събота, 7 юни 2014 г.

Беър Грилс >> Наръчник за оцеляване в живота

Всички ние сме способни да живеем по-смело, отколкото си мислим...

   МЕЧТАЙ!

   Това не е книга със съвети за бързо забогатяване, а наръчник как да следваме сърцето си и да изживеем един пълноценен, зареден с енергия и радост живот. В надпреварата между двете винаги има само един истински победител.
   Приключението, наречено „живот”, започва с откриването на собствената ви мечта.
   Мечтите притежават изключителна мощ. Те са онези скъпоценни неуловими явления, вдъхновили мъже и жени да тръгнат, да стигнат до ада и обратно и да променят света.
   И не говоря за фантастични мечти, които не могат да бъдат осъществени във физическия свят – говоря за мечта, която ще ви даде сила, тази, за която наистина сте готови да се поизпотите, за да я превърнете в реалност.
   Този цитат от Томас Лорънс означава много за мен:
   „Всички хора мечтаят, но не еднакво. Едните бленуват през нощта, в прашните ъгли на съзнанието си и се събуждат на сутринта, за да открият, че всичко е било напразно. Другите мечтаят денем: те са опасни хора, защото претворяват сънищата си с отворени очи, за да ги направят възможни”.
   Нашата задача е да бъдем от опасния тип. Да сме тези, които мечтаят денем и превръщат мечтите си в реалност.
   Така че – отделете време да го осъзнаете. Излезте на дълга разходка. Мислете мащабно. Мислете какво ви кара наистина да се усмихнете.
   Запитайте се какво бихте правили, ако не ви трябваха пари. Запитайте се какво ви вълнува истински. И какво би ви вдъхновило да продължите дълго след като другите са се отказали.
   Отговорете си на тези въпроси и в отговора ще откриете мечтата си. Всички имаме своя личен Еверест и ако последваме зова му, ще се събудим в живот, превърнал се в истинско приключение.
   Разбира се, мечтата ви трябва да е реалистична и постижима, целете се разумно, но и тренирайте преценката си – не бива да бъркате реализма с песимизъм. Мислете в голям мащаб, уверете се, че мечтата ви е физически постижима и съставните ѝ елементи са ясна представа и здрава работа.
   Напишете целта си на лист хартия. Сложете го някъде, където можете да го виждате всеки ден.
   Думите и образите имат сила.
   Схванахте ли?
   Добре, значи сме започнали...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Вакон





