не говорите сериозно – каза Ъркарт бавно.
   Мати се усмихна широко.
   – Разбира се, че не. Обаче какво да направя, като не си вди­гате телефона и не искате да говорим лице в лице.
   Честността є го обезоръжи. А и както стоеше под свет­лината на лампата над вратата, с блещукащи кичури в къса­та є руса коса, той трябваше да признае, че е срещал и по-непривлекателни гледки в кулоарите.
   – Наистина ми трябва вашата помощ, г-н Ъркарт. Имам нужда от нещо смислено, нещо, което да става за дъвчене, ина­че всичко е захарен памук. А само това ми оставяте в момента. Моля, помогнете ми.
   Ъркарт си пое въздух през носа, загледа я.
   – Би трябвало да съм бесен. И да се обадя на вашия редак­тор и да искам извинение за този откровен тормоз.
   – Но няма да го направите, нали?
   Съвсем съзнателно кокетничеше. Въпреки че предишните им срещи бяха мимолетни, тя си спомни погледът, който ѝ беше хвърлил веднъж, като се разминаваха в централното лоби, дис­кретния мъжки пламък в очите, които я бяха огледали цялата, без и за момент да изглежда, че се разсейват от целта.
   – Може би все пак е по-добре да влезете... г-ца Сторин, нали?
   – Моля, наричайте ме Мати.
   – Дневната е на горния етаж – каза той. Прозвуча като мал­ко признание.
   Той я заведе в стая, обзаведена консервативно, но с мно­го вкус; тъмножълти стени, покрити с маслени платна – коне и пасторални сцени, мебелите резбовани и елегантни. Висока библиотека с книги, семейни снимки в рамки, камина от бял мрамор. Отсенките бяха кадифени, осветлението – разсеяно и приглушено, атмосферата наситена. Той си наля голяма чаша малцово уиски, отлежал „Гленфидих“, и без да пита, направи същото за нея, преди да се отпусне в кресло от тъмна кожа. Книга с изтъркана подвързия се крепеше на облегалката за ръка – пиеси на Молиер. Мати седна срещу него в края на ка­напето, леко нервна. Извади малък тефтер от чантата си, но Ъркарт махна с ръка.
   – Уморен съм, г-це Сторин... Мати. Беше дълга кампания и не съм сигурен, че мога да се изразявам съвсем точно. Така че без записки, ако нямаш нищо против.
   – Разбира се. Кулоарни правила. Мога да използвам, как­вото ми кажете, но няма да ви цитирам по никакъв начин. Без отпечатъци.
   – Именно.
   Той остави настрана Молиер, а тя своя тефтер и се облегна на канапето. Беше облечена в бяла памучна блуза; беше тясна. Той обърна внимание на това, но погледът му не беше хищнически. Сякаш имаше око, което попиваше всичко, стигаше по-дълбоко от другите. И двамата знаеха, че играят игра...

