А, значи Вие сте малката женичка, написала книгата, от която започна голямата война! Ейбрахам Линкълн
През един студен февруарски следобед в гр. П., щата Кентъки, двама джентълмени седяха в богато наредена столова на чаша вино. В стаята нямаше прислуга и те, седнали близо един до друг, очевидно водеха много сериозен разговор.
Ние само за удобство нарекохме и двамата “джентълмени”. Всъщност, строго погледнато, единият от събеседниците съвсем нямаше вид на джентълмен. Той беше нисък, набит, с груби черти на лицето, а напереното му държание издаваше човек от долен произход, решен на всяка цена да си пробие път в обществото. Той беше облечен натруфено: с пъстра безвкусна жилетка и синя връзка на яркожълти капки, контешки вързана, които напълно отговаряха на общия му вид. Големите му груби ръце бяха отрупани с пръстени, а по дебелия златен ланец на часовника му бяха накачени разноцветни украшения, които той подрънкваше самодоволно по време на разгорещения разговор. Езикът му, който противоречеше на всички граматически правила, бе изпъстрен с такива вулгарни изрази, които не бихме могли да предадем въпреки желанието ни да разкажем всичко най-точно.
Неговият събеседник, мистър Шелби, имаше вид на истински джентълмен. Всичко в неговата къща – и наредбата, и начинът, по който се водеше домакинството – показваше, че той живее не само добре, но дори охолно. Както вече казахме, двамата мъже водеха сериозен разговор.
– Бих искал така да уредим този въпрос – каза мистър Шелби...
– Не мога да се съглася с вашето предложение, мистър Шелби. Решително не мога – отвърна неговият събеседник, като вдигна пълната си чаша срещу светлината.
– Но Хейли! Навсякъде ще получите за Том тази цена. Той е необикновен човек: верен, честен и способен. Том ръководи цялата ми ферма като по часовник.
– Искате да кажете, честен като негър – подметна подигравателно Хейли, като си напълни наново чашата.
– Не! Честен в истинския смисъл на думата. Том е добър, прилежен, разумен и набожен човек. Той беше приет в лоното на църквата преди четири години и оттогава аз му поверявам всичко, което имам – и пари, и къща, и коне. Оставям го да ходи свободно навсякъде и винаги съм се уверявал в неговата почтеност и преданост.
– Мнозина не вярват, че има набожни негри, но аз вярвам – каза Хейли и за да подчертае своята искреност, сложи ръка на гърдите си. – В последната група, която отведох в Орлеан тази година, имаше един негър. Да бяхте го чули как пее молитви – като в църква. И какъв тих и кротък!... Доста спечелих от него. Купих го на безценица от човек, който бе принуден да разпродава. Чистата ми печалба беше шестстотин долара. Да, набожността у негрите е ценно нещо – ако е искрена, разбира се, а не подправена стока.
– У Том тя съвсем не е подправена; в това мога да ви уверя – отговори мистър Шелби. – Ето миналата есен го пратих в Синсинати по моя работа и да ми донесе оттам петстотин долара. „Том – казах му аз, – имам доверие в теб, защото мисля, че си добър християнин. Знам, че няма да ме измамиш.“ И Том наистина се върна; така си и знаех. После ми разправиха, че някои подлеци го попитали: „Том, защо не избягаш в Канада?“ „Не – отговорил Том. – Не мога. Господарят има доверие в мене.“ Да ви кажа откровено, мъчно ми е да се разделя с Том. Неговата цена би трябвало да покрие целия ми дълг. Вие трябва да се съгласите на това, Хейли, ако имате поне капка съвест.
– О, съвест имам точно толкова, колкото е необходимо на един търговец – каза Хейли насмешливо. – То значи – твърде малко. Разбира се, на приятели съм готов да услужа, с каквото мога. Но вие искате прекалено много от мене… Да, прекалено много! – Той въздъхна замислено и си наля още вино.
– Тогава, Хейли, какви са вашите условия? – попита мистър Шелби след няколко минути неловко мълчание.
– Нямате ли някое момче или момиче да прибавите към Том?
– Хм... Не, нямам излишни. Право да ви кажа, само крайната нужда ме заставя да продавам. Не обичам да се разделям с робите си...
В този момент вратата се отвори и в стаята влезе малко, четири-петгодишно квартеронче. В него имаше нещо необикновено красиво и мило. Черни, лъскави като коприна къдрици се спускаха около обло личице с трапчинки на бузите, а големите му тъмни очи, пламенни и кротки, любопитно поглеждаха изпод дълги мигли. Добре ушитата му дрешка на червени и жълти квадрати подчертаваше необикновената красота на детето. То не се смути и беше твърде забавно да се види с каква увереност влезе в стаята. Личеше, че е любимец на господаря си, но все пак не можеше да прикрие напълно срамежливостта си.
– Хей, Чернушко – извика мистър Шелби и като подсвирна, му хвърли чепка сухо грозде. – Дръж!
Детето се втурна с всичка сила да улови гроздето, а господарят му се засмя.
– Ела тук, Чернушко – заповяда мистър Шелби.
Детето се приближи. Господарят погали къдравата му главица и го щипна под брадичката.
– Хайде сега, покажи на този господин, че можеш да пееш и танцуваш.