Орхан Памук >> Бялата крепост

Орхан Памук разказва като Шехерезада. Ню Йорк Таймс

   Пътувахме от Венеция за Неапол, когато турски кораби пресякоха пътя ни. Нашите кораби бяха три, а краят на техните галери, изникващи от мъглата, не се виждаше. Страх и тревога завладяха кораба ни; разнесоха се радостните възгласи на гребците, повечето, от които бяха турци и маври; изнервихме се. Носът на кораба ни, както и на другите два кораба, се извъртя на запад, към сушата, само че не с ускорението на другите кораби. Капитанът ни, уплашен, че попадне ли в плен, ще го хвърлят в тъмница, така и не заповяда безжалостно да заудрят с бичове гърбовете на гребците роби. След години често си мислех: уплахата на капитана промени целия ми живот.
   Сега обаче мисля, че ако мимолетната уплаха не бе сковала капитана, животът ми тогава действително би се променил. Мнозина смятат, че няма предначертан живот и че всяка история е низ от случайности. Но дори и привържениците на това схващане, припомняйки миналото си, приемат за неизбежни изживените през определен период от живота им случайности. Аз бях в такъв период: сега си мисля, че периодът беше такъв – най-подходящото време да начена и да приключа една история, като опитам да напиша своята книга върху една стара маса, представяйки си цветовете на турските кораби, изникващи като привидения в мъглата.
   Капитанът се обнадежди, когато забеляза как другите ни два кораба успяха да се промъкнат между турските и се изгубиха в мъглата; това му вдъхна кураж и ние да попришпорим пленниците си, но беше твърде късно; пък и размаханите бичове нямаха вече същото въздействие върху робите, окрилени от въжделената свобода. Десетина турски галери внезапно връхлетяха върху нас, прорязвайки с пъстротата си гнетящата стена на мъглата. Този път капитанът реши да влезе в бой, ала не толкова, за да надвие неприятеля, колкото за да надвие, поне така ми се стори, собствения си страх и срам; най-безмилостно взе да налага робите с бичове, заповяда им да подготвят топовете, но късно припламналият у него боен хъс бързо угасна. Намирахме се под ожесточен борден обстрел – не се ли предадяхме начаса, корабът щеше да бъде потопен и решихме да вдигнем белия флаг. Насред спокойното море, в очакване на турските кораби, аз се вмъкнах в каютата си, заподреждах вещите си, сякаш чаках гостуването на приятели, а не на враговете, които щяха изцяло да променят живота ми; отворих малкия си сандък и замислено прерових своите книги. Докато прелиствах страниците на тома, за който платих сума ти пари във Флоренция, очите ми се навлажниха; чувах долитащите отвън крясъци, тревожните стъпки и шумотевицата, но си мислех единствено, че след миг принудително ще бъда отдалечен от разтворената в ръцете ми книга, не, не мислех и за това — исках да мисля за всичко, изписано по нейните страници. Сякаш във фразите, мислите и уравненията се криеше миналото, което не желаех да изгубя; шепнешком, като при молитва, четях редовете, попаднали пред очите ми, с надеждата да гравирам в мозъка си цялата книга, така че, след като дойдат те, в паметта ми да изникват не те и не онова, което щяха да ми причинят, а багрите на моето минало, както изникват скъпите думи от наизустената с обич книга.
   Тогава бях друг човек, когото майка, годеница и приятели наричаха с друго име. От време на време още виждам насън личността, която бях тогава, или каквато си въобразявам, че съм бил, и се будя, облян в пот. Човекът, припомнящ си бледите багри, илюзорните багри на несъществуващи страни, на никога неживели животни, на невероятни оръжия, плод на дълголетни фантазии, тогава бе двайсет и тригодишен – бе учил „наука и изкуство“ във Флоренция и Венеция и смяташе, че отбира достатъчно от астрономия, математика, физика и живопис; самовлюбен, естествено, усвоил голяма част от сътвореното преди него и недоволстващ от всичко; сигурен, че ще постигне далеч повече; уникален; повярвал си, че е по-талантлив и по-умен от останалите – накратко, най-нормален младеж. Тежко ми е да повярвам, че съм бил онзи младеж, който споделяше с любимата си мисли за пламенната любов, за своите планове, за света и науката, и приемаше за естествено годеницата му да се възхищава от него това беше по времето, когато творях своето минало. Утешаваше ме обаче, че поне двама-трима търпеливо ще дочетат написаното от мен и ще проумеят, че онзи младеж не съм аз. Току-виж търпеливите мои двама-трима читатели си помислят същото, което си мисля сега аз – някой ден този младеж, забравяйки своя живот, зачетен в любимите книги, ще продължи своята история оттам, дето я е прекъснал.
   Когато моряците превзеха на абордаж кораба ни, прибрах книгите си в сандъка и се измъкнах навън. На кораба цареше същински ад. Хващаха всички наред и ги разсъбличаха до голо. Хрумна ми, възползвайки се от суматохата да се хвърля в морето, но си представих забиващите се в гърба ми стрели, осъзнах, че заловят ли ме, ще бъда убит на място, а и не знаех колко отдалечена е сушата. Отначало не ме докоснаха. Освободилите се от оковите роби мюсюлмани надаваха радостни възгласи, някои бяха се втурнали да отмъщават на налагалите ги с бичовете моряци. Не след дълго ме откриха в каютата, влязоха, разграбиха вещите ми. Търсеха злато и затова преровиха сандъка ми, взеха част от книгите и всичко останало, а после, дордето преглеждах спасените от мен две-три книги, някакъв мъж ме хвана и ме отведе при един от капитаните.
   Капитанът, който както научих по-късно, бе помюсюлманчен генуезец, се държа добронамерено с мене; разпита ме с какво се занимавам. За да не ме изпрати да греба, припряно заобяснявах, че разбирам от астрономия, че дори и нощем се ориентирам в посоките – не прояви интерес. Тогава изтъкнах, че съм лекар – разчитах на останалата у мен книга по анатомия. Подир малко доведоха мъж с откъсната ръка казах им, че не съм хирург. Кипнаха и тъкмо да ме изпратят да греба, капитанът, забелязал книгите ми, запита дали разбирам нещо от урина и от пулс. Отвърнах утвърдително – така хем се отървах от гребането, хем спасих няколко книги.
   Ала тази привилегия ми струваше доста. Християните, накарани да гребат, моментално ме възненавидяха. Стига да можеха, като нищо биха ме претрепали в трюма, дето прекарвахме нощите, ала не смееха, понеже вече се бях посближил с турците. Нерешителният ни капитан току-що бе се споминал, набит на кол; за назидание отрязаха ушите и носовете на моряците, налагали робите с бичове, до един ги натовариха на сал и ги зарязаха в морето. Разчитайки повече на съобразителността си, отколкото на анатомическите си познания, излекувах неколцина турци — раните им заздравяха от само себе си, но всички повярваха, че съм лекар. Дори завистливите ми противници, дето разправяха на турците, че не съм никакъв лекар, ми показваха раните си нощем в трюма.
   Навлязохме в Истанбул с пищна церемония. Наблюдавало ни дори детето-падишах. По върховете на всички мачти се развяваха щандарти, под тях бяха провесили обърнатите наопаки наши флагове, ликовете на Дева Мария и разпятията. Внезапно топове разтърсиха земята и небето. Празненството – подир години с тъга, отвращение и радост наблюдавах друго подобно от сушата – се проточи, мнозина припаднаха на слънцето. Надвечер акостирахме в Касъмпаша. Оковаха ни във вериги, за да ни отведат при падишаха и, забавлявайки се, ни подкараха под строй, като свиреха насмешливо и самодоволно с плячкосаните от нашия кораб рогове и барабани бяха принудили войниците да навлекат наопаки ризниците си, та да изглеждат смешни и жалки, около вратовете на капитаните и офицерите бяха стегнали железни халки. Стълпилите се по пътя ни хора зяпаха с възторг и любопитство. Падишахът, ние не го видяхме, си избрал пленниците, падащи му се по право. А нас ни изпратиха в Галата, в тъмницата на Садък паша.
   Тъмницата бе ужасяващо място – в подземията ѝ гниеха в нечистотия стотици пленници. Там продължих да упражнявам новата си професия – помогнах на мнозина. Изписвах рецепти на надзирателите с болежки било в гърба, било в краката. Тъй че отново ме отделиха от другите и ми дадоха хубава килия, в която проникваше слънце. Знаех положението на останалите и се опитвах да съм благодарен на съдбата си, но една сутрин ме вдигнаха заедно с всички и ми наредиха да ида на работа. Присмяха се на обясненията ми, че съм лекар и разбирам от медицина и наука – нужни били хора да надстроят оградата в градината на пашата. Тръгнахме заранта, преди изгрев слънце, оковани във вериги, и се озовахме извън града. Цял ден събирахме камъни, а вечерта, навързани един за друг с веригите, се прибрахме в тъмницата – тогава си рекох, че Истанбул е красив град, стига човек в него да не е роб, а господар.
   Макар че аз не бях обикновен роб. Освен за гниещите в тъмницата роби, вече се грижех и за някои подочули оттук-оттам, че съм лекар. Бях принуден да заделям част от припечеленото чрез докторлъка за кехаята на робите и за надзирателите, които скришом ме извеждаха от тъмницата. С парите, които успявах да укрия от тях, си плащах уроците по турски. Моят ходжа, който се грижеше за разни дребни дела на пашата, бе свестен човечец. Радваше се, че напредвам бързо в научаването на турския и казваше, че за кратко време ще се превърна в мюсюлманин. Смущаваше се винаги, когато му плащах за уроците. Давах му пари и за да ми носи храна, тъй като твърдо бях решил да се погрижа за себе си.
   През една мъглива вечер в килията ми се отби кехаята – пашата желаел да ме види. Смаях се, развълнувах се, но се приготвих начаса. Надявах се някой мой предприемчив роднина, я баща ми, я бъдещият ми тъст, да е проводил избавлението ми. Докато вървяхме в мъглата по криволичещите тесни улици, все си представях как внезапно се озоваваме пред нашия дом, или как, като след пробуждане от сън, съзирам лицата на своите близки. Представях си как са издирили начин да изпроводят посредник, как в същата тази мъгла ме качват на кораб и ме връщат в родината, но когато влязох в конака на пашата, разбрах – нямаше да се измъкна толкова лесно. Тук всички се движеха, стъпвайки на пръсти.
   Първо ме въведоха в някаква софа, докато чаках, те се шмугнаха в друга стая. На малък миндер лежеше дребен, миловиден човек, завит с одеало. До него се бе изправил едър мъжага. Лежащият се оказа пашата – даде ми знак да го доближа. Заговорихме. Заразпитва ме – казах, че съм изучавал астрономия, математика и малко инженерство, но че разбирам и от медицина и съм помогнал на мнозина да оздравеят. Разпитваше ме и аз щях да продължа с разясненията си, но той ме прекъсна с думите, че щом съм научил толкова бързо турски, вероятно съм умен човек и добави – страдал от неизлечима болест, досега лекарите не откривали цяр за нея, та като чул за мене, пожелал да ме види...