Преводач Георги Петков

Издателство Сиела

Къща от карти в Pimodo

Неле Нойхаус >> Убийството на мистериозната жена

Когато е убита една нежелана жена, тогава заподозрените са много

   Половин час по-късно, малко преди отбивката за Епенхайн, Боденщайн и Пиа съгледаха една патрулка край пътя. Те бързо прекосиха гората и стигнаха до една поляна с кула, в чието подножие бяха спрели още една патрулка и един мерцедес кабрио. Боденщайн и Пиа слязоха от колата.
   – Охо, господин главният комисар – поздрави ги един от униформените, висок мъж с брадичка тип „Михаел Шумахер“ и надупчено от акне лице. – Можехте да си спестите утринната разходка. Било е самоубийство.
   – Здрасти, Шьонинг. – Боденщайн познаваше от опит готовността на многобройните си колеги да окачествяват на бърза ръка един смъртен случай като самоубийство или нещастен случай, затова не обърна внимание на казаното.
   В сянката на високите дървета беше хладно. Тревата още беше влажна от нощната роса.
   – Добро утро – каза Боденщайн на коленичилия на тревата до трупа лекар, който на свой ред отвърна с кратко кимване.
   Жената лежеше по гръб със сложена под тялото лява ръка и свити крака. Светлата коса беше разпиляна като ветрило около бледото лице, очите бяха широко отворени, погледът – втренчен и угаснал. Боденщайн вдигна глава и погледна нагоре към кулата. Тя представляваше масивна дървена постройка, издигаща се в бледосиньото небе, високо над короните на дърветата. Пиа притискаше ръце към тялото си и гледаше съчувствено проснатата във високата трева мъртва.
   – Самоубийство ли е? – попита колебливо тя и погледна към лекаря, който отново се беше навел над трупа.
   – Не знам. Без връхна дреха, без чанта, затова пък на десетсантиметрови токчета. Това не са най-подходящите обувки за разходка в гората.
   – Самоубийство е – настояваше безочливо Шьонинг, – ясно е като бял ден.
   – Не съм убедена – възрази Пиа. – Когато скачат отнякъде, самоубийците инстинктивно се оттласкват и така се приземяват доста далече. А този труп лежи току под кулата. Жената не е скочила.
   Шьонинг повдигна вежда. Надменната му усмивка се вкисна.
   – Как е? – осведоми се Боденщайн при лекаря.
   – Зле – отвърна той, – мъртва е.
   – Не е ли очевидно – каза хладно Пиа. – Това ли е всичко, което разбрахте?
   Лекарят я погледна обидено. Изправи се и Боденщайн установи, че той стига едва до брадичката на колежката му. Джудже, което се опитва да компенсира дребния си ръст с неуместни шеговити забележки.
   – Труп на жена, около двайсет и пет годишна – рече той, щом разбра, че хуморът не му се получи. – Счупване на врата, различни наранявания, които е нормално да се получат при падане от трийсет метра височина. Типични трупни петна. Това означава, че жената е мъртва поне отпреди десет часа, което ще рече, че...
   – Трупни петна? – прекъсна го Пиа.
   – Все още избледняват при натиск. – Сега вече джуджето сериозно се вкисна. – Мъртва е от не повече от двайсет и четири часа. Починала е вчера вечерта между двайсет и двайсет и три часа.
   – Можете ли да установите следи от чужда намеса? – намеси се Боденщайн.
   – Не – поклати глава джуджето, – прилича си на самоубийство. Не е за първи път. Оттук редовно се хвърлят хора.
   Шьонинг кимна самодоволно.
   Боденщайн прикова поглед върху лицето на мъртвата, опитвайки се да си представи как ли е изглеждала приживе. Кожата беше нежна като порцелан, имаше изпъкнали скули и изящен нос. Дори насилствената смърт не бе успяла да наруши перфектната симетрия на това лице. Той се приведе по-плътно до трупа. На пъпа имаше обеца, а над него – татуировка във формата на делфин. Пиа беше клекнала до жената и разглеждаше обувката на левия є крак.
   – „Маноло Бланик“ – установи тя, – имала е невероятен вкус.
   Пиа отново стана и се заразхожда по тревата около трупа.
   – Какво има? – попита Боденщайн.
   – Другата обувка липсва.
   – Може ли? – попита един от служителите на погребалното бюро, когото бе повикал полицейският старши майор Шьонинг.
   – Не – каза Боденщайн и огледа замислено трупа. – Какво е станало с обувката?
   – Каква обувка? – отвърна сърдито Шьонинг.
   – Тя е само с една – отбеляза Пиа. – Едва ли е дошла дотук само с една обувка. А вашите служители не са намерили нищо в кулата.
   – Как изобщо е дошла тук? – добави Боденщайн. – Преди десет часа е било двайсет и два часа и вече доста тъмно. Има ли тук наблизо някоя паркирана кола, с която да е минала през гората?
   – Разбира се – тържествуваше Шьонинг, понеже тази новина очевидно укрепваше теорията му за самоубийството. – На паркинга до общинските гробища има едно порше кабрио. С угасен двигател.
   Боденщайн кимна замислено, после се обърна към чакащия полицейски служител.
   – Всички веднага да напуснат мястото. Шьонинг, наредете да проверят номера на поршето, а вие, госпожо Кирххоф, поръчайте проучване на следата.
   Шьонинг едва успя да прикрие раздразнението си. Пиа хвана телефона си и нареди на екипа, който тъкмо бе приключил с огледа на мястото на трупа на Харденбах, да провери следата.
   – В смъртния акт ще пиша, че причината за смъртта е неустановена – каза лекарят и се обърна към Боденщайн, – така добре ли е?
   – Ако това е вашето мнение, тогава направете го – отвърна саркастично той. – Или си мислите, че тази жена е починала от естествена смърт?
   Джуджето цяло се изчерви.
   – Държите се високомерно! – изсъска то.
   – Не обичам да работя с дилетанти – отвърна остро Боденщайн, а Пиа едва сподави една ехидна усмивка.
   Първата ѝ работа в провинцията си имаше и забавните страни. Боденщайн извади два чифта гумени ръкавици от джоба на якето си и подаде единия на колежката си. Тя се сниши до трупа и започна внимателно да претърсва джобовете на джинсите. От задния джоб Пиа извади една пачка банкноти и няколко бележчици. Подаде парите на шефа си и внимателно заразгръща бележките.
   – Касова бележка от бензиностанция – каза тя и погледна нагоре. – Вчера в шестнайсет и четирийсет и пет още е била жива. Заредила е бензин на бензиностанция „Арал“ на магистрала А 66 в посока Висбаден. Купила си е и три пакета цигари, сладолед и ред бул.
   – Това си е цял престой. – Боденщайн се изправи и преброи парите. – Пет хиляди евро – смая се той. – Никак не е лошо.
   – Имаме и една бележка от химическо чистене в Бад Зоден от двайсет и трети август – Пиа бръкна в предните джобове на джинсите, – също и връзка ключове за кола.
   Подаде на шефа си ключовете с емблемата на „Порше“.
   – Все по-малко ми прилича на самоубийство – каза Боденщайн. – Ако някой зарежда бензин с пет хиляди евро в джоба, купува три пакета цигари и носи дрехи на химическо чистене, едва ли възнамерява да се самоубива.
   – Автомобилът с регистрационен номер MTK-IK 182 – тъкмо съобщаваше Шьонинг – е предоставен на някоя си Изабел Керстнер. Живееща в Келкхайм. Улица „Фелдберг“ 128.
   – Това е тя – потвърди Боденщайн. – В джоба на панталона є имаше ключове на порше.
   – Да, но... – започна Щьонинг, само че Боденщайн не го остави да продължи.
   – Веднага тръгваме – каза той. – Трябва да се обадя и на дежурния прокурор. Във всеки случай трябва да се направи аутопсия на трупа...