Детето запя с ясен и звучен глас странна негърска мелодия, като съпровождаше песента с ритмични движения на ръцете, краката и цялото си тяло.
– Браво – извика Хейли и му подхвърли парче портокал.
– А сега, Чернушко, походи като дядо Къджоу, когато боледува от ревматизъм.
В миг гъвкавото телце на детето се изгърби, ръцете му се отпуснаха немощно, а лицето му се сгърчи в печална гримаса и като взе бастуна на господаря си, то закуца из стаята и почна да плюе наляво и надясно като стария човек.
Двамата мъже се превиваха от смях.
– А сега, Чернушко – каза господарят, – покажи ни как старият Робинс пее в църква.
Детето удължи неимоверно много заобленото си личице и с необикновена сериозност запя през носа си някаква черковна мелодия.
– Браво, браво. Юнак! – извика Хейли. – Това дете е чудно, уверявам ви!… Знаете ли какво? – каза той отведнъж и тупна мистър Шелби по рамото. – Хайде, дайте ми и момчето, и да смятаме работата за свършена.
В този миг вратата безшумно се отвори и млада, двайсет и пет годишна квартеронка влезе в стаята.
От пръв поглед се виждаше, че тази жена е майка на детето: същите прекрасни черни очи и дълги мигли, същите тъмни копринени къдри.
– Какво има, Елиза? – попита господарят, когато тя се спря и го погледна нерешително.
– Извинете, сър, търся Хари.
Момченцето се спусна към майка си и ѝ показа лакомствата, които бе сложило в полата си.
– Добре, отведи го – каза мистър Шелби. Тя прегърна детето и бързо излезе.
– Дявол да го вземе! Това се казва стока! – извика с възхищение търговецът на роби. – За тази хубавица можете да получите цяло състояние в Нови Орлеан по всяко време. Виждал съм да плащат над хиляда долара за жени, които не могат да се мерят с нея по хубост.
– Нямам желание да печеля от нея – сухо отвърна мистър Шелби и за да промени разговора, той отвори нова бутилка и попита събеседника си дали му харесва виното.
– Чудесно, сър! Първо качество – отговори търговецът на роби, после потупа безцеремонно Шелби по рамото и добави:– Хайде, ще се спазарим ли? Колко да дам? Вие колко искате за тази жена?
– Мистър Хейли, тя не е за продан. Жена ми не би се разделила с нея дори да є предложат толкова злато, колкото тежи самата Елиза.
– Хайде, хайде! Жените винаги говорят така, защото не разбират нищо от сметки. А кажете им само колко часовници, щраусови пера и други дрънкулки могат да се купят с толкова злато, и сигурен съм, те веднага ще променят мнението си.
– Слушайте, Хейли, няма смисъл да говорим за това. Казах ви „не“ и това е последната ми дума – твърдо отговори Шелби.
– Тогава дайте ми поне момченцето – настоя търговецът на роби. – Признайте, че не ви искам много.
– Но за какъв дявол ви е потрябвало това дете? – попита Шелби.
– Един мой приятел се занимава точно с такава търговия: купува красиви деца и ги отглежда, за да ги продаде после като луксозен артикул – главно като прислужници. Богаташите плащат добре за красиви момчета – те обичат красиви хора да им отварят вратите и да им прислужват на масата. Добре се плаща за тях. А този малък дявол е толкова забавен, има и музикални способности... Точно такава стока ми трябва.
– Не ми се иска да го продавам – рече Шелби замислено.
– Знаете ли, сър, аз съм хуманен човек и не бих могъл да откъсна детето от майка му.
– А, така ли?… Хм… Да. Много добре ви разбирам. Понякога е много неприятно да се разправяш с жени. Сълзи... викове – неприятно е. Даже много неприятно! Но аз, сър, така се справям с работата, че обикновено избягвам тия неща. Вие например бихте могли да изпратите жената някъде за ден-два или седмица, и всичко ще се нареди спокойно, без шум. Когато се върне вкъщи, работата ще бъде свършена. Жена ви ще є подари обици, нова рокля или нещо подобно и тя ще се утеши.
– Не мисля, че ще се утеши.
– Ще видите, ще видите! Тия твари не са като белите хора. Те се утешават лесно. Само трябва умело да се пипа. Разправят – каза Хейли, като си даде вид на човек, който говори откровено и доверчиво, – че търговията с роби ни правела коравосърдечни. Според мене не е така. Лично аз никога не постъпвам както мнозина други. Виждал съм да изтръгват дете от ръцете на майката, за да го продават, а майката пищи като обезумяла... Много лоши търговци. Повреждат стоката и понякога я правят съвсем негодна за работа. Спомням си случая с една много красива жена в Орлеан… напълно я разсипаха при подобна раздяла. Купувачът не искаше детето є, а само нея. А тя, когато се ядосаше, просто побесняваше. Притисна с всичка сила детето до себе си и почна да говори като обезумяла. Беше ужасно! И досега, като си спомня, тръпки ме побиват. А когато отведоха детето и нея затвориха, тя полудя и след няколко дни умря. Хиляда долара чиста загуба, сър! И защо? Само защото не знаеха как да постъпят в такъв случай. Винаги е по-изгодно да се проявява хуманност, сър. Това от опит го зная. – При тези думи търговецът на роби се облегна на стола, скръсти ръце и прие благодушен вид...
Издателство Труд