Издателство Еднорог

Бялата крепост в Хеликон


петък, 6 юни 2014 г.

Йордан Лозанов >> Революция на обречените

Тъжни и трогателни, стоплящи и вбесяващи – разкази...

Героите в тях могат да предизвикат умиление, но и да разпалят гнева ви. Tе се разкайват за погрешния си избор, борят се за по-добър живот – обичат, мразят, боли ги. Но понякога са просто обречени, защото животът не е справедлив и никой не е обещавал непременна победа.

Историите на Йордан Лозанов сякаш стискат в юмрук сърцето и оставят трайна следа в съзнанието ни. За разлика от много захаросани измислици, които заблуждават с измамния си чар, последван от неизбежното разочарование.


Издателство Ера




Джон Вердън >> Питър Пан трябва да умре

Корумпиран следовател, обезпокоително приветлив мафиотски бос, млада изкусителка и необикновен убиец, известен като Питър Пан, в чието минало се крие българска следа... и един пенсиониран полицай

   В провинциалните райони на планините Кетскил в северната част на щата Ню Йорк август бе променлив месец, колебаещ се между ярките славни дни на отминалия юли и сивите бури на дългата зима, която предстоеше. Това бе месец, който можеше да те накара да загубиш ориентация за пространство и за време. Засилваше объркването на Дейв Гърни, който и без това не беше много сигурен какво да прави с живота си. Започнало с оттеглянето му от нюйоркската полиция преди три години, след двайсет и пет години служба, това объркване се бе засилило, когато с Мадлин напуснаха града, в който и двамата бяха родени, израснали, получили образованието си и работили, и се заселиха в провинцията.
   В този момент, в късния облачен следобед на първата седмица от август, на фона на приглушената гръмотевица, тътнеща някъде в далечината, те изкачваха Бароу Хил, следвайки остатъците от черния път, който свързваше трите малки кариери за син камък, изоставени много отдавна и вече обрасли с диви малини. Той се влачеше зад Мадлин към ниската скала, на която обикновено спираха за почивка, и полагаше искрени усилия да изпълнява постоянния ѝ съвет: Огледай се. Виж на какво прекрасно място се намираш. Просто се отпусни и се наслаждавай на гледката.
   – Това циркусно езерце ли е? – попита тя.
   Гърни премигна.
   – Какво?
   – Ето там – Мадлин кимна с глава към дълбокия вир, който се бе образувал на мястото на широката вдлъбнатина, останала преди години от добива на камъни. Почти с кръгла форма, той се простираше оттам, където стояха, до редицата водолюбиви върби на отсрещния бряг – на може би около шейсет метра разстояние, а повърхността му бе гладка като стъкло и поклащащите се клони на дърветата се отразяваха в нея толкова съвършено точно, че се получаваше ефект като от майсторска работа на фотошоп.
   – Циркус ли?
   – Четох чудесна книга за катеренето в шотландските планини – обясни сериозно тя – и авторът й постоянно попадаше на някакви циркусни езера. Останах с впечатлението, че говори точно за такива места, където водата е запълнила скалисти кухини.
   – Хм...
   Липсата на отговор бе последвана от дълго мълчание, нарушено отново от Мадлин.
   – Виждаш ли там долу? Ето там мислех да построим кокошарника, точно до градинката с аспарагуси.
   Гърни печално се взираше в отражението на върбите.
   Вдигна глава и проследи погледа ѝ по меките очертания на склона, спускащ се между дърветата през пролуката, образувана от изоставения товарен път.
   Една от причините скалата покрай старата кариера да е обичайната им спирка за почивка, бе, че това беше единственото място по пътеката, откъдето се виждаше имотът им: старата ферма, градината, високите ябълкови дървета, езерцето, наскоро ремонтираната плевня, пасищата по склоновете на хълма (за които от години никой не се грижеше и през този сезон бяха обрасли с млечки и рудбекии), частта от пасището в близост до къщата, която бяха окосили и наричаха „ливадата“, и другата – от долната страна, която бяха окосили и наричаха „алеята“. Мадлин се качваше на скалата – както сега – и винаги се радваше на тази уникална гледка, разкриваща се пред тях като в рамка.
   Гърни не се чувстваше по същия начин. Мадлин бе открила това място малко след като се бяха преместили тук и от първия път, когато му го показа, той мислеше само за едно – че е идеалната позиция за снайперист, който би могъл да стреля по всеки влизащ или излизащ от къщата им. (Беше проявил благоразумието да не ѝ го спомене. Тя работеше три дни в седмицата в местната психиатрична клиника и Дейв не искаше да я навежда на мисълта, че и той се нуждае от лечение – за пристъпи на параноя например.)
   Необходимостта от построяването на кокошарник, неговият размер и външен вид, както и местоположението му бяха станали всекидневна тема за разговор – очевидно вълнуваща за нея, леко дразнеща за него.
   По настояване на Мадлин в края на май бяха купили три кокошки и един петел и ги гледаха в плевнята, но идеята да бъдат преместени в нов дом беше назряла.
   – Можем да построим хубав малък кокошарник с ограда между аспарагусите и ябълковото дърво – каза тя въодушевено, – така че в горещите дни да имат сянка.
   – Добре – отвърна той, но в отговора му се долови повече досада, отколкото възнамеряваше.
   Разговорът можеше да тръгне в лоша посока, ако вниманието на Мадлин не бе отвлечено от нещо. Тя сведе глава.
   – Какво има? – попита Гърни.
   – Чуй.
   Той изчака – беше свикнал с това. Неговият слух беше нормален, този на Мадлин – изключително изострен. Няколко секунди по-късно, след като шумоленето на листата на дърветата утихна, чу нещо в далечината, някъде в подножието на хълма, шум, който вероятно идваше от пътя в долния край на тяхната „алея“. Постепенно се приближаваше и Дейв разпозна безпогрешно звука на голям осемцилиндров V-образен двигател.
   Познаваше човек, който караше мощна стара кола като тази – частично реставриран червен понтиак Джи Ти О от 1970 г. Човек, за когото това нагло и демонстративно буботене бе идеалната визитка.
   Джак Хардуик.
   Гърни инстинктивно стисна зъби при мисълта за среща с детектива, с когото имаше толкова странна история на близки срещи със смъртта, професионални успехи и лични катастрофи. Не че не бе очаквал посещението. Всъщност предполагаше, че той ще се появи още от мига, в който научи за принудителното му оттегляне от Бюрото за криминални разследвания. И осъзнаваше, че напрежението, което изпитва сега, е свързано със събития, станали много преди това оттегляне. Беше намесен сериозен дълг, за който трябваше да има някаква отплата.
   Ниски тъмни облаци се движеха над далечния хребет, сякаш отстъпвайки пред силния звук на червената кола, която вече се виждаше от мястото на Гърни. Неумолимо напредваше нагоре по окосеното пасбище към фермата. Почти се изкуши от мисълта да остане тук, на хълма, докато Хардуик си тръгне, но знаеше, че така няма да постигне нищо – само щеше да удължи периода на неудобство преди неизбежната среща. Изръмжа леко и решително се надигна от скалата.
   – Очакваше ли го? – попита Мадлин.
   Гърни погледна надолу по склона. Понтиакът спря до неговия прашен „Аутбек“ на малкия паркинг, който бяха направили отстрани на къщата. Мощният двигател на колата изръмжа по-силно две-три секунди, сякаш форсираше, преди да угасне.
   – Очаквах го по принцип – отвърна Гърни, – но не специално днес.
   – Искаш ли да го видиш?
   – Бих казал, че той иска да ме види, а аз искам да се приключва с това.
   Мадлин кимна и също се изправи, като отметна късата кестенява коса, паднала пред очите ѝ.
   Когато се обърнаха и поеха назад по пътя, огледалната повърхност на езерото в кариерата потръпна от внезапния порив на вятъра и отразяващият се в него образ на върбите и небето се разтвори в хиляди преливащи една в други отломки зелено и сиво.
   Ако Гърни беше от хората, които вярват в знамения, може би щеше да види в начупения образ знак за приближаваща разруха...