Преводач Людмила Костова

Художник Анна Георгиева-Андра

Издателство Enthusiast

 Убийството на мистериозната жена в Pimodo

Робърт Шекли >> 16 страховити истории

Последните разкази на Шекли

И последните разкази на Робърт Шекли отново преобръщат реалността, криволичейки между абсурдното и смешното, магическото и реалното, измислицата и действителността.

Ако сте чели „Недокоснат от човешки ръце“, „Крадец във времето“ или „Задай глупав въпрос“, вероятно се досещате, че само въображението на Робърт Шекли може да създаде подобни сюжети.
Цивилизация, която съществува зад огледалото...
Извънземни, самонастанили се в човешки дом...
Кутия с хора, попаднала на планета, населена с богове...

Издателство Skyprint

16 страховити истории в Pimodo

Аугусте Лехнер >> Енеида

От Троя до Рим...

Еней, син на воина Анхис и богинята Венера, извежда оцелелите троянци от руините на горящия град и ги натоварва на скритите кораби. Те поемат на дълъг и пълен с неизвестности път през морето, за да търсят земя, където да положат основите на ново царство.

Но пътят им не е лесен – героят и спътниците му срещат множество препятствия. Сполетява ги чума, над тях тегне проклятието на харпията Калено, преследват ги лоши поличби. А преди да достигнат целта си, свирепа буря ги запраща в Картаген, където съдбата запалва трагичната любов между Еней и царица Дидона.

След години, изпълнени с премеждия и борби, троянците попадат в благословената от боговете страна Лациум, владение на цар Латин. Еней се жени за дъщеря му Лавиния и двата народа полагат основите на най-могъщата държава на древността – Римската империя.

Преводач Борис Парашкевов

Художник Пламена Тодорова

Издателство Емас

Енеида в Pimodo

Владислава Войнович >> Хартиеният принц

Най-важното за мен в една къща е да е малко страшна...