Хартиено издание и е-книга

Издателство СофтПрес



четвъртък, 5 юни 2014 г.

Исабел Алиенде >> Игра на Изкормвач

Първият криминален роман на Исабел Алиенде

Шестнайсетгодишната Аманда Мартин е увлечена по интернет ролева игра, наречена Изкормвач, в която тя участва всеотдайно в комбина с още четирима затворени в себе си и нестандартни тийнейджъри от различни краища на света. Докато Аманда и нейната кибергрупа разгадават виртуални убийства, Сан Франциско се оказва поле на зловещи престъпления на сериен убиец, който ловко се измъква от ръцете на полицията. И ето че Аманда е въвлечена в разследването и заедно със своите приятели трябва да свали маската от лицето на убиеца, за да види отново майка си.


Издателство Колибри



Цветана Кьосева >> 50-те най-влиятелни жени в българската история

Животът и делата на 50 българки от последното хилядолетие

Екатерина Каравелова, Царица Мария (съпруга на цар Иван Владислав), Св. Петка-Параскева, Баба Ванга, Царица Теодора ІІ (Сара), Баба Тонка, Людмила Живкова, Султана Р. Петрова, Ирина Бокова, Елисавета Багряна, Княгиня Кера Тамара, Райна Княгиня, Баба Неделя, Царица Йоанна, Румена войвода, Царица Мария Кантакузина Палеологина, Царица Ирина (Ксения) Комнина, Цола Драгойчева, Лиляна Паница, Блага Димитрова, Св. Великомъченица Злата Мъгленска, ,Царица Смилцена Палеологина, Вера Кочовска, Райна Кабаиванска, Мара Малеева-Живкова, Лили Иванова, Валя Балканска, Менча Кърничева, Мара Бунева, Невена Коканова, Царица Мария – Ирина Лакапина, Фани Попова-Мутафова, Стефка Костадинова, Нешка Робева, Мара Белчева, Елисавета Карамихайлова, Царица Анна Неда (Доминика), Царица Анна (Анисия) – Куманката, Царица Анна-Мария Арпад, Царица Елеонора Българска, Ренета Инджова, Царица Анна Басараб, Царица Теодора І (Теодосия) Палеологина, Мими Балканска, Констанца Ляпчева, Княгиня Мария Луиза, Донка Паприкова, Виолета Якова, Йорданка Донкова, Царица Ефросина...

Издателство Репортер 7



сряда, 4 юни 2014 г.

Робърт Луис Стивънсън >> Избрано

Островът на съкровищата; Брегът на Фалеса, Маркхайм, Вратата на сир Дьо Малтроа, Островът на гласовете, Бутилката с малкия дявол и Павилион сред дюните

   Тъй като скуайър Трелони, доктор Ливси и останалите господа ме помолиха да опиша подробно историята с Острова на съкровищата от начало до край, като спестя само местонахождението на острова по причини, че там има още неприбрано съкровище, аз взех перото в лето господне 17... и се върнах към времето, когато баща ми бе собственик на странноприемницата „Адмирал Бенбоу“ и под нашия покрив намери подслон почернелият от слънцето стар моряк с белег от саблен удар.
   Спомням си го така, като че беше вчера: човекът стигна с тежки стъпки до вратата на странноприемницата, а подире му тикаха количката с моряшкия сандък. Висок, силен и едър мургав мъж с моряшка плитка, която се спускаше по гърба на изцапания му син жакет. Имаше груби, напукани ръце с черни, изпочупени нокти, а белегът от сабя върху едната му страна беше с мръсно-бял, сиво-синкав цвят. Спомням си, че мъжът хвърли поглед към скалистото заливче, прошепна нещо и започна да си свирука, а после с писклив и треперлив старчески глас, сякаш опънат до скъсване от лоста на кабестана, поде старата моряшка мелодия, която по-късно толкова често пееше:

Петнайсет души на Ковчега на мъртвеца
йо-хо-хо-хо и бутилка ром!