   Обикновено познавам къде сме по това колко ми е напрегнато на краката. Например, ако петите ме сърбят отвътре, значи сме наближили градчето, където живее баба. Когато отиваме при нея. Или вече сме близо до Белград, ако се връщаме у дома. Най-често пътуваме с кола. Татко, мама и аз. Тати кара, а мама седи до него и се преструва, че ѝ няма нищо. Казвам „преструва се“, защото го прави тъй, че всички да разберат, че има нещо. Като мен, когато си пиша домашното по математика. Всички знаят, че не обичам задачите, и всички знаем, че мама не обича баба. Тати се преструва, че не забелязва нито едното, нито другото. Но го прави така, че никога не съм съвсем сигурна дали наистина не разбира какво става. Лесно му е на него. Той е луд по математиката. По баба не е луд, но и за нея не забелязва.
   Като сме с колата и ми стане усилно, си събувам обувките. Качвам си краката горе на тавана или ги подавам през прозореца. Обикновено не ми разрешават, но не забелязват веднага какви ги върша. Във всеки случай мога поне да лежа на задната седалка и да зяпам как дърветата край пътя се нижат наопаки.
   Обаче тук не става. В автобуса съм. И то сама! Добре, де, не съвсем: с мен е шофьорът, който познава баба, защото някога е бил с татко в един клас, също и кондукторът, дето живее на една улица с баба, още няколко пътници, нейни приятели, и няколко други, които не са ѝ приятели, но се поздравяват с нея, като се срещнат, и всеки знае как се казва другият. Всички се чудеха колко съм пораснала и как вече мога сама да пътувам за къщи. Само една жена изтърси на баба, че била луда да ме пуска. Аз мисля, че тя е луда. Жената, де, не баба. И точно тази, лудата, седна до мен! За щастие, слезе в някакво село. Питаше ме дали се страхувам. Глупости, сякаш е кой знае какво, баба ме качва на автобуса, а мама и тати ме посрещат на гарата в Белград. Тъй биха могли да изпратят дори Кика с кошницата, в която я пренасяме. Само че баба не обича котките и няма да се съгласи да я гледа. На мое място Кика щеше да мяучи и да дращи в кошницата, пък аз си седя кротко. Онази жена ми каза, че можело да откраднат Кика, както можело да откраднат и мен. Но ето, вече сме в Белград, а никой дори не се и опита. Лудата ме попита какво съм щяла да правя, ако мама и татко не ме посрещнели.
   Ще ме посрещнат, много ясно. Макар че татко може да е в командировка. Той все пътува. Но мама не би отишла никъде, щом знае, че пристигам. Щеше да е наистина лошо, ако и тя заминеше някъде. Тогава щеше да се наложи да се върна със същия автобус обратно при баба. А това хич нямаше да ми хареса. Първо на първо, вече ми омръзна да се возя и второ, омръзна ми и да стоя при баба. Моята баба не е като другите. Искам да кажа, не е от тия, дето разрешават всичко на децата. Моята нищо не разрешава. На никого. Тя смята, че татко е супер, защото, като бил малък, никога нищо не му разрешавала, а пък при мама се виждало колко са я глезили като дете. Баба хал хабер си няма. Точно мама яде всичко, а татко – не. Особено от ония, здравословните храни. И не хленчи, като се разболее, и не се гнуси от нищо.
   – Ей го и Тозо! С жената! Като младоженци! – неочаквано казва шофьорът. Проследявам погледа му през оградата на автогарата и виждам мама и татко. Знаех си аз, че онази жена е луда. Двамата се целуват и се смеят на нещо. Обаче автобусът продължава.
   – Ей! Къде така? – викам.
   – Входът е от другата страна. Трябва да заобиколим – обяснява кондукторът.
   – Ще си имаш братче, малката! – подвиква ми шофьорът и ме гледа, докато върти огромния волан и обръща.
   Такова нещо хич не ми трябва. Никакво малко братче. Искам голяма сестра. Не някоя огромна. Ами същата като мен. Само че това е невъзможно. Всички деца са първо малки. Приятелката ми Теа има малко братче. То е най-досадното същество на света. Надявам се родителите ми да са забелязали. Макар че напоследък вършат странни неща. Например продали са апартамента. Баба ми каза.
   Автобусът влиза в паркинга на гарата. Мама и тати ми махат. Махам и аз и гледам плоския корем на мама. Слава богу, не е бременна...