   След това изтропа на вратата с тоягата си, приличаща на железен прът, и когато баща ми се показа, грубо му подвикна, че иска чаша ром. Щом я получи, изпи рома бавно, с вид на ценител, който се наслаждава на вкуса, като продължаваше да хвърля поглед към околните скали и към високо окачената фирма на странноприемницата. Накрая рече:
   – Удобно заливче, приятно място за кръчмица. Има ли навалица, приятел?
   Баща ми обясни, че за голямо съжаление идват много малко хора.
   – При това положение тук ще е моят пристан. Ей, приятел – викна той на човека, който буташе количката, – докарай сандъка и ми помогни да го качим горе. Ще поостана – продължи той. – Не съм придирчив, стига ми да имам ром, бекон, яйца и да гледам от оня нос отплаващите кораби. Как да ме наричате ли? Наричайте ме Капитана. А, ясно какво имате предвид, ето! – И той хвърли на прага три-четири златни монети. – Ще ми съобщите, като свършат – рече мъжът, придобил свиреп вид, сякаш всички трябваше да му се подчиняват.
   И наистина – независимо от неугледните дрехи и грубоватата реч, този човек не приличаше на прост моряк, а по-скоро на помощник-капитан или шкипер, свикнал да заповядва или да раздава правосъдие. Мъжът с багажа ни осведоми, че пощенската кола го е свалила вчера сутринта пред „Ройъл Джордж“, че човекът е разпитвал какви странноприемници има по брега и когато чул да хвалят нашата, понеже явно споменали, че е усамотена, изглежда я предпочел пред останалите като място, където да отседне. Нищо повече не научихме за нашия гостенин.
   Човекът беше мълчалив по природа. По цял ден обикаляше заливчето и скалите, понесъл месингов далекоглед, а вечер сядаше край огъня в единия ъгъл на гостната и пиеше силен ром с малко вода. Заприказваха ли го, обикновено не отговаряше, само вдигаше глава, поглеждаше свирепо и изсумтяваше със звук, наподобяващ корабна сирена, така че и ние, и посетителите скоро се научихме да не го закачаме. Всеки ден, когато се връщаше от разходката си, той задаваше въпроса дали по пътя не е минавал моряк.
   Отначало си мислехме, че пита, защото му липсва компанията на събратята му, но накрая взехме да схващаме, че желанието му всъщност е да ги избягва.
   Отседнеше ли някой моряк в „Адмирал Бенбоу“ (сегиз-тогиз това се случваше, понеже оттам стигаха по море до Бристол), мъжът първо го оглеждаше иззад завесата на вратата, а чак после влизаше в гостната и без изключения мълчеше като риба в присъствието на подобен посетител. Аз самият обаче не намирах нищо тайнствено в такова поведение, защото в известен смисъл споделях същите страхове. Един ден мъжът ме повика настрани и обеща на всяко първо число от месеца да ми дава по сребърна четирипенсова монета, ако „стоя нащрек, дебна за еднокрак моряк“ и му съобщя веднага за появяването му. Много често, когато идваше първо число и аз си потърсвах възнаграждението, той само изсумтяваше под нос, поглеждаше ме втренчено и аз се махах, но още преди края на седмицата размисляше и ми донасяше паричката, като повторно ми нареждаше да дебна за „еднокрак моряк“.
   Едва ли има нужда да ви казвам в каква степен въпросното лице угнетяваше сънищата ми. Нощем, по време на буря, когато къщата се разтърсваше от поривите на вятъра и ревът на прибоя отекваше в скалите на залива, аз виждах еднокракия в стотици образи със стотици сатанински изражения на лицето. Понякога кракът му стигаше до коляното, друг път съвсем липсваше или пък си го представях като чудовищна твар, която винаги е имала само един крак в средата на тялото. Най-лошият ми кошмар беше, когато сънувах, че подтичва с подскоци и ме преследва през гори и долини. Така че предвид тези гадни картини, изникващи във въображението ми, плащах прекалено скъпо за месечното си възнаграждение.
   Но макар да изпитвах ужас при мисълта за еднокракия моряк, в сравнение с повечето хора, които познаваха Капитана, аз не се боях чак толкова от самия него. През някои вечери, когато доста прехвърляше мярката на разредения с вода ром, той подхващаше своите страшни и дивашки стари моряшки песни, без да се съобразява с никого, а друг път поръчваше пиене за всички и заставяше разтрепераните гости да слушат разказите му или да му пригласят в хор. Къщата често се тресеше от припева „Йо-хо-хо-хо и бутилка ром!“ и присъстващите се присъединяваха, уплашени до смърт, от страх да не се простят с живота – всеки гледаше да надвика другия, да не би да му бъде отправен укор. Получеше ли такъв пристъп, Капитана ставаше несговорчив до немай-къде: удряше с ръка по масата с искане за пълна тишина, изпадаше в ярост, ако му задаваха въпрос, а понякога и ако не му задаваха, съдейки, че насъбралите се не следят разказа му. При това той не позволяваше на никого да си тръгне от странноприемницата, докато самият той не се напиеше така, че да му се приспи, и чак тогава с клатушкане отиваше да си легне.
   Хората се плашеха най-много от историите, които разказваше. А те наистина бяха ужасни: за бесене, за хвърляне в морето, за урагани, за островите Драй Тортугас, за безразсъдни дела и места по североизточния бряг на Южна Америка. От собствените му думи излизаше, че той е прекарал живота си сред най-покварените създания, станали моряци по Божия воля, а езикът, с който описваше тези истории, стряскаше простите хорица от дълбоката ни провинция почти толкова, колкото и самите злодеяния. Баща ми непрекъснато повтаряше, че със странноприемницата е свършено, че клиентите скоро ще престанат да идват тук, понеже капитанът ги тормози и ги потиска, така че те вечер заспиват разтреперани, но аз всъщност си мисля, че присъствието на Капитана ни беше от полза. Първоначално хората изглеждаха уплашени, но след време се разбра, че положението им е допаднало като приятно разнообразие в техния провинциален живот. Имаше дори група младежи, които сякаш се възхищаваха от Капитана, величаеха го с прозвището „стар моряк“, „истински морски вълк“ и тям подобни и заявяваха, че благодарение на мъже като него Англия е Страшилището на моретата.
   И все пак в един определен смисъл той вещаеше разруха: седмиците се нижеха, месеците минаваха и парите, които ни беше дал, отдавна се свършиха, но баща ми не намери смелост да настоява за доплащане. Щом напомнеше за това на Капитана, онзи изсумтяваше през нос толкова шумно, че наподобяваше рев на звяр, зяпваше баща ми и той се принуждаваше да напусне стаята. Виждал съм как баща ми кърши ръце след поредния неуспех и съм сигурен, че притеснението и ужасът, който преживяваше, ускориха в голяма степен преждевременната му злочеста смърт. През цялото време, докато беше отседнал в нашата странноприемница, Капитана не промени облеклото си, само дето си купи чорапи от един амбулантен търговец. Периферията на шапката му увисна от едната страна и оттогава насетне той я носеше в този вид, макар че доста му пречеше, когато духаше вятър. Спомням си как изглеждаше жакетът му, който той собственоръчно кърпеше в стаята си горе, докато накрая стана кръпка до кръпка. Капитана нито изпращаше, нито получаваше писма и разговаряше единствено със съседите ни, и то главно когато се напиеше с ром. Никога не видяхме големия моряшки сандък отворен.
   Само веднъж отидоха против волята му. Стана, когато здравето на баща ми се беше влошило и вървеше на зле, докато клетникът не се помина. Късно един следобед при пациента дойде доктор Ливси, който след прегледа хапна малко от вечерята, предложена от майка ми, и отиде в гостната, за да изпуши една лула, докато доведат коня му от селцето, понеже в нашата стара „Бенбоу“ нямаше конюшня. Влязох подире му и добре си спомням, че ми направи впечатление колко много спретнатият, приветлив лекар със снежнобяла перука, живи черни очи и приятни обноски се различава от непохватните местни жители и най-вече от нашия мръсен, тромав и подобен на плашило пират със сълзливи очи, който седеше, облегнат на масата, попрекалил доста с рома. Изведнъж той – Капитана – започна да реди любимата си песен:

Петнайсет души на Ковчега на мъртвеца,
йо-хо-хо-хо и бутилка ром!
Помага дяволът и на пияния, и на хитреца!
Йо-хо-хо-хо и бутилка ром!...

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад



Мария Банова, Стамена Димова >> Фразеологичен речник на българския език А - Я

Справочник на българските фразеологизми

Речникът съдържа:
общоприети, най-често употребявани фразеолозми, наследени от миналото, отразяващи важни страни от историята на народа, от неговия бит, душевност, нравственост
 фразеологизми, възникнали от по-ново време

Вниманието на читателите се насочва към:
 структурните особености на фразеологичните единици
 източниците за възникване на фразеологизмите
 значението и ситуационно уместната им употреба

Издателство Бан Мар



вторник, 3 юни 2014 г.

Луис Карол >> Приключенията на Алиса в Страната на чудесата

Разказани за най-малките читатели от самия автор

Четвърт век след публикуването на „Алиса” и небивалия ѝ успех Луис Карол решава да разкаже историята така, че да я направи разбираема и увлекателна и за най-малките читатели: запазва героите и сюжета, но го олекотява и скъсява, премахва стиховете, главоблъсканиците и игрословиците и дори приобщава малчуганите, като ги превръща в действащо лице в повествованието – приканва ги да се взрат по-внимателно в рисунките, да отговарят на несложни въпроси, да разклатят книжката, за да видят например как трепери от страх Заекът.

Илюстрации Елена Базанова

Издателство Лабиринт



Петя Минкова, Иван Бутовски >> Гешев остава жив след 9.IX.1944 г.

Секретните досиета

   След подслушани разговори на роднини на Никола Гешев българското МВР е в шок. Оказва се, че легендарният полицай е жив и се укрива в Канада. Близките му тайно са получавали писма от него цели 10 години след 9 септември 1944 г. Това става ясно от засекретени документи на Комисията по досиетата. Те са част от досие на брата на феноменалния полицай – Емануил Гешев. През 2014 г. то бе предоставено на неговата единствена наследница – 27-годишната Анна Гешева.
   В документите подробно е описано как тайни агенти са подслушвали Емануил и неговия син, който носи същото име. От разговор между двамата става ясно, че “Кольо е изпратил писмо на майка си от Торонто, Канада”.
   По това време майката на Гешев все още е жива.
   Агентите не били на себе си, когато са подслушали и разговори между сестрите на Гешев. Едната попитала: “Къде е писмото от Никола, скъса ли го?” Другата съзаклятнически потвърдила.
   Причина за превантивната мярка бил възрастен човек, който уж носел масло на семейството. Той без извъртане предупредил фамилията, че ще дойдат хора, за да търсят писмото. Затова бързо трябвало то да изчезне...

Издателство Труд



понеделник, 2 юни 2014 г.

Роналдо Корея де Брито >> Нож

Книга за времето

Единайсет разказа, показващи едно от неговите лица, които идват от онова Време с главно „В“, веществото, което както казва Борхес – формира хората и техните различни възприятия. Те зависят едни от други, от преживяното и не винаги преживяно от тях. Като че ли веществото на времето не толкова ги формира, колкото ги деформира, настойчиво, лепкаво, и ги кара да отклоняват погледа си от други преживявания...
Все пак има внезапни събития, които нарушават забавения ход на дните. Като с нож прекъсват веригата на повторенията и налагат друга възможност. Читателят, като пленник на наситеното с очакване повествование, се научава, разказ след разказ, да очаква развръзката, нож с две остриета, и понякога внезапно се стряска от смешен вместо изпълнен с мъка или ужас финал.