Преводач Русанка Ляпова

Издателство Колибри

Хартиеният принц в Pimodo

Джералд Даръл >> Филе от камбала

Преднамерено шляене из Даръловия свят

   Дори за стандартите на Корфу лятото се оказа прекалено дълго и горещо. От няколко месеца не бе падала и капка дъжд. От изгрев до залез слънцето жареше свирепо от излъсканото до блясък небе. Всичко изсъхна и изгоря, а жегата просто задушаваше. От наша гледна точка лятото бе преминало доста изтощително. С характерната си щедрост Лари беше поканил на гости голям брой от своите приятели – все хора на изкуството. Те пристигнаха на такива тълпи, че мама се принуди да наеме две допълнителни помощнички. Тя прекарваше повечето време в огромната мрачна подземна кухня, като сновеше между няколкото готварски печки, за да може да приготви достатъчно храна за тази армия драматурзи, поети, писатели и художници. Когато и последната група най-после си тръгна, всички се разположихме на верандата да си починем пред чаша чай с лед, загледани към тихото лазурно море.
   – Слава богу, че всичко свърши – въздъхна мама, като отпи от чая и намести очилата си. – Лари, миличък, много ми се иска да не каниш всички тези хора. Ужасно е изтощително.
   – Нямаше да е толкова изтощително, ако беше организирала всичко както трябва – отвърна Лари. – Пък и те имаха желание да ти помогнат.
   Мама го изгледа свирепо.
   – Можеш ли да си представиш как цялата тази тълпа ми помага в кухнята? – попита тя. – Сякаш не беше достатъчно непоносимо по време на хранене, какво остава да ми се пречкат и там. Не. Искам да прекарам остатъка от лятото на тишина и спокойствие. Не ми се прави нищо. Напълно съм изтощена.
   – Е, никой не те кара да правиш каквото и да е – отбеляза Лари.
   – Сигурен ли си, че не си поканил още някого? – попита мама.
   – Не мога да се сетя за никого – отвърна небрежно Лари.
   – Защото, ако дойдат, ще се наложи да отседнат в хотел – заяви мама. – Писна ми.
   – Не разбирам защо си толкова наострена – каза раздразнено Лари. – Според мен бяха много приятни хора.
   – Нали не ти се е налагало да им готвиш... – отвърна мама. – Само при вида на тази кухня вече ми се повдига. Иска ми се да отида някъде, да избягам от всичко.
   – Прекрасна идея! – възкликна Лари.
   – Кое?
   – Да избягаме от всичко.
   – Къде да избягаме? – попита подозрително мама.
   – Какво ще кажеш да отидем на пътешествие с лодка по крайбрежието? – предложи Лари.
   – Боже господи! Ето това се казва идея! – възкликна Лесли.
   – Какво чудесно хрумване! – извика Марго. – Да отидем, мамо! Сетих се! Може така да отпразнуваме рождения ти ден.
   – Не знам... – несигурно каза мама. – Къде по крайбрежието?
   – Ще наемем моторна лодка, ще плаваме край брега и ще спираме където ни хареса – заяви безгрижно Лари. – Ще вземем храна за няколко дни и няма да правим нищо. Само ще се разхождаме, ще се забавляваме и ще си почиваме.
   – Звучи много приятно – съгласи се мама. – Спиро нали ще може да наеме лодка?
   – Разбира се – кимна Лесли. – Спиро ще се погрижи за всичко.
   – Е, поне ще сменим за малко обстановката – обобщи мама.
   – Няма нищо по-хубаво от морския въздух, когато си изтощен – отвърна Лари. – Влива нова кръв в човека. Може да вземем и няколко приятели, които да ни забавляват с компанията си и да ни стимулират интелектуално.
   – В никакъв случай – заяви мама. – Не мога да понеса повече хора.
   – Нямам предвид какви да е хора – поясни Лари. – Говоря за Теодор например.
   – Теодор няма да дойде – каза Марго. – Нали страда от морска болест.
   – Може пък и да дойде – отвърна Лари. – А какво ще кажете за Доналд и Макс?
   Мама трепна. Доналд и Макс бяха големи нейни любимци.
   – Да, и те може да дойдат – съгласи се тя.
   – Свен също ще се е върнал дотогава – добави Лари. – Сигурен съм, че и той ще пожелае да дойде.
   – Нямам нищо против – отговори мама. – Свен е много приятен човек.
   – А аз ще поканя Мактавиш – каза Лесли.
   – Господи, само не този ужасен човек! – изсумтя презрително Лари.
   – Не разбирам защо го наричаш ужасен човек – отвърна войнствено Лесли. – Ние непрекъснато трябва да търпим ужасните ти приятели. Защо и ти да не изтърпиш един от моите?
   – Хайде, хайде, милички, не се карайте – намеси се мама успокоително. – Няма нищо лошо да поканим Мактавиш, щом толкова искаш. Но наистина не разбирам какво намираш в него, Лесли...