Издателство Весела Люцканова

Нож в Хеликон

Нож в Books.bg

Паул Карел >> Непознатата операция „Барбароса“ [ Книга 1 ]

Руската кампания през погледа на немските войници

Най-издаваната по света германска хроника за войната на Източния фронт през 1941–1943 година. Паул Карел всъщност е псевдоним на Паул Карл Шмит, началник на отдела по печата към райхсминистерството на външните работи. Под контрола му е и илюстрованото списание за вермахта „Сигнал“, което публикува материалите на немските военни кореспонденти от фронта. Тези неподправени свидетелства за войниците и офицерите от предната бойна линия са в основата на книгата. Авторът представя всяка бойна операция като драматичен разказ, съставен от различни истории – от спомените на фелдмаршала до репортажа за войниците и офицерите от челната рота или взвод. Драматична е и съпоставката със спомените на съветски генерали и дневниците на пленени или загинали офицери, които представят горчивата истина за живота и смъртта в най-жестоката световна война.

Издателство Прозорец



неделя, 1 юни 2014 г.

Хариет Бичър Стоу >> Чичо Томовата колиба

А, значи Вие сте малката женичка, написала книгата, от която започна голямата война! Ейбрахам Линкълн

   През един студен февруарски следобед в гр. П., щата Кентъки, двама джентълмени седяха в богато наредена столова на чаша вино. В стаята нямаше прислуга и те, седнали близо един до друг, очевидно водеха много сериозен разговор.
   Ние само за удобство нарекохме и двамата “джентълмени”. Всъщност, строго погледнато, единият от събеседниците съвсем нямаше вид на джентълмен. Той беше нисък, набит, с груби черти на лицето, а напереното му държание издаваше човек от долен произход, решен на всяка цена да си пробие път в обществото. Той беше облечен натруфено: с пъстра безвкусна жилетка и синя връзка на яркожълти капки, контешки вързана, които напълно отговаряха на общия му вид. Големите му груби ръце бяха отрупани с пръстени, а по дебелия златен ланец на часовника му бяха накачени разноцветни украшения, които той подрънкваше самодоволно по време на разгорещения разговор. Езикът му, който противоречеше на всички граматически правила, бе изпъстрен с такива вулгарни изрази, които не бихме могли да предадем въпреки желанието ни да разкажем всичко най-точно.
   Неговият събеседник, мистър Шелби, имаше вид на истински джентълмен. Всичко в неговата къща – и наредбата, и начинът, по който се водеше домакинството – показваше, че той живее не само добре, но дори охолно. Както вече казахме, двамата мъже водеха сериозен разговор.
   – Бих искал така да уредим този въпрос – каза мистър Шелби...
   – Не мога да се съглася с вашето предложение, мистър Шелби. Решително не мога – отвърна неговият събеседник, като вдигна пълната си чаша срещу светлината.
   – Но Хейли! Навсякъде ще получите за Том тази цена. Той е необикновен човек: верен, честен и способен. Том ръководи цялата ми ферма като по часовник.
   – Искате да кажете, честен като негър – подметна подигравателно Хейли, като си напълни наново чашата.
   – Не! Честен в истинския смисъл на думата. Том е добър, прилежен, разумен и набожен човек. Той беше приет в лоното на църквата преди четири години и оттогава аз му поверявам всичко, което имам – и пари, и къща, и коне. Оставям го да ходи свободно навсякъде и винаги съм се уверявал в неговата почтеност и преданост.
   – Мнозина не вярват, че има набожни негри, но аз вярвам – каза Хейли и за да подчертае своята искреност, сложи ръка на гърдите си. – В последната група, която отведох в Орлеан тази година, имаше един негър. Да бяхте го чули как пее молитви – като в църква. И какъв тих и кротък!... Доста спечелих от него. Купих го на безценица от човек, който бе принуден да разпродава. Чистата ми печалба беше шестстотин долара. Да, набожността у негрите е ценно нещо – ако е искрена, разбира се, а не подправена стока.
   – У Том тя съвсем не е подправена; в това мога да ви уверя – отговори мистър Шелби. – Ето миналата есен го пратих в Синсинати по моя работа и да ми донесе оттам петстотин долара. „Том – казах му аз, – имам доверие в теб, защото мисля, че си добър християнин. Знам, че няма да ме измамиш.“ И Том наистина се върна; така си и знаех. После ми разправиха, че някои подлеци го попитали: „Том, защо не избягаш в Канада?“ „Не – отговорил Том. – Не мога. Господарят има доверие в мене.“ Да ви кажа откровено, мъчно ми е да се разделя с Том. Неговата цена би трябвало да покрие целия ми дълг. Вие трябва да се съгласите на това, Хейли, ако имате поне капка съвест.
   – О, съвест имам точно толкова, колкото е необходимо на един търговец – каза Хейли насмешливо. – То значи – твърде малко. Разбира се, на приятели съм готов да услужа, с каквото мога. Но вие искате прекалено много от мене… Да, прекалено много! – Той въздъхна замислено и си наля още вино.
   – Тогава, Хейли, какви са вашите условия? – попита мистър Шелби след няколко минути неловко мълчание.
   – Нямате ли някое момче или момиче да прибавите към Том?
   – Хм... Не, нямам излишни. Право да ви кажа, само крайната нужда ме заставя да продавам. Не обичам да се разделям с робите си...
   В този момент вратата се отвори и в стаята влезе малко, четири-петгодишно квартеронче. В него имаше нещо необикновено красиво и мило. Черни, лъскави като коприна къдрици се спускаха около обло личице с трапчинки на бузите, а големите му тъмни очи, пламенни и кротки, любопитно поглеждаха изпод дълги мигли. Добре ушитата му дрешка на червени и жълти квадрати подчертаваше необикновената красота на детето. То не се смути и беше твърде забавно да се види с каква увереност влезе в стаята. Личеше, че е любимец на господаря си, но все пак не можеше да прикрие напълно срамежливостта си.
   – Хей, Чернушко – извика мистър Шелби и като подсвирна, му хвърли чепка сухо грозде. – Дръж!
   Детето се втурна с всичка сила да улови гроздето, а господарят му се засмя.
   – Ела тук, Чернушко – заповяда мистър Шелби.
   Детето се приближи. Господарят погали къдравата му главица и го щипна под брадичката.
   – Хайде сега, покажи на този господин, че можеш да пееш и танцуваш.
   Детето запя с ясен и звучен глас странна негърска мелодия, като съпровождаше песента с ритмични движения на ръцете, краката и цялото си тяло.
   – Браво – извика Хейли и му подхвърли парче портокал.
   – А сега, Чернушко, походи като дядо Къджоу, когато боледува от ревматизъм.
   В миг гъвкавото телце на детето се изгърби, ръцете му се отпуснаха немощно, а лицето му се сгърчи в печална гримаса и като взе бастуна на господаря си, то закуца из стаята и почна да плюе наляво и надясно като стария човек.
   Двамата мъже се превиваха от смях.
   – А сега, Чернушко – каза господарят, – покажи ни как старият Робинс пее в църква.
   Детето удължи неимоверно много заобленото си личице и с необикновена сериозност запя през носа си някаква черковна мелодия.
   – Браво, браво. Юнак! – извика Хейли. – Това дете е чудно, уверявам ви!… Знаете ли какво? – каза той отведнъж и тупна мистър Шелби по рамото. – Хайде, дайте ми и момчето, и да смятаме работата за свършена.
   В този миг вратата безшумно се отвори и млада, двайсет и пет годишна квартеронка влезе в стаята.
   От пръв поглед се виждаше, че тази жена е майка на детето: същите прекрасни черни очи и дълги мигли, същите тъмни копринени къдри.
   – Какво има, Елиза? – попита господарят, когато тя се спря и го погледна нерешително.
   – Извинете, сър, търся Хари.
   Момченцето се спусна към майка си и ѝ показа лакомствата, които бе сложило в полата си.
   – Добре, отведи го – каза мистър Шелби. Тя прегърна детето и бързо излезе.
   – Дявол да го вземе! Това се казва стока! – извика с възхищение търговецът на роби. – За тази хубавица можете да получите цяло състояние в Нови Орлеан по всяко време. Виждал съм да плащат над хиляда долара за жени, които не могат да се мерят с нея по хубост.
   – Нямам желание да печеля от нея – сухо отвърна мистър Шелби и за да промени разговора, той отвори нова бутилка и попита събеседника си дали му харесва виното.
   – Чудесно, сър! Първо качество – отговори търговецът на роби, после потупа безцеремонно Шелби по рамото и добави:– Хайде, ще се спазарим ли? Колко да дам? Вие колко искате за тази жена?
   – Мистър Хейли, тя не е за продан. Жена ми не би се разделила с нея дори да є предложат толкова злато, колкото тежи самата Елиза.
   – Хайде, хайде! Жените винаги говорят така, защото не разбират нищо от сметки. А кажете им само колко часовници, щраусови пера и други дрънкулки могат да се купят с толкова злато, и сигурен съм, те веднага ще променят мнението си.
   – Слушайте, Хейли, няма смисъл да говорим за това. Казах ви „не“ и това е последната ми дума – твърдо отговори Шелби.
   – Тогава дайте ми поне момченцето – настоя търговецът на роби. – Признайте, че не ви искам много.
   – Но за какъв дявол ви е потрябвало това дете? – попита Шелби.
   – Един мой приятел се занимава точно с такава търговия: купува красиви деца и ги отглежда, за да ги продаде после като луксозен артикул – главно като прислужници. Богаташите плащат добре за красиви момчета – те обичат красиви хора да им отварят вратите и да им прислужват на масата. Добре се плаща за тях. А този малък дявол е толкова забавен, има и музикални способности... Точно такава стока ми трябва.
   – Не ми се иска да го продавам – рече Шелби замислено.
   – Знаете ли, сър, аз съм хуманен човек и не бих могъл да откъсна детето от майка му.
   – А, така ли?… Хм… Да. Много добре ви разбирам. Понякога е много неприятно да се разправяш с жени. Сълзи... викове – неприятно е. Даже много неприятно! Но аз, сър, така се справям с работата, че обикновено избягвам тия неща. Вие например бихте могли да изпратите жената някъде за ден-два или седмица, и всичко ще се нареди спокойно, без шум. Когато се върне вкъщи, работата ще бъде свършена. Жена ви ще є подари обици, нова рокля или нещо подобно и тя ще се утеши.
   – Не мисля, че ще се утеши.
   – Ще видите, ще видите! Тия твари не са като белите хора. Те се утешават лесно. Само трябва умело да се пипа. Разправят – каза Хейли, като си даде вид на човек, който говори откровено и доверчиво, – че търговията с роби ни правела коравосърдечни. Според мене не е така. Лично аз никога не постъпвам както мнозина други. Виждал съм да изтръгват дете от ръцете на майката, за да го продават, а майката пищи като обезумяла... Много лоши търговци. Повреждат стоката и понякога я правят съвсем негодна за работа. Спомням си случая с една много красива жена в Орлеан… напълно я разсипаха при подобна раздяла. Купувачът не искаше детето є, а само нея. А тя, когато се ядосаше, просто побесняваше. Притисна с всичка сила детето до себе си и почна да говори като обезумяла. Беше ужасно! И досега, като си спомня, тръпки ме побиват. А когато отведоха детето и нея затвориха, тя полудя и след няколко дни умря. Хиляда долара чиста загуба, сър! И защо? Само защото не знаеха как да постъпят в такъв случай. Винаги е по-изгодно да се проявява хуманност, сър. Това от опит го зная. – При тези думи търговецът на роби се облегна на стола, скръсти ръце и прие благодушен вид...

Издателство Труд



Леда Милева >> Зайченцето бяло

Най-популярните поетични творби на Леда Милева за деца

Зайченцето бяло
цял ден си играло
в близката горичка
със една сърничка.

Вече се стъмнило,
слънцето се скрило.
Зайчето разбрало,
че е закъсняло.

Хукнало да бяга,
както му приляга,
но във тъмнината
сбъркало следата!

Седнало да плаче
малкото юначе.
На кого да каже
път да му покаже?

Спряла под елата
с лампичка в ръката
малката Светулка,
на Щуреца булка.

Зайчето видяла,
пътя му огряла.
Отишло при Зайка,
милата си майка.

Издателство Пан