Преводач Павел Петков

Издателство Колибри

Филе от камбала в Pimodo

Херта Мюлер >> Зверчето в сърцето ти

Едно общество, достигнало дъното заради тоталитарната власт и бедността

   „Когато мълчим, сме неприятни“, каза Едгар, „когато заговорим, ставаме смешни.“ Седяхме вече прекалено дълго пред снимките на пода. От седенето краката ми бяха изтръпнали. С думи в устата можеш да стъпчеш всичко така, както тъпчеш и с крака в тревата. Но същото е и с мълчанието.
   Едгар мълчеше.
   „Все още не мога да си представя гроб. Само колан, прозорец, орех и въже. При всяка смърт си представям чувал.“
   „Ако някой те чуе“, каза Едгар, „ще те помисли за луда.“ „А когато аз си мисля това, имам чувството, че всеки мъртвец оставя след себе си по един чувал с думи. Винаги се сещам за бръснаря и ножицата, защото мъртвите вече нямат нужда от тях. Също и че на мъртвите никога вече няма да им се скъса копче.“
   „Може би са усещали по-различно от нас, че Диктаторът е едно недоразумение“, каза Едгар.
   „Имали са доказателства, защото и ние сами за себе си бяхме едно недоразумение. Защото в тази страна бяхме обречени да се движим, да ядем, да спим и да обичаме в страх до момента, в който вече не се нуждаем от бръснар и ножица.“
   „Ако някой само защото се движи, яде, спи и обича, копае гробища“, каза Едгар, „то тогава той е по-голямо недоразумение от нас. Недоразумение за всички, всевластващо недоразумение.“
   „Тревата никне в главите ни. Когато говорим, сякаш някой я коси. Но също и когато мълчим. А тя никне ли никне, както си ще. И все пак имаме късмет. Лола беше от южната част на страната, и си личеше, че идва от беден, изоставен край. Не знам по какво, може би по скулите или по извивките около устата, или някъде в зениците ѝ. Трудно е да се каже такова нещо – както за един край, така и за едно лице. Всички краища в страната бяха бедни, това си личеше по всяко лице. Но родният край на Лола, както се виждаше по скулите ѝ, или по устните, или в зениците, беше може би по-беден. По-скоро просто място, отколкото природа.
   „Сушата изяжда всичко“, пише Лола, „с изключение на овцете, пъпешите и черничевите дървета.“Но не бедният край прогони Лола в града. „На сушата не ѝ пука какво ще уча“, пише Лола в тетрадката си. „Сушата не знае колко аз знам. Само каква съм, по-точно коя съм. Да стана някоя в града“, пише Лола, „и след четири години да се върна на село. Но не долу по прашния път, а горе по клоните на черничевите дървета.“
   И в града имаше черничеви дървета. Но не край улиците.Растяха във вътрешните дворове. Не във всички. Само в дворовете на стари хора. А под дърветата все имаше някакъв стол.
   Седалката му беше тапицирана с кадифе. Кадифето обаче беше изцапано и скъсано. В дупката отдолу беше затъкнато снопче слама. Сламата беше сплескана от седенето. Изпод седалката висеше като плитка.
   Когато човек се приближеше до овехтелия стол, можеше да различи отделните вплетени стръкове. И да види, че някога са били зелени.
   В дворовете с черничеви дървета сянката падаше като покой върху нечие старческо лице, седнало на стола. Като покой,защото понякога неочаквано за самата себе си свървах в тези дворове, но рядко се отбивах повторно там. В тези редки случаи лъч светлина, попаднал от върха на дървото върху старческото лице, разкриваше един далечен роден край. Гледах надолу и нагоре по лъча. Побиваха ме тръпки, защото този покой не идваше от клоните на черничевото дърво, а от самотата в очите на лицето. Не исках никой да ме вижда в тези дворове. Нито да ме пита какво търся там. Не търсех нищо повече от това, което виждах. Дълго съзерцавах черничевите дървета. И после, преди да си тръгна – поглеждах още веднъж лицето, което седеше на стола. По лицето бе изписан родният край. Виждах как млад мъж или млада жена напускат родния си край, понесли чувал с черничево дърво. Виждах многобройните черничеви дървета,донесени в дворовете на града.
   По-късно прочетох в тетрадката на Лола: „Каквото отнесеш от родния си край, изписва ти се по лицето.“...

Преводач Мария Дерменджиева

Издателство Сиела

Зверчето в сърцето ти в Pimodo